Търсене във форума

АНРИЕТА МАРКОВА ЖЕРБЕРТ ЕДИН ВЕЛИКДЕН Тръгнали бяхме много преди изгрева на слънцето, защото трябваше да бъдем навреме на братския бивак на Витоша, за да поздравим неговото появяване оттам. Така вървяхме с бодра стъпка, въпреки тъмнината и лошото състояние на някои места от пътя. Впрочем Учителят, в когото мнозина мислят, че виждат само едно лице в напреднала възраст, беше начело на групата. Той вървеше толкова живо, толкова весело (разположено), че младите трябваше доста да бързат, за да не останат назад. Колкото за мене, която почти не бях правила екскурзии, аз следвах отначало криво ляво; но когато почна стръмнината, стана ми невъзможно да вървя наравно с другите в тези малки пътеки, ужасно стръмни, каменливи и неудобни. Аз се бях спряла за един момент и се питах в недоумение кога и как бих стигнала целта, когато се видях настигната от една сестра, която намирайки, че сме приблизително с еднакви сили, много любезно ми предложи да вървим заедно. Това беше помощ, която небето ми изпращаше. Приех с готовност и добре стана: тя познаваше планината и скоро ние се намерихме в един път, по-дълъг наистина, но колко по-удобен и приятен! Надясно реката ни държеше под обаянието на своя шепот, който изглеждаше да ни казва, че тя е научила много неща през своето пътуване. Тя беше щастлива, виждайки ни да напускаме за малко равнината, за да идем и се разведрим по височините, защото тя знаеше от собствен опит, че планината дава на долината това, което съставлява нейното богатство, нейното благосъстояние. Тя изпълняваше вярно мисията, която великодушната и горда Витоша й беше възложила, като на един повереник, който не би се обезсърчил от никаква мъчнотия, от никаква пречка. И благославяха я тези, на които тя носеше плодородие, както и високият връх, дето бе родена. Благодарение на тези размишления и на много други още, които бистрата течаща вода ни внушаваше, ние бяхме извървели доста път - на всички направления - и бяхме стигнали да се удивляваме на хубавия пример, които тази вода ни даваше и който ние трябваше да се стараем да приложим в живот, когато моята приятелка ме накара да забележа, че беше дошло време да се разделим от нея. Да се разделим с нея, ние съжалявахме тъй, както човек съжалява, когато в подобен случай се разделя и стиска ръката на един добър спътник. Седнахме за малко на нейния бряг: само като я гледахме, ние се възхищавахме. И за да й покажем колко допира с нея ни беше скъп, ние с наслада започнахме да си разхлаждаме лицето, а после потопихме и оставихме потопени ръцете си, за да почувстваме още по-добре нейната милувка. След това сърдечно сбогуване, в което се прозираше желанието да я видим отново, ние поехме направлението, което трябваше да ни заведе на пътеката, следвана от нашите приятели. Повечето бяха безсъмнено вече на бивака и ние бързахме също да пристигнем там. Тъкмо в момента, когато навлизахме в една малка, приятна полянка, слънцето се появи. Това внушително зрелище, особено когато човек се намира всред природата, върху мили, величествени висини, изпълва всекиго душата с едно неизразимо чувство на възторжена признателност и тогава съвсем непринудено човек се моли, благоговее и обожава с любов всичко наоколо. Мястото беше толкова привлекателно, че ние решихме да останем там още и да закусим в тая приятна обстановка. След тази укрепителна почивка, ние с голям кураж тръгнахме на път, толкова повече, че знаехме, че крайната цел е много близка. Изведнъж ни се стори, че чуваме да се говори и ето, заобикаляйки една скала, не тази, която краси нашия бивак, ние имахме радостната изненада да видим Учителя седнал на тревата, с няколко братя и сестри около него. Кръгът се отвори тутакси и на мене ми бе дадена възможността - и колко бях щастлива от това - да седна отляво до Учителя. Не ще изгубя нито дума от това, което Той би казал. Преди нашето пристигане разговорът се е въртял около дребни неща, които са се случили сутринта. Той продължи в същия дух. Според обичая си, Учителят се интересуваше от всичко, което засягаше Неговите деца. Ние съставлявахме