Търсене във форума

69. РАЗПИТ НА СВИДЕТЕЛИТЕ Адвокатите бяха се погрижили да посочат свидетели, които да дадат показания пред съда, най-вече да се очертае какъв живот сме водили, че във всяко отношение сме били примерни хора. Никога не сме водили разточителен живот, нито сме харчили пари без сметка. За мен, например, свидетелката Еленка Андреева каза, че на нея й е правило впечатление, как аз съм ходил с много прост костюм, с протрити лакти на сакото. Действително, моята заплата не ми позволяваше да си купувам и да нося все нови дрехи. Износвах ония стари палта и панталони, които се даваха с купони през оскъдните години 1945-1946. Свидетелят Васил Керемидчиев, бивш мой колега във фирмата гдето работех, също изтъкна неговите много добри впечатления от моят живот. Той изтъкна, че съм голям алтруист. Описа един случай, когато мен и шефа на фирмата ни държаха отговорни, че сме продавали стоки на по-високи цени. Всъщност наказание е трябвало да понесе шефа, защото не е обърнал внимание, какво вършат неговите служители, но как тогава аз съм поел върху себе си отговорността. Това съм направил от хуманни чувства към семейството на шефа, дето тъкмо в тия дни се очакваше жена му да роди. За Борис - много свидетели го описаха като крайно добродетелен и справедлив човек. Даже имаше свидетел-комунист, който каза как му е помагал парично, как на други е дал работа при себе си като мозайкаджия, та по такъв начин да избегне преследване от полицията. За него също се потвърди, че е водил примерен живот, че от занаята си майстор мозайкаджия, е печелил достатъчно за да живее добре. И той не е водил разточителен живот. Особено категорични бяха свидетелите - вещи лица. Такъв беше и Драгомир Василев, който като експерт-счетоводител и юрист, направи анализ на сметките ни, в които не се намират улики на злоупотреба. Неговото изложение беше така обстойно и ясно, че защитникът ни д-р Кирил Георгиев му го е поискал и го е представил в съда, като своя писмена защита пред съда. Прокурорът внимателно изслушваше всички показания. В едно от заседанията на съда, той отсъстваше, но беше заместен от негов помощник. Този нов човек в делото, ми зададе въпрос, дали Учителят ми е възлагал работа с пари и сметки. Аз отговорих - че не е. /А после се досетих, че в момента ми бе излязло от ума за по-раншните години - 1924-1928, когато услужвах на първата братска печатничка, както и това, че няколко години бях представител за поръчка на книги от братя и сестри от цялата страна/. В друго заседание, пак същият прокурор ме запита, нали Учителят ни е учил да говорим истината, а защо съм лъгал. Отговорих, че изобщо не съм лъгал, без да разбера в момента, какъв случай той има предвид. Защитниците, трима, или четирима адвокати се изказаха, най- после, като направиха всичко необходимо, за да бъдем облекчени. Понеже между мен и Борис нямахме спорни въпроси, всеки от адвокатите застъпваше в защитата си, както Борис, така и мен. Така съденето ни продължи три дена, но в последният момент, идва при мен адвоката ни Кирил Георгиев, който беше последен в изказванията си и ми каза, че трябва да поискаме отлагане на делото, тъй като ще трябва да представим още доказателства в наша полза. Аз разбира се възразих, че не съм съгласен, а напротив трябва да искаме от съда да ни оправдае - да бъдем освободени! /Колко съм бил наивен и тогава!/ Адвокатът обаче настояваше, че отлагането е необходимо, че ще имаме полза и че Борис е съгласен. Значи, нямаше какво да правя и аз също дадох съгласие за отлагане; не ми се искаше повече да прекарвам в тия килии на затвора и режима на Държавна сигурност. Позволиха ни за малко да се видим с домашните си и аз размених няколко думи с Веска и Благи, а те се опитаха да ме насърчат. Но, баницата, която Веска бе приготвила и донесла, не ми позволиха да я взема. Отведоха ни пак в килиите на Държавна сигурност, да очакваме ново насрочване на делото. На мен оставаше да обмисля и изложа с разбиране, каква сума следва да ми се одобри за фирата от вестникарска хартия, употребена за печатане беседите в нашата печатница. Във връзка с това, имах две-три срещи с адвоката Цонев. През следващите дни, имайки при мен изчисленията на вещото лице за хартията, работата се сведе до това, да направя сметката колко е била фирата, т.е. унищожената негодна хартия. Трябваше да се приложи смятане чрез „просто тройно правило". След годините, когато бях учил аритметика, не бях имал случай да си служа с това „правило". Но сега, като се видях в затруднение, поразсъдих за условията на задачата, съставих си формула и така можах да изчисля каквото трябва. Като вземах процента фира 40% оказа се, че унищожената, негодна хартия е била на стойност около 44 000 лева. Както казах по-горе, вещите лица допускаха, че вестникарската хартия дава до 70% фира, недостигът по моето отчитане се издължаваше и при 40% фира. Значи, в купената без фактури хартия е имало негодна за използване такава за около 44 000 лева и тази сума следва да се признае и отрази върху стойността на отпечатаните в нашата печатница беседи и лекции. При следващата ми среща с адвоката Цонев дадох му начина за изчислението на фирата, от което се вижда, че следва да ми признаят тези 44 000 лева. С това се вижда, че съм напълно отчетен по сметките на Братството.

