посетена, защото бил съвсем непознат лекторът, непознат човекът. И след туй още първата му среща с г-н Дънов - тогава бил за тях още г-н Дънов - Епитропов му съобщил: „Ще дойдем с г-н Дънов, аз ще го придружавам." Телеграма му дал, ще дойде и ще изнесе сказки в Бургас. Те отиват на сказката да слушат г-н Дънов. Щото той именно, Епитропов, си заминал, а г-н Дънов го завели до хотела и го оставили на хотела. Сбогували се с него и го оставили на хотела.
По-късно вече, когато Куртев присъствал на един сеанс, тогава старите приятели, за да се убедят в съществуването на задгробния свят, са правили спиритически сеанси. На един от сеансите, който са направили, Учителят е присъствал, те го поканили да присъства на сеанса. Събират се в стаята, тогава било с кръгла масичка, събират се около нея, слагат си ръцете там и понякога масичката започва да се движи и с разни знаци по тоя начин са влизали във връзка с духовете. Направили всичко, както друг път са го правили, обаче нямало никакво проявление на духовете, а Учителят го били сложили на една отделна масичка, на един стол там. Когато той бръкнал във вътрешния си джоб, извадил едно малко моливче и взел да чука на масата, знаци както морзовата азбука, нещо подобно. Щом взел да чука, взели да се обаждат тука като чукане на часовник - този ъгъл, горе придвижване, звукът са задвижва, пък без да видят нещо. Обаче предварително той им казал: „Кой каквото види, няма да приказва, когато свърши сеансът, тогава." И всичките мълчали. По едно време, лампата била снишена до минимум, а лампата била газена, Учителят бил казал, кой каквото види, няма да приказва, значи в полумрак са били. В туй време започват да се явяват такива светлинки, така като кичур черешки, така, и се движат по въздуха. Оттука в тази посока, в тази насока така и гледат и чик, чик, чик, чик, чик, чик, обаче всички мълчат, щото било поръчано да не се приказва и да не се смущава. Като се свършил сеансът, тогава светват лампата и тогава всеки си казвал своето впечатление, какво е видял. Та дотогава той беше за нас г-н Дънов, от него ден разбрахме, че този човек не е обикновен човек, на него и духовете му се подчиняват. Ето, докато нямаше проявление, когато той взе да чука, и те се обадиха. Та оттогава го признахме като Учител. И тогава той им рекъл: „Георге, дайте ми един лист!" Дали му един лист и той написал шест изречения, обаче му казал: „Този лист ти ще го пазиш!" И му го дал на него. Пък той, брат Куртев, казал така: „Ами брат Христо е нашият ръководител", с други думи на него се полага да се даде, един вид той ще се обиди. „Не, рекох, ти ще го вземеш", казал Учителят. Той вземал листа, отишъл си в къщи, прочел го, но не съобразил да го препише. „И сега съжалявам, че не го преписах, да видя какво ми казваше формулата. Но смисълът на думите, които ми казваше, той определя мене за бъдещ ръководител. Значи Христо досега беше, а отсега нататък ти ще бъдеш ръководителят." Листът е изчезнал, просто се стопил и изчезнал. Сложили го на едно място, а пък след туй го няма, няма го вече.
В. К.: Има ли ги записани датите, когато Учителят е ходил в Айтос? Г. С.: Датите ги няма записани, но помня само годините. 1910 или 1911 година. Тогава. Два пъти е ходил. Не знам дали двата пъти по хиромантия или по френология, но знам, че два пъти е ходил. И на втория път те вече го поканват на това и като минали край хотела, той, Учителят, искал да се отбие на хотела, пък брат Куртев рекъл: „Не, Учителю, вие на мене ще бъдете на гости." Тогава отишъл му на гости и като се нахранили, Учителят му казал: „Нямаше нужда, Георге, аз можех да бъда на хотел." Пък той рекъл: „Не, Учителю, нека да се благослови трапезата ми!" - „Е, добре, щом е така."
За Петровия връх няма да го разказвам, защото го има. То е било 1920 година, Единственият път, когато Учителят са го поканили за събор. Съборът е станал горе, на Паспалата. Сега го казват Петров връх, щото на Петровден се е провел съборът с айтозлии. Целият окръг, не само айтозлии, те и други са били дошли там. Аз това съм го описал в „История на братската градина". Айтозлии знаят този връх Паспалата, а пък нашите хора го знаят Петров-връх.
На 9,10 и 11 декември 1987 година бях у вас на гости и ви разказвам тези спомени, за да останат за поколенията. Разказва брат Георги Събев от Бургас. Благодарим от името натези, които ще ги слушат.
29. НА СЪБОР В АЙТОС - ДЕН ПЕТРОВДЕН, 12 ЮЛИ 1959
В. К.:Днес, 29.12.1991 година. Това е нашата втора работна среща. Аз искам да те разпитам за някои снимки. Това е една продукция от снимки в Айтос. Сега да видим подред на номерата. Това е събор, градината в Айтос - Петровден. Г. С.: Снимка 1.Това е горе верандата, старото положение. Сега е ремонтирано. Това е Симеон Симеонов, вдигнал ръце и дирижира мнозинството да пее. Той ръководеше музиката, а пък работеше във Върховния касационен съд. Беше секретар. С него не съм имал специални разговори. Това е значи една братска среща в Айтос, на Братската градина.
Снимка 2. Михаил Калудов от Бата, Колю Колев-Тъпана от Айтос, Стоян Лечев от Вресово и четвъртия не мога да го позная, защото е гърбом. За всички мога да кажа по нещо. Брат Стоян Лечев в 1920 година, когато са правили събора в Айтос, правили са опит на левитация. Той легнал на земята и с по два пръста са го повдигнали шестима души. Единият на кръста, на петите трима души и трима от другата страна и са го повдигнали на един метър и после пак са го сложили този Стоян Лечев. В. К.: Аз съм чел това нещо, това упражнение, че е правено през 1922 година, но не знаех кой е този човек. Г. С.: А той е Стоян Лечев. Аз съм го описал този случай. Друго нещо по-специално за него не си спомням.
Следващият е Колю Колев-Тъпана, вторият подред. За него съм писал как се прощава със своята овощна градина, когато отчуждаваха за ТКЗС-то. Отива при всяко едно дръвче като при живо дете, за което се е грижил и го е отхранил. Всяка фиданка я милва и прегръща, и целува със сълзи на очи, и най-после се върнал в къщи и казал на жена си: „Свърши вече с нашата градина, какво ще правим ний сега?" Тя му казала: „Не се безпокой, всичко ще се нареди. Аз ще храня кокошки и ще продавам пилета и яйца, ти ще сееш метли и ще ги вържиш, пак ще се изхраним, двама души сме." Като казала жена му така, един голям товар му паднал от плещите и действително така направили и гладни не останали.
Първият мисля, че се казваше Михаил Калудов от Бата. За него ще разкажа една случка. В Бата първоначално нямало братство. Били само няколко души и не можело да имат братски кръжок, и отиват в съседното село, Оризаре. Отиват всяка сряда за школа, обаче трябвало да минат река„Хаджи-дере". Реката била придошла, а той не искал да отсъства, съблича се и прегазва реката, обаче реката била силна, повдига го и той за един момент се обърнал и на ума си казал: „Свърши моето учение" и се помолил Господ да му помогне по някакъв начин. И тя, реката, го поносила, поносила и го изхвърлила на насрещния завой. „Хвърли ме, а там имаше хора, които обядваха, дадоха ми дрехи, преоблякох се, отидох, изслушах школата и след туй им разказах как съм преживял това нещо." За него съм описал неговата биография, как се е запознал с братството.
Като бил войник във Варна, се запознал с брат Велко Петришев, който беше ръководител на братството и бил началник на оръжейната, някакъв чин в оръжейната, а той бил на пост и отишъл при него, той четял и го запитал: „Какво четеш?" - „Евангелие." - „Дай да прочета от него." И там се свързал с него, чул за Учителя и оттогава отишъл и се срещнал с бащата на Учителя. Аз съм го описал в моите разкази „Спомени и опитности". Имам го описано това. В. К.: Знаеш ли защо? Защото аз съм замислил във втората книга, която ние ще издаваме, ще направим един раздел „Образи на ученици". Ето сега ти разказа три неща за тези хора: Стоян Лечев, когото са повдигали. Ето един образ за него. Вторият за Колю-Тъпана, за Михаил Калудов. По такъв начин ще имаме един раздел „Образи на ученици от Айтос". Така ще зачетеме всички, а това, което ти си го дал, ще го включим. Г. С.: Спомням си за Калудов като казваше, че първите години, преди да се запознае с учението, бил гайдарджия. Хоро, сватба без него не ставало, Свирел на гайда. Като научили, че е станал набожен, той вече почнал да не ходи да им свири, защото имал друга, по-хубава работа, по-друга работа и хората му се сърдели, ама той не се отказал от това.
Четвъртият от снимката прилича малко на зъболекаря от Ямбол, обаче аз не съм имал контакт с него, не си спомням нищо.
В, К. Тези снимки, това е Братската градина в Айтос от 12 юли 1959 година. Г.С.: Снимка 4, тука виждаме Иван Бойчев от град Бургас. Той се е запознал в Скопие с наши братя през Балканската война, когато брат Куртев е бил там, мобилизиран като медицински фелдшер и някои хора вече се познавали с брат Куртев, той пък се познавал с тях, понеже бил църковен певец, те се свързват с него. Той и като войник ходел в църквата да пее и по тоя начин той се запознал с него, и той научава за Учителя. И като отишъл в София, се срещнал с Учителя. Това трябва да е било 1917 или 1918 година. После той стана ръководител на братството по-късно. Има опитности, но аз ги нямам записани, Има цяла тетрадка, има, но не знам у кого са. Значи има.
Залележка от Марийка Марашлиева /която прехвърля магнитофонния запис на машинописен текст/: Познавах се лично с Иван Бойчев и жена му Радка. Има една снимка-малка, от него - двамата с жена си на Изгрева. Той е идвал с група братя и сестри и Влайчо в Русе. Той имаше ясновидска дарба. Откривали му се някои неща. В Русе имахме братска среща. Предполагам да е била 1946година. В групата имаше братя и сестри от Стора Загора. Ямбол, Бургас и селата. Беше и бащата на Таню от Айтос-Желю Танев, ясновидката Янка Симеонова със съпруга си, Кайракови от Стара Загора. Беше много хубава среща. Посетихме брат Ватев, той беше още жив, но възрастен в къщичката му на Свирчовеца. Там сестра Петранка беше изпекла хубави хлябове, та бяхме на голяма трапеза при сърдечна, братска атмосфера. Това съм описала в моите спомени. Спомням си, че предадох една тънка книжка от Иван Бойчев, която той ми даде.
Г. С.: Четвъртата на снимката е Атанаска Иванова от Оризаре. Понеже зет й живееше при нея, неудобно беше да живеят наедно, ние й направихме една стая там. Васил Дулапчиев, аз и брат Паскал Стефанов ходихме преди 10-15 години и направихме къща, в която тя живя няколко години и след това се помина. Тя беше възрастна сестра. Този прилича на Слави Иванов Милевски от Айтос. Той като вижда, че брат Георги Куртев прави обиколки, един път се явило у него желание да отиде с него, да го придружи, когато прави обиколки по селата, по приятелите. Бай Георги му обещал. Когато дошло време да тръгва, казал: „Славе, аз тръгвам, готов ли си?" - „Бай Георге, да си преора нивата, че тогава ще дойда." - „Добре, ти си преори нивата, аз заминавам." И по този начин не се осъществи неговото желание да отиде с него, защото дава предимство на земното, на физическото, а духовното го пренебрегнал. Отишъл на нивата да си опита воловете как орали.
5 снимка. Сега тука брат Куртев чете, Това е на някой от съборните дни 1959 година, Той е написал нещо и го чете. Някои мисли от Учителя чете, но въпросът е, че той наближаваше вече 90 години, а пък чете без очила. Много му се усили зрението и четеше без очила напоследък.
В. К.: Сега как обикновено преминаваше един съборен ден? Понеже тук го виждаме пак на снимка N 6 как чете. Г. С.: На съборен ден се изпълняваха наряди, пееха се няколко песни, както въобще ставаше през времето на Учителя в Търново, няколко молитви и така. Той не обичаше много да говори, но когато някой зададе някакъв въпрос, тогава той говореше. Той не беше много по говоренето. Първата, която е тука на снимка 6, младо момиче, казва се Верка Велчова Милевска. Брат Велчо Милевски беше ръководител, след като брат Георги Куртев се помина 1961 година. След туй той стана ръководител около 6-7 години, даже и повече, беше ръководител на братството. Втората, тази е сестра Стойка от Тополица, третият -брат Куртев, другите две не ги познаваме, 6 - Надка Куртева, 7 - със забрадката -Пенка Димитрова от едно Карнобатско село, което не си спомням. След туй тя дойде в Бургас да живее, а след туй синът й направи вила до братската градина и тя се пресели там да живее. И тя се помина преди половин година. 8 - тука има едно малко дете, момиче. 9 -тука вече Веска, виждаме на Калканджиев съпругата. 10-а отзад, който е тоя мъж, не мога да си спомня кой е, познат ми е, но не си спомням името му. /Георги Челибиев./
Снимка N 7 -Димитър Вълчев от Тополица. Баща на Митко-цигуларя. Брат Димитър Вълчев, Илия Киряков и Димо Джоджев, това са първите хора от Тополица, които се запознали с учението. От бай Георги са се запознали и са образували кръжока. Значи той е един от основателите. Тази снимка много ми харесва, както е с пояса, с потурите. Те тогава тъй ходеха всички в Тополица. Те са се занимавали с въглищарство, преди да дойдат в Тополица и носията им е такава.
Това е снимка N 8. Иван Калканджиев е от Сливен. По-късно той стана ръководител, след туй той се помина. След Димитър Добрев той е ръководител. Тук Георги Куртев, зад него е неговият сват, бащата на Добри Ганев, казва се Ганю Кънев. А Добри Ганев е зет на Георги Куртев, а баща му, Ганю Кънев, е свекър на Надка Куртева. Добри Ганев стана ръководител след Неделчо Неделчев. Най-вдясно е Кънчо Димитров, също от Тополица. Аз не съм общувал с тях. Той е бащата на Керито, която е жена на Любен Мавродиев от Варна. Значи на Любо е тъст, тъй мога да кажа за него.
Снимка N 9. Първият е записан тука, Иван Топалов от Айтос. Вторият е Михаил Стоицев от Пловдив. Ти го знаеш, беше един много активен, деятелен брат, пишеше книги, ходеше, изнасяше сказки, посещаваше хората, въобще много разговорлив човек беше. Третия не го знаем, четвъртия - Георги Драгнев от Тополица. Не съм общувал с него, обаче той беше най-младият между всичките хора в Тополица, който беше влязъл в братството. Петият е Георги Куртев, шестият Желю Танев от Айтос, беше физически много здрав човек така, работлив беше. По-нататък Верка Сотирова вероятно, осмо не се знае, девета е Донка Колева от Бургас. Тя, като се ожени, дойде в Бургас. Последната, с очилата е Керачка, тя е сестра на Георги Йорданов, женена в Айтос, Янаки Кавръков е мъжът й. По мъж тя се казва Керачка Янаки Кавръкова.
На снимка N 10 виждаме Маринка, на Тодор Кралев жената, на Божанка майка й. Втората беше Мария Велчева Милевска, на Неделчо Милевски жена му. Следващата е Верка, дъщеря му пък на Велчо, брат Георги Куртев, той раздава локум, почерпка. Как са застанали мирно и т.н. В лицето на брат Куртев те поздравяваха Учителя, като негов най-предан ученик.
Снимка N 11 - виждаме отляво Стойка от Тополица, вторият е Колю Колев-Тъпана от Айтос. За Стойка, тя се представяше за ясновидка и много хора и вярваха, особено жените, и тя направи някои работи за които не искам да говоря, защото
под нейно влияние, че уж Учителят се явявал чрез нея, и развалиха чешмата, която направи Учителят чрез Борис Николов и други. Направиха през 1929 година хубавата чешма. Под нейно влияние дойдоха и я развалиха и я направиха отново, защото трябвало да се обновява, и по тоя начин чешмата се обезобрази и сега не струва. В. К.: Е, те защо я ремонтираха, беше развалена ли вече?Г. С.: Не беше развалена, ама тъй, уж бил казал Учителят чрез устата на Стойка, че старите дрехи трябва да се сменят, че камъните трябва да се съборят, че наново да се направи. Че със същите камъни направиха същата чешма и похарчиха само пари и развалиха хубавото нещо. Повече не искам да говоря за нея. Е. К.: Да, слушам най-различни работи. Тя направо разделя братството в Тополица. Г.С.:Тя направи много поразии, Господ да й прощава, ако може. Тоя, третият е Слави Иван Милевски, за него говорихме.
Тука една друга снимка, пак под номер 12. Тука първата е Донка от Вресово, втората не се знае, третата - също не се знае, четвъртата - на бай Колю-Тъпана дъщеря му, Недка Милчева по мъж. Четвъртият - Георги Куртев, петата до него е Койнито от Лясково, за която съм писал, че има три свекърви. Койна Тенева Терфелийска от Лясково, сега квартал на Айтос. За нея съм писал един разказ за трите свекърви. Решила да отиде в Айтос да прекара с приятелите на градината -братя и сестри, за да се отърве от свекървата, нали свекървите обичат да командват. Щом спре, трябва веднага на снахата да се намери някаква работа. Разказваше ми: „И аз рекох да си намеря работа, да отида до градината, да се отърва един ден от свекървата. Обаче като отивам там, намирам други две по-ербаб свекърви, от моята. Още докато си оставя чантата, едната беше Александра от Нейчево. „Веднага. Койне, тръгвай на чешмата за вода, защото яденето прегаря." Взех котлите и се връщам. След туй другата свекърва, пък тя е баба Деспа от Бата -Вергиева: „Оставяй котлите, че отивай за дърва, че огънят отслабна, яденето ще закъснее." И тъй избягах от едната свекърва, а налетях надве още по-ербаб свекърви. Значи върнах се от чешмата, тичам за дърва, защото без да си почина, отмаляла. Тук веднага ми намериха работа. И като отивам към дръвника, викам: Господи, дали аз криво се помолих или ти криво ме разбра! Аз исках да се отърва от една. а пък сега налетях на две още по-големи, още по-ербаб."
Снимка 13. Целуване ръка на брат Георги Куртев. Не мога да го позная. Лицето прилича на Недка, на Колю-Тъпана на дъщеря му, обаче не съм сигурен.
Снимка 14. Първият е д-р Стоицев. вторият е Желю Танев, баща на Таню Желев. Иван Бойчев е в гръб, четвъртият не се знае, петият е Иван Топалов, нашият приятел от Тополица, сега живее в Айтос, той е син на Слави Димов.
Снимка 15. Първи е Слави Георгиев. Тук виждаме Михаил Стоицев по средата, тази е Сашка Касабова от Айтос. Когато бай Георги има да изпълнява някаква задача от Учителя, тя винаги се явява като опозиция на него. Тази е вечната опозиция. Тя самата забелязала, че когато спъва неговата работа, винаги след туй се разболява и не оздравява, докато бай Георги не отиде да я лекува. Обаче бай Георги бил толкова благороден, че въпреки че знаел, че тя му спъва работите, всякога, когато го повика, отива да я лекува. Един път образували верига, за да я лекуват и след туй всички от веригата се разболели, вземали от болестта й. Мъжът й рекъл: „Ако знаех, че така ще бъде, нямаше да се моля за нея", щото и той се разболял. Изобщо всички от веригата нещо ги заболяло. Един го заболяла глава, друг гърди и т.н. Значи болестта се разпределя между всички, но на нея й олекнало, обаче другите се разболяли. Бай Георги казал:,.Който отива да помага, той трябва да бъде готов да носи и чуждия товар." Защото това е чужд товар, който носиш.
На снимка 16, тука ги виждаме на обед. Отпред, това е Симеон Симеонов, до него Михаил Стоицев, Георги Куртев, Иван Бойчев, това е Иван Калканджиев, Веска
Калканджиева, отпред е Маргарита Калканджиева, това може да е Радка Бойчева. Това е на обед. Обикноеено сядаха на поляната. Този е Илия Тимев, този Георги Челебиев. Първият гърбом е Илия Тимев от Бургас. Сега да запишем. Значи първият беше Илия Тимев от Бургас, вторият Георги Челебиев, с голото теме, от Бургас, беше ми хазяин. Илия Тимев ми разказваше как, като е бил още в петдесятното общество, отишли един пролетен ден до гара Септември с цялото петдесятно общество, минавали по тревата и по цветята и чул глас да му говори: „Не тъпчете цветята!" Така му се казало и оттам разбрал, че цветята трябва да ги пазим. Това си спомням за него. А у Георги Челебиев живях година и половина, без да ми поиска някакъв наем, за което съм му много благодарен.
Снимка 17. Първата е Донка Злати Янева, четвъртата е Койнито, петата е сестра Димитра от Горица. Тя има интересни опитности. Един път трябвало да отиде в Айтос да получи томчета беседи от Учителя и понеже няма по кого да ги прати, а трябва да се получат, облякла се като мъж, вземала от съседа коне и възседнали конете, с ямурлуци се загънали и казали: „На никого няма да се обаждаме, никои да не ни знае, че сме жени." Посред нощ отиват в Айтос, стигнали преди да изгрее слънцето, чакали на края на града да се раздвижат хората и тогава отиват у бай Георги, вземат книгите и като се връщат, минават през полето направо, през едно близко село минават, но понеже се уплашили на едно място, разбягали се конете и ги съборили. Паднали и книги, и жени, всичко паднало по земята, обаче те не се обезкуражили, молели се на Бога и по едно време конете се укротили, пък бягали, бягали, хванали ги и пак се покачили. И хората събрали книгите, които били разпилели, помогнали им да си ги приберат и се върнали. По тоя начин изпълнили задачата. Това е едната случка. Другата: Отиват някъде по работа, минават край една река. Затънали в реката, а тя била придошла. Да се върнат - няма къде да отидат. Решили да я прегазят, но тя им дошла да кръста. Те се уплашили и те застанали порсред реката. Реката бучи, а пък те не виждат нищо и за да не се удавят, спрели се и чакали да утихне водата и като разбрали, че водата вече не се засилва, тогава вземали по един кол и се подпирали, за да не ги отвлече водата. „И си влачихме краката по дъното, защото щом си вдигнеш крака, водата ще те отнесе." Заради туй си влачили краката. Полека-полека, така минали и се спасили. Значи Бог им помогнал с 91 Псалом, „Молихме се през цялото време с 91 Псалом. Почакахме половин час във водата. Тя си бучи, но ние стоим там във водата и не знаем какво да правим и се молим, държим връзка. По едно време усетихме, като че водата се успокои и продължихме, минахме и се завърнахме." Това разказа кака Димитра. Тя беше една от най-хубавите хора в Горица. Беше много деятелна, пожертвувателна. Спомням си един такъв случай: Бях по обиколка в Горица, когато напуснах дома на ръководителя им, Колю Великов, тя ме посрещна с един хляб от ТКЗС-то, да ми даде хляб. да имам за из пътя. Пък аз й казах: „Сестра, сега се нахранихме, няма нужда да вземаме хляб. Селото е на 2-3 километра, село Страцин, там има хляб, защо да нося?" - „Ама тъй ми казаха, да ти го дам." Почувствала вътрешен глас да ми даде този хляб. Аз, за да не й откажа, отрязах си само един крайник. Даде ми хляба и аз отидох в съседното село. Какво се оказа, в съседното село фурната била развалена и цялото село няма хляб. И заводът нямаше хляб и с този хляб, който носех, ядохме двама души, пък за семейството пратихме в съседното село една магарешка каручка да вземат хряб, да се нахранят. Значи, хляба трябвало да го взема, пък аз послушах своя ум и взех само един крайник. Казвам: „Защо, има и там фурна, и там има хляб и там има ТКЗС, защо да го нося хляба." Значи тя ми даваше цял хляб, аз отрязах само един резен и с тоя резен ядохме двама души, а иначе щеше да се нахрани цялото семейство.
На снимката първата е Донка Злати Янева от село Страцин, жената на бившия ръководител на братството. Той се казваше Злати Янев от Страцин. Сега има друг ръководител.
На снимка 18 виждаме брат Георги Куртев. Тази сестра, забравих й името. Тя е на Иван Колев жена му от Тополица. Тя е трета. Значи на снимка 18 втори е Георги Куртев, а пък седма Иринка Тодорова, те живееха на градината, цялото семейство, бяха като пазачи на градината от 1952 година до край.
На снимка 19 не си спомням нищо.
На снимка 20, последната, която е с шареното, се казваше Радка Горанова, на Злати Янев дъщеря от Страцин, живее в Бургас.
Снимка 21. Първата беше Керачка от Тополица, на Любо Мавродиев жена. Сега живее във Варна. Втора е Надка Куртева, зад нея Радка Бойчева, следующата е майката на Петко Кралев, зад Стойка. Трета под ред е Стойка от Тополица. Тази е Петра от Страцин, дъщеря на новия ръководител, Ангел Василев.
Снимка 22. Първа е Еленка Челебиева, до нея Стойка, а тая с черното е Таня Славова от Карагеоргиево.
Снимка 23. Първият не се знае. Вторият е дядо Касаиванов от Тополица, третият е Недялко от Страцин, следващият е Злати Янев от Страцин. Тука той с ръката си затуля лицето, затуй не може да се познае. Този е Кинчо Димитров, дето напред говорим за него. Този е Слави Милевски, дето говорим за него също. Този е Ангел от Горица. Презимето му забравих. Другите не ги познавам, не ги виждам.
Тази снимка, 24, точно в средата е Владимир Калудов от Бата. Васил Дулапчиев е пети като започнем тука отдясно, тука жената първо, второ, трето, четвърто, пето, той е с някакво сако сиво и с бяла риза. За Васил Дулапчиев мога да кажа нещо: Той е от село Габерово, селото на Иринка. Той бил църковен певец. Поканили го в село Габерово, постоянно пеел в църквата. Поканили го в нашето събрание, пеели духовни песни, четели молитви, слушали беседа и след туй, като свършили беседата, рекъл: „Защо досега не сте ми казали за това хубаво учение, за да се лутам тук-там, защо досега не сте ми казали?" Пък Владимир Калудов му казал: „Брат Василе, ето, ти сега видя и чу, вече иди и проповядай, както ти разбираш."
Снимка 25. Сега тука първата, втората, третата фактически отляво, пълната жена е Донка Георги Събева, моята съпруга. Тука е Велчо Милевски и зад него е Георги Челебиев. Велчо Милевски беше ръководител в Айтос дълги години.
Снимка 26. Втората е Марийка Маркова и децата й. Това са Весела Маркова и сестра й, Живка. Гърбом е Донка Събева, а другата е от село Житарово. Ами тука виждаме две баби играят. Горе е Георги Куртев, на верандата и някой е при него. Коя е тая при него, коя е тая с очилата? Желязка Радулова.
Снимка 27. Иван Бойчев, Михаил Стоицев, Янко Стоянов от Айтос, Добри Ганев, Велчо Милевски, Георги Челебиев и Ангел от Горица с бялото.
Снимка 28. Първата е Койна Тенева, вторият-брат Куртев, трета - Малинка Кралева.
Снимка 29. Свирят и играят.
Снимка 30. Пак играят.
Снимка 31. Също играят, не се вижда.
Снимка 32. Първата с шарената рокля не се знае, до нея е жената на Георги Събев - Донка, две момичета - на Марко двете дъщери, отзад, на първата двойка е Марийка Маркова, майка на Весела Маркова и Живка.
Снимка 33. Тук свирят. Симеон Симеонов свири и другите разговарят. Много хора, не могат да се различат.
Това е едната продукция снимки. После ще почнем да разглеждаме втората продукция от снимки.
30. ЗА СБОРНИКА „ЖИВОТОПИС НА ГЕОРГИ КУРТЕВ
В. К.: През есента на 1991 година бе отпечатан сборника, който бе предназначен да излезе през м. юли 1991 година, но се забави по технически затруднения. На 15 юли в Камерна зала България бе изнесен концерт по случай 120-годишнината от рождението на Георги Куртев. Сборникът имаше недостатъци, понеже бяхме излъгани от онези, които го отпечатаха. За него аз платих 10 лекарски заплати, после дойде инфлацията и нищо не се върна при мен. Остана само книжката, Г. С.: Хубаво е, че все пак излезе. Да зачетем това.
В. К.: Сега ще говорим за някои пропуски на книгата „Животопис на Георги Куртев":
1. По отношение на самата книга. Като книга какви забележки имаш? Г. С.: Има някои неща, които не са точно написани. Искам само да се уточнят. В случката, дето Надка Боева разказва за молитвата на туркинята, тя казва, че влязъл в стаята, Той влязъл в стаята, дал й пари и излязъл. В стаята на жена туркиня не може да влезе нито мъж, нито българин. Той отвънка й подал плика и се върнал. В. К.: Това е фактически на стр. 14 отдолу нагоре, ред 14-15 е. Не влязъл, а почукал на вратата и подал плика. В турска къща мъже не могат да влязат, дето има жени.
Г. С.: 2. Друга забележка е за първия събор в Айтос на Паспалата, когато говорили брат Куртев и Учителя, те са уточнили час за тръгване три часа, вместо 12, както е записано в книгата. В. К.: Значи това е мой пропуск. Това е на 46 стр. Отгоре надолу, наред 12 четем: Времето, което уговорили, било 12 часа, полунощ. Вместо 12 часа, три часа трябва да се пише.
Г. С.: 3. Забележка на стр. 66, точка 17, последният сеанс в Айтос 1912 година. На сеанса не е употребен медиум, ами са сложили кръгла масичка, която дава сигнали с чукане. В. К.: Как обикновено става това нещо? Обясни, защото ние не го знаем. Г. С.: Аз не съм присъствал, а съм го дал, както са ми го разказвали. В. К.: Какво са разказвали? Г. С. . На кръгла масичка, която е направена само от дърво, да няма никакво желязо в нея. Трябва да бъде тринога, кръгла. Всички присъстващи се хващат във верига с палците отдолу, а пък предварително се написва един голям кръг с азбуката. И по този начин духът дава знаци с масичката, вече прави с един крак така, вдига масата и удря 1,2,3,4,5 и т.н., каквато е цифрата. Тя отговаря съответно на буквата и по тоя начин се образуват думи и се отговаря на въпрос. В. К.: Обясни го по-подробно. Г. С.: Първо, значи, имаме масата, след това има начертан кръг на книга, не на самата маса. Цялата азбука в кръг. Те правят веригата с палците. Масата почва да се движи, а тя нали е на три крака. С единият крак чука и дава сигнала. Така ако чука три пъти буквата е „В", ако е пет пъти, „Д". Така се съединяват буквите в думи. В. К.: Но ти трябва да го опишеш това нещо, ние не го знаем. Г. С.: Е, тази подробност не знаех, че трябва да се каже заради туй. В, К.: Значи по този начин, защото има и друг начин, чрез медиуми. Г. С.: Да, чрез медиум може, чрез излъчване, спящо състояние и пр и пр. В. К.: Защото това нещо не е отбелязано в твоето описание и аз разбрах, че е чрез медиум. Аз ще намеря как е оригиналът и ще го прочета, да направим сравнение, да видим къде е грешката. Г. С.: Добре. В. К.: Следващата забележка е запознаване с вегетарианството, на стр. 67, точка 19, така ли е? Това е станало 1912 година, което съм писал, нали, когато е бил мобилизиран в град Чарлу. Г. С.: Не е 1912 година, а е 1917 година, понеже били Европейската война, не знам в кой град е било. В. К.: Ти си писал, писмото било от декември 1912 година. Г. С.: Ще намерим оригинала на писмото. В. К.: Ти казваш, че е в 1917 година той се е запознал с някои приятели там, от войниците и писал на
родителите си, че вече няма да храни свине, няма да коли, няма да яде. Значи това е 1917 година. Европейската война, а не 1912 година. Друга забележка. Става въпрос за чешмата в Тополица. Ти си писал 1929 година. Аз понеже имам снимка от Борис, където пише, че е построена 1928 година и аз промених, защото смятам, че Борис знае по-добре, щото е ръководил строежа. А той го е писал, когато е бил млад, преди 30 години го е писал. Г. С.: Аз не зная, виждам, че на снимката е писал Борис, обаче зная, че чешмата е правена 1929 година от тези хора, които са участвали в нея. Димитър Димитров Вълчев, и с него съм говорил, който сега е жив, може да каже точното. Дали Борис е прав или аз. В. К.: Ти трябва да провериш. Г. С.: Може да проверя и да пиша. Може да пиша.
Забележка на Редактора Вергилий Кръстев: През 1995 година попаднах на писма на Мария Тодорова до Борис, изпращани в Тополица. Те са от 1929 година.
В. К.: Какви забележки имаш ти при едно второ издание по отношение на книгата? Как би си я представил ти? Г. С.: Книгата трябва да бъде на по-хубава хартия и с по-едър шрифт. Шрифтът сега е много дребен и трудно четлив. Всички, които са я вземали досега, особено по-възрастните хора трудно я четат. Значи книгата да бъде с хубав шрифт, хубава хартия, заглавията да се подчертаят, тука почти липсват заглавията, написани са със същите букви, с каквито е писан и текстът. Заглавията се пишат винаги с по-едър шрифт и текстът на книгата да не бъде шаблонен, да бъде нещо по-хубаво.
В. К.: Как се казваше този брат, който искал да бъде ръководител? На стр. 79, 12 ред отгоре. Г. С: Този брат се казваше Крум Илиев, Той искал да стане ръководител, а пък печатарят го сбъркал и писал брат Георги Куртев. В. К.: Ама аз го задрасках и на всички книги съм го написал на ръка. Г. С.: Крум Илиев се е казвал той. Иначе е добър, ревностен брат, обаче в туй отношение малко честолюбив и искал да изпъкне така. А иначе е имал добри качества. В. К.: Какво е казал брат Георги Куртев? Г. С.: Брат Георги Куртев след смъртта на Крум Илиев, той го е сънувал като в една колиба така, обаче без уплътняване и вътре стои така скрит, обаче обгърнат с една хубава мантия. Брат Куртев си го обяснява, че тази хубава мантия това са добродетели, които е имал, но които никой не ги знае. А пък поради грешките, които е правил, затуй го виждаме затворен, не е свободен. Това ми го разказа брат Георги Куртев. В, К.: Това какво означава? Г. С.: Посещавал е бедни, давал е пари, помагал е на нуждающите и т.н., което никой не го знае и заради туй той го вижда в една мантия сребърна или златиста мантия. Така, като тия, които ги тургат на врата поповете. Не му знам името на това - попски одежди.
В. К.:По отношение на заглавието. Аз направих първата коректура и отбелязах всички грешки и той направи втора коректура и аз му казах, ще поправиш всички заглавия по-големи. Ще поправиш грешките и той обеща. Това трябваше -големи заглавия. Всички трябваше да бъдат големи заглавия, обаче той нищо не направи. Г С.: Не е постъпил честно и по тоя начин дава лош вид на книгата. В. К.. И тогава ние бързахме да излезе на събора в Айтос - 12 юли и така стана. И те печатиха го на фолио и вече не можеше да се поправи. То чакаш 5-6 месеца и не можеше да се поправи, защото трябват много пари, но грешката е моя в какъв смисъл, че аз започнах работа с хора, на които съм имал доверие, а те нищо не са изпълнили. Аз исках всички тия неща да бъдат с по-големи букви, нали. Ей тука, например, много по-големи букви трябваше да бъдат по-силно подчертано и т.н. Много трудно излезе тази книжка, измъчих се.
Ето сега тука, на тази голяма твоя тетрадка, на страница 39 пише следното; „През 1912 година, като войник в град Чорлу, аз станах вегетарианец. Ето защо писах писмо на жена си със следното съдържание ..." Г. С.: Това нещо може да се провери чрез Тодорка Куртева, която е жива. Тя знае кога е станал вегетарианец.
B. К.. Значи аз тука вина нямам. Г.С.: Да, разбрано. Туй може да се провери. А 1912 година е Балканската война, не е Европейската, точно така. В. К.: Значи тука нямам грешка. Г. С.: За справка, Тодорка Куртева, Дора. Тя ще знае коя година баща й е станал вегетарианец. В. К.. Да, ще питаме нея. Значи по този въпрос така. Сега тука забележките за последния сеанс. Тука ти си го написал последния сеанс в Айтос, 1912 година. Г. С.: Така, не спорим за него.
В. К.: Тука ти както си го написал, тука няма за медиуми, но понеже тука не е означено точно как става цялата работа. Г. С.: Моята задача не е да обяснявам как се правят сеансите. В. К.: Това никой не го знае. Г. С. Които са участвали, много хора са участвали. В. К.: Това не е точно обозначено, това нещо. Сега това е едно и понеже не беше точно описано. Г. С.: Според мене не трябва да бъде в такава подробност. В. К.: Чакай сега, аз не ти правя забележка, но понеже ти си го знаел, нали, ти смяташ че и другите го знаят. И сега в момента ние знаем това: Когато се събират на сеанс има няколко неща: или с пишещ медиум или с говорящ медиум или с чукане. Г. С.: Без медиум, с чукане на масата. В. К.: Сега е моментът, както е направено нали, за мен не беше ясно. Г. С.: То е друг въпрос. В. К, :3а мен не беше ясно и аз сметнах, че ти си го пропуснал и тогава реших аз да го добавя. Сега, между другото, аз тоя случай го имам разказан от Борис Николов. Той много подробно го е разказал, понеже Георги Куртев му го е разказал. Г. С.: Говори ли за медиум там? В. К.: Аз за медиум не мога дати кажа точно какво говори, но там пише, че ги е раздрусал, веригата ги е раздрусала, нещо подобно има но не мога са си спомня как. защото това е преди 30 години. И аз разбрах, че ти просто не си го добавил и затова съм го добавил. Г. С.: Аз да ви кажа недоразумението откъде идва, Някой от присъстващите, но преди да бъде Учителят там, се подиграл с духа. Човекът казал: „Хасам Мусум, сан мусум" - на турски значи - „Хасан ли си, кой си? Сега ти ли си?" И заради туй масата го е натиснала и след туй се уплашили и са имали по-сериозно отношение към това. А пък при Учителя, там са видяли разни знаци, разни чукания и пр.. което вече сме го казали. В. К.: Сега, значи уточнихме се. В следващата книга това нещо ще го коригираме в смисъл, аз ще махна това викане чрез медиум, а ще напиша подробно така, както описва как е построена масата, изобщо цялата обстановка, ще бъде описано всичко подробно. Г. С.: Щом трябва, опиши го. В. К.: Защото не е ясно. Аз ще коригирам това нещо. Понеже ние свършваме, днес е 28.12.1991 година. На тоя етап ние сме приключили.
Сега моята оценка за тая книга е тройка, значи преминаваме в следващото отделение. Не е 4 или 5, а тройка. Г. С.: Тройка, повече не. В. К.: Положих много труд, обаче оценката е тройка. Г. С.: Но факт е, че е станала, значи трудът е оправдан, макар че има качества, които могат да бъдат подобрени.
В. К.: Как реши ти да дадеш материала? Г. С. Когато получих вашето писмо, се поколебах, защото вие ми определихте много малко време, за срок от два месеца да мога да ви пратя материала, което не беше по силите ми. И в себе си бях почти решил да съдействам, обаче реших да се допитам до Евангелието. Като отворих Евангелието и мисля, че от Лука 7-ма глава се падна, където се казва: „И Христос събра учениците си и ги разпрати двама по двама на работа." Това ми даде като отговор, че аз трябва да съдействам, щом е дошло време за работа и заради туй реших на всяка цена да изпратя материали. Пратих материала и се радвам, че с много труд, макар и не много качествена, книгата все пак излезе на белия свят и съм много доволен от това. Остава за следующите книги, които са вече готови за печат, да можем да помислим и за тях. В. К.:Някакво пожелание за по-нататък? Г.
C.: Пожелание, каквото имаш запланувано и ти, също да стане. Там за музиката на Изгрева, за художниците и пр. и пр. Всичко това нещо трябва да стане. Това са хубави идеи, които трябва да видят своето реализиране.
В. К.: Сега ти трябва да ми дадеш ония тетрадки, които ти ги имаш и си ги направил, да имам по едно копие. Г. С.: Не знам дали ще мога да ги намеря, защото теса, някои листа вече са загубени. Пратени са някъде и не мога да обещая. В. К.: Ти нали имаш по една тетрадка, запазена у теб. Нея ще ми дадеш.
В. К.: Сега искам да ми разкажете оня случай за Илия Чернев. Тоя случай, който ти го разказва на годишнината му. Г. С.: Случаят се отнася за 1926 или 1927 година. Брат Илия Чернев да е бил най-много на 19 години и е бил пред приемната на Учителя. Учителят излязъл, отишъл при него и му казал: „Брат, можеш ли да свършиш някаква работа? Една работа да ми свършите." Той рекъл: „Готов съм, Учителю!" -„Ето ви ключовете, със сестра Василка ще отидете на ул. „Опълченска" 66 да донесете една черга, която ми трябва." И му дава ключовете. „Ето сестра Василка, заминавайте!" И той заминал, пътувал, казва, бързо, сестрата, понеже по-възрастна, тя едва успявала да върви с него, не се съобразявал с нейните възможности. Просто тя се изморила, докато пристигне там, защото нямало превозни средства. От Изгрева до „Опълченска" 66, това е. В. К.: При положение, че тя е възрастна, да не е била Гумнерова? Г. С.: Не, не, не, сестра Василка, от него по-възрастна де, и все пак жена. Жена с един младеж не може да върви заедно. Със сестрата отиват на „Опълченска" 66, отключват вратата, влизат в двора, в същото време Учителят се явява от неговата стая, отваря вратата, държи чергата, изтърсва чергата и я подава на брат Илия. Учителят ги изпраща от Изгрева, а пък там пак той ги посреща, на „Опълченска" 66 и му подава чергата. След туй взема, облича си пардесюто, взема си бастуна, взема си шапката, бомбето и веднага тръгва за Изгрева. Заедно вървят, минават по ул. „Пиротска" и т.н. целия път и се прибират на Изгрева. Туй му направило впечатление, че той ги изпраща от Изгрева и той ги посреща на „Опълченска" 66 и те се чудят как може той да ги превари когато те пътуват толкова бързо. Превозно средство няма. Това е, което съм разказал. В. К.: И той как си го обясняваше? Г. С.: Не може да го обясни, само като факт ми го съобщи. Той ми го съобщи, 1981 година беше, преди края на своя живот. Съобщи ми го като своя опитност. Иначе той нищо не е писал и нищо не е разказвал. Само това. В. К.: Ти сега как си го обясняваш? Г. С.: Аз си го обяснявам, че Учителят владее духовни закони за трансформиране на енергията, за разпадане на материята, която се превръща в енергия и следователно се премества от място на място. И след това обратно енергията се превръща в материя, като се сглобява съответно. Така си го обяснявам.
Преди години живеех в София - Изгрева. Един ден след заминаването на Учителя отидохме на екскурзия до Ел Шадай /Бивака/. Бяхме около 20-30 души, братя и сестри. Времето бе облачно, на дъжд. Скоро след пристигането ни заваля. Цялото небе бе мрачно. Продължаваше да вали. Всичко мокро и нямаше къде да се седне. Стояхме прави. Тогава една сестра предложи да попеем, да се оправи времето. „Коя песен?" - запита някой. - „Изгрява слънцето." Почнахме да пеем, за да оправим времето. Пеем, а то си вали. Но докато изпеем песента, облаците се разкъсаха и слънцето се показа. Погледна ни весело. Облаците се пръснаха. Слънцето ни изсуши. Прекарахме един хубав ден и една дъждовна баня, които Учителят тъй много препоръчва. Ето какво прави песента в съюз с вярата.
„Каквото попросите с вяра, ще ви се даде."
Тази случка я разказвам аз, Георги Събев, затова, че знанието на Учителя се отнася не само за вчера, но също за днес и за утре.
Веднъж една сестра от село Тополица много желаела да отиде в София, на Изгрева и да се срещне с Учителя. Сестра Бойчева я завела. Срещнала се сестрата с Учителя, поразговорили се за това, за онова, и на тръгване Учителят я запитал: „Събирате ли се в салона?" - „Събираме се, но май ни е тясно, Учителю. Салонът ни е малък." - „Нека да е малък, чеда е пълен", казал Учителят. „Рекох, риба ядете ли?" - „Ядем, Учителю." - „Ще поздравиш всички и ще им кажеш: който яде риба, да не влиза в салона."
Горната случка ми разказа сестра Радка Бойчева на 31 декември 1978 година.
Братството в село Тополица бе най-многолюдното, особено след направата на чешмата през 1929 година. Влизаше почти цялото село. Минаха години и всички си заминаха. Наследниците се преместиха. В селото никой почти не остана. Като че ли запустя. Събираме се само на Никулден от цялата област. Идваме, пълним салона, пеем песни цяла нощ и на сутринта си отиваме. Разделяме се чак до следващата година. И така, останалите живи риби отидоха в полето и салонът опустя. На Никулден, на деня на рибаря го пълним. Някой хвърля невидима мрежа и ни събира като живи риби, като живи души с салона на село Тополица. Така осъществяваме срещата на душите, търсещи Словото и песните на Учителя.
В. К.: Днеска сме ... Г. С.; 29 декември 1991 година. В. К.: Днес е неделя. Продължаваме работа. Сега, доколкото аз си спомням, вие ми предадохте една книжка, биографичен очерк на художника Генчо Алексиев от Врана. Как дойде при вас тази идея, да напишете очерк за него и то тези неща? Г. С.: Живеехме на Изгрева, бяхме приятели, бяхме съседи и всеки си имаше свое жилище и от тогава се познаваме. По-късно, кам 1940 година, той напуска Изгрева и отива в Тополица, няма да го повтарям това нещо. След Тополица отива в Айтос, от Айтос отива на градината и на градината нарисува последните си най-хубави картини, които аз съм нарекъл неговата трилогия или това е неговата лебедова песен. Това е най-хубавото, което е създал. Картините са изложени в Айтос, в салона на градината, на братската градина в салона са изложени и са запазени там. Те са цветни табла с акварел. Той е един от най-добрите акварелисти. Понеже в тази насока малко хора са работили, той си замина към 1956 година. И по случай 36 години от неговото заминаване, трийсет и няколко години, ми дойде на ума да запиша тези спомени за него и да дам някои обяснения върху картините, които са изложени в салона, за които вече казахме. В. К.: Той има ли други картини направени? Г. С.: Има много картини, обаче картините не се пазят поради туй, че той е нямал квартира и всяко нарисувано нещо го подарявал на приятели, понеже няма къде да ги съхранява. В. К.: Те биха ли могли да се съберат впоследствие? Г. С.: Не знам на кого са дадени, за да можем да ги търсим. Пък неговите близки, всички са се поминали. В. К.: Той подписваше ли ги? Г. С.: Не си спомням, не помня дали ги подписва, а ми се струва, че не ги е подписвал. Обаче те се познават неговите картини от другите. В. К.: Друг въпрос. В това, което вие сте описали в очерка за него, има ли още материал, който вие бихте могли да включите за него? Г. С.: Не мога да намеря материал, защото неговите
всички близки са заминали за другия свят и няма от кого да взема сведения. Значи повече от туй аз не мога да напиша. Друг ако някой знае, не знам. В. К.: Друг не знае нищо. Тука вие ми казахте, че неговият образ и лик го има на една снимка. Значи тази снимка, която е на Изгрева и пред бараката на Борис, които са се заснели тука, този е бил Генчо Алексиев. Г. С.: Първият в редицата е Генчо Алексиев. След това идват Георги Радев, Елиезер Коен, Колю Нанков, Тената, този не го знаеме, Цанка Екимова, Борис Николов отзад и мъжът на Цанка, Йордан Екимов. Значи фактически това е ликът, който ви трябваше за очерка на Генчо Алексиев. В. К.: Аз ви подарявам тая снимка. Г. С.; Мерси. В. К.: Значи друго нещо за него няма.
33. ГЕНЧО АЛЕКСИЕВ, ХУДОЖНИК - ПЕЙЗАЖИСТ
/Бегли бележки от Георги Събев/
Вместо предговор: С настоящите кратки бележки нямаме намерение да пишем биография на художника Генчо Алексиев. Това не правим не защото не заслужава, а поради обстоятелството, че разполагаме с крайно оскъдни биографични бележки. Ето защо принудени сме да се задоволим с най-малкото, като опишем последното десетилетие от неговия живот, за което имаме непосредствени наблюдения. Това десетилетие ни загатва за богатите възможности, с които художникът е бил надарен. Тези творчески възможности до голяма степен остават неразкрити, непроявени, ето защо неговият талант остава непознат за широкия кръг от хората на изкуството.
Ако художникът Генчо Алексиев имаше поне минимална материална помощ, талантът му би разцъфтял и би обогатил живота с неговото творчество.
Настоящите кратки бележки са по случай деветдесет и четири години от раждането му и тридесет и четири години от заминаването му за отвъдния свят. 10 октомври 1990 година.
Първи спомени: Запознаването ми с художника Генчо Алексиев датира от лятото на 1922 година, когато се връщах от събора на Бялото братство, който се състоя в полята на град Велико Търново.
Съборът бе привършил и съборяните вече се пръскаха в разни посоки, за да се върнат по домовете си. Докато едни поемаха пътя към Севлиево, то голямото множество пое пътя за ж.п. гарата. Влаковата композиция бе голяма, сякаш едва смогваше да побере толкова много народ, стекъл се отведнъж. Купетата и коридорите бяха пълни, дори препълнени. На прозореца на едно купе се разговаряха двама души, единият около тридесет-годишен, а другият едва 15-16 годишен, вече ученик в гимназията. Те току-що се бяха запознали. Вие, драги читателю, вероятно вече се досещате кои бяха тия двама пътници. Единият - Генчо Алексиев, а другият -моя милост.
Художникът Генчо Алексиев е родом от град Варна, произхожда от бедно многочленно работническо семейство. Баща му бил обущар, кърпел обувки. Всички са чакали на неговите ръце. Роден е през 1896 година. Генчо е следвал гимназия до шести клас. Не е могъл да продължи, поради високите училищни такси. Останал с незавършено средно образование, въпреки желанието му да продължи образованието си. През 1922 година, когато Александър Стамболийски бил министър-председател, а управляваща тогава е земеделската партия, е бил назначен като служител в афишното бюро при общината, поради липса на по-висок образователен ценз. Това продължило около една година и когато на девети юни
режимът на Стамболийски, брат Генчо бил освободен от работа, Той вече не постъпил на държавна работа.
Около 1927 година брат Генчо отива в София. През летните месеци той прекарва на Изгрева на обща палатка, която събирала петнадесетина души. Наричали я Пансиона.
През 1930 година брат Генчо вече имал собствено жилище - малка дъсчена стая с минимален размер, в която едва се побирали легло и маса. Това жилище е било единствената собственост на нашия приятел - художник. През това време той е рисувал пейзажи, цветя, натюрморти, но тъй като не е имал място, където да съхранява таблата, подарявал ги на приятели, които, когато са можели, са го подпомагали материално. Ето защо техният брой се губи във времето.
През 1940 година брат Генчо отива да живее в село Тополица, където прекарва около две години. Живял е в дома на ръководителя Димо Джожев. Понеже брат Генчо е бил и музикален, през свободното си време е обучавал някои от девойките от братството на китара. С това той станал още по-полезен, даже необходим. През тия години е нарисувал хубави пейзажи, с които малко художници могат да се похвалят. Както хората от Бялото братство, така и интелигенцията от селото са посрещнали с радост изложбата, която той е уредил в училищния салон. Това го импулсирало и породило в душата му нови идеи и хрумвания. Но за зла чест, една нощ двама хулигани влизат през отворения прозорец в изложбения салон и му похабили изложените табла, Това обстоятелство много го огорчило и той наскоро напуска Тополица завинаги и отива да живее в град Айтос през 1942 година. Там бил настанен от брат Георги Куртев в свободната стая при Братския салон. Брат Куртев, като разбрал, че братът няма никакви средства за препитание и като научил, че брат Генчо умее да подвързва книги, насърчил го да обзаведе малка работилница в жилището си, като се стараел всячески да го подпомогне. Писал на приятелите, които имат Словото на Учителя, добре е да си го подвържат при брат Генчо. Така хем Словото ще се запази, хем братът ще може да преживява от собствен труд, без да бъде в тежест на когото и да било. И така, приятното и полезното били хармонично съчетани. Това продължило до 1945 година, когато брат Куртев, който вече живеел на Братската градина, поканил брат Генчо да отиде при него, на градината. Братът приел поканата и отишъл. И тъй, двамата братя заживяли заедно. Това тяхно съжителство оказало благоприятно въздействие върху брата-художник и събудило творчески импулси в неговата душа.
Все по това време в съзнанието на художника назряват идеи, които чакат време, за да се родят. Тогава са родени няколко символични картини: „Окото на Бога", „Тесният път", „Човешката душа", „Под крилото на Всевишния" - тема от 91 псалом и Голямо цветно табло - Земното кълбо, опасано от змия, която си е захапала опашката - символизира безконечността на знанието. Последната картина се намира в салона на село Тополица, а всички останали символични картини са в молитвената стая на Братската градина - Айтос.
Всички хора, които се занимават с изкуство, са забелязали, че не всички дни и часове са богати на нови идеи и хрумвания че има и дни, и седмици на безплодие, които трябва да знаем как да посрещнем. Говори се за великия руски писател Л. Н. Толстой, когато идвали дни на творческо безплодие, той оставял перото настрани, отивал в градината, вземал лопатата и копаел или препасвал обущарската престилка, вземал обущарския чук и шило и почвал да кърпи обувките. Също така е правел и брат Генчо. Хрумнела ли му някаква идея, веднага се залавял за четката и боите. Настанело ли творческо безплодие, той почвал да подвързва. По тоя начин всичкото време се оползотворявало.
След тези символични картини, му хрумнала идеята за серия от три картини, която аз ще нарека трилогия. Тези картини имат връзка една с друга. Свързва ги една обща идея - пробуждане на човешката душа.
Като застанем пред първата картина, онова, което първо ни прави впечатление, е тъмно-зеленото море, което събужда в нас неприятни усещания, сякаш свързани с отрицателните сили, които искат да спънат нашето развитие. От двете страни на морето от скалите се подават глави на гущери, змии, чудовища, които всяват страх и ужас у зрителя. Те действат смразяващо. Тези чудовища не са друго, освен низшите страсти, които завладяват човека с непробудено съзнание. Те му пречат да поеме своя възходящ път. А ето там, наляво, се откроява светла пътека, по която вече са се устремили пробудените души, които следват сзоя духовен ръководител. От окултната наука знаем, че напредналите братя от Небето следят много зорко за прогреса на всяка душа и веднага пращат помощ на ония. които вече се пробуждат. Страданията, каквито и да са те, може да бъдат продължителни, но не вечни. Великата Божия любов е готова да прости на всеки, който е готов да не повтаря грешката си. Всяка душа си има свой духовен ръководител, а освен това има и групови ръководители, които ръководят цели общества. Такъв е случаят на тази картина първа, където ръководителят извежда готовите души вън от Чистилището. Той ги води на изток. Там, между зъберите на страшни скали се виждат зарите на изгряващо слънце - бленуваната цел.
Във втората картина също на пръв план се вижда море, острови, скали, на които са приковани човешки души. Това са душите на ония, които през земния си живот са вършили големи, непростими грехове. Тези души биват постоянно нападани от чудовища и те са в постоянна отбрана, като живеят в непрекъснат страх. Но това не ще продължи вечно, а само дотогава, докато у тях се пробуди разкаяние и пожелаят да се поправят. Тогава им бива изпратена помощ и те биват извадени от тия условия и биват поставени при нови условия, по-благоприятни за тяхното развитие. По какво се познава, че в една душа е настъпило разкаяние? Познава се по това, че около главата се явява едно леко сияние, което е верен знак на настъпилото разкаяние. Наляво горе художникът е нарисувал светла пътека, по която се движат пробудените души. Те минават по тесния път над пропасти и бездни, но неустрашимо следват стъпките на своя ръководител. Той ги води към една златна врата, окъпана в светлина. Това е вратата на Новия Йерусалим, на Царството Божие. кактоУчителят го назовава в Словото си.
И в духовния свят пак има съблазни и изкушения, но те са от по-фино естество, Там е нужна още по-голяма будност и различаване.
Това е сложна композиция, в която трябва добре да се вгледаме, за да я разберем. Тук на първи план виждаме кървавочервена мантия, която сякаш застрашава да залее света. Тази мантия не е нищо друго, освен безбожието, материализмът и социализмът, които жаждат да завладеят света, но това няма да им се удаде, фигурата под червената мантия е без глава, а какво може да направи тяло без глава? Нищо. Под мантията се подават ръце на скелет, лишени от жизот. Ръцете са символ на правдата. Ръцете са мъртви, то ще рече, че при социализма и комунизма правдата и справедливостта са мъртви. Справедливостта е погазена, забравена. При социализма и комунизма неправдата и лъжата господаруват.
Далеч наляво, на края на картината, се виждат кръстове, гробища. Което ще рече, че е вече краят на всички човешки заблуждения, които дълго време са били наш кумир.
На първи план се очертават две фигури, първата от които представлява човек, който държи корона в ръце, която издига високо, а отдолу много ръце се протягат алчно към нея, искат да му я отнемат. Царската корона, това е символ на монархизма. Властолюбието, което е една от най-силните човешки страсти, Времето на монархизма вече е минало.
Втората фигура: човек, който пази съкровището си, а нечии ръце посягат да го задушат и да му отнемат съкровището. Това е сребролюбието. Желание за трупане на земни блага. Това с алчността, с която човек трябва да се бори и да я победи.
Зад тези фигури се виждат пожари, причинени от падащи бомби, чрез които самолетите сипят страх и ужас към всичко живо. Война и изтребление, ето виждаме докъде човечеството е стигнало.
Вдясно долу на картината се съзират три символа: Корона и скиптър, шлем и меч, попско расо и килимявка.
Корона и скиптър - това е монархията. Време е вече тя да слезе от сцената. Времето й е минало. Шлем и меч - това е милитаризмът, военщината, която все още иска да развява знамето на войната, но човешкото съзнание вече значително е порасло, вече се заговаря за Европейски парламент, което ще рече, че близко е времето да се премахнат и границите Тогава ще имаме един народ, едно отечество и едно човечество. Може би близко е времето, когато сабите ще се превърнат на сърпове, танковете - на плугове и хората ще се отдадат на мирен труд и благополучие.
Попското расо и килимявката представят клерикализма, попщината, обредното служене, при което великото учение на Христа се превръща в догми, които са железните вериги около врата на вярващите. Църковниците изопачиха до неузнаваемост живото учение на Христа и от учение на саможертва и човеколюбив се превърна на схоластика и догматизъм. Короната, сабята и попското расо вече е време да бъдат музейни експонати.
На средата на картината се вижда нещо като светъл конус с върха към изток. Това са безброй светли души. изпратени на земята да помогнат да се повдигне съзнанието на човечеството. Сега е краят на века. Нов свят се създава, нова култура се ражда. Ето защо на земята са изпратени да се родят 7000 адепти, които ще дадат мощен тласък на човешкото развитие. Светлината, която струи от едно мощно слънце, което изгрява на 25000 земни години веднъж. Към това велико и мощно слънце ни сочи ръката на Мировия Учител, чийто образ грее в надоблачните висини, светъл и сияещ.
Няколко думи за творчеството на Генчо Алексиев.
Сега, преди да се разделим с картините на художника, макар и посмъртно, необходимо е да кажем няколко думи за художественото му творчество. Ние не ще го сравняваме с разни други художници-пейзажисти, каквито има много, но ще го сравним само с най-изтъкнатия от тях майстор на акварела, Константин Щъркелов. Последният е всепризнат като голям майстор. Ако сравним таблата на брат Генчо Алексиев с тия на Щъркелов, ние биваме поразени от голямото сходство между двамата, че трудно би било да ги различим. По богатство на идеи, както и по колорит много си приличат.
Онова, обаче, което отличава Генчо Алексиев от Щъркелов, е това, че Г. Алексиев долавя аурата на цветята и се опитва да я направи достъпна за обикновения зрител.
ни хляб, ни юфка, нито пък сухар, нищо бе в склада. Нищо в казана. Униние общо всичките обхвана.
Брат Желев:
- Братчета, сестрички, днес сме без храна, нека не ни плаши. Малка е беда. Ний ще се помолим на Наший баща помощ да ни прати. Дар от небеса.
Молитва:
„Татко наш Небесни, молим, помогни ни, гладни сме, о Боже, храна изпрати ни." Още час не мина, пристига брат Руси, С цяла кола круши, храна за сто души. Друг прати продукти, трети хляб достави, чудо невидяно, как ще се забрави! Векове ще минат. Ще се споменава, как с вяра живеят, за Божия Слава.
Смяната привърши. След ден-два е края, Но никой не иска да напусне рая.
Брат Желев:
Днес, деца, ще идем всички в селото, с музика и песни пред майки в школото. Нека те да видят какво сме учили, когато на лагер всички тук сме били. Утрото започна с отбрани песни. Гласове звънчета. Мелодии чудесни. Пяха „Блага дума", пяха „Светъл ден" С грейнали лица и дух вдъхновен. Салонът е пълен. Всички лица греят. Мало и голямо в любов живеят. Всички аплодират. Салонът ечи. Брат Желев там негде спотаен мълчи. Утрото привърши, но никой не става, всеки иска още то да продължава.
Една майка от селото:
Вий, деца обични, Бог ви тук изпрати, само дни сте тука, а вече познати. Идвайте често, обични нам деца, да пълните с радост нашите сърца.
30 август 1947 г.
Д-Р ГЕОРГИ МИРКОВИЧ /1825-1905/
Д-р Георги Вълчев Миркович е роден на 10 март 1825 година в гр. Сливен. Баща му произхожда от град Стралжа, където се е занимавал с обущарство и търговия на вълна, а майка му, Койка, е била преселена в Сливен от опожареното и разсипано от кърджалиите село Раково.
През 1830 година баща му, заедно с други сливенци, се преселва във Влашко, близо до Плоещ, в новото поселище Берязка, но не му харесва и скоро се завръща в родния си град Сливен, където Георги постъпва на училище при известния тогава учител грък - Цукала, а по-късно продължил образованието си в гр. Котел при учителя Сава Доброплодни през 1840 година. След три години той се завръща в родния си град, но имал силно желание да продължи образованието си в Цариград, сега Истамбул. Баща му не се съгласил и го оставил в дюкяна си на Аба-пазар да продава вълна и ямурлуци. Това продължило до 1846 година, когато д-р Селемински енергично се застъпил, щото дванадесет българчета да бъдат изпратени в Киевската семинария като стипендианти. В това число бил и Георги, бъдещият доктор - медик. В семинарията не му харесали условията, ето защо той, едва приключил годината, след ред изпитания напуснал Киев и отишъл в Цариград, където продължил образованието си. Там го сварила новината за смъртта на баща му, връща се в България, получава си наследството от 10000 гроша, пак се връща в Цариград и постъпва да учи в прочутата тогава гръцка гимназия Кору - Чешме. Но и там не му харесало - скоро напуска и довършил средното си образование в католическото френско училище на БЕБЕК, пак в Цариград. От последното училище останал много доволен. Оттам той възприел спиритическите убеждения и им останал верен до края на живота си.
От Цариград /Истамбул/ заминал за Франция, където да продължи образованието си. Там постъпил в медицинския факултет на Монпелийския университет. Малко по-късно той се премества да следва пак медицина в гр. Пиза, което е направено вероятно по настояването на д-р Селемински, но скоро се връща пак в Монпелие, където довършва науките си с теза върху хигиената. Миркович още като студент бил награден от император Наполеон III за това, че заедно с други свои колеги взел участие в борбата с върлуващата тогава епидемия холера във Франция. Това било през Кримската война, 1853 -1856 година. Епидемията била победена.
От Монпелие д-р Миркович се завръща в родния си град, откъдето е бил повикан и назначен за градски лекар в Стара Загора през 1858 година. След това се връща в Сливен и взема дейно участие в обществения живот.
През 1861 година ходил в Браила, Болград, Букурещ и Цариград. Бил е директор в Болградската гимназия /Бесарабия/. Вземал е дейно участие в борбите по църковния въпрос. През 1867 -1868 година е бил лекар в гр, Видин, откогато датира неговото участие в революционното движение под името д-р Мирца. Но скоро бива заловен, арестуван и пратен на заточение в Диарбекир. На отиване на мястото на заточението бил окован във вериги и прекаран през Сливен, да го видят близките му и за назидание на съгражданите му. Това е станало през 1870 година. След осем години заточение, той бил засегнат от обща амнистия, връща се в Сливен, където продължава лекарската си практика. Бил е Губернски врач, после директор на
Сливенската гимназия, и след това бил градски, а по-късно държавен лекар, след което се отдава и на литературна дейност.
През 1891 година той почнал редактирането и издаването на списание „Нова светлина", в което като пионер в България прокарва и популяризира учението за спиритизма и окултизма.
През 1893 година прибавя списание „Здравословие", в което проповядва и популяризира: водолечение, слънцелечение, хигиена, масаж, животен магнетизъм, както и внушение за лечебни цели.
Също така д-р Миркович е първият у нас, който проповядва хомеопатичната метода за лекуване, т.е. лекуване с минимални дози.
Излезли са пет години от списание „Нова светлина" и три години от „Здравословие". А през 1903 година вместо сп. „Нова светлина", почва да издава списание „Виделина", което е просъществувало до 1905 година, когато редакторът и издателят на списанието д-р Миркович се поминал.
Д-р Миркович е бил член на Българското книжовно дружество, сега Академия на науките. В книжка 6 на списание „Летопис" е поместен спомен с биографични бележки за него.
Д-р Миркович се е запознал с Учителя на 6 април 1900 година и присъствал на първия събор на Бялото братство в гр. Варна заедно с Пеню Киров и Тодор Стоименов - последните двама от Бургас.
От данните, с които разполагаме за д-р Миркович, узнаваме, че той е бил благ, милосърден и справедлив човек. Въодушевявал се е от великата проповед за човека, любов към ближния. Ето защо той понасял стоически страданията и лишенията по пътя на борбата му за по-сносен живот. Той вярвал дълбоко в разумността на мирозданието и в победата на доброто, Миркович е смятал за пръв дълг на всеки човек да помага на ближните си при различни неволи в живота, затова е лекувал безплатно бедните си съграждани. Но това той не е считал за достатъчно, ето защо и парично им помагал. Неговите хомеопатични лекарства /микродози/ били раздавани на страдащите даром. Те помагали, въпреки скептицизма на закоравелите материалисти, които се срещат на път и под път по широкия Божий свят.
Образът на д-р Миркович се откроява с голяма светлина на фона на историята в три области: като революционер, като просветител и като лечител. Но не по-малко важни са и неговите религиозно - философски убеждения, които той популяризира предимно чрез страниците на издаваните от него списания и книги.
Сега, когато сме вече към края на това кратко изложение, можем да кажем че д-р Миркович е бил една широко отворена душа за всички нови идеи и изследвания. Негова е заслугата, че той пръв в нашата страна възвести ясно и с прозрение, че в природата зад грубата материална действителност действат и невидими сили и проявления от духовно естество.
В нашата епоха на закостенял материализъм днес, тая именно заслуга на Миркович не можа да се оцени достатъчно. Науката крачи с бързи крачки. Трупат се грамада от факти, в които скоро ще се спънат ония, които са скептично настроени. Близкото бъдеще неминуемо ще ни наложи да видим света в друга светлина и тогава направеното от д-р Мрикович ще се види в истинския му ръст.
Д-р Миркович вярваше твърдо в съществуването на Бога, както в прераждането на човешката душа, в нейното еволюционно усъвършенстване. Той вярваше още в нравствения закон на живота, а именно, че всеки каквото прави, това ще пожъне. Всеки сам създава или подготвя съдбата си.
Д-р Миркович е завещал на Сливенското читалище „Зора" своята библиотека, състояща се от 427 тома книги, както и своите печатни издания, възлизащи на
114000 тома, както и сумата 300 лева и други значителни суми, оставени за благотворителни цели.
Д-р Георги Мрикович се е поминал на 29 септември 1905 година в родния си град, като е живял осемдесет години.
Пояснение: Този кратък доклад е изготвен по случай 74 години от смъртта му и 154 години от рождението му.
Литература: Сборникът „Той не умира" - Сливен на безсмъртните борци. Сливен 1935 година, Ст. Гидиков.
10 май 1979 г.
Пеню Киров е роден на 13 юли, събота, 1868 година в гр. Карнобат.
По-важни фази от неговия живот са следните:
1. Той произлиза от четири поколения религиозни хора, с начало от село Рахово, Котелско. После живял в Сливен и Карнобат.
2. На 8-годишна възраст бил посетен от светло същество. Това ще да е било през 1875 година. Тогава той видял това светло същество да се носи по въздуха от юг към север.
3. На дванадесет-годишна възраст, т.е. през 1880 година, е бил увенчан с венец от двама ангели по поръка на Бога - Отец.
4. На петнадесет-годишна възраст -1883 година за първи път е излязъл зад границата, но не е казал къде е ходил.
5. На седемнадесет-годишна възраст е постъпил доброволец и учавствал в Сръбско-българската война. Бил е към град Кула. Понеже не желаел да се сражава, когато дружината е получила заповед да влезе в сражение, той се помолил и веднага заболява от дизинтерия, поради което веднага е бил изпратен на лечение в болницата в град Русе, където го заварва примирието.
6. На деветнадесет-годишна възраст, 1887 година бива удостоен и взет за редовен войник, като е служил военна служба до 1390 година.
7. На 27-годишна възраст встъпил в брак, за да помогне на една страдалческа душа, дух-скиталец, който е молил за помощ.
8. На 32-годишна възраст, през 1900 година, на 23 юли, неделя, в 3 часа сутринта е бил освободен от греха, като е бил погребан с Христа-Господа, е бил облечен в Духа Христов от Учителя, наречен Петър Дънов.
9. На 35-годишна възраст, през 1903 година е ходил да проповядва Господа из България, като е тръгнал от Бургас, през Анхиало/Поморие/, Месемврия /Несебър, Русе, покрай Дунава, Свищов, Видин и на юг, към Цариброд, София, южната граница, Странджа, като спрял в манастира Свети Панталеймон, при село Коджа бук, Карабунар и се връща в Бургас. Целият този маршрут е изминат пеш, като е бил на своя издръжка. Носел е на гръб духовна литература за продан, от която се е издържал. Така му било наредено от Небето, от Отца, което брат Пеню лично е разказвал на брат Минчо Сотиров от Бургас, чиито спомени излагаме в настоящето кратко изложение.
Към 1902 или 1903 година явява му се Светият Дух и му казва: „Бог те опредили да обиколиш България и да проповядваш за Бога една или три години." Тогава брат Пеню отговаря: „Избирам три." Наредил всичко в дома си и тръгнал. Това брат Пеню лично го е разказвал на брат Боян Боев. БратПеню е образец на кротост и смирение, което излъчва образът му. Човек с големи духовни знания, винаги готов за жертви
и добри дела. Доколкото ни е известно, той е имал ред години срещи с Учителя на Бялото братство, който тогава е бил известен под името Петър Дънов. Някои от тия срещи са били инкогнито осъществявани. Например, ще тръгне от Бургас за Варна, където е бил Учителят, като по пътя е избягвал да среща каквито и да било хора. Свръзката между тях е бил при някои случаи Архангел Михаил. Имало случаи, когато той прекосявал цяла България от изток към запад: Ямбол, Нова Загора, Стара Загора, Казанлък и другаде.
От изложеното до тук, макар и много кратко, се вижда как е работил този мил и многообичен брат със своето голямо послушание и вярност към Божието дело и как той е бил ръководен от Божествения дух, още преди да се постави основа на клона Бургас - Общество бяло братство в България. До преди 1907 година брат Пеню Киров е посещавал Странджа планина във връзка с развилото се Богомилско движение и останалото влияние. При една от тия обиколки било му внушено от светли същества, че вече е време да се основе кръжок в Бургас, който да има за цел духовното развитие на членовете му и подготовката им за бъдещата им култура. Казано му било, кръжока да се основе на деня на Св. Панталеймон - 27 юли 1907 година /по нов стил 9 август/. За председател, ръководител на кръжока бил избран брат Пеню. Като първата работа на кръжока да се изучава Свещеното писание -Стария и Новия завет.
Първите ученици на кръжока били трима души - Пеню Киров, д-р Миркович от Сливен и брат Козловски от Ямбол, който по-късно се изселил от България. Правели са се сеанси, при които групата е имала много ценни опитности и материализации. Тези опити затвърдили вярата и разширили духовния им мироглед. Преди основаването на кръжока, спиритическите сеанси са били негласни, извършвани точно в определено време и часове, и дни, което е вярно и строго определено при духовните срещи.
Оформено с протокол общество първо се наричало „Спиритическо общество", а по-късно „Общество Бяло Братство", клон Бургас, което Учителят почнал да посещава и напътва.
Брат Пеню бил благ и прилежен в делото Божие и може да ни бъде за пример във всяко отношение. Неговият личен пример може да ни крепи, импулсира и вдъхновява, за да можем и ние да израстнем като него работници в служба на Божието Дело.
В лицето на брат Пеню ние виждаме човек от нов тип, човек на Любовта, Мъдростта и Истината, на Правдата и Добродетелта, чрез които добродетели ще дойде свободата, братството и единството, също и виделина, че да могат всички човеци да станат добри, умни, честни и справедливи. Да може всички народи да се обединят в един народ и в една държава, че да няма войни и недоразумения по цялата земя.
Още през 1898 година нашите приятели от Бургас, ръководени от една вътрешна подбуда и под ръководството на Учителя /когото тогава са наричали още г-н Дънов/, са заработили за духовното издигане и пробуждане на българския народ, като се е разнасяла духовната просветна литература, каквото е било списанието „Виделина", редактирано и издавано от д-р Миркович в гр. Сливен, а също и други брошури с духовно съдържание, устройвали се срещи, водели се разговори, като се обменяли мисли и опитности. Работело се за пробуждането на готовите души, които първи ще поемат този светъл и благороден път. След като Козловски напуснал България, мястото му в кръжока било заето от най-младия брат - Тодор Стоименов от Бургас кръжокът бавно се развива, но не толкова в численост, колкото във вътрешна убеденост и непоколебимост.
Брат Пеню Киров се поминал на 18 януари 1918 година в Бургас,
Чувал със сол.
Пеню Киров е бил ротен командир на младия войник Черню Калушев, с когото са се запознали и опознали. Как е станало това, вече сме го разказали на друго място. Веднъж той се среща с Калушев и му казва да отиде в село Габерово при бай Слави Тодоров и да си вземе малко сол. Зачудил се брат Черню, защо да ходи у Габерово за сол, когато в тяхното село, близо до тях е магазинът и може да си купи колкото иска. Но щом бай Пеню казва, ще отида при бай Слави, да видя какво ще излезе от тази работа. „Брат Славе" - казал Черню - „Бай Пеню ме праща при тебе да ми дадеш сол, щото си имал цял чувал." - „Така ли ти каза бай Пеню?" - „Иди, каза той, при бай Слави за сол. Ето и аз дойдох." - „За друга сол те праща той", казал бай Слави и му заговорил за Учителя, за Словото, както и за бай Георги от Айтос.