едно семейство, където всички се чувствахме добре. А времето беше великолепно. Слънцето блестеше чисто и ясно. Небето беше синьо. Птичките пееха. Върху най-високите точки на околните планини се забелязваха ясно куп дреболии, които черните облаци, веднъж решили да се настанят там, завистливо отнемат от нашия поглед. Хубавото разположение на всички не закъсня да се изрази в песни. Едва свършили една и някои братя, според своето желание започват друга, която безсъмнено всякога отговаряше на вътрешните нужди на неговото сърце. Когато най-после завършихме, в едно свещено (съсредоточаване) вглъбяване, прекрасният „Химн на Великата душа", скъпоценен дар, който напоследък Учителят ни даде - Той предложи да отидем да видим докъде бяха стигнали братята и сестрите, заети да оправят една малка част от пътя, които е в съседство с бивака. Щяхме да се върнем към 11 часа. След като разгледахме внимателно местността, ние направихме няколко обиколки, моята приятелка и аз, за да отидем след това и седнем върху някой хълм, откъдето би ни било лесно впрочем да наблюдаваме дрехите и другите предмети, които групата бе оставила под наш надзор. Малко преди уречения час всички бяха отново на мястото, весели и твърде оживени. Чакахме братята и сестрите, пръснати още от сутринта по разни височини. На пладне всички щяхме да идем да обядваме на бивака. Учителят отговаряше бащински на въпросите, които Му задаваха. Неусетно обаче разговорът взе друг обрат. Една тънка тревица навеждаше леко високото си стъбло към Учителят като да Го поздравява, а Той я галеше кротко, като едновременно привличаше нашето внимание върху нечуваните усилия, които трябваше да прави това слабо растение, за да успее да пробие покривката може би тънка, но студена, черна и твърда, която я покриваше, за да се радва на светлината и на топлината на слънцето. Обаче тя можеше да запази тези така скъпо придобити блага и да продължава да се развива само като устоява смело на всичките лоши времена, които ще я нападнат. „Но сегашното й състояние показваше, че тя беше понесла страданието и героически беше изпълнила своята задача: тя беше победила. Туй, което това смирено растение можа да направи, продължи Учителят, човекът, който е много по-горен от него във всяко отношение, трябва да го направи с още по-голямо право. Той трябва да върви (върху) по следите на чистите същества, които са се издигнали до светлите върхове, откъдето те изпращат светлината на тези, които от долината обръщат към тях своите погледи. Тези същества умеят да обичат природата; те са се старали да я разберат." На такива същества природата разкрива своите потайности. Тя ги посвещава в своите тайни, защото знае, че те ще ги употребят свято. Тя знае, че поставяйки на тяхно разположение своите грамадни богатства, те ще вземат от тях тъкмо толкова, колкото им е нужно в дадения момент. Настана мълчание. Изведнъж аз си спомних един факт, който ме беше понякога дълбоко поразил и който все не успявах да си обясня. Това бяха или сънища наистина знаменателни, или прекрасни мисли, които изникваха изведнъж чисти и светли в моето съзнание и внасяха радост в моята душа. Откъде ми идваха тези мисли? Но най-странното беше тъкмо това, че тези неща ставаха неизменно на една съща дата, да кажем например на 23-ти, винаги на 23-ти. Всички около мене бяха заинтригувани и бяха вперили очи в Учителя. Най- после Той каза спокойно: „Тази дата напомня едно епохално прераждане във вашия живот." Ние бяхме още под впечатлението, произведено от тези думи, когато една от нашите песни прозвуча радостно в далечината. Това беше първата група и то многобройна, която идеше да се присъедини към нас. Други ги следваха. Те не закъсняха да се съберат около нас. Всички бяха във възторг от екскурзията и ни предадоха своето хубаво въодушевление. Но не се спряха за дълго. След като поздравиха Учителя, те поеха пътя на бивака с намерение да се измият на чешмата и да се поотморят след това, чакайки обеда. Нашата малка компания говореше за тези, които току-що бяха отминали. Учителят обаче мълчалив, с полузатворени