Търсене във форума

72. БЕЛЕНЕ Към краят на 1961 година, започна се едно раздвижване, разместване на затворниците от Старозагорския затвор. Разбира се, че там ще останат само по-младите, а възрастните ще бъдат преместени другаде. Наистина, започнаха на групи от по десетина души да заминават: едни за Пазарджик, други - за Белене или Плевен. Това ставаше независимо от остатъка време по присъдите. Може би се целеше, тия които скоро ще излязат на свобода, да поживеят малко и в по-тежък режим. Всякъде другаде беше не тъй леко, както в Стара Загора. Аз продължавах да работя из двора, пак като помощник на Въсенски. Дойде и пролетта, но ето, че една заран ми съобщиха да прибера багажа си, понеже заедно с други затворници ще заминаваме. В начало не се знаеше къде се местим; групата ни беше 12 души, все симпатични хора. Симпатизирахме си едни на други, понеже участта ни е еднаква. Такива местения са доста неприятни, защото на 2-3 места се пренощува в така наречените етапни комендантства по гарите. В Стара Загора ни качиха на влака и към 2 часа след обяд пристигнахме на гара Горна Оряховица. Заведоха ни в помещението за пренощуване, за да чакаме на другата сутрин влак, който ще ни отведе през гара Левски за Свищов - Белене. Като наближи да пристигне влака Варна-София, отведоха ни на мястото за качване; стана и това, потеглихме към гара Левски, гдето пристигнахме към обяд. Оттам - на влака за Белене. За мен беше особено трудно да пренасям багажа си - имах сандъче дрехи и вещи, малък вързоп с одеяла, и плюс това торба с продукти за ядене. Най-после пристигнахме надвечер в Белене, но трябваше и тук, в някакво помещение вън от селото, близко до Дунава да се пренощува. През време на пътуването, имах доста време да размишлявам, по каква причина и мен ме изпращат в Белене. Дойдох до заключение, че това се извърши от втория заместник на началника на затвора в Стара Загора. Той бе по-млад и имаше служба да следи за политическото поведение на затворниците. Може би имаше „зъб" на мен, поради случая с онова писмо. Него време, началникът беше в отпуск, та този помощник използва случая да се разправи с мен. Но, по-нататък ще опиша, как някога съдбата нарежда нещата така, че праведникът вместо наказание, получава облекчение! И така, нашата група пренощува край този „ръкав", който отделя село Белене от острова със същото име. До нашето помещение шумеше водата на Дунава, чувстваше се прохлада, затова запалихме печката. След малко общи разговори, приготвихме се за нощуване. Всеки бе замислен за своята съдба - какво ли имаше да се преживее в този остров Белене, прочут със страданията на хиляди и хиляди българи, минали през него за своите присъди. Като верующ човек, всяка моя стъпка се съпровождаше с братските молитви - Добрата молитва и 91 Псалом. Сутринта, преминахме моста построен върху понтонни лодки и така прехвърлихме ръкава на Дунава. След това се присъединихме към колата, която бе натоварила багажа ни - имаше да изминем около 12 км. път, докато пристигнем до голямото здание сред самият остров, общежитие за затворниците. Настаниха и нас в спалните помещения; мен ми се падна да бъда в голяма стая - все непознати хора, имаха суров изглед, все политически затворници с доста големи присъди. Стаята беше заета с около 30 легла, но само сламеници, наредени край стените. По средата имаше пътека, но като нямаше друго място, моят сламеник се намести на пътеката, а багажа ми край мен. Имаше и други като мен. На другият ден ни зачислиха в бригадата, с която щяхме да ходим на работа. В какво се състоеше работата ни? - Целият остров беше обраснал с върби - все стари дървета. Бригадата отива на определен район, носеха големи триони - „жаги". С тях отрязваха от дъно дърветата, други с брадви отсичаха клоните, а трети пренасяха и разпределяха този материал, използваше се една част за нарязване дъски, други за горене, а най-после, подходящи се отделяха и за плетене кошници и други неща. В тия места, човек трябва да бъде обут със здрави обуща, както и да има работни