Търсене във форума

2. МУЗИКАЛНО ОБУЧЕНИЕ В. К.: Вашето детство къде преминава? Верка: В Айтос, после идвам в София. В. К.: Кога идвате в София? Верка: В София дойдох най-напред в 1928 година. Сега чакай да ви кажа нещо. Сега, като бях аз ученичка в Айтос, в прогимназията, вземах уроци по цигулка от един мой съгражданин, Илия се казва, той беше гимназиален учител в Бургас. Аз не бях виждала цигулка, но един ден чувам, пък родителите ни близки, баща му и майка му учители. Аз отивам и чувам, Илия свири на цигулка, и като свиреше, аз си тръгвам, вземала съм две пръчки и почвам аз да си свиря. Той ме настигна и ми даде една цигулчица, и първо ме заведе у нас, и аз го хванах за ръка, и той носи цигулката и аз, двамата, едно малко момиченце. На шест години съм била, шест-годишна и ме води у дома. Ние живеехме в тази турска къща: Много хубав бе ходжата - свещеникът на турците. Има джамии там и се молеха. Аз съм ходила, гледала съм. Баща ми познаваше гимназиалния учител в Бургас и разговаря с Илия и с Жабленски. Той бе един музикант, който е преподавател в Бургаската гимназия, много фин човек и идва в Айтос. Той ме пое да ми предава цигулка. Основата я имам много здрава от тях. Пък имах слух, абсолютен слух и аз тъй си свирех доста години така. Станах ученичка в първи клас и много смешно, за Филип Кутев става въпрос. Предаваше в гимназията по пеене една Джибарова. Абсолютно никакъв музикант. Чудя са как са й дали музикално образование. Първи клас, пък аз вече свиря на цигулка и познавам нотите, знам ноти. Почнах да пиша едно упражнение. Аз казвам: „Госпожице Джибарова, вие сте допуснали известни грешки." Тя каза: „Изтрий." Аз изтрих дъската и имам учебника в ръката и написах. Каза: „Изпейте го". И го изпях няколко пъти, и целият клас пей. Втори път пак. Имам три приятелки, все аз пиша нотите, аз ги уча. Три приятелки имам и през голямото междучасие викам: „Хайде да идем да си купим симит." Пък в Айтос никъде няма, албанци го печаха, понеже гомямо междучасие, вървим си, купихме симита, пак се връщаме в училище. Аз на час по пеене винаги на тоз чин седя, да не става приятелката ми, защото все оправям някои работи. Но в това време, когато ние сме отишли, те пеят старата песен. Не може да даде нова, защото не може. Чудя се, обаче, като влязохме, тя ни направи забележка. Седнахме си, вече имаме едно наум. Нямам вече това отношение. Казва: „Излез, напишете упражнението веднага." Аз пак пиша упражнението. "Изпейте го." Изпявам и уча целия клас да пеят. Тогава тя си грабна дневника и излиза, и Иван Димитров застава до вратата. Той бил дежурен по салон и вижда. Аз и тогава пред целия клас казвам: „Аз ли, аз пиша ноти, аз ги уча да пеят. тя слага парите в джоба си. Искам Филип Кутев да дойде, щото искам да уча. Аз съм нищо пред Филип Кутев." И тогава Велико Стоянов, директор на гимназия и прогимназия, заедно бяхме. Димитров му казва: „Велико, Велико, г-н Директор, така и така, иска да повикаш, да назначиш Филип Кутев за нашия клас." Пък майка му и баща му са от Братството. Семейството на Филип Кутев са наши хора, Да. В. К.:Това не го знаех. Верка: А-а-а-а, той много при Учителя е ходил, да, и аз в първи клас, той в последния клас на нашата гимназия. Не беше я завършил още. Казва му: „Филипе, Кутев, назначавам те учител за прогимназията и гимназията да предаваш пеене". И така си нарежда часовете да им предава и аз ставам причина да се назначи. Не, аз просто така и понеже той е бедно момче, средна възраст, трябваше да работи, да се издържа, тогава си получава парите и си ги слага в книжка и замина, есента замина да следва музика в София. Да следва в София в музикалната гимназия. Беше флейтист, с Караджов бяха близки и най-напред започна с флейта. И изключително музикален, изключитена музиканлност. Така се създаде връзка, пък аз от всички бях най-свързваше. Пък той един синеок младеж беше, в клуба и се събирахме у дома, свиреше на мандолина, свиреше, и аз на мандолина. Аз свирех и китара, аз и в Братството свирех като китарист. Малка бях, но музикална. Голямата ми сестра почна да свири китара - не може, аз вземах китарата. Мандолина, понеже втори клас като минах, рекох: чакай аз, понеже никой няма музикант да играе на хорото на първи май и на Великден, и леля ми, нейният син имаше мандолина нова, ходих и купих и от тяхната къща през главната улица свиря „Боряно, Борянке", за да мога да разигравам целия клас. Аз свирех за цялата гимназия и прогимназия. А на другия ден е Великден. Имахме един класен наставник, беше белогвардеец, Николов ли беше, забравих. Той ни беше наставник, малко тъй белогвардеец, бекярин, човекът скромен, много добър като учител. Отиваме ний, сутринта викам: „Мамо, ще сложиш три яйца рохкички на мен, на Марийка Андреева, три рохкички в мойта торбичка, отделно на Марийка Каракашева. А пък на този ще му сложиш шест яйца преварени, на класния наставник." Като отиваме всички, аз нося китарата и мандолината и си вървим, и в една торбичка, тогава нямаше чанти, ами торбички, майка ми ушила и ми сложи козунак, сложи курабии, такива разни