Търсене във форума

14. КАК СЕ НАПРАВЛЯВАТ РАЗРУШИТЕЛНИТЕ СИЛИ За Радка Давидова. Сестра д-р Радка Давидова беше възрастна мома. По едно време се върна от Париж Асен Вапурджиев, човек от братството. Може да са се познавали от по-рано, обаче връща се и посещаваше беседи, а в града даваше концерти. Той е професор по контрабас. Прочут, с влияние, с признание и пр. Радка Давидова и той се харесват и отива Радка Давидова при Учителя и му казва: ..Учителю, с този брат се харесваме, искаме да се оженим. "Учителят помълчал и казал: „Той е хубав и ти си хубава, но не сте един за други." - „Ама, Учителю, ние се обичаме." Учителят повече нищо не казал. Те се оженили, но след един месец тя се връща при Учителя и му казва: „Учителю, ние се разделихме." - „Как се разделихте! Този въпрос е ваш самостоятелен и трябва да го проверите." Тя се връща при него. Но не можаха да живеят и тогава се разведоха официално. Учителят предварително й казал: „Вие сте добри, но не сте един за друг! Не сте за семейство," Асен Вапурджиев имаше желание да остави свой заместник, да обучи някого на контрабас и се обърнал към Учителя с молба да му прати някой ученик, който той безплатно ще учи при него. Като нямаше друг, пратиха му брат Цеко. Брат Цеко беше електротехник, постоянно през целия ден из града, уморява се и не му остава време да се упражнява. Пък ние живеехме с него заедно у Йордан Савов на бул. „Ботев" 85. С Цеко и Петър Арабаджиев от Варна и сестра Стойна живеехме там. Та брат Цеко, Учителят го пратил да го обучава на контрабас, обаче брат Цеко не отделяше време да се упражнява. Като се върне вечер, до един часа горе на тавана, вземе да дрънка контрабаса, да се упражнява, защото на другия ден ще има урок. „Абе, Цеко, какво правиш, хората спят, цялата сграда ечи." - „На контрабас може ли тихо да се свири?" И той започнал мислено да се упражнява, представял си коя нота къде е, мислено слага пръст, мислено движи лъка и мислено се учи. Представяйте си колко може мислено човек да се упражнява. И след туй заряза контрабаса, защото Цеко отива с ненаучен урок и най-после оня казал: ,Не ми трябва такъв ученик. Не те искам!" И го оставя. Една вечер късно, това е било вероятно 1940 година, към 10, 11, 12 часа, било нощно време, тъмно, мрачно било и Учителят слиза и запалва лампите в големия салон, в неговата приемна, в трапезарията, по всичките алеи и на поляната. Всичко спи, а целият Изгрев свети. Учителят се връща в стаята си. След 3-4 часа Учителят пак слиза, пак угасва лампите една по една и се прибира горе в стаята си. Пита се защо е направено това? Един брат, който бил спечелил доверие на един от организацията на тогавашните родозащитници, който работел в държавната печатница с него, искал да го завербува, искал да стане техен член, без да знае, че той живее на Изгрева, че той е от обществото на Бялото братство, му казал така: „Приготви си един здрав бастун и някой път ще отидем там, при дъновистите горе и ще ги изтрепем, ама кога ще отидем, не знам, когато кажат. Ще отидем там, от нас туй се иска. Там хората не са въоръжени - с бастуни отиваме" и т.н. И какво се оказва - тогава, нея нощ около 200-300 души „родозащитници" са обикаляли около Изгрева, в гората са били, всякой един с бидонче газ или бензин. Чакат, в уречения час ще запалят бараките с бензин и газ и ще избият хората. Учителят доловил тази мисъл и по тая причина запалил всички лампи. Онези като пристигат, виждат, всичко свети, което показва, че планът им е издаден, си помислили те. Постояли, постояли и след туй се връщат тихомълком, без никой да ги види. И така Изгревът бил запазен по най-невинен начин. Учителят запалил лампите, значи хората са предизвестени, така си помислили те и с е отказват от това нещо, от това нападение, запалването на Изгрева, защото тъмните сили винаги са били смущавани от Изгрева, едно място, откъдето се изпраща светлина, голяма светлина и заради това искали да унищожат това гнездо, обаче те не можаха. По-късно нещата се развиват другояче. Сега Изгревът го няма. Разрушиха го същите сили, но чрез други хора. Един брат македонец имахме тука. Със своя брат дошъл на Изгрева, понеже брат му страдал от ангина. Имал възпалено, подуто гърло и рекъл: „Чакай да отида при Учителя." Завежда