Към съдържанието

  • Log In with Google      Вход   
  • Регистрация


                       


1925_02_01 Азъ Те познахъ / Аз Те познах1 февруари 1925 г., Неделни беседи, София

Неделни Беседи София

  • Please log in to reply
1 отговор на тази тема

#1 Hristo Vatev

Hristo Vatev

    Administrator

  • Усърден работник
  • 3506 Мнения:
  • Отговорете на въпроса:1864

Публикувано 07 януари 2011 - 01:56

Аудио - чете Надка Иванова

Аз Те познах (Беседата за четене в нов правопис)


От книгата "Настанало е Царството Божие". Недѣлни бесѣди. Сила и Животъ.
Седма серия (1924–1925).Наряди и упѫтвания, гр. Търново, лѣтото 1925 год. Том I.
Второ издание. ИК "Жануа'98", 2012.
Книгата за теглене на PDF
Съдържание на томчето

От книгата "Настанало е Царството Божие", издание от 1925 г.
Книгата за теглене на PDF
Съдържание на томчето

неделна беседа

Азъ Те познахъ



„Отче праведни, свѣтътъ не Те е позналъ, но азъ Те познахъ; и тѣ познаха, че ти си ме проводилъ“. (Иоана 17:25)

Това изговори Исусъ, и възведе очитѣ си на небето и рече: Отче, дойде часътъ: прослави Сина си, да те прослави и Синъ ти; (2) както си му далъ власть надъ всѣка плъть, да даде животъ вѣченъ на всички които си му далъ. (3) А това е животъ вѣчний, дѣто да познаятъ тебе единнаго истиннаго Бога, и Исуса Христа когото си проводилъ. (4) Азъ те прославихъ на земята: свършихъ работата която ми даде да върша. (5) И нинѣ прослави ме ти, Отче, у самаго тебе, съ славата която имахъ у тебе прѣди създание мира. (6) Изявихъ името ти на тия человѣци които ми даде отъ свѣта. Твои бѣха, и даде ги на мене, и твоето слово удържаха. (7) Сега познаха че всичко що ми си далъ отъ тебе е: (8) защото словесата които ми даде ти, дадохъ ги на тѣхъ; и тѣ приеха, и познаха наистина че отъ тебе излѣзохъ, и повѣрваха че ти си ми проводилъ. (9) Азъ за тѣхъ се моля: не се моля за свѣта, но за тѣзи които ми даде ти, защото сѫ твои. (10) И всичко мое твое е, и твоето мое, и прославихъ се въ тѣхъ. (11) И не съмъ вече на свѣта, но тѣ сѫ на свѣта, и азъ ида при тебе. Отче светий, упази ги въ името си тия които ми даде, за да бѫдатъ едно както ние. (12) Когато бѣхъ съ тѣхъ на свѣта азъ ги пазѣхъ въ твоето име: тѣзи които ми даде упазихъ; и ни единъ отъ тѣхъ не погина тъкмо синъ погибелний, за да се изпълни писанието. (13) А сега при тебе ида; и това додѣ съмъ на свѣта казвамъ за да иматъ моята радость пълна въ себе си. (14) Азъ имъ дадохъ словото твое; и свѣтътъ ги възненавидѣ защото не сѫ отъ свѣта, както азъ не съмъ отъ свѣта. (15) Не се моля да ги вземешъ отъ свѣта, но да ги упазишъ отъ лукаваго. (16) Отъ свѣта не сѫ както и азъ не съмъ отъ свѣта. (17) Освети ги чрѣзъ твоята истина: твоето слово е истина. (18) Както ти проводи мене на свѣта, и азъ проводихъ тѣхъ на свѣта; (19) и за тѣхъ азъ осветявамъ себе си, да бѫдатъ и тѣ осветени чрѣзъ истината. (20) И не само за тѣхъ се моля, но и за онѣзи които чрѣзъ тѣхното слово ще повѣрватъ въ мене, (21) да бѫдатъ всички едно; както ти, Отче, си въ мене и азъ въ тебе, да бѫдатъ и тѣ въ насъ едно; за да повѣрва свѣтътъ че ти си ме проводилъ. (22) И азъ, славата която ми даде, дадохъ я тѣмъ; да бѫдатъ едно както сме ние едно: (23) азъ въ тѣхъ, и ти въ мене; да бѫдатъ съвършени въ едно, и да разбере свѣтътъ че ти си ме проводилъ, и възлюбилъ си ги както си възлюбилъ мене. (24) Отче, тѣзи които си ми далъ, искамъ дѣто съмъ азъ да бѫдатъ и тѣ съ мене, за да гледатъ славата моя която ми си далъ; защото си ме възлюбилъ прѣди създание мира. (25) Отче праведни, свѣтътъ не те е позналъ, но азъ те познахъ; и тѣ познаха че ти си ме проводилъ. (26) И явихъ имъ твоето име, и ще явя, да бѫде въ тѣхъ любовьта съ която си ме възлюбилъ, и азъ въ тѣхъ.