очи, отстъпваше. Изведнъж се възцари дълбока тишина. Всеки чувстваше, че Той беше далеч, много далеч, и че Той се беше пренесъл в сфери, където никой не можеше да Го следва. Къде? Той единствен го знаеше. Обаче няколкото благи думи, които скоро ни отправи, ни дадоха да разберем, че Той се беше върнал между нас. И започнахме отново разговор. Една от сестрите разказваше нещо много интересно. Но изведнъж като че нещо ме тикаше, аз се обърнах живо, за да разгледам хоризонта. Той беше застрашително тъмен, планината нагоре цяла изгубена в големи черни облаци, а до основите обвита в гъсти мъгли, не предсказваше нищо добро. Можело да очакваме ужасна буря и следователно да бъдем измокрени до кости, като се има предвид, че не разполагаме с никакъв подслон. Другите не закъсняха да споделят моя страх и не знаеха какво решение да вземат. Жалко беше да се прибереш още сега в града, след като си бяхме обещали да прекараме на открито един цял ден. Впрочем облаците бяха далече още. Въпреки всичко хубавото настроение надделя и младата сестра, която беше започнала да разказва, бе подканена да продължи своя разказ. Учителят ги оставяше да говорят свободно. Неговите собствени мисли Го поглъщаха изцяло. Аз пък не изпущах от погледа си това, което ставаше там, в черния фон, който ставаше все повече и повече заплашителен. Чудех се, като виждах Учителя тъй спокоен и се обърнах към Него. В същия момент Неговият поглед, в който се четеше неуловима усмивка, се спря върху мене. После Той погледна планината, като че ли се отправяше пак към мене, ставайки, каза: „Да видиш какво правят онези архитекти там горе." И Той изчезна зад скалата. Странността на Неговите думи, които мисля само аз забелязах, ме учуди. Какво можеха да означават? Обаче това, което ми изглежда сега чудно, аз не се спрях да се мъча да прониквам в техния смисъл. Движението, което ставаше по-голямо около мене, привлече моето внимание. Гладът беше вероятно започнал да се чувства вече, защото на няколко пъти стана въпрос за някои любими ястия и започваха да се интересуват за провизиите, когато Учителят се появи отново. Всички станаха и се приближиха до Него. Той погледна часовника си и каза, че е време да тръгваме за бивака. Само това чакахме. Всеки тичаше, приготвяше се бърже и всякакъв вид разсъждения, възбуждащи смях и веселост, вървяха в пълен ход, когато моята спътница обърната към планината вдигна изведнъж ръце в жест на радостна изненада и се провикна: „Ами къде са отишли облаците? Няма вече нищо от тях. Какво щастие! Какво щастие! Ще имаме велико лятно време." И всички заявиха, че небето ги обичаше и се беше смилило към тях. В същия момент думите на Учителя изпъкнаха у мене с блестяща светлина. Аз ги чувствах, че живеят. Тази светлина ме изпълни цяла и аз видях Учителя зад скалата с вдигната ръка да прави знак на творците на тъмната картина. Те разбраха. Те се преклониха пред Неговите желания и разведрявайки набърже атмосферата, побързаха да напуснат тези места. Учителят беше изявил едно желание към природата и тя го изпълни. Всяка власт му беше дадена прочее на небето и земята. И моята душа потръпна в свещена радост. Безгранична признателност изпълни цялото ми същество и аз обикнах тогава Учителя, нашия Учител, обикнах Го с една възвишена Любов, на която никое човешко чувство не може да бъде равно. Но възторгът беше свършен. Аз се видях до Учителя. Погледнах Го и почувствувах че Неговият дълбок поглед спрян върху мене ми казваше с безгранична благост: „Това, което разбрахте, запазете го за вас." И Той отиде да настигне тези, които с раници на гърба Го чакаха, няколко стъпки по-далеч. Всички се отдалечиха, аз останах сама. Но каква наслада е тази самота на мястото, където Учителят беше благоволил да повдигне малко една от завесите, с които се закрива. И как всичко ми беше скъпо: синьото небе, светлата планина, тревата, която Той беше тъпкал и скалата, зад която далече от всеки човешки поглед, Той беше изразил своето желание към архитектите, от които зависеше да ни наградят с един хубав ден. Бих искала да погаля всичко, всичко да