Върнал се бай Черню много доволен от тази среща. Нещо светло, благородно и велико изпълнило душата му, като никой път. Почнал и той да раздава от получената „сол" на ожаднелите и обезсолени души.
ТОДОР СТОИМЕНОВ ГЕОРГИЕВ /1872-1952/
Брат Тодор Стоимен е най-младият от тримата първи ученици на Учителя. Роден е на 17 май 1872 година в гр. Пазарджик. Произхожда от семейство със средна заможност. Завършил е трети прогимназиален клас в родния си град. След няколко години семействотото им се изселва в гр. Бургас, където той почва работа като писар в Окръжния съд в Бургас. Усърден в работата си, постепенно се издига в йерархията и стига до степен секретар на съда, на която служба се е пенсионирал на 45 години по стария закон за пенсиите през 1917 година.
След пенсионирането си почва работа в търговското представителство на шевни машини „Сингер". Брат Стоименов е бил много старателен в работата си, като не е допускал грешки, поради което много е бил ценен и уважаван, човек с бистър ум. Бил е често похваляван и награждаван за усърдна работа. Като идва в Бургас, наскоро се е запознал с Пеню Киров, който е десетина години по-голям.
При едно идване на Учителя в Бургас, брат Пеню го е представил на Учителя и той става негов ревностен ученик.
На 6 април 1900 година е станала първата среща - събор в гр. Варна, след което тези срещи - събори стават традиция, като се провеждат през август. На тази среща са присъствали д-р Георги Миркович от гр. Сливен и от Бургас: Пеню Киров и Тодор Стоименов.
През 1901 и 1902 година съборите са се провели в гр. Бургас.
От 1901 до 1910 година - в гр. Варна, а след това - във Велико Търново. На първата среща - събор, през 1900 година Учителят ги е въвел в първата подготвителна работа - предговор към онази голяма работа, която Великият разумен свят има да върши тук, на земята върху човечеството. Тогава им е говорил за онази велика култура на любовта, братството и свободата, които има да се въдворят на земята. Тогава един от учениците попитал мислено: „Ето, ние сме само трима души, събрани тук и то единият от нас е вече стар и си отива. Останалите двама са малцина за тази важна мисия." Учителят отговаря на мисълта му: „Действително, вие сте малко, но в бъдеще ще станете хиляди, милиони." Първият кръжок в Бургас е бил основан през месец юли 1907 година под името „Спиритическо общество", което по-късно се преименува: „Общество Бяло Братство", клон Бургас, който Учителят започва да посещава и напътства. Член на кръжока е бил брат Козловски от гр. Ямбол, който заминал зад границата и на негово място бил поканен брат Тодор, който бил най-младия от всички членове на кръжока.
Известно е, че Учителят от 1901 до 1910 година обикаля България да изнася сказки по френология и хиромантия по градовете. Когато е предстояло да посети гр. Айтос, той е телеграфирал на брат Георги Куртев, че Учителят ще посети Айтос, където ще изнесе сказка и че той /Стоименов/ ще го придружава, да ги посрещне на гарата. Тогава Учителят още не е бил познат като, Учител" в Айтос, а само като г-н Дънов. При втората му сказка в Айтос, след сказката бил поканен от брат Куртев да нощува у неговия дом, която покана е била приета, а брат Стоименов, който вероятно е бил служебно зает, се върнал сам в Бургас.
Как повярвах.
Бях член на спиритическия кръжок в Бургас от втората половина на 1907 година. В кръжока имаше разни духовни проявления, но веднъж, след като си излязох, се усъмних в тяхната реалност. Една вечер влизам в стаята си и си лягам на леглото. Неусетно съм заспал. По едно време някакъв шум в стаята ми ме събуди. Отварям очи и виждам, че цялото ми легло, заедно с мене, се носи из стаята от невидими ръце. Уплаших се и скочих от леглото и застанах в един ъгъл, треперещ от страх. Не стига това, а още и масата и стола се раздвижиха. После всичко се успокои и аз отново си легнах. От него ден и час повярвах в реалността на спиритическите явления.
Весела случка.
Както вече споменахме, брат Стоименов се е пенсионирал по стария закон на пенсиите, който предвиждал 45 години трудова възраст, а не 60, както днес. Когато дошло време да получава първата пенсия, понеже бил младолик и никога не е имал брада и мустаци, то касиерът, вероятно на шега, го попитал: „Чия пенсия искате да получите? На дядо си или на баща си?" - „Моята", отговорил новият пенсионер. Случката вече не се повторила.
Разказала племенницата му Паша Белева. София, 7 май 1988 година.
Случката е станала в гр. Бургас, вероятно след съборните дни през 1901 или 1902 година.
След като тримата предани ученици станали рано и работили заедно с Учителя 4-5 часа, уморили се и изгладнели, брат Пеню Киров, който бил по жилетка, с подпъхнати палци под раменната извивка, казал: „Каквито сме юнаци, да ни има сега една баница, добре ще бъде." Учителят чул, леко се усмихнал, но нищо не казал. Продължили да работят, по всяка вероятност. Учителят нещо им е диктувал и те го записвали. След малко, когато си привършили работата и отворили вратата, и някой от тях излязъл на пруста, намерили тава с баница още толкова гореща, че не можела да се пипне. Кой бе донесъл баницата, никой не знаел. И кой е знаел, че им се яде баница, за да им я изпрати? Никакъв човек не бил идвал, а баницата още вдигала пара, чакала да насити празните им стомаси. Когато баницата била изядена, Учителят казал: „Хайде сега брат Тодорчо, като най-млад, да отиде при баничаря, да му занесе тавата и да му плати баницата," Като влязъл при баничаря, последният му казал: „Чудна работа, извадих от фурната четири тави баница, а едната изчезна, без някой да имаше край мене. Но щом връщаш тавата и плащаш баницата, няма какво повече да питам. Как стана това, аз не мога да си обясня", казал баничарят и прибрал донесената тава.
По всяка вероятност, тъй като Учителят владее закона за трансформиране на веществото, баницата бе дошла в безтегловно състояние и бе пренесена без някакъв видим посредник и наново материализирана в пруста. Това е пример за елевация,
Не си спомням кой от двамата братя, Пеню или Тодор го разказал на брат Георги Куртев.
На екскурзия до Цариград /Истамбул/.
Това беше около 1910 година. Уреди се екскурзия до Цариград за десет дни. Пожелах да посетя Цариград. Шефът ме обичаше и ми даде отпуска. Изкарахме необходимите документи, качихме се на прахода и отпътувахме. Радвах се, че ще видя най-после този тъй прославен град, където си бяха дали среща природната красота и огромното човешко богатство и архитектурното изкуство. Всички бяхме изпълнени с радостни предвкусвания за красотите, които има да видим и ще се обогатим съзнателно с нови впечатления. Искаше ни се по-скоро да пристигнем на това приказно място. На хоризонта вече се виждаше брега със силуетите на многожество сгради и безброй минарета на джамии. Ето, вече пристигнахме на пристанището. Посрещнаха ни с лодка турските власти и за наша голяма изненада ни съобщиха, че в града имало епидемия. Забраниха ни да слизаме на брега и казаха, че трябва да останем четиридесет дни, докато изтече карантинният срок. Моята отпуска беше само десет дни. Чудех се какво да правя. Тогава се сетих да потърся помощта на Учителя. По едно време стражата около мене се разреди. Почувствах, че сега е най-благоприятен момент да тръгна и да сляза от парахода. Тръгнах и слязох, сякаш никой не ме видя и не ме спря. Тръгнах към града без пари и без документи. Всичко бе в парахода. Но ето насреща ми идва познат човек от Бургас, на когото казах за положението си. Познатият разбра притесненото ми положение и веднага ми даде пари за билет, да мога да се върна с първия параход за България. Зарадвах се, благодарих му и отидох да се поразходя из града, да поразгледам, но понеже нямах документи, не бях спокоен и скоро се върнах на пристанището и взех първия параход за България. Билет ми дадоха, без да ми искат документ. Качих се на парахода и влязох в първокласно купе. Когато тръгна параходът, мина кондукторът по проверка, но той само отвори вратата, козирува ми и отмина, без да ме проверява. Аз бях разворил вестника и го преглеждах. Пристигнах в Бургас без документи, които после ми изпратиха.
Интересното в случая бе, кой бе уредил моето пътуване без документи и как се намери човек, който да ми даде необходимите пари за билета, да мога да се върна обратно.
Забележка: Горната случка е разказана от брат Стоименов на брата Паню Балдъров на Изгрева, няколко години преди смъртта на брат Тодор Стоименов.
1. РОДОСЛОВНОТО ДЪРВО НА ГЕОРГИ СЪБЕВ
Коренът на родословието се губи в праха на турското робство. Родословието води от бащата на бащата на Георги Събев, т.е. на дядото, който се казвал Ганю Генев.
Родоначалникът е Ганю Генев.
Първият му син е Геню, който бил с изключителна сила, не само в рода но и цялото село. В борби, които се устройвали по празниците, е побеждавал, взимал първите награди, заради което турците го мразели. Решили да си отмъстят. Срещат го трима вечер в безлюдна улица и го били жестоко, до смърт. Оставили го, понеже смятали, че е мъртав. Близките го прибрали. Останал жив, но си загубил юначеството.
Вторият му син е Велико.
Единствената сестра е Неделя. Имала 4 деца.
Третият син е Христо. Имал 6 деца.
Четвъртият син е Съби - Сава -Съби Ганев Ганев /1861 -1949 г./, оженва се за Деша Пенчева Арабаджиена /1869 -1942 г./, от която има 8 деца: Пеню /1888 г./, Гина /1891 г./, Петър /1893 г./, Колю/1897 г./, Неда /1900 г./, Христо/1903 г./, Георги /1906 г./, Ганчо/1909 г./. Петър и Ганчо се поминали като малки деца.
Тук ще се спрем на Георги Събев Ганев, онзи, който стана летописецът на Айтоското братство и на Георги Куртев, който се оженва за дъщеря му Донка и става негов зет.
2. СЪБИ ГАНЕВ ГЕНЕВ/1861- 1949 Г./ Мъдрост от низините
Обичният ни баща, който е роден 1861 година, в края на турското робство, произхожда от бедно семейство и понеже тогава се е туряло началото на училищно образование, не е могъл да учи и е останал без образование, като едва е успял да научи да се подписва. Това му е попречило да се издигне в обществото, но не му е попречило да бъде трудолюбив, честен и почтен гражданин, добър съсед и събеседник.
След като аз през 1919 година възприех новите идеи и станах въздържател и вегетарианец, почнах като самодеец просветно-агитационна работа сред моите съученици и връстници. Тогава по-възрастните младежи ме наричаха „Малкия агитатор на вегетарианството". И това не бе произволно казано, защото аз получавах книги от едно софийско издателство: „Ново общество", които разпространявах на ръчна продажба по селските сборове и тъй, бавно и постепенно, печелех приятели и съмишленици. Тогава някои от родителите на тези младежи се опитаха да убедят баща ми да ми забрани вегетарианството, за да не се увличат и техните синове. Баща ми им отговорил тъй: „Позволете ми, добри мои съседи, да ви запитам и аз нещо." - „Кажи, дядо Сава!" - „Вие чули ли сте някой да се оплаква от моя малък син, че е влизал в чужда градина да бере плодове без позволение?" - „Не сме чули, бай Сава." - „Чули ли сте моя син да сее карал и бил с някого?" - „Не сме чули." -„Чули ли сте го да псува, да лъже или да върши нещо неприлично?" - „Нищо подобно, бай Сава." -„Добре тогава, драги съседи, за какво да му се карам и какво да му забранявам, след като не върши нищо лошо? А това, че не ядял месо, то си е негова работа. С това на никого не пречи."
Ето как мъдро е отговорил моят неук баща на съседите, след което вече никой не му говорил против моето вегетарианство.
3. ДЕША ПЕНЧЕВА АРАБАДЖИЕНА /1869- 1942 Г./ Дето не съм ти пречила
Милата ни и многообична майка се помина на 3 юни 1942 година в родното ни село от бъбречна болест на 73 години. А баща ни живя седем години след нея и се помина през октомври 1949 година, на 88 години. Когато и двамата родители бяха покойници, аз често си спомнях за тях и сякаш исках да разговарям с тях, тъй като знаех, че смъртта е засегнала само тяхното физическо тяло, а душата, т.е. съзнанието е живо и съществува. Като награда за тази ми увереност една нощ сънувам майка си, че разговарям с нея, като в съзнанието ми стои мисълта, че тя е жител на отвъдния свят. Ето и нашият разговор: „Как си, майко? Как живеете отвъд?
- „Добре съм, синко. Много съм добре." - „А какво правиш и с какво се занимаваш?"
- „Поливам една градинка с цветя с една стомничка." - „А сама ли си на тая работа?"
- „Не съм сама. 0коло 50-60 жени сме. Майката на твоята Донка ни е ръководител." -,,А с баща ми виждате ли се?" - „Виждаме се, но много рядко." - „Защо, майко?"
- „Само когато той слезе при мене." - „А ти защо не отиваш?" - „Не ми е позволено. Такъв е тук законът. Защото той е на по-високо място и когато му разрешат, идва на свиждане." - „Доволна ли си, майко, от положението си?" - „Много съм доволна. И това място, синко, го имам, само дето не съм ти пречила да следваш Божия път, който ти още от малък пое. Ти беше малко момче още, когато намери този път и отказа да ядеш месо, но нито аз, нито баща ти искахме да ти пречим и те оставихме свободен. Синко, ти знаеш, че и аз бях вярваща в Бога и като такава ходех редовно на църква, палех свещи и кандила, постех всички пости, сряда и петък не блажах, но в събота си закалах пиленце и ядях. Твоето разбиране, твоето убеждение било по-право, но аз толкова съм разбирала. Само дето не съм ти пречила да следваш този път, съм на това хубаво място, ето защо аз благодаря на Бога и за неговата голяма милост и благост. Да бъде благословено Името Му."
Събудих се. Сънят свърши. И аз се заех с работата си.
4. ГЕОРГИ СЪБЕВ ГАНЕВ/1906-1992 Г./
Георги е четвъртият и най-малкият от братята в семейството. Той е роден на 1 април 1906 година също в село Водица. След като завършва III прогимназиален клас в родното си село, поради липса на средства да продължи образованието си, домашните му го насочват към занаят бъчварство. Той нямал избор и приел. По това време в село Водица дошъл нов бъчвар, Николай Николов Анчев от Лочванския край. Той бил вегетарианец, толстоист по убеждение, който като се научил, че Георги е вегетарианец, побързал да се запознаят. Запознали се и се сприятелили. Георги почва да учи бъчварство при новия майстор през октомври 1921 година.
Георги обичаше много да чете през всяко свободно време. В това отношение бе насърчен от брата си, Николчо. Книгите му бяха станали най-добри приятели, ето защо той никога през живота си не изпита скука. Почна да учи бъчварство, но това не му пречеше през всяко свободно време да вземе книжка и да чете. Навикът да чете не го напусна през целия му живот. Всяко лято през ваканцията, като пастирче на домашния добитък, той винаги си носеше със себе си книжки за четене през деня, но не само една, а няколко. Това правеше от съображение да има какво да предложи, ако се яви някой другар. Видеше ли, че дошлият другар не се интересува, той си прибираше книжката и се отдалечаваше, като търсеше усамотение.
Понеже Георги постоянно носеше по няколко книги със себе си, другарите му иронично го наричаха: „Подвижната библиотека". Той чуваше това, но не се сърдеше, защото нямаше нищо обидно в това.
Младият бъчвар, макар и още юноша, водеше активен идеен живот. Словесната и книжна пропаганда му бяха постоянни спътници. Той беше убеден в правотата на своите идеи и се считаше задължен да пръска семената на тези идеи и винаги търсеше добра почва. Ако не намереше, почваше „дълбока оран". Идеите са прекрасни, ето защо семената трябва да бъдат посяти. Кои бяха тези семена? Това бяха семената на въздържанието, на вегетарианството и на водене разумен живот.
На 27 юни 1919 година Георги престана да яде месо от етични съображения. Но скоро прочетените книги го убедиха, че чистата растителна и плодова храна е и по-хигиенична, по-здравословна. Тогава в селото му нямаше негов връстник, който толкова много да е чел, че да може да го разубеди. С постоянна и упорита работа
съмишленици, с които често се събираше да беседва.
Но сега нека продължим за малкия бъчвар. Една от книгите, които прочете наскоро, бе и тая: „Животът и учението на Буда", не помни автора. Мислите, които намери изложени в тази книга, му се видяха интересни и той реши да ги сподели със своите приятели - съмишленици, като им изнесе реферат /първият реферат в живота му/ - ноември 1922 година. Мястото, денят и часът определени - в събота вечер в работилницата, която ще послужи за салон.
Без Георги да знае, другарите му бяха разгласили за предстоящия реферат. Когато дошло времето, ето че работилницата почнала да се пълни с публика. Дошли всички негови съученици от гимназията. Имало и по-големи. „Салонът" скоро се напълнил. Рефератът почнал, Георги се изненадал от това голямо посещение, без да знае как да си го обясни. Дали темата на реферата ги бе привлякла или някоя друга причина, той не знаеше и нямаше време да мисли за това.
„Добре дошли, гости", каза той и почнал да чете реферата. Всички слушали внимателно. Когато рефератът бил едва към средата, Георги забелязал, че се разменят погледи и полуусмивки, но той нямал време да мисли върху това. Но ето изведнъж някой духнал лампата и настанало мрак. Докато домакинът търсел кибрит, всички шумно излезли навън, сякаш това бяха желали и очаквали. Така минал първият реферат на Георги, първата му обществена проява. По-възрастните младежи от селото го наричали: „Малкия агитатор на вегетарианството". Но за да имате по-ясна представа, драги читателю, за неговата агитационна дейност, необходимо е да споделиме, че той, макар и толкова млад, е бил настоятел на едно Софийско издателство: „Ново общество", от което получавал книги, които ходел да продава по селските сборове на ръчна продажба. Това той правел не толкова заради отстъпката, която му се правела, а най-вече да се разпространяват идеите, които му хранели душата. Ето защо с право го наричали „Малкия агитатор".
На следващата, 1922 година, Георги продължи образованието си в гимназията. Там, за негова голяма радост имаше Ученическо въздържателно дружество, на което той веднага стана член. По-късно той бе избран в ръководството, а след това и председател на дружеството. От името на дружеството се изнасяха реферати в гимназията. Ставаха оживени разисквания. Георги също изнасяше реферати, която работа му допадаше, бе почната още от село.
През 1924 година в град Русе имаше конгрес на всички въздържателни дружества в страната - Дружеството, което той оглавяваше, трябваше да изпрати делегати, на които трябвало да се платят пътните. Тогава от името на дружеството се изнесе утро с вход. И така се събраха пари за пътните на делегатите. Инициативата бе негова.
През есента на 1925 година Георги бе завършил реална гимназия в гр. Попово и замина за София в Държавната печатница да учи полиграфия. След това Георги завърши Свободния университет - Висш институт за икономически науки. Тогава той мина на работа в счетоводството на печатницата.
По това време се свикваха много запаси на военно обучение. Георги не искаше да отива в запас, защото бе вегетарианец и в запаса трудно ще кара с прехраната. Кметовете единствено не ходеха в запас. По това време се проведе първият кметски курс, ето защо Георги го завърши и беше назначен кмен на Просенишка община, Бургаско. Там по негова инициатива се основа Самарянски курс. После по негово желание се премести в Руенска, а след една година и в Тололишка община. Командироваха го в новите земи - Сърбия и Германска община. След три месеца бе откомандирован. Току-ще се върнал в Тополица, дошло нареждане за преместване в село Медвен, Котелско - на 21 ноември 1943 година.
„Най-бях доволен от кметуването в Медвен", разказваше веднъж той. Там той намерил добри условия да развие културно-просветна дейност. Медвен е малка община, само от едно село. Нямало средства за провеждане мероприятия, а да се занимава с преследване на комунисти, което било главната работа на кметовете тогава, било му противно, ето защо се хванал да просвещава народа, като основал народен университет, като привлякъл за помощници в реализирането на тази хубава идея местното учителство и общественици. Изготвили план и почнали подготвителната работа - сказките.
Народният университет бил открит на 19 януари 1943 година със сказка: „Духовни прояви на българина през вековете", която изнесъл кметът Георги Събев. Читалищният салон се препълнил от мъже, жени и деца. Всички гледали и слушали словата на кмета, които се леели бодро, свободно и вдъхновено. Втората сказка била на тема: „Домашно, гражданско и политическо възпитание на младежта", която била изнесена също от кмета, докато другите сказчици се подготвят. Не е нужно да изброяваме подробности, като ще споменем само темите на следващите сказки: „Права и задължения на човека и гражданина", „Химическа и газова защита на населението", „Заразните болести и борбата с тях".
Друг път в Медвенското читалище почти не са изнасяни сказки и читалищния салон се използвал само за вечеринки.
Интересното в случая е това, което твърдят медвенци, че докато предишните кметове постоянно са били в кръчмите, където са играели на карти, че дори и общинската поща се е подписвала в кръчмата, то новият кмет, г-н Събев, почти постоянно е бил в кабинета си и всеки, който го потърси, можел да го намери. Ето кмет за нас, казвали жителите на Медвен - народен кмет, И така, народният кмет успял да спечели доверието на населението и като се открил Народният университет, всички бързали да чуят изнасяните от него сказки. Докато били другите кметове, когато дойде народен представител или някой друг общественик, викали хората от къщите един по един, да се съберат няколко души, за да могат да отчетат дейност, то при г-н Събев всички се отзовавали, само като прочетели афиша за сказките. По инициатива на кмета бе открит Самарянски курс, посещаван от 17-18 девойки, който курс бе ръководен от участъковия лекар. Също по инициатива на кмета бе въведен обществен контрол върху раздаваните от кмета - комисар дрехи и бельо, по време на купонната система, нещо, което никой не го задължаваше. Беше чисто негова инициатива.
На 15 септември 1944 година кметът издаде службата, понеже народната власт отмени кметския институт, след което бе назначен като инспектор по труда от Министерството на Социалните грижи към Бургаски окръг. Като инспектор той имаше възможност да обикаля окръга, което бе негово съкровено желание и се пенсионира през 1961 година.
Георги сключи брак с Донка Г. Куртева от Айтос и на 9септември1936 година му се роди момиче: Лили, която на 19 април 1964 година сключи брак с Димитър Анастасов от гр. Бургас, юрист. Родиха им се две деца: Мария, през 1965 година и Асен през 1972 година. Мария следва Славянска филология, а Асен учи в Английската гимназия.
Съпругата му, Донка, се помина на 4 май 1973 година на 67 години. Георги сега е на 81 години.
Сега ще кажем няколко думи за допълнителната дейност, която е вършил по места, без да е бил задължен да прави това: Основал самарянски курс в село Просеник, посещаван от 14-15 девойки. В село Тополица основа дневна детска градина, първа в окръга, през 1942 година. В Медвен - самарянски курс, детска градина и Народен университет.
Добавка за художествения дар на Георги
Би било съществен пропуск, ако не кажем няколко думи за Георги като художник.
Още като ученик в прогимназията Георги е бил един от най-добрите по рисуване. По късно той се насочва към рисуване на портрети. Като пастирче, през лятната ваканция, когато не раполагал с бележник, използвал гладките каменни плочи да се упражнява. Още през 1921-1922 година е рисувал портретите на Карл Маркс и Ленин, които са красели стените на Работническия клуб. /Тогава Комунистическата партия бе забранена./ А портретите на Шекспир и Хенрих Тозо, рисувани също от него, са красели стените на местното читалище. Той е излизал на концертно рисуване при литературните вечеринки, давани от учениците в полза на читалището. Един или двама свирят на инструмент, а художникът рисува пред всички на голям плакат, към един метър, на стената. Слушат и гледат. Също негови рисунки са наддавани на томбола по вечеринките. Малкият художник е изпълнявал и поръчки за увеличаване на портрети. Но най-интересното било, когато той получава поръчка за портрет, като му се дава снимка с военна униформа, а му се иска цивилен портрет. Това било поръчката на Ив. Г. Данов, негов съселянин. Колкото и трудно да било, Георги приема поръчката и я изпълнил с чест и достойнство. Все по това време малкият художник рисува портрета на баща си от натура - бюст в естествена големина. Приликата била поразителна. Естествено ще се яви въпросът, защо Георги не е следвал пътя на дарбата си? Отговорът се подразбира: материалното затруднение на семейството.
След като Георги не можа да следва пътя на призванието си като художник, насочи се към литературата. Хвана перото и почна да пише статии и да ги публикува във вестници и списания. Мимоходом само ще споменем, че първата му статия е: „Към светло утро", публикувана на 2 октомври 1928 година във въздържателния вестник „Светло бъдеще", а през 1930 година почва да сътрудничи на вестник „Братство", издаван в гр. Севлиево, и на сп. „Житно зърно", издавано в София. Също е бил сътрудник на вестник „Свобода", издание на кооперативно дружество „Последник".
Георги е написал следните книги: Мисли и афоризми, Наръчник на ученика, Басни, Гатанки, Разкази, Пред прага на загадъчното, Весела хроника, Победи без насилие, Методи и правила, Вътрешните закони, Бисери на размишлението, Поеми, Пътеписи и др.
Не е необходимо да изброяваме всичко, за да не обременяваме читателя, защото не всеки се интересува от умственото творчество на другите.
Дочуване, драги читателю, дано при друг случай пак се срещнем и обменим мисли върху онова, което сега, без да искаме, сме пропуснали да кажем за нашето родословие.
На 9 февруари 1942 година ме назначиха кмет в Просенишките общини и напуснах София. Това беше тайното ми желание, щото викам, толкова години все едно и също. Щото нали отиване и връщане, отиване и връщане, виждаше ми се еднообразен животът и дълбоко в себе си копнеех да напусна София, да отида някъде, гдето да съм постоянно в движение. В тия години аз се занимавах с печатарство в държавна печатница, словослагател бях и нотен печат. След като
завърших университета, преминах в счетоводството, а след туй, 1943 година, както ви казах 1941 година завърших първия кметски курс и станах кмет.
И така почна моето движение, това, което тайно в себе си го желаех - да имам един по-разнообразен живот, Назначиха ме в село Просеник. Там карах 5-6 месеца. Следтуй се оваканти място в по-голяма община. Поканиха ме в Руенска община. Тя е най-голямата община, в която влизат 12 села. По-нататък пък се оваканти място в село Тополица. В Тополица има много наши хора, Пожелах да се преместя и в Тополица. В Тополица пък назначих един служител в общината, беше един комунист, добър човек, обаче беше завербуван като комунист и лишен от граждански права, който беше съден по закона за защита на държавата /ЗЗД/'. Там се казваше, че няма право на държавна и общинска служба. А пък аз го назначих, защото нямах човек, времената бяха такива, искаха запаси, отиваха войници, а трябва да има човек на службата и аз го назначих. Поради това, че го назначих, Околийският управител ме намрази и взе да ме преследва. Един път, като отидох при него по работа, четири часа ме държа прав пред себе си. Държа ме като арестуван, поради това, че съм назначавал комунисти. „Как ще ликвидираме с тия комунисти, когато кметовете назначават комунисти в общините?" Викам: "Дайте ми хора, бе! Дайте ми хора, аз трябва да изпълнявам тази служба. Дайте ми хора! Трябва да назнача хора. Щом не ми давате, аз ще си намеря." И намерих си, и изпълнявам. И въпреки моето застъпване, че той ми е добър и съвестен човек, обаче полицията на времето го потърсиха, без да ме питат мене, веднага го вземаха и го пратиха в Гиген, в лагер. Обаче аз на мястото му не назначих човек. Другите чиновници работеха работата, а жена му получаваше заплата. Той след 9 септември 1944 година даде изложение, защото аз го поисках от него и той даде изложение, какво отношение съм имал към него като комунист и как съм го защитавал. Така новата комунистическа власт ми опрости греха, че съм бил кмет на предишната власт, която ги гонеше.
Георги Събев е роден на 1 април 1906 година в село Водица, Поповско. Завършва трети прогимназиален клас /сега 7 клас/ в родното си село. Поради липса на средства родителите му го насочват към занаят бъчварство. През 1919 година става вегетарианец по етични съображения, а запознанството му с новия му майстор-занаячия - бъчвар, който е бил по убеждения толстоист и вегетарианец, го насочва по нови идейни насоки - става ревностен агитатор на вегетарианството. През 1922 година продължава образованието си в гимназия, където често изнася реферати за въздържанието. През 1925 година завършва реална гимназия в гр. Попово и заминава в София в държавната печатница да учи полиграфия. След това завършва свободния университет - Висш институт за икономически науки и тогава минава на работа в счетоводството на печатницата. Понеже по онези години се свикват много запаси за военно обучение, за да избегне военното обучение, по идейни причини, завършва курс за кметове и става кмет в Просенишка община, Бургаско, а после в Руенска, а после в Тополишка община и най-накрая в село Медвен, Котленско. Като кмет е залагал за просветната дейност на селяните и се застъпвал за социална справедливост. След 9 септември 1944 година работи като инспектор по труда и социалните грижи към Бургаски окръг и се пенсионира през 1961 година.
Срещата му с Учителя през 1922 година и присъствието му на събора на Бялото братство в Търново е нова епоха в живота му.
Георги Събев сключва граждански брак с Донка, дъщеря на Георги Куртев, през 1936 година и става негов зет. Това обстоятелство го прави по-близък и е допуснат в семейството на Георги Куртев с необходимото доверие. Като резултат на едно такова съжителство се явяват записките, които той води за историята на братската градина в Айтос, биографията на Георги Куртев, записва опитностите на Георги Куртев, история на чешмата в Тополица, така също и опитности от братския живот в Айтос и в страната, свързани с делото на Учителя, Уважението, което той изпитва към своя тъст, се дължи на онова благоговение, което той има към личността на Георги Куртев, който е израз и образец за един достоен ученик на Учителя. Това е причината, че е ценял високо онова, което е виждал и чувал за Георги Куртев. Георги Събев е онзи, който откликва на вътрешните потребности на Духа да запише всичко около братския живот в Айтос, за дейността на Георги Куртев и за опитностите на приятелите в Школата на Учителя.
През 1970 г. аз намерих захвърлени в един килер като непотребни неща неговите писания за по-горните заглавия, и то в дома на едного нашего брата, който го имаха за образец на ученик. Това бе Борис Николов. Аз ги прибрах, прочетох и разбрах тяхната историческа ценност. Но онзи възрастен приятел, към когото бяха адресирани, за да даде своето становище, придружено със съответно писмо, беше ги отхвърлил като неща незначителни и безпредметни. В разговора, който имах с него, аз защитавах историческата ценност на този материал, но уви, без успех. Тогава си дадох дума след време този материал да излезе наяве и да излезе напечатан. През следващите години се запознах с мнението на много съвременници на Георги Събев, които споделяха становището си, че неговите записки не са от особена важност и че не са написани на красив, литературен български език. Аз многократно съм ги преглеждал и отначало не намирах причината защо приятелите не възприемат неговия стил на изложение. Накрая открих. След като всички тези опоненти си заминаха от този свят и никой от тях не остави нещо написано, тогава се оказа, че никой, освен Георги Събев, не написа и не остави нещо записано за тази епоха. И чак тогава пред мен причината излезе наяве. Те ревнуваха от един, който бе свършил някаква работа. Не можеха да се примирят с това и отхвърляха свършеното. Имаше много хора с перо и поетична нагласа, но никой не записа нищо за онова, което бе описал Георги Събев. Аз слушах красиви думи, които политаха във въздуха и изчезваха. Останаха спомените, записани от Георги Събев. Аз срещнах много хора, които се биеха в гърдите и се пъчеха с големи постижения, а всъщност се оказаха безхлебни, празни житни класове. В тях нямаше житното зърно на Словото на Учителя. И те не можеха да омесят никакъв хляб. И затова те не ни оставиха нищо. На нас, поколението, което не бе срещнало нито Учителя, нито Георги Куртев, а познавахме Учителя чрез напечатаното Слово: Нашата връзка с Учителя и Школата може да се осъществи чрез напечатаното Слово на Учителя. А връзката ни с приятелите от Школата може да стане само чрез напечатаните техни спомени от онази епоха.
Днес, когато трябваше да се прехвърлят спом ените му за това издание, новото младо поколение също с нетърпение се нахвърляше да променя неговия стил на правоговор и правопис. Аз се възпротивлявах на това. Имаше възражение, че съществува официален български език. В отговор на това обвинение аз ще кажа, че всички онези приятели, през времето на Школата на Учителя, имаха свой специфичен език и той трябва да остане такъв, какъвто е, защото той е израз на тяхната личност, индивидуалност и дух. Литературният език се мени при всяко поколение от 25 години и това би означавало, че всяко следващо поколение ще трябва да променя даден авторски текст. А това е груба грешка. Българският език е много точен. Българският народен говор е много точен. Учителят имаше голямо
мнение за българският език. Той бе казал: „Аз затова слязох и се родих в българския народ, защото българският език е най-точният окултен език на земята, защото българският народ е най-старият окултен народ на земята." Смятаме, че отговорът е даден. Вие може да го потърсите още в българските пословици, поговорки, народни умотворения и ще се доберете до една истина, коятое определил Учителят. Един Велик Учител не може да слезе в един обикновен народ, да се облече с едно обикновено тяло и да произнася обикновена реч с обикновени думи. То е изключено.
Ние сме в царството на спомените на онези приятели, които бяха съвременници на Школата на Учителя. Това е царството на Духа, където Божият Дух се изля в Словото на Учителя. И това Слово се въплоти чрез Дух и Сила, в плът и кръв, чрез живота на приятелите от тези поколения, преминали през Школата на Бялото Братство 1922-1944 година. Словото на Учителя премина през тях като сила и живот и премина в следващите поколения като спомени за онази епоха. Затова тези спомени са спомени от царството на спомените и от царството на Духа.
Затова, когато влизаме в царството на спомените, трябва да събуем нозете си, да измием ръцете си, и с чисти сърца и светъл ум да прочетем тези спомени. Защото те са живот и сила на това Божествено слово. Само тогава, когато пристъпим към техните спомени с благоговение и трепет, чак тогава ще можем да бъдем допуснати в границите на това царство. А да станем поданици на това царство на спомените, се изисква дълъг период на изучаване, проучаване на тези спомени и сверяване със Словото наУчителя, за да можем да проверим как Словото наУчителя е станало плът и кръв чрез техния живот на земята. А да станем граждани и поданици на това царство на спомените, ние ще трябва да се свържем с тях, за да може Словото на Учителя да премине през спомените на приятелите и оттам да премине през нас и да даде плод чрез нашия живот на земята. А това означава връзка със Словото наУчителя, връзка с Школата на Учителя и връзка с учениците на тази Школа. Установим ли тази връзка, ние ставаме част от видимата верига на това Братство. Невидимата верига е горе и тя е в Словото на Учителя и в невидимата Школа на Бялото Братство. А връзката между невидимата и видимата Школа се осъществява чрез Словото на Всемировия Учител, защото това Слово бе Слово на Божествения Дух и на Бога, който се изля в Словото на Учителя, а Словото на Учителя се изля в Сила и Живот в участниците на тази Школа. А техните спомени са връзката между нас, които сме на земята, и невидимата Школа на Бялото Братство. А връзката на Синархическата верига се осъществява чрез Христовия Дух, който е Дух на общение на видимия и невидимия свят, на видимото и невидимото проявление на Господния Дух на Силите.
Да благодарим, че има царство на спомените и че има жители и поданици в това царство и че техният живот е истински, верен и проявен и накрая проверен чрез техния живот на земята. Като българи, те се родиха в земята българска. Като българи те изричаха българска реч, като българи те слушаха Словото на Учителя на българска реч. Като българи те успяха да реализират в своя живот закони от Словото на Всемировия Учител. Всеки реализира толкова, колкото му бяха силите и колкото можа да издържи изпита си като ученик на тази Школа. Достатъчно е и един спомен. Този един спомен означава реализиран един закон от Словото на Учителя. А това не е малко пред вечността. Амин.
Д-р Вергилий Кръстев
Забележка: Написано за сборника „Георги Куртев-животопис", отпечатан 1991 година, месец септември.
Георги Събев си заминава на 18.10.1992 г. б град Бургас.
СЛУЧКИ, СЪНИЩА, ВИДЕНИЯ, ПРЕДЧУВСТВИЯ
СЪБРАЛ И ЗАПИСАЛ ГЕОРГИ СЪБЕВ
БУРГАС 1960 ГОД.
Беше пролет. Поляните и горите се зеленееха, а бели облачета се рееха по небето, когато Начко се връщаше от съседното село с една лекота в душата си. На какво се дължеше това му състояние, той още не бе мислил, още не беше си дал сметка.
Начко бе получил от свои близки няколко книжки от списание „Житно зърно" и бързаше за селото. Току що пристигнал, той се залови да чете. Вечерта чете, на следния ден пак. Колкото четеше, все повече се увличаше. И как можеше да бъде другояче? Такива книги друг път не беше срещал.
Минаваха дни, седмици, месеци, а Начко все намираше по някой час на ден да чете. И тъй незабелязано книгите му станаха добри приятели, с които най-добре се разбираше. Всичко прочетено намираше място з неговата душа и той по напълно естествен начин се ориентира към вегетарианството, което естествено е и първото стъпало към един по-духовен и разумен живот.
Но ето, че еднозременно с радостта, която пълнеше душата му, дойде и изпитанието на волята и характера му. Жена му, подучена от своята майка (баба Йона), взела да гори книгите, които той с такъв жар и охота четял. Четенето на книги и неяденето на месо били неща противни на жена му, ето защо тя му се противопоставяла по всякакъв начин. Начко беше още твърде млад и неопитен, за да знае как да се справи с непокорната си жена, ето защо той се стъписал. Не можал да устои. Жена му го победила. Тя злоупотребила с неговата доброта, благост и отстъпчивост.
Сега идват последствията. Единият син на баба Йона е убит като комунист, но въпреки това тя не получи пенсия за сина си. От тревоги тя се парализира и вече има нужда от гледане. И двете й снахи отказаха да я гледат. Работата дошла така, че дъщеря й поела гледането на болната си майка. Същата дъщеря, която бе послушала и беше горила книгите на мъжа си и с това беше успяла да го спре в неговия духовен път. Двете жени, майка и дъщеря, вече от пет години страдат, без да знаят защо, без да съзнават какво зло са извършили спрямо зет и съпруг, като са станали причина да го отклонят от Божия път.
Веднъж един брат я посетил, на когото тя е сродница и й загатнал, че често болестите се дават за назидание, заради някои грехове, които сме извършили и сме ги забравили. „Никакъв грях не съм сторила", заявила тя. „Защо Господ ме наказва?" - „Не, Бог никого не наказва, но ние плащаме своите задължения по този начин." И понеже болната няма будно съзнание, нито разкаяние, страданието продължава.
Всеки, който се опълчва против Божественото, който гори Словото на Учителя, той сам си сипва жар на главата.
Кой каквото посее, такова ще пожъне. Така е в живота. Всичко се плаща.
Разказал: брат Киряк.
2. ПРОБУЖДАНЕТО НА БРАТ ВЛАДИМИР /КАК НАМЕРИХ УЧИТЕЛЯ/
През 1914 г. служих като войник във Варна, където се запознах с брат Велко Петрушев. Понеже бяхме един набор и служехме на едно място, то често се виждахме. Аз бях на караулна служба, а той служеше като оръжеен техник. Веднъж видях брат Велко, седна на тревата, а до него отворена Библията на втора глава от
Деяния на Апостолите. Попитах го дали може да прочета малко и той ми разреши. Тогава аз прочетох цялата глава, която ми направи силно впечатление. Под влияние на прочетеното, нови. непознати досега мисли изпълниха ума ми, завладяха съзнанието ми, като че се пробуждах от някакъв дълбок сън. Виждах света по-хубав и по-смислен. У мен узря една мисъл, че аз трябва от днес да поема нов път, да работя за душата си, без да се страхувам от каквито и да било препятствия, присмехи и трудности. В края на годината завърши военната ми служба и аз се върнах на село. Бях сгоденик. Когато годеницата ми научила за моите духовни разбирания, почувствала срам и стеснение пред близките си. Минаха така един-два месеца и в селото вече се заговорило за мене, че съм станал набожен и поради тази причина съм отбягвал да ходя в кръчма, по сватби и пр.
Свирех на гайда. Без мене сватби и веселби не ставаха. Ето защо сега моето отсъствие се чувстваше осезателно. По това време свикаха войниците на тримесечно обучение в Бургас. От нашето село имаше няколко младежи, които бяха повикани. Същите тези младежи забелязали, че вечерно време след проверка няколко души от войниците се отделяли, отивали към брега, където си правили молитва. След свършването но обучението тези младежи се завърнаха в село и научавайки за мене, че съм станал набожен, решават да дойдат у дома, да се срещнат лично с мене. Когато дойдоха, те ме завариха да чета духовни книги и ме попитаха защо не съм ходел в кръчмата. В отговор на това аз им казах: „Не намирам смисъл да свиря на пияни хора." Двама от тия, които ме посетиха, веднага се повлияха от това, което им бях казал в дългия разговор, който бяхме водили, и те също решиха да следват тези убеждения.
Почти в същото време и други двама от селото се бяха запознали с това учение. Това бяха братята Димитър Вергиев и Георги Сотиров. Брат Димитър Вергиев предостави една от стаите на своето жилище за събрание. В тези няколко месеца до новата година ние вече научихме, че има такива като нас и в другите села -Горица, Габерово. Оризаре и Изворище. Ние ги потърсихме, свързахме се с тях и чрез тях - с брат Куртев. След известно време получихме писмо от брат Куртев, че в Айтос ще дойде Учителят. Беше определено трима души да отидат в Айтос, за да се срещнат с Учителя. На 3 януари, при лошо зимно време, силна буря, сняг и кал, пристигнахме в Айтос при брат Куртев. Той ни похвали за геройството, понеже лошото време и голямата кал не са ни уплашили и възпряли.
По това време и други от околните села също бяха поканени да изпратят по трима души (не повече), да се срещнат с Учителя.
Учителят държа беседа на тема „Който служи на мене", говори върху 10 глава от Евангелието на Йоана. Учителят избрал тая беседа, понеже тя била на език, достъпен за селяни и малограмотни хора. След беседата Учителят остана на разговор с нас. Той ни попита от кои села сме и как сме дошли при това лошо време. Ние му отговорихме кои от къде е и му казахме, че при тръгването сме имали бури, сняг, кал и че това не ни е уплашило, понеже идваме да се срещнем с него. Тогава Учителят ни каза, че тази буря символизира, че в началото на нашия духовен път ще имаме големи препятствия, присмехи, преследвания и др. и че всичко това трябва да се победи, като след това ще дойде благоприятно време. Ето, вижте как сега времето се оправи, а то значи, че сетнините ще бъдат добри.
На тази среща брат Куртев записа имената на всички приятели и ги абонира за неделните беседи, които вече се издаваха на брошури. Четири години бях годеник, през което време годеницата ми също така беше подложена на присмехи и подигравки поради моите убеждения. Аз знаех това, затова й бях дал свобода, като й казах, че ако не ме харесва заради убежденията, да се ожени за когото желае. Тя обаче устоя и през 1918 година сключихме брак.
В началото на моя духовен път попът от селото ни дълго време се занимаваше с мен, като говореше против мене какви ли не нелепости и ме критикуваше пред хората. Това на мене не ми попречи и понеже хората ме познаваха добре, познаваха моя баща и целия ми род като добри хора, взеха да не му обръщат внимание, а по-късно даже застанаха на моя страна и изпъдиха попа от селото.
През 1917 година бях мобилизиран във Варна. През време на отпуската си отидох в София и се срещнах с Учителя. Учителят ми даде беседи с поръка да ги занеса на поп Константин от град Варна, без да ми каже, че той му е баща. Аз обаче знаех това, занесох беседите и му ги предадох, като го поздравих от Учителя. Поп Константин прие беседите и ме попита: „Какво прави син ми?" Аз му отговорих: „Учи хората." Тогава поп Константин каза: „Синът ми върви по един благословен от Бога път и учи хората да вървят по този път." Аз се сбогувах с него, като му целунах ръка. Това беше първо и последното ми виждане с поп Константин, който беше един от най-активните борци за независима българска църква. Поп Константин е погребан в двора на същата църква, в която бе служил. Същата бе първата българска църква у нас.
През 1919 година единствен аз получих покана от брат Куртев за събора в Търново, а от Тополица Димо Жожев, от Вресово-Колю Киряков. от Изворище-Черню Калудов.
През 1954 година съпругата ми получи удар и след два-три дни почина. Останах самичък, но не се отчаях. Докато другарката ми беше жива, тя твърде често роптаеше, понеже беше недоволна от мене, че прекалено много съм бил предаден на Божието дело, но след като тя си замина, аз вътрешно почувствах задължение да й помогна. Простих й за всички неприятности, които беше ми причинила и й пожелах в душата си да бъде приета между нашите заминали приятели, и тя да бъде в техните редове. След това аз попаднах в голяма меланхолия. Изгубих смисъла на живота и денонощно исках да си замина от тоя свят, понеже вече нямам необходимите условия да живея. Отчаях се и паднах духом. Нито се молех, нито четях, изгубих всякакво разположение към всичко. След три-четири месеца аз легнах на легло, което продължи около две години. При мене беше моята внучка. Тя бе натоварена от близките ми да се грижи за мене, но тя не ме обичаше твърде и вършеше всичко не от сърце. Аз чувствах това и го понасях твърде тежко. Но след известно време наново ми се проясни съзнанието и аз отново почнах да чета, да се моля, да работя над себе си, започнах да си шетам и не след дълго аз напълно оздравях и сега съм бодър и мога отново да работя, както съм работил.
Разказал: Владимир Калудов Айтос - градината.
21 януари 1963 година.
През декември 1942 година една група от седем души решихме да отидем на екскурзия в Родопите, на връх Куркалето. Денят преди тръгването беше ясен. тих и топъл. Време чудесно за екскурзия.
Събрахме се и решихме, че каквото и да е времето, ние ще изпълним обещанието си и ще отидем на екскурзия. Понеже пътят е дълъг, решихме да се съберем към полунощ в братския салон и в дванадесет часа да тръгнем от там с оглед да стигнем за изгрева на върха. Но за наша обща изненада времето още от вечерта се застуди и влоши. Задуха студен северен вятър, буря и виелица, Върхът, към който се насочвахме, бе далече, около двадесет километра. Докато дойде
определеното време, вече земята бе покрита с бяла, снежна покривка, около двадесет сантиметра. Снегът продължава да вали и да замръзва.
В уреченото време всички бяхме в братския салон, където си направихме обща молитва и 91 псалом и си казахме, щом Бог е пожелал да ни изпита, нека така да бъде, но ние знаем, че Той всичко ще превърне на добро. Тръгнахме с вяра и упование, без всякакво колебание.
Излязохме вън - тъмно и мрачно. Бялата снежна покривка едва се забелязваше. Буря, студ, лапавица. Като че всичко бе се съюзило против нас, за да ни разколебае. Големи снежни парцали се лепяха по лицата ни и замръзваха, но ние следвахме своя път. След като бяхме изминали около три километра, стигнахме реката, на която мост няма и трябваше да се събуваме и да я прегазим. Прегазихме реката, обухме се пак и продължихме пътя. Краката ни бързо се затоплиха. След малко поехме нагоре с песни от Учителя. Северният вятър спря. Почна да духа южният вятър. Небето се разведри и снегът спря. Луната огря и стана по-светло. Затоплихме се. След шест часа път вече бяхме на планината, където стана още по-топло, толкова топло, че даже стана нужда да си събличаме горните дрехи.
Намерихме една пещера. В пещерата - изворче и край него сухи дърва за огрев. Накладохме си огън, пихме топла вода до насита. Закусихме и благодарихме за добрите условия, които небето ни създаде. Играхме и паневритмия, и другите гимнастически упражнения. Пяхме и се веселихме през цели няколко часа -времето на престоя. След като бяхме стояли достатъчно, ние отново поехме обратно за към село. Дойдохме пак до реката и след като я прегазихме, вятърът отново се обърна. Задуха пак северният вятър. Пак почна да вали и да мръзне. Когато се върнахме по домовете си, ние всички бяхме бодри и вътрешно радостни, че бяхме издържали един малък изпит, без да се разколебаем пред внезапно влошилото се времена тръгване.
Когато се прибрахме по домовете си и домашните ни видяха, че се връщаме всички живи и здрави, се чудеха как сме оцеляли при такова лошо време, при такава снежна буря.
Ние мълком се радвахме, че имаше кой да ни пази и да се грижи за нас. Ние бяхме готови да се жертваме, затова Бог ни създаде условия и бяхме доволни, че издържахме изпита си без никакво колебание.
Всичко да бъде за славата на Вечния.
Разказал: Христо. П. Каратлиев 4. ЕДИН МАЛЪК ОПИТ
През есента на 1959 година няколко души, мъже и жени, членове на ТКЗС от селото ни, решихме да отидем в Свиленград на събор. Всички знаем, че тук е гранична зона и че всеки трябва да носи съответните документи. Документите ми бяха готови и ги сложих на масата, за да ми бъдат пред очите, за да не ги забравя.
В уречения час всички се събрахме на мястото, качихме се в каруците и тръгнахме всички радостни и весели. Като наближихме Свиленград, една патрулна двойка ни спира за проверка на документите. Всички си подават документите за проверка, а аз, който бях каруцар, след като потърсих документите, се оказа, че ги няма, че съм ги забравил на масата у дома.
Наближаваше вече моя ред за проверка. Мисълта ми почна да работи интензивно. Спомних си, че скоро бях чел в беседите следната мисъл: „Когато се намерите в трудно положение, когато злото ви преследва, призовете Бога и кажете: Господи, само ти можеш да ми помогнеш в този момент." Аз се хванах за тази мисъл като спасителна и реших да направя опит, за да проверя думите на Учителя,
ето защо аз в същия миг рекох в себе си: „Господи, нека да стана невидим за войника" и силно се концентрирах с поглед във войника, а той като че не смееше да ме погледне. Той провери всички освен мен и каза: „Карайте! Свободни сте." Мен нито ме погледна, нито ми поиска документи.
Ето такъв беше моя малък опит, който споделям за назидание.
Разказал: Христо Петров, с. Любимец.
Опитайте учението за да видите неговата сила и истинска стойност. Силен е само оня, който прилага.
Миналата година една група от шест-седем души и приятели от Айтоска околия решили да преминат през величествената Рила, ето защо отиват с рейс до Боровец - един от най-хубавите наши курорти и от там с раници на гърба поемат пътя за Мусала. Някои от участниците в групата за първи път минавали по тези прекрасни места и всичко било ново за тях. Всичко им било интересно.
И наистина можеш ли да не забележиш правите като свещ борове, сякаш забили върховете си в небесата, между които едва се виждат малки части от лазурното синьо небе. Като вървите по-нагоре, вие ще видите все нови и нови неща. Минете ли мостчето и се качите на срещния склон и погледнете на запад, вие ще видите чудно-хубавите скали над хижа Ястребец. Стига да имате око на художник, вие има какво да видите, има на какво да се любувате.
Качите ли се на Мусала, тоя гигант на Балканите, вие ще изпитате едно необикновено чувство, като че сте победили нещо, като че сте завоювали нещо. При хубав, ясен ден, какъвто рядко се случва, ще видите всички останали планини - Родопи, Витоша и Стара планина, докато погледът ви спре чак до Пирин.
Мусала, Граничар, Рибните езера, Страшното езеро, Мальовица, Дамга, Седемте езера, ето това е маршрутът на нашите екскурзианти. Когато те се качили на билото срещу връх Дамга, били опиянени от величествената гледка, която се открила пред техния взор. Радвали се те като деца, като всеки от тях бързал да изкаже своето възхищение, да сподели своята радост с другите. Слънцето, със своята златна колесница бързало към залез, ето защо, за да не закъснее, групата се спуснала към езерото на Съзерцанието по стръмния източен склон - път труден и опасен, особено за неопитни планинари. Ту лазили, ту се спускали, ту се крепели един друг, за да не полети някой от тях към езерото, докато най-после се намерили на брега му. Красотата на езерото ги пленила с царствената тишина, която постоянно владее тук. Всички се умълчали, загледани в тихата и спокойна повърхност на езерото, сякаш потънали в друг свят, съвсем различен от тоя, който те досега са познавали. Потопени в тоя нов за тях свят, те не забелязали как времето минавало и взело да се спуска здрач от стръмните и скалисти урви.
„Хайде да тръгваме, че закъсняхме", се обадил някой. „Хайде", съгласил се друг и всички тръгнали по маркирания път над Мечата долина към бивака.
Макар че пътят бил маркиран, бързо спусналият се здрач пречел да се види маркировката и вероятността да се отклонят и забъркат не била изключена.
Спряла са групата за кратка почивка и пак продължили пътя, но сестра Станка, която била малко по-настрани, не забелязала кога групата тръгнала, като мислела, че водачът им се е отбил нещо по работа и го е изчаквала. Но след като минали десетина минути и той не дошъл, тя взела да вика, но никой не й се обадил. Чак сега тя разбрала, че е останала сама тук, сред планината, където не рядко бродят вълци или мечки. Сам човек, сама жена в тъмна като в рог нощ в Мечата долина...Това умът й не можел да побере. Страх свил сърцето й. Но какво да се прави сега? Да
и повече ще се обърка. Ето защо намерила тя за най-разумно да остане там и да чака, макар може би и до сутринта. Местото, дето били спрели, било пряспа, а тя била с леко лятно облекло, ето защо напипала в тъмното клек, накършила си клонки и седнала върху клека и зачакала.
„Какви ли мисли не ми минаваха... Но сетих се, че най-добре ще бъде да се моля, разправяше ни тя. „Обърнах се с гореща молитва към Учителя и към брат Куртев за помощ." Спомнила си тя, че той веднъж бил казал, преди да се помине: „Аз ще си отида, но няма да ви оставя сираци. Когато се намерите в затруднение, пътърсете ме, аз ще ви помогна." И взела да се моли тъй: „Бай Георге, ти нали ни каза, че когато имаме нужда, може да ни помогнеш, помогни ми сега..."
През това време групата пристигнала в лагера на Езерата, където били радушно посрещнати и угостени с чай. След вечерята те били разквартирувани за нощуване. Едва сега се сетил някой, че един човек от групата отсъства. Този човек бил сестра Станка. Брат Джонев тръгва веднага да я търси. След него тръгва и втори, и трети - цялата група. Въоръжени с фенер, те бързо се придвижват обратно по същата пътека. Всеки от тях се чувствал виновен за нейното изгубване. Когато наближили те мястото, дето били почивали, повикали и тя се обадила.
Тя през цялото време се молила бай Георги да й помогне и ето, помощта дошла.
Сега всички се радвали. Едни, че намерили изгубилата се в мрака сестра, а тя се радвала, че се е молила и е получила отговор на молитвата.
„От много години съм в това учение и много пъти съм се молила" - казваше веднъж сестра Станка - но както тогава се молих, никога през живота си не се бях молила."
Разказала. Сестра Станка.
Понякога невидимите наши приятели допускат подобни случки, за да се научим да се молим тъй, както трябва, т.е. с целия си ум, сърце и душа.
След такава една опитност нашата вяра вече ще бъде по-силна и по-непоколебима.
През лятото на 1936 година мъжът ми и аз отидохме на нивата да женим. Понеже нивата ни беше далеч, отидохме с каруцата. Стигнахме на нивата, разпрегнахме коня и го завързахме да пасе край нивата със синджира, който току-що бяхме купили. Като знаехме, че конят е вързан, почнахме работа спокойни, че поне за коня няма да се грижим. След известно време конят свободно се разхождаше из цялата нива. Явно бе, че той се бе отвързал. Затичахме се аз и мъжът ми, хванахме коня, но след като потърсихме синджира и не го намерихме, зачудихме се как може да го няма. Макар и след продължително и усърдно търсене, усилията ни останаха напразни. Никой не бе минал оттам и затова бяхме сигурни, че никой не го е взел, но защо не го намерихме? Аз много се тревожех, ето защо мъжът ми каза: „Жена, остави, не го търси повече, ще купим друг." Като каза така, той отиде на нивата и продължи да жъне, но аз не се помирих с това положение. Тогава отидох при един храст, въздъхнах дълбоко и се помолих тъй: „Господи, ти всичко знаеш и всичко можеш. Всичко е в твоите ръце. Ето защо, за да се усили вярата ми в Тебе, направи така, че като вървя, да стъпя на синджира или да се препъна в него. Тъй се помолих аз и щом тръгнах наново да го търся, не бях изминала петнадесет-двадесет крачки, аз се спънах в синджира толкова силно, че щях да падна. Синджирът издрънка в краката ми. тръгне да върви, пътя не знае,
Зарадвана от това обстоятелство, аз наново се изправих и благодарих, че бе чута молитвата ми и загубеното бе намерено.
След този и други такива случаи моята вяра се усили още повече, защото тя почиваше на опит.
Разказала: Кичка Ангелова.
Еднаж Учителят каза: „Моето учение е учение на живия опит. който го опита, ще знае силата му."
Беше ясен, хубав ден. Една заран ставам от леглото, поошетах си нещо в къщи и в това време ми мина мисъл, че днес е годишнина от смъртта на покойния ми мъж. Съгласно обичая, аз трябваше да направя нещо за негов помен, но понеже животът ми с него не беше добър и много горчивини бях преживяла, нямах никакво разположение да правя каквото и да било по този случай, като си казах: „Той не заслужава." В същия миг аз тръгнах да излизам от стаята навън, препънах се на прага, политнах навън и паднах в салончето върху железен сандък, който се намираше там. Така силно се бях ударила по лицето, че аз веднага загубих съзнание. Скоро някои от близките ме намерили и изпратили в болницата. Когато дойдох в съзнание, аз се видях заобиколена от лекари и медицински сестри. От падането бях си ударила ябълчната кост на лицето, която бе строшена, вследствие на което бях изгубила съзнание. Правиха ми операция, която излезе така сполучлива, че даже не остана белег. След като оздравях, отидох на Изгрева, срещнах се сУчителя и му разказах за случката. В отговор той ми каза, че духът на покойния ми съпруг ме е спънал, понеже не съм му направила помен за годишнината му. По тоя начин той си отмъстил.
Поука: За покойници не бива да се говори нищо лошо, понеже те, нямайки възможност да се коригират, се озлобяват и стават наши врагове, и почват да ни пакостят. Ето защо за покойник само добро се споменава.
Разказала: Пенка. 8. ПРОБУЖДАНЕТО НА ТЕПАВИЧАРЯ
През 1920 година бях тепавичар на село Каблешково. На 20 януари вечерта сънувах следния сън: Пред вратата на тепавицата имаше бряст, който беше осветен от една голяма светлина, по-ярка от тая на слънцето. Под бряста имаше разни животни: кози, кучета, овце, птици, кокошки, всякакъв вид животни, на които бях отнел живота. Всяко едно животно на свой език почна да вика и да ме дърпа, като искаше да му върна онова, което му бях отнел - живота. Изпитах ужас от това виене, крякане, мучене. Чудех се какво да правя и в този миг се събудих. Ставам и слизам долу при тепавицата, за да проверя хода на тепавицата и пак се връщам и лягам да спя. Заспивам и сънувам: Чувам силен изстрел на оръдие, чувам свистенето на снаряда. Видях как снарядът падна наблизо между воденицата и тепавицата и се заби в земята, без да експлодира. Събуждам се пак, но под силното впечатление на съня отивам да видя къде са паднали снарядите. Но нищо не намерих. Слизам пак в тепавицата и пак се връщам и лягам да спя. И ето, щом заспах, сънувам пак: Изстрел от оръдие и свистене на снаряд, който падна близо до първия и се заби в земята. Събудих се и разбрах, че е сън и се успокоих. След това за четвърти път лягам да спя и дойде при мен непознат човек и ми каза: „Ставай! Какво правиш тук? Тук не ти е мястото. Запали мелницата и тръгвай след мене." В същия миг аз се
сетих, че в обора има кон, който трябва да спася, но непознатият ми каза: „Изведи коня и тръгвай след мен!" Като погледнах наоколо, забелязах, че има дванадесет души непознати, които тръгнаха напред и ние тръгнахме след тях.
Под влиянието на този сън аз дълго мислих и взех да търся нова вяра, ново разбиране, нов мироглед. Старото, т.е. църковното вече не ме задоволяваше. Къде и как щях да намеря новото, аз не знаех.
По това време вече имаше основани кръжоци на Бялото братство в селата Габерово, Бата, Горица. На 22 март 1920 година ме поканиха да присъствам в с. Габерово на една вечеринка. Тогава аз живеех в с. Габерово. Отидох на вечеринката и това, което видях и чух там, ми направи такова голямо впечатление, сякаш ми се разкри нов свят. душата ми изпита едно чувство на пълнота. Ето защо аз същия ден и миг реших никога вече да не се отделям от тези хора, от това общество, което има по-висок морал, по-голяма взаимна любов и по-широко разбиране за живота.
Песните, молитвите, топлите братски чувства и искреността в отношенията ми направиха силно впечатление и ме привлякоха завинаги да стана и аз член на това общество. От много години душата ми бе копняла за такъв живот и ето аз вече го намерих тук, при тия прости, добродушни и чистосърдечни хора.
Доволен, предоволен бях, че намерих учението на Учителя. В тази моя вътрешна радост имаше една сянка, сърдя се на приятелите, дето не бяха ми казали досега за тяхните събрания и техните идеи. В отговор на това брат Владимир Калудов ми отговори тъй: „Брат Васил, ето, ти вече видя и чу. На когото искаш, на него казвай от сега нататък."
Наскоро след като почнах да посещавам събранието, случи се тъй, че се запознах с брат Георги Куртев от Айтос, който беше и си остана докрай ръководител на Айтоския район. Попаднал в ръцете на добър духовен ръководител, аз неусетно навлизах все по-дълбоко и по-дълбоко в Учението и го опознавах все по-пълно, доколкото това ми бе възможно.
През 1930 година се преселих в с. Каблешково, което преселване стана по вътрешно ръководство на духа.
През 1950 година, на 30 май, получих по духовен пътуказание, че трябва да се преселя в Айтос, което и направих. В Айтос аз вече бях още по-близо до брат Куртев и се подвизавах под неговото непосредствено ръководство. Същият често съм го придружавал в периодичните му обиколки, пролет и есен по селата. Стараех се да изпълнявам всички задачи, които той ми възлагаше в интерес на общото дело.
След много години му разказах съня си, който бях сънувал в с. Каблешково за двата снаряда при мелницата, които не експодираха, който сън той ми изтълкува така: Че тия два снаряда са известие за мене и жена ми, за нашето духовно пробуждане.
Ето така, по този път аз намерих това велико учение и се свързах с Учителя.
Разказал: Васил Долапчиев.
9. НИТО БЕЗ МОЛИТВА, НИТО БЕЗ МОТИКА
Дядо Колю попитал еднаж брат Влайчо тъй: „Ние постоянно се молим и работим за мира, а атеистите постоянно говорят против Бога, даже хулят по Негов адрес. А Бог праща и дъжд, и слънце както на нас, тъй и на тях. Защо е тъй тази работа?"
Брат Влайчо отговорил: „Ти си стопанин. Имаш две магарета. Едното от тях е кротко и послушно, а другото все бели ти прави, но въпреки това ти когато ги храниш,
и ма двете по равно даваш. Не ги делиш, нали? Защото и двете заедно теглят колата и оралото."
Изводът какъв е? Вярващият повече се моли, а невярващият повече работи. И молитвата, и работата са важни. Нито само молитва, нито само работа. За Бога и двете еднакво се ценят. Всеки е на мястото си.
Разказал: Дядо Колю.
След като семето било посято, трябвало да се полива, докато поникне и укрепне. Бай Черню отива при брат Пеню Киров, за да се видят и да научи нещо. Тогава той му казал: „Ти трябва да идеш в село Габерово. Там има един бай Слави Тодоров. Той има цял чувал със сол. Поискай му и той ще ти даде."
Излязъл бай Черню от дома му, вървял по пътя и си мислел: „Защо бай Пеню ме праща за сол в Габерово? Нали и тука, на бакалина има сол, колкото искаш?" Тъй си мислел, отивайки си по пътя за своето село, Но ще отида, щом бай Пеню ме праща. Ще го послушам. Отива той един ден в Габерово при бай Слави и му казва, че бай Пеню го праща при него за сол. Бай Слави разбрал символичния език на бай Пеню, говорил му за Учителя, за учението и му дал някоя беседа да чете.
Напълнил си той торбата със сол и се върнал радостен, че ще има сол и за другите.
Солта, това е Словото Божие.
Разказал: Черню Калушев.
Преди години в Пазарджишко паднала голяма градушка, която унищожила посевите и хората останали гладни. Тръгнали те по близки и далечни места да търсят храна, за изхранване на семействата и добитъка си. Но тъй като не намерили наблизо, то те били принудени да отидат твърде далеч, като стигнали Ямболско. Намерили храна, но много скъпа. Хиляда лева крината. Невиждана скъпотия, но нямало що да се прави. Гладно не се седи. Платил той храната, но за всеки случай записал си името и адреса на продавача. Минало, не минало две-три години, сега пада голяма градушка в Ямболско, а към Пазарджик реколтата била отлична. Сега вече от Ямбол и от околията тръгнали да търсят храна. Случило се така, че тези от Ямбол и околията, които продаваха скъпо и прескъпо храната и вземаха последната пара на гладните, сега те били принудени да отиват към Пазарджик да купуват храна. Намерил купувачът храна, толкова, колкото му била необходима, но сега дошло дума за цената. Продавачът поразпитал за името на купувача, от къде е, къде живее и разбрал, че купувачът е същото лице, което му продало храната по 1000 лева крината преди две години, когато той бил гладен. Заговорил му той и му дал да разбере, че го е познал. Тогава му казал: „Братко, има хора без сърца. Те използват чуждото нещастие да трупат пари. Хора без чувство, без свян, без срам. Те не заслужават даже името човек." - А купувачът слушал и се червял, знае той в чия градина падат тези камъни. - „Сега вие сте гладни. Вземете тия десет крини и си отивайте, да изхраните децата." - „Ама не сме платили", възразил той. - „Не! Нищо няма да плащате. Аз следвам завета на моя баща, който казваше така: „Синко, на гладен пари не вземай!" Това научих от баща си и така постъпвам аз. Аз не мога да престъпя завета на баща си." Купувачът потънал в пот, като че с вряла вода бил залят. Той знаел вината си. Тръгнал си, но думите на този, на когото миналата
година той бил одрал и кожата от гърба, същият този човек сега вместо да му отмъсти, той му бе дал два чувала храна безплатно. Туй неговият ум не можеше да побере. Дъбоко в себе си се разкайвал за постъпката си. Съзнал, че е направил грях. Някакъв глас дълбоко в душата му му говорел: „Ето човекът. Това е истинският човек. Ти миналата година му взе и последния лев, а той днес ти дава храна даром. Вземи пример от него. Постъпвай като него. Това е човекът." Вървял той из пътя и като че още чувал думите на своя благодетел: „На гладен пари не вземай!"
Разказал: Георги Тахчиев.
12. ЛЕКАРСТВО, ДАДЕНО ЧРЕЗ СЪН
Сестра Мала Желева от село Горица един ден ми разказа следната интересна
случка:
От много време страдам от болно сърце и се чудех какво да правя. Постоянно търся лекар, който да ме лекува, но ефикасно лечение не намерих. Една нощ сънувах следния сън: Идва при мен един старец със свежо, хубаво лице и с бяла брада, който ми каза така: Ти постоянно търсиш лек за твоето сърце и не си намерила досега. Престани да търсиш! Не ти трябва! Аз ще ти кажа лекарство, с което ще се лекуваш. Лекарството е следното: Ще вземеш клей от бадем и ечемик, ще ги опечеш, ще ги счукаш, пресяваш със сито, смесваш ги с една водна чаша пчелен мед. Употребява се три пъти на ден по една супена лъжица, преди ядене.
Разказала: Мала Желева С. Горица, Поморийско.
Моето запознаване с Божието дело и с Учителя датира от края на ученичеството ми в Стара Загора. През времето на моето студентство аз посещавах редовно беседите и поддържах жива връзка с Учението, но след като се омъжих, промених начина на живота си, като се оставих на течението на житейското море да ме тласка натук и натам за един твърде дълъг период от време, над двадесет години. Този мой застой, това откъсване от Божието дело не може да се окачестви другояче, освен като дълъг духовен сън, духовна летаргия.
След завършване на висшето си образование бях назначена за гимназиална учителка в град Троян, града, в който се установих да живея и се задомих. Повлече ме течението на живота и аз загубих воля да се съпротивлявам. По-късно ме преместиха по мое желание в град Б. като учителка по биология на бъдещите прогимназиални учители. Като преподавателка в института еднаж случайно научих, че един от студентите-курсисти бил вегетарианец. У мене се зароди желание по-отблизо (да се запозная) с него, за което търсех подходящ момент, но за голямо съжаление такъв все не ми се удаваше. Веднъж, през лятото, бяхме на излет. Случи се тъй, че ние за един момент останахме сами и аз се възползвах от случая да го попитам: „Научих се, че не сте ядели месо, верно ли е?" - „Да, другарко, верно е!" - „Добре, но можете ли да ми кажете защо." - „Да, мога и ще ви кажа. Родителите ми са от Бялото Братство и у дома никой не яде месо, аз също." Тази му откровеност ми подейства стимулиращо. В този момент аз като че ли се пробудих от дълбок сън, сърцето ми се изпълни с радост, а умът ми бе озарен отново от нова струя светлина и аз заявих: „И аз съм от Бялото Братство." И му стиснах топло и дружески силната десница. От този момент ние се опознахме и отношенията ни се измениха
и вместо да бъдат такива както между преподавател и курсист, те се превънаха на такива, каквито биват между брат и сестра.
Пробудена от летаргия, аз отново поех пътя станах вегетарианка. Намерих къде стават събранията на Братството и образувах връзка с приятелите и най-важното, взех да прилагам онова, което бях научила от беседите, както и новото, което тепърва имаше да науча и приложа в живота си.
И тъй, аз отново стъпих на краката си и поех пътя постъпките на Учителя за моя голяма радост и за славата на Всевишния, който бди над всяка душа за нейното пробуждане и повдигане.
/Из дневника на една сестра./ Милка Танева
14. ТОШКО ИДЕ /СПОМЕНИ ОТ МИНАЛОТО/
Майката на Деко еднаж ни разказа един интересен случай за нейната внучка. Ето и самият случай:
Еднаж, както си стояхме в къщи с дъщерята и детето й, всеки се занимаваше с нещо, детето си играеше. По едно време детето закрещя: „Затворете вратата! Заключете я! Чувате ли? Защо се бавите? По-скоро заключете вратата, че Тошко иде пак пиян." - „Кой е тоя Тошко, бе, душице?" - попитала я баба й. - „Тошко, мъжът ми. Не го ли знаете? Ето го, пак идва пиян. Идва с празни ръце. Пак всичко изпил. Пак нищо не носи. Моля ви се, не го пускайте", говорела четири-годишната внучка.
Всички тези разговори с малката им внучка за непросветения биха се сметнали за бръщолевене. Но за оня, който е запознат със закона за прераждането и за бъзсмъртието на душите, въпросът стои по-другояче.
Ясно е, че четири-годишната внучка си припомня картини от миналото, които като съпруга на пиян мъж е изживяла много силно. Тези случки са оставил трайни следи в нейното подсъзнание и при даден момент те изплават в съзнанието с цялата си яснота и картинност.
Някой може би ще каже, че това са отделни случаи, на които не бива да се обръща внимание. Не! И само един случай да бъде, заслужава внимание. А те са много, които заслужават проучване, а не отричане. Отричането е оръжие на невежите.
„Най-голямата лъжа в света е тая, че човек като умре, всичко се свършва", казва Учителят.
Г еорги Събев
15. ТОЙ ВЕЧЕ НЯМА ДА ТЕ ПРИНУЖДАВА
Неотдавна сестра Ц. от град Б. ми разказа следната своя твърде интересна опитност:
„Мъжът ми е лекар и във връзка с медицинската му практика често му се налагаше да прави операции, за които му бе необходима моята помощ. Но аз не можех да понасям и ми ставаше лошо, а той ми се сърдеше и настоятелно искаше моята помощ. Това положение на нещата ме тормозеше. Дирех изход, който още не бях намерила, но не се помирявах с това положение на нещата.
Случи ми се тъй, че трябваше да отида в София, за да свърша някаква работа. След като пристигнах в София и си свърших работата, мина ми една мисъл да използвам случая и да потърся и намеря Учителя, за когото вече бях чувала.
Отидох на Изгрева. Срещнах се с Учителя. Говорихме доста, и макар че още не бях му казала това, за което бях дошла, той долови мисълта ми и каза: „Ти нали не можеш да понасяш...? Мъжът ти трябва да знае, че ти не си пратена там да правиш това." И от този ден мъжът ми вече не беше тъй настойчив, както по-рано.
Най-интересното в случая е това, че Учителят ми отговори на въпроса, преди още да бях му го поставила. Такъв случай имах за първи път в живота си. Това обстоятелство ме заинтригува и за почнах да чета беседите и станах последователка на това Велико Учение."
Не един, не два, а много са случаите, при които Учителят долавя въпросите, които вълнуват душите и им отговаря веднага или в най-близката беседа, за която той поканва лицето да присъства. Когато засегнатият въпрос е принципен, той го изнасяше публично, за да се ползват всички.
Разказала: Б-ва.
/СЛЕД ПЕТ МИНУТИ ЩЕ БЪДА СВОБОДЕН/
Веднъж Учителят бил повикан в обществената, придружаван от Тодор Стоименов и Симеон Симеонов. Първият тогава работел в представителството на СИНГЕР, а вторият бил секретар на Касационния съд. Явили се те на определеното време в стаята за разпит. Началникът, който водел следствието, започнал разпита с груб тон. Обърнал се към Учителя и го пита: „Трите ви имена?" Учителят мълчал. Това раздразнило самозабравилия се началник и той взел да заплашва. Учителят станал, развъртял бастуна си и казал: „Вие знаете ли с кого имате работа? Аз след пет минути ще бъда свободен, а ти след три месеца ще пострадаш от два куршума в корема." И докато още говорели, телефонът позвънил, началникът вдига слушалката и получава заповед веднага да освободи г-н Дънов. Откъде е било заповядано, ние не знаем, но заповедта веднага била изпълнена. Щом началникът слага слушалката, става, покланя се на Учителя и вече със съвсем любезен тон му казва: „Свободен сте. Извинявайте."
Брат Симеонов разказал на колегите си тоя случай за двете предсказания, едното от които се изпълнило веднага, а за другото трябвало да се чака три месеца.
Никой не забелязал как се минали три месеца, когато една жена с черен воал отишла в съда, за да вади документи вьв връзка със смъртта на покойния си съпруг. Оказало се, че това е съпругата на оня началник, който бе заплашвал Учителя, а след пет минути бе го освободил. Когато разбрали, че това е жената на убития началник, припомнили си за предсказанието и я попитали: „Госпожо, много се извиняваме, но позволете ни да ви попитаме нещо." - „Кажете какво обичате." -„Ако обичате да ни кажете някои подробности около смъртта на вашия съпруг." -„Мъжът ми пътувал с лека кола извън града и на един завой се стреля върху него и го улучват два куршума в корема, от които последва смъртта му."