Прочетената глава прѣдставлява кратко извлѣчение отъ една дълга речь, която Христосъ държалъ между своитѣ избрани ученици, които сѫ разбирали вѫтрѣшния смисълъ на учението.

„Да Те прослави и синъ Ти“. „Да Те прослави“ – туй е само външната страна на стиха. Онзи, който не разбира добрѣ нѣщата, ще разбере само материялната страна. „Синътъ“, това означава вѫтрѣшното отношение, което сѫществува между човѣшкия и Божествения Духъ.

„Както си Му далъ власть надъ всѣка плъть“. Думата „плъть“ подразбира нисшето, животинското у човѣка, или това, което не е организирано. „Власть има“ – то значи: власть има да направи нѣщо, както и грънчарьтъ има власть надъ кальта, да направи нѣщо отъ нея.

„И Исуса Христа, когото Си проводилъ“. Нѣкои разбиратъ външната страна на въпроса. Кое е хубавото въ слънцето: неговитѣ прями лѫчи, или когато то дава своя образъ въ рѣкитѣ? – Разбира се, че неговитѣ лѫчи, а не образътъ му, който се отразява въ водата. Топлината и свѣтлината на слънцето, като влизатъ въ нашето тѣло, даватъ своята благодать, а образитѣ, които идватъ отвънъ, спиратъ тази работа.

„И Твоето Слово удържаха.“ Тукъ Христосъ изявява нѣщата въ Божествения свѣтъ. Той подразбира всички хора, въ всички епохи на миналото, на настоящето и на бѫдещето, които се съединяватъ въ едно.

„И всичко мое Твое е, и Твоето мое“.

Нѣкои се спиратъ върху думитѣ „мое и твое“. Питамъ: кой създаде мѣстоименията азъ, ти и той? Човѣшкиятъ духъ ги създаде. Като се каже „азъ, ти, той“, какво се разбира? – Единъ човѣкъ създаденъ въ три лица, т.е. по три начина. „Азъ“ – човѣкътъ, който мисли; „ти“ – човѣкътъ, който чувствува; „той“ – човѣкътъ, който работи. Слѣдователно, тритѣ лица сѫ съединени въ едно. „Азъ“ – главата; „ти“ – гърдитѣ; „той“ – краката. Кой си ти? – Азъ, който мисля; ти, който чувствувашъ; той, който диша. Той, третиятъ е, който отива на нивата да работи, който свършва работата. Тукъ е всичката философия.

„Отче, праведний, свѣтътъ не Те е позналъ, но азъ Те познахъ, и тѣ познаха, че Ти си ме проводилъ“.

Въ свещената книга има изречения, върху които може да се говори много. Въ свещената книга има и такива изречения, върху които пъкъ може да се говори малко. Върху този послѣденъ стихъ може да се говори малко. Защо? Защото е единъ отъ съдържателнитѣ стихове и изисква повече врѣме. Ако вие изисквате отъ нѣкой художникъ да изрисува една планина, като „Хималаитѣ“, той ще се намѣри въ трудно положение. Най-първо трѣбва да опрѣдѣли своитѣ важни точки, защото мащабътъ ѝ е голѣмъ. За малкитѣ работи всѣки може да говори, то е лесна работа. Ако е да се нарисува една гарга, и малкитѣ дѣца могатъ да я нарисуватъ. Но я ги накарайте да нарисуватъ една голѣма планина, нѣма да знаятъ, какъ и отгдѣ да започнатъ. Колкото се отнася до гаргата, веднага ще я нарисуватъ.

