Търсене във форума

1. ХУДОЖНИКЪТ БОРИС ШАРОВ Николина Шарова: Моят баща Борис Петров Шаров е последното дете в семейството и на една година остава без майка. Баща му е бил много интересен човек. Човек, който сам си е правил проекта за кщщата, но е бил много затворен, поне така го е запомнил баща ми, може би причината е, че... Въпрос: Той архитект ли е бил? Николина: Не е бил архитект. Той е роден в Батак. В село Батак тогава, беше село Батак, и всъщност къщата на дядо сега е пак един такъв ценен паметник, архитектурен, да. Там е нещо като музей. Той се е занимавал с търговия и много интересна съдба има, защото по време на клането в Батак 1876 г. по една случайност дядо не е бил в селото и остава жив. Какво да ти кажа, той имаше, освен най-голямата му сестра Мария, но и още четири сестри. Те са се грижили за него като майка просто. И знам още от тях, че от детинство още той е бил много деликатен и не е обичал никак месо. И понякога като не се хранел, дядо само го е поглеждал и той ставал от масата, нали? Щом не искаш да ядеш, хайде, ставай. Леля през нощта ставала и казвала: „Борисе, ела, кака аз ти запазих мъничко хлебец." Баща ми бил с невероятно въображение и още от малък така имал един странни преживявания. В Батак беше много особено. Като че ли се чувствуваше атмосферата на туй клане, аз съм била известно време в детинство и знам, като минех край старата черква, просто настръхвах. Нещо беше останало много тежко. Но полето беше интересно. Баташкото поле. Сега язовир направиха там. То беше едно безкрайно поле, в което особено през есента тези лилавите минзухари. Цялото лилавееше от цвят. Въпрос: А братя нямаше ли той? Николина: Няма. Той е единствено момче и сега това, което много ми е интересно. Въпрос: А три сестри? Николина: Не, пет сестри. Това, което винаги ме е учудвало, то е... Дядо го праща в Пловдив да учи. Той завършва там гимназия и всъщност там учителят му по рисуване обърнал внимание, че той рисува невероятно хубаво и му казал: „Борисе, ти трябва да отидеш да учиш в академията!" И като знам баща ми колко много изпитваше едно страхопочитание към дядо, той никога не е смеял да се изправи и да му каже искам това и това, как се е осмелил да му пише едно писмо, че учителят му така и така, и че желае да следва в академията. Интересен е бил дядо ми всеки случай. Малко мога да знам за него, защото той е бил много затворен човек. Дядо му писал: „Е, прави каквото искаш, но ще бъде 5 за 4." Значи с други думи няма да печелиш, ами ще губиш от това. Така и дядо починал междувременно. Баща ми идва в София, явява се на конкурс. Той един скромен, нали, идва от Батак със скромните шаечни дрешки и казва, че като видях едни тука хора с широкополите шапки, с пелерините, нали тогава тези по-артистичните хора така са се носели. Рекъл си, какво ли търся аз тука. Обаче е класиран, класиран на едни от първите места. И излезе един разсилен и каза: „Обявена е Балканската война, отивайте си и след войната елате." И така баща ми отива на война и понеже все пак той е човек с образование, завършил гимназия, не е пипнал пушка. Там го слагат в щаба, не знам точно в каква канцелария, да пише нещо. Има един интересен сън, когато вече се връщат войските. Ама връщат се нали пеш, с денонощия вървят, и била такава умора страшна и в един миг заспал прав, както вървял задрямал за минутки и сънувал три жени в траур минават, и след това една светла жена. И казва, че след три дни се обяви примирието. Идва в София след това, започва да работи и да учи. Тогава не е било още в Академията, а е било някакво училище, рисувално, но и освен рисувално имало и нещо по-друго. Завършва го и започва да учителствува. Баща ми учителствува дълго време. В Горна Оряховица, в Севлиево. Бил е учител по рисуване и трябва да ти кажа, че е бил изключителен учител, защото дълги години след като напусна учителствуването получаваше писма от свои ученици, защото той не само се занимаваше с рисуване, но и с история на изкуството. Говорил им е много и много от неговите ученици станаха художници. А той се е запознал още тука в София, тогава по това време толстоизмът вече започва, среща се с вегетарианството. Това му допаднало страшно много. И чува и за Учителя и на ул. „Оборище" е посещавал, аз току-що съм била родена, 1923 г. Даже с мене са ходили така в салона и това да ти кажа, че той беше човек, който от първия миг е разбрал какво е намерил в живота си, наистина. Спомням си брат Боев, някъде там към 1934-1935 година или може би малко по- късничко, брат Боев и брат Звездински идваха у дома, в месеца по веднъж или два пъти, защото имаше млади хора, които се интересуваха от въпроси и мама ги поканваше. Майка ми ги поканваше в къщи. Идваха двамата и така се нареждахме в една стая в кръг. Хора от света, нали, обаче които се интересуват от духовни въпроси и брат Боев ще каже: „Николина, вземи сега една шапка, всеки, който има въпроси да си запише." И в шапката се поставят тези въпроси и отговаряше на тези въпроси. Та много