Еднаж един брат от провинцията отишъл при Учителя, който бил при кухнята. В това време идва непознат човек и носи писмо за Учителя, който след получаване на писмото отишъл в стаята си, за да го прочете. В това време братът използвал
отсъствието на Учителя и попитал приносящия дали знае за какво се отнася писмото. Отговорено му било, че е за парична помощ на един болен. В това време Учителят дошъл и подал на приносящия банкнота от сто лева. Братът, като видял, че Учителят дал пари, и той извадил и дал сто лева. Учителят го погледнал, от което той разбрал, че е недоволен от постъпката му. Когато си заминал човекът, който е донесъл писмото, Учителят му казал: „От тебе никой не иска. Ти не знаеш на кого трябва да се дава и колко. Има един закон, който гласи: Не давай, преди да ти поискат."
Разказал: P. К.
Братът си помислил тъй: Щом Учителят дава, то нека и аз да дам, като мислил, че Учителят ще одобри постъпката му, но не излязло така. Братът е постъпил нетактично, като със своето даване, без да се иска от него, той е подценил онова, което вече Учителят е направил. Братът е направил грешка, отчитаме я, за да не я повторим, за да не я допускаме вече.
Преди години брат Петър Камбуров посадил бостан на една близка до братското лозе нива край град Търново. Орал, торил, сял и копал, бостанът бил добре и обещавал много плод. Всеки ден обикалял бостана добрият стопанин и като гледал изобилния плод, приисквало му се да отиде да откъсне най-едрата диня или пъпеш и да ги вкуси, но още било рано. Процесът на зреенето наближавал, но все още имало време дотогава. Всеки ден по еднаж и по дваж обикалял той бостана и му се радвал, както майка се радва на своята рожба, предвкусвайки онова, хубавото, което има да види в близко бъдеше.
Един ден след обяд взело да се заоблачава, дори да се затъмнява. Подухнал вятър, превърнал се в буря. Загърмяло, забучало. Завалял силен дъжд и град. Затъмнило се дотолкова, че едва можело да се види на няколко крачки. Земята побеляла от градушката. Преминала бурята, Спрял дъждът. Разяснило се, като че нищо не е станало. Излязъл братът от колибата и какво да види? От предишния хубав бостан нищо не бе останало. Сякаш не бостан, а гола угар. Гледал братът как в половин час природната стихия всичко е унищожила. Труда му, времето, средствата, всичко било унищожено и то тъй скоро. Само за няколко минути. Тъжно му станало. Плачело му се, но се въздържал. Тежка била загубата, но нямало какво да се прави.
Един ден отива братът при Учителя и му казал с мъка за станалото и чакал да види какво ще му каже Учителят. „Измамили са те духовете!" - казал Учителят. -„Така ли? Значи можело е да не стане!" И решил той в себе си за идната година пак да посее бостан на същото място, но да не се оставя да го измамят духовете
Дошла другата година. Същата нива пак била подготвена, преорана и засята с бостан. Поникнал бостанът и започнал бързо да пуска властуни, да цъфти и да върже. Плодът бързо наедрявал и радвал стопанина. Радвали се всички, които минавали покрай бостана. Ония дини като се бялнали на слънцето, а пъпешите се жълтеели и усмихвали на всеки минувач.
Наближавало време за зреене на бостана. Но ето че един следобед пак там, на северозапад, на хоризонта се появили малки облаци, но бързо, много бързо покрили цялото небе. Явил се първо вятър, после буря, дъжд, градушка, също тъй, както миналата година. Но сега братът не бягал от дъжда и градушката, а застанал сред бостана, едри парчета град взели да падат, да го удрят, за да го прогонят, но той сега не бягал, не отстъпвал, като взел да се моли: „Господи, не искам да ме измамят духовете. Може тука на мястото да умра, но няма да отстъпя. Аз не искам
да ме измамват духовете." Твърд бил той на решението си и не отстъпил. Видяли духовете, че той няма да отстъпи и те отстъпили. Спряла градушката. Повалял малко дъжд и утихнало. След малко пекнало слънце. Бодро се усмихвали дините и пъпешите със своите наедрели лица и благодарели на добрия стопанин, че този път не ги оставил и не побягнал в колибата.
Разказал: Петър Камбуров
Човекът е силен със своята твърдост и постоянство. Със своето постоянство той побеждава дори и водната морска стихия, като изгражда баражи и укрепва бреговете или променя посоката на речните течения.
Това било неотдавна. Мъжът на една наша сестра бил в лагер. Такъв бил неговият път, че трябвало да мине плез много изпитания. Бавно вървели дните, а още по-тежко месеците, годините. Докога? Никой не знаел.
Една нощ сънувал той сън. Сънят бил следният: Минавали по път през една планина, но явява се Христос, взема го и го пренася на друга планина. В това време той чува гласа на жена си, която го викала. Христос, и той чул гласа на жена му и му казал: „Иди! Иди при другарката си!"
Още същата сутрин, като станал, повикали го в канцеларията и му казали: „Ти си свободен. Отивай си."
Не са малко случаите, когато с нашата доброта и отзивчивост злоупотребяват користолюбиви люде, които имат нюх да разпознават добрите и благородни хора от останалите и неведнъж да им подават ръка с молба за помощ, без която могат. За такива случаи Учителят казва: „Дойде ли някой да проси, възложи му някаква работа, каквато и да е. Извършили я, възнагради го, откажели, нищо не му давай!"
Горният пример ни учи как да постъпваме, за да не насърчаваме леността. Ученикът трябва да бъде разумен, за да може да различи истинския нуждающ се от хитруващия ленивец.
Еднаж брат Христо от Любимец ми разказа следната своя опитност:
„Един ден се връщах от града, но бях капнал от умора, ето защо търсих място къде да спра, за да си отпочина, но все не харесвах, защото нещо отвътре като че ме тласкаше да вървя по-нататък, да доближа селото, че тогава. Когато вече бях стигнал в нашето землище, където щях да почивам, за моя голяма изненада видях пожар в стърнищата, а недалеч от пожара около сто, сто и петдесет кошера пчели." Пожарът бързо се приближавал към пчелите. Нямало време за бавене и за мислене. Трябвало веднага, незабавно да се води борба с пожара. Опитал се той да прекъсне пожара, но все не му се удавало. Минавал пътник, който видял, че бай Христо се мъчи да гаси, за да спасява чуждите пчели. Не се отбил да помага, но като отишъл в селото и казал на стопанина за пожара и как бай Христо се мъчел да го гаси. Стопанинът дошъл едва след като пожарът бил потушен и пчелите спасени, след три-четири часова упорита борба. Пожарът и опасността за живота на толкова пчели накарали бай Христо да забрави умората, която сега била десетократно по-голяма, но една вътрешна радост го обзела, задето успял да спаси пчелите.
Стопанинът, след като видял какви големи усилия бил положил неговият съгражданин, му обещал един от най-хубавите кошери пчели. Поради някаква болест по пчелите кошер не му дал, но всякога, когато вадел мед. му носел по един гювеч мед.
„Пчели нямам, но мед имам", казваше бай Христо.
Доброто се възнаграждава.
Разказал: Хр. К.
Какво го бе накарало да бърза към село, към тяхното землище, въпреки умората, той не знаел, но безспорно някой го е карал да бърза към село, защото може би той е бил най-подходящият човек, който можел да се бори с пожара и да спаси пчелите.
22. ИЗЯЖ ПИТКАТА И ЩЕ ОЗДРАВЕЕШ
Една девойка от София искала да се срешне с Учителя. Тя поканила и своята приятелка, студентка по правните науки, която била с отрицателно отношение към Учителя. Първата била по-възрастна, религиозна, била чела както окултна литература, така и от беседите наУчителя.
Отишли двете при Учителя. Първата искала да пита нещо по някой вълнуващ я въпрос, а втората само я придружавала. Учителят ги приел и през цялото време разговарял само с нея. През това време студентката била изпълнена с най-черни и отрицателни мисли към Учителя. Веднага тя получава силно главоболие, което не й давало покой. Най-после, когато те станали да си отиват. Учителятсе обърнал към студентката, задал й някои въпроси, подал й едно парче питка и й казал: „Като изядеш питката, главоболието ще мине." Те си тръгнали и се разделили. Студентката почувствала, че нещо я зове да се обърне, но тя не искала. Съпротивлявала се Все пак не могла да устои и се обърнала. ВидялаУчителя на вратата. Той я повикал, дал й една книжка и й казал, че там ще намери отговор на своите мисли спрямо него. Поканил я в неделя да отиде на беседа.
Тя си отишла в дома си, там изяла питката и веднага престанало главоболието, но на беседа не отишла, защото домашните й не я пуснали.
Тази студентка загубила много, дето не отишла на беседа, защото там щяла да чуе отговора на ония въпроси, които я вълнували и спъвали. Учителят по всяка вероятност ги е изнесъл, но нея я е нямало, за да ги чуе и да се освободи от известни напластени в съзнанието й изопачени идеи.
Веднъж сестра Савка получила колет, в който имало някои неща и заУчителя. Между тези неща имало и едно пакетче домашен червен пипер. Взела сестра Савка всичките тези неща, които били определени заУчителя, само червения пипер не взела и отишла при Учителя, за да му ги предаде. Когато му предала изпратените за него вещи, той я попитал: „Ами червения пипер?" - „Сега. Сега, Учителю, отивам да го донеса." Сестра Савка не бе забравила червения пипер, а съзнателно го бе оставила, като си мислела така: „Защо му е на Учителя червен пипер? Той не готви и не му е нужен, нека да остане в къщи, а когато му потрябва, ще му занесем." Върнала се сестра Савка и занесла и предала на Учителя червения пипер.
За окото наУчителя няма нищо скрито. Той всичко знае, но изчаква, за да види ние как ще постъпим,
През 1942 година, когато нашите войски бяха окупирали земите в Беломорието, професор Консулов бил командирован да ръководи една експедиция за борба с маларията. Една вечер те току-що си били легнали към единадесет часа, вече бил на заспиване, когато чул един глас, който му казал: „Ставай! Скатавай и бягай!" Станал, излязъл вън от палатката си, но не видял никакъв човек. Много време за мислене и колебаене нямало. Скатал си багажа, повикал шофьора, качват се в леката кола и поемат за България.
Същата нощ гръцките партизани слезли от Балкана, обкръжили лагера, за да заловят и убият началника на експедицията Консулов. Същият няколко пъти е бил така спасяван.
Професор Консулов бе един от ония върли противници на Учителя и на Учението, която враждебност бе изразил не веднъж чрез слово и печат. Но животът след девети септември 1944 година го прекара през големи изпитания, за да го извади от блатото на материализма и безверието. И наистина, той се пробуди малко преди края на своя живот. Това откровено бе казал на брат Боев, от когото бе вземал беседи, за да чете, за да се ориентира по-добре по новия път, по пътя на Учителя. Никога не е късно.
За едно късо време много от нашите приятели напуснаха земята и се преселиха отвъд. Това обстоятелство не можеше да не ни направи впечатление, защото много спомени за общ живот ни свързваше с тях. Къде са: Кузман, Кирил Паскалев, Жорж, Савка, Неделчо и още много други обични и скъпи наши приятели, с които сме работили и сме се подвизавали заедно в пътя, който нашият обичен Учител ни е посочил и водил през вековете. Можем ли да ги забравим? Може ли да не си спомним и спомняме за тях?
Ето защо две от нашите сестри един съботен ден отиват на гробищата, за да посетят гроба на брат Неделчо, който беше най-новият покойник. Отишли на гроба, попели, помолили се, а след това си прочели нещо от една беседа. Приятно им било да стоят на гроба, защото и времето било хубаво и ги разполагало. Тишината и покоят тук ги радвали. По същото време вече имало и други хора на близките гробове, които очаквали свещеника да дойде да им прочете някоя молитва. Но макар и след доста дълго чакане, попът не дошъл. Тогава една от жените дошла при двете сестрички на Неделчовия гроб и ги помолила да отидат и на гроба на техния покойник, да прочетат някоя молитва. Те приели предложението, отишли на гроба, изпяли една-две молитвени песни, прочели някоя молитва и обредната част се свършила. Тогава близките на покойника разтворили чантите си и дарили щедро двете сестри, които бяха чели молитва на гроба на техния покойник. Така станало, че и двете страни останали доволни. От едната страна близките на покойника, че са почели паметта му, а сестричките, които били гладни, си похапнали порядъчно. Да. Всеки труд се заплаща. Кои бяха тия две сестри? Кои бяха тези попове без бради и калимявки? Не, не се мъчете, защото не бихте могли да ги откриете, ако не ви кажем. Това са Верка и Весито. От Слатинските гробища отишли на Софийските, където посетили няколко гроба, но след това така се натоварили с мъката и скръбта на покойниците, че едва се качили на трамвая.
От този ден двете сестри решили вече да не ходят на никакви гробища.
Ученикът на новото учение не търси покойниците по гробищата, а се свързва с душите и им помага по други начини и методи.
26. ГОСПОДИ, С ТЕБЕ ЛЕКО СЕ ЖИВЕЙ!
Беше краят на месец май, когато сестра Тодорка от село Лясково окопаваше царевица на кооперативния блок, заедно с жените от тяхното звено. Тодорка бе най-възрастната жена между всички жени в звеното. Кой знае защо днес работата не й спореше и тя взе да изостава все повече и повече. Да оставим закачките и подмятанията на младите, но на нея й тежеше това. За първи път ли копаеше, но на, днес изоставаше. Срамно й беше да бъде така назад от другарките си, а сили не й достигаха. Взе да изпитва мъка. Пък не беше и млада като другите. Вече навлизаше в шестдесетях. Мотиката искаше сила, а на нея сила не й достигаше. Взе да се моли. След като тя се помоли вътрешно, без да спира работата, ето, че й дойде наум да почне да пее една стара и отдавна забравена духовна песен. Тази песен беше: „Господи, с тебе леко се живей. Като пойна птичка, тук фръкне тя, там кацне тя ... Господи, с тебе леко се живей..." Като почна да пее, тя забрави умората, забрави старостта и безсилието и под такта на песента тя махаше мотиката. Ръцете й станаха силни. Мотиката олекна. Като че не тя, а друг вдигаше и слагаше мотиката, същата мотика, която само преди малко едва я вдигаше. Мотиката като че сама копаеше, а Тодорка само се държеше здраво за дръжката й, за да не остане назад от нея. Като че някаква сила влезе в ръцете й, като че някакъв невидим мотор движеше мотиката под такта на музиката, на песента. Тя не забеляза как стигна другарките си.
„Буле Тодорке, какво става с тебе? Ти копаеш като млада." Но тя не отговорила на техните закачки. Тъй продължила тя целия ден, с мотика и песен.
Един ден тя дойде на братската градина и ме помоли да изпеем тази песен, след което тя ми разказа своята опитност. Тази песен беше й помогнала в тежък момент, ето защо тя я бе възлюбила. От този ден аз я нарекох „любимата песен на сестра Тодорка" и от тогава вече всички така я знаят.
Било Европейската война. Брат Героги Радев от Ямбол бил повикан в редовете на войската. Като заминавал за фронта, отбил се при Учителя в София, за да се посъветва с него какво трябва да прави. Учителят му казал: „Ще гърмиш!" Братът разбрал добре какво му било казано. Благодарил и заминал за фронта на гръцката граница.
Той бил назначен за секретен пост. По едно време вижда, че цели вериги настъпват срещу тях. Постовете откриват огън, но от страна на неприятеля никой не отговаря. На следващата вечер пак виждат неприятелските колони, но брат Радев предупредил постовете да не стрелят, докато той не им се обади. В това време той се помолил наУчителя да му каже какво да прави. Учителят му се явил видим до кръста и му посочил по посока на неприятеля като казал: „Върви!" Тогава брат Радев се промъкнал, пропълзял напред и тогава разбрал измамата. Това, което изглеждало като неприятелски вериги в настъпление, не било друго, а папрат, която вятърът люлеел.
Разказал: Георги Радев от Ямбол
Един адвокат от Търново заболял от лека болест - хълцавица, която му пречела да работи. Обърнал се той към лекарите за помощ, но безуспешно. Тогава се сетил той за Учителя, че бил помагал на много хора и му писал писмо с молба да му помогне, на което Учителят отговорил: „В горния етаж на къщата ви, в една от стаите има едно долапче. В това долапче има една чаша с две отделения. В едното поставете сода за пиене, а в другото лимонов сок и ги изпийте."
Адвокатът получил писмото, намерил долапчето и чашата с две отделения и постъпил съобразно даденото упътване и веднага оздравял. Тогава адвокатът отива да каже на лекарите как г-н Дънов го излекувал, а те като нямало какво да кажат, казали: „Да, и така може."
„Аз живея от тридесет години в тая къща и не знаех, че сме имали такава чаша, а Учителят чак от София знае какво има в нашата къща", думал си адвокатът и се чудел на Учителя и на Учението му.
Разказал: В. П.
Главният счетоводител на едно предприятие в София заболял и боледувал цяла година, без да могат лекарите да му помогнат. Същият бил предупреден за уволнение. Изпратил той свои близки при сестра Милева на Изгрева с молба да попита Учителя за лек. Отива тя и му казва: „Учителят казал, че болният трябва да направи една жертва за бедните, след това да пие сок от черна ряпа." След като всичко това било направено, болният оздравял. Тогава сестра Милева казала на Учителя, че щом като черната ряпа била толкова лековита, да я препоръчваме и на други хора. „Ако болният не бе направил жертва нямаше да оздравее", казал Учителят.
Разказала: Милева
/ИЗ ЖИВОТА В ЛАТВИЯ ПРЕЗ 1941 ГОДИНА/
Когато германците окупирали Латвия, при една акция били заловени 13 души и осъдени от военния съд на разстрел. Дошъл денят за провеждане присъдата в изпълнение. Първият бил разстрелян, вторият, и следват залповете... Между тези осъдени, 13-тият човек бил от Бялото Братство /съмишленик/, Виждал той как един след друг следват залповете и че скоро идва и неговият ред, но той не иска да умре, иска да живее и да работи за делото Божие и за славата Божия. И почнал да се моли в себе си. Когато вече дошъл неговият ред, телефоните тревожно звънели. Съобщавало се нещо много важно и тревожно. Всички се разбягали и офицери, и войници и забравили изпълнението на присъдата на оня, който единствен се помолил и пожелал да бъде помилван да работи за делото Божие.
И от тоя случай ние пак се уверяваме, че за Бога невъзможно няма. Той има хиляда възможности. И от въжето може да те снеме, стига навреме да поискаш помощ.
Разказал: Б. Боев.
/ИЗ МОИТЕ СПОМЕНИ, 17.08.1943 Г./
От 22 юли до 10 октомври 1943 година бях командирован в „Новите земи" - в Сърбия, за кмет на с. Герман - Криволешко. По настояване на околийския управител аз трябваше да отида в общината, а знаеше се, че там обикалят партизани. Наближавайки селото, от нивите излезе човек и дойде при нас да ни предупреди за опасността, че в селото през целия ден се води престрелка, но не се знае между кои. Ако не бе дошъл бай Станое от с. Жерав, ние щяхме да попаднем точно между сражаващите се партизански чети и щяхме да бъдем убити или най-малко отвлечени.
91 псалом ме избави.
През европейската война бях участник на фронта. Насреща бяха французите. Обстрелваха ни с картечници. Куршумите се сипеха като град. Аз бях леко окопан зад един неголям камък. През цялото време четях 91 псалом. От всички около мен само аз се спасих с едно леко нараняване, като един куршум прониза китката на дясната ми ръка. Отървах се с най-малкото, за което благодарих, благодаря и днес.
Разказал: Янко Стоянов.
33. ОТКАЗАЛА СЕ, НО ПОСТРАДАЛА
Г. от Коларовград е от дете в Учението. Омъжва се за младеж, който симпатизира на Учението. Идва 9 септември 1944 година, той се преориентирва. Почервенява от горе до долу. Бори се за първо място, но едно му пречи, че жена му е религиозна. Това препятствие трябва да се премахне на всяка цена. Ето защо той изисква от жена си да се откаже от вярата си, да се откаже от Божественото учение. За доказателство, пред обществото, тя трябва да изнесе доклад пред съкварталците против Бога и религията. За нея това било много противно, но неговите безконечни настоявания не й давали мир. Най-после, за да има мир в дома си, тя се съгласила. Изнесла доклад, но не минало и месец, заболява я крак, здрав крак. Почва лекуване по болници, по специалисти лекари, професори, но никаква помощ. Нещо повече, положението се влошавало все повече. Накрая, за да спасят живота й, наложило се да отрежат крака й.
Тя отрекла Бога и вярата в Него, за да угоди на късогледството на мъжа си, но изгуби завинаги единия си крак.
Значи небето, т.е. разумният свят пак е показало милост към нея, като я оставя да живее, за да има възможност да се осъзнае и коригира.
Поука: Ако трябва да понесеш известни страдания в пътя на твоето растене и усъвършенстване, приеми ги. Това е изпит. Не ги ли приемеш, ти пак ще минеш през тях, но по-скъпо ще платиш. Издържи изпита си. Не спирай, Върви напред.
Група селяни, след като прочели 1 -2 странички от беседа, която се намирала в джоба на нашия брат, бай Киряк, започнали да коментират: „От прочетеното се вижда, че авторът на беседата е учен човек," И те се чудели как така бай Киряк, който не е ходил по-далече от Бургас, без да е виждал някога Учителя, е станал негов ученик. На този въпрос брат Киро отговорил: „Аз, като отида в Бургас и видя на витрината, че се продават ябълки, купувам си и не питам от коя градина или от кое дърво са брани. Мене ме интересуват повече ябълките, а не откъде те са брани. Също е и с учението. Аз чета и прилагам Словото наУчителя и се ползвам от него, без да съм виждал Учителя. Приятели мои, аз тъй правя и за себе си знам, че съм прав, а как вие мислите и какво кажете, това е ваша работа."
Селяните се слисали на умния отговор и повече не намерили за нужно да разискват.
Разказал: Киряк.
1 август 1949 година, с. Брестовец
35. ПЕТТЕ ГРЕДИ-ОПОРИ НА УЧЕНИЕТО
Веднъж един интелектуалец - материалист, попитал един брат: „Коя е основата на вашето учение, на какво то се опира?" Братът му отговорил така: „Нашето Учение има пет здрави греди, на които то се опира." - „Кои са те?" - попитал материалистьт. - „Тези греди са следните. Първата е Любовта. Ще ви обясня защо. Вие в света, в който живеете, сте заобиколени с най-различни хора, едни от тях са почтени, искрени, добри, които ви обичат, и други, които не ви обичат и ви дебнат да ви напакостят. Вие кои предпочитате, които ви обичат или ония, които ви мразят?" -„Разбира се ония, които ви обичат." -, Добре тогава, значи вие признавате любовта като една от важните основи на живота." - „Да, признавам", отговорил той. - „Тогава да преминем по-нататък. Втората важна греда на учението е Мъдростта. Ще ви обясня защо. Какво предпочитате да бъдете - заобиколени с хора прости и глупави или с хора умни, интелигентни, които имат знания и мъдрост?" - „Разбира се, че предпочитам за приятели хора умни, интелигентни и мъдри." - „Добре, значи вие признавате и втората греда - Мъдростта. Продължавам. Бихте ли желали да бъдете заобиколени от лъжци, нечестни хора или пък от хора, които обичат истината и винаги само истината говорят?" Отговорил: „То се знае, че предпочитам хора, които не лъжат, които обичат истината." - „Значи вие признавате и третата греда -Истината." - „Е, това ли е всичко?", казва материалистьт. „Какво ще кажете за другите две?" - „Почакайте, имайте търпение. Ето и за тях ще ви говоря. Ако вие имате за приятел или съсед, който обича себе си и гледа на всяка цена и във всичко да ви ощети, ще ви бъде ли приятно? Или ще предпочетете приятел, който винаги е честен и справедлив?" - „Разбира се, че предпочитам справедливия пред несправедливия. Трябва да съм много глупав, за да не желая справедливия." -,Добре, значи вие признавате четвъртата греда, Правдата. Сега минавам към петата греда. Желаете ли вие да имате в семейството си или между вашите близки такива, които да ви правят добро или такива, които да ви правят зло и пакостят?" - „Как мога да желая хора, които ще ми пакостят? Това никой човек със здрав ум няма да допусне. Без двоумение ще кажа, че предпочитам хора, които правят добро." -„Добре, значи вие признавате и петата греда - Добродетелта. Значи вие признахте и петте греди на нашето Учение: Любовта, Мъдростта, Истината, Правдата и
Добродетелта. Тогава вие не сте никакъв материалист, понеже всецяло и с двата си крака вие сте на наши позиции. Тогава вие сте наш брат."
Разказал: П. Камбуров
През лятото на 1932 година в Холандия се състоял всесветски събор на теософските общества. Там е имало и представител и от нашето отечество, България - Софрони Ников. Тоя световен конгрес беше свикан от лидерите на теософското общество Ани Безант и Чарлз Ледбитер, за да обяват и провъзгласят очаквания Миров Учител. За такъв Конгресът щял да обяви Алционе Кришнамурти - индиец, който по това време е бил поканен на конгреса.
За обща и голяма изненада на всички, той в словото, произнесено на конгреса, съвсем откровено казал: „Вие очаквате Мировия Учител и искате да вярвате, че този Миров Учител, който очаквате, съм аз. Не това не е истина. Не се заблуждавайте. Аз не съм и не мога да бъда учител. И аз съм човек като вас, имам слабости и работя над себе си, за да се освободя от тях. Наистина, че времето за идването на Мировия Учител е дошло. И Той вече е в плът на земята. Но не съм аз. Той е в България."
/Из сказките на С. Ников, изнесени в София след конгреса, допълнена от личния разговор на С. Ников с брат Г. Куртев в София, в който разговор той признал, че Кришнамурти им казал: „Мировият Учител е в България." Което същият в сказките си нямал доблестта да признае./
Иван Сеченов живее на Изгрева от 1932 година и посещава Школата, но разочарован от себе си, от малките си постижения, от Школата, измислил да се запише в друга окултна школа. Поради това, той писал писмо на индийския поет -философ P. Тагоре, с молба да го приеме в школата си. В отговор на молата му Тагоре му отговорил: „В България имате толкова добър Учител. Следвайте школата му. Не е нужно да идвате тук."
Ето такъв бил отговорът на Тагоре. И от тоя случай се потвърждава мисълта, че всички големи личности са чувствали и знаели кой е Учителят.
През 1910 година Боян Боев бил студент в Германия. По това време е почнал много активна работа в Швейцария и Германия големият окултист на запада, д-р Рудолф Щайнер. Тогава Боев отива при него и иска да се запише в неговата школа, а Щайнер му казал: „Иди си в България. Там е МировиятУчител."
Боев идва в България и намира Учителя си и започва активна работа при Учителя.
Разказал: Боев, 1954 година.
39. ВЕЛИКИЯТ УЧИТЕЛ В БЪЛГАРИЯ
Преди години на един голям ясновидец, индус, по вътрешен път се открива, че великият Учител е в България. Идва той в Европа, в България, в нашата столица, намира теософското общество и ги пита: „Има ли тук някой велик Учител между вас?" - „Между нас няма такъв", отговорили. - „А някъде другаде?" - „Да, има тук един Учител, той живее извън града. Той се казва Петър Дънов, но той не е този, когото търсите." - „Заведете ме при него", казал той. „Искам да го видя."
Качват се на лека кола и отиват на Изгрева. Учителят бил зает и не го приел. Показал се на входа и му определил среща за следния ден. Индиецът очаквал да види Великия Учител в сияние като слънце, а го видял в матова светлина /аура/и си казал: „Това не е тоя, когото търся" и не отишъл на определения ден и си отпътувал, без да познае Учителя.
Дошъл от Индия при самия Учител и не го познал. Защо? Защото очаквал да види Учителя в слънчево сияние, но забравил, че Учителите могат да се скриват от погледа на любопитните, за да се определят истински готовите души, искрено търсещите.
Разказал: Г. Тахчиев 1 юни 1956 година, Рила
На Олга Заплишка, живуща в Америка, българка по произход, жена на мисионер от петдесятнишкото движение, движена от Духа й се казало: „Идете в България и ще видите славата Божия."
През 1936 година идва в България, прекарала до 1948 година - цели 12 години. Образували много църкви, образували свое общество, работили усърдно, но повече нищо не видяли. И няколко дни преди заминаването си за Америка, на обяда, който бил даден в Бургас в нейна чест, тя признала, че била 12 години в България, но Славата Божия не видяла и връщала се разколебана в Америка. През това време на престоя си в България тя слушала и някоя беседа от Учителя на Изгрева, но не го познала и затова и не видяла Славата Божия.
Разказал: Илия Тимев
28 октомври 1956 година, Бургас.
Дядо Филип от Красно село бил приятел на Учителя, който от време на време го посещавал в голямата му овощна градина.
Веднъж Учителят посетил дядо Филип, който бил неспокоен, понеже очаквал някого от влака. Притеснявал се, а Учителят му казал: „Влакът ще закъснее с един час." - „Ти отгде знаеш?" - попитал дядо Филип.
Както казал Учителят, така станало. Влакът имал закъснение цял час.
Явява се въпрос: Отгде знае Учителят кой влак кой ден и колко време ще закъснее?
Това остана загадка.
Разказал: Дядо Филип.
Друг път дядо Филип копаел градината, когато Учителят го посетил, но се оплакал, че работата не му споряла. „Раздели градината на квадрати и копай, и мисли само за единия квадрат." Така направил дядо Филип и скоро прекопал цялата градина.
Градината, преди да бъде довършена, започнало да се заоблачава, но дядо Филип не искал дъжд, за да не прекъсне работата си. „Дъждът ще дойде до оная ограда и ще се върне", казал Учителят.
Дъждът завалял като из ведро и се приближавал към градината, но щом като дошъл до посочената ограда, извил на друга страна и отминал.
Дядо Филип се изумил от изненада и се чудил от где знае Учителят кога ще вали, догде ще дойде дъждът и кога влакът ще има закъснение.
Разказал: Дядо Филип.
Гражданинът Протогеров от София се занимавал със спиритизъм, т.е. с извикване на духове чрез масичка или чрез кръг и цифри. Той бил близък на Учителя и затова Учителят знаел за неговия спиритизъм. Учителят го посъветвал да не си губи времето, да не се занимава със спиритизъм, но Протогеров все още продължавал да се занимава. В дневника на последния се намерила следната бележка: „Получих бележка от г-н Дънов и отидох при него. Той, щом ме видя, ми заговори със строг тон: Докога ще се занимаваш с твоя спиритизъм?
След няколко дена аз пак бях седнал до масата с молив в ръка, за да извиквам духовете, но се унесох в дрямка за миг. Като се събудих, видях, видях молива на масата счупен на две. А нека не се забравя, че аз бях сам в стаята."
Разказал: Ж.
44. НЕ БОЙ СЕ, МОМЧЕТО ЩЕ ОЗДРАВЕЕ
Живеех в София - към площад „Възраждане". През 1947 година синът ми падна от колело и си счупи крака. Положението му от ден на ден се влошаваше. Температурата му се качи на 40 градуса. Лекарите не ми казаха нищо утешително. Нещо повече: казваха ми, че няма да го бъде. Минаха един, два, три дни, седмица, а надежда никаква. Налегнаме голяма мъка и отчаяние.
Еднаж, като си седях, неусетно съм задрямала съвсем за кратко време, може би само за пет или десет секунди. Учителят ми се яви, направи няколко паси на крака на болното ми момче и ми каза спокойно и уверено: „Не бой се! Момчето ще оздравее!" Събудих се, зарадвах се, че сънувах Учителя, а най-вече за това, ча ми каза онова, което аз дълбоко в душата си силно желаех.
И наистина, от този ден и час започна подобрението. Синът ми оздравя. Учителят му помогна.
Разказала: Сийка Георгиева
Легнах си здрава. Събудих се през нощта и чувствам, че цялата ми дясна страна е схваната, паралзирана. Почувствах също и тежест в мозъка. Значи аз съм парализирана. И как можеше да не плача при това тежко състояние?
В този момент нещо отвътре ми каза: „Недей плака, а се моли." И аз започнах да се моля, но така живо, както рядко съм се молила. Представях си Христа до мене тъй жив, а не както е по иконите. Представих си го физически и му говоря тъй: „Ти, Господи, спаси тримата младенци в огнената пещ. Ти спаси Данаила от устата на лъвовете, спаси жената от кръвотечение, когато се докосна до дрехата ти. Моля ти се, Господи, помогни и на мене."
Представих си също и Учителя и му се моля да ми прати нови клетки в организма, да обнови тялото ми. Да ми прати сили небесни да ми помогнат. И какво стана тогава, мили братя и сестри? Като почнаха да лазят мравки по цялата ми дясна страна в продължение на цели два-три часа. На сутринта аз станах от леглото като чувствам само тежест в мозъка, но след два-три дни и то мина. И ето ме сега тук, пред вас - на Рила, при езерата, стоя здрава пред вас за слава на Бога, на Христа и на обичния ни Учител.
Разказала: Сестра Тулешкова, 46. КОНЦЕРТИ ВДЪХНОВЕНИЕ
През 1938 година една малка група от млади музиканти от Изгрева със съгласието на Учителя решили да изнесат концерт в град Пловдив от песни на Учителя. Импресарио е брат Неделчо Попов. Съставът на групата бе следният: Асен Арнаудов с арфа, Ангел Янушев - цигулка, Ирина Кисьова - пиано, Катя Грива - певица.
Концертът бил изнесен в читалищния салон. Посещението е било задоволително за артисти, които за пръв път се явяват на концертен подиум. Публиката е била повече от пловдивското братство с ръководителя Михаил Стоицев. След като гостуват на братята, музикантите се завръщат на Изгрева. След този концерт Учителят попитал брат Наделчо: „Имахте ли вдъхновение?" - „Имаше, Учителю, но то като че не беше от самата публика, а идваше някъде отдалече." Учителят замълчал и повече не го питал, но по всяка вероятност той им е помагал и ги е подкрепил в едно съвсем ново за тях начинание и само проверява дали те са доловили тази му помощ, която той пращал на стотици километри.
Не е изключено, че чрез тези песни на този концерт Учителят да е проверявал как ще се посрещнат от народа неговите песни в народен стил и другите от духовен характер. Това са наши предположения за първия публичен концерт на приятелите с музика на Учителя. Но за вдъхновението, идващо отдалече, можем само да добавим, че то представлява живата връзка, която се прокарва между музикантите и онзи извор, от който произхожда музиката. По нея протича истинската музика. Вдъхновението е колективен акт на музикалните същества, чрез които е дошла песента. Чрез вдъхновението, по тази жива връзка те слизат от висшите музикални полета и посещават даровитите музиканти, онези, които са прокарали в себе си връзката с духовния музикален свят на композитора.
Един брат отдавна имал силно желание да се срещне с Учителя, но все не се нареждало. Един ден идва в София и отива на Изгрева. Срещнал се и се запознал с брат Пеньо Ганев, с когото споделил мъката си, че свирил на акордеон, но все няма инструмент. Както си разговаряли, видял ги Учителят и тръгнал към тях.
„Учителю, братът е акордеонист без акордеон", казал направо, без да го е карал някой брат Пеньо. - „Щом намери, рекох, да купи." - казал Учителят.
Не минало и месец от тази среща с Учителя и братът си купил акордеон. Почнал да взима уроци и скоро напреднал в свиренето. След това първата му работа е била да научи „Паневритмията". Научил я и редовно свирел всяка сутрин на братското лозе във Варна, където приятели идват от града да играят. След заминаването на Учителя, почти 45 години той е на поста си с акордеона и свири братските песни. Този брат се казва Стоян Димитров от Варна.
Учителят откликваше на всеки вътрешен подтик у човека, когато този подтик идваше от един идеален свят, обличаше се в идея, слизаше в ума на човека и задвижваше у него всичко, за да може животът му да следва високия идеал на своята душа. А високият идеал на съвременниците на Учителя бе да станат ученици и служат на Бога и като ученици на Школата да прилагат Словото в живота си.
Нашият съгражданин Ганю Цанев Христов, който е бил на фронта при Люлебургас през време на Балканскта война, една сутрин, като станал от сън, заявил на другарите си: „Днес ще ме убият. Кажете на жена ми да учи децата."
През този ден, щом се почнало сражението, той паднал убит. Същият бил сънувал, че черно куче го бе ухапало.
При него е бил съгражданинът му Боби Иванов Делипенев, който пратил писмо на домашните си и ги уведомил за последното желание на убития му приятел.
Разказал: Пеню Ганев
49. ДВЕТЕ ДЕЦА И ГРЪМОТЕВИЦАТА
Случката е станала през 1958 година в село Череша, Айтоско. Тя е следната:
Две деца, турчета, си играели на улицата и спорели има ли Бог или няма. едното от тях се казвало Осман, а другото Раджеп. Осман бил слушал в къщи от родителите си, че има Бог и твърдял, че има. Реджеп обаче твърдял обратното, защото учителят в училище така ги учил, в унисон с ширещия се атеизъм.
Спорът между децата продължавал и часовете минавали. Заоблачило се, загърмяло, засвяткало се, запръскал и дъжд. Децата все още не могли да се откъснат от своята игра. Спорът продължавал. Пада гръм и убива Раджеп, който отричал Бога.
Горната случка е разказана на брат Георги Куртев от училищния прислужник в село Зайчар, който го посетил една година след като станало събитието.
Разказал: Георги Куртев.
Към края на януари 1962 година един брат ми разказа следната своя опитност:
В първите години на запознаването си с Учението аз често се спирах и разсъждавах върху въпроса: Кой е Учителят и кой е Христос? Една сутрин, на ранни зори, като в полусън, виждам Учителя на сцената на един салон и чувам да ми казва: „Гледай, ще видиш истината!" И веднага цялото му тяло започна да става прозрачно и след малко напълно изчезна, а на мястото му на сцената, на височина около един метър, се появи една светла точка, която вибрираше и постоянно се увеличаваше като изпущаше лъчи. Постепенно светлата точка стана като звезда, после като огнен диск, като слънце и все растеше, докато долният край опря до пода. Това слънце трептеше и изпускаше светлина във всички посоки. След това в центъра на това голямо слънце взе да се очертава образът на Христа, чиито очи ту се отваряха, ту се затваряха.
Направи ми впечатление, че този образ беше толкова красив, че би било невъзможно човешка ръка да го нарисува. Това продължи няколко мига и пак взе да се смалява, като стана светещ диск, после звезда, после светла точка. Но ето че изчезна и тя и пак постепенно се яви Учителят, но и той изчезна. Остана споменът.
Разказал: С. Г.
51. ОПИТЪТ НА СЕСТРА ВАСИЛКА ОТ ВАРНА
Сестра Василка обичаше да чете беседите. Те й бяха най-добрите другари, с които тя общуваше. Веднъж, като чела, срещнала Учителя да говори за силата на концентрирането и тя решила да направи един опит.
Било неделен ден. Взела тя да готви, но се оказало, че няма лук, а й били нужни само три глави. Мога да отида да поискам от коя е да е от съседките, ще му услужат, си мислела тя, но защо да се излагам пред тях, че не съм предвидила и своевременно да си купя. Веднага й хрумнала мисълта да направи опита с концентрирането. Спряла се тя, концентрирала се за няколко минути, след което продължила да си шета.
След 15-20 минути, когато отворила вратата, отвън до прага видяла оставени три глави лук, толкова, колкото й били необходими.
Кой е оставил трите глави лук? Тя на никого не бе казала, че й трябва лук, а само е помислила. А кой би могъл да проникне в мисълта на човека, за да узнае нуждите и намеренията му?"
Разказала: сестра Василка.
Бай Вълкан бе един от ревностните в делото на нашия град. Кой не го познаваше? Той беше едър, снажен и симпатичен старец, който не е вече между живите.
Отиде си бай Вълкан тихом и мълком. Близките му погребаха тленните му останки, а гражданите от града ми казаха с въздишка: „Отиде си още един добър човек!" Да, отиде си бай Вълкан, но неговият жив пример остана. Той ще продължава още дълго време да живее.
Бай Вълкан бе между малцината в нашия град, които обичат истината и беше готов да се жертва за нея. Ето един пример:
Синът на бай Вълкан беше женен, от който брак му се родиха две деца, добре гледани от майката. Те бяха винаги чисти, спретнати, което бе верен знак на добри майчини грижи. Техният дом се радваше на тих и спокоен живот.
Но минаха години и нещата се промениха. Като че някой демон бе завидял на добрия им живот и бе посял семето на раздора близо до основите на този дом. Синът на бай Вълкан бе срещнал друга жена, която му се видяла по-хубава и по-привлекателна от неговата, и ето по тая причина взе да не харесва своята жена. Започна да охладнява към нея, взе да не й харесва работата, уредбата, готвенето. С една дума, търсеше причини да й се сърди, да не говори с нея, да не я търси за нищо.
Жена му виждаше всичко, но си мълчеше, като се надяваше, че ще се оправи. Те вече не спяха заедно. Добрата му жена и това прие с примирение. Но съседките й започнаха да й подхвърлят думи, че мъжът й заглеждал друга жена от съседната махала. Тежки бяха тия думи, но трябваше да ги понася. И наистина какво друго можеше да прави? Основите на техния дом, на тяхното семейство се рушаха.
Бай Вълкан виждаше това, но все мълчеше, докато един ден намери удобен момент да каже на сина си: „Синко, пътят, по който си тръгнал, не е добър. Този път не те води към добро. Хората подмятат думи. Синко, пази си честта и честта на семейството си. От тая жена по-добра, по-работна, по-къщовница няма да намериш."
Мълчеше синът му и нищо не отговаряше. Не мина много време и се разчу, че синът му завел дело за бракоразвод. Бащата познаваше сина си и обичаше истината, ето защо стана свидетел на снахата против сина. В съда каза самата истина и синът загуби делото, но бай Вълкан си спечели име на честен и справедлив човек, който обича истината.
Говори се, че отвъд той бил посрещнат от Учителя и отведен в школата, а на бай Милю казал: „А ти сам ще намериш пътя!"
По разказа на Г. Куртев 53. ЗАКЛЮЧЕНАТА ВРАТА
Съпругът ми бе особен. Поведението му към мене не се подчиняваше на никакви правила. Каквото и да направех, все не беше доволен. Аз постоянно живеех под гнет и тормоз, а не се съгласявах да се разтрогне нашия брак, защото считах, че имам някаква карма с него, която трябва да се ликвидира.
Един ден, отивайки на работа, той ме заключи в горния етаж и ме остави без човек наоколо. Ужас ме обземаше като си помислех как ще пракарам цял ден в заключена стая. Излизането през заключената врата беше невъзможно. Трудна беше задачата ми през този ден. Аз трябваше да мисля и да намеря изход. Вратата трябваше да се отвори. Като стоях и мислех какво да правя, сетих се, че вратата е двукрилна, вдигнах сюрменцето и тя се отвори. Светна ми на очите. Излязох вън и дръпнах вратата по инерция, и тя се затвори. Сега друга беля. Вратата пак се заключи, но сега бях вече навън. Свърших си външната работа и се върнах, и застанах отново пред заключената врата права, и мислех какво да правя. Дърпах я навън, тласках я навътре, но нищо не помагаше. Вратата не се отваряше.
Най-после ми дойде наум да се помоля на Учителя. Помолих се и тутакси натиснах вратата и тя се отвори. Тогава зарадвана от това, аз извиках с глас: „Благодаря ти, Учителю, че в този тежък момент ми помогна да отворя заключената врата."
Разказала: Ташка Касабова
Това беше през последната война /1945 година/. Бях мобилизиран и пътувах за Югославия с влак. След като минахме границата, навлязохме доста навътре и в това време от една височина почна да се стреля, но влакът не спря. На близката гара пристигнахме невредими. Само след петнадесет-двадесет минути дотърчаха наши войници, които преди малко бяха стреляли, за да ни предупредят, че ж.п. линията е минирана от шумците с пироксилин. За голяма тяхна и наша изненада нашият влак мина по тази линия без каквато и да е експлозия.
Тук имаше пръст небето, т.е. приятелите от невидимия свят, които по неведом начин бяха ни покровителствали. Иначе може би никой не би останал жив.
Разказал: Димитър Шишков 1.08.1964 г., с. Мърчаево
Всяка пролет и есен боледувах от гърло, но този път положението ми беше по-тежко от друг път. Лекуващият лекар ме посети на Изгрева и като ми видя гърлото, се уплаши, защото то се бе затворило до такава степен, че аз не можех да преглътна дори чай. Пратиха ме при специалисти по гърлени болести в Александровската болница, където след прегледа един професор - руснак ми препоръча за възпалено гърло да гълтам парчета лед. Възразих му, че чай дори не мога да пия, а за друго е съвсем невъзможно. Връщам се оттам поради липса на легло и отивам при Учителя, и му казвам какво ми е препоръчано от професора. „Не! На никаква цена!" - казва Учителят. „Така ще те осакатят." /Ще лекуват гърлото, а ще простудят стомаха и червата./ - „Ще слагаш горещ компрес."
Отидох при сестра Ташка, за да ме научи как да направя, След три дни, като не получих облекчение, пак отидох при Учителя, за да му кажа, че компресът не помага. „Как?! Не може да бъде!" Казах му как го правя, което той не одобри име прати при брат Боев, той да ме научи. След като го направих както трябва, след два дни оздравях и на третия ден отидох на работа бодър и весел.
Онова, което ми направи впечатление беше абсолютната увереност в успеха на препоръчваното лекарство. Това бе Учителят, той винаги даваше само многократно проверен и методи за лечение.
Моя опитност - Георги Събев.
56. СТОПИЛА СЕ БУЦАТА В КОРЕМА
Нашият приятел агроном Крюгер с любов и преданост си вършел работата. Той бе от село Вранестена Радомирско. Един ден, за благодарност на усърдието му в работата, получава заповед за преместване От този ден нещо като буца се свила в корема му и не му давала покой. Загубил охота за ядене и пиене. Нищо не ядял. Баща му, като видял това положение, решил да иде при Учителя за съвет. Отива в София, на Изгрева, при Учителя, който го пратил при едно лице в Министерството на земеделието и работата се оправила. Заповедта за
преместването била отменена. Бащата веднага телеграфирал на сина си за благоприятния резултат.
Щом като Крюгер получил телеграмата, буцата се стопила и той се почувствал напълно здрав.
Разказал: Крюгер на Боев.
9.08.1962 г.
57. ОБГОРЕНИЯТ ОТ БЕНЗИН СПАСЕН
Един наш приятел от Търново, адвокат, пътувал някъде зиме със свой другар, но бил премръзнал. Някой го посъветвал да се намаже с бензин, за да се сгрее тялото. Намазал се и стоял край печката да се грее, но бензинът се възпламенил и тялото обгоряло /т.е. кожата/. Лекарите го отписали и чакали да умре.
Един брат писал на Учителя. Той изпратил мехлем и само след две намазвания кожата заздравяла. И така обреченият от лекарите на смърт бил спасен от Учителя.
Разказал: Б. Боев.
9.08.1962 г., Изгрева.
В един разговор с Учителя, брат Гръблев му казал: „Аз често излизам, Учителю, нощем, за да изпитам безстрашието си." - „Носиш ли оръжие?" - „Да, Учитею, нося нож и пистолет, за да се браня от вълците, да не ме изядат." - „Не, няма да те изядат", казал Учителят.
„Въпреки това аз пак се колебаех дали да оставя оръжието си. Но една нощ така се случи, че ме нападнаха вълци, без да мога да употребя оръжие и без да ухапят нито коня, нито мене. Случаят бе следният:
Бях по служба в щаба на участъка в село Кеманлар, сега Исперих. След като си свърших работата, към път часа следобяд /зимно време/ взех коня си, качих се и пред щаба извиках на началника: „Довиждане, господин подполковник!" Той излезе и ми каза да чакам. Дойде, хвана юздата на коня и ми каза: „Къде ще вървиш в това време? Опасно е. Хората от къщи навън не излизат, а ти из Делиормана!..."
Тогава аз взех да го моля да пусне юздата, но той отказваше пак в мой интерес. Но по едно време той взе да си вади кърпичката и пусна юздата, а аз това и чаках, пришпорих коня и му извиках: „Довиждане, господин подполковник!" И заминах. Жена му после му се карала, ми каза той по-късно по тоя случай.
За да нямам възможност да употребя оръжието, същото бях сложил на колана на панталона под куртката, шинела и мушамата. От Кеманлар до село Подайва е осем километра. Времето беше толкова лошо, че не можах да се ориентирам и ватова бях отпуснал юздата напълно. Конят знаеше пътя и той водеше. Това разстояние го взех за четири часа, когато обикновено с тоя силен кон пътувах по 10-.12 километра в час.
Когато дойдох до покрайнините на селото, неочаквано ни нападна глутница вълци, около 14-15, от които 5-6 се хвърлиха към шията на коня, други 5-6 към корема, а останалите - към опашката на коня. Нападението бе от дясната страна. Мигновено конят отскочи в обратната старна, като аз едва успях да се хвана за седлото и да се задържа. От това внезапно и силно преживяване бях се поразколебал и потеглих за нощуване към одаята, но конят се възпротиви и потегли към щаба на подучастъка. Тогава аз отстъпих и казах на коня: „Ти си по-умен.
Хайде ще вървим, че каквото Бог даде." В този момент се ободрих, дойдоха ми сили и продължих пътя. В същия момент поледицата се пресече на сняг, очерта се местността, хванах здраво юздата и останалите 14 километра ги взех само за два и половина часа.
След пристигането ми в щаба, предадох коня на войника, като му поръчах да прегледа коня на светло дали няма ухапано или одраскано от вълците. На заранта, когато отидох в щаба, казаха ми, че конят е съвършено здрав и че няма никакви следи от ухапване или одраскване.
След като отидох в щаба, казаха ми, че подполковникът до полунощ е седял на телефона и все питал за моето пристигане. Същият бе заповядал да ме посрещнат 20 души войници. Поручикът за свое успокоение отишъл да пита майка ми дали да отидат да ме срещнат, а тя казала: „Няма нужда, той сам ще си дойде."
След тоя случай аз се уверих окончателно в думите на Учителя, който два пъти ми каза: „Върви! Вълците няма да те изядат!"
От тоя случай продължавах по свое желание да излизам нощно време, зиме, по няколко пъти седмично."
През 1929 година Дунав замръзна. Ето защо вълците се увеличиха десетократно, понеже идваха от Карпатите и свободно минаваха през заледената река
Един-два пъти след горната случка вече излизах без оръжие, но с кон, като си правех сметката, че първом ще пожертвам коня, а аз ще се кача на някое дърво, но след това ми дойде мисъл да не правя такива сметки.
След това вече излизах без кон и без оръжие, тъй като моето оръжие беше невидимо, което Учителят ми беше дал. Подготовка:
1. Добрата молитва.
2. Псалом 91.
3. „Отче наш."
4. Псалом 23 и 133.
5. След това почвам с формулите:
Н. Л. К. Б. Л. - Няма Любов като БожиятаЛюбов. Дри пъти./ С. Б. Л. Е. Л. - Само Божията Любов е Любов. Дри пъти./ Н. М. К. Б. М. - Няма Мъдрост като Божията Мъдрост. Дри пъти./ С. Б. М. Е. М. - Само Божията Мъдрост е Мъдрост. Дри пъти./ Н. И. К. Б. И. - Няма Истина като Божията Истина. Дри пъти./ С. Б. И. Е. И. - Само Божията Истина е Истина. Дри пъти./ Н. П. К. Б. П. - Няма Правда като Божията Правда. Дри пъти./ С. Б. П. Е. П. - Само Божията Правда е Правда. Дри пъти./ Н. Д. К. Б.Д. - Няма Добродетел като Божията Добродетел. Дри пъти./ С. Б. Д. Е. Д. - Само Божията Добродетел е Добродетел. Дри пъти./ Н. С. К. X. С. - Няма Слава като Христовата Слава. Дри пъти./ С. X. С. Е. С. - Само Христовата Слава е Слава. Дри пъти./ Н. С. К. С. Н. Д. - Няма Сила като Силата на Духа. Дри пъти./ С. С. Н. Д. Е. С. Б. - Само Силата на Духа е Сила Божия. Дри пъти./ Преди да изляза четях молитвите, а следтръгване казвах формулите. Щом свършвах и с тях до 200-300 метра, аз вече чувствах една вътрешна промяна и радост и вече не страх от вълци, а желаех да се срещна с тях, да ги прегръщам и
ване на страха и придобиване на смелост.
Продиктувано от Никола Гръблев 18.09.1963 г., София.
Веднъж Учителят в разговор със сестра Савка й казал: „Брат Гръблев е смел."
След Европейската война брат Гръблев бил пак на военна служба в Делиормана /Лудогорието/. След няколкогодишно общуване с турското население, турците го обикнали като добър и верующ човек и затова ходели да се съветват с него по някои въпроси.
Било лято. Нестъпила голяма суша. Всичко живо се измъчвало от недоимък на вода. Всичко посято загивало и населението гледало безпомощно. Направили молебен на едно село, като заклали около двадесет овни, но дъжд пак нямало. В другото село пък правили курбани и молебени, в третото - също, но дъжд нямало. Сушата ставала все по-страшна, понеже малкото вода, която намирали, бързо се изчерпвала. Угрижили се турците и се чудели какво да правят. Тогава се сетили за капитан Гръблев и изпратили делегация от трима ходжи и двама кметове да се посъветват с него какво да правят.
Поручикът, който бил на заставата, ги питал защо идват, защо им е Гръблев. -„Искаме дъжд", отговорили наивно турците. - „Капитанът да не е Господ, че от него да искате дъжд?" - казал поручикът и му докладвал с една ирония за молбата на турците. „Нека дойдат", казал Гръблев. Турците му казали защо идват и му съобщили, че в село Хибиб турците заклали осемдесет овни за курбан, в село Демирбаба-теке -120, а в село Махмутлий -100 овни. Тогава той им казал, че тая работа с курбани не става, а се иска подготовка. Тази подготовка се състои в следното: Ако някой има стар или нов спор с някого, да отиде да се помири, да се погодят. Ако някой има да се съди с някого, да се помирят. Ежби, крамоли, всичко да се оправи в срок от три дни. След това да кажат в кой ден да се съберат турците от трите села на височината, дето ще стане молебенът. Ще дойдат всички - и жените, и децата, като жените и децата ще бъдат отделно от мъжете.
Определил им брат Гръблев мястото на молебена, а за деня - петък. След това ги попитал: „Приемате ли?" Те приели всичко. Господ курбан не иска. Той не иска да се пролива жива кръв. Те всичко приели и така ги изпратил.
В него се породило едно малко съмнение: Ами ако не завали? Ето защо, още на следната заран той станал рано, коленичил на молитва с „Добрата молитва" и 91 псалом, и формулите, след което почувствал една радост. Същото направил и на втората, и третата сутрин.
На третия ден дошъл караулът да му кажат, че турците го викат. „Идете и почвайте" - им казал той. „Дъждът ще дойде." Току-що ги изпратил и ето че се появило на небето едно малко облаче, после друго. Затъмнило се цялото небе. След два-три часа се излял обилен дъжд.
Турците поискали дъжд и го получили. Господ чул молбата им, без курбан, но с пълна вяра.
По разказа на Никола Гръблев 18.09.1963 г.
61. СБЪДНАТИЯТ СЪН СЛЕД ДВА ЧАСА
Бях ветеринарен фелдшер в село Ватина, до Кавадарци - Македония. Амбулаторията ми се помещаваше в частна къща. Един ден, след като се наобядвах, легнах да си почивам и неусетно съм заспал. Сънувам, че гледам небето и на него се явиха черни облаци. Ето че за кратко време целият небосвод потъмня. Засвятка се. Загърмя и заваля. Изля се пороен дъжд, толкова силен, че олуците на покривите преляха. Водата се изливаше на тавана. Мазилката падна и водата, като из ведро, потече над леглото. Аз веднага събрах дюшека и го пренесох на другия ъгъл на стаята, а водата се събра при прага. От страшния сън се събудих. Излязох вън и погледнах небето. На хоризонта вече бяха се явили дъждовни облаци. В скоро време се заоблачи и също като в съня: засвятка се, загърмя и заваля дъжд като из ведро. Олуците се препълниха, преляха. Мазилката падна от тавана и взе да тече вода в стаята. Събрах веднага дюшека и го преместих там, дето не тече.
Цялата картина на съня се повтори с поразителна точност.
Разказал: Пеню Ганев - Изгрева.
За да разберем горния случай, нужно е да знем, че всички неща, преди да станат тук, долу, в материалния свят, те, според окултното учение, стават в по-горните ефирни светове, където спящият е проникнал с духовното си тяло и ги е наблюдавал, преди да са станали видими за физическото ни зрение.
Един млад българин попаднал в берлинския затвор, където прекарал седемнадесет дни. Храната била толкова слаба, че клетките изгладнели и тялото измършавяло. В това време идва приятел от България да го види и му донесъл кутия рибни консерви, но преди да се яви приятелят му, той си бил обещал, че като излезе от затвора вече няма да яде месо, която практика бил отдавна изоставил. Като взел това решение, ето идва и изкушението - рибната консерва от приятеля. Ето защо дал кутията с консервираната риба на тоя, който раздава чорбата. Той не искал да приеме, но човекът настоял и тогава я приел. От този ден той редовно получавал двойна дажба чорба, а на всички други - по една лъжица.
„Като излязох от затвора, аз удържах обещанието си", разказвал приятелят на брат Нестор.
16.09.1963 г. Витоша.
Веднъж една сестра от Изгрева се готвела за екскурзия до Седемте езера. След като всичко било готово, изправили се на молитва. При завършване на молитвата тя казала гласно: „Учителю, моля ти се, устрой екскурзията ни!" Всички присъстващи на молитвата чули тази молба.
И наистина, всичко по пътя им се е нареждало благополучно, като е имало редовна връзка с превозните средства. След като постояхме няколко дни на езерата, върнахме се до Вада. Там чакаше една лека кола, която се оказа, че е от София. Помолихме собственика на колата да ни превози до Самоков. Той се съгласи на драго сърце. Оттам взехме рейса за София.
Разказала: Стоянка Илиева.
„Поискайте навреме помощ и ще получите." - Учителят.
Дьщеря ми беше болна от плеврит. Аз вече помислих, че е оздравяла напълно, а тя си разстрои стомаха дотолкова, че нищо не можеше да поеме. Чудехме се какво да правим, как да я лекуваме. Отидох при Учителя за съвет. Тогава той ми каза: „Направете една по-голяма материална жертва!" Направихме я и тя още на другия ден можеше да яде всичко, дори лук и краставици. Тя напълно оздравя.
Разказала: Милева.
65. КАК БРАТ ПЕНЮ ПОЛУЧИЛ ПОМОЩ
Бях ученик в последния клас на гимназията. По всички останали предмети бях добре, но тази пуста математика, тя ме измъчваше, тя ми бе страшилището. По нея само тройки получавах. Ето че изтече и последният месец на годината. Дойде време за матура. Учехме по конспект. Конспектът по математика съдържаше 123 въпроса. Всички въпроси преговорих много пъти, но в съзнанието ми бе тъмно.
По всички други предмети бях добре, но математиката ме мореше. Утре почва матурата. Вечерта, като щях да си лягам, се помолих на Учителя да ми помогне. Легнах си. Събудих се с мисълта в главата за цифра 82, станах и си я записах. Обърнах конспекта и заучих добре материала по този въпрос.
Отивам на изпит, но като че нищо не виждам и нищо не мога да мисля. Тъмно е в съзнанието ми. Ето, пристигнах в гимназията. Изпитът бе почнал. Изтеглих си билетче и го подадох, за да го запишат в протокола, но без да го погледна. Седнах на чина, но мрак, пълен мрак в съзнанието ми. Хванах главата си с двете ръце, но без да съм в състояние да мисля. Ужас ме обземаше, като си знаех силата. Нито виждах, нито чувах какво става около мене. Когато по едно време си отворих очите, чак тогава забелязах билетчето при себе си. Прочетох и едва сега разбрах, че съм изтеглил номер 82. Като забелязах това, като че ми съмна. Веднага ми се проясни съзнанието. Погледнах преподавателя и му казах, че съм готов.
На изпита по математика изкарах петица - бележка, по-добра от тези на най-силните ученици.
Разказал: Пеню Ганев.
Ето как Учителят бе помогнал на брат Пеню, като на сън му бе посочил въпроса, който щеше да му се падне. Брат Пеню бе поискал своевременно помощ и бе я получил.
Приятелката на наша позната отива на гости в Швейцария при свои близки. Веднъж в нея се явило желание да посети един връх в Алпите. Намерили й и водач, който да познава пътя, и една сутрин рано тръгнали към желаната цел. След като изминали 6-7 часа път, увлечени в красивите природни картини, тя, за свой ужас забелязала, че кесията й липсвала, а там й било цялото съкровище. Кесията съдържала 10-15 златни монети. Изтръпнала от ужас, че остава без стотинка в чужда страна и помолила водача си да се върнат, за да я потърсят, но водачът й не се съгласил по две съображения: първо, че вече наближили върха, на който искали да се качат и че връщането е неразумно, и второ, за това, че не е сигурно дали ще могат да намерят изгубената кесия.
Съгласила се тя и продължили пътя. Скоро стигнали върха. Оттам се открили нови гледки, нова красота, но нямали повече време да се радват и поели пътя за връщането. По пътя гледали и двамата, взирали се, но нищо не намерили. Тревогата на сънародницата ни била голяма. Помрачила се радостта от екскурзията. Кесията с цялото й състояние не се намерила.
„Защо ми трябваше екскурзия, защо ми трябваше да идвам в Швейцария?" Вайкала се тя, но нищо не помагало.
На следния ден завели пострадалата при пастора. Казала му тя, че загубила кесия със златни монети, които съставлявали цялото й състояние. „Кажете каква беше кесията ви и какво съдържаше тя?" - попитал пасторът. След като тя направила подробно описание на кесията и на съдържанието, пасторът станал, отишъл при един шкаф, отворил едно чекмедже, извадил същата кесия и я подал на гостенката. Тя се зарадвала, че видяла кесията отново в ръцете си и побързала да я отвори, за да провери съдържанието й. След като се убедила, че нищо от съдържанието не липсва, запитала: „Ами кой я намери?" Казали й, че вечерта един овчар я донесъл. Той я намерил на пътя, отдето те били минали. „Чудна работа! Един прост овчар намерил кесия със златни монети и не я присвоил. Искам да го видя тоя овчар.
И когато вечерта ги срещнали, тя пожелала да го възнагради, но той не приел. „Тогава вземете поне тия две монети, за да купите нещо за децата си", казала тя. „Не, госпожо, нищо няма да взема. Моите деца трябва да се задоволят с това, което аз припечеля с труда си", казал добрият и скромен овчар. „Ама аз искам да ви възнаградя." - „За какво ще ме възнаградите? Аз нищо не съм направил, за да ме възнаградите." - „Как нищо?" - възразила жената. „Вие намерихте кесията с цялото ми състояние." - „Извинете, госпожо, аз през деня съм направил едно малко добро и вие искате да ми платите. Вие искате да ме лишите от него. Не, не съм съгласен."
Този планинец, прост овчар, без да знае, предал един хубав урок на нашата сънародница.
Той й станал учител по честност.
По разказа на брат Нестор.
Един българин - инженер /Щ./ разказва следната своя опитност:
По време на моето следване в Швейцария, един неделен ден излязох с файтон извън града, за да се поразведря, както и за да поразгледам местността.
За тази цел наех файтон и след около час и половина бях сред полето, заобиколен от хубави овощни градини. По пътя, отгдето минавахме, имаше дръвчета, обсипани с плодове, голяма част от които бяха нападали на земята. Колите минаваха през тях и ги мачкаха. Да ти е жал за тия хубави плодове. Ето защо, аз спрях файтона, слязох и събрах десетина круши в една кърпичка от тия, които колите прегазваха и пак се качих на файтона, за да продължа разходката си. Но за голяма моя изненада файтонджията отказа да ме вози. „Слезте от файтона ми!" - „Защо? Нали ви наех за цял ден?" - възразих в недоумение аз. - „Тази овощна градина вашали е?" - „Не, не не е моя." - „Тогава защо събирате плодове от дървета, които не са ваши? Значи вие не сте честен човек. Ето защо, аз не мога да ви возя повече."
И файтонджията не тръгна, докато аз не слязсх и не оставих плодовете, които бях събрал.
Зъвърших следването си и се върнах в България. Започнах работа като инженер. Срещах се с много хора, но този файтонджия никога няма да забравя, защото от него аз научих какво значи честност. Това бе урок по честност.
Един колега при разговор ми разказа следната своя опитност:
Една сутрин отизах на работа и на улицата срещнах дете, което носеше кисело мляко в една голяма купа и идеше срещу мене на твърде близко разстояние. Изведнъж мина през ума ми мисъл: „Ех, това дете, както носи тая купа, да може да се спъне и да разсипе млякото на земята!" Защо помислих така, и аз не знаех. Това дете го виждах за пръв път.
И какво стана, за голямо мое учудване? Едва що помислих и ето, детето се спъна и падна на земята. Купата се счупи и млякото се разсипа. Добре си спомням, че детето, когато стана, разтревожено от тая случка, аз не само че не изпитах съчувствие, но напротив, изпитах чувство на радост, че бе станало точно тъй, както бях помислил.
Такива случки имам и други, които моят разум не може да си обясни.
Разказал приятел на Д. Шишков.
Хазайката на брат Симо, когато живеел в Радомир, около 1907 година, му разказала следната своя опитност:
Беше в навечерието на голям християнски празник, когато майката, която била много религиозна жена, поканила всички членове на семейството на обща молитва преди вечерята. Всички вече се били събрали и чакали, когато тя се обърнала към най-малката си дъщеря и й казала да стане и да вземе участие в молитвата. Но момичето отказало, под предлог, че има да учи урок за идния ден и че в момента четяла.
След като майката я поканила втори и трети път, и тя пак отказала, майката много се нервирала на непослушанието на детето и казала с гняв: „Ще четеш ли? Утре попове да ти четат над главата!"
Както казала майката, така и станало. През същата нощ момичето починало и на следния ден попове го опявали.
Разказал: брат Симо.
Поговорката казва: „Голям залък лапни, голяма дума не казвай!"
Съчетанията на аспектите понякога са фатални. Ето защо и една дума, казана от близък човек, може да предизвика фатални последствия.
Това било през лятото на 1909 година, в Радомир.
Една майка вика 15-16 годишния си син, за да го изпрати някъде по работа, но той не я слуша и иска да иде при вършачката, която вече от три дни била повредена и въпреки всички усилия не можели да я пуснат в действие.
Въпреки неколкократните настоявания на майката, момчето отказало да изпълни волята й. Тогава майката го проклела, като казала: „Да идеш, да се не върнеш!"
Момчето отива при вършачката и още в същия момент котелът експлодирал и едно парче го улучва и убива на място.
Разказал: брат Симо.
Пътувах по шосето през едно поле сам. Времето беше приятно. Лек ветрец повяваше. Далеч от шосето пасяха стада и само от време на време долиташе до мене звън от хлопките на стадата.
Вървях си спокоен, без да подозирам каквато и да било опасност. Но както си вървях, едно куче, което било в канавката, веднага се изправи срещу мене. Изненадата беше голяма. Нямаше време да мисля, нито пък имаше време за молитва или формули. Кучето с целия си ръст беше изправено срещу мене. Дойде ми наум да му кажа само това: „Бог да те благослови!" Казах го много пъти и продължавах да вървя по пътя. Кучето, както беше изправено на задните си крака, така и остана. Аз все се отдалечавах, гледах го и го благославях. Чувах го как то взе мъчително да скимти. Когато вече бях на двадесетина крачки от него, аз спрях да го благославям и чак тогава то спусна предните си крака, уплашено и сякаш виновно се отдалечи, без вече да погледне към мен.
Разказал: Никола Гръблев.
Ето какво може да направи една формула, изказана с абсолютна вяра.
72. ВЛЯЗОХ БОЛЕН, А ИЗЛЯЗОХ ЗДРАВ
Един брат разказа следната своя опитност, която се отнася към 1937 година:
Живеех на Изгрева. Веднъж бях се простудил така силно, че едва ставах от леглото. Следният ден бе сряда, школа в пет часа сутринта. Реших да отида на школа и след школата да попитам Учителя за лекарство.
Влязох болен и седнах срещу Учителя. Той, още с идването ми ме погледна, започна лекцията, но след това се отклони и каза: „И най-тежката болест може да се излекува за половин час със силна вяра." Разбрах, че това го каза на мене.
Когато свърши лекцията, аз излязох от салона напълно здрав и вече не беше нужно да ходя да го питам, защото той беше възприел мисълта ми и ми беше помогнал, беше ме излекувал.
Разказал: Пантелей Карапетров. 73. КАКТО КАЗВАШ, ТАКА ДА БЪДЕ
Беше люта зима. Дебел сняг бе покрил земята. Продължаваше да вали. Едри парцали сняг се стелеха по земята и затрупваха пътищата, мостовете, проходите, така че снежната покривка на места достигаше до два-три метра. Това бе неотдавна - през 1952 година, когато общините по места обявиха бедствено положение. Къщите също бяха затрупани и никой не можеше да отиде при изгладнелите стада овце. Вече втори, трети ден вали и като че не мисли да спира.
Бригада от 20-30 души, въоръжени с лопати и гребла, излезе и започна разриването на снега. Ето вече от два часа се борят с виелиците, опитват се да направят пътеки, но без никакъв резултат. Трети час минаваше и положението бе все същото: вали, вали, вали.
Хората, които досега опитваха да разринат снега, взеха да се отчайват, като казваха: „Невъзможно е, защото виелицата не спира. Пътеките наново се застилат след нас." И действително, снежната стихия беше в разгара си, упорита и безмилостна, а стадата блееха, без да може някой да отиде при тях да ги нахрани и напои.
„Няма смисъл да се морим", казваха едни. „Вятърът отново засипва пътя."
„Докато не спре фъртуната, всичко е напусто", казваха други.
„Няма ли някой верующ, че заради него да спре виелицата?" - казал един от групата и погледнал към брат Киряк и към друг един верующ - евангелист. А брат Киряк казал: „Нека бъде според както ти казваш." - „Кога ще спре вятърът?" -„След половин час."
И каква била изненадата на всички, които бяха чули разговора, когато след 15-20 минути бурята спряла и те успели да разринат снега, да направят пътеки и да нахранят стадата. Последните били спасени от гладна смърт.
Вярата на двама верующи победила безверието на тридесет души.
По разказа на брат Киряк.
В учреждението, дето работех, вече всички колеги знаеха, че аз знам лекарства за някои болести и ми задаваха въпроси за какво ли не. Един ден се срещнахме с агронома и той между другото ми каза; „То всичкото хубаво, но сушата е голяма. Вече всичко започва да съхне. Лошо е, лошо е дето не вали." - „Утре ще вали", му казах аз с една вътрешна увереност.
На следния ден сутринта още никакво облаче нямаше на небосвода, но нашият агроном си бе взел чадъра за дъжд. „Защо ти е този чадър?" - го питаха всички колеги. - „Не видиш ли какъв хубав ден, а ти носиш чадър?" Но той си мълчеше.
Надвечер се заоблачи и заваля. Всички, които не си носеха чадъри, бяха измокрени. Само агрономът бе защитен от дъжда, защото само той си носеше чадър.
Сега вече колегите се обръщат към него: „Ти отгде знаеше, че ще вали, та още от сутринта си носеше чадър?" - „Пенка ми каза", отговори той.
Скоро у всички колеги се затвърди убеждението, че аз познавам.
По разказа на Пенка.
Била китна пролет, когато сестра П. се връщала от София и влакът я носел към родния й град. Летял влакът през полето, като да бил крилат, а тя гледала през прозореца широкото, сякаш безкрайно поле и си мислела така: „Господи, толкова много хора по полето, животни, птици, насекоми, растения и тревички - всичко на Тебе се надява, на Тебе се моли, от Тебе иска помощ, храна и закрила. Как успяваш на всички да помагаш?"
Ето какви мисли изпълвали ума и съзнанието на сестра П., а влакът летял като изтърван кон през полето. Застанала тя на прозореца на купето и вижда следната картина: Учителят в бяло ленено палто се разхожда, не, а се носи над изкласилите ниви. Влакът лети с шеметна скорост, а ето Учителят всее пред очите й над изкласилите ниви.
Тя гледала и си мислела тъй: Ето на, сега колко съм далеч от София, където оставих Учителя, а ето че и тук, над нивите и навсякъде все е Учителят, всичко вижда, от всичко се интересува. Но след миг тази картина изчезва, а влакът продължавал своя път. И други хора имало на прозореца, но само тя видяла картината.
По разказа на сестра Пенка.
За духовния поглед на Учителя няма близо и далеч, няма време и пространство.
Това се случило във влака през месец юни 1964 година. Случката е следната:
В едно купе пътували две жени, две приятелки, които се разговаряли тихичко. Но колкото и тихо да говорели, останалите пътници в купето пак дочули разговора им. След като били изминали повече от два часа, един от присъстващите мъже се обадил: „Аз без да искам чувах разговора ви. Разбрах, че вие сте религиозни. Ако да не бяха белите ви коси, които говорят за напредналата ви възраст, която аз уважавам, бих ви се изсмял и бих ви казал, че вие се занимавате с глупости. Аз напускам купето, защото не искам повече да ви слушам." - казал по-старият от мъжете.
„Не, не бързайте да излизате. Поседнете малко", казала по-старата жена. -„Не само ние, но и вие ще повярвате." - „Как, аз да повярвам, това не може да бъде!" - „Да, ще повярвате само след две минути, след като чуете онова, което ще ви кажа. Вие, другарю, все по лекари ходите и търсите лек за болестта на детето. Лек не сте намерили и няма да намерите, докато не измените отношението си към своята жена. Ти постоянно я биеш и тормозиш. Това е причината за болестта на детето. Вярно ли е това?" - „Да, вярно е. Всичко, което ми казахте, е точно така. И понеже това никой друг, освен мене не знаеше, а вие ми го казахте, аз вече вярвам, че има Бог. Само Бог може да ви открие моята тайна. От днес аз вярвам и ще проповядвам за Бога."
Едно младо войниче, което било в купето, като видяло и чуло всичко, казало развълнувано: „Леличко, моля те, кажи и на мене нещо!" - „Ти, войниче, казала тя, си заспал на поста и сега ще те съдят, но ти имаш едно момиче, от което сега страниш. Това момиче ти е определено от Бога за жена, вземи го. Ако не го вземеш, съдът много ще те осъди.". „Ще го взема, леличко. ще се оженя за него." - „Ако направиш това, съдът ще се смекчи към тебе и по-леко ще минеш." - „Моля те, леличко, кажи ми адреса си, за да ти пратя дар, когато се венчавам", казало войничето.
Влакът изсвирил. Наближавала гарата. Леличките слезли и поели за дома си, но и на двете на душите им било леко и радостно, че могли да помогнат за пробуждането на тия души, за да коригират поведението си и да се насочат по пътя на познаване на Великото,
Разказал: Методи Шивачев.
23.07.1964 г., Бургас.
Веднъж една жена се оплакала на Учителя, че мъжът й пие и ходи по лош път. „Моли се за него", казал Учителят.