„Свѣтътъ не Те е позналъ“. Азъ се спирамъ върху една отъ познатитѣ точки. „Подъ познаване“ – азъ разбирамъ проекцията. Нѣкои питатъ: въ какво седи познаването? – Само висшето, благородното, разумното въ свѣта може да се познава. Онѣзи нѣща, които иматъ образъ и подобие, сѫ разумни. Нѣщата, тѣлата или вещитѣ, въ които функционира живота, могатъ да се познаятъ. Тѣ иматъ свои характерни качества.

И тъй, въ какво седи познаването? Христосъ казва: „Въ всичко познахъ, че Ти си ме проводилъ.“ Познаването е единъ вѫтрѣшенъ процесъ, а провождането е процесъ на движение. Значи, познаването подразбира учение, а провождането – излизане отъ този процесъ, отиване нѣкѫдѣ. Кѫдѣ? – Въ свѣта. Интересно е по какво познаваме хората? Запримѣръ, всѣки отъ васъ казва: азъ познавамъ вълка, познавамъ змията, познавамъ жабата, познавамъ рибата. Съ какво ги познавате? – Съ вашитѣ очи. Ако не бихте имали очи, туй познаване щѣше да стане по другъ начинъ. Наистина, вълкътъ има извѣстна форма, но познаването на вълка по формата му, познаване ли е? Като изречемъ думата „вълкъ“, казвате: познавамъ вълка. Като изречемъ думата „човѣкъ“, казвате: познавамъ човѣка. Въ познаването има категории, степени. При познаването на вълка и на човѣка по форма, нѣма разлика. Туй е повърхностно познаване. Когато Христосъ употрѣбява думата „познавамъ“ то значи да познавашъ, че единъ човѣкъ те люби, че е готовъ да се жертвува за тебе въ всичкитѣ условия на живота; да познавашъ, че онзи учитель е готовъ да ти даде всичкото си познание и да те тури въ правия пѫть. Това е истинско познаване. Слѣдователно, законитѣ на вѫтрѣшното познаване сѫ различни отъ тия на външното познаване. Запримѣръ, всички вие, които ме слушате тази сутринь, ще кажете: ние познаваме този проповѣдникъ. Азъ не отказвамъ това, но то не е дълбоко познаване. Вие ме познавате толкова, колкото познавате Витоша, колкото познавате Мусалла, колкото познавате Дунава, колкото познавате Черно море, Великия или Тихия океанъ, или Индийския океанъ, колкото познавате слънцето, или мѣсечината. Когато лансиратъ една хубава идея за мене, или за когото и да е, казвате: ние познаваме този човѣкъ. Ако кажатъ нѣщо лошо, казвате: ние не познаваме този човѣкъ. Защо въ първия случай го познавате? Защото чрѣзъ този човѣкъ се подигате. Вие искате вашето познанство съ този човѣкъ да е отблизо. Защо? – Туй познаване съдържа въ себе си единъ вѫтрѣшенъ стремежъ за материялни блага. Когато имате приятель, който е забогатѣлъ, станалъ милионеръ и е добрѣ разположенъ къмъ васъ, а вие нѣматѣ нито петь пари, тогава ходите при него, обикаляте го и казвате; той е отличенъ човѣкъ. Отъ гдѣ го познавате? – Вие познавате само неговата кесия, неговата каса. Казвате: а, той е много благороденъ човѣкъ, като него другъ нѣма. Защо? Защото ви посрѣща добрѣ, угощава ви; заклалъ за васъ нѣкоя пуйка, нѣкое прасенце, и вие се посъвземете, радвате се. У васъ като че се заражда закона на жертвата – готови сте да се жертвувате за приятеля си. Но всичко това е само за касата му. Това, обаче, не е познаване. Ако туй е познаване, тогава азъ зная, че и въ животнитѣ има едно подобно познаване, което сѫщо почива на даване подаръци и тѣмъ подобни. Нѣма какво да ви привеждамъ специални случай, но казвамъ, че много пѫти и животнитѣ проявяватъ качества, каквито има у човѣка.