16. ПОСЛЕДНИЯТ РАЗПИТ НА УЧИТЕЛЯ Милка Говедева (М.Г.): Един ден аз съм на урок при Паша, Учителят още беше жив и казва: „Елате, сестра, ще дам едни нови гимнастики, тези за Лъчите." Катя Грива беше, може би беше и Веса Несторова, Елена и десетина човека, ама кои... В това време Тамара една на Атанас, нали, чува че Учителят ме кани. „Учителю, да дойда и аз." Учителят мълчи. „Учителю, да дойда и аз." Учителят пак мълчи. „Учителю, нека да дойда и аз." - „Е, ела." Трябваше пет двойки нали да бъдем, за да даде гимнастиките и даде тия гимнастики. И сега аз твърдя и ще твърдя, докато съм жива, защото Учителят както ни ги показа, накрая има това. Нали така и това, така се прави. „Ние отидохме, вика Ина Дойнова, при леля Веса Несторова и леля Веса каза, че не се прави така трептене на китките." - „Как не бе, аз там бях, бе, Учителят дойде да ме покани." Бях на урок при Паша. Той не покани Паша, покани мене. Вергилий Кръстев (В.К.): Опишете го това, нали това е 10-то упражнение? М.Г.: Накрая като птици, когато сме като птици. В.К.: Като птици. М.Г.: Така, така, като крила на птици трептят перата накрая. В.К.: Като свърши движението има така трептение. М.Г.: На китките. В.К.: На китките. М.Г.: Отишли при Веса. И веднага отивам. Защото Ина Дойнова предава гимнастиките. А тя казва: „Ама ние бяхме при леля Веса и леля Веса казва, че няма такова нещо." - „Абе леля ти Веса ако е откачила, аз не съм още." Ами така де. Сега не казвам, че тя е ненормална, моето уважение към Веса, културен човек. Учителят много я ценеше. Даже един ден... Може и това да кажа: Много злословиха по адрес на Веса. Аз я защитавах, защото Веса и брат Тахчиев бяха моите първи учители. Аз когато почнах да чета беседите бях вече комунистка, бях при Учителя, де, ама бях станала комунистка, и когато в квартирата ми идваха от ЦК на БКП там на булевард „Христо Ботев", имах беседа: „Божествен и човешки свят", беше дебела книга. Тя стоеше, аз имах спалня от развода си, тя стоеше там. И това не ви казах, трябва да кажа за това. И те, другарите като идваха, виждаха - „Каква е тая дъновистка книга?" Викам: „Нека седи там. Нали да седи, за полицията е тя, за това." Тогава с Тахчиев като говорих и с Веса, казвам: „Какво е това Бог, Бог, Господ, Бог. Не мога да се примиря с това." - „Това е ум." А ум и разум приемам. И зачеркнала съм Бог и съм писала ум, зачеркнала съм разум и съм писала ум, разум - такива неща. Цялата книга беше издраскана с това и той ми каза Тахчиев тогава. Той беше в Кермекчиеви на една палатка: „В другия свят ще се видиме сега както приказваме с тебе. Нали ще се видиш така и ще видиш тогава, че това, което ти говоря сега, е истина." И Веса ми потвърди, и те двамата ми бяха един вид учители на Учителя и аз цял живот съм търсила Учител. Умен човек да е, да мога да го възприема и чак когато срещнах Учителя, но тогава не го оцених първия път Учителя, нали, а по-късно вече. А по-късно как стана и това е много важно. Аз съм написала стихотворение - ще го дам. Но аз работех вече със съветска делегация, в разузнаването. Бях се включила там чрез една моя роднина. Това е след затвора, нали. В.К.: Коя година? М.Г.: Това е вече 1942 - 1943 година. Учителят беше жив. В.К.: Да. М.Г.: 1942 година аз отивам на Изгрева пролетта. 