И тя се молила 1,10,20 години, след което той се поминал, без да се поправи. Тя отишла при Учителя и му казала: „Учителю, ето, мъжът ми умря, без да се поправи. Каква полза от моите молитви толкова години?" - „Ако ти не бе се молила за него, той щеше да се пробуди едва след петнадесет прераждания. а сега ще се пробуди само след три прераждания."
Разказал: Б. Боев /П. Г./
Един брат се срещнал с Учителя и споделил с него идеята да купи място. „Искам да си купя място, да си направя къща и една стая за тебе, Учителю, и то най-хубавата."
Учителят се зарадвал и го насочил към пътя за юзината. Не минало много време и братът намерил и купил място към юзината.
Веднъж Учителят излязъл с Галето на разходка към юзината. Учителят попитал за мястото на брата /Георги Йорданов/. - „Да, знам го, Учителю, ще ви заведа," Отишли на мястото, намерили една пейка, седнали и поседели 15-20 минути. До този ден имало трудности за построяване на къщата, но постепенно се премахнали и къщата била построена на етапи.
От деня, в който решил братът да направи стая заУчителя, нещата в живота взели да му се нареждат по-лесно.
Стаята на Учителя е готова. В нея се приемат гости в името на Учителя.
Разказал: Георги Йорданов.
16.08.1964г. - хижа„Граничар".
Брат С. от град Ямбол, след като навършил 18 години, заминал за София, за да търси работа като техник, понеже техниката му се удаваше. По това време Учителят живееше на улица „Опълченска" 66, където сега е къщата - музей на Георги Димитров.
Брат С. Пристигнал в София, без да има близък или познат. Отива на горния адрес, без да познава никого. Обажда се на сестра Гина. която го запознава с Учителя.
„Рекох, нека остане", казал Учителят.
В трапезарията се хранели всеки ден над десетина души, от които братът се стеснявал и затова винаги му сипвали да се храни отделно. И тъй всеки ден излизал, скитал се из града, но работа нямало. Изминали се десет-петнадесет дни, но работа не се намирала. Сестрите се интересували от него и казали на Учителя, че нямало работа. „Да отиде, рекох, на улицата към гарата", казал Учителят. А братът всеки ден излизал, но към гарата все още не бих ходил. Най-после отишъл към гарата, видял една техническа работилница и се отбил да попита. Те му дали една пробна работа, която извършил успешно, поради което веднага бил приет. Поработил около един месец, но понеже в работилницата ставало силно течение, простудил се и взел да слабее. Това станало причина той да напусне София и да се върне в Ямбол, при родителите си, за да се лекува.
Преди братът да си отпътува, Учителят му препоръчал да пие гудрон /катран/ от аптеката. Това било лек за кашлицата, на която той не обръщал внимание.
Пристигнал в Ямбол, където родителите му се заели с неговото лекуване. То продължило няколко месеца, но без резултат. Чак сега си спомнил той за лекарството, казано му от Учителя, затова писал на последния и му поискал по-подробни указания за лечението и скоро получил отговор. В писмото пишело: „ Ще купите едно шише гудрон и ще го вземаш нощем по една супена лъжица, като ще те събуждат от сън, ще вземаш лекарството и пак ще заспиваш."
Започнал братът лечението по метода, даден от Учителя, като оставил всички други лекарства. Кашлицата скоро престанала и след около един месец вече бил напълно здрав.
Докато не послушал, работа не намерил и пак докато не послушал, не се излекувал.
На ученика е нужно послушание. По-голямо послушание - по-малко страдание.
Същият брат ми разказа и следната своя опитност, която е също така интересна:
„След като намерих работа в София и получих първата заплата, реших да почерпя Учителя и приятелите от „Опълченска". Купих две доста големи дини, но след като ги взех на ръце да ги нося, видях, че е неудобно да се носят две дини и се върнах при продавача, и го помолих да ми избере една по-голяма диня вместо двете. Той се съгласи. Взех динята и отидох на „Опълченска". Вечерта я срязахме, беше много сладка.
Тогава Учителят каза, усмихвайки се: „Братът бе купил две дини, но понеже му беше трудно да ги носи, върна се и взе тази." Като чух това, аз се изумих от учудване. При мене нямаше никой познат и никому още не бях казал нищо за динята. Отгде Учителят знаеше, като че ли е бил при мене."
81. КАЖЕТЕ НА УЧИТЕЛЯ, ЧЕ НИ ТРЯБВАШ
През 1943 година, когато цяла София бе евакуирана, и брат Георги се бе евакуирал в родното си село.
„Както винаги, така и сега, аз без цигулката никъде не тръгвам. Тя ми беше любим другар. След като бях прекарал там цял месец, свирехме и пеехме почти всеки ден, ето че получих повиквателна заповед за запас в Главното интендантство. Сестрите тъй бяха свикнали с мене, с цигулката, с песните, че не им се искаше да се разделят от мене. Ето защо, сестра Димитра /голямата/ на тръгване ми каза: „Кажи на Учителя, че ти тука ни трябваш."
На тръгване един ден по-рано се обадих на приятелите в Айтос и Тополица точно за часа на тръгването. Сестрите от Тополица бяха приготвили колет за Учителя. Те ме чакаха на спирката, получих колета и добрите им пожелания и отпътувах. От София веднага заминах за Мърчаево. Пристигнах в дома на брат Темелко, където квартируваше Учителят, но не го намерих. Казаха ми, чеУчителят и приятелите са на връх Острец на екскурзия. Упътиха ме и ги намерих на върха в момента, когато беседата току-що бе привършила. Приближих се, целунах ръка на Учителя и му разправих как хубаво прекарваме в село Горица. Казах му още, че има повиквателна заповед за Главното интендантство, като добавих какво бе поръчала сестра Димитра: „Идете, рекох и пак се върнете", каза Учителят.
Явих се в Интендантството, а оттам ме изпратиха в частта ми. Щом се явих там, получих заповед да замина за Бургас, откъдето да получа за нуждите на войската 20 вагона брашно от Големите български мелници.
Още на следния ден експедирах брашното и съгласно указанията на моя началник мога да отсъствам 1-2 месеца. Ето защо аз се върнах на село. Там продължихме разучаването на песни, както и по-рано. Голяма бе радостта на приятелите. След като изминаха 30-40 дни, аз се явих в частта. Тогава моят началник ми каза: „Рано идваш." На следния ден получих нова заповед, пак за Бругас, отдето да получа два вагона олио. Още на следния ден натоварих и изпратих олиото и наново се върнах в село, при братята и сестрите в нашия прекрасен край, където пламнали от любов сърца и светнали от радост лица ме желаят и очакват. Такива часове и дни не се забравят.
Минаха повече от 25 години оттогава. Много нови скърби и радости към изживял от тогава, но нищо не е в състояние да изличи от съзнанието ми оня спомен за няколко месеца, изживяни в такава хармония, любов и единомислие, каквито в живота рядко се повтарят.
Този спомен ми става още по-мил, понеже е свързан с Учителя. А думите на прекрасната по душа сестра Димитра като че ли и сега ги чувам: „Кажи на Учителя, че ни трябваш." И тъй стана."
По разказа на Георги Йорданов.
Всичко онова, което душите чистосърдечно и безкористно пожелаят, се нарежда по неведоми за обикновения човек пътища.
Една сестра от дълго време желаела да се срещне с Учителя, защото имала да го пита нещо твърде важно за самата нея. А така да го срещне и да го спре не искала. Ето защо тя решила да отиде приУчителя официално, когато има приемен ден. Видяла тя, че Учителят приема и се наредила, за да си запази ред. Почакала повече от един час и тъкмо когато дошъл нейният ред, друга сестра я помолила да й отстъпи. Остъпила й реда си и тя влязла. Мислела, че така трябва да се постъпи. Трябва да сме готови за жертва. Радвала се, че била направила тази малка жертва. Или поне с такива мисли се утешавала и извинявала.
Когато Учителят я приел след тази сестра, на която отстъпила реда, й казал: „Туй, което бе определено за тебе, го получиха други. Сега и за тебе има, но не е онова."
Разказала: Стоянка Илиева.
От горния пример ни се подсказва, че когато душата пожелае да се срещне с Учителя и й дойде редът, не бива да отстъпва, да отлага. Има блага, които не бива да се отстъпват. Не всяка жертва е на място.
От ученика се изисква разумност.
83. СРЕЩА МЕЖДУ ГЕОРГИ ДИМИТРОВ И УЧИТЕЛЯ
Един ден Георги Димитров среща Учителя на улицата, а ние знаем, че те бяха съседи и живееха под един покрив, и го заговаря. „Господин Дънов, и ние, вие се борим все за една кауза, за общо добруване на човечеството. Кога ще стане това?" - „След 660 години", отговорил Учителят. - „Далечна работа! А ние искаме сега, сега", казал Г. Димитров и си отминал.
Да, което искате, ще го имате, но то не ще бъде това, което трябва да бъде.
След 9 септември 1944 година, когато българи при разни случаи посещавали Москва, Георги Димитров запитал някои от тях: „Какво прави моят приятел Дънов? Носете му моя поздрав!"
Когато Учителят завърши своя земен път на 27.12.1943 година, приятелите искаха да бъде погребан на Изгрева. Митрополит Стефан се противопоставил. Ето защо приятелите запитали чрез ЦК телеграфно др. Димитров в Москва и молили да им бъде разрешено мястото за полагане на тленните му останки да бъде Изгревът, Георги Димитров отговорил:
„Те са свободни да погребат своя Учител, където искат."
Москва - 28 декември 1944 година.
Г. Димитров
86. ИЗБЯГАЛА ОТ БОЛНИЦАТА ЗА МАТУРА
Девойка от последния клас на гимназията заболява от ТБЦ и била взета в болницата на лечение, което продължавало.
Дошъл денят за матурата. Болната девойка поискала разрешение от лекарите да я освободят, за да се яви на матура, а те се усмихнали и повече нищо не й казали. Но тъй като тя настоявала, те й се скарали и заявили, че това е невъзможно. А в съзнанието на девойката мисълта, че трябва да се яви на матура, не й давала покой.
Тя избягала от болницата и се явила на матура. Слухът й бил повреден и тя тежко чувала. Ученици и учители се трупали пред вратата на изпитната стая. В този момент нейна съученичка, изизайки отвътре, като я видяла, казала: „И тази, и тя ще се явява на матура! Защо й е тази диплома? Ще я носи в гробищата!"
Болната поради глухотата си не чула тия думи, но по израза на лицето разбрала смисъла им и много се умъчнила. Взела си тя благополучно всички изпити. Другарката, която й се бе присмяла, също си взела изпитите. Скоро след това се омъжва, но също заболява от скоротечна туберкулоза и след два месеца умира.
Тя се бе присмяла на болната си другарка, а ето че и тя се разболява и умира.
Един природен закон гласи: „Кой на каквото се присмее, такова го постига."
По разказа на М. Захариева 1964 година.
Същата девойка, която бе избягала от болницата, за да се яви на матура, вече не се връща в болницата. Благополучно взетата матура като че е вляла нови сили в нея и тя бавно закрепнала мимо голямата беднота, която не й давала мира. Тя геройски се бори с болестта си и сиромашията и не остави да бъде победена.
Волята да живее превъзмогна лошите материални условия.
Един ден, наскоро след като е избягала от болницата, отишла в един магазин с намалени цени и облякла една рокля, за да си я изпробва, но един гражданин я
видял и и се скарал, като й казал, че тя не трябва да облича дрехите, защото така се пренася и болестта.
Девойката била крайно бедна и от редовни цени не е могла да купи нищо, затова влязла в магазина с намалени цени, но ето че и оттук я гонят. Тя съблякла роклята, оставила я и си излязла много умъчнена от отношението на този съгражданин, без да може да си купи нещо.
Същият този съгражданин скоро заболял от ТБЦ и след месец и половина умрял.
По разказа на М. Захариева, 88. ГЪБИ ЗА УЧИТЕЛЯ
Когато Учителят беше в Мърчаево, аз почти всеки ден му изпращах гъби. Веднъж му пратих гъби по сестра К. Учителят, след като получил гъбите, се зарадвал и казал: „Хубаво прави сестра Маринка, че ми праща гъби, но. рекох, кажете й, че и на другите им се ядат гъби."
Щом като получих това известие, аз още на следния ден намерих много гъби - пълна раница, изчистих ги и поех пътя за Мърчаево. Щом пристигнах там, още беше рано, преди обяд, отидох право при Учителя, дадох му гъбите и казах: „Учителю, ето ви гъби за всички" и разтворих раницата.
„Рекох, дайте ги на дежурните да ги сготвят за обяд."
Всички, които ядоха от гъбите, бяха доволни, а Учителят чрез тези гъби ме благослови. И оттогава гъбите ни носят един постоянен доход за семейството
Аз чувствам, че Учителят по тоя начин ми помага, и му благодаря.
Разказала: Маринка Опева.
Законът е такъв: „Който дава, ще му се даде повече."
Още в края на 1943 година в София се заговори усилено, че скоро се очаква бомбардировка. Съветвахме се с моя другар каквс да правим. Решихме де питаме ■Учителя. Когата отидох при него, той ме попита: „Какво има?" - „Учителю, говори се усилено, че има опасност от бомбардировки. Какво да правим с децата?" - „Имате ли близки?" - „Да, Учителю, в град Калофер. " - „Рекох, веднага ги изпратете. А ти какво ще правиш?" - „Мене не ме е страх." - „А ти какво ще правиш?" - повтори той. „Мене не ме е страх." - „А ти какво ще правиш?" - потрети той. Аз за трети път дадох един и същи отговор. Учителят веднага си влезе в стаята, без да си даде ръка за довиждане, видимо недоволен от моя отговор. Останах вън сама, сконфузена, че не се сетих да попитам за себе си, че не бях достатъчно будна и съобразителна. Тогава той вътрешно ми проговори: „Прави каквото знаеш. Решавай си сама!" И пак отвътре почувствах наставлението му: „Бъди с децата!"
Само два деня след това София бе бомбардирана. Една бомба падна близо на нашата къща, но аз и децата бяхме далече и се спасихме от ужаса на бомбите.
Разказала: Маринка Опева.
Преди около 45 години един интелектуалец в Америка изнесъл публична сказка в един от големите градове, с цел да популяризира своите атеистични разбирания. С множество примери той се опитал да докаже, че Бог не съществува. Няколко-хилядна публика се била стекла, за да чуе думата на атеиста. Сказчикът признавал, че има природа и природни закони, т.е. естествени закони, но че тая природа и природни закони никой не ги е създал, т.е. че те нямат създател.
Говорителят привел множество доказателства и примери из минералното, из растителното и животинското царства, едно от друго все по-остроумни, все по-убедителни. Но най-накрая, за да не остане ни следа от съмнение в слушателите, за да им дакаже, че Бог не съществува, казал тъй: „Няма Бог нито на земята, нито на небето. Този Бог хората сами го измислиха. Аз твърдя, че Бог не съществува. Но ако въпреки всичко той съществува, то аз призовавам този Бог да ме порази още днес, още този час." Но ето че едва изрекъл тежките думи, тутакси пада още на трибуната и моментално умира.
Пресата в Америка дълго време коментирала случая, като се правили най-различни предположения за причинената моментална смърт на оратора.
/По беседите./
Преди три-четири години в едно семейство на село се очаквало раждането на дете. Бъдещата майка била атеистка. В стаята й на стената висяла икона. „Моля ви се" - казала бременната на своите близки - „махнете тази икона от стената, защото аз не искам моето дете като се роди, да види тая икона там. Не искам да гледа икони."
Желанието на бъдещата майка веднага било изпълнено, тъй както тя поръчала. След това детето се родило. Иконата вече я нямало на стената. Но не само иконата не видяло. То не видяло и своята майка, а и никога нямало да я види, защото се родило сляпо.
Бай Щилян от Горно-оряховско на младини ходил в Америка, откъдето се беше върнал школуван атеист. Всякога, кагото ставало дума за религия, за вяра в Бога и ангелите, той все хулел и псувал и какви ли нелепости още не казвал против Бога, против Твореца. Верующ или неверующ, животът се изнизал, година след година, дошъл последният му час. Сега всичките му близки се струпали около него, за да чуят последната му дума: „Аз в Бога не вярвам. Църква и поп не признавам. Ще ме заровите без поп." Това било последното му желание.
Поминал се бай Щилиян. Неговите близки, въпреки изричното му поръчение, го занесли в църквата за опяване. Завалял дъжд, загърмяло, а попът и близките му обикаляли около мъртвеца. Но ето, случайно или не, пада гръм върху мъртвеца в ковчега и го овъглява.
Тъй свършило битието на бай Щилиян.
Един наш съсед бил войник на фронта през последната война. Един ден, като минавал по пътя през гората, намерил оставено пеленаче; той видял, че то било загърнато в хубава бархетена пелена. Харесал пелената и я взел, като оставил детето и без нея.
Пеленачето заплакало, когато му взел пелената, но това не го трогнало. Той взел последното имущество на детето. То нямаше дом, нямаше родители, а сега остава без нищо в студената прегръдка на съдбата.
Отминал войникът по своя път, и отнесъл пелената като трофей, и побързал в най-близките дни да вземе отпуск, за да отиде при своята жена и дете, за да ги зарадва с откраднатата пелена. Увили детето си в пелената, открадната от чуждо дете.
Минаха години, порастна детето, но то не беше като другите деца, то се отличаваше. Нещо му липсваше. И до днес то се скита из улиците, негодно за нищо. Някога мигновено прокраднато през ума му минаваше мисъл дали това не е някакво наказание за сторения грях, за пелената, но пак си казваше: „Какво общо има някогашното с настоящето?"
Един вътрешен глас не го оставял на мира, като му говорел: „Радое, Радое, ти някога извърши престъпление, като обра пеленачето. Ти вместо да се погрижиш за него като за свое, ти го обра и отмина. Плащай сега последствията на своя някогашен грях."
По разказа на Йорга Янкова.
Природата забавя, но не забравя. Всичко се плаща с лихвите.
Един ден кучето на Тодор - нашия съсед, удави едно агне. Още същата вечер стопанинът, като се научи за станалото, страшно се ядоса и реши да отмъсти на кучето за извършеното покушение върху живота на агнето. Вечерта той мина край Караман, хвана го, върза го и каза: „Карамане, ще плащаш за агнето." Кучето гледаше стопанина с доверие, без да знае каква съдба го очаква.
На следния ден Караман остана без крака. Мина време и всички забравиха за мъчителната смърт на Караман.
Две години след тая жестокост над Караман, в семейството на Тодор се роди дете. Радваха му се близки и роднини, но най-много му се радваха родителите ми, защото им бе първо дете и на него възлагаха всички надежди. Какво голямо бе разочарованието им, когато детето стана на 2-3 години, а не можеше да стъпи на ходилата си. -
В селото всички се научиха, че детето на Тодор е без крака, т.е. с негодни крака. Някои по-стари хора говореха, че това е наказание за извършения от него грях.
По разказа на Йорга Янкова.
В книгата на природата всичко се пише.
Отдавна, много отдавна, касапите в едно селище се обложили върху следното: кой от тях ще може да одере живо агне за най-малко време. Облогът бил спечелен от Рали - един млад касапин. Рали одрал агне за шест минути. Другите касапи му признали първенството, като се отказали от състезанието. Рали получил похвала за извършенатажестокост. Той като че бил човек без сърце. Всички от потомството на Рали от този ден - денят на облога, добили прозвището „живодерови". И тъй си останало това име.
Не минало много време от облога, когато един ден Рали се връщал от града, където бил ходил на пазар, завалява дъжд, засвяткало се, загърмяло, пада гръм и го убива на пътя.
Тъй завършва историята на Рали Живодеров.
Жеко, съпругът на сестра Троичка, имал работа в София и се приготвял на следния ден да замине със самолет, за да спести време, но през нощта сънува, че брат Боев му се явява и му казал да отложи пътуването си за през следната седмица. Като се събудил сутринта, се поколебал, но малко след това решил да послуша съвета на покойния брат. „За да ми се яви насън брат Боев, все има значение", си казал той и отложил пътуването. Същият самолет, с който щял да пътува, не много след излитането си катастрофирал. Сега Жеко разбрал какво значение имал съня. Чрез сън брат Боев го предпазил от явна смърт.
Разказала: Троичка.
19.12.1963 г. - с. Тополица.
От горния случай става ясно, че нашите скъпи покойници бдят над нас и искат да ни помагат. Остава ние да бъдем по-будни и по-послушни към техните предупреждения.
Брат Жеко неотдавна си бе купил къща с двор. В същия двор имало камара с камъни, които той отдавна искал да премести в другата част на двора, но все не намирал време. Но ето че дошъл денят, в който решил да мести камъните. През същата нощ брат Боев пак му се явява и му казва да не мести камъните. „Там има скрити пари, но те не са за тебе, не ти носят щастие!"
Събудил се Жек о, взел да мисли върху съня, след което си казал тъй: „Досега колкото пъти съм послушал брат Боев, не съм сбъркал. И сега ще го послушам." И се отказал да мести камъните.
Разказала съпругата му.
18.12.1963 г. - с. Тополица.
98. И ДРУГ ПЪТ ТАКА ДА ПРАВИТЕ
Брат Р. имал да разрешава един важен въпрос, а време за чакане и отлагане нямало. Нито с ума си, нито със сърцето си можел да го разреши. Ето защо, като разсъжавали двамата с жената, решили да теглят жребие, че каквото се падне. Направили две билетчета, едното с „да", другото с „не". Като изтеглили, паднало се „да" и постъпили както го уговорили. Резултатът бил добър.
При най-близката среща с Учителя, братът му казал горния случай и че как излязли от затруднението. „И друг път така да правите", казал Учителят.
Разказал: P. К. И.
1960 г.
Една сестра от гр. Ямбол страдала от тумор. Дълго време се колебаела дали да си направи операция и най-после решила.
През нощта преди деня на операцията, тя се помолила и поискала помощ от Учителя. Същата нощ тя сънувала, че Учителят дошъл и й направил операцията. Събудила се сутринта и вече нямало следа от тумора. Тя наистина била здрава.
Разказал: Г. Тахчиев.
1956 г.
Това беше през август 1944 година, когато Учителят току що се бе върнал от Мърчаево. Срещнахме се на Изгрева и аз го запитах: „Учителю, ще има ли скоро мир?" - „Мирът иде-каза Учителят-само че много бавно. Иде с биволска кола." Ще кажете защо. Защото сега се гради мир за 1020 години. Мирът ще дойде, но чак през 1968 година. Дотогава ще се водят преговори, но мир все още няма да има. Вие обаче не се отчайвайте, но работете За мир в себе си, за мир в семейството, за мир в Братството, за мир между народите. Засега три неща ви са необходими: Не се съмнявай! /В брата си./ Не осъждай! /Никого./ Бъди благодарен! /За всичко./
Разказал: Е. Ц.
1960 г. - Бургас.
Мъжът ми е ветеринарен лекар в едно село. Той от известно време се е поразколебал в идеите си и проял месо. Аз му говорих, но моите думи не му влияят. Но какво се случи един ден: Идвайки си за у дома, бе задрямал в рейса, нещо, което никога не бе правил. Заспива и вижда брат Боев и една сестра, облечена в бяло (вероятно тя му е ръководител), която нищо не говорила. Тогава брат Боев му казал: „Ти, брат, си се раздвоил, но знай, че има да ти се случи нещо много страшно, но ако се сетиш да призовеш Учителя, добре, ако ли не..."
Слиза от рейса и си идва към дома късно през нощта, към 11 часа. На улицата го среща непознат, подава му ръка за ръкуване, като му казва, че се познават. Пуска му ръката и почва да го оглежда подозрително. В този момент Жеко изпитал особено тежко душевно състояние. Почнал да се моли наУчителя за помощ. Тогава непознатият се разколебал в намеренията си му казал: „Хайде, от мен да мине. Сега ще те оставя" и си тръгнал и Жеко поел пътя за у дома си.
Когато Жеко пристигна, беше блед като восък. След като се поуспокои, ми разказа за случката в рейса и за непознатия. Легнахме си. Заспива и брат Боев пак се явява, заедно със сестрата в бели дрехи и му казал: „Човекът, който те срещна на пътя, имаше намерение да те убие, затова те оглеждаше. Добре, че се сети да призовеш Учителя и той се яви между него и тебе. Непознатият го видя, но ти не го видя. Той, като видя, че има трети човек между вас, се отказа от намерението си."
В това време Учителят се явил, но казал, че много бърза. Сестрата казала / за Жеко/: „Той не ме слуша." - „Аз ще се заема с него", казал брат Боев.
От този случай несетне мъжът ми се хвана здраво за идеите на Учителя.
„Месо ли да ям? Никакво месо! Мене Учителят ми спаси живота. Аз ще следвам стъпките му и Словото му", казваше той, когато си спомняше за този злокобен ден от живота си.
Разказала съпругата му.
Веднъж майката на Недялко ми разказа следния интересен случай. Ето самата случка:
Един ден си стояхме в къщи с дъщерята и си вършехме домашната работа, а детето си играеше край нас. По едно време то закрещя: „Затворете вратата, затворете вратата, заключете я!" - настояваше то. - „Защо се бавите! По-скоро, че Тошко иде пак пиян...'" - „Кой е тоя Тошко, бе душице", я попитах аз. - „Тошко, мъжът ми. Не голи знаете? Ето го, пак пиян. Идва с празни ръце. Моля ви се, не го пускайте!" Тъй говореше 4-годишната ми внучка.
При друг случай, когато майка й се ядосваше на пиянството на мъжа си, тя я успокояваше и съветваше тъй: „Мамо, защо се ядосваш с татко? Напусни го!" -„Как тъй да го напусна?" - възразила майка й.
След като детето поотрасна, аз го взех при мен на село, за да го гледам, понеже дъщеря ми работеше.
Една нощ дъщеря ми сънува покойния си брат, който се явява при нея и иска да я прегърне и целуне, но тя се противила, като му казала: „Наско, аз не позволявам да ме целуваш, понеже ти си умрял и ме е страх от тебе." Тогава Наско й казал: „Ти сега не ми позволявеш да те целуна, но утре ще дойдеш при мене!" И наистина на следния ден дойде на село при детето, без да е възнамерявала.
Като дойде на село, чак тогава тя си спомни съня и разбрала, че покойният й брат сега се бе родил като нейно дете, което тя вече спокойно може да прегръща и целува, а в съня си се страхувала от него.
Същото дете веднъж казало на баба си: „Бабо, аз няма думам тебе баба. Ти мама!"
Разказала: Тонка
Покойният син сега, като дете на сестра си, познал майка си.
103. РЕКОХ, ВЕЧЕ НЯМА ДА ГЪРМИ
Учителят пътувал с файтон от град Казанлък за едно село. С него пътувала и една сестра. Времето било на дъжд. Светкавици и гръм се напреварвали. Небето било навъсено, което създало мрачно настроение. При всеки гръм сестрата трепвала. Учителят забелязал това и я попитал: „Изглежда, вие се страхувате от гърма?" -,Да, Учителю, много се страхувам." -,, Е, като е тъй, рекох, няма да гърми." И наистина след малко небето се прояснило и слънцето пак огряло на чистото небе. Като видяла това, сестрата разбрала, че Учителят не е обикновен човек и станала още по-ревностна за Божието дело.
Разказал: П. Камбуров 1 август 1960 г - гр. Казанлък.
Пет-годишният ми син, Георги, се помина през 1927 година и седем години след него ми се роди пак момче, което кръстихме Недялко.
Аз често сънувах покойното си момче, което идваше почти всяка нощ насън, за да ме утешава, понеже аз още плачех за него. То ми говореше насън так: „ Мамо, защо плачеш? Аз нали си дойдох? Аз съм пак при тебе." Но тъй като тогава още не бях пробудена, не разбирах какво ми казва и още повече плачех, заливах се в сълзи.
Веднъж, за да се разтуша, разказах на акушерката за моите сънища и какво ми казва покойно ми момче, а тя ми каза: „Може да се е преродило в другото ти дете." -„Ами може ли така?" -Попитах аз учудена. -„Някои хора казват, че душите не умирали, а отново се раждали."
Скръбта по заминалото ми дете ме накара да търся утеха, която намерих в Словото наУчителя.
Разказала: Ир. П-ва.
1964 г. - Страцин.
Сираците и недъгавите са под крилото на съдбата.
Народна мъдрост
Беше есен. Погребалната кола отнасяше тленните останки на скъпата покойница към вечното жилище. Това бе майката на Мирчо. От днес той оставаше без майка, без топла майчина грижа, без ласка, под грижите на пиян баща.
Не беше минало една година и ето, баща му се ожени за друга жена, която имаше свое дете, почти колкото него. Братчето на Мирчо се казваше Щерион.
Щериончо се ползваше с вниманието от страна и на двамата родители. За него имаше и топли грижи, и милувки, и подаръци, а за Мирчо - нищо.
Мирчо бе кротък и трудолюбив. Той изпълняваше всяка заповед на майка си и на баща си, но въпреки всичко все не можеше да им угоди. Все той беше упрекван, хокан, наказван.
„Аз правя белите, пък все бати Мирчо бият", се хвалеше веднъж малкият Щериончо на другарчетата си. Занизаха се черни дни за Мирчо. Бавно течеше времето. „Кога ще порастна, че вече да не ме бият", си мислеше Мирчо.
Един ден за нищожно провинение майката го наклевети на бащата и той го би жестоко. По едно чудо Мирчо се отскубна от ръцете на баща си и избяга навън, и се скри в кошарата при овцете. Беше нощ. Бащата го подгони в тъмнината, но така се удари в едно дърво, че падна в безсъзнание. С линейка го отнесоха в града на лечение. И тъй, по една случайност, Мирчо се отърва от ръцете на озверелия и пиян баща оная вечер.
Не мина и половин година от тогава, бащата на Мирчо изпада в умопомрачение и се обесва в дома си.
Това второ нещастие донесе щастлива развръзка за Мирчо, който като кръгъл сирак постъпи в интерната за сираци, където показа, че е добър и примерен ученик.
Георги Събев.
Всяка мъка и изпитание имат край.
Приятелите получиха покана за събор и бързо почнаха да се приготовляват. Колата бе запрегната и приятелите идваха да си слагат куфарите и бохчите. Всичко беше готово. Колата тръгна по пътя към с. Просеник. Между пътниците била и сестра Еленка, изпълнена с радост, че и тя ще отиде на събор. Но радостта и била за кратко. Идва мъжът и. който не я пускал, затова й казал: „Ти отиваш, но като се върнеш, мъртви да ни намериш." Тези думи огорчили сърцето на сестра Еленка. Тя догонила каруцата, взела си бохчата и се върнала крайно умъчнена от поведението на мъжа си.
Заминали приятелите за Търново. Изкарали седем дни събор и се върнали доволни и радостни от всичко, което видяли, чули и преживяли там, в Търново и с любимия ни Учител през съборните дни.
Отива сестра Еленка да ги види, да сподели радостта им. Тя хем се радвала, хем нещо й стягало гърдите и преглъщала, без да има какво. Разправили й те най-после и за Учителя какво бил казал при откриване на събора: „Тази година който се противопостави за идване на събора, нека знае, че ще му се плати с огън." Чула сестра Еленка тия думи и ги казала на мъжа си.
Не се минали и десет дни от събора, един неделен ден, когато всички хора отишли към центъра, където става хорото, в плевнятата на бай Дойно избухнал пожар. Сено. плява, всичко изгоряло. Нищо не могли да спасят. Думите наУчителя се изпълнили.
„Оттогава изминаха 40 години, но Дойно си научи урока. Където и да тръгнех, не ме спираше, в нищо че ми пречеше. Той научи, че това учение е Божествено и който му се противопоставя - скъпо заплаща."
Разказала: Елена Дойнова.
Село Горица.
107. ЛЕКУВАНЕ НА РАЗСТРОЕН СТОМАХ
Преди години страдах от разстроен стомах. Заведоха ме в окръжната болница на лечение, където бях повече от месец, но не ми помогнаха. От продължителното лекуване бях толкова отслабнала, че едва се движех. Ето защо писах наУчителя чрез брат Боев. Разказах му за болестта си и за опитите на лекарите, и най-после му писах за състоянието си, като завърших писмото си така: „Аз зная, чеУчителят може да ми помогне."
Брат Боев като получил и прочел писмото, отива с него при Учителя. Но интересното било следното: Че Учителят излязал да го посрещне и му казал, смеейки се „какво пише сестрата" и след това добавил: „Аз зная, че Учителят може да ми помогне." - „Рекох, пишете й да пие сок от ряпа, по една супеналъжица."
Получих писмото. Пих сока и оздравях. Това е, братя, моята опитност, която искам да споделя с вас.
Разказала: Койка Митева.
Село Горица.
Веднъж сватята на сестра Тона й отишла на гости, но какво гости, щом като отишла, взела да й се кара, да й дума каквото и дойде до устата, а сестра Тона слушала и мълчала, защото тоя ден било петък и тя била в пост. Тя не искала да си разваля поста, ето защо само слушала и преглъщала.
„Тя да благодари, че тоя ден бях в пост, иначе и аз щях да й надумам", казваше сестрата, смеейки се.
Разказала: Тона.
Милата сестра забравя, че това е един от изпитите, през които тя трябва да мине, изпит, през който всички минаваме, за да порастнем.
Брат Петър Тихчев е един от първите последователи на Учителя. Веднъж той сънувал следния интересен сън:
Намирал се на едно шосе в едно поле. По шосето гъмжат хора, които идват към вратата на една голяма огнена пещ, която представлява устата на едно грамадно чудовище. Под устата на пещта вляво стои един черен великан, който грабва най-близкия от идващите и гохвърля в огнената пещ, после втория, третия, четвъртия и т.н. до безконечност, а потокът от хора. идващи срещу пещта, не свършвал. Отдясно на пещта стояли Христос, който от време на време хващал някого за ръката и му посочвал един светъл път нагоре, дето го поемат ангелите.
Вече наближавал и неговият ред, за да бъде хвърлен в огнената пещ, и той взел да трепери то страх, но когато дошъл неговият ред и черният великан току да го хване, Христос вдигнал ръка и му казал: „Оставете го. Той е мой!"
По разказа на Г. К.
Събудил се братът още под впечатлението на страшния сън. Безконечен поток от хора, които вървят по лекия, широкия път и отиват в устата на страшното и ненаситно чудовище, към което води светският живот, животът на низшите страсти и ненаситни желания.
Най-милото, най-радостното и най-желаното е един ден Христос да ни хване за ръката и да каже: „Този е мой! Елате с мен!"
110. ПЪРВАТА МИ СРЕЩА СУЧИТЕЛЯ
„ Истината ще ви направи свободни."
Една сестра от Варна се запознала с наши хора, които я запознали с идеите на Учителя и почнала да посещава беседите в братския салон, но тайно от родителите и домашните си. като на тях казвала, че отива у приятелка или под друг предтекст - скривала истината.
След няколко месеца баща й имал работа в София, отишла и тя с него. Докато бащата се занимавал със своите работи, тя отишла на Изгрева и се срещнала с Учителя, на когото се оплакала, че няма свобода и че все тайно от домашните си отива на беседи. Учителят й казал: „Истината ще ви направи свободни,"
Върнала се тя заедно с баща си от Изгрева и си отпътували за родния си град, като по целия път тя обмисляла думите на Учителя и най-после решава: за да не лъже родителите си, няма да ходи в салона, а ще взема беседи да ги чете в къщи.
Когато идвало време за беседа, тя се затваряла в стаята си и четяла беседа. Родителите й като я видяли, й казали: „Ти няма ли да ходиш на беседа?" Сестрата разбрала, че родителите й всичко знаят и взела свободно да ходи в салона и да слуша беседите, без да става нужда да заобикаля истината.
Думите на Учителя се изпълнили, а тя придобила свободата си.
Разказал: Петър Филипов, 13.12.1964г, - Бургас.
Беше пролет. Поляната се зеленееше и ни се усмихваше спокойно и тържествено, а боровете, стройни и величествени, мълчаливо наблюдаваха пъстрата публика, пръсната на групички по поляната, където сутрин се играеше Паневритмия. Витоша със своите върхове ни канеше да я посетим. Аз търпеливо чаках следобедните часове, за да се срещна с Учителя. На раздяла той ме попита: „Рекох, взехте ли си от новогодишната беседа „Новият ден"?" - „Да, Учителю, взех си два екземляра. Те ми са достатъчни." - „Не! Рекох, вземете още. Вземете повече."
Като чух това, върнах се при брат Боев и му казах какво ми е казал Учителят. Брат Боев стана от мястото си и каза: „Виж какво, виж какво, щом Учителят е казал, вземи повече, ето ти сто екземпляра." Напълних куфара и отпътувах. Още същата вечер по влака ги продадох. Двама студенти се заинтересуваха по-отблизо, ето защо аз им казах: „Идете при Учителя", като им дадох адреса на брат Боев. Минало доста време от тая среща по влака. Студентът не отишъл при Учителя. Една вечер заспал и сънувал, че при него дошъл едни старец и му казал: „Ти нали обеща да отидеш при Учителя, защо не отиде?" И го повел през гората за Изгрева и го завел при брат Боев и се събудил.
След тоя сън той отива веднага на Изгрева. Било неделя преди обед. Влиза в салона и като погледнал на катедрата, видял Учителя, в чието лице познал оня същия старец, който му се явил насън и го бе завел при брат Боев.
За горното научих от писмото, което студентът ми писа след срещата си с Учителя.
По разказа на Райна Каменова.
112. ВЕЧЕРЯ ПО СЛУЧАЙ ЗАГУБАТА
„Направете нещо за Бога, за да направи и Той нещо за вас."
Учителят.
Преди години останахме без работа и ето един познат ни покани за съдружници на едни бани да продаваме спиртни питиета. И ние, кой знае защо, се съгласихме. Почнахме работа. Скоро изядохме всичкия си капитал. А като не достигна, продадохме си и кухненската печка, за да покрием някои загуби. Ликвидирахме предприятието, като приключихме със загуба. Върнахме се в града не само с празни джобове, но и със задължения. Какво да правим? Какво да предприемем с празни ръце? Обмисляхме със съпругата си, но нищо не измислихме. Спомнихме си, че обичайна практика след приключване на всяко предприятие е да се даде угощение на приятели и близки от печалбата. Ние приключихме със загуба, и като така решихме да дадем угощение заради загубата. Взехме пари в заем и дадохме вечеря на приятелите си. Събрахме се. Поразговаряхме. Поутешихме се и взаимно се насърчихме. Мина вечерята и два-три дни след нея намери се един човек, който се заинтересува от нашата съдба и накара съдружника ни да ни върне задържаните вещи и да ни уреди сметката. Не мина много и работата ни се оправи, като всичко загубено ни се възвърна. След тая случка разбрахме още по-добре какво значат думите на Учителя: „Направете нещо за Бога, за да направи и той нещо за вас."
По разказа на брат Райчо.
19.12.1964г.
На 19 декември 1964 година на вечерята и село Тополица един брат разказа следната своя опитност:
Това беше през 1923 година. Един ден отидох в Стара Загора и вървя по улицата, и дойде ми мисълта да посетя затвора. Разрешиха ми и влязох вътре. Като минавах край килиите и поглеждах в тях, видях нашия брат Георги Маринов от Нова Загора, на когато един ученик бе продал едни златни обици, които после се оказаха, че били крадени. На брата му искали 1500 лв. гаранция, за да го пуснат. Намерих пари и му дадох. Освободиха го. Сега разбрах защо е трябвало да отида там, именно за да помогна на брата. Излязох и тръгнах към гарата. Нямам пари за влака. Нужни ми бяха 42 лева. Но не мислех по тоя въпрос. Спокоен бях. Ето че пред мен се изпречва младеж с горна дреха, без риза. Попитах го: „Имаш ли пари за хляб?" Отговори ми: „Нямам, но и ти нямаш." - „Не, може да има, чакай да потърся." И като проверих по джобовете си, намерих на три места по два лева и му ги дадох. Продължих пътя за гарата без стотинка в джоба. Мислех си, отде това момче знае, че и аз нямам пари? И в същия момент се сетих, че то нямаше и риза на гърба си и че аз можех да му дам някоя дреха, ако беше дошло на село. Защо не му дадох адреса си и върнах се да му го кажа, но не го видях. Беше изчезнало. Питах обущаря на ъгъла, но и той не го видял. Като не го намерих, тръгнах пак към гарата. Повървях и намерих 20 лева. Наблизо нямаше човек, който да ги е изгубил. Взех ги и продължих. След малко намерих още 20 лева, а пред гарата - още 20 лева. Всичко 60 лева. Взех си билет и отпътувах.
Пътувам с влака и си мисля: „Чудни са делата ти, Господи. Аз дадох 6 лева на бедното момче, а ти ме възнагради десетократно."
„Когато помагаш, забрави себе си!" -Учителят.
Разказал: Влайчо Жечев от село Коньово.
14.12.1964 г. - селоТополица.
Преди години попаднах в затвора. Туриха ме на едно легло до един много нервен човек. Аз му търпях всичко, като бях много внимателен и предпазлив към него, но той съвсем не постъпваше тъй. От всичко беше все недоволен.
Една нощ моят другар по легло излиза навън и като се връща в килията каза, че утре времето ще бъде много лошо, ще вали дъжд. „Не!" - Рекох аз. - „Времето ще бъде хубаво, ще грее слънце." Както казах, така беше. Той като видя това, ми каза: „Ти позна! От где познаваш?" Аз му казах, че в света има два вида пророци: едни, които предсказзат лошото, а други, които предсказват доброто. Аз съм от втората категория пророци.
Разказал: Влайчо Жечев от село Коньово.
19.12.1964 г. - село Тополица.
Преди години сестра Катя заболя. От изследванията налекарите се установи раково заболяване. Сестрата напусна болницата и лекарите и се обърна към най-големия лекар и неговото живо слово. Тя потърси и намери лекаря в себе си, като почна да се моли приблизително със следните думи: „Господи, Ти всичко можеш.
За Твоята ръка невъзможно няма. Господи, Ти възкреси Лазара от гроба. Ти излекува слепия, като направи кал и намаза очите му. Ти излекува жената, която страдаше от кръвотечение. Господи, Ти излекува детето на стотника само като каза на бащата „Иди си, детето ти е здраво!" Господи, за Твоята сила няма граници. Аз вярвам, Господи! Излекувай ме, за да ти служа "
Сестрата продължаваше да работи с вяра, придружена с материални жертви. И тя оздравя. Тя е сега тук, при вас, живо доказателство за силата на вярата, молитвата и добрите дела.
Разказал : Влайчо Жечев от село Коньово.
16.12.1964 г,-Бургас.
116. ДА СЕ ПРЕСЕЛЯ ЛИ НА ИЗГРЕВА
Еднаж един брат отишъл при Учителя на Изгрева и след като постоял там няколко дни, слушал беседи, лекции и утринни слова, посещавал сутринните гимнастически упражения /Паневритмия/, харесало му и отишъл при Учителя да го пита, да сподели идеята, която му хрумнала: „Учителю, дали ще направя добре ако се изселя от нашия град и се преселя на Изгрева?"
Учителят, след като помъчал малко, му казал: „Ако вземем всички електрически крушки от София и ги донесем на Изгрева, какво ще бъде в София? Тъмно, нали? Също тъй и вие сте малки или по-големи електрически крушки, светете там."
Нужно е да има светлини навсякъде. Нека светлината ви да свети и да осветява пътя и на другите.
Разказал: К. Б.
Преди около десет години заболях. Лекарите установиха, че съм имала гъбички в гърлото. Ходих при един, при втори, при трети лекар, но помощ никаква. Чудех се какво да правя. Най-после се сетих да се допитам до брат Влайчо. Писах му и той ми отговори, като ми препоръча да ям сурови моркови и да пия гореща вода. Почнах този режим и на седмия ден оздравях.
Разказала: Койка Митева.
Село Горица.
На 19 декември 1956 година, когато приятелите бяха събрани в Тополица за осветяване на новия братски салон, мене ме задържаха и изпратиха в София, в затвора. Не е важна причината за задържането ми, но важното е, че ме туриха в една стая с един млад студент, който беше дошъл до отчаяние и искал да тури край на живота си. Същият младеж бе изял един килограм вар от мазилката, за да се отрови, но нищо лошо не бе последвало. Мислил следващата нощ да тури ръката си на фасонката на електрическата крушка, за да го убие токът. Но като отидох, поразговорихме се. каза ми защо е задържан. Причината не била голяма и аз го насърчих, че скоро ще го освободят. Носех си хляб и захар, които давах повече на него. След няколко дни ни разделиха и не след много научих, че го освободили. Аз не му казах кой съм и откъде съм, но го окуражих, като му казах, че има родители,
които го чакат, а също и една мома го чака. Той ме гледаше с интерес и слушаше с внимание.
Защо ме задържаха и пратиха при него? Защото аз бях най-подходящият, чрез когото можеше да се помогне на този млад човек.
Ето как небето работи и помага.
Разказал: Влайчо Жечев.
19.12.1964 г.
Работех при пчелите. Имах гости-5-6 души. Заболя ме дясното око. Болното око не ми даваше покой ни денем, ни нощем. Приятелите като че ли ми съчувстваха, някои дори казаха, че съм ослепял.
Една нощ болката ми бе голяма и непоносима. През нощта, след като не можах да спя, станах да се моля на Христа. Аз зная, че Господ знае всичките ни нужди и всичките ни болки, но рекох пак да му се помоля, та дано поне да ми облекчи болката. Яви ми се Христос, положи ръката си на болното място /окото/ и каза: „Ти трябва да говориш на тия хора. затуй ще оздравееш."
Болката веднага престана и аз заспах. Сутринта бях бодър и здрав. Но малко след това се яви съмнение, да не би само временно да е това облекчение. Но мина обед, мина след обед и след като болката вече не се яви, уверих се, че вече съм оздравял.
Защо идва болката, страданието? - За да се изпита вярата ни.
Разказал: Влайчо Жечев.
19.12.1964 г.
120. ПРЕДИ ЕВАКУАЦИЯТА НА МЮНХЕН
През време на войната през 1944/45 година, както много градове, така и град Мюнхен бил застрашен от бомбардировките, поради което населението бързо изнасяло кой каквото може. Била проведена късна евакуация.
Група наши приятели също искали да се евакуират с най-необходимия си багаж. Приготвили куфарите си, сложили ги в хола на една къща и понеже не намерили превозно средство, те оставили всички багажи в хола, поставили портрета на Учителя най-отгоре с молба той, Учителят, да им пази багажите и избягали. След като минали бомбардировките, те се върнали, намерили къщата и багажа непокътнати, докато наоколо имало съборени къщи и похитена покъщина.
По разказа на Петър Филипов.
През 1960 година група приятели от Братството бяхме на екскурзия към Белия връх. Беше китна пролет. Свежа зеленина се усмихваше от всички страни. Дъхави теменуги като срамежливи девойки се гушеха из храстите и крадешком ни поглеждаха изпод разлистилите се вейки. Прекрасни великденчета ни се усмихваха, пръснати като мъниста по зеления пухкав килим.
От време на време птички подхвръкваха край нас, гонейки се пред погледа ни. Ние почивахме на една полянка, обърната към юг. Всички седяхме мълчаливи, опиянени от тази красота. Аз бях няколко крачки встрани. Мислех си нещо за
Учителя, за Словото и ето изведнъж ме завладя силно желание да видя Учителя. В същия миг Учителят се яви недалеч от мен, но само до гърдите. Както го гледах, той ми каза: „Гледай и размишлявай!" Аз стоях като прикован и омаян от тази картина. Но ето че образът на Учителя взе да расте и ставаше все по-голям и по-голям и изпълни простора. Приятелите се раздвижиха и картината изчезна. Вървя и размишлявам върху картината. С всеки изминат ден влиянието на Учителя ще расте и ще се увеличава, докато един ден не ще има място на земята, където да не познават Учителя.
Опитност наТ. Кралев 27.12.1964г.-Бургас.
През 1925 година имаше съкращение в армията, което съкращение засегна и мъжа ми. Останахме без работа и без пари, с голямо семейство. Тежка бе задачата ни. Сключихме заем, за да опитаме търговия. Нямаше как. Трябваше нещо да се предприеме.
През 1923 година зимата беше незапомнена. Дебелият сняг прекъсна всички съобщения. Мъжът ми беше в Добруджа. Всички запаси от продукти и пари се изчерпаха. А да се вземе в заем - нямаше откъде. Останаха няколко сухи корички, с които сутринта децата ще закусят. Аз вече втори ден не хапнах нищо, за да има за децата. Легнахме си вечерта полугладни. Вечерта се помолих дано Господ да ми помогне по някакъв начин. Когато се разсъмна, дадох на децата последните корички хляб, а най-голямата ми дъщеря бе ученичка в гимназията. Тя отиде гладна на училище. Щом я изпратих, прималя ми от глад и легнах на леглото. В това време идва един стар приятел на семейството ни, г. Чифликчиев, евангелист по убеждение, ветеринарен фелдшер, вече пенсионер, почука и влезе в къщи, и ни свари като лежахме, премалели от глад. Той донесе две големи кошници - едната със съестни продукти, а другата с грозде и зеленчуци и разни варива и най-отгоре два бели хляба. Децата, като видяха всичко това, се разскачаха от радост.
Какво бе станало: Вечерта аз се моля у дома, а г. Чифликчиев у тях. Аз искам помощ, а той търси къде да даде помощ. И вечерта в съня му се явила жена, която му казала улицата и номера на нашата къща. Тя му казала какво да ни донесе: 1 кило сирене, 1 кг. захар, 1 кг. ориз, 1/2 кг. кашкавал, 1 кг. боб, кафе и чай и 1 кг. бонбони, а в другата кошница - грозде и зеленчуци и два бели хляба.
Когато г. Чифликчиев донесе кошниците, ми каза как вечерта се помолил, как му се явила жената и му поръчала какво да донесе.
И ние, и той бяхме благодарни, че се бяхме молили и молбата ни бе чута. Той си излезе с празни кошници, но с препълнено от радост сърце.
Разказала: Гиргина Стефанова.
Варна, ул. В. Друмев 63
През 1936 година изпаднах в голямо материално затруднение. Ходих тук, там, по мините да търся работа, но все не се намираше. Най-после се научих, че в мина Твърдица има работа. Трябваше веднага да отида там, а пари за път нямах, поради което тръгнах пеш. Щом пристигнах в мината, веднага ме приеха на работа. Почнах да работя две смени, за да взема повече пари, за да мога да изпратя на домашните ми, които също изнемогваха. Наближваше Нова година. Другарите ми си изкараха смяната и напуснаха рудника, зер утре е Нова година. Всеки трябва да се приготви и я посрещне по-весело, но аз и сега останах да работя, макар и сам.
След като поработих малко, седнах да си отдъхна малко. Едва бях седнал и ето чувам глас: „Бягай, скалата пада!" Веднага се отместих на три метра вдясно и една голяма, 4-5 тонна скала падна същия миг на мястото, дето аз почивах. В това време миньорската ми лампа угасна от ударната вълна, побързах да изляза, за да не се задуша.
Кой беше ме повикал? Кой беше спасил живота ми? Само един Бог можеше да стори това, защото само Той знаеше, че аз съм в опасност.
Разказал: Димитър Добрев Железаров
Гр. Варна.
Камбаните тревожно биеха. Това беше в есента на 1918 година. Мобилизация. Войната обявена. Всеки войник в най-къс срок трябва да иде на местоназначението си. Всички бързаха сериозни, замислени, да поуредят домашните си работи и да отпътуват. Бързаше и бай Желязко, кротък и добър човечец. Искаше да се раплати тук, там, към близки и познати, на които дължеше по някой лев.
„Жена, война е. Всичко става. Нека да се разплатиме, докато имаме пари", казваше бай Желязко на съпругата си, а дребните им дечица слушаха и не разбираха защо бе това бързане, защо беше тая тревога. Когато бай Желязко се върна привечер, каза на жена си, че се разплатил на попа, на даскала и на бакалина. Доволен, че благополучно бе свършил работата си, легнали да спят. Сутринта станал рано, приготвил се за път, ръкува се с майката, прегръща и целува децата и отпътува. Отдалечавайки се, той на два пъти се обърнал, за да ги види още веднъж, като че за последен път.
Тогава, по време на Балканската война, ние живеехме в с. Кичево /Кичовла/ . Не се мина и един месец от датата на мобилизацията, дойде съобщение, че баща ни бил убит. Голяма скръб попари сърцата ни. Майка ни много плака. Но въпреки голямата скръб по обичния ни татко, нещата не се измениха. В другите домове имаше смях и радост, но в нашия дом скръб и печал, като че ранна слана бе попарила цветята в градината на нашите души.
Около два месеца след получаване съобщението за кончината на баща ни, срещнал майка ни Аседур - бакалинът и й казал, че има да му дължи. В отговор майка ми му казала: „Мъжът ми преди да замине взе пари и се разплати, а като се върна ми каза имената на хората, на които е платил. Той спомена и твоето име." -„Не, не ми е платено", твърдял бай Аседур. Не минало две-три недели и той пак й поискал да си плати дълга. Това я огорчило. Казала за този случай на една стара жена, а тя я посъветвала 40 нощи непрекъснато да се моли и покойникът ще й се яви и ще й каже истината. Майка ни направила този опит и на четиридесетата нощ й се явил на сън и й казал: „Жена, защо си тъй кахърна и угрижена?" - „Как да не съм кахърна, като бакалинът, дето ме срещне, все пари ми иска." - „Виж го ти" - казал баща - магарето му с магаре. Ами аз нали му платих?" И зацъкал с уста. Събудила се тя и отива право при бакалина бай Аседур и му разказала подробно за своите молитви в продължение на 40 дни и как баща ми й се явил насън и какво й казал. Като чул това, бакалинът бай Аседур се смутил, опитал се да каже нещо, но езикът му се оплел и нищо не му се разбрало.
От този ден той вече не правил въпрос за тия пари нито пред майка ми, нито пред децата, които вече отраснахме.
„Да се разплатиме, че всичко става", беше казал баща ми, преди да замине, защото по всяка вероятност той е предчувствал, че няма да се върне.
Разказал: Никола Желязков от с. Кичево, сега ул. Ем. Манолов 9
гр. Варна.
10.01.1965.-Варна.
Една от възрастните сестри от София, твърде ревностна в Божието дело, имала две дъщери, които не проявявали никаква наклонност към делото. Това обстоятелство създавало тревога в нейното любещо майчино сърце. Но каквито усилия и да правила добрата майка, всичко отивало напразно.
Една вечер добрата майка се помолила и поискала Учителят да й помогне. Същата нощ тя сънувала, че Учителят идва при нея, като носи в ръка една розова пъпка и й казал: „Направете я да цъфне!" - „Не, не може, Учителю!" - „Рекох, опитайте се, накарайте я да цъфне, да се развие, да ухае." - „Учителю, ако аз взема насила да я разтварям лист по лист, ще се изхаби цвета и пак нищо няма да стане", казала сестрата, - „Е, добре. Ако розовата пъпка не може да накарате да цъфне преди време, то какво остава с човека?Ти също искаш твоите дъщери да се пробудят преждевременно. Оставете ги, животът ще ги научи." - „Благодаря ви, Учителю, за добрия урок."
Разказал: Георги Радев 10.01.1965 г. - Варна.
126. СЛЕД ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТ ГОДИНИ
„Посей семето и чакай."
Живеехме в гр. Шумен срещу училище „Добри Войников", в една ниска, полусрутена къщичка с многобройната си челяд. Мъжът ми беше военнослужащ, фелдфебел. Получаваше малка заплата. Едва живеехме.
Един ден от София ни дойде скъп гост, Спас Димитров - един от първите ученици на Учителя, който по всяка вероятност имаше ясновидство. Защо мисля тъй, сега ще ви разкажа. Той като видя крайно оскъдните условия, в които живеем, каза: „Има две категории хора: едните, на които в началото им върви, а страданията идват отпосле. А има и такива, на които страданията са в началото, а после идва хубавият живот. Вие, сестра, сте от втората категория." - „За какво щастие ми говориш, брат Димитров? Не виждате ли каква немотия ни е налегнала? Ние нямаме пари да препокрием къщата, а вие говорите за щастие. Отде ще дойде то?" - „Вие, сестра, ще имате къща като дворец на брега на морето. Като идват параходи, пред вас ще спират. Слънцето като изгрява, първо вашите прозорци ще огрява."
Така и стана. Голямата ми дъщеря се премести във Варна. Мъжът ми се помина. Веднага продадохме къщата за хубави пари. Нареди се тъй, че намерихме хубава двуетажна къща на морския бряг. Купихме я. После се включихме в блок. Вземахме третия етаж на ул. „Васил Дринов" 63 на пътя за Златните пясъци.
Думите на брат Спас Димитров се сбъднаха след 39 години. Сега живеем в хубав, светъл, слънчев апартамент, като палат. През прозорците гледаме параходите в морето.
Разказала: Геновева Жекова Ул. „Васил Друмев" 63 10.01.1965 г. - Варна.
През 1964 година на отговорен партиен работник в София се загубват важни документи. Длъжностното лице е в тревога. Употребило всички възможни средства за дирене, но без резултат. Негови близки го посъветвали да потърси помощта на ясновидеца от Конево - брат Влайчо. Отива той при Влайчо и му казва мъката си.
„Ти не знаеш ли, че ми е забранено да гледам? Защо ме караш да нарушавам закона и да си навлека неприятност", му казал брат Влайчо. - „Не се страхувай. Ако можеш да ми помогнеш, аз не само че няма да ти направя зло, но мога да направя да не те преследват и занапред свободно да упражняваш дарбата си." Тогава брат Влайчо му казал: „Документите ви са откраднати от шпиони, които сега бягат с лека кола към границата." Казал и номера на колата, и цвета на колата, посочил също и в коя посока, Веднага по телефона били направени бързи разпореждания. Колата била задържана. Документите - намерени.
Този другар удържал обещанието си. Брат Влайчо бил свободен да упражнява дарбата си.
Разказала: Минка Станева.
25.12.1964 г. -Троян.
128. ИЗБЕГНАТА КАТАСТРОФА С ВЛАКА
Брат Милю бе мобилизиран като спирач по влака по време на Общоевропейската война. Един ден той пътувал с влака по линията София - Бургас. Като минали Ихтиман и поели наклона за Вакарел, влакът взел голяма инерция и машината взела да дава тревожни сигнали, които подканвали всички спирачки да влезат в действие. Но какво могат да помогнат тревожните сигнали, когато няма кой да ги чуе? Всички спирачи били пияни. Машинистът непрекъснато сигнализирал, но положението не се облекчавало. Неговата спирачка от затягане се закалила. Той може би е бил единствения буден спирач, който е бил на поста си. Той предвиждал вече близката неизбежна катастрофа, пуснал спирачката и взел да се моли наУчителя за помощ. Като се молил, погледнал и видял ръката на Учителя да държи здраво спирачката. Това положение продължило около половин час. За голяма изненада на всички пътници, които чули тревожните сигнали и за обща радост, влакът благополучно навлязъл в равнината. Всички въздъхнали с облекчение, казваше брат Мильо.
Катастрофата е била неминуема, ако нямаше поне един да се моли, който призова помощта наУчителя, чиято ръка бе хванала спирачката и довела влака в безопасност.
Горната случка е станала през есента на 1916 година с Мильо Чарашийски от село Банево - Бургаско.
Брат Тодор работи в мебелния завод, където работели много работници. Трудно е да познаваш всички, но има един работник, когото всички в завода познават. Него другарите му го казват на прякор „мамичка". Има нещо да му липсва на този човек. Всички го закачат, смеят му се. „Мамичката ' е общ работник. Често съм го наблюдавал и си мисля тъй: Нещо му липсва. Той с този ум за къде е и защо живее?
Мисля си: такива хора не са нужни, с други думи излишни са. Но един ден с мен се случи следното: Разтоварвахме един камион с материали. Една греда ме блъсна и паднах от камиона на земята върху едно желязо, но тъй силно, че веднага изгубих съзнание от силна болка. Бяха ми се счупили 3-4 ребра. В този момент никой от другарите ми не се сети да дойде при мен да ми даде първа помощ. Не можех да си взема дъх. Мамичката пръв идва и почва да ми прави изкуствено дишане, което ме съживи.
Значи в решителния за мен момент тъкмо този човек дойде при мен, а аз този човек го смятах излишен. Сега на него дължа живота си. От този ден насетне аз вече се коригирах и не го смятах за излишен.
Разказал: Тодор Кралев.
1964 г. - Бургас.
Това беше през лятото на 1964 година. Един ден излязох от завода и се упътих към новия цех. По пътя срещнах много хора и всеки бързаше по своята работа. Но ето след малко срещам една девойка на около 17 години, свита, омърлушена. По лицето й се четеше голяма тъга и отчаяние. Тя ме спря и попита за пътя, за Айтос, попита тъкмо мен, а не друг, след като бе срещнала много други хора. Нещо отвътре я бе насочило към мен.
„Този ли е пътя за Айтос?" - „Не, девойко! Не е този пътя. Вие сте се объркали. Пътят за Айтос е в обратна посока." Да се качи на рейса, я поканих аз, а тя отказа, като каза, че ще върви пеш, понеже нямала пари. -„Качете се, аз имам, ще ви платя билета." И чак тогава тя се качи. Слязохме в центъра. Бях готов да й дам пари за влака, но нямах в себе си. Поканих я да дойде у дома ми. Тя свенливо ми отказа, защото аз за нея бях съвсем чужд и непознат. Като разбрах причината на смущението й, казах й, че имам семейство и че жена ми и дъщеря ми са у дома. Като чу това, тя се съгласи, дойде в дома ни и ни разправи мъката си. Баща й умрял преди една година. Сега тя ходила на село, за да види майка си, като вървяла 30-40 километра пеш, защото нямала пари за влака. Като отишла на село, не намерила никого. От съседите се научила, че майка й се омъжила и живеела в Бургас и работели в едно предприятие. Потърсила майка си, но последната, като разбрала кой я търси, се скрила - пратила човек да й каже, че я няма. И тя, уморена от дългия път, гладна, жадна и без стотинка в джоба, отчаяна и умъчнена от това, че майка й, родната й майка не искала да я види - в този именно момент аз я срещнах. Нахранихме я, почина си, дадохме й пари за влака и я изпратих.
Девойката благодареше, че беше ме срещнала, че все има добри хора, чрез които Господ помага на несретниците, а аз благодарих на Бога, че ми се даде сгоден случай да направя едно малко добро.
Разказал: Димитър Г. Добрев.
27.12.1964г.-Бургас.
Това било през Европейската война. Един приятел от Тополовград бил мобилизиран. Една нощ сънува следния сън: получават заповед за настъпление и тръгват. Не след много път те стигат до един хубав извор, където се спрели, омили се, отпочинали и продължили пътя. След няколко часа път стигат една река, която трябва да газят, понеже мост нямало. При това преминаване на реката всички се издавили освен него. Събудил се и още бил под впечатлението на знаменателния сън. И ето, идва заповед аз настъпление - тръгват веднага. Той предупредил другарите си, че по пътя има хубав извор, където могат да се освежат и отпочинат. „А ти от где знаеш, че има извор?" - го питали другарите му. - „Сънувах, че минахме по този път." Стигнали извора, напили се с хубава студена вода, освежили се, напълнили манерките си за по път и продължили. Ето, стигнали и реката. Водата ги хванала до гърдите. Хванали се войниците на верига и минали реката. Никой не се удавил, но ето че скоро влезли в сражение, където били избити всичките му другари, цялата рота, като само той единствен останал жив. Той бягал напред, по посока към една височина, а неприятелят непрекъснато го обстрелвал. Даже паднала една граната и го заровила до кръста. Но след като благополучно се измъкнал и видял, че не е ранен, продължил да бяга, душа да спасява. От продължителното обстрелване дрехите му били не само надупчени, но и скъсани, като че не дрехи, а парцали висели по него. Изгладнял, изморен и изтощен от преживения ужас, той едва се движил из една гора, но ето че случайно попаднал на техния щаб. Другите войници като го видели, се изплашили, като че при тях се явил не войник, не техния другар, а някой дух или привидение. Взели да го разпитват за ротата му, но той не можел да говори. Дал знак, че е жаден. Дали му една манерка вода, която изпил на един дъх. Поискал втора, и нея изпил и чак тогава почувствал, че е утолил жаждата си и им разказал подробно за съдбата на ротата им и за ужаса, който преживял. Но дори и нищо да не бе казал, скъсаните му дрехи от куршуми ясно говорели за преживяния ужас. Този войник бил верующ и тази му вяра вероятно е направила тялото му неуязвимо за куршумите.
По разказа на Пею Кръстев от Тополовград
/П. Камбуров/
През 1938 година живеех в Казанлък. Там ръководех курс по есперанто. Веднъж курсистите решават да се съберем една лятна вечер в боровата гора, североизточно от града, да си посвирим и попеем.
Събрахме се. Свирих им с цигулката, свирих им с кавала, пяхме есперантски песни, почерпихме се с локум, бонбони, фъстъци, тъй че всички останахме много доволни. Млади хора, това събиране им харесало и следната седмица решили пак да се съберем. Кой отде ме срещне, ми напомня, да не забравя. Но мене внезапно ме заболя здрав крак, отече ходилото и едва се движех из града с един галош на болния крак.
На топлата и сърдечна покана аз отговарях, че крак ме боли и ако оздравея, ще дойда. Не отидох тая вечер. Тъкмо веселието било в разгара си, когато ги загражда кордон от полицаи, 20-30 души и ги откарват в участъка. Какво е имало в участъка, не знам, но болният ми крак ме зъдържа в дома и ме спаси от арестуване.
На сутринта отокът спадна и никаква следа от болест.
Разбрах защо ме заболя здрав крак.
Разказал: Петър Камбуров 14.02.1965 г. - Градината.
133. ТРИМАТА ПРОФЕСОРИ ПРИ АЙНЩАЙН
Около 1938 година наши професори от Софийския университет отишли в Германия с някаква научна цел при професор Айнщайн. Тези трима били Петър
Бонев, Михалчев и Консулов. След като си разменили доклади и мисли по научни въпроси, проф. Айнщайн ги попитал: „Какво прави Учителят П.Дънов?" - „Неговото учение не е нещо сериозно, то не се ползува с влияние всред учените", казал проф. Петър Бонев. -„Вие идвате при мене и се покланяте на моя авторитет- казал проф. Айнщайн - а аз се покланям пред гения на Учителя Петър Дънов."
Разказал професор Консулов на Петър Ст. Камбуров.
/Петър Камбуров/
Сестра Бонка от гр. К. на 14.02.1965 година в братската градина в Айтос ни разказа следната опитност из живота на своята майка:
Веднъж майка ми, като била на молитва в стаята си, коленичила на пода, забелязала, че невидима сила я мести от място на място из цялата стая. Друг път, пак през време на молитва, духът я взел и пренесъл при развалините Абоба, намиращи се на 8-10 километра от града, като след това я пренесъл на едно по-отдалечено място, където някога имало църква или монастир, като я слагал на разни места, вероятно през местата, където някога са стояли икони на светци. Било вече след залез слънце. Смрачавало се. Тя, като се видяла в тия пусти места сама, помолила се тъй: „Господи, ето, смрачава се вече, а аз съм тъй далеч от града, как ще си отида?" И в същия миг невидима сила я понесла към града, без краката й да се опират до земята. И ето след малко тя се намира пак коленичила в своята молитвена стая у дома си.
Разказала: Бонка Христова 14.02.1965 г. - Айтос.
За подобни опитности се говори на няколко места в Стария и Новия завет: случаят със скопеца и ап. Филип - Деяния, гл. 8.
135. ПЪРВАТА МИ ОПИТНОСТ С УЧИТЕЛЯ
През пролетта или лятото на 1911 година Учителят дойде в Стара Загора да държи сказки по френология. Сказката бе обявена в салона на читалището. Салонът беше вече пълен. Обявеното време за почване сказката дойде. Аз реших да направя един опит, за да видя дали Учителя, тогава г-н Дънов, ще долови мисълта ми. Това беше телепатически опит. Ето какво направих: извадих часовника си, погледнах го и казах мислено: „Салонът вече е пълен. Времето вече дойде. Няма ли да почвате?" И в същия миг г. Дънов си поглежда часовника, беше 10 часа, погледна ме и почна сказката. Той прочете мисълта ми. От този момент моята вяра в него се усили, защото почиваше на опит.
Разказал: Петър Камбуров. 136. КЪСИТЕ ГАЩИ НА ИГНАТ
Брат Игнат живееше и продължава да живее на Изгрева. Той беше от ония наши приятели, които обичаха близостта до природата, до естествения живот - не само той, а и всички последователи на Учителя, но брат Игнат бе най-ревностния в това отношение. Него често ще го срещнете цял гол, само с едни къси гащи, бос и гологлав.
Веднъж Учителят го среща така и му казва: „Не е хубаво, рекох, така да ходиш. Ето, има сестри не бива да те гледат така." - „Ами аз използвам слънцето. Нали вие така ни учите!" - „Но не е прилично", казал Учителят. -„Вие мене не харесвате, че не било прилично, а тези гъски /сестри/ около вас, като се врат в краката ви, прилично ли е? Как ги търпите?" -„Предпочитам да ги търпя, вместо да ги поучавам."
Намесва се в разговора и брат Пампоров. Туй вбесява Игнат и той вдига кугата с кисело мляко, за да я захлупи на главата му, но в този момент се намесва друг брат, като му казва: „Игнате, ти що спориш с Учителя? Помниш ли през 1910 година, когато беше на смъртно легло, кой те върна от смърт?" - „Да, помня - казал брат Игнат вече с омекнал тон - Учителят дойде при мен, доведен от баща ми, хвана ме хей за туй ухо /като посочва ухото си/ и аз оздравях."
„Игнате - казал Учителят - ти имаш деформиран прешлен в гръбнака си. Ето защо ела утре при мен." - „В колко часа, Учителю?" - „Ела в десет часа,"
И тъй всичко се изглади и ние се разотидохме по домовете си радостни.
Игнат е прекрасен брат, винаги готов на жертви и услуги, но с малко избухлив темперамент.
По разказ на П. Камбуров 137. КОЙ ГОВОРИ В ТЕБ
През 1922 година се строеше сградата на братската градина в Айтос. В тая обща акция бяха привлечени приятели от града и селата. Всеки искаше да вземе участие в това общо братско дело, кой с каквото може. Едни с парични средства, а други с личен труд.
Зидовете растяха, а складираните камъни и други материали бързо се свършваха. Този ден беше неделя. Една значителна по численост група свличаше камъни от близката височина долу до равното, откъдето се товареха на конски или волски коли и се возеха до мястото на строежа.
В бригадата участваха хора от разни възрасти. Дядо Никола от Айтос бе един от най-възрастните, а бе взел на кръста си един доста голям камък и с мъка слизаше по сипея, когато брат Иван Манев от Карагеоргиево го закачи: „Ех, дядо Никола, както си взел този голям камък, отде да се найде някоя къпина да те спъне, голям смях ще стане!" - „Брат Иванчо, кой говори в теб?" - каза дядо Никола, търсейки място отгде да слезе. „Кой е този, който ми желае зло?"
Всякога, когато пожелаваме зло или добро, то не сме ние. Други се проявяват чрез нас. За всяко сторено добро ще ни възнаградят, а за злото сметката ни горе ще бъде задължена.
138. ТАТКО, ЖИВА СЪМ, ЗДРАВА СЪМ
Бях едва 4-5 годишна, когато се разболях. Болестта ми всеки ден се влошаваше. Почнала съм да губя съзнание. Майка ми, като видяла, че всички взети мерки са безрезултатни, вече приготвила дрехите ми и ги сложила до мен.
Учителят пак бил дошъл в Айтос и бил в дома на семейство Габровски. Баща ми се научил за пристигането на Учителя, отишъл и го посетил. След като се видели и поразговорили, той станал да си отива, защото тревожно било положението около мен. Много му се искало да бъде до Учителя колкото се можело по-дълго, но не го сдържало. Излязъл той оттам и бързал за у дома, за да ме види и пак се върнал при
Учителя, но не казва нито дума за моето критично положение. Върнал се и втори път, и когато за трети път искал да си излезе, чак тогава Учителят го попитал: „Как е детето?" - „Много е болно, Учителю. Вече сме го оставили в ръцете на Бога." -„Сега, като отидеш, ще го свариш право на прозореца и то ще ти се обади, ще ти каже: Татко, жива съм, здрава съм."
Баща ми си отива и за голяма негова радост и изненада става точно тъй, както Учителят го казал само преди няколко минути.
Аз съм била права на прозореца и щом съм видяла, че баща ми влиза в двора, съм извикала: „Татко, жива съм, здрава съм."
Разказала: Верка Куртева 14.02.1965г.-Айтос.
През 1920 година брат ми Костадин заболя от скоротечна туберкулоза. Лекарите вече бяха вдигнали ръце от него като безнадежден. Костадин беше вече толкова слаб, че не можеше сам да се изправи и да седне на леглото. Понеже беше топло, изнесохме му леглото в градинката на хладина. По това време аз и майка ми се научихме, че г. Дънов бил дошъл в Бургас. Тогава майка ми каза: „Иди в Бургас при оня човек, светия ли е, духовен човек ли е, и го попитай, да видим какво ще каже за Костадин."
Отидох в Бургас, където се срещнах с Учителя. Той, още като ме видя, преди аз да го попитам, ми се обади, като ми каза: „За Костадин ли идвате да питате? Майка ти какво ти каза? - Идете в Буграс там при оня човек, светия ли е, духовен човек ли е, да видим какво ще ти каже." Същите думи, с които майка ми ме беше изпратила. Като че Учителят е бил при нас или по невидимия телефон бе чул целия ни разговор.
„Сега вие ще си отидете в Айтос", каза Учителят. „Утре е понеделник, ще го повдигнете да седне и ще го подпрете с възглавници, а вторник ще слезе от леглото да походи из двора. В сряда вие с майка си и Костадин ще отидете на Чортлен / изворче/, ще си носите ракиена чашка, ще отидете преди изгрева на слънцето. Слънцето да ви свари там. Ще си гребнете и ще пиете по три глътки, а след това ще помогнете на Костадин сам да се наведе и да си пие три глътки. В събота ще направите същото, и другата сряда пак. Аз след тоя срок ще дойда в Айтос, но ти няма да идваш на гарата да ме срещаш. Ще ме срещнат Куртев и Сапунов. Те ще ме доведат във вашия дом."
На определеното време Учителят дойде. Беше неделя. Взехме да слагаме масата за обяд. „Чакайте," - каза Учителят. - „преди да сложите масата за обед, да ви кажа нещо: сложете тук срещу мен един стол за Костадин. Повикайте го." -Костадин дойде. - „Седнете на стола", каза Учителят. „Сега ще се гледаме в очите две минути."След като мина това упражнение, да го речем, Учителят каза, че Костадин е свободен и може да излезе да се поразходи. След като Костадин излезе, Учителят каза: „Чакайте, имам още нещо да ви кажа. Вие тук до десетина дни ще получите едно писмо, а след него ще получите и колет с лекарства за Костадин." И наистина към 1 март ние получихме писмо от Германия със следното съдържание:
„Изпращаме ви с колета един сироп, за да го опитате на болни от астма и гръдна болест. След като го опитате, молим ви да ни пишете за резултата. Интересуваме се дали при вашия климат ще даде благоприятен резултат." С почит...