И тъй, Христосъ казва: „Азъ те познахъ.“ Кого? – Той познава този първоначаленъ източникъ на живота, познава Бога. А днесъ, съврѣменнитѣ хора, като чуятъ, че нѣкой вѣрва въ Бога, първото нѣщо, което ще помислятъ е, че този човѣкъ е смахнатъ – вѣрва въ Бога. Казватъ: да вѣрвашъ въ Бога, това е попска работа. Чудни сѫ хората, като казватъ, че това било попска работа! Питамъ: поповете ли създадоха Бога? Тогава, ще ви прѣдставя една смѣшна картина. Единъ ученъ човѣкъ минава покрай една рѣка, забива една табела на единъ отъ брѣговетѣ ѝ и пише: тази е най-голѣмата и най-дълбоката рѣка. Тя е еди-колко си дълбока, еди-колко си дълга и еди-колко си широка. Минава другъ ученъ, пише на сѫщата табела: тази рѣка не е най-голѣма. Е, станала ли е тази рѣка по-голѣма? Не, тя си е такава каквато е била по-рано. Първиятъ продължава да върви по течението на тази рѣка, забива втора табела и пакъ пише: тази рѣка е създадена за човѣка. Идва вториятъ ученъ, пише на сѫщата табела: прѣди да сѫществуваше човѣкътъ, рибитѣ живѣеха въ водата, а послѣ дойде човѣкътъ. Първиятъ ученъ върви по-нататъкъ и пише на друга табела: тази рѣка е открита прѣди еди-колко си години, отъ еди-кой си ученъ – пише името му. Пристига вториятъ ученъ, пише: азъ зная, че първата риба, която живѣеше въ тази рѣка, я откри. Кой е по-правъ? – Вториятъ. И наистина, рибитѣ откриха рѣкитѣ и си туриха тамъ яйцата, за да се излюпватъ малкитѣ рибки.

Така и ние, съврѣменнитѣ учени хора, мислимъ, че сме открили нѣкои истини. Правя едно сравнение. Ние сме като първия ученъ, който казва, че тази рѣка е най-голѣмата, т.е. това значи, че като съврѣменната наука подобна не е имало. А, не е имало рѣка голѣма като тази! Идва вториятъ ученъ и казва: прѣди падането на човѣка имаше по-висока култура. И двамата спорятъ. Кой е правъ? Но, да оставимъ тия нѣща, тѣ сѫ външната страна на въпроса. Културитѣ не се различаватъ. Културата е една, тя е качество на човѣшкия духъ. Само човѣшкиятъ духъ носи култура въ себе си. Вие не можете да извадите културата вънъ отъ човѣка. Смѣшно е да се опрѣдѣли културата като нѣщо извънъ човѣка. Нима културата на единъ грънчарь, който е направилъ 5–6,000 гърнета седи въ тия гърнета? Не, това сѫ произведения, това сѫ опити на този културенъ грънчарь. Това е идея, която живѣе вѫтрѣ въ него. Никой не знае, защо той е направилъ тия гърнета, но културата не седи въ тѣхъ. Той и безъ да бѣше направилъ тия гърнета, културата бѣше въ него. Сега казватъ: еди-кой си писатель написалъ десятки книги. Ученостьта му не седи въ тия книги. Културата седи много по-дълбоко: въ човѣшкото сърдце, въ човѣшкия умъ, въ човѣшката душа и въ човѣшкия духъ. Азъ употрѣбявамъ тѣзи четири термина, та който ви прилегне – кой въ каквото вѣрва. Нѣкой казва: въ духа не вѣрвамъ – Е, тогава въ душата. И въ душата не вѣрвамъ. – Е, тогава въ ума. – И въ ума не вѣрвамъ. – Е, вѣрвай въ това, което ти прилегне. Двѣ нѣща има, въ които съврѣменнитѣ хора вѣрватъ: въ сърдцето и въ ума. Турятъ си рѫката на лѣвата страна, усѣщатъ пулса, сърдцето имъ бие. Питамъ нѣкого: въ сърдцето не вѣрвашъ ли? – Вѣрвамъ. Легна на лѣвата страна, усещамъ го. А умътъ гдѣ е? – Ето го, тукъ въ главата. Ами душата гдѣ е? – Душата я нѣма на земята. Душата има само една малка проекция тукъ на земята. Тя се явява врѣменно като нѣкоя гостенка на ума и на сърдцето. Щомъ душата посѣти нѣкой човѣкъ, тогава го наричатъ великанъ, вдъхновенъ, благороденъ; но послѣ, като си замине душата, този човѣкъ става обикновенъ. Така е и съ човѣшкитѣ мисли и чувства. Всички мисли, които текатъ въ ума; всички чувства и желания, които текатъ въ сърдцето, идватъ все отъ тозъ великъ изворъ. Този изворъ е душата. Изворитѣ на душата се поятъ отъ още по-великъ изворъ – той е човѣшкиятъ духъ. Изворитѣ на човѣшкия духъ се поятъ отъ още по-великъ изворъ – той е Божиятъ Духъ. Изворитѣ на Бога се поятъ отъ още по-великъ изворъ – отъ Абсолютния, Незнайния Духъ на Битието. За Него никой нищо не знае. Е, сега, какво разбирате съ вашата ученость отъ всичко това? Вашата ученость е въ състояние да забърка ума на всѣкиго. Защо се забърква човѣкъ? Като имашъ два конеца, не можешъ да ги забъркашъ. Но щомъ имашъ нѣколко хиляди конци, можешъ да ги забъркашъ и то така, че не можешъ да ги разплетешъ.