от тези хора после дойдоха на Изгрева. Имаше един брат Борис... Брат Боев взима, отваря билетчето и казва еди-какво си. Замисли се за миг и почва точно и ясно формулирано, и с ясна мисъл отговаряше. Та тогава брат Боев веднъж идвайки у дома гледа картините на баща ми, те бяха така в стаята нали, ние в неговата стая се събирахме и каза: „Борис този живот имал друга задача, но той е бил голям художник в миналото." И действително баща ми носеше един много голям талант. После той беше в гимназията, в мъжката гимназия тука в София и след това отиде в Етнографския институт. Там стана сътрудник. Обикаляха старините, например в Рилския манастир ходеха. Там има от ковано желязо разни дръжки интересни. Етнографски ценности и тези работи, всички се рисуваха, после излизаха в албуми, та там събра доста така ценни неща. Даже имат издание на една книга с един свой колега за орнаментите, които там са рисувани. Орнаментите, специално орнаментите, не иконите, самите орнаменти такива. Те са от цветя, животни, най-различни, геометрични, имаше интересни работи. Резбите също. В по-старинни градове ходеха също така. Това беше за картотека, изучаваха какви елементи има в българското творчество. Баща ми беше един човек за мене изключителен, защото толкова организиран човек рядко съм срещала. Както го помня, до заболяването му през 1981 г. Въпрос: Той тогава ли почина? Николина: Не, той почина 5-6 години след това. Той почина на 92 години. Въпрос: Ама коя година почина? Николина: Ох, не ме питайте за година, засега не мога да ви кажа, но искам да кажа, че той ставаше сутрин преди изгрев слънце. Докато имаше Паневритмия, нали, отиваше на Паневритмия. След това, след 9 часа той се разхождаше, правеше си първите упражнения, даже Паневритмия така си играеше някъде си там в градината, връщаше се, приготвяше закуската и след това се затваряше и има много ценни извадки, имаше седем тетрадки с много ценни извадки от беседите. И то ще вземе например една беседа от първата до последната. Ще извади тематично, за Бога, за Истината, за Любовта. Нали така много ценни работи. Какво да кажа, беше един човек, който спазваше много хубав режим и много работеше върху себе си. Въпрос: С майка ви бяха една хубава двойка, нали? Николина: Изключителна двойка, изключителна двойка. Много е интересно така тяхното запознаване. Той е живял у тях като идва тук да учи и е бил на квартира у тях. Мама е била много красив човек и много чист човек. Тя започва да учителствува като завършва гимназия в Конево, там Ямболско някъде. Конезавод е имало там. Там е била и учителка и кмет, не кмет, но разпределяла храните по време на войните. Разпределяла храните, дажбите по време на войните и така са си кореспондирали с баща ми и просто решават да се оженят. Тя беше действително, мама беше изключително чист човек. Един Водолей, който наистина беше в най-съвършена форма, физически много изискана и чиста, и душата й беше много светла душа. Така те много интересно се оженват. Казва: „Ние сме женени на 8 август." И тя после като слуша Учителя да говори за туй число 8 - Сатурново, казва: „Ах, как сме били невежи, ах, колко сме били невежи." Обаче среща на едно място, гдето се казва за Водолея, че осмото число е много благоприятно. И тя си казала: „Добре." Те имаха изключително семейство, много хармонично семейство. Ами какво друго да разкажа за моя баща? Той беше човек, който имаше известни сънища и опитности, които не обичаше да споделя. Той беше от хората, които не говореше, но действуваше. При него се виждаше резултата от нещата. Разбираш ли, което беше най-хубавото. Ние бяхме много свързани двамата с баща си, много. И той винаги ми казаваше: „Ти си моята майка." Аз нося името на неговата майка. „Ти си моята майка." Аз наистина към моите родители съм имала едно такова особено отношение съм имала. Особено 1930 г., когато си замина моят брат, когато много тежко беше това нещо, тогава разбрах. Аз бях само на 12 години, на 13 години. Разбрах, заедно с моя брат си замина нещо у мама. Разбираш ли, тя се преобрази. Разбрах, че никога с нищо да не я занимавам, тежко й беше. Но това са работи, които няма да се повторят. Той, баща ми, беше човек толкова дисциплиниран, толкова изпълнителен и толкова много уважаван, че всичките му колеги знаеха, че той е с тези убеждения, обаче никога никой с нищо така не го е малтретирал, изобличавал. Това е много интересно нещо. И той знаеш ли, самият Светлин Русев, който също има една много голяма духовност, той го предложи и баща ми стана „Заслужил артист". Нали стана „Заслужил художник", без да го иска. Той беше вече болен, но получи и това звание. Искам да кажа, че не е пречило на него, не му е пречило разбиранията му. Просто са ценели другото нещо, което той имаше. Той беше с извънредно голяма етичност към своите колеги, с много голямо уважение се отнасяше към всички. Може би това са ценели те. Вътрешната духовност по особен начин се възприема от хората и те я оценяват много добре. София, 14.11.1995 г.