го при Учителя и Учителят му казал: „Ще пиете гореща вода и ще дишате дълбоко!" Повече Учителят нищо не казал. Братът целунал му ръка и се връщат. Като слизал надолу, брат му рекъл на македонски: „Елач, елач, да пие гореща вода, това лекарство ли е? Някакъв елач?" А Учителят следял отгоре и рекъл: „Какво иска брат ти, какво пита? - „За елач пита, Учителю." - „А, вземете малко сухо кафе, ще му духнете с една тръбичка в гърлото и толкова." - „А, така бива, вече елач има." Тръгнали. Накрая отишли до „Граф Игнатиев". „Нито гореща вода пи, нито кафе му духнахме. Брат ми нито гърло го боли нито нищо, вече е напълно здрав." Понеже неговото съзнание търси да се хване за нещо - елач. Той иска елач да има. Щом има елеч, вече ще оздравя. Обаче и без елач мисълта на Учителя е подействала вече. Искам да рецитирам едно стихотворение от Йордан Ковачев, един добър, идеен приятел, по убеждение толстоист, който се помина. Няколко години беше пращан в лагер. Това оказа влияние върху здравето му. Стихотворението е следното. В един момент на меланхолия, на безнадежност, на отчаяние, той изразява своите чувства така: Стоя печален, стоя надвесен над тъмна мъка, над болен блян. Не виждам слънце, не чувам песен, ни отдих срещам в света студен. Все тъй суетен, все тъй несретен животът вие около мен. Не виждам слънце, не чувам песен, ни отзив срещам в света студен. По-нататък, при друго настроение, при по-високо и бодро настроение, поетът изразява своята мисъл така: Усмихни се, мъчено сърце, светла радост нека в теб надникне, вяра кротка ни да призове път небесен в твоите малки песни. И навеки нека отлетят стара мъка от засмяна младост.

10. НЕВИДИМАТА СИЛА В първите години, било много отдавна, Учителят идва в Бургас. Там били Пеню Киров, д-р Миркович и Тодор Стоименов. Вникнати в разговор в някаква духовна работа, поизморили се. пък станало към 9-10 часа, огладнели. Брат Пеню Киров си хванал така с ръце жилетката през рамената и рекъл: „Хей, какви сме големи юнаци, да има сега една баница" - казал така с усмивка и с желание да хапне баница. Учителят само го погледнал, усмихнал се и нищо не казал. Продължили разговора. След малко, като излезли вънка на пруста, една гореща голяма баница, четвъртита, чакала вънка, парела. Когато свършили разговора, излезли вънка на пруста и видели баницата там и се чудели кой я донесъл. Както и да е, изяли баницата. Тогава Учителят казал: „Е, сега, брат Тодорчо, като най- млад, да отиде да плати баницата. Отишъл при баничаря. Баничярят рекъл: „Абе четири баници извадих - казва - пък едната тава къде изчезна и се загуби? Никакъв човек нямаше край мене. Ама щом я плащаш, няма да се интересувам по-нататък." Прибрал парите и брат Тодорчо се върнал. Сега ще разкажа нещо за брат Панталей Карапетров. Той е дърводелец. Един ден минавал край салона, Учителят го видял отгоре, от стаята си, повикал го и му казал: „Тука има да се поправя вратичката на едно шкафче, да дойдеш да я поправиш!" И братът отишъл и работил там. Учителят излязъл, той си работил. Когато дошло време да слага пантите за вратичката, най-накрая с длетото някак си трябвало да направи жлеб и си наранил ръката. Веднага шурнала кръв. В туй време минавал д-р Паскалев, който написа книгата „Въведение в асоцианизма" - около 100-200 страници. Та брат Паскалев го вижда и веднага му прави превръзка. Подир малко Учителят се връща, вижда му ръката превързана: „Какво стана с тебе?" - „Учителю", казал, „като работих, длетото се изплъзна и отиде в ръката ми и си мислех вече 15 дена работа няма да хвана, как ще живея?" Той работи, за да се прехрани, не е чиновник. Учителят, като го погледнал строго, гледа към него, но чувствал, че гледал над него някъде, обаче много строго, няколко секунди и след туй не помня дали му е казал нещо, но вечерта, когато рекъл да си смени превръзката, раната била заздравяла и не станало нужда повече да я връзва, Значи една рана, която трябва да се лекува 15-20 дена, само за няколко часа била заздравяла. Какво е направил Учителят, не знаел, обаче раната му до вечерта била заздравяла и нова превръзка не сложил. Аз имам една опитност с Учителя. Малко съм се срещал с Учителя, защото, както казах и по-рано, гледах да не му отнемам времето. Знам, че неговото време