Христосъ казва: „Сега познахъ Бога.“ Той познава Бога по едно нѣщо: че Богъ е великата Любовь, ограничила себе си, забравила себе си заради онѣзи малки сѫщества, които живѣятъ въ Него. Въ своитѣ велики планове, Богъ, слѣдъ като създаде всичко, обръща вниманието си отвѫтрѣ навънъ. То значи: Божественото проектира своя животъ навънъ, като дава живота си и на всички души, които сѫществуватъ едноврѣменно въ битието. Азъ ще употрѣбя израза: всички души сѫ вѣчни. Англичанитѣ употрѣбяватъ израза: душитѣ сѫ тъй вѣчни, както и Богъ е вѣченъ. Тѣ не сѫ отдѣлни отъ Него и сѫществуватъ едноврѣменно съ Него въ вѣчностьта. Тѣ вървятъ заедно, живѣятъ въ единъ и сѫщъ животъ, но не сѫ еднакви, различаватъ се. Богъ винаги се различава, и тѣ се различаватъ, а при това, между тѣхъ има тѣсна връзка. Връзката е въ това, че Богъ е Единъ, а тѣ сѫ много. Слѣдователно, съ множеството се означава проявения, ограничения, физическия свѣтъ. Безъ множеството свѣтътъ не може да се прояви.