прегърна. Отидох да седна зад скалата, за да изживея по-добре това, което беше станало - величествена сцена на един момент. Този Учител, когото знаех сега толкова велик, аз Го бях виждала в продължение на години, виждах Го още да живее толкова скромно, заставаше на нивото на най-смирените, не търсейки никога да се покаже, зает единствено с това да утешава, да насърчава, да повдига, да показва пътя, който води към пристанището. Необикновени случаи, за които ми бяха говорили, други случаи, които бяха мен самата развълнували и възрадвали и възкръсваха в моята памет. Неща, които бяха ставали тогава, сега упражняваха върху мене съвсем друго действие. Аз се възхищавах от високата мъдрост, от голямата дълбочина. Аз ги разбирах, благодарение на светлината, от която току-що бях озарена и чистият отблясък на която живееше още в мене. Сълзи на умиление намокриха моите клепачи при спомена на някои думи, на някои мерки, взети от Него относно мене и чието високо значение ми беше убягнало тогава. И така, сама зад моята скала, аз изживях сладостни часове, цяла в щастие, че имам за Учител това Велико Същество, цяла в щастие, че мога занапред да се храня по-съзнателно от Неговото свято учение! Станах да отида при другите, за да се върнем в града всички заедно, обаче решена да се държа настрана: исках да прекарам сама със себе си остатъка на този паметен ден. Преди да напуснем мястото, аз поздравих сърдечно всичко, което погледът ми можеше да обгърне. После си отидох. Вървях лека, щастлива, вълнувана от най-любяща признателност; и през целия път нещо пееше тихо в дъното на моята душа, като ми повтаряше нежно: „Ти намери своя Учител!"

6. ВЕЛИКДЕН Беше 16 април 1916 г. Ако първото си посещение на Учителя нарекох епохално, не зная как трябва да нарека онзи първи, не по-малко незабравим ден, когато за пръв път чух беседа от Учителя - Словото Божие - същината на Учителя. Първа беседа чух, и то на такъв ден - Великден - един от великите дни на моята душа от ранното ми детство и досега. От тогава и досега този ден е бил различен по форма, съдържание и смисъл, но всякога един и същ по това, че съм очаквала нещо ново, да имам нещо ново - дори една панделка, но да е новичка. Като дете и на една панделчица съм се радвала. Добрите същества от този и от другия свят всякога са задоволявали желанието ми, което е било повече от скромно, и за този ден всякога съм имала нещо новичко. Често това новичко е било по-голямо от очакването ми, за което съм била много, много благодарна. Днес вече мога да говоря с езика на сегашното ми разбиране. Значи от детската ми възраст още в мене е живял стремежът към новото, но различно изявен - детето не може да говори за нови идеи, но може да говори за нова панделка. И така растях и пораснах, за да чуя Новото, Великото не само напечатано, но живо и то от устата на Онзи, който го донесе, за което именно беше дошъл на земята. И този Велик ден, за който пиша по-горе, Разумният свят пак не ме забрави, пак ми даде нещо Ново, но вече неизмеримо и по форма, и по съдържание, и по смисъл - нещо Велико ново. Как да нарека този Велик ден? Ще го нарека и то със съгласието на всеки един, който би прочел тези мои спомени. Щом вие и аз сме съгласни, този ден наричам: Новият велик ден на моята душа, за който безкрайно благодаря. Беше 16 април 1916 г, Велик ден. Ранно пролетно утро. Излизам рано сутринта на двора, да подишам чист въздух, да се порадвам на пролетната свежест, на красотата на деня. В двора имахме доста вишневи дръвчета - всички цъфнали, дворът потънал в белия цвят - красота ненагледна. Пролетта беше дошла рано. Отправям погледа си надясно - друга красота. Зелените листа на дървото почти не се виждат от цветове - люлякови цветове - един от друг по- красиви. Изведнъж реших да откъсна няколко от най-хубавите цветове и да отида на ул. „Опълченска" 66 - така наричахме накратко дома, в който живееше Учителят. Каквото намислих, направих. Облякох се набързо, взех букетчето и тръгнах на път за „Опълченска". Стигнах до бялата къщичка, номер 66, а сега е 64 и влязох в двора. Поогледах се