Получихме първо писмото, а след него и колетчето, което съдържаше две малки плоски шишенца, като тия от одеколон и указание за употребата му. Костадин изпи и двете шишенца с някакъв сладък билков сироп, почувства се добре. Отговорихме на фирмата за благоприятния резултат. След около две седмици получихме още две шишенца и Костадин беше вече добре. Укрепна и се ожени, родиха му се няколко деца. Отгледа си децата и след много години се помина от друга болест. Наскоро след оздравяването му отидох в София. Учителят като ме видя, първо ме пита: „Как е Костадин?" - „Оздравя и се ожени", му казах аз, а той каза :"Хубаво, хубаво!"
Разказала: Елена Цочева.
Горният случай поражда няколко въпроса:
1. Отгде знае фирмата „X" в Германия, че у нашето семейство има тежко болен и ни изпраща лекарство?
2. Отгде знае Учителят предварително, че тази фирма ще изпрати писмо и колет с лекаства?
3. Отгде знае Учителят за деня, т.е. за срока, в който ще получим лекарства и писмо от фирмата в Айтос?
Връщането на болен до смърт, отписан от лекарите, към живот и то за срок от 30-35 дни наистина е чудо, поради което и така означихме настоящата опитност.
Сестра Кальопа беше голяма приятелка на майка ми, която често ни гостуваше. Майка ни сваряваше кафе и се черпеха.
Когато майка ми си попривършваше домакинската работа, слагаше кафеничето на огнището и казваше гласно: „Кальо, хайде Кальо, идвай, вече слагам кафето." А сестра Кальопа живее далеч, към Чортлен, де ще я чуе с физическите си уши от един километър разстояние. Но ето че минали 10-15 минути и сестра Кальо идва, и още от вратата казва на майка ми: „Чух те ма, сестра, чух те, ама чаках да изпратя наш Далко, че тогава. Едвам сега той излезе и аз бързам да дойда." А друг път идва докато се свари кафето.
Тази невидима радио-връзка продължи, докато двете приятелки бяха живи.
Разказала съпругата ми, Донка Куртева.
При горния случай вероятно е, че сестра Кальопа е имала зачатък на духовно чуване, тъй както други имат ясновидство, т.е. духовно виждане.
Сега сме пред прага на нова култура и такива проявления ще почнат да стават все по-често явление, което ще разбие всякакво отрицание и всички „научни" заблуждения.
На един от съборите в Търново, освен многото братя и сестри делегати от цялата страна, пристигнал инкогнито на събора и един шаран.
Съборът почнал. Делегатите се прибрали на братското лозе, за да продължат работата си. Шаранът през това време вече бил ходил в града до една пекарница и вече беше се преобразил като рибник. Така той беше станал по-опасен и по-съблазнителен за слабите души. Разните подправки издаваха присъствието му отдалеч.
Наближавало вечеря. Група от десетина души се трупали пред приемната на Учителя, като всеки чакал своя ред за приемане.
Ония, които донесли шарана, вече чакали сгодния момент, за да си хапнат от хубаво приготвения рибник.
„Дайте шарана", казал най-смелият. „Сега е най-сгодното време. Учителят е зает. Сядайте! Нареждайте се. Не се бавете." И почнали приятелите на шарана да се нареждат край масата, но в това време някой видял, че Учителят иде и хоп, шарана под масата. Дошъл Учителят до вратата на трапезарията, като дал вид, че търси някого, погледнал и пак се върнал, но се бавел на двора. А приятелите на шарана чакали по-скоро да се прибере в приемната, за да си продължат работата. Те чакали удобния момент за решително нападение, въоръжени с ножове и вилици. Всички били вече насядали по местата си и шаранът в новия си вид изскочил на масата и бил царствено спокоен. Уханията, които излизали от него, дразнели апетита. Почнало обилно отделяне на слюнка, която се поглъщала в празните стомаси. Всички погледи били устремени към шарана, който стоял горд и величествен.
„Скрийте шарана, че Учителят иде", казал един брат и за миг шаранът втори път изчезва под масата. Учителят влезнал, погледнал вляво, вдясно и се върнал. Вече не се рашавали да вадят шарана, а той издавал присъствието си по тайнствен начин. Макар че шаранът бил скрит, вече всички знаели за неговото присъствие. Не минало и четвърт час, и ето Учителят вече идвал, за вечеря. След като вечерята вече била привършена, на излизане от трапезарията Учителят казал: „А пък шарана, рекох, дайте го на съседите."
Тъй приключила историята на този шаран, който посетил събора в Търново. Той бил последният шаран, посетил нашите събори.
Според някои това ще да е било около 1919 или 1920 година. Точно не се знае.
Тогава малко били ония от братята, които познавали добре Учителя и затова мислели тайно от него да ядат шаран. Неколкократното отиване на Учителя в трапезарията не било достатъчно, за да разберат, че Учителят знае намеренията им.
През 1918 година, когато брат Куртев след фронта се срещнал с Учителя, последният му казал: „За моето око няма скрито."
Един ден брат Теню отивал в родното си село, село Калчево. По пътя пред него препускала каруца с няколко души в нея, един от които полицай. Видял той, че от каруцата паднало нещо и като се доближил, видял кожено портмоне. Каруцата бягала със силен тръст и макар че била наблизо, от силното хлопане по шосето не го чули, въпреки че били още близо. Тичал той подир каруцата и им викал, но те не го чували. Тичал доста, докато го видят и чуят. Най-после го чули и спрели. „Туй портмоне падна от каруцата, вземете го. Какво има в него, не знам. Бързам да ви го дам." И го подал. Полицаят поел портмонето, отворил го и казал: „Къде са парите?" - „Аз не зная дали е имало пари и колко", казал братът. „Взех го от земята и както го взех, така ви го давам!" - „Имаше пари. Къде са парите?" - продължавал да настоява полицаят. Като се върнал в града, бил арестуван. От него се искало да признае, че той взел парите. Но как да признае, като не ги е взел,
Затворили го в една стая - стая за разпит. Там имало един атлет, да го наречем Голиат, съблечен по фланела и с гумен камшик. Готов. „Ще признаеш ли?" - „Как да призная, като никакви пари не съм видял, нито съм взел." - „Сега, сега ще признаеш всичко", му казал Голиат. Събличай се и лягай по корем на пода. Легнал брата на пода и отправил искрен зов към Учителя за помощ.
Голиат замахнал с бича, но видял, че нечия ръка хванала ръката му. В същия момент потекло струя от искри от бича.
Изплашил се Голиат и казал на брата сърдито: „Ставай, обличай се и си отивай." По този начин брат Теню бил изгонен от участъка.
Поражда се въпросът дали е трябвало брат Теню да тича подир каруцата, за да им дава намереното портмоне. Неговата честност го зъдължавала. По тоя начин той придобил една изключителна опитност, един бисер, който краси челото му.
Около 1910/1912 година Учителят обикалял страната и изнасял сказки по френология и хиромантия, придружени с картини и чертежи като нагледни средства.
Брат Игнат тогава бил дете едва на 5 или 6 години. Бил тежко болен. Даже вече губел съзнание. Майката на братя Камбурови, която умеела да шие и като близка роднина била помолена да ушие дрешки за детето за погребение. Молбата на Игнатовата майка била изпълнена. Дрешките вече били готови и оставени на една страна, когато брат Котаров, бащата на болното дете, бил на сказката. След сказката брат Иван казал на Учителя, че момчето му е в агония и го помолил да отиде да го види. Учителят отишъл заедно с него у дома му. Детето едва дишало. Щом като те влезли, то отворило очи и видяло Учителя, без да го познава. Учителят се приближил до болното, хванал го за дясното ухо и му казал: „Ти ще оздравееш." И наистина от същия час положението на болното взело да се подобрява и след един-два дни детето напълно оздравяло.
Разказал: Петър Камбуров 14.02.1965 г. - Градината.
144. ДА ИЗЯДЕМ ШОПАРА, ЧЕ ТОГАВА
Братовчед ми бе учител на село. Веднъж решили младежите да се съберат, за да се повеселят. Събрали се те, моми и момци - интелигенцията на селото да посвирят и да потанцуват. Но ето че от дума на дума разговорът преминал върху убежденията. Разисквало се върху въпроса кое убеждение е най-хубаво, Една девойка взела думата и се изказала така: „Аз най-много харесвам убежденията на Теню. Те са най-хубави." - „Е, отгде пък чак толкоз харесваш неговите убеждения?" - попитал някой. - „Ще ви кажа защо. Например, Теню, който нито пуши, нито пие алкохолни напитки, и месо не яде, а я го виж какъв е румен и червендалест, а вие. другите мъже, на какво приличате? Той е единственият вегетарианец между ни, а е най-светъл, най-червендалест и най-здрав. При това положение как мога да не му харесвам убежденията?"
Тия изказвания на Павлина направили впечатление на останалите присъстващи, но най-силно впечатление направили на Теню, поради което той я запитал със заострено любопитство: „Е, добре бе, Павлино", казал той, „щом като харесваш толкова много моите убеждения, моите идеи и се възхищаваш от тях. което обстоятелство приятно ме изненадва, позволи ми да те попитам какво ти пречи и ти да ги следваш, щом ти харесват толкова много?" - „Ето какво", казала тя, „Сега имаме един шопар над 150 килограма, Коледата е близо. След като го изядеме, тогава ще стана вегетарианка."
Оттози ден много коледи минаха, много шопари се изядоха, но Павлина още не е станала вегетарианка.
Ясно бе, че не идеите, а ергена харесваше. Павлина бе и си остава спяща душа, както хиляди други, които чакат своята пролет.
Г.С.
Един ден брат Милю Чараджийски ни дойде на гости. Искаше да се срещне с баща ни, както и друг път е правил. Но в същия миг на мен и на сестра ми Дора ни мина през ума да се пошегуваме с него, като му казахме: „Бай Мильо, ти знаеш ли, че ние ще отиваме в София? Там ще живеем. Изселваме се, и то много скоро, още тия дни." Братът, както беше прав, се обърна и се захлупи на стената и захълца, заплака. В това време пристига майка ни и като го видя, че плаче, зачуди се и с поглед ни питаше защо плаче. Тогава ние й казахме за шегата, която си бяхме направили с него, като вече съжалявахме за тази шега. „Не плачи, брат Мильо, няма нищо верно в това, което децата са ти казали. Те се пошегували. Деца са те." Бай Мильо едва се успокои.
Брат Мильо често идваше у нас и толкова бе свикнал с баща ни, че само при мисълта за възможна раздяла той се разплака, макар че беше над 40 години. От този ден брат Мильо ни стана още по-мил и по-симпатичен, защото той имаше добро сърце.
Разказала съпругата ми, Донка Куртева.
„Всякога и за всичко благодарете."
Беше златна есен. Листата на дърветата всеки ден меняха цветовете си и се спускаха към земята и при най-слабия ветрец. Скоро земята се покри с дебел слой пожълтели листа.
Днес дядо Йордан искаше да направи хирургическа операция на сухите клони и вейки на старата ябълка в двора. Той пъргаво се покачи на ябълката, въпреки седемдесетте си години. Той старателно вършеше своята хирургическа дейност, въоръжен с трион и ние го наблюдавахме, аз от приземния етаж на старата къща, а зет му - от кухненския прозорец на втория етаж на новата им къща, в която те живееха.
Ние не бихме разказвали всичко това, ако следващия миг не бе стананало нещо твърде необикновено. Нещо изшумоля в клоните на ябълката. И ние, докато разберем какво става, старецът се намери на земята, но скочи веднага, вдигна очи и ръце към небето и благодареше на Бога.
„Дядо - обади се зет му - за какво благодариш?" - „Благодаря, че не се убих, че с малко се отървах" - каза симпатичният дядо Йордан.
Дядо Йордан скоро бе слушал беседа за благодарността и сега се радваше, че му се бе удало случай да я приложи. Радваше се, че в решителния момент не бе забравил да благодари.
Г. Събев.
Беше пролет. Китна пролет. Бяхме на екскурзия с Учителя до Бивака на Витоша. След като играхме паневритмия на поляната, събрахме се пак около Учителя и се почна непринуден разговор. Една сестра каза: „Учителю, външните хора казват, че ние всички сме приличали на вас." - „Не това. Другото е по-важно", казаУчителят. „Не по какво си приличаме, а по какво се различаваме. И вие като мене говорите, като мене мислите, като мен се обличате. Да, вярно е, че външно може да приличате на мен. Различавате се по това, че не живеете като мен."
Бяхме на екскурзия в прекрасната Рила на лагер край второто езеро. Еднаж при разговор Учителят каза: „Вие като идвате на планината, трябва да идвате без раници. Оставяйте раниците си долу, да не ви тежат. Защо ви са тия тежки раници?"
„Учителю" - пита една сестра с детска простота и чистосърдечност, „ами какво ще ядем, щом като оставим раниците си?" - „Освободете умовете и сърцата си от непотребния товар, от тези невидими раници," казаУчителят. „Само тогава ще можете да възприемете нови сили и да се обновите в планината."
Един неделен ден през 1938 година Учителят, говорейки в една от неделните беседи, каза: „Идва глад, голям глад на земята, ето защо напълнете си хамбарите." Беседата завърши. Всички излизахме от салона със светнали от радост лица, като че ли бяхме получили от лотарията най-голямата печалба.
Последва кратка разходка по поляната, като всеки от нас искаше да сподели ония нови мисли, които бяха изпълнили душата му. Но ето, че дойде време за обяд и ние насядахме край белите еднокраки маси отвън, под открито небе. Слънцето милваше лицата на едни и топлеше гърбовете на други. Обядът привърши. Всички се събрахме около масата на Учителя, за да можем да чуваме разговорите, които се водеха с него. Една нова посетителка се обади: „Учителю, вие в беседата си казахте, че идва голям глад. И ние много ви благодарим, че ни предупреждавате, за да се погрижим да си набавим по някой чувал брашно."
Ние притаихме дъх, за да чуем отговора на този малко наивен въпрос. Учителят, след като помълча малко и видя, че думите му не са разбрани, а са взети в буквален смисъл, каза: „Да, голям глад иде на земята. Духовен глад. Глад за Словото Божие."
/Из разговорите./
Беше лято. Прекрасно лято. Братстовото пак беше на летуване в Рила на лагер при седемте езера. Дежурните по кухнята и днес бяха сготвили много вкусно ядене и се радваха, че ще могат да ни нагостят с ядене, което бе сготвено с много любов и усърдие. Сигналът за обед бе даден и всички се устремихме към нашата трапезария - полянката през кухнята и магазина. Насядахме и почнахме да пеем, докато насядат всички. Изпяхме няколко песни, но приятелите не идваха, или по-право дойдоха, но твърде малко, едва половината от броя на тия, които се предполагаше. Какво бе станало? Защо приятелите още ги нямаше, се питаха дежурните? Хубавият ден, светлите, озарени върхове бяха привлекли много излетници по върховете и високите планински била и езера.
Обедът привърши. Почти половината от яденето остана. Дежурните очакваха, че завръщащите се излетници ще потърсят ядене и тъй ще се оползотвори. Но ето, че никой не идваше. Дойде време за вечеря. Слънцето вече се закриваше зад върха, който се оглежда всяка заран в петото езеро, наречено от Учителя Махабур.
На всички приятели тази вечер бе предложено от обедното ядене и няколко души вземаха ядене за вечеря, но болшинството предпочитаха чай за вечеря. Дежурните отиват при Учителя и го питат какво да правят яденето, споделяйки тревогата си, че има опасност да остане. „Раздайте го", казал Учителят. - „Няма желающи, Учителю. Почти всички предпочитат чай за вечеря." В този момент някой се бе сетил за брат Цеко и каза на Учителя. „Повикайте го", казал Учителят.
Брат Цеко дойде, както винаги усмихнат. „Искаш ли ядене за вечеря, има хубаво ядене от обед", му казал някой от дежурните. - „Вечерял съм", отговорил брат Цеко. - „Яденето е много хубаво, запазено", продължаваха да го агитират дежурните. - „Чакайте, чакайте малко", каза брат Цеко и прибяга бързо до палатката си, сетил се бе за нещо. И ето, идва с една чиста консервна кутия: „Може да ми я напълните за утре", каза той. - „Сипете му да яде - казал Учителят - но за утре не!"
От горния случай можем да направим следния извод: Не се осигурявайте за утре. Който е промислил за днес, той ще промисли и за утрешния ден.
Детето, докато е в майчиния скут, трябва ли да се безпокои за утре? Това е грижа за майката. Ако това е вярно за детето, колко по-вярно е и за ония, които вършат волята на Отца!
151. АКО ВИДЯ, ЩЕ СЕ УСИЛИ ВЯРАТА МИ
Един брат от Ямбол, който отдавна се познаваше с Учителя, веднъж си казал: „Аз вярвам в Учителя, но ако направи някой опит пред мен, още повече ще се усили вярата ми."
След известно време отива в София, среща се с Учителя, който бил пред салона. „Елате в трапезарията да си поприказваме", казал Учителят и двамата влезли. Учителят седнал на обичайното си място и започнал разговор. Учителят го подпитвал за туй, за онуй и братът отговарял. Но ето че по едно време той чувствал, че столът му, заедно с него виси във въздуха, като се вдигал постепенно като с някой крик. Вдигнал се той, без видима причина на значителна височина и пак постепенно се върнал в първоначалното си положение. След това опитът се повторил и потретил. ТогаваУчителят попитал брата: „Рекох, искаш ли още?" - „Благодаря, Учителю, достатъчно." Тогава двамата излезли навън, за да се поразходят към поляната.
Този опит усили още повече моята вяра. След него аз вече бях духовно по-богат. Но кой беше казал на Учителя, че аз искам опит? Аз сам пред себе си бях пожелал. Край мене нямаше никой друг.
Разказал: П.Г.
Един ден брат Младен Попов от града отивал за Изгрева. Минавал по ул. „Граф Игнатиев", близо до пресечката „Цар Иван Шишман". Отгоре и отдолу идвали трамваи и той по средата. Трамваите идвали с голяма скорост. Време за бягане нямало. Бил пред катастрофа, пред неминуема смърт. Братът успял да извика само: „Учителю!" И за чудо на смаяната публика, и двата трамвая успели да спрат едва на няколко крачки от него. Братът остава жив и здрав и продължил пътя си към Изгрева, а публиката още се чудела какъв Учител призовава тоя старец.
За тях, за случайните зрители, било чудно, но братът, на когото животът бил спасен, знае кого призовава и кой му помогна.
След тази опитност братът още по-добре опозна кой бе Учителят.
Разказал: Ив. Гарвалов.
Бяхме в гр. Крива Паланка на хотел. Бяхме се събрали все отбор юнаци: кметове, бирници, учители. Чакахме благоприятен момент, за да отидем по местата си, където бяхме командировани. Това беше през лятото на 1943 година.
Околийският управител настояваше да отидем по места и да му докладваме за положението. Не беше спокойно. Всеки ден чувахме тревожни новини. Тук запалили общината партизаните, там убили или отвлекли кмет и все такива новини. А околийският си знае своето - идете, та идете. Но на никому не му се мре. На всеки животът му е свиден. Всеки е оставил дом, жена, деца, които го чакат.
Но тъй като на глава не се излиза с околийския, решихме един ден с Борислав Звънчето да отидем - той да издаде училището, а аз да приема общината.
Рано в зори на 17август 1943 година ние с Борислав напуснахме Крива паланка и поехме посока на север към село Герман, където е седалището на общината. След около два часа минавахме през село Градец. А за да ви е по-ясно ще ви кажем, че селата в Балканските райони са съставени от махали от по пет-шест къщи, пръснати по деретата. Ето защо ние и след два часа пъргаво ходене все още бяхме в село Градец.
Но другото е по-важно. Ето че взехме да чуваме пресекнат лай на картечници и то тъкмо от тая посока, на която отивахме. Двамата с Борислав чувахме картечницата и се взаимно окуражавахме, че не е картечница, а взривове от тунелите под Девебаир.
Когато наближихме нивите на село Жерав, минахме през една поляна от буен папрат. Пътят водеше през нивите и завиваше край една скала. А ето там по нивите тук-там се виждаха хора, които бягаха от селото. Защо ли бягат? Като вървях, мислех си тъй: Напред се стреля, зад нас папрат, в която може би има укрити хора, без ние да знаем. Вдясно скала, а вляво стръмнина. Ако стане нужда накъде ще бягаме? И ето, погълнат от такива размишления чу се, че някой изсвири, повтори и потрети. Разбрахме, че е за нас и се заозъртахме. От нивите стана човек и тръгна към нас. Даде ни знак да чакаме. Подчинихме се. Не знаеш кой е и за какво. Какви ли мисли не ни минаха през ума за тия няколко минути. Селякът ни приближи. Позна той Борислав и се затече, прегърна го и каза: „Учителю!" Това бе мила картина, но нали и Христа с целувка предадоха?
„Къде отиваш, Учителю?" - „В Жерав, по служба, бай Станое." - „Смърди. Опасно е. В селото от сутринта се води сражение. По-добре върнете се, а като се усмири, аз ще дойда да ви кажа." - „Благодарим ти, бай Станое, че ни се обади. Като дойдеш в Крива Паланка, ще те възнаградим."
Върнахме се. Същата вечер луната грееше, а не светеше. Беше някак мрачкаво. Кога погледнахме, имаше затъмнение.
След няколко дни бай Станое дойде при нас и ни разказа на каква опасност щели сме да налетим. Две партизански чети комунисти и националисти се сражавали. През целия ден се водила престрелка.
Бог бе изпратил бай Станое да ни срещне и избави от опасността. Разстрел или отвличане ни чакаше.
Деветдесет и първи псалом бе помогнал.
Спомен по Крива Паланка.
Преди години, през 1920 -1925 година, имаше голямо гонение на братството от страна на православната църква. На една млада сестра предстояло встъпване в брак. Като отишли на църква, попът й предложил да подпише декларация -въпросник, че се отказва от Учението. Тя се смутила. Нямало кой да я посъветва и окуражи. Кръстникът й казал: „Подпишете я. То е една формалност. Вие пак може да си вярвате."
„Подписах я със свито сърце. Венчавката мина. Всички забравиха, но аз не забравих. Заболях от сърце и от него ще си отида."
И така стана. Сестрата почина към 1950 година, едва 45-годишна.
Не се отказвайте от Учението. Не подписвайте никакви декларации. Ако трябва да се откажеш, откажи си от стария живот. Откажи се от недъзите си и не ги повтаряй. Такова отказване е на място.
Било по време на Европейската война. Събрали се съседи един следобед на махала. От дума на дума заговорило се за зимнина, коя какво си е приготвила. Една през друга съседките се хвалели коя повече зимнина си е приготвила. Те съвсем били забравили, че при тях присъства и тяхната бедна съседка, вдовица. „А ти, буле Иванке, какво си приготвила", попитала я една от съседките, без да съобрази, че тя няма мъж, няма доходи. - „Аз - казала тя - още нищо не съм приготвила, макар че вече времето за приготовление мина, но да ще Господ да ми помогне да си купя сто зелки, да напълня кацата и доста ми е. Ще изкараме с моята челяд зимата. Господ на всички помага. Той и мене няма да ме забрави. Господ е добър."
Седянката завършила. Дошло време за приготовление на вечеря и жените доволни, че се поразговорили, си отишли с уговорка някой ден пак да се съберат.
Две от тези жени били наши сестри. Споделили те вечерта коя какво казала, а също и онова, което бедната вдовица казала.
Двамата братя бръкнали в кесиите си. Събрали пари за сто зелки и отиват да ги купят. Купили ги. Закарали ги с една каруца у дома си и посреднощ стават и с чували ги пренасят в двора на бедната жена, без някой да ги види, връщат се и си лягат да спят.
Станала сутринта бедната жена, гледа и не вярва на очите си. Зелки в двора. Сто зелки й се усмихват. Сто зелки, ни повече, ни по-малко, си казала тя, доволна и радостна, ча Бог бе чул молбата й.
„Елате бе, съседи. Вижте сто зелки. Аз вчера продумах на седянката, а то като че Господ бил между нас и чул молбата ми и ето зелето дойде, фасулец си имам. И аз ще посрещна зимата." Разказал: брат Генчо.
Предната сутрин братята бяха прочели в една беседа следния текст и решиха да го приложат: „Някой път вие ще бъдете очи на Бога, друг път уши, а някога ръце и крака на Бога. Бог чрез вас ще помага."
Днес братята бяха станали ръце и крака на Бога, защото те извършиха едно добро дело.
Идеите на Лев Николаевич Толстой почнаха да проникват в България още преди Европейската война. Сава Ничев, Христо Досев и Георги Ст. Шопов са пионерите на тези идеи у нас. Издателство „Георги Ст. Шопов" преведе и издаде почти всички Толстоеви книги на български, като по този начин се допринесе за обогатяването на българската книжнина с Толстоевите произведения. Това обстоятелство улесни българския читател, за да може да се запознае с идеите на великия писател Толстой. Ето защо дядо Толстой се радваше на голяма популярност у нас. След Европейската война се образуваха групи от съмишленици на Толстой под името Толстоисти /в село Ясна Поляна край Бургас, край Ямбол и пp./. Същите тия групи по-късно се обединиха в Български Вегетариански съюз, със седалище София.
В град Бургас също имаше значителна група Толстоеви привърженици. Един от тия привърженици бе и брат Георги Казанджиев. След Европейската война идеите на Бялото Братство също почнаха да пускат корени сред българския народ, като макар и бавно, но все повече взеха да се изграждат групи по градове и села, за които ще се спрем по-подробно при друг случай.
Брат Георги Казанджиев следеше вестник „Братство", който отначало бе периодически лист, после двуседмичник в четири малки страници, а няколко години след това се установи като седмичник. На втората страница на „Братство" се печатаха резюмета от неделните беседи, които по това време се държаха от Учителя в София. Тъй като Казанджиев бе прегърнал идеите на дядо Толстой, считаше, че по-велик от дядо Толстой няма на земята. Но след като следял той най-ревностно словото на Учителя, печатано всяка седмица и като го сравнявал с Толстоевото, в неговия ум се зародило съмнение кой е по-велик, Толстой или Учителят. Веднъж той, като четял школните лекции, в една от тях намери отговора на вълнуващия го въпрос. Там се казвало, че Толстой дойде до вратата на окултната школа и там спря. Това за брат Казанджиев било достатъчно. Той вече бе получил отговор на вълнуващия го въпрос, а това му помогнало да се установи и самоопредили към Бялото Братство.
Толстой дойде да подготви съзнанието на човечеството за първото стъпало, първата стъпка за един възходящ път, докато Учителят идва да трасира този път за идните столетия.
Когато четенето се свърже с размишлението, проясняват се идеите и се идва до принципите, които ръководят живота.
През 1925 година надойдоха в София много емигранти /белогвардейци/. Един от тях се казваше Константин Константинович, по чин капитан. Той нае стая в къщата, в която аз живеех. След като същият успя да се сближи с мене, успя да заеме от мене 10 000 лева в заем, за да отвори ресторант. Парите, с които му услужих, не бяха мои. Взех ги в заем и подписах полица, която после плащах. Работата на ресторанта вървеше добре и съдържателят почна да печели добри пари. Парите му валяха като дъжд, както се казва, но въпреки това той не ми връщаше нищо. Константин Константинович изчезна безследно от София и аз пих, както се казва, една студена вода.
Тъй безславно завърши тази сделка с Костантин Константинович, няколко дни след това отидох на Изгрева, където срещнах Учителя. Още отдалеч като ме видя, Учителят се засмя и ми каза: „На окултния ученик не е позволено да прави търговия под каквато и да е форма. Ето защо запомни:
На вълци угощение не давай.
С лисици договор не сключвай.
С мечки приятелство не прави.
С лъвове не се състезавай.
Със змии не си играй."
След като каза тези думи, Учителят ми се усмихна и вдигна ръка за довиждане, и отмина. Аз се поразходих още малко по поляната, като размишлявах върху онова, което току що бях чул от Учителя. Тези думи на Учителя ме разведриха, като прогониха тъгата ми. Зарадвах се, че с малко се бях отървал. Да, десетях хиляди лева, които бях загубил, не бяха много в сравнение с онова, което Учителят ми каза. Не десет хиляди, а милиони струва онова, що бях научил от Учителя.
Свечеряваше се, когато си тръгнах към града, През целия път аз размишлявах върху думите които тези ден бях чул от Учителя. Да, така е, си мислех аз. Когато тези мечки и вълци, лисици и пр. са вън от нас, по-лесно ще се справим, но когато са скрити вътре в нас, тогава борбата е по-сериозна. Тогава се изисква още по-голяма будност от ученика.
Тодор Попов
Веднъж пак бях отишъл на Изгрева, по повод нападките във вестниците срещу Учителя и братството. Тогава Учителят каза: „На земята има четири категории
хора:
Първата категория са. които не знаят, че не знаят. Втората категория - които знаят, че не не знаят. Третата категория - които не знаят, че знаят. Четвъртата категория - които знаят, че знаят.
Най-много по света са хората, които не знаят, че не знаят. Те най-много говорят и пишат. За тях и Христос се моли на Отца да им прости, именно защото не знаят. И ние ще трябва да им простим."
Тодор Попов
При друг случай Учителят каза: „На земята се раждат четири вида души: Ангелски, човешки, животински и сатанински. Ето защо, когато вие срещнете непознат, внимавайте с кого имате работа. Вие трябва да можете да ги разпознавате. А за да можете да ги разпознавате, за това се изисква знание." / Школата е, която ще ни даде това знание./
Тодор Попов
160. ВИЖДАНЕТО НА ЛЕДБИТЕР И НА УЧИТЕЛЯ
Веднъж, пак през 1922 година, попитах Учителя: „Ледбитер твърди, че когато осветява даровете, вижда как Христос излиза от чашата с причастието." (Нека поясним, че Ледбитер беше теософ, а освен това беше епископ на Свободната англиканска църква.) Учителят, след като помълча малко, каза със сериозен, но все пак благ тон: „Да, верно е, че понякога Христос излиза от чашата с причастието, но аз виждам същият този Христос да излиза всяка пролет от всяка чашка на цветята и дърветата. И ако Ледбитер вижда Христа само в неговата чаша, той не вижда много нещо."
Тодор Попов
161. УЧИТЕЛЯТ ЗА НИКОЛАЙ РАЙНОВ
Наскоро беше изляза от печат книгата на Райнов „Между пустинята и живота". Прочетох я, но не се възхитих от нея, както се бях възхищавал от другите му книги. Ето защо отидох при Учителя и го попитах какво е мнението му за този роман на Н. Райнов. Учителят ми отговори: „Бил е с гръб към слънцето, когато го е писал."
Тодор Попов
За ония, които не са чели този роман ще поясним, че в него авторът оспорва непорочното зачатие на Христа, с което застава на друга позиция и дава оръжие в ръцете на ония, които са склонни всичко да отричат.
162. НИКОЛАЙ РАЙНОВ ЗА УЧИТЕЛЯ
През 1920 и 1921 година ходехме у Николай Райнов, аз и още двама негови почитатели, като предполагахме, че той е прероден египетски или вавилонски жрец. Правеше ни впечатление на човек, който знае. Той долавяше това наше мълчаливо признание и често пъти вземаше позата на Учител. Веднъж той каза: „Господин Дънов в забулена форма в своите беседи дава неща забранени и опасни. Ако някой не много морален човек разбере тия ключове, които са дадени там и си послужи с тях за зло, може да направи пакости, но за това ще плаща г-н Дънов."
След втората световна война същият тоя Н. Райнов отива на Изгрева и иска среща с Учителя. Тази среща е била твърде драматична, както ни я предаде един брат, който го е завел при Учителя. Когато Учителят излязъл да го посрещне, Райнов паднал на колене пред него и казал: „Винаги, винаги когато се моля или искам помощта на небето, явявате се все Вие. Сега разбрах кой сте. Моля да бъда приет за ваш ученик." След това последвал дълъг разговор насаме. Райнов, преди да си тръгне, отишъл при брат Боев и се натоварил с доста голям пакет беседи. От горното е видно, че Райнов е познал Учителя, макар и твърде късно, едва няколко години преди да си замине от тоя свят. Радостно е това, че се е пробудил.
Тодор Попов
Подобна картина за късно пробуждане ни е известна и за професор Консулов, който от катедрата като учен и като общественик много е хулил по адрес на Учението и на Учителя, но по-късно, когато времената се промениха и за него дойдоха големи изпитания, които му помогнаха той да се пробуди, да потърси новото знание, което твърде дълго и твърде високомерно бе отричал. Пробуди се и потърси Учителя и Словото му.
163. СТАНИ ПРАВ, ДИШАЙ ДЪЛБОКО
През есента на 1925 година заболях от ангина пекторис. Също както през 1922 година при главоболието, опитах да си помогна сам с всички познати средства, даже и с помощта на официалната медицина. След като не получих никакво облекчение, наложи ми се пак да прибегна до последната инстанция - Учителят. Ето защо отидох на ул. „Опълченска" 66 при Учителя, но болката ми бе толкова голяма, че аз чаках свит на един стол. Когато Учителят влезе, аз едва можах да се повдигна да му целуна ръка и пак се сгънах на стола. Казах му със задъхвания и прекъсвания бедата си и го помолих да ми каже какво да правя. Учителят стоеше прав до малката масичка, която ни разделяше и видимо беше много радостен, почти се усмихваше, когато му говорех. Като свърших с оплакването си, той все така усмихнат ми изкомандва: „Стани прав. Изправи се и дишай дълбоко." Аз събрах сили колкото можах и се изправих. В същото време Учителят си протегна десницата срещу гърдите ми или по-точно срещу сърцето ми, с длан, обърната надолу, пръстите събрани, но прави. Когато си доближи пръстите на около десетина сантиметра, размърда ги нагоре, надолу. В същия миг почувствах, че през мене мина ток, който моментално унищожи всякакви болки. Гърдите ми, които до този момент бяха свити от болки и страдания, се разшириха. Изпълниха се целите с въздух. Стана ми леко и радостно. Учителят все тъй усмихнат ме запита: „Имаш ли още болка?" - „Не, Учителю, нямам вече болки."
До този момент само бях слушал, че Учителят лекувал, но сам не го бях изпитал. Дотогава не знаех, но от този момент вече зная и свидетелствам, защото той ме излекува само за няколко минути.
Опитност на Тодор Попов.
Гр. Ямбол.
164. СРЕЩА НА АЛЕКСАНДЪР СТАМБОЛИЙСКИ С
През лятото на 1922 година Учителят и ние, около200 души бяхме на летуване в курорта Чам-кория, сега Боровец. Случи се така, че Александър Стамболийски, който тогава беше министър-председател на България, бил от по-рано на почивка в двореца Ситняково. Последният, като се научил, че г-н Дънов е на почивка в Чам-кория със своите хора, изпрати адютанта си да го пита би ли приел една среща с него в двореца, за да си поговорят малко за съдбата на България. Учителят прие. На следния ден към десет часа преди обяд адютантът на Стамболийски пристигна във вилата, дето беше Учителят, като водеше два коня и сам той на кон. Учителят и брат Епитропов, в качеството на негов адютант, яхнаха конете и предвождани от адютанта отидоха в двореца Ситняково. Срещата трая до към 4 часа след обяд. Както се казва при подобни случаи, разговорът минал в приятелска атмосфера.
Веднага след завръщането брат Епитропов ни осведоми, че освен пълната подкрепа, която Стамболийски обещал на Учителя в неговото дело, още обещал да отпусне около 400 квадратни километра земя, за да се устрои една наша комуна, наше общежитие, под ръководството на Учителя. Тогава всички изпитахме една неописуема радост. Имаше благословии и молитви за здравето и дълголетието на „Сандо", като виждахме, че най-после ще бъдат реализирани нашите блянове за братски живот, за окултно обучение и пр. Но не знам по какви причини тази работа не стана.
Стамболийски не само че не даде обещаната земя и каква да е подкрепа, но отчужди и салона ни, който наскоро бе купен от бившата американска легация и се намираше на ъгъла на „Граф Игнатиев" и „Шести септември" под предлог, че там ще заседава съд за незаконно-забогателите от войната. Когато една наша делегация от 10 души отидохме в министерството да го молим да не ни взема салона, като му обещахме дори, че ще му намерим друго помещение за целта. Стамболийски ни прие твърде надменно. Каза ни, че щял да проучи въпроса и побърза да ни изпрати да си вървим. След нашето излизане от кабинета му казал на секретаря си: „Друг път да не ми водите тия психопати."
След така развилите се обстоятелста запитахме Учителя какво ще каже за всичко това. Тогава Учителят каза: „Каквото имаше да му казвам, аз му казах в Ситняково. Сега други - Господарите на кармата ще му кажат останалото." И наистина те си казаха думата. Дойде превратът на 9 юни 1923 година, когато главата на Стамболийски бе занесена в конска торба пред цар Борис, за да го уверят, че Стамболийски е мъртъв и тогава да подпише манифеста за преврата, извършен от Александър Цанков.
Тодор Попов.
Тъй плащат Господарите на кармата на всички, които се подиграват с Божието
дело.
Имахме един-единствен син - Чавдар, когото много обичахме. Той ни бе радостта на настоящето и надеждата за бъдещето. Но какво бе решила съдбата, това бе тайна за нас. Чавдар отиде в Отечествената война през 1945 година и вече не се върна. Останахме без Чавдар. Останахме без радост и надежда за утрешния ден. Голяма скръб гнетеше майчиното ми сърце. Никъде, никъде не можах да намеря покой. Мястото на Чавдар, както в дома, така и в сърцето ми оставаше празно. Една нощ сънувам, че някой ми каза: „Чавдар ще си дойде." А аз възразих: „Как ще си дойде, нали зная, че той е умрял?" Но гласът ми повтори: „Чавдар ще си дойде." Вече беше минало близо една година от смъртта му, а аз все разсъждавах върху думите как може умрял човек да си дойде. До това време аз още не бях чувала за прераждането на душите, нито бях чела нещо по този въпрос. Една заран брат ми пристигна от София, където живее, чука на вратата и още с влизането си в къщи каза: „Чавдар си дойде." - „Как тъй", му възразих аз. „Не мога да те разбера." -„Роди ми се син и го кръстихме Чавдар." Аз не можах да се въздържа и отидох да видя малкия Чавдар, още повече, че това е потвърждение на съня ми от преди една година.
Пристигнах в дома на брат си, изправих се пред люлката на бебето, а ето насреща моят син, Чавдар, който както беше едър и снажен, веднага взе да се смалява и влезе в детето. От този същия момент аз се привързах към него и той към мене.
Малкият Чавдар се развиваше добре под топлите майчини грижи от една страна и моята любов - от друга. Колкото детето порастваше, толкова повече се привързваше към мене. Тази му привързаност бе толкова голяма и очебийна, че майка му взе да ревнува. „Аз съм му майка - казваше тя - а тебе повече те обича." Чудна работа. С майка му не можахме да го разделим. Те, родителите му, искат да бъде при тях, а аз искам да бъде при мене в Ямбол.
Една нощ сънувам сън, че ми се каза: „Чавдар ти ще го гледаш." Събуждам се и си мисля, как ще стане това, тъй като родителите му не го пускат да се дели от тях. Но Чавдар порастна и е вече кандидат-студент по химия. Но оказа се, че в Софийския университет няма място, а в Ямбол има и го приеха в Ямбол. И тъй, и вторият ми сън се сбъдна. Чавдар пак е при мене.
Разказала: Майката на Чавдар. 166. ЗАМЕСТНИКЪТ НА УЧИТЕЛЯ
Когато пътувах за София, за да видя малкия Чавдар, след като поседях в купето, но не ме сдържаше и станах и отидох на прозореца, та като гледам да се разсее мъката, която стягаше сърцето ми. В купето имаше само едно празно място, а аз стоях на прозореца и гледах бързо сменящите се картини. По едно време се обърнах и видях в купето между другите пътници старец с дълга подрязана коса и бяла брада. Кога бе дошъл в купето не зная, защото не бях чула вратата да се отваря, но той стоеше в купето и ме гледаше проницателно, но същевременно и тъй благо и бащински, че аз мислено му казах: „Гледай ме, гледай ме, старче, та дано разтопиш мъката ми." И аз пак се обърнах към прозореца, както си бях и преди това. Но в съзнанието ми тоя благ поглед и се обърнах още веднъж да го видя, но за мое голямо учудване него вече го нямаше в купето. Той бе изчезнал тъй неочаквано, като беше се явил, без да забележа или чуя да се отваря вратата на купето. Една нощ същият тоя старец ми се яви насън и ми каза: „Ела с мене." И тръгна по едно шосе, и аз го последвах. Вървяхме доста през една гора. След като свърши гората, видяхме там квартал. Старецът ми каза, че този квартал се казвал „Изгрев" и че там ще намеря утеха. Той продължи да ми говори: „Аз сега не съм на земята, но аз тук имам заместник." Събудих се. Този ден бе събота. Привечер аз тръгнах по същия път, по който насън ме преведоха. Стигнах до Изгрева и отидох пред салона, като разглеждах тук-там, понеже всичко тук бе ново за мене. Тогава се приближиха към мене някои сестри от Изгрева, запознахме се и виждайки, че аз търся нещо, те предложиха услугите си. „Търся един човек, когото сънувах, но кой е и как се казва, не зная." - „Остани да нощуваш тук. Утре сутрин в пет часа ще има беседа, ще дойдат много братя и сестри, та дано познаеш човека, когато търсиш" , ми казаха любезно сестрите. Приех поканата за нощуване на Изгрева. Със сестрите се уговорихме, че сутринта ще ме събудят. На разсъмване някой чукна на прозореца и аз станах веднага и се приготвих за салона, но ето че идват сестрите да ме будят. „Кой ви събуди?" - ме питаха изненадано те. - „Някой чукна, аз мисля, че сте вие и станах." - „Събудили са ви", казаха сестрите и тръгнахме към салона. В салона видях няколко картини и един портрет. В лицето на този портрет познах стареца, който ми се бе явил в купето и когото бях сънувала миналата нощ, че ме доведе на Изгрева. „Чий е този образ?" - попитах аз. - „Това е Учителят", ми отговориха те. Развълнувах се и почнах да плача. Нищо не чух от беседата, която се чете. Но кой е неговият заместник, си мислех аз. Видях брата, който чете беседата, но той не беше, когото търся.
„Намерихте ли човека, когото търсите?" - ме запитаха любезно сестрите. -„Не, още не съм го намерила." - „Тогава останете за десет часа. Тогава ще има втора беседа, на която идват още повече хора. Идват и от града." Приех поканата и останах. Наистина на втората беседа имаше повече хора, но и там не намерих заместника на Учителя който ми бе показан насън.
Вече се свечеряваше, когато минавахме покрай една къща. В този момент лампата светна и видях човека, когото търся и отидох при него, като му казах: „Вас търся,брат. Изпратена съм от Учителя." -„Аз ви очаквам", ми каза той. „И аз затуй съм дошла", обади се една сестра, която заварих при него. „На мене ми се каза -почна тя - че днес брат Боев ще има едно необикновено посещение и аз дойдох и чакам цял ден заедно с брата." Почнахме разговор, в който им разказах за мъката си, както и за явяването на непознатия старец в купето, както и за съня, дето той ме доведе миналата нощ на Изгрева, като ми каза, че тук ще намеря утеха. Водихме дълъг и интересен разговор, който продължи до късно. От тази среща с брат Боев аз разбрах, че тука е моето място и почнах да чета беседите. От този ден датира моето духовно пробуждане.
Разказала: Майката на Чавдар.
„Майка е не тая, която физически ражда, а която в душата доброто посажда."
Г. Събев /Из „Майка"/
Омъжих се за добър и разбран съпруг, но попаднах на лоша свекърва. Каквото и да направех, тя все не го харесваше, все беше недоволна. Съседките разбраха за нейното лошо отношение към мене и ме посъветваха да не й противореча в нищо, да й вървя по водата, както се казва. Послушах ги и започнах тъй, както ме посъветваха. Работата вървеше по-гладко. Каквото тя прави, това правя и аз. Тя запали кандило, запалвам го и аз. Тя отиде на църква, отивам и аз. Нямаше друг изход. Работата на мъжа ми бе такава, че постоянно пътуваше и аз все сама трябваше да се справям с всички трудности, свързани с гледането на три дребни деца и с недобра свекърва. Но въпреки всичките ми отстъпки, един ден бях толкова умъчнена, че никъде не можах да си намеря място. Цяла нощ не мигнах. Сънят бягаше от очите ми като подплашена птица. Щом като се развидели, станах и излязох от къщи, като че всичко в къщи ме подтискаше. Отидох към Морската градина, та дано се разсее мъката ми. Вървя аз по алеите, дишам свежия въздух, гледам дърветата, слушам песента на птичките, но мъката ми все още ме притиска и стяга гърдите. Продължавам да вървя. По едно време за моя изненада аз чух някаква песен. Чудна работа, си рекох аз. Толкова рано кой може да пее? Да не би така да ми се струва? Спирам се, ослушвам се и чувам песен, нещо живо, бодро, ритмично. Вървя аз по посока на песента и ето, излизам на една неголяма площадка, където видях десет-петнадесет души, мъже и жени от различна възраст, играят някакви упражнения и пеят. Това ми подейства ободряващо. Спрях се да ги погледам. В мен се яви желание и аз да играя, но се стеснявах. В това време една от жените ме покани и аз влязох в кръга и почнах да играя заедно с тях. Тези песни и гимнастики ме ободриха. Взех да ходя всяка сутрин. Стана ми навик. Запознах се с тия прекрасни хора. Станахме приятели. Но скоро след това те ме поканиха на тяхното събрание на улица „Републиканска" 44. Отидох и вече не напуснах това събрание, защото там се четат не само молитви и глави от Евангелието, а още четат се и беседи от Учителя. От тези беседи се учим как да изпълняваме волята Божия, както и да носим страданията със смирение.
В това събрание на Бялото Братство аз намерих не само утеха, но още и смисъл на живота.
По разказа на Божанка Илиева.
Лошата свекърва без да иска станала причина сестра Божанка да намери Братството, да намери своя духовен път. Всяко зло за добро.
Една мъчнотия, едно нещастие или страдание най-често са път към едно духовно пробуждане на заспалите души. Ето защо Учителят казва, че страданията са бич на благословение в ръката на Оня, който ни обича.
168. ТИ ЗНАЕШ ЛИ КОЛКО МИ СТРУВАШ
Преди години моят началник бе поел неколкократно рискове за мен, за да ме предпази от уволнение или съкращение, поради идейните ми убеждения, ето защо аз се чувствах задължен към него. Случаят е следният: Нашият клон бе в съревнование с друг клон и за едно тримесечие рискувахме да загубим съревнованието, затова, за да посочим изпълнението на плана, посочихме едни суми като постъпили в ДСК, преди още да бяха постъпили. Но директорът на Института, анализирайки цифрите, бе открил тази наша грешка, която той с право нарече нарушение и веднага потърси отговорност от началника на клона, с когото те не бяха в добри отношения и постоянно се дебнеха един друг. Аз, без да зная далечната причина за тая им взаимна вражда, за да защитя началника си, поех цялата вина върху себе си, заедно с всичките рискове и последствия. Директорът чувстваше, че аз правя услуга на началника си, като поемам цялата отговорност, но нямаше как и ме назазаха с мъмрене и публикуване на заповедта в списанието на Института, за да служи за назидание и на останалите служители. Спасих началника си, като аз станах длъжник. Една нощ сънувам Учителя, който беше много строг към мене и ми каза: „Защо поемаш такива рискове? Те си имат стара карма, но ти защо се месиш? Ти знаеш ли колко ми струваш?" Вероятно Учителят искаше да каже, че големи усилия е положил, за да ме отърве от неразумно поетия риск. А може би да има предвид и нещо друго, което аз не зная и не разбирам. Разбрах, че съм сгрешил много, като бях станал длъжник вместо друг.
Опитност на Г. Величков.
А може да се предположи още и това, че Учителят ни готви за утрешни работници, ето защо той зорко бди над нас, над нашето поведение, за да не се спънем или да не изложим престижа на Учението.
169. УЧИТЕЛЮ, ЗАЩО ИЗБРАХТЕ БЪЛГАРИЯ
През есента на 1915 година посетих Учителя във Варна, в хотел „Лондон". По това време Учителят бе интерниран от София във Варна от тогавашния министър-председател, д-р Васил Радославов. Причината за интернирането бе тая, че Учителят бе казал, че Германия ще загуби войната и че съюзът ни с Германия води България към катастрофа. И действително така стана, както бе казал Учителят, но Радославов избяга, напусна България.
Посетих Учителя в хотела и го попитах: „Учителю, защо вие избрахте България за център на Новото Учение и движение?" - „Защото в България има много планини", беше неговият отговор. Аз останах учуден, но въпреки това не запитах повече, защото зная, че Великите Учители говорят малко и кратко. И аз, след като следях беседите в продължение на много години, най-после намерих отговора. Понеже в Тибет, в най-високите планини на Азия, Хималаите има един духовен център, който се казва Агарта. Там хората нямат физически тела, защото не им са нужни, а имат само ефирни /етерни/ тела. Такъв един клон на Бялото Братство има в Рила и друг, трети клон - в Алпите.
Знае се, че Всемирното Бяло Братство има три клона, три центъра на земята. То представлява една организация на напреднали и мощни същества, които владеят силите на природата, но които нямат физически тела. Ние тук, в България, не сме достойни да се наричаме членове на това Всемирно Братство, а се именуваме по-скромно: Ученици на Всемирното Бяло Братство, което значи, че ние се подготовляваме за бъдещи негови членове.
/По сказките на брат Боев -1948 година/
Веднъж на една беседа Учителят каза: „България сега е в своя златен век." Някои биха възразили: „Ето, ние сега сме във война. Не се радваме на особено благополучие, нито на големи територии. Не сме велика страна. Как може да сме в своя златен век?" За да ви стане ясно, ще ви припомня за древна Гърция. Нейният златен век не бе тогава, когато тя бе могъща държава, а тогава, когато роди Сократа, Платона, Аристотеля, които със своите идеи дадоха мощен тласък на човешката мисъл.
България е майка на Новото Учение, което учение има да играе важна роля за повдигането на човечеството. Ето защо времето, през което Учителят се е родил и живял в България, е нейният златен век. Това бъдещите историци ще има да го проучават и изтъкват.
/По сказките на Боян Боев -1948 година/ 171. ПОМАЧКАНИ ОТ КАМИОН
В началото на месец декемврий 1964 година няколко души мъже и жени разговаряхме на улицата, но бяхме настрани от платното. Но отгде се взе един камион, който като изтърван кон излезе извън платното на улицата и ни помачка. От всички пострадали най-леко бях аз, като гърбът и бедрата ми бяха ожулени и натъртени. Почнах да се лекувам по методите на Учителя с лук и сол. Една нощ сънувам, че Учителят дойде при мене и ме поведе към една прекрасна градина, цялата потънала в цветя и зеленина. Той вървеше пред мене, но виждах го как с едното око ме следеше да види дали го следвам. Щом като дойдохме до градината, Учителят веднага се загуби от пред очите ми. След като се събудих, почувствах се значително облекчена и станах от леглото за голямо учудване на моите близки.
Опитност на К. Киселова.
Бях студент в София, Следвах Естествени науки. Вече беше краят на семестриалната ваканция. Пътувах с влака за София и там се намерихме с брат Кирил Паскалев, който като ме видя, веднага ме покани при себе си в купето, въпреки че нямаше свободно място. „Ще се сместим", каза той. Седнах при него и си заговорихме като близки. Попита ме какво работя. „Реферат, но не съм доволен от логическата връзка", му казах аз. Кирил, след като прегледа реферата, го намери за добър.
По това време като студенти, ние, хората от Братството носехме дълги подрязани коси, което издаваше убежденията ни. В купето имаше и други студенти и студентки, които взеха да ни се подиграват, като намесваха и името наУчителя. Тук трябва да поясня, че в същото купе пътуваше и един подполковник, който се възмути от държанието на студентите, стана цял разтреперан от вълнение, отвори прозореца и заяви: „Само ако някой се осмели да се подиграва с г-н Дънов, ей тук, през прозореца ще гс изхвърля." След това се обърна към нас с думите: „А бе, поплювковци, защо не се обадите да защитите вашия Учител?" Но ние пак не се обадихме. След като мина малко време и подполковникът се поуспокои, една студентка го запита: „Защо вие, г-н подполковник, така упорито защитавате Дънов?" - „Знаете ли какво приказвате? Знаете ли кой е г-н Дънов? Сега ще ви разкажа, за да разберете това, което не знаете.
Ние сме трима души в нашето семейство и много се обичаме, но дъщеря ни заболя от туберкулоза. След като тукашните лекари не можаха да ни помогнат, бяхме принудени да търсим помощ при най-големите професори - специалисти в Швейцария, Германия и Австрия, но от никъде помощ, от никъде надежда. Върнахме я, за да си умре при нас, тъй като положението и все повече и повече се влошаваше. Най-после дойде до там, че взе да не яде и да я унася на сън, а това значеше, че дните й са преброени. Отникъде надежда. От никъде помощ. Настъпи пълно отчаяние. Бяхме решили тъй: Ако тя умре, аз ще застрелям жена си, а след нея и себе си, за да ни погребат и тримата в един гроб.
В този тежък момент, най-тежкият и критичен в живота ми, чух за г-н Дънов, че на много хора е помагал и отидох при него. Паднах на колене пред него, като му казах за болната си дъщеря, както и за опитите ни да я излекуваме, но безуспешно и го помолих тъй: „Учителю, ти помогна някога на римския офицер, на стотника, като с една дума излекува момчето му. Моля ти се, Учителю, помогни и на мене." Тогава той ме погледна благо, наведе се, хвана ме за рамото и ми каза: „Стани Иди си. Момичето ти е здраво." Върнах се в дома и заварих дъщеря си вместо на смъртно легло, с ръкоделие в ръце.
„Къде е майка ти?" - я попитах аз. - „Тя отиде да направи пражени филии", ми отговори дъщерята, но вече съвсем бодра. Седнах в стаята й, за да почакам идването на майка й. която след малко дойде и по лицето й се четеше неизказано доволство, че най-после дъщеря ни огладняла и поискала да яде, като казала: „Майко, гладна съм. Направи ми пражени филии." Това беше цяло събитие - дъщеря ни да поиска да яде. Като разпитах майка й за времето, когато се почувствала добре и поискала да яде, то съвпадаше точно с времето, когато аз бях паднал на колене пред Учителя и го молех за помощ. И тъй, драги младежи, дъщеря ни оздравя."
Студентите, като чуха разказа на подполковника, наведоха глави и повече никой не заговори по този въпрос.
Аз и досега съжалявам, дето не попитах за името и адреса на подполковника. Още не мога да си простя за това опущение.
Разказал: Петър Камбуров, учител-пенсионер.
Казанлък.
Беше към средата на лятната ваканция, кога_оТоижо заедно с племенницата, дванадесет-годишната Росица, обикаляше от болница на болница да търси лек за болното от хорея момиче. Характерното за тази болест е, че при нея се явява треперене на цялото тяло, което затруднява ходенето на болния.
Брат Тахчиев и Тошко бяха колеги. Те работеха в една и съща гимназия Всеки от тях си имаше свое убеждение, по което се различаваха, но като колеги и граждани те се уважаваха. Докато Тахчиев бе бял брат, Тошко бе върл атеист. Тошко обичаше да спори и да доказва, както всички атеисти, правотата на своите убеждения. Брат Тахчиев. не по-малко ревностен към своите убеждения, знаеше от опит, че полемиката не дава резултат, отбягваше спора, като повече изслушваше противника и с въпроси го насочваше към ония области, дето атеистите остават без основа и честните от тях капитулират. Тошко сипеше ураганен огън срещу противника, докато брат Тахчиев си пестеше патроните за по-късно, когато противникът вече си е хвърлил гранатите. Той оставяше противника да се наприказва.
„Колега Тахчиев - казваше веднъж Тошко - чудно ми е как вие, интелигентни хора, вярвате в някакъв Бог и душа, които не могат да се докажат. Това са попски работи", заключавашеТошко. Но болестта на племенницата му промени обичайния ход на нещата. Росица се нуждаеше от лекуване и трябваше да се търсят лекари-специалисти. Росица се нуждаеше от лекуване, а не от умуване. Много лекари и много болници вече бяха посетени за 10-15 дни, но никакъв резултат или надежда. Всеки лекар, при който отиваха, преглеждаше болното, предписваше лекарства и ги изпращаше, но полза никаква.
Тошко не бе човек, които лесно се отчайва, но след като бе ходил при толкова много лекари и специалисти, без да могат да помогнат, взе да губи кураж, като неговата вяра във всемогьществото на медицината взе да се разколебава. Тсгава брат Тахчиев му казал: „Абе, колега, хайде да те заведа при нашия Учител, и той е доктор. Завършил е медицина и богословие. Може да ти помогне." Съгласил се Тошко и отишли при Учителя, макар че не му било лесно да признае, че лекарите не са в състояние да му помогнат. Но нали поговорката казва, че нуждата закон изменя, така и Тошко се принуди, от голяма любов към племенницата си се съгласи да отиде за помощ при тоя, когато най-много бе осмивал и отричал. Не малка мъка била за Тошко да занесе дванадесет-годишно момиче до Изгрева.
Когато пристигнали тримата на Изгрева, заварили Учителя на поляната да разговаря с няколко души. Когато те се приближили, преди още да му обадят за какво идват, Учителят се обърнал благо и бащински към момиченцето и го попитал: „Ти ходиш ли на училище?" - „Ходех, но вече не ходя, защото съм болна." - „Да, ти пак ще ходиш", казал Учителят, като я помилвал по главата. „С колко премина?" -„С шесторка." След това Учителят се обърнал към вуйчо й с думите: „Утре елате на екскурзия на Витоша." От тези думи Тошко напълно се слисал. Нито знаел какво да мисли, нито какво да прави. Тогава брат Тахчиев го поканил в квартирата си за вечеря и за нощуване.
Вечеряли тримата, поразговорили се и си легнали да спят. Росица скоро заспала, но вуйчо й будувал дълго. Сън не го хващало, защото умът му не можал да побере това: Щом г-н Дънов е лекар, защо не го покани в кабинета си да прегледа болното и да му предпише лекарства, както правеха всички лекари и специалисти. Но тъй като не станало така, както той очаквал, в него настъпило пълно разочарование. А пък това, да се ходи на Витоша, то е съвършено невъзможно, той до Изгрева едва го бе донесъл, а да го носи до Витоша, това е невъзможна работа. Тези и подобни мисли изпълвали ума му. Цялото му същество се бунтувало и сънят бягал от очите му като подплашена птица.
Минавало полунощ, когато най-после умората надвила и той задрямал. В този момент Росица се събужда, почувствала се добре и почнала да вика от радост: „Вуйчо, вуйчо, утре и аз ще дойда на Витоша." Виковете на Росица събудили току-що заспалия вуйчо. Сега вече Тошко не се чудел защо г-н Дънов не я прегледал и не е предписал лекарства, а се чудел как оздравя Росица, след като при толкова лекари я бяха водили, без да й помогнат. А ето тук, на Изгрева, г-н Дънов само бе я помилвал, тя бе заспала лесно и се събуди здрава. За чудене работа, си думал гласно той. А милият ни брат Тахчиев само се усмихвал и мълчал, като оставял Тошко сам да дойде до известни изводи, предвид настъпилата промяна в здравословното състояние на момичето.
Когато се развиделявало, всички вече били стегнати и готови за път. След като всички се събрали, Учителят тръгнал пръв и след него цялата група. Там били и нашите герои. Тошко сега вече не се чудел как ще носи Росица, защото тя бе оздравяла и тичала напред, а се чудел как ще се яви при Учителя, тъй като вчера бе го оскърбил с недоверието си и цяла нощ се бе бунтувал против него, преди събуждането на Росица. Тя припкала напред, пред всички. Нямало никаква следа от болестта й. Учителят, като видял припкането на момичето, обърнал се към Тошко с думите: „Брат, вие не оставяйте детето. То още не е напълно оздравяло. Дръжте го за ръка, защото то може да се спъне и нарани. Лекуването му ще продължи цяло лято. То ще си грее гърба на слънце през лека дреха, всеки ден преди обед и ще се облива с вода, грята на слънцето, така че водата да се стича по гръбнака." Тошко, като чул това напътствие за лекуването на болната му племенница, приближил се и просълзен целунал ръката наУчителя, на този, против когото бе роптал, без да го познава досега. Учителят, като видял душевното му състояние, казал му: „Успокой се, брат, всичко ще се оправи." Тези думи на Учителя, казани с голяма бащинска любов и благост, разтопили всичкия лед, който от много години бе сковавал ума и сърцето на Тошко. Лицето му просветнало, като че той се бе новородил. Нито следа от вчерашния Тошко, от вчерашния бунтар и атеист. Само за двадесет и четири часа Тошко се пробуди и от атеист стана бял брат.
Истинското име на нашия герой е Георги Попов, когото аз съм преименувал Тошко, което допълнително научих. Случката е действителна.
Разказал: Колю Николов - Русе.
През есента на 1944 година Учителят току-що се бе завърнал от Мърчаево. Една привечер метях братския салон, Учителят слезе отгоре, влезе в салона и ме попита: „Кой е този, който минава? Колю ли е?" - „Не, не е Колю, Учителю. /Като помислих, че Учителят го е припознал за Колю Каишев./ Брат Антов е, Учителю", казах аз, - „Да, Колю, Колю, повикайте го."
Повиках го и той дойде при Учителя. Тогава аз поисках да се отдалеча, за да не слушам разговора им, но Учителят, като забеляза това, ми каза: „Рекох, вие може да останете." След това Учителят се обърна към Антов с думите: Тебе те определям да бъдеш мост между партията и Братството. Тази е твоята задача." Това е, което чух от устата на Учителя. А на мене каза да бъда с него, ето защо аз взех да ходя у тях на беседа. Това продължи известно време, докато веднъж аз се обадих да припомня как е било в Школата при Учителя, но той така ме изруга, като ме направи на нищо и аз от този ден не стъпих вече на неговото събрание. Такава бе развръзката ми с Антов.
Разказала: Веса Козарева. 175. ЗАЩО ОТИДОХ В МЪРЧАЕВО
Това беше към края на юни 1963 година, когато събитията на моя живот се развиха така, че новата улица минаваше през жилището ми и аз трябваше да напусна Изгрева, но къде да отида? В този тежък момент една нощ аз се обърнах към Учителя и го попитах какво да правя. Каза ми се да отида в Светляево1 (Мърчаево). - „Добре, Учителю, щом вие ме пращате, ще отида, но нека сестра Радка дойде да ме покани лично, иначе не ми е удобно."
Същата нощ сестра Радка от Мърчаево сънува Учителя, който й казал: „Рекох, приберете сестра Веска от Изгрева." Следният ден бе петък и ето сестра Радка пристигна при мене на Изгрева и ми каза думите, които Учителят във време на сън й е казал. Зарадвах се и почнах да си прибирам багажа, окриляна от една вътрешна радост, породена от бащинската грижа, която Учителят проявяваше за всеки брат и сестра, когато те биваха в утеснение. Това беше в петък, а в неделя дойдоха приятелите от Мърчаево с два камиона и ми натовариха всичката покъщина и горивото.
От този ден вече изминаха цели две години, през които ние със сестра Радка и семейството й си живеем като същински родни сестри. А докога ще бъда тук, докато Учителят каже и където той ме прати.
Тази година към края на пролетта Учителят пак ми се обади и ми каза да се стягам за Попово - моето родно място. Казах му: „Учителю, тука климатът е много хубав, нека остана още няколко месеца, за да използвам лятото при хубав планински климат и чист въздух." Учителят ми разреши и аз ще остана тук до края на август и ще се прибера към нашия край, защото и годините напредват. В Попово имам брат и сестра, ще се прибера при тях.
Бог мисли за всички. Той и за мен ще промисли.
Разказала: Веса Козарева. 176. ЗАПОЗНАВАНЕТО МИС УЧИТЕЛЯ
През 1915 година бях войник в Скопие. Всяка неделя ходех в църква да пея, където се запознах с няколко души - първите хора от Тополица, възприели Учението. Ето няколко имена: Димо Джожев, Димитър Вълчев, Илия Киряков и др. От тях за първи път чух за брат Георги Куртев, на когато всички казваха бай Георги. Там научих и за брат Боян Боев, който работеше заедно с бай Георги в амбулаторията. От тях двамата чух за Учителя и му научих адреса: ул. „Опълченска" 66, София.
Една нощ сънувам, че се срещнах с един човек, който дава свободен билет. Видях и аурата му, която излъчваше светлина. Когато отидох в София и се запознах с Учителя, разбрах, че той е, който дава свободен билет, т.е. който ни освобождава от веригите на невежеството и на тесногръдието.
„Има ли такива хора към вашия край?" - ме запита той. - „Има, Учителю." -„Добре тогава, рекох, работете", ми каза Учителят.
Разказал: Иван Бойчев, Бургас.
Преди няколко години един брат от южна България предприел обиколка на Пирин и Рила със семейството си. Около две седмици били все из планината. От хижите се снабдявали с хляб и други продукти, но хлябът толкова изсъхвал, че едва можел да се реже с нож. На петнадесет-шестнадесет годишната девойка й омръзнало да яде все сух хляб и ето по какъв начин изразила желанието си: „Ей, татко, омръзна ми да ям все сух хляб. Вече две седмици все сух хляб ядем. Прияде ми се вече топъл хляб, хей такъв да е голям и педя дебел." - като посочило с ръце. - „Добре е да има, но отгде да го вземем?" - казал примирително бащата. „Нека сме доволни, че не сме без хляб, че тука, в планината, често и без хляб може да се остане." Продължили пътя си и не били изминали и един километър, откак били говорили за бял, топъл хляб и ето, на един плосък като софра камък намерили желания хляб. Поогледали се те наоколо, да не би някой пастир да го е оставил, но тъй като не се виждали никакви хора, те взели хляба - толкова голям, калкото момичето го е пожелало. Но най-изненадващотс било, че хлябът бил още топъл. Откъде се взе този хляб, че още топъл? На десетки километри няма фурна. Седнали и яли топъл хляб. Яли до насита и пак останало от него. Яли те и благодарили на оня, който ги е чул и им е изпратил топъл хляб на планината.
Опитност на В. А. Добрев 178. СИЛАТА НА ДОБРИЯ ПРИМЕР
Брат Крум от Петрич сподели с мене следната своя интересна опитност:
Това беше през есента на 1935 година. Един празничен ден, привечер, бях излязъл на разходка по главната улица. Бяхме с моята братовчедка Божана. Може би вече за десети път минавахме по улицата, като отивахме и се връщахме. Свечеряваше се, когато забелязах нещо на земята в краката ми и се наведох, за да видя какво може да бъде. Оказа се, че е дамски часовник.
„Какво намери?" - ме попита с интерес братовчедката ми. - „Дамски часовник", отговорих аз. - „Види се, че сестра ти, Светла, имала късмет да носи дамски часовник", ми каза закачливо тя. - „Да - казах аз - ако друг беше го намерил, можеше сестра му да носи чужд часовник, но щом съм го намерил аз, ще го носи този, който го е загубил." Като казах това, ние веднага се упътихме към радиоредбата, за да съобщим, че е намерен дамски часовник. Но преди да бяхме стигнали до уредбата, ето вече се съобщаваше че е загубен дамски часовник, като се посочваше и прилично възнаграждение за оня, който го е намерил и предаде в службата. В това време виждаме, че едно момиче плаче. Оказа се, че то е загубило часовника си. Като го разпитахме какъв е часовникът му, оказа се, че е същият. Дадох му го. Тя искаше да ме възнагради, но аз не приех. Как ще приема възнаграждение за това, че съм предал намерена от мене вещ? Това е мой дълг. Моето чувство за честност ме задължава. Много хора се бяха насъбрали набързо около нас и разбраха, че аз съм намерил и предал часовника, без да приема каквото и да било възнаграждение.
От този ден бяха минали три-четири години, когато друг наш съгражданин бе намерил часовник пред входа на ресторанта. Никой не го видял и той прибрал часовника в джоба си. като мислел да го присвои. Седнал да се храни, но хапките му засядали в гърлото. В това време той си бил вече спомнил за мене, когато бях намерил часовник и го предадох на собственика, като си рекъл: „А бе Крум самаржията намери часовник и го върна на собственика му, че аз да не съм победен от него? Защо да не го предам?" Станал и заявил на всеуслушание, че е намерил джобен часовник. Който го е загубил, да му се обади. В момента никой не се явил, защото потърпевшият го нямало там. След двадесетина дена бил потърсен от непознат човек, който се оказал, че е собственикът на намерения часовник.
След една година този съгражданин ме среща и ми разказа за горната случка с него, като ми каза: „Круме, твоята честност ме насърчи и аз реших да постъпя като тебе,"
Честността възпитава. Добрият пример на нашия обичан брат Крум насърчила и други да вървят по пътя на честността, като с това се допринася да се увеличават добрите качества на нашия народ.
Българин е оня, който е добър, честен, справедлив и разумен. Това са качествата на новия българин - квасът на славянството. /По Учителя./
През лятото на 1936 година двама братя от София предприели екскурзия из величествената Рила. Тези братя били Димитър и Михаил Звездински. Там, в Рила, човек най-добре може да почувства величието на Бога, изкачил се на някое високо било или връх, или надвесен над някоя бездънна пропаст да запееш: „Велик си Ти, Господи, Велики са Твоите дела ..." Само там, при тази дивна обстановка, можеш да се вживееш в думите, което пееш или изговаряш. Самата обстановка те кара да се смириш и да благоговееш пред величието на Твореца. Как се разширяват там гърдите и жадно поемат чистия планински въздух, а душата се разтваря и ти си готов да обичаш всички, независимо дали са повече или по-малко добри. Обладава те една радост, че си можал да превъзмогнеш трудностите, за да се откъснеш макар само за няколко дни или седмици от сивото ежедневие.
Ето вече шести ден. откакто двамата братя са в обятията на величествената Рила. С всеки изминат ден раниците олекваха, което не бе най-радостното, но те, след като бяха успокоили стомасите си, бе им излезло от ума, че за вечеря пак ще трябва да се яде. Когато отвориха раниците, видяха, че нищо не е останало „Трябва да потърсим храна", каза Михаил. - "Да, брат, трябва но откъде?" Наблизо селища нямало и единственото място, отгдето може да се набави малко храна, било овчарските колиби. „Да от овчарските колиби може, но там има лоши кучета, които могат да разкъсат човека", казал брат Димитър. Брат, аз зная формули, срещу които и най-злото куче не може да устои", отговорил Михаил. „Видиш ли, че опасността се приближава, простри напред дясната си ръка с разтворени Сатурн и Юпитер2 и кажи: И в тебе Бог живее и няма да ми причиниш никакво зло, като по тоя начин ти имаш най-силното оръжие." Брат Димитър слушал с голямо внимание. Разбрал той кое е най-доброто оръжие и се окуражил. Метнал празната раница на гръб и тръгнал към кошарата, която едва се виждала в далечината, а другият брат останал да чака неговото завръщане. Брат Димитър, изпълнен с вяра и бодър дух, и с тая формула скоро наближил кошарата. Когато бил вече на около километър, овчарските кучата го забелязали и се спуснали настървено срещу него. Шест едри като вълци овчарски кучета идат към него, а той чакал, минутата и секундата, когато ще употреби силното оръжие. Когато кучетата вече били на около 20-30 метра, той употребил оръжието и кучетата моментално се заковали на местата си, а братът спокойно и съсредоточено се приближил до овчарите, които били в изумление от неговото появяване. „Как е възможно кучетата да не те усетят - му думали слисани те - Това досега никога не е бивало." Братът си купил храна и се върнал. И двамата братя били доволни от направения опит.
Разказал: Димитър Звездински.
През 1932 година съпругът ми заболя от инфекция на десния палец на ръката. Отидохме при Учителя, след като бе вече твърде късно. Въпреки това той ни препоръча горещи компреси. Болният ми съпруг изпадаше в известни моменти в лудост и умопомрачение. Веднъж, като влязох при него, видях, че той губи съзнание, умираше и аз тръгнах да търся братя да го преоблекат за погребение. Като минавах край салона на Изгрева, видях Учителя вън, приближих се до него и му казах: „Учителю, Георги /мъжът ми/ вече си замина." Той, след като помълча малко, ми каза: „Идете му направете топла баня на ръката. Той не е умрял, но спи."
Върнах се в къщи и заварих мъжа си в съзнание. Като влязох при него, той попита: „ Кой дойде?" Аз му се обадих, но той не ме позна. След като му направих топла баня, чак тогава дойде в пълно съзнание и вече говореше свързано. Тогава ми разказа откога датирала нашата дружба, че била от миналия живот. В момента, когато аз напусках стаята му, той беше умрял. Ето как сам той описваше след това състоянието си: „Аз се намирах зад една затворена врата на една скала в една пустиня без живот, без растителност. По едно време се яви едно светло кълбо, от което постепенно се оформи образът на Учителя, който се обърна към ония, които бяха около мене и им каза: „Върнете го. Аз гарантирам за него." След това аз се събудих и се видях в тялото си у дома, на леглото."
Наскоро след това мъжът ми оздравя. След това ни се роди последното ни дете, Росица. Когато Росица стана на десет години, баща й се помина от друга болест.
Разказала: Донка Г. Илиева - Изгрева.
Човек може да си отиде от тоя свят, след като си е свършил работата, но има и случаи на преждевременно заминаване, какъвто е и горният случай. Учителят го е върнал, след което е живял още десет години.
През 1922 година на един от съборите във Велико Търново бяха се стекли приятели от цялата страна от различни възрасти, образование и обществено положение. Тогава съборите се посещаваха само от ония, които получат покана. Всички горяха от неутолимо желание да чуят Словото, а мнозина и за първи път щяха да видят Учителя, ето защо за тях радостта щеше да бъде неизказано по-голяма. Там беше бай Цаню от Шумен.
Както и друг път, съборът продължи цяла седмица. Какви събори, какво въодушевление! Какъв трепет сгряваше сърцата, просто не може да се опише. Съборните дни минаха и съборът свърши. Почна разотиване. Стягаха се багажи. Пристигаха файтони и леки коли, които отнасяха с песни хора и багажи към гарата. Шосето от лозето до града бе оживено, както рядко биваше друг път. Брат Цаню също си стягаше багажа и вече беше почти готов, когато Учителя отишъл при него и го попитал: „Брат, рекох, вие ще си отивате ли?" - „Да, тръгвам си, ако е рекъл Бог", казал почти механически братът. -„Вие, рекох, може да останете още няколко дни", казал Учителят. - „Не, не, отивам си, ако е рекъл Бог."
Учителят отминал, без повече нито дума, като го оставил да жъне последствията на своето непослушание. Имало и други братя и сестри, които, обратно на брат Цаню, не им се искало да си тръгват да не би съборът да продължи. За тях Учителят казал: „Маслото вече е раздадено, остава айрянът." От това те разбрали, че са свободни да си отпътуват. Но не е бил такъв случаят с брат Цаню, който страдал от остър ставен ревматизъм и може би Учителят е имал пред вид нещо да му помогне, но той не го послушал и отпътувал за гарата. Но по пътя за гарата паднал и станало нужда на носилка да го върнат обратно на Братското лозе. Какво е станало следтова, не ни е известно.
„Когато Господ ти говори, бъди буден, не философствувай."
Разказал: Георги Събев.