сладкиши. Майка ми месеше домашен хляб, бял хляб, мекичък, сложих и него, кашкавал ми сложи и сиренце, аз съм вегетарианка, други кой каквото носи. И събираме се целият клас да обядваме, но преди това закуска направихме и си прибрахме всичкото, поканихме и класния наставник, този при нас не беше, той беше се скрил в един шубрак, ний го открихме всички с класния състав, ний като взехме двете - аз, Мария Каракашева Дърева, отидохме и го поканихме, сложихме му една чиния, напълнихме я, сложиха салам и други, аз сложих парче кашкавал, който носих, сложих му козунак, хляб му дадохме, и обядвахме всички. Той стеснителен, бекярин човек, чужденец. В. К.: Та как мина? Верка: Да де, и после да, обедът, закуската и прибираме. И аз сядам да свиря на мандолина. Почвам „Боряна". Прогимназията, гимназията ги разиграх до обед. Ама играхме, играхме, аз свиря. В туй време Филип Кутев е дошъл на 1 май в Айтос, със сламена шапка. Имаше един Георги Връбчев, Нено Русев, седнаха тъй на една плоча, пък аз на земята съм седнала и свиря. Всичко играе. Филип Кутев прекъсна разговора си, дойде, на коляното си седна, взема мандолината, продължава да свири „Боряно, Борянке", пък аз с китарата акомпанирам. И след туй ми даде мандолината и аз продължих до обед. След туй правим обед, пак се събираме всичките, вече не помня какво е станало с тях, но помня само едно - след обеда вече аз не свиря. Само си дрънкам на китарата и така съм си седнала и мои приятелки съученички около мен, свиря си парчета от китара, които много аз ги знам. И тогава имаше една Дора Атанасова, един Даскалов, бяха настрани. Дора много ме обичаше, тя ми беше като майка, беше ми класна наставница в трети клас и ме обичаше и каза: „Верке, ела да ни посвириш." И аз свиря на китара, обаче те приказват помежду си. И си дръпвам китарата и отивам долу. Чакай, рекох, аз като свиря, обичам да ме слушат. Ха-ха-ха, детска работа, детска работа. Не това искам да кажа, едно хубаво отношение към китарата. В. К.: Сега искам да ви питам друго. Как стана и се случиха нещата, че вие вече се прехвърлихте да дойдете в София? Верка: Тя е дълга история. В. К.: Да я чуем. Верка: Аз боледувах, тропическа малария изкарах. Първата година в училището се записах. Около 20 дена ходих и заболях. Много тежко. В. К.: Коя година? Верка: 3-ти клас бях в прогимназията, но записах, 20 дена нямаше и заболях, и почнах да търся къде да се завра в къщи. Хвърлят одеала, хвърлят това, дава баща ми хинини с шоколад, нищо не минава. Рекох: „Тате, само планината." И майка ми ходи да посреща изгрева. „Мамо, с теб ще дойда на изгрев." Заедно с трима братя и там майка ми посреща изгрева, аз останах. Една жилетчица бях сложила и си носех е носех една книжка. Викам: „Мамо, ти ще отидеш", защото другите ми сестри ходят на училище. „Аз ще остана тук. Като сьм там, съм по-добре, влеза ли между четири стаи, веднага почва да ме тресе." Пък и след туй отдолу, както е нашата къщичка имаше такова нещо, като навес, постлаха ми един хасър, след туй едно одеяло, отгоре дюшека ми и като се върна, право там. Щом влеза в стаите, почва да ме тресе. Като треперя, мине треската, тропиката, аз слизам долу, топло ми стане. Температурата - 39 ли, 38 и половина, топло ми е, слизам и почвам да си решавам задачи, да. Добре, ама се прехвърлих се в Братската градина, там да мога да излизам на зеленина, на върха. И ме заведоха. В. К.: Това е втората година. Верка: Втората година. Но като лежах на леглото, казвам: „Мамо, аз искам да седна на земята, да ми сложите един дюшек на земята в стаята." Пък 70 души болни, които баща ми ги лекува. Баща ми ги лекува. „Затова искам да ми сложите дюшек на земята и ти да седнеш, на стол да седиш и да държиш Библията." Тъй, както съм си легнала хоризонтално, значи тежко болна, баща ми го няма в този момент в града, защото той лекува, пък с файтон носят храна, имаше фурна изградена, брашно има, но масло, сирене, другите работи носят с файтон. Дядо Ганчо се казваше и имаше един, тоз Иван Димитров придружил баща ми до градината с файтона. В това време аз съм лежала и казвам: „Мамо, животът ме напуска." И майка ми държи Библията и се моли. В туй време пристигат баща ми с този Иван Димитров, идват там, дядо Ганчо ги пренесъл, беше една баба Дона, една гьркиня, много фина жена, да, така. И така, 3/4 час в безсъзнание, унесена, не съм в безсъзнание, но унесена. Тогава казвам на майка ми: „Животът ме напуска." Баща ми се моли, това момче, и то си прави молитва там, майка ми, слугинята и изведнъж казвам; „Мамо, вашите молитви доведоха Учителя." Аз проговорих, Учителят ми възвърна живота. И седях, седях още малко, след туй на Иванчо подадох си ръцете и казвам: „Иванчо, поеми ме" и сядам. Като седнах, аз станах, понеже с къси чорапки бях и терлички, обух белите си обувки и първо се ръкувам с баба Дона и с всички се ръкувах. „Мамо, пригответе на всички храна, аз искам само картофена супичка с най-много две картофчета, черен пипер и лимон - ангелска супичка." Тогава Учителят още е дал ангелската супа на нашите, после в София. И така ставам.