натук, натам, дано видя хазяйката на дома - кака Гина, на нея да предам букета. В същото време виждам на двора доста хора - братя и сестри, които се разхождат из дворчето. След малко видях кака Гина, поздравих я с празника и я запитах защо идат тия братя и сестри. Тя взе букета и бързо ми отговори: „Беседа ще има." Докато чух думата „беседа", тя бързо слезе в долния етаж, нещо като сутерен и се изгуби пред очите ми. Това стана така бързо, както и бързо ми отговори. Братята и сестрите едни след други изчезваха, качваха се по една малка стълбичка от няколко стъпала и аз останаха сама - никой не подозира, че аз идвам за пръв път този ден - Велик ден - на беседа, ако ми се нареди да вляза, не зная как се влиза, откъде, приемат ли или не нови хора. Останала сама на двора, аз мислено си повтарях думата „беседа". Беседа! Мисля си: Да чуеш беседа, това значи Бог да ти проговори. Продължавам да си мисля: Ами ако и този Велик ден е решено да ми се даде нещо ново? Ами ако този ден получа онова, което душата ми отвътре очаква? Какво ли ще бъде, ако този ден се завърши процесът на очакването? Отвън се отговори на очакването ми. Сега остава да ми се даде очакваното отвътре. Ако това стане, аз мога само да благодаря, и то много благодаря. Така си мисля и с трепет очаквам нещо. По едно време от сутерена се показа пак кака Гина, все тъй с бърза походка. Този път аз се въоръжих с кураж. Казах си: Ще я запитам, да не я изпусна. Веднага я запитах: „Моля Ви се, Моля ви се, мога ли и аз да слушам беседа?" - „Качи се горе", пак набързо ми отговори тя и ме отмина. Ами сега, мисля си аз, четири стъпала не са много, но как ще се кача? Стълбичката е солидна, здрава, но как аз ще се кача? Както и да е, минах благополучно, не стана никаква авария. Намерих се в коридорчето, което ми е познато, много пъти съм минавала през него и влизала в малката стаичка, в която Учителят приемаше. Тази стаичка е насреща в коридорчето. Мисля си: В коя ли стая Учителят държи беседи? Гледам отдясно една врата отворена и оттам се чуват песни. Тук ще е стаята, си казах, и се спрях на прага на стаята, а се подпрях на дясната рамка на вратата. Лявата рамка на вратата беше заета от един брат с очила, който въодушевено пееше, както пееха въодушевено всички в стаята, които бяха насядали на столове. Слушам песни непознати за мене, но не са протестантски, защото аз съм слушала такива и познавам характера им. Може да се православни, не твърдя. Не е важно какви са; важно е, че се чувствуваше някаква хармония. Поглеждам сестрите, всички бяха забрадени с бели кърпи. Столовете бяха поставени на изток, дето бяха прозорците, които този ден бяха отворени. В стаята до един от прозорците - левия, имаше една кръгла маса, с чиста бяла покривка, и стол, на който сигурно сядаше Учителят. И вън, пред прозорците имаше хора, дошли да слушат беседата. Стаята беше малка, не можеше да събере всички слушатели. Гледам цялата обстановка, слушам песните, а вътре в себе си се моля: Господи, помогни ми да не наруша с нещо тази хармония. Нова съм още за тази среда, не зная какъв трябва да бъдеш. Всички продължават да пеят и очакват с търпение или нетърпение десет часа, когато започва беседата. За тях нищо не мога да кажа, но за себе си и много, и нищо не мога да кажа. Зная само, че чакам с трепет, с цялото си същество очаквам и само очаквам. Часът е вече десет. Вратата на Учителевата стая се отвори и Учителят с Библия в ръка тръгна към стаята, дето се бяха събрали вече братята и сестрите. Погледнах към Учителя и силно впечатление ми направи походката му - като че не стъпваше на земята, толкова леко стъпваше. Докато си мислех как ли ще си пробие път през столовете, толкова гъсто наредени един до друг, Учителят беше вече прав пред масата. Всички бяха прави и очакваха какво ще каже Учителят. Той каза нещо и всички заедно започнаха да четат някаква молитва, която аз не знаех. Докато всички изговаряха молитвата гласно, аз почувствувах нещо особено: това не беше молитва, но някаква музика. Всяка дума от молитвата се докосваше до струните на моята душа като звучен