на 23 август 1965 година, като се връщахме от Седемте рилски езера, се отбихме на Вада, където сестра Паша с още няколко семейства лагеруваше. При разговор тя ни разказа следната своя опитност;
Това беше преди години. Веднъж, като работех върху беседите, дойде такъв момент, че ми се налагаше да питам нещо Учителя, който по това време беше в град Русе. Приготвих се за път, но не ми се отиваше с празни ръце. Исках да му занеса нещо, ето защо купих пет-шест килограма жито, отидох на воденичката в село Драгалевци, смлях го и вече бях готова за път. Омесих от брашното една погача, опекох я и заминах за Русе. Дойде време за вечеря, сложи се масата и всички вече бяхме седнали, но погачата я нямаше на масата, Учителят каза: „Донесете, рекох, погачата, която сестрата носи от София. За тази погача тя сама мля брашното и омеси погачата." След като я донесоха, Учителят я разчупи и раздаде на всички, и вечерята почна след обичайната молитва. Нека не се забравя, че аз не бях му казала за историята на погачата, а ето че той всичко знаеше.
Разказала: Паша Тодорова.
От дълго време брат Георги от гр. Р. искал да се срещне с Учителя, да чуе беседата и то цялата. Пътувал с влака до София, който според разписанието му давал надежда, че ще има възможност да пристигне навреме на Изгрева за беседа. Но какво става, той с безпокойство констатирал, че влакът е направил вече половин час закъснение. Това го хвърлило в ужас. Почнал да се моли; „Учителю, не почвай."
Какво става в това време на Изгрева? Когато дошло време за беседа, Учителят слязъл в салона, качил се на катедрата. След като изпели няколко молитвени песни, направили молитва, всички седнали и вече очаквали да почне беседата, но Учителят и той чакал, Изминали се така петнадесет - двадесет минути в напрежение, но Учителят не почвал. Изпяли се тогава още няколко песни по инициатива на брата, който ръководи песните, но беседата още не почвала.
През това време по алеята, водеща от семинарията за Изгрева, през боровата гора бързал братът, който из целия път се молил Учителят да почака, да не почва. Щом като той влязъл в салона, Учителят почнал. Никой освен Учителят не знаел причината на това чакане.
По разказа на брат Цочо Диков. 184. ЗАГАДЪЧНОТО ЛЕКАРСТВО
През лятото на 1965 година един брат от Изгрева ми разказа следната своя опитност:
Преди няколко години заболях от простуда. Боляха ме гърдите, имах и кашлица, но въпреки това не обръщах внимание на здравето си и не вземах никакви мерки, като продължавах да работя. Един ден дойде при мене един брат от Пловдив, пратен от Учителя. Каза ми, че Учителят ще ми изпрати лекарство. Но след като минаха един-два месеца и не получих лекарството, аз писах на този брат напомнително писмо. Няколко дни след това го получих, което беше тъмнокафява течност, изпих го и не забелязах как оздравях. След време, като се срещнахме с този брат, го попитах откъде е взел лекарството а той ми каза, че като седял в стаята си, като се обърнал, видял шишенцето на масата, без някой да бил влизал в стаята след него.
Какво бе това лекарство и до днес не ми е известно, разказва брат Ж. Т.
Винаги има едно око, което наблюдава и една ръка, която помага.
185. КАК СИ ИЗЛЕКУВАХ КОЛЕНЕТЕ
През 1962 година много ме боляха коленете. Бях чела от Учителя, че природата лекува и поисках да направя един опит за лекуване на болните ми колене. Отидох при Маричините езера - Олтарят, както го казва преданието. Там някога било храм на Орфеевата школа. Знам, че това място е особено. Една постоянна тишина и покой владеят там. Там рядко слизат туристи, поради стръмнините, които го обграждат. Намерих един голям плосък камък, лежащ на земята, обърнат към юг, хубаво нагрят от юлското слънце. Легнах на него по корем, като допрях коленете си до нагретия камък, лежах и се молех тъй: "Моля ви се. братя, невидими помощници, помогнете ми, излекувайте болните ми колене..." Аз, която много трудно заспивам, неусетно съм заспала. Колко бях спала на камъка, не знам, но когато станах от камъка, вече нямаше ни помен от онова, което бе ме мъчило дълги години.
Разказала: Мария Златева.
26 септември 1965 година.
През 1921 година брат ми служеше в Родопите, в трудовите войски като трудовак. Един ден, като минавал сам през гората, чул някакво скимтене, което не приличало нито на човешки глас, нито на звук от животно. Докладвал на началника си, но той не обърнал внимание. Но брат ми не бил спокоен, ето защо тайно от началника си отива на мястото в гората, дето е чул скимтене. Там намерил пребит, съблечен и агонизиращ човек. Отива веднага и съобщава в близкото село, като помолил селяните да го приберат и да се погрижат за неговото лекуване, а на следния ден той ще се върне да уреди сметката по лечението. Вследствие бързо взетите мерки и дадена навреме медицинска помощ, пострадалият бързо дошъл в съзнание и не след дълго оздравял. Същият разказвал, че като минавал през гората, го нападнали разбойници, ограбили и го оставили полумъртъв. Пострадалият бил лекар, който, отивайки да обикаля района си, минал през гората, дето бил нападнат и пребит. Лекарят разбрал на кого дължи живота си и си записал името му в бележника си, за да може един ден да му се отблагодари за стореното му добро.
Минало години оттогава. Брат ми се разболял тежко и се наложило да отиде на лечение в Бургаската окръжна болница. След като прекарал там десетина дни, болният се почувствал здрав и поискал да го изпишат, но тъй като лекарите не се съгласили, той избягал от болницата, с което нарушил правилника. Скоро му станало много зле и се налагало на носилка да го занесат пак в болницата. Лекуващият лекар, който го бил предупредил да не бърза и когото той не послушал, отказал да го приеме. В това време случайно край тях минавал друг лекар, който се заинтересувал от случая и въпреки безспорната вина на болния той помолил колегата си да го приеме, който отказвал, но най-после се съгласил, поради голямото настояване на случайно минаващия лекар. Болният бил приет отново в болницата. След това случайният лекар се заинтересувал кой е този болен, как се казва и откъде е. Като чул името му, той си спомнил, че това име му е познато, разгърнал бележника си и какво се оказало, че този болен, за когото той така настойчиво се бил застъпил, е същият, който някога му бе помогнал и се зарадвал много, че му се е отдал случай да му се отблагодари. Връщането на болния в болницата му спасило живота. Да, живот за живот.
Когато брат ми в болницата в Бургас изживявал големи кризи, в един момент извикал: „Мале, мале!" А ние, цялото семейство бяхме в Петрич, мама го чула и ни каза: „Излезте да видите, че бати ви вика." Излязохме, но никой нямаше. Бати ни беше още в Бургаската болница.
Разказал: Крум Божинов.
В горния случай по всяка вероятност имаме не физическо, а духовно чуване. Понеже връзката на майката с децата е най-силна, в критичен момент синът я призовал и тя го чува. Този случай може да се отнесе към категорията на телепатията.
През март или април 1943 година Учителят ми препоръчваше да ям орехи и то пресни, за да ме предпази от базедова болест /гуша/. Един ден Учителят ми каза: „Когато си замина оттук, тогава ще ти помогна." Аз си помислих, че като се върне в София и чаках.
През пролетта на 1950 година ми се яви гуша, която бързо се увеличаваше. След като Учителят си замина от земята, аз отидох да работя на студентския санаториум, който се намира на хълма срещу Мърчаево. Там се правеха разни операции. Като видях това, обезстраших се и реших и аз да си направя операция от базедовата болест. Срещу деня на операцията сънувам следния сън: Изкачвам се по едни стълби, като първо минавам по един сини, а после бели стъпала. След като свършиха стъпалата, яви си синьо небе и в този небесен лазур се яви Учителят с целия си ръст и ми каза: „Костадинке, не бой се. Аз съм с тебе на операцията." След като каза това, веднага изчезна. Операцията мина благополучно. Това беше през май 1950 година, т.е. седем години след заминаването на Учителя.
Разказала: Костадинка Темелкова.
Мърчаево.
Веднъж една жена от София донесла малко масло на Учителя, но той й го върнал. Костадинка, дъщерята на брат Тимелко, видяла това и после запитала Учителя защо е върнал маслото. А Учителят й казал, че тази жена като носела маслото, още из пътя си думала: „Нося го, но това масло няма да го яде Учителят, а ще го ядат ония, които са край него."
Тя не го давала от любов, затова й го върна/. Учителят.
Записано по разказа на Костадинка.
През месец август 1930 година пет-шест младежи и девойки от Братството отидохме на екскурзия на Мусала. Всички изпитвахме едно особено чувство на радост и лекота, защото както младостта ни, така и хубавото време ни разполагаха. Тогава аз забелязах, че една от девойките скачаше доста непредпазливо по скалите и я предупредих, но въпреки това тя и след това продължаваше да скача. Само няколко минути след това кракът й хлътна межу камъните и се навехна и тя ревна с глас. Кракът й бе навехнат и отече веднага. Аз се свързах с Учителя, след това й издърпах крака, поразтрих го и не след много отокът спадна.
Разказал: Пантелей Карапетров
През пролетта на 1915 година г-жа Веска от село Видраре, бивша Тетевенска околия, излязла в полето да си обиколи нивите. Току-що пристигнала на нивата, видяла как един сокол се спуснал в нивата и сграбчил с ноктите си един заек и веднага се опитал да се вдигне, но тъй като заекът бил доста голям и като се разшавал, соколът бил принуден да го пусне. Г-жа Веска като видяла, че соколът пуснал заека, затекла се и го хванала, понеже той още бил зашеметен. От него си сготвила заешка яхния. Горкият заек, от един неприятел се освободил, попаднал в ръцете на още по-опасен и жесток - човекът.
След някоя година на г-жа Веска й се ражда дете. Голяма била нейната радост, че има рожба, но веднага радостта й се помрачила поради това, че детето било само с една ръка, а дясната липсвала от лакета. Чудела се майката защо съдбата я наказва, като смятала, че никому зло не е направила. Взела да мисли, че Бог е несправедлив към нея.
Един ден Веска отива на гости у едни свои близки, където намерила една брошура със заглавие: „Учение за кармата". Разгърнала я, прочела няколко страници, книжката й се видяла интересна и я поискала да я прочете; колкото четяла, по се увличала, защото там се говорело за великия закон на Справедливостта, съгласно който каквото човек направи на другите, било човек или животно, ще отговаря за постъпките си. Всяка болка, причинена на другите, ще се върне и на оня, който я е причинил. Тази мисъл я жегнала, ето защо тя веднага взела да си припомня колко злини е направила, но й се струвало, че това, което е направила, е дребно, малко и незначително. Тогава тя си спомнила за изпуснатия от сокола заек, който тя хванала и направила яхния. Като се поразговорила със своите близки, от които била взела брошурата, станало й ясно, че често децата плащат греховете на своите родители. Разбрала тя, че детето й страда заради нейния фях и престанала да роптае против това страдание, което й се дава, за да се пробуди нейното съзнание за един по-висок, по-разумен и смислен живот, при който нашето щастие не бива да се гради върху нещастието на другите живи същества.
От този ден Веска се промени. Тя стана друг човек. Тя стана закрилник на животните и страдащите.
По разказа на брат Дочо Диков, Изгрева.
През 1927 година заболях. Лекарите бяха на различно мнение за същината на болестта ми. Докато едни казваха, че е язва, други казваха, че е нервен стомах, а трети - друго. По това време се чуваше, че някъде към град Лом намерили някакъв лековит извор, чиято вода лекувала всички болести. Взех си една дамаджана и тръгнах за Лом. Но по пътя дамаджаната ми се счупи и аз се отказах да ходя на ломското изворче и слязох в София. Град голям, рекох си аз, има много специалисти, все ще намеря лек за моята болест, затова се опътих към Александровата болница. Там чаках няколко часа, но след това се отказах и се върнах в града привечер, за да намеря хотел за нощуване. Намерих хотел, но ми поискаха лична карта. Като проверих по джобовете си, оказа се, че не е в мене, поради което не ме приеха в хотела. Чудех се какво да правя, къде да нощувам. В това време един познат ми каза да ида на Изгрева при белите братя, там все можело да се намери място за едно нощуване. И понеже друг изход нямаше, отидох на Изгрева, без да бях ходил друг път. На следния ден гледам пред приемната на Учителя събрани хора, които чакат ред за приемане. Помислих си, защо да не отида и аз да се срещна с него, все ще ми каже нещо за моята болест. Забравих да кажа, че аз вече бях чел няколко от неговите беседи и отчасти бях запознат с идеите на Бялото Братство.
Наредих се и аз да чакам своя ред. Но след като почаках няколко време, разколебах се и си тръгнах за гарата. Бяха ми казали, че Учителят можел да чете мислите. Ако е тъй, защо не познае и ме извика? Но след като това не стана, аз се усъмних и си тръгнах за Ямбол. Като пристигнах в града, срещнах се с брат Абажиев, човека, от когато бях вземал и чел беседи, разказах му всичко. Той ме изслуша внимателно, след което ми каза, че за да се срещна с Учителя, трябвало да имам писмо или някой да ме представи. „Ние пак ще отидем", каза той. „Скоро ще има събор и аз ще те заведа."
Дойде време за събора и ние пристигнахме в София. Помня, че на този събор Учителят говори за „Пътя на ученика". След събора аз пак пожелах да се срещна с Учителя. Чаках половин-един час, но ето че пак ме връхлетяха мисли на съмнение и колебание. Аз вече бях готов да напусна опашката, но в същия миг Учителят излезе и ние се намерихме лице с лице. Учителят ме прие и ми посочи стол да седна. Аз седнах, но в същия миг като че ми се зави свят, като че потънах в някаква бездна. Колко време бе минало, не зная, но по едно време Учителят ме попита: „Какво има?" Тогава дойдох на себе си и взех да му разправям за болестта си. Учителят, след като ме изслуша търпеливо, ми каза: „Няма нищо. Всичко ще мине. Ще си правиш лек масаж на коремната област с намокрена дясна ръка в студена вода." Визитата свърши. Станах, целунах му ръка и си излязох.
След като пристигнах в Ямбол, пак отидох на лекар, който ме прегледа и предписа лекарство. Отидох до аптеката, купих лекарствата и си тръгнах за дома. Но изведнъж ми дойде едно силно внушение отвътре: „Защо ти са тия боклуци? Хвърли ги." И аз веднага ги хвърлих на улицата. Върнах се у дома, почнах масажа по метода на Учителя и оздравях.
Ето така моето страдание ме заведе най-после при Учителя.
В живота често става така, че се зареждат верига от събития, които водят все към една и съща разумна цел. Такъв е случаят и с болния брат от Ямбол, който тръгва да търси лек за своето страдание към Ломското изворче, но дамаджаната му се счупва и се отказва от изворчето. Слиза в София, за да се прегледа при най-големите специалисти, но се отказва и от тях. Отива да търси хотел, но няма лична карта. Насочват го към Изгрева, който след като нощувал там, явило се желание за среща с Учителя, което се реализирало едва при второто му идване. Запознава се с Учителя, който му дава метод за лекуване. Оздравява, но вече се е свързал с Учителя и идеите му и става ревностен последовател.
Един от братята ръководители, отскоро преминал в нашата среда от друго духовно, сродно нам общество, вижда един човек от селото, който е с деформиран десен крак. Като наблюдавал и изучавал характера му, преценил го, че е добър човек. Това видимо противоречие породило в него следния въпрос: „Как може съгласно закона на справедливостта, добър човек да страда толкова много - лишен за цял живот от единия си крак. Нали само престъпленията се наказват?" Не само тава, ами и окото го заболяло и се превърнало на живеница. Чудел се този искрен и ревностен в делото брат, но задоволителен отговор все още не можел да намери, а и малко бил чел от нашата литература. Той си мислел така: „Бог е любящ и справедлив, а ето че добър човек страда."
Една нощ братът сънува сън, чрез които получава отговор на въпроса, който го интересува. На сън му се казало: „Този човек, който сега е с един крак, в миналия си живот е отнел крака на друг, затова сега му е дадено това страдание, независимо от общата му доброта." - „Ами защо и окото му пострада", запитал с удвоен интерес братът. - „Окото е лихвата на злото, което той е причинил на своя ближен."
Каквото си посял вчера, т е. в миналото, такова ще пожънеш днес, т.е. в настоящия живот. Едно страдание днес е само последствие от нашия минал живот. Такъв е великият закон за казуалната обусловеност, т.е. законът за причинната зависимост между причините и следствията. Същото важи и за радостта. Ако си причинил някому радост съзнателно или не, ще пожънеш радост. Радостта днес е лихвата на радостта, която ти си причинил другиму.
През 1932 година един брат от Изгрева заболя тежко. Боледуването му продължи. Състоянието на болния все се влошавало. Братът очаквал пряката намеса на Учителя, като казвал: „Учителят, ако иска, може да ме излекува." Той по всяка вероятност очаквал външната намеса на Учителя, без да се уповава на вътрешните сили.
Един петъчен ден, когато Учителят държи беседа в младежкия клас, внезапно прекъсва беседата, което никога друг път не бе ставало, излиза, отива горе в стаята си, взема едно шишенце, слиза и отива при болния брат. Веднага двама братя го последваха, иначе не бихме знаели къде е ходил Учителят. Учителят дал на бслния да изпие наведнъж шишенцето с някаква тъмна течност и си излиза. Връща се в клас и продължава лекцията. По всяка вероятност болният в момент на тежка криза е призовал Учителя и той веднага се отзовал. Този факт може да се провери, ако болният след 33 години помни случая.
Болният веднага изпил лекарството, като имал чувството, че глътнал огън -така силно му запарило. Малко след това почнало изобилно изпотяване, което продължило през целия ден и до късно през нощта, така, че болният сменил десетина ризи. След като привършил процесът на изпотяването, болният веднага заспал, което продължило петнадесет-шестнадесет часа. Като се пробудил, почувствал глад. Почнал да се храни и скоро напълно оздравял.
Единият от братята, които са придружили Учителя при болния брат, е Георги Радев, председател на младежкия окултен клас, по чиито разказ е записан горния случай.
194. ОТГАТНАЛ КАКВО ЩЕ ГО ПИТАТ
Братята Иван и Теню Добреви от селото ни до 1932 година бяха прочели вече по някое томче от беседите и пожелали да се срещнат с Учителя, за да се запознаят с него. Такъв случай им се удал по време на царската сватба, когато имаше намаление по влаковете за София. Отиват на Изгрева. Учителят ги приел и покан ил да седнат, а той седнал срещу тях и си затворил очите, а те стояли и чакали той да ги запита нещо. След няколко минути, прекарани в мълчание, Учителят си отворил очите, погледнал ги и казал: „Вие идвате да ме питате какво е моето учение, нали? Вие четете беседите ми и там всичко е казано." За тях това било достатъчно и те останали учудени, дето Учителят бе прочел мисълта им и веднага им отговорил. Те се върнали доволни от кратката си среща с Учителя
По разказа на Г. Иванов
Бях помощник-пчелар при кооперативния пчелин в нашето село, а Гено бе главен отговорник. Работата вървеше. По едно време той каза, че му се загубили инструменти, които бяха негова лична собственост и хвърли съмнение върху мене, като ме караше да призная, че аз съм ги присвоил. Но как да призная, когато не съм. Задето не признавам, той си позволи да ме бие. Тогава, макар и невинен, за да не ме злепоставя пред хората, аз се съгласих да му ги купя. Това ми струваше десет лева. Това бе един вид глоба за мене.
След около месец от тая случка стопанството пръска овощните дървета с отрова и пчелите измряха. Когато се потърси отговорност, глобиха агронома и Гено. Агронома глобиха сто лева, а Гено - петдесет. Неговата глоба бе в петорен размер на онова, което той бе взел от мен.
След около два месеца го прегази камион и му счупи ръката. Дали не бе същата ръка, с която той ме бе бил? Дали това е случайност, не знам.
Разказал: Станко Георгиев, Камено.
Учителят разговарял на пейката сред боровете на Изгрева с няколко приятели. Разговорът бил интересен и увлекателен и всички слушали с внимание. В един момент настъпило мълчание. Всички чули някакво шумолене край тях. Като се обърнали, видели, че една твърде голяма змия се приближава към тях. Всички трепнали, но не и Учителят. Той се обърнал към змията с думите: „Къде отиваш? Я се поклони на тия приятели. „ Змията се изправила и се поклонила два пъти. „Сега си иди", й казал Учителят. „Ние имаме работа." Змията покорно се отдалечила и разговорът продължил.
По разказа на Асен Велков, Ямбол.
Преди няколко месеца една от най-възрастните сестри в нашия град ми разказа една своя опитност, която е свързана с нейното духовно пробуждане. Тя е следната:
Първото ми дете беше момиче и се казваше Анка. Беше с деликатно здраве. По-голямата ми сестра вече се бе запознала с идеите на Учителя и следваше този път. Анчето много работи бе научило от нея и ми ги казваше. Приятно ми беше, че от леля си учеше все хубави работи. Но така стана, че Анчето заболя и умря, както се казва на обикновен език. Голяма скръб ме налегна. Нямах никъде покой. Дотогава и аз посещавах по някой път беседите, но много не се задълбочавах. Но след като Анчето се помина, аз отидох в София, за да се срещна с Учителя. Разказах му за скръбта си и той ме изслуша внимателно, а след това ми каза: „Човек, когато прави къща, трябва здрав материал, за да не се събаря." И действително, Анчето бе с деликатно здраве, но защо бе така, не зная. Разговорът ни с Учителя продължи. Тогава той ми каза, но не само за да ме утеши, но да ми напомни още по-дълбоко причините за смъртта на Анчето, ми даде следния пример: „Един човек, като заминавал за далечен път, имал една скъпоценност, която оставил на едно семейство да я пази до неговото завръщане. И ето, минават 10-15 години и той се връща и си взема обратно онова, което бе оставил при семейството за пазене. Семейството трябва ли да му се сърди и да тъжи за това, че той си взема обратно оставената скъпоценност?"
С този прекрасен примерУчителят хвърли голяма светлина в моето съзнание, като ми разясни по-дъбоките причини за загубата на обичната ни щерка.
По разказа на Пенка д-р С-ва.
В много случаи загубата на някое свидно за нас същество ни потапя в голяма скръб. Скръбта ни принуждава да търсим утеха и така ние намираме нашето място, нашия духовен път, който иначе не бихме търсили. Всичко в живота следва една разумна цел. Случайност няма.
198. ЕДНО ЕДИНСТВЕНО ИЗКЛЮЧЕНИЕ
Брат Митре преди години работеше в подножието на свещената планина в своя роден град. Голяма бе радостта му, че бе намерил и познал Учителя, който го бе научил как да живее разумно и осмислено, чрез множеството упътвания, дадени в беседите. Брат Митре с право се чувстваше щастлив и непрестанно благодареше на Провидението за тази голяма привилегия, че макар и след много лутания и търсения най-после бе намерил онова, за което бе жадувала душата му - бе намерил Учителя.
През всяко свободно време брат Митре четеше беседи с тетрадка пред себе си и с молив в ръка. Той най-редовно си изваждаше всичко, което му се видеше важно и интересно.
Навикът да чете и да изважда най-важните мисли, е един от най-полезните навици, които той упорито следваше. Едно от правилата, които бай Митре педантично следваше, бе: вечер, преди да си легне, да остави стаята си в пълен порядък, че като стане сутрин, да му е приятно, а сутрин никога да не оставя леглото си и стаята неподредени. Ето, вече двадесет години, откак той следва неотклонно това правило, без нито едно нарушение. Но как се случи една заран, той се увлече в четене и не забеляза, че часовниковата стрелка, отбелязваща часовете, се бе превъртяла няколко пъти. Бе дошло време за тръгване. Взе си чантата и когато да излиза от стаята си, чак тогава видя, че леглото му е неоправено. Ех, малка работа е едно легло, на обед ще го оправи, ще си кажем ние. Но не е така за брат Митре. Той си бе обещал да не допуска изключения, а ето че се налагаше. Да закъснее за работа също не искаше. А минутите се нижеха, стрелката не спираше и той трябваше да бърза. Заключи вратата и забърза към пътната врата, с единствената утеха, че на обед, като се върне, това ще му бъде първата работа.
Да, този ден за първи път от двадесет години брат Митре да остави леглото си неоправено. Отиде на работа, която веднага погълна цялото му внимание. Наближваше дванадесет часа, когато по телефона го потърсиха. Когато излезе вън, бе приятно изненадан, че вижда Учителя с още един брат. Учителят бе дошъл по някаква работа в града и днес ще му бъде гост. Тръгват за квартирата. По пътя две чувства се бореха в душата му. Едното, че днес има рядък гост, а второто, че осъждаше себе си, че сутринта бе оставил леглото си неоправено. Брей, да се не види, си думаше той, един път Учителят да ми дойде на гости и да свари леглото ми неоправено. Непростима грешка, така я отчете брат Митре.
Из дневника на брат Митре.
Ученикът не бива да допуска никакво изключение. Изисква се будност.
Неотдавна посетих един от братята в Минното селище, който сподели следната своя опитност:
Сънувах сън, че една заран към пет часа съм буден, но още се колебая дали да стана. В този момент в стаята влиза човек на средна възраст, с бележник и молив в ръка, който като ме видя, че още се излежавам, ме попита: „На колко години си?" Но преди да успея да му отговоря, той добави: „Трябват ти още хиляда години." Като каза това, отвори вратата и си излезе. Събудих се и станах веднага, като почнах да си размишлявам за значението на съня, който още помнех. Мина ми такава мисъл, че нашите приятели от отвъдния свят се интересуват от нас и следят всяко наше проявление, като за всичко си вземат бележка, кой как изпълнява задачите си. Вероятно този брат имаше за задача да види кой кога става. Дали ставаме навреме и как почваме деня.
Разказал: К.
От голямо значение е ранното ставане сутрин. То определя напредъка ни като ученици. Направете опит за един месец, за три, за година и ще видите какви ще бъдат резултатите. Нашето учение е учение на опита.
На една братска среща в провинцията през 1965 година един брат разказал следната своя опитност:
Братя и сестри, аз живея на Изгрева и често имах случаи да задавам въпроси наУчителя, катомислех, че това, коетотой говори, е много отвлечено и не засяга пряко живота и исках да ми каже нещо реално. „Ще ти кажа", ми каза веднъж Учителят. От този ден аз все очаквах да ме извика и да ми каже. Минаха години и Учителят се помина, без да ми каже обещаното.
Един ден ми се даде картина като насън, но не бе сън. Пристига Учителят с един файтон, запрегнат с два бели коня, име кани да се кача при него. Качих се, без да зная къде ще отиваме; пристигнахме на място при един строеж, Учителят слезе, препаса една престилка и почна да зида с тухли. По едно време тухлите се свършиха и Учителят ме прати да търся тухли. Потърсих наоколо, но не намерих други, освен две, и те опушени, от едно овчарско огнище. Върнах се и му казах за двете опушени тухли, а той ми каза да ги донеса, след като ги поизбърша. Донесох ги и той го постави на строежа, с което строежът се завърши. Тези две макар и опушени тухли запълниха зеещата празнина.
По разказа наТ.
Всеки един от нас е материал в сградата на Божественото. И опушената тухла, и тя ще намери своето място в общата сграда.
През лятото на 1963 година една жена от село Долня Рибница/Благоевградско/ поливала зеленчуковата си градина извън селото. Но тъй като не след много водата се загубила, тя тръгнала по вадата да търси мястото, където се е отбила водата и разбрала, че била отбита от един неин съсед, за да пои своята градина. Казала му: „Ангеле бре, Ангеле, ти ли ми отби водата, змия да те яде." /Тъй кълнат жените по него край./ Денят отминал, взело да се здрачава, когато всички си тръгнали за дома, тръгнал си и Ангел. Когато излязъл на главния път, видял нещо шарено на пътя и посегнал да го вземе, като предполагал, че това е шарена пръчка. Но то не било шарена пръчка, а змия, която го ухапала за ръката. Имало и други хора с него, които веднага му пристегнали ръката над ухапаното от змията място и веднага го пратили в София, където едва го спасили с инжекции, благодарение на бързата лекарска помощ.
Разказал: Крум Божинов.
Пазете се от лоши думи и пожелания, макар и на шега казани, защото има един природен закон, който гласи: Каквото и да пожелаеш, добро или лошо, то ще обиколи света и пак ще се върне при тебе.
Още от ранна пролет нито капка дъжд. Горещото юлскослънце прежуряше. Земята се напука. Тревите пожълтяха и листата на дърветата посърнаха. В един от тези дни влакът понесъл брат Янаки към село Коньово, където отивал да се срещне и запознае с брат Влайчо Жечев. Никак не му било трудно по онова време да го намери, защото брат Влайчо си бил в село, а къщата му всички знаели. Този ден брат Влайчо бил при пчелите на стопанството, за които той се грижел.
„Притебе идвам, брат Влайчо", му казал той. „Идвам да се видим и запознаем." - „Защо идваш, бе другарю? Ти знаеш ли, че ми е забранено да приемам посетители...? Ти знаеш ли. че и книгите ми взеха...?" - „Те и моите взеха, не само твоите." - „Така ли?" - запитал с повишен интерес брат Влайчо. „Тогава ела да се поразговорим." Поканил го в стаята си и се разбрали и опознали.
Записано по разказа на брат Янаки Желев.
С. Вресово.
Една сестра от провинцията си имала едно сандъче с брашно, от което тя все си вземала за каквото й потрябва и не се свършвало. Като отишла веднъж при сандъчето и го вижда все пълно, казала си мислено: „Какво бе туй брашно, че свършване няма." Ето, едза била изрекла тия думи и брашното пред очите й спаднало - в дъното, като останало едва една-две шепи брашно. Тогава тя чула глас, който й <азал: „Ето твоето брашно."
Разказал: Панайот Гранчаров „Всяко нещо, дадено с любов, се благославя." Този случай е подобен на горния. Те са за назидание на ония, които търсят истината.
204. КОГАТО ЖИВОТЪТ НИ Е ЗАСТРАШЕН
През 1928/1930 година, преди още да постъпя в университета, членувах във въздържателни дружества, чрез които развивахме усилена просветна дейност. Изнасяли сме реферати на различни теми. но една от най-важните теми бе научните и етични основи на вегетарианството. Особено върху етичните основи на вегетарианството най-много спорове се водеха. Един от въпросите, които най-често се поставяха, бе какво ще правим, ако ни срещне вълк или мечка. Ще се оставим ли да ни изяде? Или намираш се в параход след океана, заедно с хиляди хора, но зиждаш, че някой садист иска да потопи парахода. Ще го оставиш ли или ще го убиеш, за да спасиш себе си и другите? Труден въпрос, на който аз не можах да отговоря, ето защо веднъж се приближих до Учителя и го попитах при подходящ момент дали е оправдано убийството в тоя случай. „Не", казаУчителят. „Ще му се противопоставиш, без да убиваш." - „Как, Учителю? По какъв начин?" - попитах аз с удвоен интерес. - „Има начини", ми каза Учителят и повече нищо не ми каза. Оставаше да мисля върху казаното от Учителя. След няколко години, като четях лекциите на общия окултен клас, намерих търсения отговор. Тук ще се опитам да предам мисълта на Учителя със свои думи. понеже не мога да посоча том и страница. Примерът беше такъв, че ти се налага на минеш през място, дето има лоши кучета, какво ще направиш? Има четири разрешения на въпроса: Първото: Ще вземеш торба хляб и така ще минеш. Второто: Ще вземеш торба с камъни, за да се браниш. Третото: Ще заобиколиш отдалече, че да не те усетят. Четвъртото: Още отдалече ще ги приспиш. Ако ученикът е упражнявал своята мисъл, както е упражнявал ръцете си, ще може оталече да ги преспи, ако ли не, тогава ще се насочи към едно от останалите разрешения, според степента на своето духовно развитие.
Разказал: Георги Събев.
През лятото на 1948 година бях на Братската градина в Айтос, когато един брат от селата се приближи до мен и поведохме разговор, при който той ми разказа следната своя опитност:
„Ето, стават десетина години, откак съм в Братството, но в мене все още има остатъци от стария живот, от които трябва да се освободя, остатъци, които ме дърпат назад. Тия дни един от учените хора в Братството ме срещна ту к, на градината и ме пита откога съм в Братството. Отговорих му, че съм от десетина години. Тогава той ме попита: „Ядеш ли месо?" - „Да, ям", му казах аз, а той взе да ме упреква, като казваше, как можело ученик на Учителя да яде месо и т.н. Аз не знаех какво друго да му кажа и си мълчах. „А ти, брат, какво ще ми кажеш?" - „Слушай, брат", му казах аз, „я ми кажи като ядеш, сладко ли ти е, яде ли ти се?" - „Право да ти кажа, брат, че ми се яде и ми се услажда. Верно е, че аз няколко пъти се опитвам да се откажа, но ту баща ми ще вземе да псува, ту майка ми ще ми се мръщи или жена ми ще вземе да ми се сърди и аз отстъпвам, пак тръгвам по отъпкания път. А ти, брат, какво ще ми кажеш по този въпрос?" - „Щом като ти се яде, ще ядеш, но трябва да знаеш, че месото не е най-добрата храна за човека, нещо повече, внася известни отрови в нашето тяло. Не забравяй, че животните са наши безсловесни братя, а ние като ги убиваме и ядем, вършим престъпление против Божествения закон. Ти ще ядеш дотогава, докато вземе да ти става отвратително. От този момент нататък ако ядеш, ти вършиш престъпление."
Минало година-две и най-после дошъл този ден. Братът бил овчар и пасял стадото към Петров връх. Било надвечер, когато внезапно се появила силна вихрушка и буря. Облаците затулили слънцето. Затъмнило се. Овцете се разпръснали. Уплашил се братът и взел да се моли, като четял 91 псалом. Чел го веднъж, дваж, като в това време бурята взела да утихва, а нещо вътре в него проговорило и му казало: „Дойде времето" и повече нищо, но той разбрал за какво става дума и обещал, че от днес вече няма да яде месо. След като дал обещание, бурята постепенно утихнала, след което той успял да събере пръснатото стадо.
Наскоро бил празник и баща му заклал агне. Всички в дома им яли, освен него, като никой дори и не го попитал, както правели друг път, защо не яде, като че това било нещо обикновено.
Разказал: Иван Кибринев.
Добре е всеки човек да работи и да чака своето време, когато тихият глас да му проговори да бъде буден, за да не отлага, да не се бави.
206. КАК ЕДНА СЕСТРА ИЗПЪЛНИЛА СЛОВОТО
При една среща на Братската градина, при един разговор стана дума за приложението на Словото на Христа в живота, тогава една сестра каза: „Аз изпълних Словото на Христа, дето казва: Раздай всичко, тръгни и ме последвай..." Много погледи се насочиха към нея в тоя момент, защото всички горяха от желание да видят и да чуят как тя е изпълнила Словото, което се отнася за богатството. „Кажете, сестра, какво направихте. Пояснете се." - запитаха някои. „Ето как", поясни тя. „Имах чифлик от няколко декара, продадох го и парите раздадох на синовете и на дъщерите си, като и за себе си оставих. Възнаградих и оня брат, който се грижеше за чифлика. И тъй, всичко раздадох и сега съм свободна от материални грижи." Тогава една сестра я запита какво е раздала на сиромасите. На този въпрос тя замълча, което ще рече, че тях ги е забравила. От тридесет-четиридесет милиона, които е получила от чифлика, не дала нищо за бедни и нещастни. Така постъпват и дивите зверове, като мечката се грижи за своито мечета и вълчицата - за своите вълчета.
Да се пазим от извращение на Словото, защото отговорността е много голяма. Само който прилага Словото, той е истински ученик и последовател на любимия ни Учител.
/Спомени от една среща./ 207. БАНКНОТА ОТ НЕВИДЕЛИЦА
През лятото на 1937 или 1938 година един стар брат от Изгрева ми разказа следната своя опитност:
Занаятът ми е точилар. Това бе след Европейската война. Случи се така, че се заредиха няколко дни без каквато и да е работа. Първият ден мина целият в очакване. Взе да се смрачава, без да съм изкарал нито стотинка. Взех пари в заем и купих нещо за ядене, за да занеса в къщи. На втория ден пак няма работа. Беше ми неудобно пак да вземам пари в заем, след като не съм върнал взетите вчера. Отидох си в къщи с празни ръце, където и жената, и децата, всички ме гледаха накриво, като че аз бях виновен, задето няма работа. Где хапнали, где не, легнахме си. Сутринта отивам на работа - вече трети ден, без някой да влезе в дюкяна ми. Излязох вън и клекнах под едно дърво и съм се замислил дълбоко, като се питах в себе си какво ли съм сгрешил, че Господ ме наказва. Взех да се моля в себе си. В този миг зашумоляха листата на дървото, без да има какъвто и да е вятър. Както седях клекнал, пред мене падна от клоните на дървото една 5-левова банкнота, но съвършено нова, още непрегъната, като че току-що е излязла от печатницата. Взех я, но преди да я прибера в джоба си, се огледах по улицата, да не би да е изхвръкнала от ръцете на някого. Но като видях, че нямаше: никой, освен мене, разбрах, че е за мен и я прибрах в кесията си. Зарадвах се, че тази вечер няма да се върна с празни ръце и благодарих на Бога за помощта, която ми изпрати по този тъй необикновен начин.
Разказал: Михаил Добрев, Изгрева.
„За Бога невъзможно няма, Той всичко може." - Учителят.
Понякога Бог допуска да бъдат изпитани нашата вяра или търпение, като след това показва милостта си, като ни помага по най-различни начини.
Всяка сутрин съселяните ми си изпъждаха рогатия добитък на площада, откъдето пастирите ги подбираха и изкарваха на паша. Една сутрин един съсед си позволи да бръкне в джоба ми и да извади една беседа, която сутринта бях чел. След като прочете една страница и разбра, че в тия книги има голямо знание, което не е за нашите прости глави, ме запита: „Ти в София ходил ли си?" Отговорих му, че не съм. „Този човек познаваш ли го?" - ме запита той. - „Не съм го виждал", му казах аз. - „Е, как тогава си станал негов последовател?" - „Щом ме питаш, ще ти кажа. Виж какво, аз, като отида в града и на някоя витрина видя ябълки, купувам си и ям, без да питам от кое дърво са брани. Така е и със Словото на Учителя. Макар че него не съм видял, но Словото му чета и се уча от него." Съселяните му се слисали от този находчив отговор и повече нищо не му казали.
Опитност на брат Киро Овчаров.
Веднъж помолих брат Киро Овчаров да ми разкаже как, по какъв начин той е намерил този духовен път и откога датира неговото духовно раждане. Въпреки че той не обича да говори за себе си, веднъж бе в добро разположение и ми разказа своята кратка история,
Аз, каза той, още от дете съм религиозен, тъй че може да се каже, че аз съм роден с вярата в Бога. Когато станах на десети на години, взех да паса бащините си овце и да спя на къра /по къшлите/, далеч от хората, далеч от общия шум.
През летните вечери аз често се заглеждах в звездите или заслушан в песента на щурците, в песента на вятъра или в застрашителния вой на бурята, но нищо не разбирах. Всичко бе затворена книга за мене. Бях слаб и страхлив. Всеки, който пожелаеше, можеше да ме ругае или бие. Само единствено вярата ми в Бога ме крепеше. Много исках да слушам словото Божие, но нямах възможност да посещавам църква. А да се чете Библията в къщи, поповете тогава казвали, че е грешно. Времето минаваше ден след ден, година след година, докато през 1927 година в селото ми дойдоха външни хора, които продаваха Библия. Една Библия струваше седемдесет лева тогавашни пари. Когато отворих кесията, имаше точно толкова. Купих си Библия. Каква радост беше това за мене, че ще мога да чета Божието Слово и да се уча да го изпълнявам. Аз имах чувството, че съм най-богатият човек, щом като имам Библия. Една от моите мечти се бе осъществила. Хората, които продаваха Библии, ми взеха адреса, като ми казаха, че пак ще ме посетят. Аз обаче ги предупредих да не идват, за да си нямат неприятности със селяните, които не са настроени благоприятно към вярващите.
Няколко месеца след това брат Георги Куртев посети селото ни, придружен от братята Черню Калушев и Михаил Сербезов от съседното село Изворище, тогава Тержимен. Те ходили в дома на брат Паскал, но тъй се случи, че тогава аз не се видях с тях. Все по това време аз се бях подложил на пост, молитва и уединение, което продължи десетина дни, но дойде един брат, който ми помогна със съветите си и аз надживях този своего рода аскетизъм и почнах да ходя на събрание в Изворище или в Габерово. Духовните песни, които се пееха тогава в събранието / Тебе пеем, Богородице дево и др./ ме плениха. Душата ми бе жадна за такава музика и такива слова. Аз разбрах, че моето място е тук, не другаде. Песните и словото бяха като балсам за моята жадна душа. След като мина известно време, взеха да ми дават беседи да си чета в къщи. По-големите братя, като видяха моята ревност и привързаност към делото, разрешиха ми да си открием събрание в моя дом, аз, брат Паскал и жените ни. Каква по-голяма радост от тази, да можем да си имаме събрание в нашето село.
По-старите братя, като гледаха моята преданост към делото, един ден ми казаха, че вече е време да оставя цигарите. Не беше нужно да ми се повтаря, защото аз бях готов. Помня, че ми бяха останали в кутията три цигари, хвърлих ги и повече не запалих. За яденето на месо още никой нищо не ми казваше, но не помня как аз се научих, че хората от Братството не ядели месо. Повече не ми бе нужно и аз се отказах. Това беше естествена последица на моето духовно подвизаване. Достатъчно ми беше аз да зная. че не бива да се яде и вече въпросът за мене бе решен.
Годините минаваха. Младото поколение растеше, но новихора в Братството не влязоха. На нас не ни оставаше друго, освен да запазим децата си от светско влияние, ето защо с брат Паскал решихме да заякчим връзките си, като станем сватове. Аз имам син, той - дъщеря, задомихме ги. Това беше най-разумното разрешение на въпроса. Децата ни поеха пътя и ние сега сме спокойни, че те ще ни заместят.
Горните бегли бележки са записани по разказа на брат К. Овчаров.
Като четем беседите и лекциите, ще срещнем указания, дадени от Учителя към братските семейства, като се казва, че един брак има смисъл, ако децата, родени от този брак, бъдат възпитани в духа на идеите.
Братята Киро и Паскал не са учени, не са с образование, а са прости селяни, но те са намерили най-правилнотото разрешение на въпроса за задомяването на своите деца,
Всички родители, които са пренебрегнали този въпрос, може би ще има често да съжаляват. Когато има различие във възгледите, не може да се иска хармония в живота. Възгледите до голяма степен са определящи, за да не кажем решаващи фактори за един по-добър живот.
На 19 август 1918 година бяхме на Добро поле, когато ни плениха и изпратиха в пленнически лагар „Микра" край град Солун. Отношението към пленниците -лошо, а храната - крайно оскъдна. Тежката работа която работехме, изискваше по-добра храна, но нали ние бяхме пленници, хранеха ни, колкото да не умрем. Но не стига това, че храната е слаба и некачествена, но аз, като вегетарианец, не можех да ям месо и така останах само на хлебната дажба. Отначало имах някой лев ис тях се поддържах, но и те скоро се свършиха. Тежкият труд и слабата храна бързо се отразиха върху здравословното ми състояние, като често взе да ми се вие свят. Другарите ми виждаха това положение и ме съветваха да си получавам дажбата месо и да го ям, иначе по-зле. Вече пред мене се изправи въпросът с всичката си сериозност, дали да ям месо или да умра от глад. Един ден се опитах да ям, но ми са видя тъй отвратително, че предпочитах да умра, но не и да ям месо. Тежко изпитание стоеше пред мен. Никой не можеше да ми помогне, освен един Бог. Моята съдба бе в ръцете на Бога.
Работехме на Солунското пристанище, където бяхме само пленници и служащи, само мъже. Никакви жени нямаше между нас. Веднъж, като отидох към работното си място, намерих чиста, бяла дамска кърпичка, загъната на четири и вътре книжни пари, сто динара /10 х 10/, равни на наши сто лева. Парите, още с ръце не пипнати, съвършено нови, като че сега излезли от печатницата. Погледнах да видя наблизо някоя жена, която да ги е загубила, но не се оказа никаква жена ни наблизо, ни по-далеч. Разбрах, че парите са за мен и от тях почнах да харча, за да се храня. Силите ми се повъзвърнаха. Тези пари ме изведоха от кризата, в която бях изпаднал. Наскоро след това ни преместиха в сръбски лагер, където бяхме при по-добри условия. Там и отношенията бяха по-добри, и храната.
Пленничеството ни продължи до 20 август 1920 година, когато дойде една обща заповед за освобождаване на пленниците.
Г. Радев, Ямбол.
Казва се в Словото наУчителя, че пътят на ученика не е гладък. Ученикът ще бъде изпитан дори до краен предел и тогава ще му се помогне по някакъв начин. Такъв е и горният случай с този наш предан в делото брат.
Тежките изпити са за силните ученици. Параход, който е в движение, него го блъскат вълните, а не който е в застой. Изпитът е за напредналите ученици, за да преминат в по-горен клас.
211. ТИ НАЛИ ЗНАЕШ ПЪТЯ, ЗАЩО ТЪРСИШ ДРУГАР
До 1945 година служих в армията. При мене служеше инженер Кадиев като запасняк. След като мина известно време и ние се поопознахме, аз взех да споделям някои мисли от Учителя. Той проявяваше интерес, ето защо аз от време на време му казвах по нещо, което радваше и двама ни. След известно време му се случи да отиде на служба в София. След като си свършил служебната работа, намислил да се възползва от идването си в София, за да се види с Учителя, да се срещне и запознае. Както идеите, така и личността наУчителя го интересуваше. Но инженер Кадиев беше доста стеснителен, ето защо търсел някой да го заведе и представи наУчителя, но след като не намерил такъв, тръгва и отива сам.
Учителят още като го видял, му казал: „Ти защо търсиш другар, нали знаеш пътя? Ти, като беше още ученик в VI клас взе да четеш една моя беседа, защо не я довърши?" Инженер Кадиев се опитал да се оправдае и какво бе му казал, не помнил, но това, което му направило силно впечатление било онова, което Учителят му бил казал. Когато Кадиев се връщал за града, из целия път си мислел за личността на Учителя, която колкото и да се мъчел, не можел да обгърне и обхване със своя ум.
„Откъде знаеше Учителят, че аз съм търсил другар да ме заведе при него?" -казваше после Кадиев и второ: „Отгде знаеше той, че аз някога, като ученик, съм взел да чета негова беседа и че не съм я довършил?" Тези два въпроса дълго време изпълвали ума и съзнанието на Кадиев и той дошъл до извода, че Учителят е необикновен човек, който с никого другиго не може да се сравнява, освен с Христос.
Разказал: Ал. Петров.
3 януари 1966 година, Шумен.
212. СЛАДКО ЗА УЧИТЕЛЯ ОТ СЕСТРА РАДЕВА
Беше пролет. Овощните дървете бяха накичени и пременени със своята най-хубава бяла премяна, когато един файтон спря пред дома на Боздуганови в Шумен, от който слезе Учителят. Вестта, че Учителят е пристигнал, се разнесе бързо между нашите приятели. Научи се и сестра Радева и взе да се приготовлява, за да отиде и да го поздрави, като знаеше, че все ще научи нещо ново и поучително. Да, Учителят беше жива книга, само да можеш да четеш и да разбираш. Сестра Радева не искаше да отиде при Учителя с празни ръце, ето защо слезе в мазето, за да вземе някое бурканче със сладко. Посегна да вземе едно, но то й се видяло голямо и се поколебала, но после пак него взела и му го занесла. Като му го дала, Учителят й благодарил, като й казал: „Ти, сестра, като го вземаше, ти се досвидя." Сестрата, като чула това, изчервила се от срам и нищо не казала. Когато вземала бурканчето, никой нямало при нея и тя на никого още не бе казала, Учителят отгде знаеше? Защото тя само бе го помислила.
Разказала: Сестра Радева на Ал. Петров.
Гр. Шумен, 1930 година.
По Нова година с един брат ни хрумна идеята да посетим болните наши приятели в града, като по този начин да изразим нашата любов и внимание към тях. Зарадваха се, като ни видяха, а това зарадва и нас.
„Сега разбрах защо трябва да се посещават болни", ни каза един от тях, който вече няколко години пази стаята. „Когато бях здрав и наум не ми идваше за посещаване на болни. Но сега, когато ме затвориха между четири стени, разбрах от какво голямо и важно значение е това, да се посещават болни."
Страданието бе научило този брат на онова, което бе пренебрегвал, когато е бил здрав. Ето защо добре е да не забравяме, че има както болни, така и бедни и нещастни, които ожидат за нашата помощ, посещение или утеха.
Който прилага Учението - Словото в живота, той ще има и наградата, вътрешната радост, която с нищо не може да се откупи.
Георги Събев.
Било края на месец юли, когато Учителят, с една значителна група от 20-30 души пристигнали на седемтях рилски езера, но тъй като било късно и нямало време за устройване на лагера, а освен това времето било хубаво и спокойно, можело да се спи на открито. Събрали братята дърва, запалили огън и нощували край огъня. Вечерта преди лягане Учителят се обадил на една сестра, като й казал: „Сестра, тая вечер, рекох, вие ще сте дежурна, ще будувате." - „Добре, Учителю", казала тя.
Било късно през нощта. Всички спели дълбок сън след дългия и уморителен път. По едно време дежурната сестра забелязала, че от дълбочините на езерото постепенно се издига и оформява една женска светла фигура, вероятно нимфа, която тръгнала по повърхността на езерото към спящите, които били на самия край на езерото. Дежурната се уплашила и извикала: „Айй, Учителю!" - „Не бой се", казал Учителят. „Аз съм буден." Бялата фигура се върнала и изчезнала, както се била явила. Сутринта Учителят казал на сестрата: „Това го направих заради теб, за да видиш."
Разказала Веса Козарева на Ал. Петров. 215. СИЛНОТО ЖЕЛАНИЕ
Съпругът на сестра Йорданка бил заминал в Северна Америка. После извикал и нея, след като тя вече била запозната с идеите на Учителя. Получавала тя писма и беседи. Четяла и поддържала връзка с Изгрева, но Учителя не била виждала. Много искала Учителят да й се яви, за да го види, но не станало. Когато след години се върнала в България, отишла при Учителя, като му казала какво била пожелала в Америка, но не станало. Тогава Учителят й казал: „Ако силно бяхте пожелали, щеше да стане." Значи силните желания се реализират, ето защо да внимаваме какво ще пожелаем.
Разказала: Сестра Йорданка.
5 януари 1966 година.
Оженихме се по любов с моя съпруг и живяхме във взаимно разбирателство много години. Родиха ни се деца, които отхранихме и възрастихме. Възпитахме ги в духа на Учението, което ние следваме, но ние малко направихме за тях, за да ги въведем в наша среда и да ги запознаем с децата на наши приятели. И тъй, те израстнаха сами, без да се срещнат и запознаят с децата на нашите братски семейства. Това се дължи изключително на съпруга ми, който, където и да отиде, по събори, сбирки или срещи, нито мене вземаше, нито някое от децата. Той може би смяташе, че всеки човек си има свой път и ние не трябва да се месим. И така, децата отраснаха и ги задомихме за първия кандидат, който се яви, без да държим сметка за идейните различия между тях, които без друго ще създадат трудности в техния съвместен живот. И така стана. Техните съпруги и съпрузи не споделят идеите ни и сега те срещат големи противоречия и се измъчват, измъчваме се и ние, като гледаме липсата на едно общо разбиране.
Тяхната мъка е наша вина, защото ние не помислихме за тяхното бъдеще, като не ги запознахме с младежи от нашата братска среда. Споделям мъката си, дано с това помогна на ония родители, които още не са разрешили този въпрос, да си помислят, за да не направят нашата грешка. Вярвам, че някой ще се поучи от нашата грешка и тогава мъката ми ще бъде по-малка, ако мога да предпазя другите от грешка.
Разказала: Харизанова.
Беседата току-що бе привършила и приятелите почнаха да се разотиват на групи от по двама или трима. Из пътя те си коментираха някои мисли от току-що прочетената беседа за Малкото добро. Брат Слави и Неделчо вече бяха излезли на главната улица, когато пред тях се изпречи беден човек, който ги помоли за помощ, за две стотинки. Брат Слави бръкна в кесията си, извади и му даде, а другият брат, Неделчо, не му даде - не че нямаше, а се чудеше какво ще прави бедния с две стотинки, какво може да се купи с две стотинки. Но както го гледаше, бедният се изгуби от пред очите му Беше по обяд. Времето светло и ясно. Бедният се изгуби между множеството и повече никой не го видя.
Две стотинки му бе поискал беднякът, но брат Неделчо не му дал, не че нямал или не е желаел, но той, вместо да извади и да му даде не две, а десет или двадесет, бе взел да умува. Неделчо пропадна на изпита по щедрост, пропадна на изпита за малкото добро, за което само преди малко бяха говорили.
218. ПОЛОВИН ЛЕВ В ЗАЕМ НА БЕДНИЯ ЧОВЕК
След като ми взе ТКЗС-то градината, от която си вадех прехраната, вече стотинките по-рядко се задържаха в кесията ми. Един ден бях излязъл към Главната, ето че насреща ми един човек, който каза: „Дядо, дай ми половин лев в заем." Извадих кесията, за да видя дали има. Имах всичко 52 стотинки. Дадох му 50-тях. Останах с две стотинки. Но това не ме безпокоеше. Развах се, че можах да му услужа, защото аз не му ги дадох в заем. Вървя си по пътя и ето, след около половин час ме среща една жена и ми дума: „Дядо, веднъж взех от тебе метла и не съм ти я платила. Отдавна те търся да ти я платя. Сега те намерих, чакай да си уредим сметката." Даде ми един лев. В кесията ми пак имаше пари и то двойно повече, отколкото имах, преди да дам в заем
Опитност на дядо Колю от Айтос.
И от горния случай се вижда, че има кой да промисли и за нас. Щом ние даваме, и на нас ще се помогне по един или друг начин. Такъв е великият Божи закон. Никога не казвай, че нямаш или че не можеш да помогнеш. И като нямаш, пак ще дадеш, което ще рече пожелай му доброто.
219. НЯМА ДА ОСТАНЕ КАМЪК ВЪРХУ КАМЪК
През 1922 година няколко братя от Варна намислили да правят комуна. Когато вече били готови да продават къщите и имотите си и да ги влагат в обща каса, тогава се сетили първо да се допитат до Учителя. Ето защо пратили няколко сестри при Учителя, за да му кажат за решението си. Но Учителят им отсякъл пътя, като им казал нищо да не правят. Върнали се сестрите и докладвали за мнението на Учителя, което било отрицателно. Чудна работа, си думали те, как може за такава прекрасна идея Учителят да не се съгласи. Сигурно сестрите не са му обяснили хубаво. Ето защо те решават да се срещнат лично с Учителя. Отишли те при него и му изложили идеята си. Учителят ги изслушал, след което им казал да останат за неделната беседа.
Когато наближило време, те наели файтон, качили се всички и тръгнали за братския салон на ул. „Оборище" 14. Когато минавали по улиците „Дондуков" и „Търговска", Учителят, като погледнал високите сгради, казал: „Няма да остане камък върху камък." Всички присъстващи чули, но никой не се обадил. Това предсказание се сбъднало след 20 години, когато българското правителство на Филев - Божилов бе обявило символична война на Америка. Това беше през 1943 година, когато американски самолети бомбардираха София.
По време на беседата Учителят изяснил своето становище по отношение на комуните и те разбрали, че не бива да правят прибързани работи, като останали на гости на Учителя няколко дни. Учителят бил разположен и им свирил с цигулката, и им пял. А братът Матей Калудов всяка сутрин ходел да пита Учителя дали да си тръгват. Ще ви кажа, отговарял му Учителят. Най-после, на петия ден, като отишъл пак да го пита, Учителят му казал: „Щом като бързате толкова, може да си тръгвате." Те още същата вечер отпътували с влака за Варна. Било месец декември. Пътували нощем. Но след като минали Попово, между Попово и Търговище линията била прекъсната вследствие катастрофа и се наложило около половин километър да пътуват пеша и да пренасят тежките си куфари. Влакът, с който продължили, нямал отопление и те мръзнали из целия път до Варна.
Много години след това брат Калудов, като си спомнял за тоя случай, си чукал главата и думал: „О, главо, главо. Който не слуша Учителя, така му се пада. Учителят ни канеше да останем, а ние все напирахме."
Разказал: Петър Терзистоев.
Не е случайно дето Учителят ги е задържал 4-5 дни. Той по всяка вероятност е знаел за предстоящата катастрофа с влака по същата линия и умишлено ги задържал, за да ги избави от несгоди и мъчения.
През 1935 година работех на Горска индустрия, село Кочериново в Рила като магазинер. От преумора очите ми отслабнаха. Лекарят ме прегледа и предписа инжекции, които бяха много болезнени и аз се отказах от тях. Тогава се сетих за Учителя и си казах: „От Учителя по-голям авторитет няма, ето защо ще отида да се посъветвам с него. Срещнах се и му казах болката си, а той ми каза като си отида да почна да вземам стъргани моркови с лимон, а при липса на лимон, с малко винен оцет преди всяко ядене, без хляб, а вечер краката до глезените в топла вода и с канче поливаш краката си с топла вода от коленете надолу. Ту десния - ту левия, около десетина минути. След това обуваш чорапи или терлици и си лягаш. Това продължи 30-40 дни, но аз още на седмицата почувствах голямо облекчение.
Опитност на П. Терзистоев.
През месец май или юни 1924 година заболях от простуда. Случи се така, че тогава Учителят беше във Варна. Състоянието ми бе особено. Бях като в сън, а всъщност не можех да спя и всичко ме отгечаваше. Диагнозата, определена от лекарите, бе простуда, комбинирана с нервно разстройство. Лекуваше ме военният лекар, д-р Стоянов, който ни бе близък. Но аз не можах да вземам предписаните от него лекарства, ето защо потърсих помощта на Учителя. Моята жена всяка сутрин носеше череши на Учителя, от най-хубавите, като се осведомяваше от него за моето състояние. Една сутрин, като отива пак да занесе череши, сестрите я посрещат още отвън радостни и засмени, като й казват, че тази сутрин Учителят им казал: „Братът беше пътник, но го върнахме." Тези думи са казани по време на закуската. След това той изпраща д-р Иван Жеков и ме подложиха на изпотяване по следния начин: Поставиха ме на гръб, а от двете ми страни по две силно нагряти тухли, а отгоре покрит с одеяла. Скоро почна изобилно изпотяване и преобличане в продължение на няколко часа, след което аз получих едно значително успокоение. Това бе първото. Второ: Полагаха ме във вана с гореща вода при 37 градуса, в която да стоя около петнадесет минути, придружено с обтриване на коремната област. Още след втората баня ми дойде сън, даже задрямах във ваната. Това лечение с вана продължи около 15-20 дни. Братството устрои излет до Ташли-тепе, заедно с Учителя. Заведоха ме с каруца там. След това здравето ми бързо взе да се възстановява и аз вече можех да ходя с помощта на бастун и почнах работа.
Аз оздравях по методите на Учителя и под негово ръководство, като лечението бе провеждано от нашия любим брат д-р Иван Жеков
Разказал: Петър Терзистоев на 1 януари 1966 година.
Гр. Варна.
222. МЕТОД ЗА УСИЛВАНЕ НА ЗРЕНИЕТО
Веднъж нашият обичен брат, зъболекарят Михаил Стоицев, отишъл при Учителя и му се оплакал, че зрението му вече много отслабнало и не ще може да ходи и да посещава приятелите по градове и села, което досега бе правил. Учителят го изслушал, след което му препоръчал да посреща изгревите на слънцето и да прави гимнастика на очите.
Брат Стоицев приложил препоръчания метод около една година и получил подобрение на зрението. Същият споделил тази си опитност с другите наши приятели, за да могат да се възползват при нужда.
Наскоро преди смъртта на мама, баща ни, Георги Куртев, стоял при нея и си разговаряли. Тогава той й казал: „Който от нас си замине пръв, да не забравя да се обади на останалия жив."
След като си заминала, баща ни все очаквал да му се обади, но това не се случвало.
Една нощ мама му се явила насън и обяснила, че законите в невидимия свят са други и човек там не може сам да решава какво да прави, но тъй като вече била обещала, разрешили й да му се обади по следния начин: казала му: „Когато отиваш към градината и видиш ято птички да летят ниско над главата ти, да знаеш, че първата в ятото съм аз."
И действително, на следващия ден тя му се обадила по този начин.
Разказала: съпругата ми, Донка Г. Куртева.
Една бедна жена, вдовица, останала без работа и търпяла глад и мизерия. Но тъй като повече тя не можела да понася, намислила да тури край на живота си. Не можела да гледа повече как децата й се превиват от глад. Купила си тя отрова и вече я била приготвила във водната чаша, готова да я изпие, но в този момент влиза при нея старец, който й казал: „Ти знаеш ли, че след два дни ще получиш заповед за назначение?" Като казал това, взел чашата с отровата и я плиснал през прозореца, след което си отишъл.
След два дни тя наистина получава заповед и почнала работа. Не на скоро след това тя разказала, на свои близки тази своя опитност. Те я изслушали и един неделен ден я поканили на разходка. Минали те през боровата гора и стигнали на Изгрева. Учителят бил на поляната. Като го видяла, в неговото лице тя познала оня старец, който й се бе язил в къщи в оня критически за нея момент. Приближила се към него и казала „Ето моят спасител!" - „Тъй ли? Радвай се тогава", казал Учителят и си отминал.
Тези нейни познати по всяка вероятност са били или хора от братството или близки на нашите среди, затова са я завели на Изгрева.
Разказала: Дора Куртева.
225. ТРИМАТА ПРОФЕСОРИ И УЧИТЕЛЯТ
Веднъж на брат Русев от София - директорът на банка „Гирдап", му хрумнала идеята да уреди една среща на тримата професори, Асен Златаров, Михалчев и Консулов с Учителя. Тази среща се състояла в дома на брат Русев, по желание на професорите. На тази среща, както и всякога друг път, Учителят се е държал най-естествено, а те забили очи в масата през себе си, не смеели да го погледнат. Но тъй като никой не решавал да почне разговора, Учителят задал някои въпроси на Асен Златаров, който отначало се е държал като професор, но неговите знания постепенно се стопили пред оня неизчерпаем океан от живо знание, което Учителят обладавал. Златаров се е смалил до положението на дете пред величествения духовен ръст на Учителя.
След като завършил разговора със Златаров, Михалчев задал на Учителя някои въпроси, след което получил кратки, но изчерпателни отговори. Сега вече дошло ред за Консулов, който бил писал статии против Учителя и Учението му. На Консулов Учителят му се карал като на ученик.
Добре е да се има предвид, че професор Консулов познавал нашия брат Петър Камбуров като студент и неколкократно бил го молил да му уреди една среща с неговия Учител. Такава среща Камбуров отбягвал по свои съображения. Но след срещата на тримата в дома на Русев, Консулов вече не настоявал за нова среща с Учителя.
Горното е написано по разказа на Петър Камбуров, учител-пенсионер от град Казанлък на 16 май 1965 година в гр. Казанлък.
Първите години, когато Учителят живеел в град Варна, един летен ден тръгнал на екскурзия с още няколко души из златна Добруджа. Денят бил горещ и пътуването уморително. Никъде не се виждало дърво, под сянката на което да си отпочинат. Вече наближило обяд, а място за почивка още не се намирало. Като вървели и се вглеждали напред и встрани, забелязали далеч от пътя чардак и сграда. Решили да се отбият там, ако има човек, да си отпочинат. Стопанинът на пчелина бил там и ги приел с разположение. След като си отпочинали и наобядвали, Учителят повел разговор със стопанина. „Как са пчелите тази година? Боледуват ли?" - „Не само боледуват, но и умират", казал с въздишка стопанинът. - „Искаш ли пчелите ти да не боледуват и умират?" - „Да, искам. Мога ли да не искам?" - „Ако ти кажа нещо, ще ме послушаш ли?" - „Ще те послушам", казал пчеларят, без много да му мисли. - „Тогава ето какво ще направиш, но първо ни кажи колко са всичките кошери." - „Стои двадесет кошера." -„От тях ще отделиш дванадесет, ще си ги отбележиш. Те ще бъдат за Господа, а другите сто и осем ще са за тебе. Ти ще се грижиш за всичките еднакво, но когато дойде време да вадиш мед, тогава от дванадесетях кошера ще го туряш отделно. Него няма да продаваш. Той ще бъде за Господа, а от всичките други пчели медът ще е за тебе и с него ще разполагаш, както намериш за добре. Когато дойде някой да купи мед, ще му даваш от твоя, а когато някой дойде да поиска малко мед за болен, ще даваш от меда, който е оставен за Господа. Него няма да го продаваш, а ще го раздаваш."
Годината се случила благоприятна. От 108 кошера извадил 5-6 тона мед, а от 12-те - около половин тон. Продавал пчеларят и и прибирал парите, докато свършил неговият мед. Усладило му се. Толкова пари никога не бил видял в ръцете си. Гледал другия мед и си казал: „Защо му е на Господа толкова мед?" И добавил: „Господ мед не яде." И продал и него, и прибрал парите. През зимата и пролетта пчелите му измрели и пчелинът запустял.
Който се лакоми за малкото, загубва всичкото, казва поговорката.
Разказал: Георги Събев.
Още като студентка се познавах с приятелите от комуната от с. Прослав3. сега квартал Прослав. Един ден те ме натовариха с една трудна за мен задача-да отида в София на Изгрева при Учителя Дънов, да му поискам пари, за да си купят земя, нужна за бъдещата комуна, приятелите от Прослав бяха с убеждение, че Учителят Дънов е много богат, а освен това, като се има предвид благородната цел, той ще даде. А защо приятелите от Прослав се бяха насочили към мен - че именно аз трябва да отида да искам пари, не знам.
Отидох при Учителя, когото за първи път виждах и му казах защо ме пращат приятелите от Прослав при него. Тогава той ми каза да отида да си взема куфара и да отида при него. Той ми напълни куфара с беседи и ме изпрати, а за земя лесно ще се намери, ми каза той. Пристигнах в Прослав късно през нощта. Всички бяха легнали. В същата стая, където щях да нощувам, спеше и друг човек. Аз влязох тихо, оставих си куфара под леглото и си легнах. През нощта става другият приятел, изгарящ от желание да види какво нося в куфара. Става, светва и се навежда да изтегли тежкия куфар. Той вероятно си бе помислил, че това са все пачки банкноти. Но като видя, че това са беседи, едва не припадна. Аз тайно го наблюдавах. Приятелите от Прослав не бяха очаровани оттози дар на Учителя. „Ние те пратихме за пари, а ти ни носиш беседи от Дънова." - „Какво да правя? Това ми даде Учителят Дънов", казах аз.
По тая причина отношенията им към мен се охладиха и аз почнах да чета беседите и преминах към Бялото Братство.
Когато приятелите от Прослав ме пращаха при Учителя, ми думаха: „Той е богат. Той със златна чаша вода пие." Аз само ги слушах, но не знаех истината и си мълчах. Когато след време отидох на Изгрева, а след това и на изворчето „Дианабат", разглеждах го и му се радвах. Правеше ми впечатление неговото устройство, с открити циментирани вадички, където водата се загрява от преките слънчеви лъчи, преди обяд. Като стоях при изворчето и му се любувах, неусетно при мене се изправи Учителят, който ме погледна благо и ми каза: „Искам да пия малко вода." Нямаше чаша, с която да се пие вода, освен една консервна кутия, и тя с ръжда по дъното и отстрани. „Няма с какво", казах аз. „Тук има само тази ръждива кутия." - „Дай ми да пия", повтори той. Учителят пи и утоли жаждата си. Кога си отиде, не го видях. Както внезапно се яви, така и изчезна, докато аз бях улисана в изворчето. Тогава веднага си спомних думите на приятелите от Прослав: „Той пие вода със златна чаша." Аз се усмихнах на хорската мълва от една страна, а от друга се удивих на скромността на благия Учител.
Разказала: Донка Кошева. 228. В ТЪМНА НОЩ СРЕД РЕКАТА
Случката, за която сега ще разкажем, е станала около 1929 или 1930 година, когато две сестри от Орман /сега Горица/ решили да отидат до едно съседно село. Замръкнали по пътя. През деня горе в Балкана валяло дъжд и реката придошла. Мост нямало и трябвало да се гази, а било много тъмно, че нищо не се виждало. Чувало се само бученето на придошлата вода. Двете жени в тъмното напипали плет, от който измъкнали по един кол да се подпират и почнали да газят, като бавно влачели краката си по земята, за да не ги отнесе водата. Тя постепенно ги обхванала до кръста. Ставало опасно. Спрели те всред реката и почнали да се молят. Не знаели прииждали още водата, или вече се оттича. Като постояли те така около половин час, сякаш водата се успокоила, тогава те продължили да газят и минали благополучно. Голямата им вяра и молитвата им помогнали.
По разказа на Димитра Апостолова.
Когато отивах на школа, пътят ми минаваше край една къшла, дето имаше няколко лоши кучета, които всякога ми всяваха страх. Веднъж, като минавах пак по същия път, помолих се Бог да ме отърве от тези зли кучета. Когато се връщах, кучетата не се обадиха. На втория и на третия ден - също. Когато случайно срещнах стопанина им и го запитах за кучетета, той ми каза, че те миналата нощ умрели, без да са боледували.
Д. Апостолова.
Всякой, който поиска помощ с вяра, разумният свят му помага. Затова се казва: Вяра и добри дела са нужни.
230. ДА СЕ ПОМОЛИ ЗА СЕТЕН ПЪТ
По време на последната война през 1945 година, една рота наши войници били пленени и присъдата им била прочетена, да бъдат ликвидирани. Извели ги настрани и взвод войници били строени и чакали заповед. Заповедта била дадена и един по един войниците падали. Когато наближил редът на десетия, той се помолил на офицера да му позволи да отиде настрани, да се помоли за последен път. „Отивай!" - му казал офицерът и войникът се отдалечил. Следващите войници били също застреляни и веднага отрядът се отдалечил от мястото на екзекуцията, без някой вече да потърси войника, който бе отишъл да се помоли за сетен път.
Само като помислиш за Бога, ти вече си под неговата бащинска десница и покровителство.
Разказал: Петър Димков.
По времето, когато Вълко Червенков бе министър-председател и министър на просветата, една девойка от град Ямбол от руски произход кандидатствала в университета три години под ред, но все не я приемали. Семейството било в отчаяние. Чудели се какво да правят, за да бъде приета дъщеря им.
Една нощ майката сънува, че при нея идва старец с бяла брада и дълга, подрязана до раменете коса, който казал: „Дъщеря ви не е приета, нали? Подайте молба до канцеларията на Вълко Червенков и чакайте. Аз съм Учителят Дънов." (Бил облечен в халат и ботуши до над коленете.) „А тук, горе, на гардероба, има от моите беседи, защо не ги четете?"
Дотук е сънят. Като станали на утрото, помислили върху съня и решили да послушат съвета на стареца /Учителя/. Подали молба, от София направили анкета и до десетина дни получили известие, че дъщеря им е приета.
Разказал: Г. Тахчиев.
От горния случай се вижда, че Учителят е помагал и на хора съвсем чужди и непознати, като им е давал съвет какво да правят.
Това било към края на Европейската война. Брат Иларионов бил на сръбската граница. През деня се водило сражение с променлив успех. По едно време там, където бил Иларионов, тая войскова част била обкръжена от неприятеля. По това време Учителят бил на гости във Велико Търново, в неговия дом. Бил настанен на горния етаж. По едно време слиза бързо при сестрата и я пита как би преживяла, ако той не се върне. „Голяма ще бъде мъката ми, Учителю. Нека се върне." Учителят пак се качва горе. В това време се явява при Иларионов и го извежда назад, извън обкръжението. Сръбският пост ги видял, но останал пасивен по непонятни нам причини.
Учителят пак слязъл долу при сестра Иларионова, като й казал, че съпругът й е спасен. Когато войната приключила и брат Иларионов се връща в дома си, жена му подробно му разказала за разговорите, които бе водила с Учителя през ония решителни за живота му дни, когато той по чудо бил спасен от смърт и от пленничество.
Разказал: П. Филипов 1952 година.
Един брат от село Горица, Бургаско, като четял беседите и лекциите, пораждали се въпроси, на които той не можел да си отговори, които си записвал в едно тефтерче. Това записване продължило около една-две години. Приготвил се той, че като се срещне с Учителя, да го попита за разяснение. Удало му се случай да иде в София и да се срещне с Учителя. Пристигнал на Изгрева и ето, Учителят го поканил в своята гостна. Предложил му Учителят стол, а той седнал на плетеното от върбови пръчки канапе, като си затворил очите. Мълчали и двамата, но това мълчание било много ползотворно. Стоял гостенинът, брат Горан, без да извади тефтерчето и да задава въпроси, почнал да получава отговорите им. Така получил отговорна първия въпрос, после на втория, на третия, и така до последния, а били около 20-24 въпроса. След като получил отговор на всичките въпроси, тогава Учителят го погледнал и запитал: „Други има ли?" - „Не, Учителю." Аудиенцията била привършена. Братът станал и си излязъл доволен от мълчаливия разговор с любимия ни Учител. Разговор без думи.
По разказа на Михаил Вълков.
Белият връх, 1950 година.
Една добра жена, любяща майка и уредна домакиня имало нещо да я мъчи и отишла да сподели с Учителя мъката си.
„Учителю, съпругът ми често се напива и не се грижи за семейството, чудя се какво да правя. Когато е трезвен, е добър, но щом се напие, става друг." - „Той вече няма да пие", казал Учителят.
И наистина, когато него ден се върнал от работа, бил трезвен и казал на жена си, че вече няма да пие. Опазил обещанието си. Станала промяна в него, като че не бил същият.
Това ново поведение на бащата било посрещнато от жена му и от децата с голяма радост и благодарност към Учителя.
Едно братско семейство от южна България много искали да отидат на Рилските езера, да летуват заедно с Учителя. Това било през 1939 година. Да отидат, но как може да стане това, когато жетвата е готова, а още не е прибрана. Внезапно им хрумнало да съберат приятелите от селото на обща вечеря. Багажът им готов. След като вечерята привършила, те споделили с приятелите идеята си за отиване на Езерата, понеже жетвата им не била още прибрана,
„Какво да направим, братя и сестри? Какво вие ще ни посъветвате?" - „Утре всички, които сме тук, ще дойдем да ви пожънем нивата."
„Ще направим бригада и утре ще ви пожънем нивата", предложил един брат. Всички били единодушни. На следния ден нивата била пожъната и вечерта братът и сестрата се качили на влака и заминали за София. Когато на утрото пристигнали на гара София, влакът за Дупница /сега Станкедимитрово/ бил заминал. Чудели се гласно какво да правят с толкова багаж. Чува ги един от влаковия персонал, който им казал: „Ето този влак е специален за Дупница. С него царят ще пътува. Качвайте се!" - „Нямаме билети.,, - „Не ви трябват. Няма кой да ги проверява. На гара Дупница чакало такси други пътници, но тъй като те не пристигнали, взели нашите хора до с. Сапарева баня. Там намерили един селянин, когато убедили да ги заведе, т.е. с кон да им пренесе багажа до езерата, /седемтях/.
„Но аз никога не съм ходил там", казал селянинът. - „Нищо, ние знаем пътя."
Привечер пристигнали на Езерата. Те били му благодарни, че им пренесъл багажа, а той им бил благодарен, че заради тях и той дошъл да види тия хубави места и се запознал с тия прекрасни хора, които летували там. Давали му пари за пренасянето на багажа, но той не приел. Слагали ги в джобовете му, но той пак ги връщал. Тогава някой ги посъветвал да дадат тия пари в кухнята за общи нужди. И така станало.