Сега, азъ ще докосна другъ единъ въпросъ. Вие ще разсѫждавате малко, докато дойда до мисъльта си. Съврѣменнитѣ психолози и математици казватъ, че врѣмето и пространството не били реални. Не, врѣмето и пространството сѫ реалности, но врѣмето може да се сгѫстява или съкращава, а може и да се разширява; и пространството може да се сгѫстява и разширява. Ще ви приведа единъ психологически фактъ. Вие сънувате единъ сънъ: тръгвате отъ България за Америка, пѫтувате, стигате тамъ, запишете се въ нѣкое училище, учите, свършитѣ училището, връщате се отново въ България и ставате пръвъ министъръ. Това нѣщо става прѣзъ съня ви, всичко за 3–4 часа, а въ сѫщность, за да го реализирате, изискватъ се много години. Какъ става това, та тъй бързо свършихте изпититѣ си, тъй бързо завършихте университета? Да, има такива сънища. Тъй че, ако азъ дойда да разсѫждавамъ за врѣмето, сѫщо така то е различно за различнитѣ сѫщества. Врѣмето за растенията, въ тѣхната крайна цѣль на развитие, е по-дълго отколкото нашето врѣме. Азъ бихъ спорилъ съ съврѣменнитѣ учени, съ съврѣменнитѣ математици по този въпросъ. Врѣмето на растенията е по-дълго отъ врѣмето на микробитѣ. Врѣмето на микробитѣ е по-дълго отъ врѣмето на млѣкопитающитѣ. Врѣмето на млѣкопитающитѣ е по-дълго отъ нашето врѣме. Нашето врѣме е по-дълго отъ врѣмето на ангелитѣ. Ние нѣмаме еднакво врѣме за разрѣшение на една и сѫща задача. Слѣдователно, какво ще кажемъ за врѣмето и пространството, когато дойде да разрешаваме една задача? Пространството за растенията има единъ видъ, за млѣкопитающитѣ – другъ видъ, за насъ – трети видъ, за ангелитѣ – четвърти видъ и т.н. И всичкитѣ противоречия въ свѣта произтичатъ отъ това, че врѣмето за всинца ни не е еднакво. Събератъ се двама души: единиятъ е по-бързъ, иска всички нѣща да станатъ изведнъжъ; другиятъ казва: е, нищо, полека-лека; или както казватъ турцитѣ: явашъ-явашъ; или както казватъ англичанитѣ: остави го на врѣмето! Питамъ кои сѫ причинитѣ, че единиятъ бърза, а другиятъ кара полека-лека? – Единиятъ иска да съкрати врѣмето, а другиятъ го продължава. Хубаво, ако е вѣрно това, което казватъ ученитѣ, че врѣмето не може да се съкращава, защо искашъ да съкратишъ една реалность? Значи, врѣмето търпи съкращение, търпи и продължение, т.е. разширение. И този човѣкъ, който иска да го съкрати, е правъ, само че не знае методъ и начинъ, какъ да го съкрати. Какъ съкращаватъ въ България врѣмето? Отива нѣкой въ странство, свършва математика или естественитѣ науки и се връща въ България, иска да го назначатъ или професоръ въ университета, или учитель въ нѣкоя отъ първокласнитѣ гимназии, но никой не го познава, нѣма приятель и не го назначаватъ. Отива самъ при министера, казва му, че иска назначение, но министърътъ му казва: ще видимъ. Минаватъ се день, два, три, седмица, мѣсецъ, два три, петь мѣсеца врѣмето се продължава, нѣма никакво назначение. Казватъ му: слушай, понамажи малко колата на началника на просвѣтата най-малко съ 10-ина хиляди златни, да каже нѣколко благи думи за тебе. Щомъ се понамаже колата, врѣмето се съкращава; на другия день се издава заповѣдь, че еди-кой си, свършилъ въ странство съ отличенъ успѣхъ, се назначава на служба еди-кѫдѣ си. Значи, има единъ методъ, по който може да се съкрати врѣмето. И при всичко това ученитѣ ще кажатъ, че врѣмето не се съкращавало. Не, опитътъ показва, че се съкращава врѣмето, но трѣбва да се знае методътъ за това. Малкитѣ дѣца въ училищата, като сбъркатъ нѣщо, изтриватъ погрѣшкитѣ си съ гума. Тѣ правятъ, както нѣкой обикновенъ художникъ, който, като сбърка нѣщо на платното си, бързо взема четката, и отгорѣ върху грѣшката зацапва съ боя. Но какво излиза отъ това? – Направя по-голѣма грѣшка. Какъ постъпва великиятъ художникъ въ такъвъ случай? – Той има специални киселини. Потопи четката въ нѣкоя отъ тѣхъ, бутне внимателно върху платното, дѣто е грѣшката и я изчисти. Той знае метода, какъ да се чисти, какъ да се трансформира грѣшката.

И тъй, Христосъ казва: „Азъ Те познахъ.“ За да познаешъ човѣка, трѣбва да си готовъ да пожертвувашъ живота си за него. Ти не можешъ да познаешъ, дали единъ човѣкъ е готовъ да се жертвува за тебе, до като и ти не си готовъ да се жертвувашъ за него, не си ли готовъ да се пожертвашъ за него ти можешъ да казвашъ, че го познавашъ, но това е само празно говорене, празни приказки, но не и дѣла. Онзи който е готовъ да се жертвува, трѣбва да се жертвува не само на думи но и на дѣла. Когато дойдемъ да говоримъ за Бога, трѣбва да се лишимъ отъ всички блага, трѣбва да пожертвуваме всичко за Него. Само тогава ще познаемъ, че въ свѣта има Едно сѫщество, Една реалность, за която струва всичко да се пожертвува. Сега съврѣменнитѣ хора мислятъ, че като говорятъ за Бога, като Го познаятъ, тогава и наука, и култура за тѣхъ ще прѣстане, всичко ще се заличи. Не е така. Онзи, който познава Бога, ще започне съ една нова наука, съ една нова просвѣта и култура, каквато свѣтътъ дори не е сънувалъ. Всичкиятъ съврѣмененъ потикъ за свобода, за култура, за нова мисъль; всички онѣзи благородни пориви, който се проявяватъ, въ каквото и да е направление, това сѫ потици, мисли на онова велико сѫщество – Богъ – Който работи сега въ свѣта.