музикален тон на особена мелодия. След молитвата се изпя общо една песен, непозната за мене. После всички седнаха на местата си и Учителят започна да чете нещо от Евангелието - може би само една глава. Преди да затвори Евангелието, прочете само един стих: „Истината ще ви направи свободни." Този стих беше главната тема на беседата. Какво става с мене? Учителят говори, тихо, спокойно, но убедително. Слушам, всичко чувам и всяка дума пада върху ожаднялата ми душа като пролетен благодатен дъжд върху цветята, които дни и месеци го очакват. Отдавна, много отдавна и моята душа като полските цветя е очаквала тези благодатни пролетни капки. В първите минути на беседата росни капки оросяваха моята жадна, широко отворена душа, която с трепет ги поглъщаше една след друга, със страх да не изпусне нито една. Колкото повече навлизах в беседата, капчиците все повече се увеличаваха, докато се превърнаха в хубав, свеж пролетен дъжд, който дотолкова ме освежи и опресни, че аз не усетих как съзнанието ми постепенно се повдигаше в някакъв висок неземен свят. Физически, с ушите си, всичко чувах, но вътре в мене нещо усилено работеше и поставяше всяка дума на своето място като в калъп, приготвен тъкмо за това Слово, и за мен самата незнайно кога и от кои времена очаквано. Най-после дойде и този час - 16 април 1916 г, неделя - Велик ден, 10 часа сутринта. Бях и на земята с главата и с ушите си, но бях и на небето, в друг свят, който ще нарека свят на душата, дето се отпечатваха слова истинни, правдиви, реални, и то с езика на Любовта, който всяка душа познава и разбира. Не усетих как се свърши беседата. Гледам, всички станали пак прави и пеят. След това се прочете пак общо Отче наш, която молитва знаех от най-ранно детство. Нашата любеща и нежна майка още от ранното ни детство обърна вниманието ни към Онази сила в света, на която да уповаваме единствено и напълно в живота си, макар че на детски език наричахме тази сила Божито. Свърши се беседата и всички целуваха ръка на Учителя, да благодарят за изобилното Слово, което се дава така щедро и безкористно. И аз, разбира се, целунах ръка и благодарих. След това Учителят излезе от стаята пак така незабелязано, както и влезе преди беседата. Братята и сестрите взеха уж да се разотиват. Казвам уж, защото гледам пак същите излизат на двора, не им се връща по домовете. Какво още искат? Нищо не искат, но си споделят някои мисли от беседата и т.н. По едно време Учителят заедно с един брат изнесоха отнякъде един голям панер с червени яйца, с нещо написано върху всяко яйце. Учителят покани всички да си вземат по едно яйце. Взех си и аз едно яйце, на което се белееха буквите; Пс. 35 - Псалом 35, върху който много съм мислила. Взех яйцето и благодарих, след което си тръгнах за дома. Едва стигнах в къщи, започнах да разказвам за всичко, което видях и чух - носех едно яйце и на болната си майка. Всичко разказвах с разположение, с каквото ме изслушаха болната ни майка и двете ми сестри. Свърши ли се всичко с това? Не, още не. Време за обяд още не беше дошло, затова имах възможност да се уединя за малко време да си помисля върху това, което преживях на беседата. Влязох в една от свободните стаи у дома и седнах на стол да размишлявам. Обаче в един момент почувствувах неудържим наплив на енергия, която ме застави да стана и заиграя. Как, по какъв начин, не знаех. Току изведнъж взех един от столовете и започнах да играя с него около масата. Така изредих и шестте стола, докато ме извикаха на обяд. Каква беше тази енергия? - Необикновена, неизпитвана дотогава радост пълнеше душата ми, която остана ненадмината и до днес. Едно особено чувство и желание да помагам, да услужвам на всички нуждаещи се, без да мисля какви и колко са възможностите ми за това. Никога не съм предполагала, че такъв стремеж към духовен живот ще се пробуди в мене. Къде се е крил той досега? Значи всичко това подхранвало в мене, скрито и за самата мене от времена далечни и близки, зреело е и чакало момента на своето изявление. Нищо не беше чуждо или натрапено отвън. Ако тия мои бележки прочете някой от