Нощували в една палатка за приходящи. На другия ден, когато след молитва се срещнали с Учителя, той се усмихнал и им казал: „Нивата пожъната. С царски влак до Дупница и багажът до Езерата без пари." От това се подразбирало кой им бе съдействал, че всичко се нареждало леко, бързо и удобно.
Разказала: Ст. А-ва.
По време, когато се раждаше второто ми дете, се случи нещо необикновено, което ще разкажа накратко:
Когато жена ми почувствала родилни болки, повикахме една много добра и старателна акушерка. Болките зачестиха. Това продължи два-три часа, а детето още не се раждаше. Жена ми стенеше от болки, които я изтощиха да краен предел, дотолкова, че тя едва можа да каже: „Повече не мога да издържам. Помагайте! Умирам." Тогава аз се отдалечих от нея и се обърнах към един ъгъл и се помолих: „Учителю, помогни!" С пълна вяра в него, че само той може да помогне. В същия миг се чу нещо като трясък или гръм. Родилката се стресна и веднага детето се показа, но червото от пъпа се бе превило на шията му и го задушаваше. Срязахме червото и то се освободи. Детето бе загубило съзнание, но с кяколко плесници го събудихме, след което то заплака и ние се успокоихме и благодарихме за сполучливото раждане на второто ми дете.
Разказал: П. Б. - София,
Един ден поканихме Учителя на гости. Той, още като влезе в стаята и седна на стола, ме попита: „На кой етаж сте отгоре надолу?" - Аз в първия момент сбърках, но след това се оправих и отговорих: „На третия." - „Добре", каза Учителят. И повече нищо по този въпрос. Водеха се други разговори и на други теми. Това беше през 1942 година. Само след една година дойдоха бомбардировките над София. Над нашата кооперация също падна бомба, която разруши горните два етажа, а нашата таванска плоча само се пропука и нищо повече. Къщата ни бе спасена. Тогава си спомних за идването на Учителя в нашия дом и какво ме бе попитал при идването си. Без друго Учителят е знаел какво има да се случи и че къщата ни е под обсега на бомбите. Но понеже ние бяхме дали прием на Учителя в нашия дом, то той по наведом начин бе запазил жилището ни.
Разказал: Тодор Божков - София. 238. КУЧЕ ПАЗАЧ
През есента на 1928 година отивахме на гости в село Гълъбец. Беше хубав есенен ден. Изпъстрените листа на дърветата се стелеха по сухата земя. Няколко приятели отивахме на гости. Слънцето прозираше през облаците. Бе светло, но прохладно, приятно за ходене. Когато пристигнахме в селото, пет-шест кучета се завтекоха стремително към нас, но ни помен от страх, защото се бяхме оградили с молитви и формули. Ето че едно голямо куче се завтече към нас, но някак приятелски, изпревари другите кучета и легна на пътя между кучетата и нас. Това респектираше другите кучета с ръмжене, а към нас поглеждаше приятелски и си въртеше, т.е. тупаше опашката о земята, с доверие и преданост. Така голямото куче ни запази от задирянето на другите кучета, които след малко се пръснаха.
Дали това беше случайност или бе изпратено от нашите невидими покровители? Иска ми се да вярвам, че то бе ни изпратено в помощ. То ни бе пазач.
/Донка Кирова/.
Един пролетен ден през месец май брат М. С. ме заведе на Изгрева да видя Учителя и да чуя Словото му, което дотогава само бях чела от печатаните му беседи. Братът излезе рано и отиде сам на салона и поляната. Срещнал се с братя и сестри, от които научил, че ще има екскурзия до Витоша на следния ден. Срещнал се и с Учителя.
„Утре ще има екскурзия до Витоша - Бивака", каза брат М. „Ще дойдеш ли?"
- „Как мога да дойда на Витоша с това лумбаго?" - „Учителят те кани", ми каза той.
- „Щом Учителят е казал, ще дойда."
На следния ден рано, в зори, около стотина души, братя и сестри, тръгнахме за Витоша. В групата имаше хора от различна възраст. Пъплехме нагоре. Срещнахме изгрева на слънцето над Симеоново. След като изкачихме стръмната урва, стигнахме до една поляна. На горния край на поляната имаше една скала, наподобяваща гърба на легнал слон. Учителят, който беше в челната група, спря там за малка почивка, да си отдъхнат възрастните, както и да се съберат пръснатите по цялата урва приятели. Когато пристигнаха и последните, почакахме още малко, за да могат и те да си отдъхнат. Тъкмо гледах къде да седна, когато Учителят ми посочи големия камък. Полуоблегната, полуседнала, слушах разговорите, които се водеха с Учителя. Някой пускаше шеги, които действаха много ободрително. Когато станахме да продължим по лъкатушния път, за моя голяма изненада вече не чувствах никакви болки. Моето лумбаго бе останало на камъка, на който почивах. Много се зарадвах, че дойдох на тази екскурзия, за да се върна здрава. Как бе станало това, не зная, това лумбаго бе ме мъчило много години.
Разказала: Ал. Н.
Най-малката ми сестричка, Любка, беше бебе, което беше тежкоболно. Една вечер положението й се влоши дотолкова, че всички се изплашихме за живота й. В този критичен момент всички се изправихме на молитва, която баща ми ръководеше. В един момент, като я видяхме, че бере душа, изревахме, но баща ни не прекъсна молитвата си. Животът на Любка постепенно се възвърна.
След около половин година баща ми отива в София и се среща с Учителя. Когато заговорили за Любка, Учителят казал, че ако бяхме прекъснали всички молитвата, тя щеше да си замине. „Завършете си молитвата, а другото оставете на Бога, защото всичко е в Неговите ръце", казал Учителят.
Разказала: Съпругата ми, Донка Куртева.
Било пролет. Неделен ден. Група офицери отишли в дома на брат Ватев в Русе, който бил ръководител на Бялото Братство в града. Научили се, че той се занимава със спиритизъм и му поискали доказателство. Така се случило, че по него време Учителят му бил на гости. Отишъл той при него и го попитал какво да прави. „Направи им сеанс, щом като настояват", казал Учителят.
През време на сеанса ги обзели едни духове и те почнали да ръкомахат и сами съзнавали, че стават смешни, но не можели да се въздържат. Сеансът свършил. Те си тръгнали. Излезли на улицата и продължавали да ръкомахат. Върнали се и го помолили да ги освободи от това състояние. След това си отишли спокойни, без да искат доказателства. Те се уверили, че в човека има скрити сили, които ние още не познаваме и тепърва трябва да ги изучаваме.
Разказал: Петър Филипов.
Мъжът ми се помина. Бях потънала в скръб. Където и да бях, никъде не ме сдържаше. Ходех при близки и познати да споделям мъката си, но тя бе все при мене. Отивах на църква. Посещавах монастири, палех свещи, но мъката не ме напускаше. Веднъж мои близки ме посъветваха да отида при Учителя. Но кой беше този Учител и къде ще го намеря?
„Учителят живее на Изгрева, там, зад Борисовата градина. Там има цял квратал, Има и голям салон за сказки. Лесно ще го намериш" - ми думаха моите близки.
Намерих Изгрева. Срещнах се с Учителя. Споделих голямата си мъка. Като му говорех, се обливах в сълзи. Той ме изчака да се наплача, а аз го поглеждам и очаквам да ми каже нещо за утеха.
„Рекох, купете си цигулка", ми каза той, и нищо повече.
Целунах му ръка и си тръгнах, като си мисля: „Защо ми е цигулка? Нито зная да свиря..." След още една седмица пак отидох на Изгрева и наново се срещнах с Учителя, който ми каза пак същото. Тогава се срещнах с една сестра от Изгрева, с която споделих какво ми бе казал Учителят - да си купя цигулка. „Щом така ви е казал, послушайте го. То сигурно е за ваше добро, което вие още не разбирате."
Тръгнах си за града. Като минавах край салона, вън, на масите имаше оставена цигулка и бележка върху нея: „Продава се".
„Колко струва цигулката?" - попитах аз. -„450 лева", ми казаха.
Имах в себе си пари и я купих. Ами сега как ще я занеса до дома? Какво ще кажат хората, които ме срещнат? Ето защо останах на Изгрева до вечерта, за да се прибера по тъмно, та по-малко хора да ме срещнат. Вечерта, на път за дома, избирах все по-тихите улици. Като стигнах до дома, бързо се качих по стълбите, без да ме срещне някой и хоп - влязох в кухнята и бързо пъхнах цигулката под миндерчето. Пазех се никой да не ме види, сякаш цигулката бе крадена. Като влязох в дома, чак тогава се успокоих. Сега вече имам цигулка, а не зная да свиря. Трябва да намеря учител да ме учи. Пак отивам на Изгрева. Виждам, една сестра се разхожда по поляната и пее. Това бе сестра Дарлинг. Приближих се до нея и я питам: „Вие, сестра, като знаете да пеете, можете ли да свирите?" - „И да свиря мога. Свиря на цигулка." - „А можете ли да ми преподавате?" - „Мога." - „Аз ще стана ваша ученичка, но само при едно условие." - „Какво е то?" - „Вие ще ми предавате на вашата цигулка, а аз ще се упражнявам на моята у дома, в града, защото не ми е удобно - стара жена да нося цигулка." - „Добре", каза ми сестра Дарлинг и почнахме уроците. И ето, след няколко години научих да свиря всички братски песни. И тъй, увлечена в цигулката, аз забравих скръбта си. Чак тогава разбрах защо любимият ни Учител при голямата ми скърб ми каза двукратно; „Купете си цигулка."
Разказала: Сийка Георгиева от София.
7-те езера, 1970 година.
Един човек от София с болни крака дошъл до голямо отчаяние, поради което си положение решил да тури край на живота си. И една нощ, тъкмо когато се готвел да вземе пистолета и да го насочи срещу челото си, някой позвънил. Било късно през нощта.
„Кой е?" - се обадил човек от балкона, рошав и страшен на вид. - „При вас идвам, отворете", се обадил отдолу женски глас.
Тази жена била сестра Мария Златева от Изгрева, която по вътрешен път, ръководена от духа, намерила къщата и се отзовала в критическия момент. Когато тя вече била при него в стаята, той я запитал: „Кой ви изпрати?" - „Който ме изпрати, той ми съобщи и адреса ви." - „Защо дойдохте?" - „Да ви помогна да оздравеете."
Сестрата веднага почнала да му прави масаж на краката. След като го масажирала добре, оставила му една беседа от Учителя и си отишла. Така тя всеки ден отивала, правела му масаж и си отивала. След като минало известно време, болният се почувствал по-добре, защото пръстът на единият му крак почнал да се движи. Масажът продължавал. Болният постепенно почнал да се изправя, а по-късно и да ходи с патерици. Веднъж лекуваният попитал: „Кой е този мъдър човек, чиито беседи ми носите да чета?" - „Този човек е Учителят", отговорила сестра Златева.
Минало месеци. Когато болният се стабилизирал достатъчно и вече добре си служил с патериците, пожелал да види Учителя. Един ден, макар и много трудно, успял да отиде на Изгрева. Като го видяли, сестрите помислили, че е просяк и не били тъй любезни към него.
„Искам да видя сестра Златева", им казал той, а след това пожелал да види и Учителя. Срещнали се. Учителят му казал: „Тази сестра ти помогна да станеш и ти даде известна светлина. Бил си вързан и тя те е развързала, ето защо занапред бъди добър и не греши."
По разказа на Мария Златева.
Изгрева, 1983 година.
Веднъж една сестра от София от дълго време желаела да се срещне с Учителя. Най-после срещата се състояла. Тя дълго разговаряла с него и останала много доволна. Когато след няколко дни пак го срещнала, запитала го: „Учителю, как да ви благодаря за хубавия разговор, който имахме?" - „Като правите същото. Проявете внимание към другите."
Ако хората днес страдат, то не е за друго, а от неблагодарност. Те забравят да благодарят за слънцето, светлината, въздуха, храната, водата, плодовете. Благодарният на малкото е достоен и за по-голямото благо. Благодарността умножава благата.
245. НА ЕДНА ЖЕТВАРСКА БРИГАДА
Беше по време на жътва през 1947 година. Нивите бяха узрели и чакаха жътвали. Бяхме на бригада по Отечествено-фронтовска линия. Жънех, ръкойки събирах, пренасях снопи, въобще правех всичко, което можех, което бе според силите ми, но го правех съвестно.
Кварталната отговорничка ме попита: „Ти дъновистка ли си?" - „Добре е да съм, но знам ли?" - й казах аз.
Целият ден крак не подвих. Най-после дойде обяд и седнахме да обядваме. Тогава главният отговорник на бригадата стана и каза: „Тази другарка - каза той, като ме погледна - дали слънцето или месеца посреща, не знам, но наблюдавах я, цял ден не спря. Работи според силите си, без да бяга и да се застоява под сянката, както правеха някои от вас. Не е важно в какво вярваш, а какво правиш"-каза той и обядът почна.
Разказала: Т. Кайрякова. 246. ПЪРВАТА МИ СРЕЩА СУЧИТЕЛЯ
Отдавна имах силно желание да се срещна с Учителя, ето защо през лятото на 1927 година отидох в София, като носех писмо-препоръка от брат Георги Тахчиев. Отидах направо на ул. „Опълченска" 66, в семейство Гумнерови, където живееше Учителят. Посрещна ме една сестра. Дадох й писмото и тя затвори врата пред мене и ме остави сам на улицата. Оттеглих се настрани, но не ме сдържа. Горях от желание по-скоро да се срещна с Учителя. Върнах се при пътната врата, едва хванах бравата, и тя се отвори.
„Ти си искал да се запознаеш с Учителя", ми каза сестрата. - „Да, затова съм дошъл." - „Заповядайте", ме покани мило сестрата.
В същия момент Учителят слиза по стълбите и ме покани долу, в трапезарията, да пия чай, След закуската Учителят ме покани горе в стаята си на разговор.
„С кого дружиш и какво четеш?" - ме попита той. - „Чета теософска литература." - „Почни да четеш беседите."
След малко аз си излязох от стаята на Учителя окрилен от радост, че бях се запознал и разговарял с Учителя. Върнах се много доволен и почнах да чета беседите, а по-после влязох и в школата. Жена ми ме следваше.
Разказал: К. Великов 1950 година, гр. Ямбол.
Пояснение: В първите години, когато още нямаше печатани беседи, четяхме теософска литература, която ни запознаваше с отвъдния свят, а по-късно вече я изоставихме, защото почнаха да се печатат беседите, от начало на брошури, а наскоро след това и на томове.
Теософската литература развива ума, а беседите на Учителя дават храна за всестранно развитие.
През 1922/1923 година се откри Окултна школа в България от Учителя на Бялото Братство. В тази школа, за ония, които я следват, се дават разни задачи: за благородство, безкористие, търпение, безстрашие и др., чрез които задачи и упражнения се изгражда вътрешния човек, който ще бъде основната клетка на бъдещото общество.
Задачата за бестрашие бе в следното: В дванадесет часа, полунощ, да отидеш някъде, където и през деня си се страхувал да отидеш. Ще отидеш сам, без с някого да говориш, докато се върнеш пак в дома си. Това бе същевременно задача за мълчание. Ето една сестра какво ми разказа преди няколко дни:
Тръгнахме със сестра си, като тя вървеше стотина крачки напред. Излязохме в полето при тъмна нощ. Минахме край едно стадо. Овците се уплашиха и побягнаха, но ние държахме връзка и кучета не ни усетиха. Ние не видяхме чобанина, но той ни видял и познал. Отидохме до мястото, което си бяхме определили, направихме каквото трябваше и по същия гтът се върнахме на разстояние една от друга. Опитът ни излезе сполучлив. Изпитахме една тиха радост и се усили вярата ни в Безграничния.
На другия ден чобанинът срещнал сестра ми, казал й: „Аз снощи ви видях и ви познах. Дотогава аз мислех лошо за вас. за вашата идея, но след като ви видях, сами жени минахте край стадото и кучетата не ви усетиха, разбрах, че вашето учение е сериозно. Ако кучетата ми бяха ви усетили, щяха да ви разкъсат и не бих могъл да ви отърва."
Разказала: Ненка К. Г.
11 октомври 1980 година, Братската градина.
Една млада сестра, Донка Куртева, живеела на Изгрева и работела на Каучуковата фабрика, която била близо. Една сутрин, като отивала на работа, едно голямо куче я нападнало. Тя се уплашила и метнала ръка към кучето да се пази, а то я ухапало за ръката над китката и побягнало, но след малко отново се връща да я напада. Но тя вече добила кураж, насочила ръце към него с разтворени длани и с фиксиращ поглед тръгнала към него, готова да го хване за шията. То я обикаляло и тя все към него, докато я видял един млад брат и се притекъл на помощ, като изгонил кучето. Върнала се тя в къщи с рана на дясната ръка и заедно с майка си отиват при Учителя Той дезинфекцирал раната със спирт, превързал я и тогава й казал: „Как си се оставила?"
Разказала: Съпругата ми.
От думите на Учителя, казани на прострадалата сестра, се разбира, че можело кучето да не я ухапе, ако била запазила самообладание, т.е. присъствие на дух. Уплахата парализира силата на човека, а самообладанието удесеторява силата му.
Георги Кортенков живеел с жена си в град Сливен. Жена му бе учителка, на която случайно й били попаднали беседи от Учителя. Тя почнала да ги чете и колкото четяла, повече я увличало Словото. „Не са тези книги като другите, които досега съм чела", си думала тя. Като четяла Словото на Учителя, тя между редовете разбрала, което направо не било казано, но се разбирало, че не е хубаво да се яде месо, първо, защото е свързано с колене и убиване на животните, а от друга страна, не е хигиенично, защото месото съдържа токсини, които ние поглъщаме и се тровим. Ето защо тя един ден казала на мъжа си, който бил добър човек: „Георги, аз от днес вече няма да ям месо." - „Ти може да не ядеш" - казал той - „но аз ще ям." - „Ти купувай и аз ще ти готвя", казала му тя.
Разбрали се. Но след като минали няколко дни, една вечер, преди да си легнат, Георги казал на жена си: „Добринке, утре за обяд искам овнешко." -„Донеси" - казала тя - ще ти сготвя."
През нощта Кортенков сънува, че вижда Учителят да разговаря с няколко души. Приближил се и той да слуша разговора, като се стараел да застане така, че да бъде с лице към Учителя, да може по-добре да слуша. Но все така се случвало, че Учителят му давал гръб. Кортенков се докачил и казал на Учителя: „Учителю, вие не ми обръщате внимание, но и аз чета от вашите книги", понеже бил разгърнал и крадешком прочел някой ред от беседите, които жена му често оставяла на масата след прочит.
След като Учителят свършил разговора с приятелите, обърнал се към Кортенков и му казал: „Вие, брат, мислите, че аз не ви обръщам внимание, но това не е вярно. За да се уверите в думите ми, утре на обяд ще ви бъда гост." Като чул това, Кортенков се стреснал, събудил се и се видял прав в стаята, цял потънал в пот от притеснение. Притеснението се дължало на това, че утре Учителят ще му бъде гост, а той е поръчал за обяд да му се сготви овнешко и бързал да отмени даденото вчера нареждане, и да каже на жена си. че Учителят ще им бъде гост, ето защо да приготви ангелска супа, която Учителят обичал.
Разказал: Иван Калканжиев Братската градина, 1945 година.
Учителят вече се бил върнал от Мърчаево на Изгрева. Почти никъде не ходел, а душата на една сестра жадувала за една среща с него при домашна обстановка, да си попеят и посвирят в по-тесен кръг. Дълго мислила тя какво да направи, за да се осъществи тази идея, но все не можела да измисли нищо задоволително. Хрумнало й най-после да свари тиква и да покани Учителя на тиква. С Учителя дошли още няколко души, които от своя страна поканили други, и ето че стаята се изпълнила с гости. Свирила тя на пиано, пели общо песни, разговаряли и никой не забелязал как минали няколко часа. Когато станало девет и половина вечерта, Учителят станал да си отива и сестрата го изпратила до улицата. На раздяла Учителят, видимо доволен от срещата, казал на сестрата: „Рекох, събирайте се." Тези думи прозвучали не само като едно добро пожелание, но и като едно поръчение, като завет.
След това посещение в нашия дом, Учителят вече никъде не отиде, сякаш бе в мълчаливо очакване на онова, което имаше да стане.
По разказа на Иринка Кисьова.
Седемте езера, 1970 година.
Една година Учителят, заедно с голяма група, пътувал за Мусала. В групата имало и хора на преклонна възраст. Пътували бавно, с много почивки. Групата била на половината път, когато слънцето вече било на залез. След като групата излязла от боровата гора и навлязла в клековете, стигнали до моста над Рилска река. Там, при моста било определено от Учителя да се нощува, ето защо той пратил няколко млади братя, които да съберат дърва и да запалят огън, и да се сгреят чайниците с гореща вода. Установили се за нощуване на открито. Времето било хубаво и небето ясно. Безброй звезди надничали от небето, сякаш искали да видят как тези хора ще нощуват на открито. Но ето че бързо се заоблачило и почнало да вали. Да се изправим на молитва, казал Учителят. Докато направили молитва и ето, дъждът спрял. Тогава Учителят казал: „Съществата искаха да ни окъпят. Казах им, че нямаме палатки. -Ти нали имаш? - Да, аз имам, но другите нямат, тогава те отложиха дъжда."
На утрото продължили пак при хубаво време. Когато пристигнала групата при хижа Мусала и опънали палатки, дъждът дошъл. Приятелите не протестирали, защото знаели, че планината си има свои капризи. Ту пекне слънце, ту дъжд завали, ту виелица и то само през един ден. Такава е планината. Такава е нашата любима Рила.
Един от групата.
Работех в железниците. Бяхме на имен ден на един мой колега в град Русе. Имаше много гости, между които и някои от нашите началници. Един от по-малките началници, като видял, че не пия вино, почна да хули Учителя, което аз не можех да понасям и се помолих Господ да не допуска да се хули името на Учителя. И ето, отведнъж се чу силен гръм с трясък, от който електрическата лампа угасна и всички се разбягаха. Когато след малко лампата сама от себе си светна, бяхме останали само двама с именника в тази стая. Това, което бе най-интересното, че в другата стая нито бяха чули гръм, нито лампата им бе угаснала.
Разказал: Чичо Росен. 253. КАК МАЙКА МИ НАМЕРИ УЧИТЕЛЯ
Бях петнадесетгодишна, когато майка ми се сприятели с няколко жени от селото, които се ползваха с почит и уважение от всички. Както тя, така и те от своя страна я търсеха. Кои бяха тези жени и какво особено имаше в тях, че толкова я привличаха, тогава аз не можах да разбера. Тези три жени бяха: баба Еленка Дойнова, кака Димитра - голямата и буля Донка Кирова. Тези трите бяха верните приятелки на майка ми, които вече бяха поели Божието дело. Следваха го упорито и служеха всеотдайно.
Един ден майка ни съвсем случайно бе научила, че „набожните", т.е. хората от Бялото Братство не ядат месо. Тази новина нито я изненада, нито я смути. Тя като че допускаше, че това така трябва да бъде, че това е твърде естествено за едно духовно подвизаване. Но въпреки всичко тя още не се чувстваше готова да направи тази смела крачка. Сякаш имаше нещо, което я възпира. Тази задръжка в нейния духовен път се дължеше не на друго, а на враждебното отношение на баща ми, който бе ревностен привърженик на месоядството. Съвсем не бе лесно на майка ми да превземе такава крепост. Все по това време аз заболях тежко, с температура към 41 градуса. Медицината в лицето на лекаря си каза тежката дума: „Само още няколко часа живот." Тогава майка ми почна да се моли на Бога за моето оздравяване. Интересното е това. че тя тогава сякаш почувствува с душата си, че моето оздравяване е свързано с нея и че тя от този момент трябва да престане да яде месо. Тя обещала, без да се колебае. Наскоро лекарят я прегледал и й препоръчал вече да не яде месо. Това вече било достатъчно за баща ми. „ Щом лекарят забранява, може" - казал баща ми и повече не се обадил по този въпрос. От него ден майка ми се хванала още по-здраво за Божието дело и му служи до края на живота си.
Примерният живот на майка ни, както и нейната всеотдайност в служене на Делото са най-голямата радост и скъпо завещание за нас, двете й дъщери.
Разказала: Й. Б.
Синът на Норка отскоро се запознал с идеите на Учителя. Родителите му не споделят тези идеи и са силно обезпокоени, че синът им не е в добър път и се стараели да го отклонят. Един ден Норка била в конфликт със сина си. Вечерта, когато си легнала, сънувала, че се намира на някоя планина, но не много високо било. Стои и вижда, че срещу нея по билото идва старец с дълга, подрязана до рамете коса и с почти бяла брада. /Рила - билото на Молитвения връх./ От лицето му се излъчвала сякаш безкрайна благост. Духало лек вятър и му пилеело дългата коса. Той й казал: „Ела малко да поговорим!" - „Аз не съм от вашето братство", отговорила тя. - „Знам, знам. Но на тебе малко ти трябва, за да бъдеш щастлива."
Събудила си и разказала съня на любимия си син. По описанието външния вид на страреца, синът разбрал, че това е Учителят, ето защо повикал я в стаята си, разтворил една книга и посочил един портрет. „Този ли човек беше?" - я запитал синът. - „Прилича на него", отговорила тя. - „Това, майко, е Учителят. Той право ти е казал, че малко ти трябва, за да бъдеш щастлива." - „Как го разбираш това „малко"?" - „Остава само да разбереш, че съм намерил един хубав духовен път и тогава от теб по-радостна няма да има." - „Ние, сине, с татко ти ще се постараем да се доближим до тебе, но и ти ще ни помагаш." - „Моят синовен дълг, майко, ме задължава. Бъдете спокойни. Ако цялото семество е в този духовен път, за всички ни ще бъде по-добре."
Не само на Норка, но и на много хора съвсем малко им трябва, да се освободят от предвзетите си идеи, да си повдигнат погледа нагоре само с един милиметър и ще видят света в нова светлина и в Божествена красота, която сега е скрита за тях. Тогава целият им живот ще се осмисли. „Малко ти трябва!"
Имах приятел в Америка. Когато след години се върна, аз го посетих в дома му. Седяхме в стаята му. Бяхме само двама. Тогава той ми заговори така:
Сега ще ти разкажа какво научих в Америка. В този миг той се концентрира и ми каза: „Но ти се намираш под покровителството наУчителя!" Аз се изненадах от това, защото още не познавах Учителя. Той продължи: „Аз в Америка следвах окултна школа. При сбогуване, на път за България, ръководителката на школата ми каза: „Брат, ти тука в школата, научи много неща за пробуждането на духовните дарби, но имай предвид, че отиваш в България, ето защо ти трябва да знаеш, че там е слязъл най-мощния дух на планетата, който може да ходи на всички планети и слънца из цялата вселена."
Разказал: Тодор Божков
Това е казала ръководителката на окултната школа, в която той следвал. А за да знае тя това, предполага се, че има развито ясновидство от висок разряд.
Всички напреднали хораот целия свят познават Учителя, само ние, в малката България, още се колебаем. Докога?
Един ден една наша сестра, добра поетеса /Димитринка Антонова/ се навъртала около Учителя. Той разбрал, че има нещо да му каже, ето защо я повикал: „Какво има, сестра? Имаш ли нещо ново?" - „Да, Учителю, имам, но то е особено, не е в моя стил." - Прочети го!" - настоял Учителят. - „Срам ме е, Учителю." - „Нека да го чуем."
След като прочели творбата, разбрали, че е с любовна тематика.
„Яворов те е посетил", казал Учителят.
Значи поети, художници, музиканти, въобще хора на изкуството долавят мислите, чувствата или желанията на заминалите и стават по-малко или повече техни изразители. Това ще рече, че те са нещо като медиуми.
По разказа на брат Гаврил Величков.
Сестра П. Разказва:
Мъжът ми се помина. Изпаднах в бедност. Отникъде помощ, но аз не изгубих своята вяра и упование в Бога. Цели девет месеца аз непрекъснато се молих Бог да ми се изяви и да ми помогне материално, понеже бях много затруднена. Точно на деветия месец една заран чух мъжки глас в стаята си и се събудих. Гледам, високо над мене някъде към тазана бюста на жив, интелигентен старец, облечен в чисти шаечни дрехи. Онова, което ми направи впечатление най-напред бе това, че ръцете му бяха изящно-красиви, като че бяха изваяни. След като се събудих, той ми рече: „По пътя на дъновистите". Запомних думите, без да ги разбера, но все пак аз тръгнах да търся този път, защото очаквах, че тъкмо чрез него ще намеря пари. от които имам такава голяма нужда. Намерих игрище „Юнак" и попитах поста: „Къде е пътят за дъновистите?" И преди още да бях се изказала, той ми посочи пътя нагоре. Тръгнах по шосето нагоре през гората и незабелязано стигнах до квартала зад гората, койтосе нарича „Изгрев". Видях, че влизатхора, идващи от града, влязох и аз в двора. Там видях салон, почти пълен с посетители. Влязох вътре и застанах до червената мраморна колона. Загледах се в оня, който говореше, в чието лице аз познах стареца, който бе ми се явил оная заран в стаята, но с тази разлика, че сега старецът беше облечен вместо с шаечни дрехи, с европейско облекло. Попитах стоящите до мен кой е, който говори. Отговориха ми: „Учителят." В този момент Учителят се обърна към мен с думите: „Вие сами не сте дошли, вас Господ ви е довел тук." Спомням си, че Учителят говори за значението на страданията, които думи моята жадна душа прие като балсам. Тръгнах по пътя да търся пари, а намерих най-важното, което малцина са намерили. Аз намерих Учителя.
258. ИЗЦЕРЯВАНЕТО ДЕТЕ НА АПОСТОЛИДИС
Случката станала в гр. Бургас. Това било коло 1912 година, когато брат Тодор Стоименов и брат му, Васил, живеели в къщата на богатия грък Апостолидис. Това било срещу Нова година. Учителят бил поканен от брат Пеню Киров да дойде в Бургас и заедно да посрещнат Новата година. Мястото за вечеря било определено - дома на Апостолидис, чието дете било на смъртно легло. Всички вече били събрани. Вечерята сложена. Масата отрупана с разни плодове. В този момент се чува хлипане и плач горе, откъм стаята на детето. След малко се почуква на вратата и родителите на детето съобщават, че то вече губи съзнание и се обръщат с молба към Учителя да им помогне, да спаси детето. „Само една рожба имаме, помогни ни! Помогни ни, Учителю!" Тогава Учителят им казал да идат горе при детето. След това пратил пет сестри горе. в съседната стая, без да знаят хазаите, да се молят за оздравяването на детето. Между тези сестри е била и Е. Ц. от гр. Айтос. Детското легло било отрупано с играчки и разни плодове, но нямало кой да им се радва, детето било вече в безсъзнание. Родителите, захлупени край леглото, само хлипали. В това време Учителят изважда от вътрешния си джоб една бяла, съвършено чиста кърпичка, която брат Пеню Киров занесъл горе и покрил лицето на болното дете. Малко по-късно Учителят взел от масата един портокал и пратил същия брат да го занесе на детето. Той отива и вижда същата картина - родителите все тъй захлупени по очи на леглото. Брат Киров взема кърпичката от лицето на детето и за голяма негова изненада то било вече с отворени очички и гледало бодро. Братът му подал портокала и от вдигнало ръчичка, и посегнало да го вземе, а родителите още хълцали и нищо не виждали. След малко детето станало, седнало и взело да прибира играчките около себе си.
Когато родителите вдигнали глави и видяли, че детето им седи на леглото и играе с играчките си, те вече плачели от радост. Всички били насядали на трапезата, когато родителите дошли да благодарят на Учителя за оздравяването на детето. Всички присъстващи били преизпълнени с радост от това, което видели с очите си, което се дало да се усили вярата им и да познаят Учителя.
Вечерята минала при преливаща в душите радост, която нямала равна на себе си.
При един разговор, брат Бертоли питал Учителя; „Учителю, вие знаете кога ще свърши войната, защо не ни кажете?" Учителят отговорил: „Аз и да знам, няма да ви кажа, за да не чуят другите и да се вмесят, и да развалят работата, и вие ще се усъмните в думите ми, в Словото."
Д-р Георги Миркович е родом от гр. Сливен. Следвал медицина във Франция. Там му се явил непознат човек, под име Елохаил и му дал някои наставления. „Ако ме послушаш - му казал той - и в най-трудния ти час ще ти помогна." Миркович послушал. След като завършил, върнал се в България и се установил на работа в родния си град Сливен като лекар и окултист. Става ученик на Учителя. Той, Пеню Киров и Тодор Стоименов са първите ученици на Учителя, с които е направен първият събор на братството в гр. Бургас през 1893 година.
Минават години. Миркович бил в последния час на живота си, в агония няколко дни. Учителят идва от Варна с параход до Бургас и веднага взима влака за Сливен. Братята от Бургас настойчиво го канили да им гостува, но Учителят им казал, че има работа и отпътувал. В Сливен незабавно отива в дома на Миркович и го сварил в агония от три дни. Влизайки, още на вратата, Учителят направил едно движение с дясната си ръка и д-р Миркович се освободил от земното си тяло.
Това ми разправи Учителят в един разговор с него, а аз като дете го запитах: „Вие отгде знаете това?" А той ми каза: „Аз бях там."
Разказал: Георги Куртев.
7.01.1957 г., Братската градина.
Вероятно и в двата случая Учителят е присъствувал - и в началото на духовния му път, и в края на земния му път.
„ Блага дума и сторено добро и желязна врата отваря"
Народна мъдрост
Брат Добри Ганев от град Айтос ми разказа следната своя опитност: Бях повикан запас в Сливен. Понеже съм шивач, постъпих в шивалнята. Трудността за мен в казармата беше въпросът за яденето, понеже съм вегетарианец. Цели петнадесет дни ядох само хляб и чесън, което не ми беше лесно, но устоях. Един ден, към обяд, след като бяхме привършили работата си, дойде при нас един офицер и помоли някой да му изглади брича. Отговорникът на шивалнята му отказа, понеже вече бяхме запразднили. Аз обаче му казах да го остави и ще му го изгладя. Изчистих го, изгладих го и му го занесох, но понеже той спеше, оставих му го и си излязох. На следния ден дойде в шивалнята и попита кой му е занесъл брича. Казах му, че съм аз. Тогава той ме повика настрани и ми каза: „Имаш ли нужда от нещо?" Аз му казах, че съм вегетарианец и че вече 15 дни гладувам. Той ме прати в артелната да си взема суха храна, като сирене, кашкавал, маслини за няколко дни. „И след като ги свършиш, пак ела, не искам да гладуваш, както си гладувал досега." От този ден артелната бе отворена за мен. Не само това, но и всяка неделя ми подписваше билета за градски отпуск. Сърцето му се отвори за мен, но и аз никога не злоупотребих с това доверие. Направената услуга, която другите отказаха, ми отвори пътя за по-лека служба.
Разказал: Д.Ганев 1962 г. - Бургас.
Бях 14-15-годишна, когато, заедно с братовчедка ми Банда, бяхме изпратени в гр. Ямбол да учим занаят - плетачество. Едва бяха изминали две седмици и желанието ни да учим занаят се изпари поради това, че майсторката искаше много да печели от нашия труд: Работехме вечер до късно, а сутрин почвахме рано. Понеже не бяхме свикнали на такъв режим, не можехме да се помирим и решихме да си отидем. Един ден, вместо на работа, озовахме се на гарата, без да знаем защо. Искахме да посрещнем влака, но защо, не знаехме. По пътя и там през цялото време пяхме песента „фир-фюр-фен". Защо пяхме тази песен, а не друга, не знаехме, но пяхме тъй, както никога друг път. Пяхме с цялата си душа. Влакът пристигна. Поглеждам и виждам леля - майката на Ванда и викам: „Ваня, майка ти." И тя в същия миг вика на мене: „Доне, майка ти." Аз й викам: „Майка ти" и тя ми вика: „Майка ти". А майките ни вървят заедно. Зарадвахме се и двете, че видяхме майките си. Радостта беше още по-голяма, когато казахме на майките си, че не искаме да останем и те се съгласиха да ни вземат. Ние хвърчахме от радост. Отидохме в квартирата, стегнахме си багажа и хайде на път с бохчичките през рамо. По пътя някои хора ни питаха какво продаваме, а аз на шега им казах: „Тантели маркизетени" и си отминахме. Този мой импровизиран отговор събуди общ смях. Качихме се на влака и отпътувахме за родния ни град, където всичко ни се виждаше хубаво. Отидохме си при мама и татко. Там всичко е приятно, всичко е сладко,
Из спомените на Донка Куртева.
Една вечер майка ми си легнала да спи и като се събудила сутринта, за нейно голямо учудване, била вдървена дотолкова, че не могла да се помръдне. Баща ни станал и бил учуден от това необичайно успиване на майка ни, поради което той запалил печката и чак тогава отива при леглото на мама, да я види как е. Тя му казала, че е цяла вдървена. На следния ден било неделя, баща ни отива на църква, както и преди тоя случай /това било твърде отдавна, още първите години, когато още не е имало събрание./ Помолил се той за здравето на майка ни и видял, като че иконата на св. Богородица оживяла и размахала един букет „перчан", но така близо, че букетът се докоснал до лицето му. Това станало три пъти. Църковната служба привъшила. Баща ми си излиза от църква с намерение да отиде да пие обичайното си кафе, но чул глас да си отива направо в къщи. Послушал гласа и си отишъл. За негова голяма изненада и радост той сварил майка ни, станала от леглото и приготовлява обед. Когато баща ми я разпитал кога се е почувствала по-добре, тя му казала, че дошло едно светло същество, което я откопчало от леглото и тя станала. Времето точно съвпадало с момента, котато иконата оживяла и ръката на Богородица с букета го помилвала.
Защо станало това вдървяване на майка ни, не знаем, но вероятно е за да изпита вярата на баща ни. Той се помолил от цялсто си сърце и молбата му била чута.
Поука: Винаги, когато се намираме в нужда, да поискваме помощ без никакво колебание.
Разказала: съпругата ми, Донка Куртева.
1962 г., Бургас.
През 1915/1916 година бях 18-19 годишен. Тогава баща ми беше ловец. Под влияние на баща ми от време на време вземах пушката му и отивах на лов. Незабелязано това се превърна в страст, особено когато се случваше да улуча бягащия дивеч. Не стигаше това, но по Коледа, пак по примера на баща ми, ходех от къща на къща да коля прасетата на съседите от цялата махала. Това го смятах за голямо геройство. С чувство на голямо достойнство аз казвах колко прасета съм заклал. Освен това по Гергьовден пък на много агънца бях отнел живота. Тогава спях дълбок духовен сън и на ум не ми минаваше ,че да се убива е грях и престъпление. Кой да ми каже, кой да ми отвори очите? Душата ми спеше непробуден сън.
Един ден съвсем случайно дочух, че имало хора, които не само не убивали нищо живо, но даже и месо не ядели. „Как може да има такива хора? Какви са тия хора? Българи ли са? Християни ли са и какви са?" Тогава един от моите близки ми обясни, че да се убива и коли е грях, защото се отнема живот, който ние не можем да дадем. „Добре, но яденето на месо не разбрах защо е грях." - „Яденето е свързано с убиването на животното. Касапите колят, ловците убиват не само за себе си, но и за тия, които искат да ядат месо." - „Ами нали тъй е наредено, да се коли и яде месо?" - питах чистосърдечно аз. - „Не! Никой не ни е дал право да убиваме, за да ядем. Това хората сами са го измислили за свое оправдание." Случи се така, че се запознах през време на войната с добри хора. които ме насочиха към Библията, глава 1, стр. 29, където се казва: „Ето, дадох ви всяка храна, що дава семе и всяко дърво, що дава плод, това да ви е за храна."
Наскоро след този разговор аз сънувах следния сън: Намирах се някъде, но цял потънал в кръв до шия и правех свръхусилия да се повдигам на пръсти, за да не влезе в устата ми и да ме задави. Страшно отвращение изпитах от тази съсирена кръв, в която бях потънал. В този миг се събудих, но впечатленията от съня бяха така силни, че аз дълго време бях под негово влияние. Сънят ми беше ясен, нямаше нужда друг да ми го тълкува. Едно вътрешно чувство, което се пробуждаше, ми даваше тълкуването на съня. Тази кръв. в която бях потънал, беше кръвта на убитите от мен животни. Като си дадох сметка колко животни съм убил, отвратих се и реших вече нито да убивам, нито да ям месо. Това беше в Скопие през Европейската война. Чрез брат С. от Варна, с когото служехме заедно, аз се запознах с учениците на Учителя и поех моя духовен път.
Разказал: Пеню Ганев.
1957 година.
265. НА ЕКСКУРЗИЯ БЕЗ ПЕТ ПАРИ
Когато завърших университета по естествени науки, организира се обща екскурзия за всички студенти, завършили през тази година, като пътните бяха за сметка на държавата, а за храна и харчлък всекитрябваше да си носи. Екскурзията трая 15-20 дни. Ниес А. С. нямахме пукната пара, но въпреки всичко се записахме. Случи се така, навсякъде, където отивахме имаше наши хора и бивахме у тях на гости. Спяхме на чисто. Обядвахме и вечеряхме при тях, докато другарите ни спяха на голи дъски по училищата.
Голямо бе братското ни семейство. Навсякъде топъл прием от братя и сестри. Какво по-хубаво от това можеше да се желае?
Ние, бедните студенти, които нямахме пари за един геврек, благодарение на връзките ни с Братството, прекарахме по-добре от тия, на които джобовете бяха пълни с пари.
Разказал: Борис Николов.
1S56 г.
Навсякъде, където минел дядо Никола от Сливен, всички го познавали - и по църкви, и по манастири, и по села и градове, защото дядо Никола постоянно обикалял. Той живеел от подаяние и милостиня. Никому зло не правел. Давал добри съвети на ония, които го питали за нещо и затова всички го наричали „Дядо Никола -светията."
Една вечер дядо Никола сънувал интересен сън: сънува, че е умрял. Отива той на другия свят и се намерил в един чист и светъл салон, където имало една дълга маса, покрита с чиста, бяла покривка. По всичко личало, че се приготвя обща трапеза. Запитал се той кои ли ще да са поканени, но в салона нямало още никой и нямало кой да му каже. Но като обикалял около масата видял, че местата са номерирани и определени. На един стол пишело: място за българин. В този момент почнали да прииждат хора от най-различни народности и всеки сядал на своето място. Поканили дядо Никола на онова място, което било определено за българин. Друг българин нямало. Почнали да сервират ядене, като на всеки сипвали в чинията му, а пред дядо Никола вместо чиния имало един скъсан гумен цървул. Посегнали да му сипват ядене в цървула. Той протестирал, като искал и на него да дадат чиния. Отговорили му, кой каквото си е пратил, в него му се сервира. Склад няма и назаем не се дава. Тука всеки има само онова, което е подарил, когато е бил на земята. „Ти, дядо Никола, като си бил долу, на земята, си подарил само едни скъсани цървули на един по-беден от теб. Сърди се на себе си," В този миг се събудил, цял зачервен от срам. Припомнил си добре съня и го разказал на Учителя.
В отговор Учителят му казал: „Не е достатъчно това, да живееш чист и непорочен живот. Не е достатъчно да не правиш никому зло. Нужно е да проявиш любовта, която се изявява в правене на добро. Нужни са жертви. Без жертви няма и прогрес."
След тази среща с Учителя, дядо Никола вече променил живота си. Взел да прави добрини.
По беседите на Учителя.
(ЧИЧО РОСЕН)
Преди години продавах орехи из града и селата, за да припечеля някой лев. Топлият летен ден преваляше. Бях си купил хляб и салам и обядвах на колата. В този момент от една близка улица излязоха двама души, които караха един бял и хубав вол. Същият до едно време вървеше спокойно, но внезапно взе да се дърпа и съпротивлява. Само на двадесетина метра беше кланицата. Волът вероятно беше помирисал кръвта и се дърпаше назад. Той отчаяно се съпротивляваше и превиваше под жестоките удари на двуногия звяр - Човекът. Този, който го караше, по всичко личеше, че бе закоравял джелатин. Той си изкара ножа и взе да боде вола отзад, по бутовете. Червената алена кръв течеше и багреше земята и всичко наоколо. Волът взе да мучи, подложен на безжалостните удари на касапите. Локвата кръв ставаше все по-голяма. Погнусих се от тая жестокост на двуногия звяр. Бях готов да отида да се бия с тия озверени хора. Но това не бе всичко. Тогава касапите, излезли извън себе си от яд - как тъй волът да не се подчини на тяхната воля, отрязаха главата му, както бе прав. Горкият вол в този миг политна и падна на земята. Сви се сърцето ми от тази невиждана досега жестокост. Осъдих убийците на кроткия и снажен вол. Осъдих и тия, които се трупаха около поразения труп, за да си купят прясно месо. И те, наравно с касапите, бяха виновни за смъртта на вола. И те бяха съучастници в това убийство. Аз целият от гняв треперех против убийците на невинния вол. Но в този миг в ръката си видях парчето салам, което бях си купил за обяд и се питам: „Не съм ли и аз съучастник в това жестоко убийство? За кого колят касапите? Нали за нас, които купуваме и ядем месото? Щом аз ям месо, то и аз съм косвен убиец. На тия невинни четвероноги животни, наши по-малки братя." Захвърлих салама и реших отсега никога вече да не ям месо, т.е. от плътта на нашите безсловесни братя - животните.
Продължих пътя си по-нататък, но не можах да се освободя от потресающото впечатление през този ден. Свечеряваше се, когато при мене дойде един снажен старец с хубава бяла брада да купува орехи. Той хареса стоката и реши да купи повече. Понеже вече се смрачаваше, той ме покани да нощувам в неговия дом, което аз приех. И без това вече мислех да търся конак за нощуване. Сложиха вечеря. На масата между другото имаше и кюфтета. Поканиха ме да си взема и от тях, но аз казах, че не ям месо. Това събуди интерес у всички сътрапезници, но от всички най-много се заинтересува приказливият старец. „Откога не ядеш месо, бе братко?" - ме попита старецът. -„От днес", казах аз. „Е, как, защо?" - разпитваше ме любезният старец. Аз му разправих случката, на която днес неволно бях свидетел. Казах му как видях в ръката си забравения салам, как го захвърлих и реших веднъж завинаги да не ям месо и да не ставам съучастник с убийците. Тогава старецът, зарадван оттова стана, прегърна ме, погледна нагоре и каза: „Господи, днес ти определи тази душа да се роди. Благодаря ти, Господи и слава да бъде на Твоето име. Слава Тебе, Господи, слава Тебе!"
Всички присъстващи ме гледаха с повишен интерес и се радваха още повече, след като чуха моя разказ. Радвах се и аз, след като разбрах, че цялото това семейство от много години не ядат месо и че те са членове на духовното общество Бяло братство, с което се свързах завинаги и аз. Тъй стана моето духовно пробуждане, за което съм хиляди пъти благодарен.
Разказал: Росен Караиванов. 268. КОЙ Е ИЗВЪРШИЛ ВОЛЯТА БОЖИЯ
Бях уволнен от работа преди години, поради което изпаднах в голяма материална нищета. Зимата наближаваше, а децата ми бяха оголели. Отидох при един духовен брат, който беше заможен, имаше си и магазин, да го помоля да ми даде някой метър док и американ, за да облека децата си срещу зимата, като му казах, че сега съм без работа, но щом почна работа, ще му се издължа веднага. В отговор на моята молба той ми посочи табелката на стената, където пишеше: „Кредит никому". Излязох от богатия магазин с разбито от мъка сърце, че богатият не влезе в положението ми и не ми подаде ръка за помощ. Нещо повече, дори не ми изказа малко съчувствие ,че съм с голямо семейство и при това без работа, и то срещу зима. Повървях малко по улицата, омърлушен и обезкуражен и си казвам на ума: „Бог е добър. Той няма да ме остави, както не ме е оставял и досега. Той пак ще ми помогне." В този момент поглеждам, насреща ми вехтошарски магазин и влязох вътре. Съдържателят ми бе познат. Казах му какво е положението ми, че съм без работа и децата ми са оголели. „Добре, братко", ми каза той. „Ела си вземи дрешки за децата си, каквито харесаш, а за плащане, когато имаш ще платиш."
Взех дрешки, каквито харесах, съобразно възрастта на всяко дете, благодарих му и си излязох облекчен и зарадван. Обекчен, че нося дрешки за децата, а зарадван оттова, че все пак има добри хора, чрез които Господ помага на бедните и нещастните. Вървя си аз из пътя към дома и си мисля: кой извърши Божията воля, богатият ли, който ми каза: „Кредит никому", или бедният, простият вехтошар, който само с една дума ми даде облекло на децата? Вървя из пътя и си мисля колко трудно е да влезе богат в Царството Небесно.
Разказал: Росен Караиванов.
269. ЗАБОЛЯВАНЕТО НА БРАТ ГЕНЧО
Преди няколко години заболях и толкова много бях отслабнал, че едва можех да направя няколко крачки. Дойде ми наум да отида при Учителя и да го помоля да ми помогне, да ме излекува. Един ден полека-полека отидох при него. Заварих го вън, пред приемната, казах му за болестта си и го помолих да ми помогне. Беше хубав пролетен ден. Приятна топла влага излизаше от земята. В отговор на моята молба, Учителят ми каза: „Ще облечеш дебело, зимно палто и с две стомни ще носиш вода от изворчето." /Дианабат/. - „Учителю, аз съм много болен, че едва дойдох до тук, как ще ходя до изворчето?" Учителят повтори думите си и повече нищо не ми каза. Облякох зимното палто, взех двете стомни и потеглих за изворчето. С много почивки отидох на изворчето, напълних стомните с вода и се върнах благополучно на Изгрева за около два часа, същият път, когато бях здрав, го вземах за двадесет минути. Така ходех всеки ден по няколко пъти и след две-три седмици оздравях.
Лечебните средства бяха: обилното изпотяване, разходката на чист въздух, както и носенето на водата ме свърза със скрития в нея магнетизъм.
Разказал: Генчо Алексиев
Майка на Стоян се оплаквала, че е болна, но не знаела от какво. Ту болки в гръдния кош - ту болки в стомашната област. Завел я в Горна баня да прави бани. „Сега съм най-близо до Изгрева, защо да не отида да се срещна с Учителя и да го попитам за болестта на майка си", си казал той и заминал за Изгрева. Учителят бил зает с някаква барака, използвана за натурия. Зарадвал се братът, че му се удало удобен случай да се срещне с Учителя, но щом като работата свършила, и Учителят се прибрал в стаята си. На брата му се свило сърцето, че изпуснал сгодния случай. „Но ето че след малко Учителят наново излязе и се суетеше тук-там, явно беше, че нарочно се бави, за да го видя и да му се обадя, но аз все още нямах кураж. Ето че най-после Учителят дойде при мене, като ме поздрави с леко кимване на глава. Чак сега вече добих кураж, станах, отидох при него и го попитах за болестта на майка ми. Тогава той ми каза: „Ще вземете маслини и ще ги счукате с костичките, ще счукате и чесън и ще го расмесите. От това лекарство ще взема по една чаена лъжичка три пъти на ден преди ядене."
Лекуването продължи около един месец и майка ми оздравя. Така премина втората ми и последна среща с Учителя."
Разказал: Стоян Димитров - Варна. 271. ДОЙДОХ ДА СВЕТЯ
Една жена от София, която била минала през големи страдания и разочарования, отишла един неделен ден на Изгрева да слуша беседа. Слушала тя беседата и си мислела така: „Ние дойдохме тука, на земята, да страдаме, а ти, Учителю, защо си дошъл?" Учителят веднага доловил мисълта й, обърнал се към нея и казал така: „Някои питат аз защо съм дошъл на земята. Дойдох да светя, за да не ходите в тъмнина." И пак продължил беседата си.
Разказала: Н. Неделчева 22.09.1960 г. - Бургас.
Беше пролет. Малки леки облачета се носеха по небосвода. От близката борова гора лъхаше приятен хлад. Топлата майчина гръд на земята събуждаше живота в нея. Пред братския салон на Изгрева се тълпяха хора, дошли да чуят Словото на Учитиля. Салонът бе препълнен. Пристигна Учителят. Изпяха се няколко песни и беседата започна, както винаги върху стих от Евангелието. До известно време Словото течеше бавно и със спокоен тон. Продължаваха да прииждат нови слушатели, някои от които, току-що дошли, бързаха да си вадят бележници и да си вземат бележки от беседата. Отведнъж Учителят стана строг. Обърна се към едно лице от публиката и каза: „Някои са дошли да слушат беседа, но като не разбират смисъла, изопачават думите ми. Но те нека добре знаят, че аз съм най-големият детектив на земята, изпратен от небето, и съдбата на българския народ зависи от това какъв доклад ще дам аз за него. Това добре да се разбере. Разбирате ли?"
След тези думи Учителят погледна в друга посока и продължи беседата си със спокоен тон.
По всичко личеше, че Учителят в дадения случай говореше не на всички, а само на ония лица, които бяха дошли със специална задача и съзнателно да изопачават думите му, за да го уязвят. Явно той тях предупреждаваше, Ясно бе, че за Учителя нямаше нищо скрито. Той четеше мислите и своевременно отговаряше на въпросите или предупреждаваше, според случая,
Георги Събев.
Преди години в село Брястовец имаше един отговорник по зърнодоставките. който познавал бай Киро като човек с духовни разбирания и му поискал някоя от неговите книги, но не толкова да чете и да научи нещо, колкото да го изпита дали го е страх или не. Бай Киро му казва, че ще му даде и че няма от какво да се страхува. Живеел близо до общината. Отива си, взема една книга и му я дава. Отговорникът взел книгата, отгърнал я оттук, от там и я захвърлил в краката му. Навел се бай Киро, взел томчето, умъчнен от това незачитане и гавра със Словото и си отишъл, без да каже нещо. Знаел той, че който се гаври със Словото, жар си сипва на главата. Мълчал и чакал да види какво ще стане с хулителя. Не се минали и две недели и отговорникът бил уволнен от служба, уличен в злоупотреба.
Хвърлил Словото, но и него изхвърлили. Такъв е законът на справедливостта в природата. За всичко се плаща.
Разказал: Бай Киро.
17 февруари 1957 г., с. Брястовец.
Един ден тръгнахме с Еленка, братовата ми жена. за село Бата, Бургаско. Пътувахме с рейс. Още като се качихме на рейса, обзе ме една мисъл да се моля. Същото почувствала и Еленка. През целия път ние се молихме, без да знаем защо. Вече наближаваме селото, минахме моста и поехме нагорния път към първите къщи. Пристигаме, без да ни се случи каквото и да било по пътя. Защо ли трябваше да се молим, се питахме ние. Но ето, че рейсът внезапно спря при смяната на скоростите и пое назад. Спирачките отказаха да работят. В миг настана паника. Един от пътниците съзнал, че сме пред катастрофа, успял да скочи през прозореца. Друг отваря вратата и скача веднага. Видял пред себе си камък, грабва го и го поставя пред задното колело на връщащия се назад рейс, като успя да спре рейса, преди той да се е засилил и полети към близката стръмнина. Този камък с години е стоял на това място, в който много хора нощем са се спъвали и са го проклинали, може би, но ето че дойде време и той да потрябва, за да се избегне една катастрофа. Чак сега ние разбрахме защо е било нужно да се молим през целия път.
Разказала: Дора Г. Куртева.
Преди години Стоян Петков от село Лъка, Бургаско, излязъл на лов един неделен ден, като убил една бременна зайка с четири зайчета. Не се били изминали и два месеца от негоден, когато веднъж той влязъл в стаята, синът му, 9-10 годишен,
грабнал от стената пушката и казал, шегувайки се: „Татко, ще те убия." Прицелва се и гръмва, преди още бащата да успее да се обади и да предупреди, че пушката е пълна. Същият миг бащата пада мъртъв на земята.
Може би ще кажете: „Случайност". В природата няма случайност. Всяко нещо си има причини, които ние често не знаем, но те съществуват.
Разказала: Иванка Желязкова Село Банево.
Един снажен старец вече към 85 години, Веднъж разтвори книгата на своите спомени и ни разказа за своята младост:
„Бяхме на първа линия на Сръбската граница. Водеха се престрелки от двете страни. Имах предчувствие, че ще ме ранят и наистина ме раниха в главата. Когато ме превързваха, санитарите установиха, че раната ми е лека и скоро ще оздравее. След оздравяването ми един ден ни строиха, за да изберат двама за санитари. Единият от двамата избрани бях аз. Войната продължаваше.
Плениха ни. Минахме през град Ниш и заминавахме за Унгария, където ни оставиха в пленнически лагер. Един ден пак ни строиха в шест редици. Щом ме видя, офицерът се загледа в мене, като че искаше да ме познае и ми каза да изляза от редицата. По-късно той ми каза, че ще му бъда ординарец. „Спрях се на тебе", каза ми той, „защото у вас виждам нещо особено, което в другите не виждам." Но кое именно беше това особеното, той не знаеше, но явно бе, че го чувстваше. Това особеното бе учението, новата светлина, която носех в душата си, което ми вдъхваше вяра и упование, че Бог ще ни запази и пак ще се върнем при жените и децата си. Другарите ми бяха се отчаяли напълно, без никаква надежда за завръщане в България. Аз бях между малцината, може би и единствения, който твърдо вярвах, че ще дойде край на нашето изгнание.
Един ден близо до нас кацна френски самолет на път за Цариград /сега Истамбул/. Инженерът, на когото съм ординарец, попита пилота ще мине ли през България, което последният потвърди. Помолих го да попита дали може да занесе писма. Пилотът каза, че може. Тогава го попитахме кога ще се върне, за да ни донесе отговор. „След две седмици", каза той. Веднага отидох в лагера и казах на другарите си да приготвят писмата. После ги прибрах, скрих ги под мишница и поех навън, за да ги предам на пилота. Но как съм минал изхода, дето има пост, нищо не помня, като че някой друг ме изведе. Когато бях далеч от изхода, като че дойдох на себе си. Когато предавах писмата на пилота, имаше пост, който искаше да попречи, но инженерът го смъмра да не се меси. Пилотът ги взе и пое своя път за България. След 15 дни същият пилот се върна и донесе отговор на нашите писма.
Ех, само да знаете каква голяма бе радостта на всички другари, които получиха писма от своите близки, на които бяха съобщили, че са живи и че са в пленнически лагер в Унгария. Негоден, в който получихме отговор на писмата си, бе най-радостният. Писмата ни бяха зарадвали хиляди войнишки семейства, които бяха узнали, че са живи техните бащи, братя или съпрузи.
Дойде време и стана размяна на пленници и ние се върнахме в родината. Всички бяхме благодарни за щастливото ни избавление."
Тъй разказваше топло и увлекателно дядо Новак, а ние, децата, насядали край него, притаили дъх, цели превърнати в слух, стараехме се да не пропуснем нито дума.
Кое е поучителното в този разказ? - Това е светлината на новите идеи, които бяха озарили душата но нашия герой, дядо Новак. Тази светла вяра, която не го
напусна през всичкото време на пленничеството. Кацването на френския самолет е дошло, за да може да се осъществи онова, което има да стане, което не е друго, а резултат от непреклонната вяра на брат Новак. Той през цялото време вярва, моли се и се надява, че Бог ще му помогне, ще го спаси. Бог му дарява избавление от лагера, а заради него и на всички останали.
„Моли се, вярвай и се надявай, защото за Бога невъзможно няма", се казва в Словото.
Един ден се срещнахме на Братската градина със сестра Милка Симеонова, която помолих да ми разкаже пътя на своето духовно пробуждане. Тя се съгласи и почна така:
„Ето моята кратка история. През 1921 година завърших средното си образование в Стара Загора. Живеех у кака Райна Каназирева, която бе възприела идеите на Бялото Братство и ги следваше ревностно. Какви бяха нейните идеи, аз още не знаех, но в нейното лице аз виждах една високо интелигентна жена с добре изработен характер, от който аз не рядко съм се възхищавала. Макар че се чувствахме вече много близки и можехме всичко да си кажем, но тя нито веднъж не ми заговори за своите убеждения, нито ми проповядваше идеите си, колкото и благородни и възвишени да ги имаше в душата си. Най-красивото в нейния характер бе това, че тя ме оставяше напълно свободна, сама да се ориентирам, сама да намеря своето място, своя идеен път.
Под влиянието на моите другарки и съученички аз почнах да посещавам събрания, където се изнасяха атеистични беседи, което обстоятелство не остана без значение за моето идейно ориентиране."
„Е, не станахте ли атеистка?" - Запитах я аз. - „Не. Атеистка не станах, защото наскоро сънувах интересен сън, който още добре помня." - „Ако обичате, разкажете ми вашия сън," помолих я аз. - „Сънят бе следният. Една нощ сънувам, че съм седнала на балкона на една висока къща, но балкон без перила и краката ми увиснали над една черна пропаст и аз полека, полека се плъзгам към пропастта. В същия миг почувствах, че от дясната ми страна стои някой. Когато се обърнах и погледнах, видях, че до мене стои Христос, облечен с бяла дреха, който ме погледна кротко и ми каза: „Не бой се, аз съм с теб." Когато на сутринта се събудих, не знам защо, но бях с едно много приятно чувство, с една голяма лекота на душата си. Някакъв приятен спомен сякаш докосваше нежните струни на моето моминско сърце. Разказах съня на кака Райна и видях, че по израза на лицето й се изписа радост, но тя нищо не ми каза, нито пък аз я запитах.
Не мина много време, и аз сънувах друг сън. Беше хубав, светъл ден, аз бях застанала на един балкон, но сега с перила. Хубава къща сред полето, а аз на балкона, наблюдавам близката поляна, цяла покрита с пъстър килим от цветя, огрят от обилна слънчева светлина, Стоя си аз така на балкона с бликнала радост в душата, но в това време чувам звънчета от стадо. Обърнах се в тая посока и видях стадо овце и агънца, а пред стадото овчар с гега на рамо. Овчарят минаваше покрай къщата и когато се изравни с нея, обърна се и кротко ме погледна. В лика на овчаря познах Христа, а също приличаше и наУчителя, когото още не познавах." - „Сънят ви, сестро, наистина е интересен. Христос наистина е овчар и води своето стадо, остава ни едно, ние да Го познаем. Но продължете по-нататък." - „Тоя мой сън ме заинтригува. Накара ме да мисля, че тоя мой сън е може би от малкото сънища, които пресказват нещо за бъдещото, но какво точно, аз още не можах да разбера.
Няколко месеца след него, даде ми се трети сън, още по-интересен. Той е следният. Гледам, много хора тръгнали за някъде и ето че стигаме до една висока стена, на която има врата. Минаваме през вратата и влизаме в двора. Пред нас се изпречва друга, втора стена, пак с врата, минаваме и през втората врата, но ето че пред нас се откри трета стена, пак с врата. Влизаме и в третия двор, в средата на който имаше една стара, полусрутена църква, с пропукани зидове и малко наклонени на една страна. В този миг се превърнахме на греди със звезда на върха и подпирахме стените на църквата да не паднат.
Това са трите съня, които ми се дадоха и които помогнаха за моето духовно пробуждане. Те направиха прелом в душата ми и аз един неделен ден пожелах да отида заедно с хазяйката на събрание. След като чух беседата, аз се заинтересувах и почнах редовно да посещавам събранието. Не мина много време и аз станах вегетарианка, и почнах да чета беседите.
През лятото на 1922 година Учителят ми разреши да отида на събора в Търново, макар че още нямаше година, откак бях поела пътя на Братството.
Хиляди пъти съм благодарна, че намерих този духовен път, който продължавам да следвам, макар и с малки залитания. Тия мои залитания може би са допуснати, за да придобия някои опитности, които са неоценимо богатство за душата.
Сега аз се моля едно: Бог да ми даде сили, да мога да му служа по-дълго, за да мога и аз да дам своята дан за великото Божие дело."
Разказала: Милка Танева.
Бог зачита свободата на всяка душа, ето защо Той ни оставя свободни дори ида грешим, но да добием опитности.
„По-добре е ученикът да сгреши, но да добие опитност, отколкото да бъде без грях, но и без опитност."
Разказал: Георги Събев. 278. ГЕОРГИ ОТ АВРАМОВО
Бай Георги е човек със среден ръст, набит, червендалест, тих и с благ характер, Георги шивача, когото селяните познават като честен и почтен човек. Кой знае как му се бе случило, че в ръцете му бяха попаднали беседи от Учителя, от които четеше от време на време. Той неусетно се увлече в тях и почна да търси нови да си купи, за да чете. Нямаше такива хора наоколо и реши да отиде в София и оттам да си набави беседи. Той още не беше виждал Учителя, а много му се искаше да го види и да се запознае с него. Това му желание се засилваше. Вече не го сдържаше. Качи се на влака и замина за София.
Беше неделен ден, когато бай Георги от Аврамово пристигна на Изгрева, където Учителят живееше, и където Братството имаше салон, в който Учителят държеше своите беседи. Когато той пристигна, намери салона пълен със слушатели от различни съсловия, възраст и образование. Беседата бе почнала. Влезе в салона и се заслуша в Словото. Учителят говореше тихо, но се чуваше добре. Онова, което на пръв поглед му направи впечатление, бе външният вид на Учителя - дълга, прошарена коса, подстригана до над раменете, облеклото изрядно чисто, по европейски образец, само дето не носеше връзка. Беседата протичаше спокойно и с благ тон. Вече наближаваше обяд, когато тя завърши и Учителят се прибра в стаята си. Някои от слушателите веднага си тръгнаха за града, а други се разхождаха по поляната и споделяха мисли от беседата. На бай Георги му направило силно впечатление още и това, че Учителят се движел с голяма лекота, неприсъща на възрастта му.
В двора, пред салона, имаше еднокраки маси, на които се сервираше обяд. Решил и той да остане на братската трапеза, още повече, че и Учителят се хранел заедно с всички. Седнал братът близо до Учителя, за да може да слуша разговорите, които сътрапезниците водят с Учителя. На задазаните му въпроси Учителят отговарял съвсем спокойно и естествено. От отговорите се виждало, че Учителят говори като човек, който изтънко познава света. Като слушал Учителя да говори, в един момент си казал мислено; „Учителят говори като същински индийски мъдрец." В същия миг Учителят го погледнал и леко се усмихнал, с което ще рече, че е доловил мисълта му, макар че той не я бе изказал гласно.
Разбрал гостенинът, че Учителят знае и онова, което само сме си помислили и напуска Изгрева много доволен, че бе видял и познал Учителя. След тази среща бай Георги става ученик на Учителя.
Разказал: Георги Събев.
279. СЕДЕМТЕ ПРОФЕСОРИ ПРИ УЧИТЕЛЯ
Събрали се веднъж в града седем професори, които решили да отидат при Учителя, като всеки от тях ще му зададе по няколко въпроса из своята специалност и по тоя начин да го турят на тясно. Мислели си те: „Колкото ида знае, той не може да знае във всички области."
Дошъл уреченият ден и седемтях професори отиват на Изгрева да слушат беседа, след което да му зададат въпросите и да поставят Учителя натясно, както те си мислели. Случило се тъй, че те били закъснели. Беседата била почнала. Салонът бил препълнен, че даже и вън на прозорците имало хора.
Тъкмо се чудели професорите как ще могат да влязат в салона, но в този момент идва една сестра и ги поканва да влязат и да седнат на запазените за тях места на първия ред, пред катедрата. Това била първата голяма изненада за тях, защото те на никого не били казали за това си посещение, а ето, столовете им специално запазени.
Втората изненада била, че те щом седнали, Учителят се обърнал към първия от тях и му отговорил на въпросите, преди още да му бъдат поставени. След това Учителят отговорил последователно на въпросите на всички останали. Това ги изумило. Те само се поглеждали и свивали рамене от изненада, като недоумявали от где той знае въпросите им.
Третата изненада била тая, че Учителят отговорил с голяма вещина на въпросите им из разните области на човешкото познание.
След като Учителят отговорил на всички въпроси, преди да му бъдат зададени, тогава се обърнал към тях с думите: „Имате ли други въпроси?" - „Не, нямаме", отговорили втрещени от изумление седемте професори. - „Тогава друг път не се опитвайте са поставяте Учителя на тясно."
Това било четвъртата изненада.
Разказано от сестра Люба Стойкова в Тополица.
19.12.1963 г.
Него ден седемте професори почувствали колко са малки пред онова неизчерпаемо знание, с което Учителят разполага.
Георги Събев.
Веднъж при една среща с Учителя той ме попита: „Знаете ли кога растат житото, царевицата, лозята?" - „Не зная, Учителю." - „Рекох, направете наблюдения." - „Добре, Учителю, ще направя."
Една заран аз застанах в лозето, забих една летва до една лоза, като отбелязах височината на лозата. Застанах до лозата с часовник, молив, бележник, храна, вода, фенерче и одеало за нощуване. В продължение на 24 часа аз всеки час правех измерване. Също продължих и през нощта. Чрез този опит констатирах, че лозата расте сутрин призори, когато птичките най-много пеят, когато дава прираст 1-2 см. и спира. Тя през целия ден набира сили за прираста за следната заран. Това е, което научих от моя малък опит, от моите наблюдения.
Опитност на брат Паню от Ямбол.
Бях потънал в дългове, които не можах да изплатя от занаята си, подковачество. Намирах се в голямо затруднение. Дълговете почнаха да ми тежат, ето защо реших да отида при Учителя, за да му кажа болката си. Той ме изслуша спокойно и ми каза: „Рекох, наемете 5-6 декара нива и я засейте с жито." - „Нямам чифт, Учителю" - „ Ще намериш. Но за да имаш добър резултат, ето как ще постъпиш: През месец август семето ще го поставиш върху чисти черги на открито, три дена да се грее на слънцето, като от време на време ще го обръщаш, ще го преравяш с една лопата, тъй че да се изпече зърното от всички страни, като вечер го покриваш или прибираш в къщи. Така семето вече е готово за посев.
Когато отидеш да го сееш, ще му пееш „Благославяй, душе моя, Господа" на четирите края и в средата ще четеш молитва. Когато почне да расте - също. Когато изкласи - също. Ще обикаляш нивата с песен и молитва и ще видиш резултата."
Направих всичко, както ми каза Учителят и ето какво стана: Докато нивите на съседите бяха до колене и класовете с по няколко зърна, то моята нива бе израсла повече от метър, а класовете - големи и пълни. Това не остана незабелязано и от съседните стопани, които казваха: „Уж Паню не е чифчия, а пък неговата нива е най-хубава."
Когато се пожъне и се овършее, да се отдели десятък. Само тогава се
благославя и идва изобилието.
Опитност на брат Паню от Ямбол.
Една нощ сънувам следния сън:
Аз и бай Георги Куртев се намираме в дома на брат Иван Коларов по някаква работа. След това картината се смени и се намерихме у дома. Тогава той се обърна към мене и ми каза: „От тебе искам едно легло и един дюшек." Събудих се и размишлявам върху съня. Разбрах, че това трябва да занеса на Братската градина. В мене се яви съжаление, че твърде малко говорихме с бай Георги. Тогава наново заспивам. Намираме се на Братската градина /Айтос/. Бай Георги пак ми се яви и
ми говори: „От тебе искам да направиш малката вратичка на градината, но така, че да не се пукне нито една дъска и вратата да не скърца."
Почнах да правя, вратичката, но когато заковавах ментешетата, дъската се
пукна. Тогава много се притесних цял се облях от пот. Бай Георги сякаш забеляза
притеснението ми и може би да ме успокои каза: „Не бой се; Не се npитеснявай! Аз нали съм тук, ще намеря дъска." Той веднага отиде и намери гладка, хубава дъска, която ми даде и аз я поставих на мястото на пукнатата, но зече без да се пукне.
Разказал: Слав Д. Топалов
Малката вратичка символизира нашите вътрешни отношения, които да бъдат хармонични. Пукнатината - това са малките недоразумения и търкания между нас, които дават възможност на злото да се промъкне, да се разкъса веригата и да се спънем в пътя. Малката врата - това са нашите вътрешни отношения. За да не скърца вратата, трябва да се намаже с маслото на любовта. Нашите отношения да бъдат пропити от възвишена братска любов, която се претворява в готовност за жертва. Онова, което правим безкористно за другите, то е нашият капитал за небето, то е нашето богатство, то е нашата препоръка
През лятото на Братската градина в Айтос по Петровден стана голяма сбирка. Традиционна среща. След като бяха минали сутринната молитва, гимнастическите упражнения и Паневритмията, последва закуска. След закуската се състояха свободни срещи и разговори за взаимно опознаване. Съвършено свободно и непринудено се бяха образували групи, в които се разискваше по различни въпроси.
Нашата група бе една от най-големите, насядали удобно под сянката на големия орех. Но ето че един брат /Стефан Марков/ стана, обърна се към мене по име и ми каза тъй: „Брат, ще позволите ли да ви задам един въпрос. Не ви ли се струва - каза той - че Учителят много внезапно си замина и ни остави, тъй да се каже, в необрано лозе?"
Като каза това, братът си седна в очакване на моя отговор. Но в същия миг стана брат Димитър от село Горица и поиска да отговори
„Позволено ти е. Говори," -му казах аз.
„Вярно е, братя - каза той -Учителят си замина и ни остави в необрано лозе, да берем и да ядем. Ами ако лозето беше обрано, шума ли щяхме да ядем?"
В този момент спонтанно избухна смях. Находчивият и духовит отговор на брата внесе бодра струя. Струя на оживление. Веднага се промени настроението на всички. Брат Марков стана и заяви, че е доволен от отговора и се отказва повече да разисква по този въпрос.
По лицата на всички се изрази едно успокоение, че действително Учителят ни бе оставил в необрано лозе.
„Кое е това лозе?" - ще запита някой. - Това лозе е книжнината, Словото на Учителя, състоящо се от седем хиляди беседи и лекции. Това е едно огромно богатство, едно наследство, което съдържа храна поне за две хиляди години.
Георги Събев.
12 юли 1948 г. - Айтос.
Веднъж в една полевъдна бригада попитали нашия любим брат Киро да каже каква е разликата между учението на Ленин и на нашия Учител. Братът отговорил: „Учението на Ленин е за труда, за полето. Учението на Учителя - за любовта, за Небето, което учи хората на по-възвишен живот, живот на братство и любов между всички хора."
Записал: Георги Събев.
Един мой съселянин, евангелист, често идваше при мене и обичаше да спори относно правилното разбиране на Евангелието. Той много си служеше с цитати от пророците, от апостолите, от Откровението. Аз го слушах с часове. Изпитвах търпението си.
Веднъж пак дойде при мене и почна да казва какво говорили пророците и апостолите. След като млъкна най-после, аз го попитах: „Ти много добре си запомнил кой пророк или апостол какво е казал. Ти хубави работи ми говориш, затова благодаря ти, братко. Сега аз ще те попитам нещо, искам да ми отговориш честно. Ако те срещне Христос на улицата като беден просяк, ти ще го познаеш ли?" - "Не, не мога да го позная."
Като казал това, евангелистът затворил Библията и млъкнал.
„Щом като е така, тогава да не спорим, а да се учим да можем да го познаваме, когато го срещнем."
От него ден той престана да идва да спори с мене.
Разказал: Киро Овчаров
Веднъж един съгражданин на брат Георги Куртев му причинил голяма неприятност, за която бай Георги му простил.