Нѣкой казва: какъ ще се поправи свѣта? Казвамъ: Богъ ще го поправи. Чрѣзъ кого? – Чрѣзъ насъ. Единъ день вие ще се съвземете, но сега мязате на онзи благородникъ, който билъ отъ рождение лѣнивъ и живѣлъ съ идеята, че не трѣбва да работи, не трѣбва да се движи. Обаче, единъ день го турили на пода въ една стая, дѣто минавалъ силенъ електрически токъ. Токътъ взелъ да го припича и той веднага скочилъ правъ, започналъ да се движи изъ стаята, да стѫпва отъ кракъ на кракъ, да търси изходъ отъ тази стая. Като потропалъ тъй нѣколко часа, казалъ си: е, че движението било много хубаво нѣщо! Тѣзи Божествени токове сѫ започнали да функциониратъ вече въ свѣта. Тѣ идватъ въ видъ на страдания. Тия страдания прѣдизвикватъ въ хората сѫщитѣ чувства, сѫщитѣ изживявания, каквито изпитватъ удавницитѣ, които се борятъ изъ водата, за да се спасятъ. Тѣ изпитватъ голѣми страдания, мѫчения, конвулсии. И днесъ Господь иска да спаси съврѣменния свѣтъ, затова имъ създава такива страдания, които прѣдизвикватъ въ тѣхъ гърчения, конвулсии. Всички питатъ: защо е това нѣщо? – За да дойде Божията Любовь въ насъ, да познаемъ Бога въ себе си и да изпълнимъ Неговата воля.