1942 година отивам на Изгрева пролетта март месец. И отивам в къщата на Стефова. Най-хубавата стая с балкона. Срещу мене Неделчо Попов живееше. И Балтова непрекъснато тропаше на вратата му, както и да е, а до мене в малката стая, сега станал академик, Кирил Василев, който пък се любеше с дъщерята на Стефова по-после. И оттам аз като се прочух като певица, Капитанова беше още жива, та ме повика в мазето там да отида при тях. Та както и да е. А долу в Стефови живееше пък тоя с циклостила, нелегалният, който беше бай Иван. Та искам друго да кажа, къде се отплеснах. В.К.: За съветската легация. М.Г.: Аз най-напред трябва да кажа как дойдох. Не, преди това бях в Съветската легация в разузнаването и понеже от дъжд на вятър ходех така на беседите, отидох да чакам часа да ми дойде да се срещна с тях някъде към „Мария Луиза" - къпалнята. Това е най-важният случай, който всички го описват, както им дойде. Някои чули-недочули. Невена Неделчева в книгите си не знам какви-си, но е истина. Сега аз виждам винаги около Учителя народ, под прозорците. Или е Маргарита Мечева, или е тази Теофана Савова, с Марето, и аз съм била от тях. Но запомнете това. Искам да кажа друг случай за Учителя, когато дойдоха да го преследват, да го арестуват. Преди да го арестуват. В.К.: Да, да. М.Г.: Един ден сме около Учителя. Беше Калпакчиева Райна с мъжа й, с още други, а Лулчев вече е арестуван. И заради Лулчев идват на Изгрева, ама настроени така зле, особено единият към Учителя. Да го разпитват за Лулчев. И аз изтръпнах. Викам: „Аз, пак аз ще съм виновна, моите го преследват." И ама това угризение на съвест е било години наред. И Учителят ги поканва в големия салон. И ние сме отвън и минава час, и минава час и половина, и минават два и Боже, то какво правят тези хора с Учителя? Ние вънка треперим, не знаем какво става вътре. В.К.: Това е след 9 септември 1944 година. М.Г.: След 9 септември 1944 година. И излиза най-напред Учителят и явно така доста напрегнат и малко разстроен, така поне аз схващам, не малко, но може би доста разстроен. Единият, който излиза от тях казва: „Прекрасен Учител имате, не е лошо да следвате пътя." А другият намръщен такъв и като не знам, като свиреп човек така. Отидоха си те. Каза нещо тоя, ама измърмори нещо. „Заблуда." Учителят каза: „Този, който ми беше отляво - също като при Христос на кръста, той беше много зъл човек, несправедлив." И прост може би де, не каза прост, но не знам, някакъв термин употреби. Той не обичаше да обижда, Учителят. „А тоз, който ми беше отдясно, той е по-правдив, по-разумен, по-добър човек." А това ми направи впечатление, което Учителят каза, защото четири пъти чета Библията и виждам какво нещо става с Христа и затова го сравнявам с Учителя. Те го питат, нашите сестри: „Е, Учителю, какво ви пита?" Учителят приказва. Но аз, така гледам Учителя, така полюлява се. „Ама Учителю, какво ви питаха?" Боже, тия нямат, мисля си, така случайно да го разпитват. Той, Учителят, уморен вече от говор, от разправия. „Ама Учителю, кажете ни нещо какво ви питаха." И най-после аз не се въздържах и викам: „Ама вие не виждате ли, че Учителят е уморен? Оставете го да си почине Учителят." Той казва: „Да, да." Ама баш така - „Да, да" - тихичко. Дигна ръка и си отиде. Сякаш едва се качваше по стълбите.