Минало известно време, след което един от нашите нови приятели научил за случката с бай Георги, отива при него на Братската градина и му казва: „Бай Георге, верно ли е, че си простил на... за голямата неприятност, която ти причинил?" - „Да, верно е. Простих му." - „Бай Георге, ако аз бях на твое място, в никакъв случай нямаше да му простя. Щях да го направя на бъзе и коприва, че да ме помни." - „Да, олум", казал бай Георги. „И аз ако бях на твое място, тъй щях да постъпя."
По разказа на брат Куртев
1 октомври 1960 година, Братската градина.
Било по време на вършитба. Зърното било събрано на куп и готово за прибиране в хамбара. В това време идва просяк и поисква малко храна. Тогава дядо Иван - тъй се казвал мъжа на баба Тодора - взел крината и отишъл при купа и почнал да я пълни, да даде на просяка.
„Иване - се обадила жена му - какво правиш?" - „Да дадем малко храна на този беден човек." - „Не, няма да му даваш!" - казала тя. - „Защо, джанъм? Нали има? Нека му дадем малко храна." - „Не! Не!" - викала баба Тодора и удряла с юмрук по коляното.
Дядо Иван се ядосал на скържавостта на жена си, захвърлил крината и в яда си изрекъл клетва, която другите не могли да чуят. Любопитно е да се знае какво е станало след този харман.
Този харман бил последният. Нивите били засети. Дядо Иван внезапно умира. Понеже бил станал гарант на един съсед пред банката, който не можал да си изплати задължението, банката турила ръка на нивите и си осигурила вземането. Градушка убила нивите. Болест налетяла по добитъка. Банката продала на търг и къщата. Синове и дъщери се пръснали да си дирят прехраната. Баба Тодора останала сама в едно бордейче на края на големия двор. От първи богаташи отведнъж станали сетни бедняци. Нуждата почнала всеки ден да чука на нейната врата.
От оня ден, когато тя върнала просяка, минали години. Баба Тодора с чувалче на гръб ходела из село да проси милостиня. Тя често си спомняла оня ден, когато върнала просяка. Съжалявала и се упреквала, но вече било късно. Казана дума назад не се връща.
„Бабо Тодоро", я питали младите хора, „как стана, че отведнъж обедняхте и ти стигна до този хал да молиш за помощ?" - „Ох, не питайте, деца. Когато има глава да тегли, тъй става." И им разказвала случката, как върнала просяка от хармана. „Грешка направих, голяма грешка, за което Бог ме наказа. Но вие, деца, не бъдете като баба си Тодора. Отворете сърцата си, отворете вратите на дома си и не връщайте беден. От даденото на беден не се осиромашава."
По разказа на Донка Куртева
Разсъмваше се. Голям автобус чакаше на шосето при Изгрева. Пренасяха се денкове, куфари, раници, чанти. Натовариха се багажите, а след това и хората, и автобусът потеглихме на път. Запяхме „Братство, единство". Преди нас замина Учителят с лека кола, придружаван от няколко братя.
Ето тук е село Говедарци, разположено в полите на величествената Рила. Рейсът стигна края на гората и спря, разтовари пътниците и багажите и се върна. Власите чакаха със своите планински кончета, обучени за движение по планински терен. Хората поеха нагоре и конете след тях.
Налагаше се да се нощува на горския дом. Запалихме огън на няколко огнища и нощта премина в песни и разговори. На другия ден продължихме през Вада за Езерата. Когато пристигнахме, веднага няколко души се заеха да устроят кухнята, а останалите си опъваха палатките и приготвяха леглата. До вечерта почти всичко бе готово. На другия ден лагерният живот започна. Посрещнахме изгрева на Молитвения връх. Учителят държа беседа, последваха гимнастически упражнения, закуска и т.н.
На следния ден Учителят повика брат Ангел Вълков и му каза: „Брат Ангеле, иди си, ще имаш гости."
Братът се изненадал от това съобщение. Никак не му се искало да се връща в София, едва що дошъл, но щом Учителят казва...
Стегнал си братът раницата и поел пътя обратно за София. Вечерта, когато слънцето залязвало, брат Ангел пристигнал на Изгрева. Отива при жилището си и за своя голяма изненада там заварил майка си, баба Неда, която била пристигнала от Горица и се чудела какво да прави, къде и как ще нощува, като не могла да намери никакви познати. Седнала тя на багажа си, хванала си главата и се замислила, без да може нещо да измисли. Вътрешно обаче била спокойна. Нещо като че в областта на слънчевия възел й казвало: „Бъди спокойна. Всичко ще се нареди."
Пристигнал брат Ангел и я заварил да седи на багажа си и чака. Зарадвали се и двамата, майката, че вижда сина си, а синът, че вижда майка си след доста години на раздяла.
„Къде беше, сине, и откъде идваш? Кой те изпрати?" - били въпросите, които му задала зарадваната майка. - „Пристигам от Рила, от езерата", като й разказал как току що пристигнали на езерата, Учителят го извикал и му казал да се върне, защото ще има гости.
Майката, изпълнена с радост, благодарила на Бога и на Учителя, че всичко се наредило тъй, като трябва. Учителят беше доловил мислите й още от влака и бе наредил посрещането й.
Разказал: Михаил Вълков.
Един ден брат Васил Бондерски отишъл в Мърчаево през време на евакуацията, срещнал се с Учителя и го попитал: „Колко ученици имате?" - „Хиляда и четиристотин", отговорил Учителят. - „Не са ли малко?" - „Не! Не са. Учениците на Христа бяха дванадесет и създадоха цяла епоха."
Разказал: Георги Тахчиев.
1958 г.
Бях малко момче, едва десет-дванадесет годишен, когато един ден ме изпратиха в Балкана с волска кола за дъски. Нощувах в съседното село и сутринта продължих за нашето село, вече колата бе пълна с дъски. Бях още далеч от селото, а трябваше да мина реката. След като минах същата, воловете се отклониха на една страна и оста се закачи отстрани за пръстта, и колата спря. Чудех се какво да правя. Нямаше кой да ми помогне. Колата беше пълна, а освен това бе и нагорнище. Дойде ми на ум да се помоля. Помолих се и като из невиделица една група копанари от 7-8 души ме настигна. Видяха затруднението ми и веднага ми се притекоха на помощ. Решиха да се разтовари колата, за да се облекчат воловете. Грабнаха всеки по няколко дъски и ги изнесоха горе на равното. Отместиха колата с лост. Оста се освободи и воловете потеглиха и изкараха колата на равно. Копанарите натовариха колата и продължиха пътя си, а след тях и аз към село.
Разказал: Керчо Василев.
1959 г. -Страцин.
291. НЕПОЗНАТИЯТ С МАГАРЕНЦЕТО
Беше отдавна, към първите години на моето запознаване с Божието дело, около 1933 година. Ръмеше дъжд. Сдрачаваше се. Аз още бях из двора, когато на вратата почука непознат човек, старец, с яморлук и магаренце.
„Има ли място за нощуване на един пътник?" - ме попита старецът. - „Има, дядо. Има. Заповядайте", му казах аз и поех магаренцето от него. Въведох го в стаята и му казах да почака малко, докато настаня добитъка. Излязох из двора и когато след няколко минути се върнах в къщи, дядото го нямаше. Отидох и в обора. И магаренцето липсваше. Кога бе излязъл той и кога бе взел магаренцето, че да не го видя, остана загадка.
Разказал: Злати Янев.
Вероятно в случая имаме посещение на някой адепт, който бе дошъл да провери готовността на брата да служи на Божието дело, респективно гостоприемството му.
292. ТРИТЕ ОВНИ (КАК СЪДБАТА ОТПЛАЩА)
Горан Буков от село Булаир /сега Белово/' бе известен по цялата околност като крадец. Веднъж Горан откраднал три овни. Стопаните тръгнали да ги търсят. За да не ги намерят, Горан ги скрил в една малка воденичка. Но тъй като овните огладнели, почнали да блеят. За да се укрият следите на кражбата, той извършил ново злодеяние, като им отрязал езиците. Овните онемяли.
Минали няколко години и хората забравили за гнусното злодеяние, Горан имал жена, която му родила нямо дете. След година-две, ражда му се второ дете, и то нямо. Ражда му се и трето, но и то нямо. Три деца, три момичета, и трите неми.
Не минало много време, родителите умрели от мъка за постигнатото ги злощастие. В последните години, преди Горан да умре, изповядал греха си за откраднатите овни и за отрязаните им езици.
„Аз мислех, че никой не ме видя, когато откраднах овните и като им отрязах езиците, но съм се излъгал. Ето защо съдбата тъй жестоко ме наказа, да ми се родят три неми деца."
Трите неми момичета сега, през 1964 година, вече са жени на 50 до 55 години, останали незадомени поради този си недостатък и работят в село Надър в стопанството. Те търпеливо носят последствията от греха на техния баща.
Разказал: К. Вълканов
Една народна мъдрост казва: Природата забавя, но не забравя. Кой каквото е посял, това и ще жъне. В живота всичко се плаща.
Село Руженци - Белоградчишко, е родното място на Кирил Старейшински, който бе прекарал десетина години в Америка. Още като бил в Америка, имал случаи да прекарва продължителен сън, който често траел 3-4 дни. След като се събуди, той разказвал за своето странстване из невидимия свят. Едновременно с това странстване, той почнал да вижда неща, които за другите били скрити. А това ще рече, че в него се развило шестото сетива, наречено ясновидство.
След като Старейшински се върнал в България, вече бил стар ерген и решил да се задоми. Оженил се за учителката по френски от местната гимназия, която също била стара мома. След като се задомил, той предупредил жена си, че като легне да спи, често му се случва сънят му да продължи няколко дни.
„Ако ми се случи такова нещо, ти да не се уплашиш", казал Старейшински на жена си, „нито да викаш лекар, защото аз не съм болен. - "Добре правиш, Кириле, че ме предупреждаваш", отговорила тя.
Едва били изминали 15-20 дни от предупреждението, и ето, една заран Кирил не се събудил. Изминали два дни и жена му почнала да се безпокои, като си мислела: „Ами ако му стане нещо и умре, какво ще кажат хората? Те могат да предположат най-различни работи." И ръководена от такива мисли, повикала лекар, на когото поверила направеното й предупреждение. Лекарят проверил пулса му и не намерил причина за опасяване и си отишъл на работа. На обед и вечерта пак наминал. Това продължило три дни. На четвъртия ден лекарят пак бил там, когато Кирил Старейшински се събудил, погледнал лекаря, обърнал се към жена си с думите: „Аз нали те предупредих, защо си създала затруднение на лекаря да идва без нужда?" - „Страхувах се да не стане нещо лошо", отвърнала жена му.
При следващите излъчвания (дълбок транс) тя вече не викала лекар, като разбрала, че не е необходимо.
Когато Старейшински бил буден, при него идвал един старец-дух, който го учил на много работи. И тъй Кирил се прочул със своето ясновидство. При него почнали да се стичат хора от разни места, на които той казвал къде са изгубените им вещи, имената на посетителите, както и лек за разни болни и страдащи. Но не само това. Той им казвал нещо и за тяхното бъдеще, които се сбъдвали. Всеки ден се трупал народ, на което не се гледало с добро око от страна на местните власти.
Старейшински бил изпратен в лагер (или наречено по комунистически -трудово-възпитателно общежитие) „Белене". След известно време министър-председателя Антон Югов посетил общежитието. Един ден строили всички и Югов попитал: „Има ли някой да се оплаче нещо или нещо да запита?" Никой не се обадил. Тогава Старейшински излязъл две крачки напред и казал: „Другарю министър-председател, мога ли да попитам нещо?" - „Да, може." - „На мене не ми е ясно аз защо съм тук. Затуй ли, че аз виждам неща, които другите не виждат?" - „Остави тия суеверия, тия заблуждения", казал министърът. - „Това не е суеверие", отговорил Старейшински. „Че действително е така, ще ви кажа следното, за да се уверите. Вие на тръгване от София оставихте жена си малко болна. Пътувахте с кола N ... Сега на връщане от тук на километър... ще ви се развали колата. След малко ще мине камион. Съветвам ви да го използвате, да продължите пътя." - „Това я стане, я не", казал иронично министър-председателят и напуснал общежитието. И тъкмо на уречения километър колата на Югов спряла. След малко идва и уреченият камион, за който бе дума по-горе, но другарят Югов не се възползвал, надявайки се колата скоро да стане. Но след като минали един-два часа и почнало да се смрачава, тогава Югов пратил известие до близкия селсъвет за превозно средство, с което да продължи пътя си. След като другарят министър пристигнал в София, първата му работа била да телеграфира до Белене за освобождаването на Старейшински. Заповедта била изпълнена веднага.
Кирил Старейшински си отишъл на село вече необезпокояван от местните власти. През 1957 година той получил известие по вътрешен път, че през същата година ще си замине, но след него ще се яви едно момче ясновидец, но с по-голяма сила. Това момче щяло да се яви от близките села. Казано му било през коя година ще си замине, но не му било казано от каква причина ще дойде смъртта.
През лятото на 1957 година Старейшински отива в София при сестра си. Случило се тъй, че и там той се излъчил, без да предупреди сестра си. Тя се изплашила и повикала лекар. Отнесли го в болницата, където му били инжекции, да го събудят. От инжекциите той бил отровен и се поминал.
Малко след неговата смърт в село Дрянковец /Видинско/ един юноша на име Ценко, който бил на около 15-16 години се проявил като ясновидец. Почнали да го посещават много хора. Председателят на селсъвета го повикал и предупредил да не събира и заблуждава хората.
На думите на председателя Ценко отговорил: „Когато виждам, какво да правя? При мене идва един старец, който ме учи на нова азбука, на нов език." И Ценко извадил от джоба си бележника с азбуката. Участъковият лекар, който присъствал на тази среща, погледнал в бележника и казал, че не познава такава азбука. Тогава лекарят казал на Ценко: „Остави тия заблуждения." - „Ако продължаваш да говориш така за Божиите работи - му казал Ценко - ще ти се случи нещо много лошо." След това му казал такива неща из неговия живот, които само той знаел. Това озадачило лекаря и той повече нищо не казал.
Младежът бил определен да ходи по селата и да проповядва истината, но му било забранено и той престанал да говори.
Съобщава: Р.
294. ТРИ ДНИ СЪН (В ДРУГИЯ СВЯТ)
Преди години един овчар от Ахтопол си пасял стадото из страната. Същият бил неграмотен. Един ден, като стоял при стадото си, го налегнала дрямка, която го победила. Легнал и веднага заспал дълбок сън, който траял три-четири дни. Когато неговите близки го намерили, той още спял. Когато той се пробудил, ризата на гърба му била станала корава, като импрегнирана. Това било вследствие от многократното изпотяване през време на дългия сън.
Веднага след пробуждането си, овчарят почнал да разправя за своето посещение в невидимия свят. По цели дни разправял какво видял там, където живеят умрелите. Превели го през Долината на мъките /Ада/, през Чистилището, т.е. Астралния свят, след което го извели и в по-горните светове, където живеят добрите, честните и справедливите хора, които тук, на земята са били гонени, преследвани, мъчени и изтезавани за правдата и истината.
Овчарят толкова много видял и запомнил, че думи не му стигали да разкаже всичко, което видял в отвъдния свят. Той видял такива неща, за които и не бил помислял.
Най-интересното е това, че той след пробуждането от транс вече можел да
чете.
Разказала: Деспина Александрова от Ахтопол.
1958 г. - Бургас.
Веднъж брат Крум Илиев от Айтос си наумил да отиде при Учителя, за да се посъветва по някои въпроси.
Дошло лятото, взел си отпуската и отишъл при Учителя на Изгрева. Срещнал се и разговарял с Учителя, при който разговор получил отговор на въпросите, които го интересували. Бил много доволен от срещата. На изпращане Учителят му казал: „Рекох, тая работа можеше и от Айтос да се оправи, без да идвате." А това значело, че брат Крум можел да има отговор чрез запитване, без да пише. Братът не се беше сетил за тази вътрешна радио-връзка, за която Учителят му загатнал.
По разказа на брат Крум.
296. ТРИМАТА БРАТЯ ПРИ УЧИТЕЛЯ
Това било през време на Европейската война, когато Учителят бил интерниран в град Варна от министър-председателя, д-р Васил Радославов. Учителят живеел в хотел „Лондон", на шестия етаж. Там го посетили тримата братя от Айтос: Филип, Божил и Крум.
Посещението траяло повече от обикновено. Дошло време за тръгване. Те току поглеждали часовниците си и пресмятали времето до тръгването на влака. Тримата вече стояли като на тръни и искали Учителя да ги освободи, но той все още ги задържал, като им задавал разни въпроси. След като ги задържал повече от половин час от времето за тръгването им казал: „Тръгвайте, вече дойде време за влака."
Те тръгнали почти бежешком към гарата. Взели си билети и щом се качили на стъпалото на вагона, влакът тръгнал. Да, този влак тръгна с 20 минути закъснение,
точно толкова, колкото Учителят умишлено ги бе забавил, вероятно да им загатне с това, че той знае кога ще тръгне влакът, кога ще има закъснение и колко минути. За неговите очи няма нищо скрито.
По разказа на брат Крум.
Забележка: Причината за интернирането на Учителя била тая, че бил казал, че България ще загуби войната, ако бъде с Германия, както и действително стана. Предсказанието се сбъдна.
Веднъж, не помня коя година, бях при Учителя на ул. „Опълченска" 66. Бяхме в трапезарията. Имаше и други приятели там. Почна се разговор. Учителят почна да ми разправя за опитността на брат Гръблев, как се срещнал с глутница вълци в Делиормана /сега Лудогорието/, но по едно време спря и каза: „Брат Димитър Добрев от Сливен е на голям изпит. Дано издържи!" И след това довърши разказа за брат Гръблев.
Аз бях още там, когато след два дни Учителят получи писмо от брат Димитър Добрев, който потвърди казаното преди два дни от Учителя, който ми прочете писмото.
Разказал: Георги Куртев.
„Търпението е път към съвършенство." - Учителят.
Веднъж моят дядо /Йончо/ ми разказа следния спомен от войната:
Това бе по време на Европейската война. Бяхме на южната граница, в Македония. Случи се тъй, че паднаха мъгли, заваля дъжд и ние, седем - осем души се загубихме и вече не можахме да намерим нашето поделение. Нямаше кого да питаме и кой да ни даде вярна посока. Бяхме мокри, уморени и много изгладнели. Ето насреща ни село. Влизаме в първата къща да си поискаме хляб. Сварихме жените като печаха два връшника. Ние имахме пушки, но без патрони. Само един от нас имаше един патрон в джоба. Щом като хлябът се опече, жените извадиха единия връшник и ни го разчупиха. Падна ни се съвсем малко хляб, а бяхме много гладни. Нямаше какво да се прави. Помирихме се. Един от другарите, едър и силен мъж на име Костадин от моето родно село, не се помири. Той бутна с пушката другия връшник, взе хляба и го тури в раницата.
„Костадине, какво правиш", го упрекнахме всички останали. „Това не ти е простено. Не вземай хляба на хората." - „А ние гладни ли ще мрем?" - каза грубо той и закопча раницата и стана готов за път. - „Не, не. Не е хубаво това, земляк", му казах аз. - „Аз да не съм врабче, да се нахраня с един залък хляб* - „Хората ни дадоха, колкото можаха", обади се друг.
Жените и децата се разплакаха. Мъжете, които присъстваха, мълчаха и се поглеждаха многозначително. В този поглед ние прочетохме закана и готовност за отмъщение. Не ни бе удобно повече да стоим, ето защо веднага всички станахме и си тръгнахме. Вървяхме напосока. Щом излязохме от селото, пътят се разделяше. Единият, който бе главен, се качваше по височината, а другият вървеше срещу течението на малка рекичка. Цялата група тръгна по реката, само Костадин тръгна по главния път. И аз тръгнах след него, като му гоБорех: Костадине, земляк, да не се делим от другарите. В непознати места сме. - „Не", каза твърдо той. „Аз от главния път не се деля."-„Чуй ме, замляк.Нека вървим всички заедно."Той не отговори.
и не ми отговори. Остана непреклонен, въпреки всичките ми увещания. А вътре в мен един глас ми говори „Остави го! Върви с другарите си!" Послушах този глас, върнах се и настигнах другарите си. Само след малко, след около петнадесет -двадесет минути, като се обърнах, видях група от около двадесет души, въоръжени селяни, които гонеха Ксстадин. Пътищата се отдалечиха и вече ние с него не се виждахме. Наскоро няколко пушки изгърмяха, но нищо не видяхме. Моят земляк не помисли за другите, като им отне хляба, но и никога вече не се видяхме с него.
През време на Балканската война взехме пленници. Началството реши да се освободи от тях. Един от офицерите дойде при нас една привечер и ни запита: „Кой иска да убива пленници?" - „Аз, аз", обадиха се няколко войника. „А ти, Тончо, нямали да дойдеш?" - ме попитаха другарите ми. - „Не! Нямададойда-им казах. -Аз човек не убивам."
През нощта чухме пукане на пушки, убиваха пленници. Забелязах, че всички, които убиваха пленници, оставиха костите си на фронта. Аз, преди да замина за фронта, една гледачка ми каза: „Ти, момче, ще воюваш, но няма да убиваш." Послушах съвета й. По време на едно сражение един куршум ме удари в гръдната кост, но не можа да я пробие и рекушира, и аз останах жив и здрав. След като приключи войната, завърнах се при семейството си.
Разказал: Андрей Йонев.
10 април 1979 г. - Ботевград.
Един ден през 1944 година Учителят ме повика и ми даде една торба със сто хиляди лева, като ми каза: „Иди, раздай ги на нуждающи." - „Добре, Учителю", казах аз и взех торбата. - „Довечера ще дойдеш да ми кажеш какво си направила!"
Отидох и раздадох там, където смятах, че са в голяма нужда, а за себе си купих едни обувки.
„Какво направи?" - ме попита вечерта Учителят. - „Раздадох ги, Учителю." -„На себе си купи ли нещо?" - „Само едни обувки." -, Добре си направила", ми каза той видимо доволен от извършената от мен работа.
Разказала: Йорданка Д-р Жекова.
Един селянин доял две биволици, вадел прясно масло и го продавал на висока цена. Но сторило му се, това не е достатъчно и решил да печели повече. Той хранел и свини, от които получавал мас. Хрумнало му да слага в маслото 30 % мас, никой няма да може да го познае. Почнал да слага мас и го продавал за чисто масло. Това продължило години. Спечелил много праи, но се страхувал да не го оберат, ето защо криел парите в една дупка в стената. Заболял хитрият старец и боледувал продължително. Онемял. С движения на ръцете едва успял да каже на своите близки къде са парите. Те разкопали стената и ги намерили. Били се събрали няколко хиляди лева, но вече били излязли от обръщение. Всичко отишло нахалост. Много труд за нищо.
Хитрият селянин лъгал хората, че им продава чисто прясно масло, ето че времето излъгало него. С много пари, умрял като сетен бедняк.
Този хитрец се казвал Колю Христов от село Водица, Търговишко.
Разказала: баба Гина
10 октомври 1978 година.
Трима души работели в една кариера. Внезапно станало срутване. Двамата успяли да избягат, а третият бил затрупан, но за негово щастие останал между две канари /скали/, където имало малко въздух за известно време. Изживял момент на голям ужас, като си мислел: „Тук вече ще ми е краят. Няма избавление." И почнал да се моли, но тъй като не знаел молитви, думал само: „Боже, Боже." В него момент на пълна безнадежност, при него се явил старец с бяла брада и дълга коса, който го погледнал благо и успокоително и му казал само това: „Аз ще ти помогна." И пак се изгубил старецът, също тъй, както внезапно се бил явил.
Другарите му веднага почнали да копаят и след няколко часа усилен труд успяли да го спасят. Отнесли го в болница и след десетина дни го изписали.
Един ден така се случило, че същият човек отива у дома на Христо Каратлиев от Любимец. Там, в стаята му вижда портрета на Учителя, загледал се в него и попитал: „Чий е този портрет?" - „Това е портрета на нашия Учител. Защо питаш?" - „Когато бях затиснат в кариерата и се молих, този човек ми се яви и ми каза, че ще ми помогне."
Разказал: Христо Каратлиев.
9 юли 1971 г. - градината на Айтос.
Бях шестнадесет годишна, още ученичка. Една нощ чувам, че се пее под прозореца. Помислих си: „Кой ли ми прави серенада?" Станах и отдръпнах пердето. Хубава лунна нощ. Видях хор от млади момичета, облечени като пансионерки. Пееха:
„Хубав е животът, но кратък.
Блажени са чистите по сърце.
Благословени са, които разбират
Истинското му едназначение."
Горното не бе сън, а видение, което помня повече от 40 години.
Разказала: М. Мандажиева.
31 август 1979 г. - Бургас.
Евангелският пастир Методи Марков, който четеше редовно беседите и се ползваше от тях за своите проповеди, един ден отива при Учителя на Изгрева и го пита: „Може ли от амвона на Евангелската църква да се изнасят окултни истини, за да се популяризират? - „Ония души, които се пробудят, къде ще отидат?" - „В църквата", отговорил пастор Марков.
Учителят замълчал, като нищо не казал, а според други бил казал: „От един затвор в друг!"
Аудиенцията с пастора завършила.
Забележка: Същият пастир е правил услуги на наши приятели, като ги е венчавал в Евангелската църква, когато православната им откажеше или искаше декларация, че се отказват от Учението. За тази му услуга нашите приятели са му благодарни и признателни.
Двамата братя Васил Долапчиев и Слави Тодоров, и двамата зидари -строители, отивали да търсят работа по селата. Като минавали през село Дъбник, срещнали един турчин, с когото заговорили. Познавали се. Турчинът им се оплакал: „Ще умра и ще оставя децата си без покрив, това ми е най-тежко." - „Не се безпокой, Хрюстем-ага. Бог е добър, Той ще промисли."
Двамата майстори се погледнали и разбрали да му направят една стая, да има къде да приюти семейството си.
Върнали се в селото майсторите и почнали да събират материал, оттук-оттам по една греда. Събрали греди и талпи и почнали строежа. Само за няколко дни стаята била направена и измазана. Оставили я да съхне. За бедния Хрюстем ага повече не било нужно.
Неизказала била радостта на бедния турчин, че най-после ще има къде да подслони децата си. „Аллах да ви възнагради, добри хора, за това, което направихте", казал той, като поглеждал ту тях, ту небето.
Двамата братя продължили пътя си с една тиха радост в душата си, че им се бе удало възможност да направят нещо, за което няма да им се плати - че са направили едно малко добро за славата Божия.
Разказал: Слави Тодоров.
Село Габерово.
От него ден двамата майстори без работа не останали.
Преди години, когато правехме къщата, хранехме работниците. По едно време картофите свършиха, а и на пазара нямаше.
„Какво да правим, бе, жена? Картофите свършиха." - „Трябва отнякъде да потърсим", каза тя. - „Да потърсим, но откъде? Никой не продава."
Поговорихме си тъй, без да вземаме каквото и да е решение. След няколко дни влизаме в една от недовършените стаи и намираме чувал с две крини картофи. Картофите бяха хубави, не като нашенските.
Кой ни бе чул и ги бе пратил, и до днес си остава тайна.
Разказал: Слав Узунов.
Има същества, които чуват и се отзовават, но човек трябва да пожелае и да забрави. Пожеланото благо ще дойде.
Веднъж вървя по Главната в град Айтос, заедно с много хора по улицата. Среща ме непознат човек и ме спира: „Дядо, дай ми един лев, че ми трябва", ми каза непознатият. - „Чакай да видим в кесията, дано има."
Имах само един лев и му го дадох от сърце, Само след малко се обръщам да видя непознатия накъде отива, но го нямаше. Бе изчезнал. Когато след малко отворих кесията, левът пак беше там. Разбрах, че това бе изпит за мене и се зарадвах, че го издържах благополучно.
Разказал: Дядо Димитър.
Село Лясково, Бургаско 1940 г.
Веднъж в общия окултен клас Учителят каза: „Днес кой какво може да пожертва за Бога? Още сега."
Всички почнахме да се бъркаме по джобовете, да видим какво имаме в кесиите си. Всеки извадил и дал по нещо, което се събирало в една шапка. Бай Ради, който току що бе дошъл от провинцията /Ямбол/ и носел една сума от 6000 лева, цялото му състояние.
„Учителю, това имам и това давам за Бога."
Учителят се усмихна и каза: „Брат Ради спечели първенството."
Такъв беше брат Ради - винаги на всичко готов в служба на Великото дело, което Учителят донесе на земята. Учение, чрез което ще се слави българският народ през вековете, ако го оцени и приложи.
Един ден имах работа в Бургас, в квартал Победа. Това беше през 1923 година. Като отидох в „Победа", попаднах на кордон войници. Него ден в квартала имало блокада и търсели нелегални. Вижда ме нашият брат, капитан Гръблев, и като разбра каква е работата, веднага взема двама войници с натъкнати на пушките ножове, като постави един пред мен и един зад мен и заповяда на войниците да ме закарат на гарата и да ме освободят. Както им каза, така направиха. Войниците като ме подкараха, много народ се спираше да ме гледа и чувах хората като думаха: „Ето, хванаха един нелегален или ятак."
Минаха години оттогава и сега като си спомням случката за моето „арестуване", се удивлявам на голямата находчивост на брат Гръблев, който веднага съобрази как да ме избави от мястото на блокадата.
Разказал: Станко Георгиев.
Село Камено.
Когато човек иска да помогне на някого, когато е в тежко положение, все ще намери начин да направи добро.
310. ХЛЯБ ЗА ЛАГЕРА НА СЕДЕМТЕ РИЛСКИ ЕЗЕРА
От много години Братството летува при седемте езера в Рила. Така беше и през 1954 година. От цял месец приятелите вече са на Рила, а аз още нямам разрешен отпуск. Ще мине хубавото време, си мисля аз, ще почнат дъждове, а аз още съм далеч от планината, далеч от оная чиста, девствена природа. Най-после получих очаквания отпуск, стягам малкия си багаж и потеглям за София - Изгрева. Там сякаш сестра Севдалина мен чакала и тръгнахме заедно с влака през Станке-
Димитрово. Пристигнахме късно през нощта. Леглата в хотела, заети. Разрешиха ни да останем в салона.
На следния ден, докато търсим превозно средство, за да продължим своя път към езерата, ето че видяхме Коста-влаха със своите десет коня, слязъл за хляб, като носи и купоните. Комисарството му отказало да даде хляб и той се чуди какво да прави. Лагерът не бил признат за курорт.
Аз поех грижата за получаване на хляба со благо, со кротце. Отивам първо в комисарството, а след това в по-горна инстанция - „Храноизнос". Получавам разрешение и натоварихме хляба. А на лагера от два дни били без хляб. Потеглихме за Езерата. Една вътрешна радост топлеше сърцето ми, че бяхме получили хляб. Като вървяхме нагоре, след натоварените с хляб коне и си размишлявах върху причината, защо толкова късно отивам на езерата, разбрах, че щял съм да бъда необходим, за да се получи хляб за езерата, за туй ми бяха дали отпуската късно, за да има кой или по-право чрез кого да се помогне за получаването на хляба. Знаех, че не аз издействах, а Учителят чрез мен.
Когато пристигнахме и споделихме с приятелите за преодолените трудности във връзка с получаването на хляба, всички много се зарадваха.
Така Учителят ни помагаше, макар че вече не бе в плът на земята.
Разказал: Георги Събев
Бургас, 1954 година.
Времето се бе засушило. Още от ранна пролет нито капка дъжд. Събирахме се група от десет души по десет дни със специален наряд да изпросим от живата природа дъжд. Бяха минали месеци на усърдна работа. През това време се наложи ремонтирането покрива на сградата на Братската градина. Беше се събрала голяма бригада. Току що бяхме свалили целия покрив, за да подменяме гредите под покрива, ето че се заоблачи и запръска дъжд. От запад, откъм Тополица идваха гъсти и тъмни дъждовни облаци. Ако дойде силен дъжд, както е разпокрита цялата сграда, ще навали и ще падне таванската мазилка, отвсякъде ще потече, тогава ще се похабят картините по стените.
„Спасявайте картините. Снемайте и загъвайте в найлони," Опитахме се да направим покрив над молитвената стая с одеяла, но беше невъзможно да се запази при силен дъжд.
„Братя - каза Синемир - да не чакаме да видим какво ще стане, а да се изправим на молитва.
„Господи, ние досега се молихме за дъжд, но днес салонът е без покрив, ако завали, всичко ще се намокри, ще падне мазилката, а и тези братя и сестри, които са дошли да помагат, няма къде да спят. Молим ти се, Господи, направи така, че да не стане пакост. Ако може, отмени дъжда поне за 24 часа. После нека да вали, да напои жадната земя, да зарадва хора, животни и растения." В този дух бе молитвата. Бог, нашият любим Баща и покровител, чу сърдечната ни молитва, Облакът още от Тополица се раздели на две. Единият мина горе, по Балкана, в посока на изток, другият на юг, през село Пирня и замина за града. На Братската градина поваля слаб дъжд, колкото да угаси праха, нанесен през покрива на тавана.
На следния ден при хубаво време работата продължи и завърши до вечерта. Всички бяхме радостни, че Бог чу молитвата ни и ни помогна.
Разказал: брат Синемир.
1 юли 1961 г. - Братската градина в Айтос.
Забележка: „Синемир" е псевдоним на Георги Събев
През 1912 -1913 година стана масово изселване на гърците от крайбрежните селища Мичурин, Бродилово, Ахтопол и др. Тогава нашият съгражданин Евстати Гешев употреби всякакъв вид изнудвания над изселниците и купи много имоти. Направи си голяма къща, като дворец, но по нечестен път. След това се задоми. Имаше три деца, първото от които бе момче, което не бе с ума си. То се помина от туберкулоза. Второто бе момиче, порастна, изучи се и стана учителка. След няколко години и тя заболя от ТБС и се помина. След още няколко години се помина и майката от същата болест. Евстати остана сам в голямата къща, без нито един близък. Той смяташе, като има много имот, че ще живее добре. Той изпи горчивата чаша до дъно и разбра може би, че щастието на човека не е в парите, нито в богаството.
Разказала: Деспина Александрова.
Гр. Ахтопол, Бургаско, 1977 година.
Един ден реших да отида при Учителя и да го питам нещо за себе си. Отидох при входа на приемната и си чакам реда. Пред мен един млад човек - и той чака. Мисля си така, може и него да го вълнува същият въпрос: Да се занимава ли с поезия? Дойде му редът и влезе. На излизане го попитах: „Какво ти каза Учителят?" - „Да оставя поезията. С нещо друго да се занимавам. Това ми каза."
Аз малко се поразколебах дали да вляза или не, но си казах: „Ще вляза, да видя какво ще ми каже."
Учителят ме прие. „Учителю, занимавам се с поезия и музика, а имам три деца, за които трябва да се грижа. С поезия или с музика?" - „Рекох, и с двете."
Разказал: Лазар Опев.
Изгрева, 1979 година.
Това бе през 1942 -1943 година, по време на бомбардировките. Жената и децата бяха евакуирани в Калофер. Веднъж, като отидох при тях, дъщеря ми, Дончето, ме пита: „Татко, кога ще свършат бомбардировките?" - „Не знам, но ще питам Учителя", й казах аз. „Донче, защо питаш?" - „Тука не е хубаво. На Изгрева е най-хубаво."
По това време работех като оксиженист на ж.п. гара София. След бомбардирането на София хората се пръснаха. Поисках си безсрочен отпуск, с намерение да отида да работя в Карлово на летището, за да съм близо край децата, но си рекох да попитам Учителя.
„В Карлово на летището търсят оксиженисти. В София или Карлово?" -„Първото", каза Учителят.
Послушах съвета на Учителя и останах в София. На третия ден от този разговор, летището в Карлово стана на пепел. Спомних си за срещата ми с Учителя и защо ми бе казал: „Първото", т.е. в София да остана. Ако не бях послушал, щях да платя с живота си.
Разказал: Лазар Опев.
Имам място край селото. Години наред каквото посея, нищо не мога да прибера, все зян си става. С каквото и да го посея, пролетно ли, лятно ли, все ще се намери някой чобанин да го стори зян. Чудех се какво да правя. Един ден, когато посятото вече беше доста избуяло, реших да го пазя цяла нощ и всяка нощ. Вечер късно си вземам яморлука и без някой да ме види, отивам на мястото и се потулвам. Това правя няколко нощи наред. Една нощ късно, към полунощ, чух шум от стъпки на добитък, а звънци не се чуваха, защото бяха запушени. Явно бе, че чобанинът нарочно идваше да си напасе стадото с избуялата царевица. Постоях малко, за да видя да не би овцете случайно да се влезли. Но видях, че пастирът стоеше на края и ги наблюдаваше. Станах и отидох при него, познах го и му казах тихо: „Ти ли си бил, бе Ставре, който ми правиш пакост всяка година? Хайде, друг път не прави така!"
Оставих го и си тръгнах. Той веднага изгони стадото. Аз не го заявих на общината, нито казах на някого, но от тогава вече зян не ми се стори. Разбрах, че бях победил с благост и любов. Знаех аз, че огън с огън не се гаси.
Разказал: дядо Димитър от с. Лясково.
Живеехме на село. Още от малка ме болеше дясното ухо, което мама лекуваше според народната медицина. След като се задомих и вече имах две деца, един ден пак ме заболя ухото. Оплаках се на близки, между които бе и мъжът на аптекарката. Той веднага изтича до аптеката да вземе лекарство. Донесе го, сложихме няколко капки и болката веднага премина. Зарадвах се и се успокоих. Но само след няколко минути болката отново се върна. Сложихме пак лекарство и отново мина за малко. Ухото ми отвън и отвътре изгоря от лекарството и почна да се лющи. Тогава с мъжа ми решихме да пишем на брат на Изгрева, който да пита Учителя и да ни пише. Но поради силните болки, аз не можех да чакам и реших сама да направя връзка с Учителя. Позадрямала съм за миг и сънувам, че съм в Тополовград, където срещам един стар човек, като Учителя, но беше друг. Той ме погледна и ме попита: „Как си?" - „Боли ме ухото. Търся лек." - „Без пари лекарство", каза той. „Ще вземеш мляко от кърмачка на първо мъжко дете и ще капнеш в ухото." Докато ми каза това, и изчезна. Не го видях къде отиде. Тръгнах да търся кърмачка. Стигнах до вратата и почуках. От почукването се събудих. Намерих мляко и оздравях.
Един ден копая на нивата. Край мене минава позната жена, бърза за съседното село. Не я заговорих, понеже видях, че бърза, но не мина много и тя се връща, тогава я запитах: „Къде ходиш, че толкова бързаш?" - „Дъщеря ми я боли ухото и търся лек-ми каза тя. - Ходих да търся фелдшера, но не го намерих. Нямалото и в съседното село." - „Лесна работа - й казах аз. - Лекарството е без пари. Ще вземеш мляко от кърмачка на първо мъжко дете и ще капнеш няколко капки в болното ухо." Отиде си жената с желание да опита и това лекарство. След два дни същата жена случайно ме срещна и веднага почна да ме прегръща и да ми благодари за хубавото лекарство, което веднага им помогнало.
Разказала: Данка Хр. Колева, кв. Прослав.
По време на евакуацията на София Учителят и приятелите от Изгрева се бяха евакуирали в с. Мърчаево, където аз често отивах. Но не ме сдържаше. Искаше ми се да пътувам, да отида някъде, но не знаех къде. Хрумна ми мисъл да отида в Айтос, на Братската градина, където още не бях ходил. Споделих с Учителя желанието си. Той ми каза: „Идете, рекох. На добър час." Качих се на влака и отидох на Братската градина при брат Георги Куртев. Като разговаряхме, той сподели мъката си, че неговият внук, като войник в казармата, бил заловен да разпространява позиви и арестуван. Каза ми къде. Службата, която заемах, ми даваше свободен достъп навсякъде. Знаех, че в Погребите имам приятели и ще мога да помогна. Побързах да се върна, докато не е късно, защото арестуваните на това място са били измъчвани от атлета Петър Ферищанов. Мнозина са намерили смъртта си в ръцете му. Трябваше да се бърза. Върнах се веднага и отидох при съответния началник, мой близък. Казах му името на арестувания, като му заявих, че той е човек от Братството и че същият е направил една глупост, като е разпространявал позиви в казармата, позиви с нелегално съдържание. Поисках да го махнат от това място. Послушаха ме и веднага го пратиха в Сливенския затвор, докато му излезе присъдата. Това направих, за да спасим внука на бай Георги от въжето.
Учителят без друго е знаел мъката на брат Куртев, затова ме изпрати и му помогна чрез мене.
Искано му е смъртно наказание, което после бе заменено с доживотен затвор. Осъденият лежа в затвора седем месеца, дойде девети септември и остана жив.
Когато човек се моли и вярва. Бог ще намери начин да помогне. Такъв е случаят с бай Георги и неговият внук.
Разказал: Иванов от София.
Отдавна имах силно желание да посетя село Тополица, Айтоско, където знаех, че има десетина-петнадесет семейства от Бялото Братство. Нямах никакъв адрес, но воден от силно желание, пристигнах в селото. А сега къде ще отида, като никого не познавам? Свечеряваше се, а аз съм в непознат край и нито един познат, Видях девойки, които се спрели на улицата и разговаряха. Помислих си, поне една от тях ще е от нашите хора. Минавам бавно край тях и тихичко с уста си свиря: „Аз съм бялото кокиче." Една от момите, като чу позната песен, веднага се отдели от другарките си име попита: „Вие от где знаете тази песен?" - „А вие знаете ли я?" -попитах аз. - „Да, зная я." - „Заведете ме у вас." Ето как се свързах с Братството.
Разказал: Петър Камбуров от с. Прослав.1930 г.
През 1919 година Учителят е бил на почивка на Сините камъни край град Сливен. Трима братя, студенти, решили и те да отидат там, като си носели палатки. Един от тримата бил зъболекарят Тодор Попов от Ямбол. Веднъж, при разговор Тодор Попов казал на Учителя, че говорим за духове, а не сме ги виждали. „Искаш ли да ги видиш?" - го запитал Учителят. - „Искам", отговорил Тодор Попов.
Вечерта, когато Тодор Попов влязъл в палатката и си легнал, внезапно пред него се явява един военен, който веднага извадил ножа си. Студентът се уплашил и избягал навън. На утрото казал на Учителя. Учителят се усмихнал и пояснил, че на това място още преди векове е убит човек, военен, който все още стои тук на страж.
Една вечер били наклали голям огън. Учителят станал и се отдалечил малко настрани и казал някакви думи, които те не разбрали, може би на непознат език. След това се върнал при тях, като им казал: „Освободихме го! Вече няма да ви плаши."
Разказал: брат Боян Боев - Изгрева. 320. УЧЕТЕ РУСКИ
Сестра Цветана Арнаудова, актриса, се е срещала много пъти с Учителя по различни поводи, Но при една от най-сетните срещи той й казал настойчиво: „Рекох, заемете се да учите настойчиво руски."
Тогава тя е била около 55-годишна. „Защо ми е руски", се питала тя, „но щом Учителят казва, ще почна да го уча." Набавила си учебник и където и да ходела, учебникът все при нея, учела тя, колкото и трудно да й било.
Георги Димитров почина. Балсамираха го, след което усилено се заговори да се изготви филм за Георги Димитров. Артистът бил лесно намерен. Сега трябвало да се намери лицето, което ще изиграе ролята на баба Параскева. Обявили конкурс, на който се явили няколко млади актриси. Явила се и сестра Арнаудова. Младите актриси били много самонадеяни, като поглеждали снизходително към вече стареещата Арнаудова. Журито отхвърлило другите и се спира на нея. Снемали филма и решили да го направят и с руско копие. Ето сега потрябвал руският език, за изучаването на който тя отдавна била сигнализирана, филмът бе озаглавен: „Урок на историята."
Разказано от Цветана Арнаудова на Георги Събев.
През зимата на 1973 година посетих родното си село Водица. Един ден се срещнах с един мой съученик от детските ми години, който ме покани у дома си на разговор. Сподели с мене мъката си, че другарката му се е поминала, която беше също наша съученчка от детските години. Поразговорихме се и се разделихме. Когато след няколко часа той ме срещна на улицата, ми даде некролог за съпругата си, която се именуваше Донка, както и моята съпруга. Прочетох го, след което го хвърлих, като си казах мислено: „Е, умряла, какво от това? Какво ме интересува? На когото кога му дойде повиквателна..."
В какъв час го казах, не знам, но събитията в моя живот така се развиха, че само след три месеца и аз загубих другарката си, и аз търсех утеха и съчувствие.
Беше 4 май 1973 година.
Разказал: Георги Събев.
Мебелистът Георги Шивачев, мой познат, веднъж ми се оплака от Георги Челебиев /моя бивш хазяин/, че веднъж взел от него връзка фурнир, без да му я плати.
„Колко струва връзката?" - „Пет лева." - „Ето, вземи. Аз плащам за него. Той е добър и честен човек." - „Не, Събев, от теб пари не мога да взема, защото ти не си взел фурнира и не ми дължиш нищо." - „Шивачев, моля те, вземи парите. Аз не искам ти да бъдеш ощетяван. Челебиев много услуги ми е правил. Аз плащам за него. Той ми е приятел и аз не искам да се петни името му. Аз съм живял у тях цели осемнадесет месеца без наем. Той е добър човек." - „Щом е тъй, вече няма да говоря за него. Все едно, че ми е платено."
Когато си готов да платиш чужд дълг, знай, че вече си близо до Царството Божие, когато хората ще се надварват да си правят услуги.
Разказал: Георги Събев.
323. НЯМА ДА ИМ СТИГНЕ ВРЕМЕТО
Към края на месец май 1944 година, подполковник Стоянов от граничния гарнизон в град Малко Търново свиква актива на града на спешно съвещание, на което присъства и брат Георги Желев Тахчиев в качеството на заместник-директор на гимназията. Началникът на граничния гранизон иска да заангажира обществеността за бързо и спешно ликвидиране с комунистите. Обмисляли се мерки, планове, решения, как по-скоро да се ликвидират враговете на държавата -комунистите. След като съвещанието приключило, началникът на гарнизона се обърнал към брат Тахчиев, за чиито убеждения бил информиран, като му казал твърдо и заканително: „След като свършим с комунистите, ще почнем с вас, дъновистите." Братът нищо не му казал. Посрещнал мълчаливо тая закана за кървава разправа и когато дошъл краят на учебната година, братът си взел куфарчето и право на Изгрева, при Учителя. Разказал му подробно за свиканото съвещание и накрая за заканата на подполковника. Учителят, след като го изслушал, помълчал малко и казал: „Няма да им стигне времето." Братът, като чул думите на Учителя и чакал да види какво ще стане. Той не бил изненадан, когато на 8 септември същата година Съветският съюз обяви война на България и на 9 септември минаха границата. България бе окупирана от съветските войски.
„Да", казал брат Тахчиев, „на преследвачите на комунизма не им стигна времето. Учителят го бе предсказал преди три месеца - през юни 1944 година." Не им стигна времето да преследват и дъновистите.
Всеки, който вдигне ръка срещу една справедлива кауза, няма да му стигне времето, така пише в Акашиевите записки.
Случка, разказана от Георги Тахчиев, София.
Забележка на Редактора: Дойде времето на комунистите да управляват от 1945 до 1989година. Вместо да си вършат онази работа, за която бяха дошли, то те започнаха да преследват дъновистите. Така и тяхното време приключи в 1989 година.
Разказва племенникът на брат Павел Русев от Ст. Войвода:
С брат Павел повече от десетина години сме живели на Изгрева и редовно посещавали беседите. Той не се задоми, защото семейният живот не го влечеше. Искаше да бъде свободен и независим, за да може да обикаля при наши съмишленици из страната. По едно време в него се родила идеята да открие на Изгрева Самопродавница за най-важните продукти, като сирене, кашкавал, ориз, захар. Бил поставен ценоразпис и везни, на които всеки купувач сам ще си отмери и претегли продуктите и ще остави дължимата дължимата сума. По-късно се образува кооперация и Самопродавницата стана безпредметна. Но тази похвална инициатива бе негов актив.
Разказва Георги Събев:
През 1942 или 1943 година вуйчо ми Павел бе дошъл на село. Веднъж ме срещна и пита къде е брат ми. Казах му, че е на фронта. „Той трябва да си дойде", ми каза вуйчо.
Минаха няколко дни и пак ме попита за брат ми. „Не си е дошъл. Как ще си дойде от фронта?" - „ Ще си дойде. Аз съм пратил куриер да го пуснат", ми каза той.
Брат ми след два-три дни си дойде. „Как си дойде? Сега е война." - „Ротният ми командир ме извика и ми заповяда да си дойда."
Като го видя вуйчо Павел, каза: „Моят куриер свърши тази работа. Ротният само изпълнява заповед."
Преди години страдах от сърдечна невроза, но на никого не казах цели пет години. Бях безверница. Времето си вървеше, а аз не оздравявах. Един ден отидох при една стара жена от петдесятната църква. Тя почна да ми говори за вярата в Бога. Говори ми дълго, което аз слушах, без да го възприема. Но дълбоко в душата ми се породи надежда, че все някак може да ми се помогне. След няколко месеца се свързах с друг вярващ, който се казваше Цочо Шошков. И той почна да ми говори за вярата в Бога. Тогава той ми каза: „Ти си от избраните и определена да бъдеш полезна на целия си род." Този човек бе благороден и високо морален. Може би имаше духовно виждане, за което аз нямах никакво понятие. Шошков принадлежеше към православната църква, така предполагам, без да съм сигурна.
Около 9 септември 1944 година имах едно особено преживяване, посещение свише, както се казва. То се изразяваше в една любвеобилност. която изключва всякаква омраза към когото и да е. Отношенията ми със свекървата и етървата бяха резервирани дотогава. Промених се. Вярата ми се усили. Почнах да търся да чета книги за лечение, сама да се лекувам. Почнах по метода на Луи Куне, правя опити да се лекувам сама. После книгата на М. Платен. Прочетох и нея. След това намерих сборника „Природно лекуване" от Петър Димков. Опитах много лечебни средства и положението ми отиваше към подобрение. По-късно почнах да чета Л. Н. Толстой, а след това - книгите на д-р Георги Ефремов. Случайно се запознах с Тодор Чаушев и Димитър Станев, и чрез тях се свързах със Словото на Учителя и намерих общество Бяло Братство.
Болестта ми се стопи и изчезна незабелязано в търсене на моя духовен път. Болестта ме принуди да търся начин да се лекувам, като навсякъде намирах по нещо ново, което ме радваше, но все още не ме задоволяваше. Чак когато намерих Словото на Учителя, изпитах пълно удовлетворение за моя най-голяма радост,
Разказано от Мария Кочева - Троян.
Това било преди 9 септември 1944 година. Отива един подполковник при Учителя на Изгрева, среща се с него и го пита: „Вие ли сте Учителят Дънов? Кажете ми какво ще стане с България." - „България я очаква светло бъдеще", казал Учителят. - „В бъдеще ще има ли войни и военни?" - „И в бъдеще ще има военни, млади и стари. Ще бъдат въоръжени от главата до петите. Ще воюват, но няма да убиват.
Като видят някой престъпник, ще почнат да го обстрелват. Тяхните куршуми няма да убиват, а когото улучат, ще оживява и възкръсва."
Разказано от Лазар Опев - Изгрева.
Композиторът Лазар Опев бил с една група приятели при Учителя. Разговорът се прехвърля от въпрос на въпрос с подходящи отговори от Учителя. Тогава един от групата казал: „Учителю, какво следва да става в Новата епоха, която иде и за която ние говорим?"
Учителят казал строго: „Сега идва една нова власт. Идва такава власт, че който й се противопостави, с костите си ще заплати."
Всички замръзнали от уплаха. След броени месеци идва 9 септември 1944 година, идват комунистите на власт и стана точно това, което бе казано. Хиляди положиха костите си в земята само за това, че се опитваха да се противопоставят на комунистическата власт.
Разказал: Георги Събев. 328. БУРГАСКИЯТ ОПИТ
Братството от Бургас имаше нива около деветнадесет декара, която много години се даваше под наем на чужди хора, но през 1946 година Братството реши да обработва нивата с личен труд, да се направи опит какво можем да направим практически. Изорахме и посяхме нивата със слънчоглед. Прекопахме го навреме. Дъжд заваля навреме. Когато бе израстнал две-три педи, отидохме една нощ към дванадесет часа десет души със специална задача. След като свършихме със задачата, помолихме се на четирите края на нивата и в средата и се върнахме пеш в града. Тогава нямаше нощен превоз.
Реколтата бе незапомнена, че се чудехме къде да я приберем. Наложи се нашата спалня да се превърне на склад.
В бригадата участваха: Радка Ив. Бойчева, Пенка д-р Станчева, Райна Банска, Петър и Пенка Кулишеви, Георги и Донка Събеви, Станка Баркова, Нина Ченкова, Стефка..., Рашка Самова и други, чиито имена сме забравили.
Поука от нашия опит: когато молитвата и мотиката се съюзят, тогава и Бог изпраща своето благословение, реколтата бива изобилна.
Случка, разказана от бащата на Лилита от Бургас.
Наскоро след връщането на Учителя от Мърчаево, събрахме се един ден около него, както и друг път, с желание да чуем нещо ново. Тогава той каза със спокоен, но сериозен тон: „Отсега нататък така ще бъде. Ще се събирате по десет души и ще се съветвате."
Чухме го, но не го разбрахме. След като Учителят си замина, тогава разбрахме защо ни бе казал така. Тогава ни стана ясно, че той ни бе подготвил за близкото бъдеще, когато той физически нямаше да бъде вече между нас.
Случка, разказана от Мария Златева - Изгрева.
Бай Киро имал съсед, ревностен петдесятник, който всякога, когато го срещал, все му говорил за Евангелието, като му цитирал какво казал Христос и апостолите. Бай Киро бил добър слушател, но един ден той му казал: „Ти знаеш много работи, които Христос е говорил, но днес ако те срещне Христос, ще го познаеш ли?" - „Едва ли ще мога", отговорил съседът. - „Е, щом като не го познаваш, как тогава ще му служиш?"
От него ден съседът му престанал да го агитира.
Друг случай:
Друг евангелист посетил дома на бай Киро, където цели 2-3 часа му говорил за деянията на апостолите. Бай Киро му казал: „Чухме какво е казал Христос и Неговите апостоли, кажете сега вие нещо." - „Нищо", отговорил евангелистът. -„Лесно е да се повтарят мислите на другите хора, но по-мъчно е да живееш като Христа. Нека да поговорят делата ни", казал бай Киро и млъкнал.
Разказал: бай Киро от Рудник.
През 1958 година лагерувахме на езерата. Там беше и брат Георги Тахчиев, много мил и симпатичен брат, с когото ни свързва споменът за събора в Търново през 1922 година, който спомен ще разкажем при друг случай. Братът бе забелязал, че по време на беседа някой иска да си вземе някоя бележка, а се оказва, че няма тетрадка или молив, ето защо брат Тахчиев се бе погрижил, като бе купил цяла дузина моливи и тетрадки и раздаваше на нуждаещите се. Той услужи и на мене. Когато поисках да му платя, той ми каза: „Няма нужда." - „Но аз искам да си платя", му казах аз. - „Може, но в небесна валута", ми каза той с усмивка.
Какво значи „небесна валута"? - Това е любовта, която е разменната монета на Небето. Което ще рече, прояви и ти любов.
Разказал: чичо Гошо.
Любимият ни Учител, като ни гледал и виждал колко сме безпомощни при разрешаването на най-малките противоречия и страдания, които срещаме в живота, веднъж казал: „Ако бих могъл да плача, бих ви оплакал, но не за вашите страдания, а за вашите заблуждения. Вие вода газите, а жадни ходите. Четете и не прилагате Учението и затова сте тъй безпомощни. "
Силата на човека е в приложението, а не само в знанието. Знанието става сила, когато се опита, когато се приложи, когато то стане плът и кръв на човека.
Разказал: Илия Узунов - Изгрева.
Веднъж видяхме Учителя при лозичката и скоро се събрахме около него да чуем нещо ново. Говорихме по разни въпроси, след което Учителят каза: „Сега да поработим, за да дадем импулс на българския народ към труда."
И почнахме работа на лозето.
Разказал: Илия Узунов - Изгрева.
Бях чиновник в Б. Н. Банка, София. Всяка неделя след обяд отивах на Изгрева да се срещна с Учителя, както и да се видя с някои от приятелите и да разменяме някоя дума. Веднъж пак отидох при Учителя и той ме покани в приемната си да седна на един стол, а той седна на плетеното кресло срещу мене. Разменихме някоя дума, след което настъпи мълчание, защото нямах нещо особено да го питам. ТогаваУчителят си затвори очите, както когато размишляваше и постепенно почна да се смалява и изчезна, а на мястото, дето стоеше, остана една светла точка. Мястото му остана празно. Останах сам, но не се помръднах от мястото си. Само стоя и наблюдавам. След малко тая светла точка порасна и наново се яви образът на Учителя, който ме погледна. Но ето, че след малко пак наново почна да се смалява и пак изчезна, като остана само светла точка на мястото му. Аз стоях като прикован на стола, без да се помръдна и само наблюдавах. И ето наново тая светла точка се превърна в светлия образ наУчителя, седящ на плетения стол срещу мене в позата на размишление. След това той за трети път изчезна и се превърна в светла точка, а после отново се появи Учителят в целия си ръст.
Стоя и си мисля: „Господи, колко си велик и неузнаваем, а си се облякъл във формата на човек, работиш над нас и чакаш да се пробудим, помагаш ни да порастнем, да те познаем".
След тия размишления Учителят ме погледна, сякаш ме питаше: „Имаш ли нещо да питаш?" - „Не, Учителю." Станах, целунах му ръка и си излязох, като му благодарих за това, що видях.
Това, което този ден видях, бе чудо и то не по-малко от онова, когато Христос се възнесе на планината и апостол Петър каза: „Господи, добре е да направим три шатри..."
Това, което видях този ден с очите си, вече не се повтори, но то дойде да ме освободи от всяко съмнение. Аз познах Учителя. Това беше една мълчалива проповед. Какво велико смирение!
Разказано от Н. Шиваров на Михаил Ангелов
Варна, 1954 година.
334. НЕВЪЗМОЖНОТО СТАНА ВЪЗМОЖНО
През 1942 година отидох на Братската градина в Айтос, където прекарах няколко дни заедно с брат Георги Куртев. Той един ден ме повика в стаята си и ми каза, че ще ме изпрати в Бургас по работа. Аз вече очаквах поръчението му. „Пращам те да занесеш едно писмо на един наш близък, който служи сега в казармата, но да знаеш, че за Бога невъзможно няма."
Взех писмото и веднага тръгнах, за да изпълня като войник заповедта. Отидох пред казармата, където на входа пазят часовои. Минавам край тях и ги поздравявам, но никой не ме спря. Влизам в двора, където офицери разговарят. Поздравявам и тях и ги питам за лицето, което търся. Насочиха ме към едно подземие. Отивам, срещам се, разговарям с него и му предавам писмото. Той го взе и прочете, след което ме попита: „Ти как влезе? Тук птичка не може да прехвръкне." Тогава аз му казах думите на брат Куртев, че за Бога невъзможно няма и как никой не ме спря на влизане. Тогава войникът ми каза: „Аз няма да те изпращам. Ти ще си излезеш, както си дошъл." И наистина, излязох си без някой да ме спре.
Върнах се на Братската градина и разказах на брат Куртев най-подробно всичко, което бях направил. Тогава той ми каза: „Това беше за твое назидание."
Разказал: П. Кулиш.
24 май 1966 година - Белият връх.
Това беше преди 9 септември 1944 година, когато един ден отидох на Изгрева при Учителя, който ми каза, че големият ми син трябва да бъде военен. Чудно ми се видя това, но послушах Учителя и синът ми постъпи на военна служба в град Русе. След няколко месеца отидох пак на Изгрева. Срещнах се с Учителя, който ми каза да отида в Русе да се видя със сина си. „Какво ще гс гледам", мисля си аз, като още се колебая дали да отида или не. Тогава отидох при брат Боев и му казах, че Учителят ме праща в Русе. „Иди, щом Учителят те праща", ми каза брат Боев.
Върнах се при Учителя и му казах, че ще отида в Русе. Тогава той ми каза да го изведа от строя. „Как може да стане това, Учителю", му казах аз. „Мене кой ме познава? За такава работа се иска големи, влиятелни хора." Учителят, след като ме изслуша, ми каза да отида при брат Георги Димитров от Русе, който щял да ми помогне. Отидох при него и му казах поръчението на Учителя. Тогава брат Димитров ме заведе при подполковник Коцев, когото сварих на обед. Казахме му поръчението на Учителя. Той веднага стана от храна и взе телефона. Синът ми вече бил задържан, защото в него намерили нелегални позиви. След около половин час го докараха четирима войници с натъкнати ножове. „Ти остани тук - му каза подполковникът -а вие сте свободни" - каза той на войниците. От него ден подполковникът го взе за ординарец и работа се оправи. След 9 септември 1944 година народният съд осъди подполковника на смърт. Жена му, изплашена от присъдата, дойде у нас за помощ. Направихме веднага изложение до Народния съд и помолихме да се замени смъртната присъда с доживотен затвор. Съдът взе под внимание изложението, отмени смъртната присъда и я замени с доживотен затвор. По-късно дойде и помилване, и този човек излезе от затвора.
И тъй, той спаси живота на сина ми, а ние-неговия живот. И тъй стана живот за живот.
Разказал: Руси Караиванов.
Току що бяхме се евакуирали в село Ветрен, Казанлъшко и едва бяха минали 10-12 дни и получихме съобщение, че съборът през тази /1943 година/ ще се проведе през август, на 19-ти, поради изключителните събития, които има да станат. Съборът се проведе. Удрят бе повикан от Хитлер в Берлин за преговори във връзка с отпускане българска войска срещу Съветския съюз. Царят почина на 23 август, поради което се обяви всенароден траур в цялата страна. Ето това бяха изключителните събития, които не закъсняха.
Разказал: Жечо Панайотов 19.12.1965 година - с. Тополица.
През 1942 година жена ми заболя много тежко. Лекарите казаха своята тежка дума, че и Господ да слезе от небето, пак не може да й помогне, ето защо я изписаха от болницата. Тогава писах писмо на Учителя, като му изложих състоянието на жена ми, казах му и мнението на лекарите. С писмо Учителят ми даде метод как да я лекуваме. Методът предвиждаше мазане със зехтин и пиене по една лъжичка, което бе придружено с формула. Само за четиридесет дни тя оздравя напълно. По тоя случай приготвихме подарък за Учителя и заминахме за София - Изгрева, да му го поднесем. Когато пристигнахме на Изгрева, беше събота, в който ден Учителят не приема никого. Помирихме се, но още стоим пред стълбището до стаята му. Учителят слезе отгоре и ми прие в гостната, като веднага след нас заключи вратата. Ние паднахме на колене пред него и му благодарихме за излекуването на жена ми. Тогава Учителят каза, че било определено тя да си замине и всичко било готово, но Бог, който е любов, я кредитирал с 20 години. След като изтекоха определените години, тя си замина от земята.
Разказал: Брат Паню от Ямбол. 338. ЖИВИЯТ ХРИСТОС
Веднъж бях ходил в Айтос по работа и се връщах за Стара Загора, където тогава живеех. Отбих се в Ямбол при брат Каню Великов. Там дойде една стара жена, която ме помоли да й обясна прераждането. През време на разговора пристигна една млада жена, която слушаше моите обяснения. След като свърших обясненията си, тя ми каза: „Защо се заблуждавате? Защо не дойдете при нас, в църквата, за да получите дух святи и да сте готови, че вече е близо второто пришествие..." Видях, че има желание да се наддумва, ето защо я запитах: „Вие, сестра, кой Христос проповядвате? Този, който е умрял на Голгота и ще дойде да съди хората? Аз не вярвам в мъртвия Христос." - „А в какво вярвате?" - запита ме тя. - „Вярвам в живия Христос, който не е на небето, а тук, на земята и ни учи да се обичаме и да си помагаме, да се жертваме за ближните си. Живият Христос е вече на земята и работи за повдигането на всички души, независимо дали те принадлежат към някоя църква или са извън нея."
Разказал: Петко Камбуров - кв. Прослав. 339. БЪДИ КАТО ТЯХ
Веднъж един брат се приближил до Учителя с цел да го пита нещо, но Учителят го преварил и му казал да отиде в гробищата, като се спира при всеки гроб да говори най-хубавите думи, най-похвалните и после да иде при него. Братът послушал съвета на Учителя, отишъл в гробищата и като се спирал на всеки гроб. обръщал се към покойника или покойницата и ги хвалел с най-похвални думи. След това, преди да напусне това място на мълчанието, произнесъл им едно слово, като казал приблизително следното: „Вие, братя мъртавци, бяхте умни хора, някои от вас дори бяха гениални но хората не ви оцениха, защото не ви разбраха, но не се отчайвайте. Имайте търпение, един ден и вие ще бъдете признати и оценени. Кураж, братя." Тъй завършил речта си и се върнал на Изгрева при Учителя. Учителят го изслушал внимателно и му казал: „Сега. рекох, пак ще отидете там, при мъртвите, но сега ще им говорите всичко най-лошо, което ви дойде до устата." /Вие тук всички
Много са случаите, чрез които разумната природа ни говори, нищо не се забравя от онова, което човек прави. Всичко се плаща.
Разказал: Борис Бюров.
Една сестра от София много желаела да се срещне с Учителя, да разговаря с него. Скоро така се наредило, че желанието й се сбъднало. Тя останала много доволна от срещата. На следния ден случайно го срещнала и го запитала: „Учителю, как да ви благодаря, дето вчера ме приехте на разговор?" - „Като проявите и вие същото внимание към другите."
Ако днес хората страдат, страдат от неблагодарност. Забравят да благодарят. Да благодарят за слънцето, за водата, за въздуха, за плодовете и неизброимите блага, които Бог ни е дал. Да благодарим за всички добри условия, които разумната природа е създала за нас преди още да сме били родени на тази земя. Благодарността умножава благата. За всичко благодарете!
Веднъж така много се чувствах натоварена, като че се намирах в пълна безизходица и си рекох така: „Боже, защо и за мене няма поне малко щастие" и чух един тих глас, който ми каза: „На земята няма щастие. Щастието е в стремежа към съвършенство."
В Словото на Учителя се казва, че земята не е място за щастие, тя е училище, в което всеки има да разрешава специфични задачи. От правилното разрешаване на тези задачи зависи нашият мир и радост.
Нашата интелигентност ще се изрази в това - сами да не си създаваме мъчнотии, но да не бягаме от страданията, без които ние не можем да се повдигнем. Страданията, това е чукът на скулптора, който вае статуята на нашето съвършенство.
Разказала: Лилита Синемирска.
Живеехме на село. Една бедна жена често идваше да иска олио. Веднъж дойде тъкмо в момента, когато изпразвахме тенекията в едно котле, 3-4 килограма. „Ето, току що изпразнихме тенекията", й каза майка ми и не й дадохме. - „Нищо, Няма нищо, съседке. Когато имате, тогава", каза бедната жена и си отиде с празни ръце. Свечеряваше се. След малко баща ми се върна в къщи и като вижда бакърчето пълно, помислил го за нечиста вода и веднага го плиснал на двора, преди още ние да успеем да му кажем И тъй, заради 200-300 грама олио, загубихме четири килограма.
Така невидимият свят глобява, когато сме пропуснали да направим едно малко добро. Всеки от нас има такива случаи в живота си.
Разказала: Иринка Славова.
сте вагабонти, крадци, развратници, разбойници, подлеци, пияници, ревниви и завистливи/ и тъй напразно сте похабили живота си. Вие всички тук сте лицемери и т.н. Ходил той от гроб на гроб и всички ругаел, докато най-после се уморил и се върнал при Учителя да му докладва какво е направил.
„Как изпълни възложената задача?" - го попитал Учителят. Какво ви казаха умрелите, когато ги хвалехте?" - „Нищо, Учителю." - „А когато ги корихте?" - „Пак нищо, сякаш не се отнася за тях." - „И вие бъдете като тях, равнодушни към похвали и укори."
Спомени на един брат.
Веднъж Учителят бил седнал на една пейка на поляната и се греел на слънцето с лице към него със затворени очи. Минала сестра Савка край него, той я погледнал и казал: „Сестра Савке, я донеси и прочети да видим какво е казал днес Великият Учител." Сестрата отива веднага и донася стенографираната беседа и му я прочита.
От горния случай става ясно, че и Учителят е четял Словото, за да види какво е казал Великият Учител, т.е. Божият Дух чрез него.
По разказа на Д. Звездински.
Обичайно бе при съборите на Бялото Братство, съборът да бъде открит с публична беседа за гражданството в големия салон на читалище „Надежда". Така стана и през 1922 година. При тази публична беседа поповете на православното духовенство бяха организирали диспут, с което искаха да провалят беседата. Предвиждайки това, Учителят предварително повикал брат Минчо Сотиров и му дал известни наставления и една формула, която да каже на осем души, които ще заемат различни места в салона и галерията. Казано им било щом някой стане да говори, те ще насочат мислъта си към него и мислено ще му кажат: „Ти си разумна душа, действай разумно!" А едновремненно с това брат Симеон Симеонов да подема маршови песни, когато бъде нужно. И така диспутът се осуети и Учителят изнесе беседата за Новия живот, като каза приблизително следното: „Моето Учение не е за спор и диспут. То е учение на живия опит."
В числото на тези осем ду ши бил включен и брат Васил Долапчиев, който ми припомни някои подробности около тоя диспут, на който и аз имах честта да присъствам.
Разказал: Георги Събев.
Веднъж сестра Стефанка Стойчева /по баща/ ми разказа следната своя опитност:
Когато бях още момиче, почна да ми се образува тумор на гушата, ето защо отидох да питам Учителя за лек. Мислех си тъй: първо да чуя беседата, че след това ще го питам. Но още през време на беседата Учителят ми отговори: всеки ден да си казвам: „От днес моята болест намалява." Това да се прави всеки ден, като формулата се придружава с лек масаж. Аз направих това и на деветия ден вече бях напълно здрава.
Разказала: Стефанка Стойчева.
Това беше около 1951 година, когато братчето ми, Михаил, пожела да се ожени, да има свой дом и семейство. Казах му, че този въпрос е много важен и трябва да се отнесем до най-главното място. И така направихме. Заключихме се в стаята си и се помолихме като на баща, като на най-близък, като му казахме нашето желание: „Господи, ако това е предвидено в твоя план, нека да бъде."
И наистина, не се минаха две-три седмици от деня, в който се помолихме, поканиха ни в едно семейство в Айтос, където бе намерила убежище една мома, която домашните й искали да оженят не по волята й за човек, когато не обичала. Дома, в който ни канеха, имаше радост, защото нашият близък си бе намерил другарка и ние отивахме да им поднесем нашите благопожелания и скромен подарък.
Посрещна ни момата, без да я знаем и познаваме. По случай втората сватба на домакините изпяхме им една от нашите песни. Там имаше един студент, и той пожела една песен. Изпяхме му. Сега и момата гостенка, и тя пожела песен. На всеки изпяхме по една песен. Гостенката много харесала както песните, така и нас, певците, което споделила с хазяйката. Тя й казала, че и двамата сме ергени, нотя да гледа по-малкия. „Но тук има една пречка, че те не ядат месо, пояснила хазяйката". - „Какво като не ядат! Щом те могат да живеят без месо, то и аз ще мога. Както те ядат, това ще ям и аз." И тъй, те се харесаха и задомиха. И всички живеем заедно във взаимна любов и разбирателство. Нашето заявление даде резултат.
Разказал: Димитър Звездински.
28 септември 1966 г. - Братската градина.
През годините 1935 и 1936 работел в противотуберкулозния диспансер, сега Исул, като се занимавал с уреждането на Осигурителните книжки на болните. Този пряк допир с болните почнал да го смущава и плаши, ето защо един ден отишъл при Учителя и му казал опасенията си. Учителят му казал често да поглежда небето и да не се страхува. А това може би е значело: да се свързва често с Великото и красивото, което иде от горе, от небето и от нищо да не се страхува. Така изминали още няколко години в пряк досег със заразноболните, но Бог го опазил.
Разказал: Димитър Звездински.
28 септември 1966 г. - Братската градина.
345. ЗЕМНОТО КЪЛБО НА ГЪРБА НА УЧИТЕЛЯ
Веднъж сетра Паша отишла при Учителя на „Опълченска" 66. Гледа тя Учителя и вижда земния глобус на гърба му. Учителят говори с нея, с други или нещо работи, а земното кълбо все на гърба му.
Тълкувание: Земното кълбо на гърба на Учителя, т.е. той носи страданията на всички хора по лицето на земята и откликва на всички болки и молби за помощ, отправени към Бога. Това е Учителят.
Видение на една сестра.
Софийски гражданин бил изправен пред Народния съд след 9 септември 1944 година. Един брат бил призован за свидетел по делото. Същият свидетел вече бил дал благоприятни показания за няколко подсъдими и имало шанс да загуби доверието на съда, ето защо, когато дошло до него, той бил запитан от съда: „Свидетелят, какво ще кажете за подсъдимия?" - „Той е нищо човек. На него никой не му обръща внимание. Погледнете го и ще се уверите."
Подсъдимият бил оправдан.
Същият човек след години среща нашия брат Георги Тахчиев, който го бе обезличил пред съда, с което го бе избавил от смърт или затвор. „Вие публично ме унижихте, но спасихте живота и свободата ми. Благодаря ви."
Обида, която може да спаси един живот, тя е на място, казват светлите умове на човечеството. Обидата е за предпочитане от смъртта.
Разказал: Свидетелят по делото.
Това се случило през 1943 година, по време на войната в Югославия. Един офицер, Золупов, вижда една биволица в напреднала бременност и казал на своите войници да я заколят, а на него да направят кебап от нероденото. Заповедта на офицера била изпълнена, както бил поръчал.
Войниците и офицерът яли, но добро не видяли.
След няколко дни пада бомба и убила всички, които били взели участие в отнемане живота на бременната биволица.
Разказала: Мария Цочева.
11.08.1931 г.
В махалата Горно трапе, Троянско, преди десетина години изгоря една плевня. Отмъщение на един съсед. До плевнята бил оборът с 3-4 говеда. Плевнята изгоряла, но изгоряли и говедата, понеже били вързани със синжири, а нямало кой да ги освободи. На човека, който запалил плевнята, му се родили след това няколко деца, които не можели да говорят, а мучали като говедата, които изгоряли в обора.
Разказала: Мария Цочева.
349. ПОСЛЕДНИЯТ ДЕН НА ЕДИН КАСАПИН
Когато бяхме войници, един млад войник ми разказа следното за един касапин от тяхното село:
След като касапинът боледувал дълго и мъчително, вече дошло до умиране, а не можел да умре, като издавал разни звуци, ту ревяп като вол, ту грухтял като свиня, блеел като овца или като яре. Сякаш всички животни, които е клал, се обаждали на своя език. За да може да умре, една стара жена посъветвала близките му да вземат кървав касапски нож, да го умият и да дадат на касапина да пие от тази вода. След като пил от тази вода, се освободил.
1 Така го е нарекъл Учителят /бел. на кор./
2 Сатурн и Юпитер - става въпрос за съответните на тези планети пръсти - среден и показалец.