Търсене във форума

31. БИБЛИЯТА НА САВКА КЕРЕМИДЧИЕВА Вергилий Кръстев (В.К.): Спомняте ли си нещо за Савка Керемидчиева? Милка Говедева (М.Г.): Да, спомням си за Савка няколко случая. Първо, Савка ми даде една Библия, но не ми я даде за моя, тя за съжаление остана в Мика Каишева, и то по повод на беседите, това не съм ли го казала? Може би съм го казала, че когато взеха в 1956 година беседите... В.К.: В 1957 година. М.Г.: Мисля, че е 1956 година, защото аз ходих тогава на проверка в „Боклукпром", така й викахме на фабриката за отпадъци. В.К.: Аз имам точно датата, когато е бил обискът - 6/7.12.1957 година. М.Г.: Не знам. И главният инженер, аз имах работа все с главните инженери, беше Шаралиев, Шарл му викахме ние и тогава викаше: „Гледаш ли тоя куп? А-а, една, вика, не уловка, ами как каза, ударихме тука кьоравото." Беше смисълът, че събрали много книги. В.К.: Кьоравото ударили. М.Г.: Да. И аз тогава отидох да видя. Викам: „Я, какви хубави корици, какво нещо." Та вземах някоя. „Кориците са хубави, бе", викам. - „Абе тия глупави неща какво ще ги четеш?" Нещо от тоя род ми беше казал. В.К.: Бяха събрали беседи. М.Г.: Бяха събрали там, тогава ги видях. Но какво ме пита? В.К.: За Савка. М.Г.: За Савка. И тогава един ден аз отивам, нямам Библия. Искам да чета Библията. Почнах да чета. Нещо ми е чуждо, Боже мой. Ама Учителят каза: „Трябва да се чете!" Пак почнах, пак оставям, всеки случай на Савка Библията беше - на всички места написана, тя е правила някакви задачи, обозначени. Тук това, тук - това, тук - това, тук - това, с молив. И викам: „Поне да прочета тия неща, които и Савка е отбелязала. И почнах тях да чета. Доста по-късно аз четях Библията и не един път, и не два пъти, и не три пъти, много пъти и ми се вижда от интересна все по-интересна и все по-интересна и по-интересна. Ама първият път така беше, нали? И тогава тази Библия заедно с другите книги, като вземаха беседите, аз отивам при сестра Паша и й казвам: „Ами сестра Паша, на вас ви взеха книгите, вие най-много жалите, защото вие сте ги коригирали." А и Влад Пашов ги пишеше на шпалти и преди да се печатат, носеше ги на шпалти да ги чете Паша. Паша коригираше каквото имаше да коригира, носеше ги на Учителя за одобрение и тогава се печатаха, така беше. Минаваше се много такова. „Е, да ви дам моите беседи, казвам, сестра Паша." - „Е, Милке, не ги носи тука при мене на вързопи, на туй, онуй, занеси ги при Мика Каишева." Мика Каишева имаше две течения, на нея и на мъжа й. За двете й деца. И там се получило, че някои хора проявили интерес към беседите и тя давала моите. Но какво се получи? Една беседа - отвътре извадени листа, отгоре скъсани листа, открая това. Не една, не две, не три, не пет, не знам колко беседи така разпарцаля вани до немай-къде и аз това го намерих така. А бяха занесени неразрязани беседи. Ето и тая още не е разрязана до края. И тогава понеже Паша ми каза: „Милке, ти виждаш, аз вече не виждам, за какво да седят при мене? Иди от Миката Каишева и си ги вземи." И тогава видях състоянието на книгите на какво положение са стигнали. В.К.: Казахте няколко случая със Савка. М.Г.: И Савка ми дава тая Библия един ден да я чета и почвам да чета между беседите и нея и казва, а носи нещо в ръце. Една продълговата чиния и вътре хапки, хапки, хапки от най-различни. От баницата, от кекса, от това, от онова, какви ли не парчетии. Вика: „Вземи си, Милке, вземи си, това е от Учителя." И викам: „От кое да си взема?" - „От което искаш си вземи." Взимам си от всичките по малко. „Това от Учителя, благословение е" - казва тя. Но Учителят си замина и Савка се разболя. И аз отидох да я видя в къщи заедно с Милка Аламанчева. Те бяха много, неразделни приятелки двете и Милка вика: „Колко си отслабнала, ма Савке!" - „А, не съм, виждаш ли тия бедра. Още, още трябва да отслабна. Трябва съвсем, съвсем да отслабна." - „Ма недей така." - „А, трябва, трябва." Тя от рак на дебелото черво мисля си замина. В.К.: Не, на матката, на матката. М.Г.: Пък тя девойка беше. В.К.: Няма значение. М.Г.: Може ли такова нещо да се случи? В.К.: Може. Като трябва да си замине човек от нещо, заминава. М.Г.: Но много пъти срещам Савка, отива на мястото на Учителя, на гроба и там имаше едно, като са копали на Учителя, една малка трапчинка оставили до главата му. И вика: „У-у, пък зариваха, пък това защо не го зариват така?" И майка й казваше: „Помниш ли тая малка трапчинка на гроба? Тя беше за Савка. И Савка все ходеше там и плачеше. „Какво ще правя без Теб, какво ще правя без Теб, как ще живееме?" И три месеца след това тя си замина. А беше много жизнена. Но интересно е, че Учителят на нея й разреши да се вози на колело. Паша реши и тя да се вози на колело, но тя нали е късогледа. Учителят много й се кара тогава. Тя падна. В.К.: Паша. М.Г.: Паша. Не знам къде падна. Учителят много й се кара, ама извънредно много й се кара. Нали си спомням. После помня едно друго с нея, ама аз тия неща съм ги разправяла. В.К.: Ама няма вече кой да ги разкаже. Няма кой да ги каже вече. М.Г.: Не съм ли ги казала? В.К.: Няма значение, че се повтарят. Не сте ги казали. М.Г.: През нощта готвят се вече да заминават за езерата. Вече камионът ще дойде сутринта, денковете са готови, денкът на Паша е готов и изнесен на площадката пред парахода. И по едно време, на сутринта няма го денка и тя отива при Учителя и казва: „Учителю, аз няма да дойда" - така миньорно го казва. „Е, защо?" - „Е, искам да се самонакажа." - „А защо, Паша, какво се е случило?" - „Учителю, аз оставих готов денка вънка и не го намерих." - „Веднага иди на бай Ради и кажи да ти даде други дюшеци и каквото трябва, одеала и се стягай веднага да вървиш." Спомням си това. В.К.: И тоя денк кой го открадна? М.Г.: Не можа да се открие, не знам кой го е откраднал. Дали външни лица? Имаше и на Изгрева такива, гдето обичаха да пипат, те им викаха циганите, циганската махала, тя беше долу, там, гдето са направили сега германската легация. Там беше Иван, каруцарят, там имаше барака, Лулчев там живееше, Упанишадата, тия им викаха циганската махала, защо, не знам. В.К.: Циганската махала, добре. Значи така.