е много скъпо и е зает с много по-важни работи, затуй гледах личните си въпроси сам да си ги уреждам. Но един път така се случи, а то беше в началото, когато отидох на Изгрева, така се случиха нещата, че в службата ме бяха поставили да работя при един старец, който непрекъснато пушеше. А касите ни са една до друга и аз съм непрекъснато до него, рамо до рамо. И всичкият дим отиваше в устата ми. Той не може да се откаже от цигарите и аз да ги пуша не мога, и така живеех в едно противоречие. Мина един месец, два месеца - цели дни аз съм потопен в тютюнев дим и ми беше страшно неприятно. Най-после реших да отида, да споделя с Учителя тази си мъка, какво да правя. Отидох и му разказах всичкото. Като му го разказах, той помълча малко и каза: „Рекох, ще се нареди!" Аз помълчах, послушах и му възразих: „Знам, Учителю, че ще се нареди, ама не мога да разбера как, Как ще се нареди?" Не смея да му оспоря, но как ще се нареди? Гледам вънка пред неговата приемна, погледнах на Витоша. Витоша беше покрита със сняг. „Ако някой възложи на някого да отиде да изрине снега на Витоша, за колко време може да го изрине?" Викам: „Учителю, един човек и за милиони години не може да го изрине." - „Да, а Господ като прати вятъра, слънцето и дъжда, за два дена няма да остане помен от него. Което за човека е невъзможно, за Бога е възможно." И действително, като ми каза това, аз вече се успокоих, Значи това ще стане, сега остава да наблюдавам как. Мина седмица, мина две, по едно време в печатницата стана пожар. В печатницата имаше много пушачи и всички през работно време си пушеха. Особено в машинното отделение, пък буквите се чистеха с бензин или с парцали с газ. И като бършат буквите, хвърлят парцала в боклука, в коша с боклука и се хвърля навънка. Един, като излизал навънка, хвърлил цигарата в кошчето и то веднага се възпламенява, става пожар, защото там всичко е напоено с мазнини, много лесно става пожарът. А пък на самите печатни машини имаше сигнални лампи, противопожарни лампи. Щом се вдигне пламък, веднага пожарната свири „Пиу-у- у". Стане пожарът, алармата свири. Така че от пожарната команда знаеха. След няколко минути дойде пожарната команда да гасят пожара. И наистина угасиха. Пожар не стана. Нередности не станаха. Угасиха пожара. Обаче директорът използва случая, защото самият той не искаше да се пуши през време на работа. А пък те са, да кажем, 500 мъже и 500 жени, повечето мъже тогава пушеха и не можеше със заповед да се нареди това нещо, а трябваше да се нареди. И той използва този случай, събра ни и каза: „Господа, зие тука живейте, изкарвате, прехранвате семейството си, изкарвате всичко от печатницата, а знаете, че в двора тук има заровени тонове с бензин. При един пожар в печатницата нищо няма да остане от нас, нито от печатницата, нито от вас. Ето защо занапред забранявам да се пушат цигари през време на работа." При това изказване всички ахнаха. „Но понеже вие сте се научили да пушите, не може да се отучите лесно, ще определиме един час, едно определено време за пушене От 10 часа до 10 и 15 ще излизате вънка при чешмите или пък на едно определено място, дето ще се пушат цигари и ще се угасват. И така, през време на работа никой няма да пуши. Съгласиха се те. Нареди се това нещо. Сутрин от 10 до 10 и 15, а следобед от 16 до 16 и 15 часа всички излизат. През другото време никакво пушене в помещението. Туй добре дошло за нас. Обаче заповедта беше да излизат само пушачите да пушат, а ний през туй време трябва да стоим в помещението и да работим и затуй хората взеха да се изхитряват. И да пуши, и да не пуши, вземе и налапа цигарата, без да я пали, излиза навънка и директорът като видя туй нещо, издаде нареждане: „Пушачи и непушачи от 10 до 10 и 15 и от 4 до 4 и 15 след обяд почивка. Който иска да пуши, който иска да отиде до тоалетната, който иска да си почива." И така се въведе тоя ред, та туй, което каза Учителят, „Ще се нареди", се нареди. А пък този разказ аз съм го разгледал в моите спомени, „Снегът на Витоша", дето Учителят казва: „Един човек за колко време може да изрине снега на Витоша?" Викам: „За милиони години." - „Туй, което човек не може за милиони години, Бог за 24 часа го направя," И така се разреши въпросът за пушенето в печатницата.