Търсене във форума

77. КРАЯТ НА ИЗПИТАНИЕТО Така се нижеха дните през края на лятото и през есента. В тия размествания на затворниците, ето че дойде ред и на отговорника по градините в двора - Въсенски. Изпратиха го в Кюстендил, гдето затворът не бе голям, но там изпращаха хора, прекарали болестта туберкулоза. Въсенски минаваше за такъв. Сега аз станах отговорник и на мен дадоха помощник. Понеже бях доста ангажиран в прехраната, гледах помощникът да върши каквото трябва. Само излизах да му кажа, да гледа всичко да бъде в ред. При това, сега нямахме грижи за цветята и други летни работи. За празника 7 ноември - Октомврийската революция, трябваше пак да подредим двора, да се направи някаква украса. Вземах пак работници, изчистиха изникналата трева, вземахме вар и с нея измазахме малките плочки по границите на алеите. Също, обръщаше се внимание и на стъпалата на стълбите, отвън, по които се влизаше от двора в помещенията. Измазват се само бордюрите на стъпалата с бяла вар. Като направихме това, което трябва, ето че целият двор светна. Виждаше се, че е празнично, готови сме за 7 ноември. Като наближи празникът, ето главният надзирател застана на стълбата и погледна за извършеното в двора. Остана доволен и каза на някои негови хора, които бяха там: „Кой казва, че само Въсенски може да урежда двора? Ето, че и без него е станало по-хубаво!" Това ни бе наградата. Аз продължавах да работя в прехраната, всичко отиваше по реда си. В тия дни, започнаха да се разнасят приятни за затворниците слухове: По-опитните затворници, подсказваха: „Момчета, ще има пускане! Кураж!" През месец декември, взе да се чува, че се приготовлява списък на тия, които ще бъдат освободени с пълна амнистия. Взеха и на мен да казват, че ще бъда в списъка. Още през пролетта, в управлението на затвора бяха направени някои нововъведения. Назначиха помощник-началници, като всеки от тях имаше служба отговорник за дадена група-политически или криминални затворници. Те бяха кротки хора, движеха се между затворниците и бяха в услуга на главния началник. Един ден, както бях в канцеларията на прехраната, сам, тъкмо довършвах един сбор на ведомостта, отварят се вратата и чувствам, че влизат хора, но аз все още няколко секунди довършвам събирането. Като привърших, вдигнах глава и гледам, влезли - главният надзирател и отговорникът на криминалните затворници. Веднага станах и ги поздравих. Питат ме какво правя и казах, че подготвям книжата за отчета. Главният надзирател подхвана: „Жеко, правят списъците, кой ще бъде помилван, но тебе няма да те пуснем!" Аз спокойно отговорих: „И тук може да се живее!" А отговорникът поправи: „То не се знае още, кои ще бъдат в списъка". Така вървяха дните. Два-три дена преди края на декември 1962 година, вече ни казаха, кои ще бъдат в списъците. На 30 декември, следобед ни казаха, всеки да си стегне багажа и да слезем долу, при ..колелото". /Това е название на мястото към изхода, от гдето започваха четири коридора, водещи из помещенията/. Така и направихме, слязохме долу и всеки седи край багажа си. Всичко е наред. Това чакане продължи 4 часа. Най-после, в 7 часа вечерта ни казаха пак да се върнем в килиите, да отнесем и багажа си. Ето ти неразбория. Но разбрахме, че се е очаквало да дойде някой „главен" от София, който ще обяви нареждането за амнистия. Отишъл първо в затвора в Пазарджик, гдето се забавил. Ще остане при нас да дойде сутринта. Действително, на сутринта - това е вече 31 декември, пак стягаме багажа си, снемаме го на двора при изхода. Според нареждането, заставаме там в очакване. В това време, обаче, аз все съм със задължението, да приготвя на 31.XII. положението за прехраната и да предам ведомостта, както всякога се върши това. Багажът ме очаква, но аз продължавам да работя и давам ухо, дали почват формалностите по извикването. Но в моята работа, има нещо, което не позволява да се довърши! Това можеше да стане, само като се извести на 31 декември вечерта, колко затворници остават, за да им се изчисли храната и т.н. Виждам, че времето наближава, затова намирам главния счетоводител и му казвам тия неща. Той беше симпатичен човек и ми каза: „Ти остави работата както е и ние ще довършим по-нататък". Това ме зарадва. Отидох и снемах моя багаж, наредих се както другите. Тъкмо се готвеха да четат по списък имената на тия, които се освобождават. Преди всичко, видях, че е дошъл от София един полковник, когото снощи очаквахме. Той е човек от Министерството на вътрешните работи, натоварен от министъра да оповести амнистията и нареждането за освобождаване тия затворници. Полковникът говори доста, но главната мисъл беше, че народната власт, като вижда, че осъдените за противодържавна дейност са се достатъчно осъзнали, в желанието си да бъдат и те полезни, както всички други граждани, постановява освобождаването им. Изказа надежда, че всички като отидат по домовете си, ще се включат с труда си, да бъдат полезни на народното стопанство. След речта на полковника, започна четенето на списъка. Всеки, който чуеше името си, в присъствието на надзирателите вземаше багажа си /а той предварително биваше проверен от някой надзирател/ и тогава отиваше на портала, прекрачваше този забранен праг и биваше свободен. Ето, след около половин час, чух и своето име. Багажът ми бе прегледан, вземах го и хайде навън. Преди това, още като се отваряше изходната врата, поглеждах и виждах, че между малкото домашни, дошли да посрещнат близките си, беше и Веска. Като ме видя да излизам, весела и засмяна ме посрещна и ми честити свободата. Така, двамата поехме към града. За багажите ни имаше кола, която ги отнесе на гарата. Там всеки си предаваше своя багаж да пътува по БДЖ, така направих и аз с моя, като го отправих за София. Ние с Веска имахме много да си говорим, но важното беше, че радостта ни съпровождаше. Като се освободих от багажа, отидохме в домът на братското семейство на Райчо Кайряков, гдето през всичкото време на пребиваването ми в Стара Загора, бяха в услуга на Веска и на мен. Прекарахме там вечерта, а на другия ден - Новата 1963 година, ние изпратени с благопожелания отидохме на гарата и влакът ни понесе за София. Цялата ми душа беше изпълнена с радост и благодарност към Бога и към Учителя! Слизайки на гара София - свободен, казвах думите: „Благодаря Ти Боже, че стъпвам на земята в София!" Изминаваме с трамвая пътя към Изгрева аз пак: „Благодаря Ти Боже, че стъпвам по улиците на София!" Стигаме Изгрева, пак благодаря и казвам тия думи. Ето, че стигнахме и в нашия дом - пак: „Благодаря Ти Боже, че се завърнах у дома си свободен!" Още вечерта отидохме в квартирата на брат Боян Боев, гдето имаше събрани много братя и сестри, да честват завръщането ни. Брат Борис беше се завърнал още миналата вечер, но и тази вечер пак се явил при брат Боев, за тържественото честване освобождаването му. Към това честване се присъединих и аз, много приятели ме поздравиха за освобождаването ми. Всички се чудеха, че съм така поправен телесно. Прибрахме се най-после пак у дома, за да заживеем нашия редовен спокоен живот с Веска. Синът ни Благи бе на работа в Пловдив, затова не присъстваше на връщането ми. При него отидохме след няколко дни и се видяхме с него и семейството му. Слава на Бога, Който разпръсна тъмнината и каза: „ДА БЪДЕ СВЕТЛИНА!" Написах тези 28 страници спомени, на пишеща машина през 1975 година. Жечо Панайотов