вас, моля ви се не се смейте на този духовен изблик на радост, на любов към ближния и на особено благоговение към Онзи Велик Баща, към Когото всички се обръщаме в тежки и радостни дни и моменти с думите „Отче наш" - Господнята молитва. Останала съм без баща още като пеленаче, 9-10 месечно, но намерих Великия Баща в Неговото Слово. Играх със столовете и си мислех: Нима цар Давид не игра пред скрижалите и своя народ? И когато неговата жена, Михала - царска дъщеря го упрекна, че се излага пред народа си, той отговори: „Да не играя ли пред Господа?" И аз си казвам: Давид игра пред скрижалите и пред Господа и заради Господа, а аз играя със столовете пак заради Господа за онова Велико Слово, малка част от което се вля в моята душа. Играх и заради Учителя - Божия пратеник, Който дойде на земята да донесе това Слово на цялото човечество. Благодаря на Учителя, стократно Му благодаря! Тази беседа - „Истината" - е печатана в тома, втора серия неделни беседи, първо издание, под заглавие „Сила и живот" и същият том, второ издание, под ново заглавие „Духът и плътта". Забележка: Тук е мястото да опиша една малка своя опитност, която ще нарека малка опитност с велик замисъл. Малката опитност мина през мене, а великият замисъл иде отгоре. Ето какво разбрах впоследствие от този велик замисъл. Божието Слово е Божествен нектар, който се налива в предварително специално приготвени форми, съсъди, но така внимателно, че капка да не се разлее на земята. Дават се кому повече, кому по-малко капки от този нектар, според големината на формата или съда, в който се наливат и според възможностите на човека да ги използува и обработи. И тук е важен законът „Нищо не се губи, нищо не се създава." Ако съдът е по- големичък и събрал повече нектар, който не може веднага да обработи, отгоре ни чакат. Те знаят, че ако не днес, утре, ако и утре не може, тогава други ден. Ден след ден, вечността е пред нас. При този велик замисъл, още с влизането ми в този път, небето или невидимият свят или разумният свят започна своята работа върху мене, която аз чувствувах върху себе си и всяка душа може да каже същото за себе си. Пътят е един, а методите са различни: според подготовката, темперамента, възможностите на човека и т.н. Значи небето работи, а аз чувствувам, че съм някакво тесто, поставено в голямо корито и някаква особена мека, фина, пластична ръка ме меси в коритото ту от една, ту от друга страна. Това месене и чувствувам, и виждам, и ми е приятно - нищо не ме боли, дори ми е весело и приятно. Казах един ден това на Учителя и Той ми отговори: „Когато възвишените същества работят, те не искат да ги виждат и разбират други." Казах на Учителя: „Уважавам и ценя тяхната работа, затова ще мълча, докато ми се разреши или докато те си свършат работата." Днес аз съзнателно се запитвам: какво омесиха тези същества от това тесто? И сама пак съзнателно си отговарям: те омесиха онази форма, онзи калъп или онзи съд, в който ще се налива Божественият нектар, т.е. Словото Божие. Колко е голяма формата, каква е формата, колко съдържа, не зная и не се питам. Аз само благодаря на съществата, които изработиха формата, а какво са изработили, те знаят. И малка да е формата или съда, пак благодаря, защото зная колко съм малка пред Великото начало, което ни е поело и ни води в красив път. С хората не се сравнявам, защото не съм дошла на земята като пехливан да се боря с големи и малки форми. Ако бих могла да бъда невидима, толкова по-добре. За мене е важно едно: След като ми изработиха формичката, да внимавам в онова, което се налива в нея, да не оставям нито капка да се разлее или да остане неизползувана. Тази е моята основна работа днес, както и в близкото или далечно бъдеще. И пак повтарям: Пиша своите спомени, преживявания и впечатления, за да си напомня за излишен път колко много работа ми предстои, защото българската поговорка казва: „Бог дава, но в кошара не вкарва." Работата в кошарата принадлежи на мене. За нея аз и само аз си отговарям. С това завършвам първата тетрадка, а след нея започвам втората. 11 януари, понеделник, 1965 г.