дрехи, каквито се дават от службата там. Ходих и аз, пренасях клони и така нататък, както другите. На обед, донесоха храна - боб или картофи-чорба. Вечерта се завърнахме в помещенията и започваше почивката. Всеки се разговаряше тихо с другаря си, не се чуваше песен или веселие! Не се чуваше и радио. Имаше лавка, но слабо снабдявана с продукти. Отдалечеността от селото влияеше, защото не се разполагаше и с много транспорт. Мен ме интересуваше, да си купувам поне сирене и масло, а и такова не пристигаше. За преживяваните тук събития, се разказаха много работи. Животът се е влошавал, когато в някой сезон са прииждали водите на Дунава. Тогава се е наводнявал целия остров, даже е идвала и до самите жилищни помещения. Последните, макар и построени на най-високото място на острова, така са бивали обградени с вода, че никой не е могъл да мръдне навън. Със страх се е следяло течението на водите - стигало се е дотам, че е предстояло да се извозят хората оттатък Дунава. На много места из района на жилищата, има направено нещо като чардаци, високи 5-6 метра и там стоеше милиционер на пост, въоръжен, за да наблюдава. Имаше право и да стреля, ако някой затворник минеше по непозволено място. Моята първа работа като пристигнах, беше да се обадя на Веска, че съм преместен в Белене. Описах й, че за нея ще бъде трудно да идва в Белене на свиждане, както и за мен да изминавам 12 километра път. Казах й също, да ми пише само кратки писма. Не си спомням, дали успях да получа в Белене писмо от нея. Както е редът по затворите и в Белене трябваше да се явим пред комисия, да се запознаят с нас „новодошлите". На четвъртият ден ни повикаха в помещенията на администрацията, явихме се и всеки от нас влизаше при комисията. Там беше началникът на този затвор, негови помощници и други лица, един от други по-строги. Когато дойде моят ред, влязох спокойно. Разговорът водеше началника - видя ми се благороден и кротък човек, разгръщаше досието ми, поглеждаше към мен и ми зададе няколко въпроса. Навярно откри в книжата, че съм религиозен човек и ме запита: „Има ли Господ?" Отговорих, че това е личен въпрос, всеки човек е свободен да вярва или да не вярва. Той тогава ми каза: „Ние искаме да чуем от тебе..." Отговорих пак - „За мен има Господ!" Би трябвало да разширя отговора си, че вярвам не в този Господ, който е по иконите, старец с бяла брада, а вярвам в този Господ, който е в самият мен. Човек със своят ум не може да обхване даже времето и пространството, които са творения на Бога, а колко повече е трудно да се обхване понятието Бог! По-добре е било, че не съм навлязъл в подробности. Може би ми се зададоха и други въпроси, но спомням си, че един от присъстващите, навярно помощник-началник, ме погледна и рече: „За такива като тебе имаме и по-строги места, например затвора в Плевен! Там да поживееш!" Отидох си след срещата с тия хора. Така се заредиха дните, обаче 2-3 дена след явяването ми при комисията, повика ме в кабинета си началника и поведе с мен разговор, че е проучил делото ми и каза: „Ти неправилно си изпратен между политическите затворници! Каква е тази грешка? Твоята присъда е криминална, а защо те водят към политическите затворници?" Казах му, че навярно има грешка още от Държавна сигурност, та така още от София и в Стара Загора ме държат между тях. Началникът пак каза: „Мястото ти не е между тия хора! Те със своите убеждения ще те развалят, ще станеш като тях! Затова ще те изпратя между криминалните затворници, гдето е по-леко, ще прекарваш по-добре". Казах му, че приемам да направи както намира за добре. Каза ми още, че сега няма кола да отива в района, гдето ще ме изпрати, но до 2-3 дена ще има и ще ме изпрати там. Върнах се аз при хората в жилището, а те ме питат защо ме е викал началника. Казах им, че проучва досието ми и намира нещо особено в него. Продължих да ходя на работа, но още на другият ден, някой от нашата стая ми каза: „Твоята присъда не е политическа и ще те изпратят при криминалните". Такива новини бързо се разнасяха между затворниците.