Сега, да разгледамъ второто положение отъ стиха, което е сѫщо така важно. Христосъ казва: „Познахъ, че Ти си ме проводилъ, и както ми каза, тъй свършихъ.“ Нѣкои отъ васъ ще кажатъ: да, така е било за Христа, но не и за насъ. Не азъ питамъ всинца ви, които ме слушате, както и тѣзи хиляди и милиони хора, които сѫществуватъ по свѣта: кой ви е пратилъ на земята? Задавали ли сте си сами въпроса, защо сте дошли на земята? Защо, по каква причина дойдохте тукъ? Нѣмаше ли друго нѣкое мѣсто, освѣнъ земята? Кой ви изпрати тука? Има по-хубава земя, отколкото тази, на която живѣете. Какъ прѣминахте това мѣсто, докато стигнете до земята? Въ колко часа тръгнахте отъ вашето отечество? Съ кой тренъ пѫтувахте? – Нищо не знаете по тѣзи въпроси. Когато нѣкой човѣкъ тръгне отъ Америка за България и го питатъ, въ колко часа, кой день тръгна отъ Америка, човѣкътъ знае всичко, помни, може да ви отговори. А сегашнитѣ хора, които вѣрватъ, и които не вѣрватъ, че сѫ дошли отъ другъ свѣтъ, нищо не знаятъ. Кога тръгнахте? – Не зная. Кога пристигнахте? – Не зная, Господь знае. Откѫдѣ пристигнахте? – Господь знае. Защо дойдохте? – Господь знае. Когато дойде въпросъ за ядене и пиене, когато се касае да вземете нѣщо отъ припечеленото, казвате: това азъ зная. Има нѣщо, което съврѣменнитѣ хора знаятъ – да бъркатъ въ чуждитѣ кесии и да дѣлятъ богатствата на богатитѣ. Казватъ: е богати хора сѫ тѣ! Богатитѣ хора азъ наричамъ касиери. Какво ще правитѣ съ паритѣ на богатитѣ хора? Ядатъ ли се тѣзи пари? – Не се ядатъ. Паритѣ сѫ една сила, която завлича. Едно врѣме Искъръ минаваше покрай околностьта на София, и когато водата му прииждаше, правѣше голѣми пакости. Често шопитѣ се оплакваха, че Искъръ имъ завлича говедата. Обаче ученитѣ хора впрегнаха неговата енергия, и днесъ тя се използува за освѣтление на София. Не оставяйте паритѣ да ви завличатъ; впрегнете тѣхната енергия, използувайте ги за работа! Вие не можете да вземете паритѣ отъ земята. Единъ день паритѣ ще се върнатъ тамъ, откѫдѣто сѫ извадени. Такъвъ е законътъ, азъ зная това. И вие единъ день ще се върнете тамъ, отъ дѣто сте дошли. Земята е едно царство. И на човѣка, при сегашнитѣ условия, не му се позволява да прѣкара въ това царство повече отъ 120 години. Крайниятъ прѣдѣлъ за живѣене на земята е 120 години. Онѣзи, които управляватъ земята, не позволяватъ повече. Като дойде този прѣдѣлъ, ще те изхвърлятъ вънъ и ще ти кажатъ: хайде, сега ще си вървишъ, повече не можешъ да живѣешъ въ тази държава. Въ Англия, запримѣръ, дойде нѣкой странникъ, постои нѣколко мѣсеца и му казватъ: хайде сега ще си вървишъ! Има изключителни случаи, дѣто нѣкой може да живѣе и повече, но той, въ замѣна на това, дава нѣщо за тази държава. Въ това отношение, хората сѫ много голѣми майстори. Нѣкой пѫть дойдатъ отъ небето, хванатъ нѣкого, искатъ да го задигнатъ, да го взематъ отъ земята. Той започва да се моли: оставете ме, искамъ да работя за Бога. Ако остана, ще работя само за Бога, ще направя туй-онуй. Щомъ е за името Божие, оставятъ го. Слѣдъ 5–10 години пакъ дойдатъ да го взематъ, но той нищо не свършилъ. Започва пакъ да се моли: моля ви се, моля ви се, оставете ме, азъ ще работя за Бога. Оставятъ го. Мине известно врѣме, той нищо не е направилъ. Най-послѣ дойдатъ, взематъ го, изхвърлятъ го навънъ. Той пакъ се моли да го оставятъ. – Не може повече: или праведникъ ще бѫдешъ, или вагабонтъ. Въ свѣта има два вида хора: еднитѣ сѫ крайно добри, а другитѣ – крайно лоши. Срѣднитѣ отъ тѣхъ даже и дяволътъ не ги иска. Азъ казвамъ: когато дяволътъ те иска, пакъ човѣкъ трѣбва да бѫдешъ! Дяволътъ казва: доведете този човѣкъ при мене, той ще бѫде добъръ. Такъвъ човѣкъ и Господь го иска. Той казва: „Щомъ този човѣкъ може да работи при дявола, той и при мене ще може да работи“. Ако единъ човѣкъ е отличенъ слуга при лошия господарь, той и при добрия господарь ще бѫде отличенъ слуга. Това сѫ фигуративни изрази.

Христосъ казва: „Разбрахъ, че Ти си ме проводилъ“.

Сега вие може да кажете: кой е начинътъ, по който може да се запознаемъ съ Истината? Да се запознаете съ Истината? – Истината е нѣщо свещено. Ние още не можемъ да видимъ Истината. Тя не може да се прояви. За Истината ние сме като слѣпия човѣкъ. Той може да усѣти топлината, но не може да възприеме и свѣтлината. Туй, което, ние възприемаме, не е свѣтлина. Тогава, какво ще кажете? Има сѫщества, които виждатъ на тъмно тъй, както ние виждаме на свѣтло. Слѣдователно, когато говоримъ, че виждаме, азъ подразбирамъ, че се намираме въ свѣтлина, съ която можемъ да виждаме реалностьта. Питамъ ви: съ свѣтлината, която имате, виждали ли сте единъ ангелъ, виждали ли сте едно разумно сѫщество, влѣзли ли сте въ съобщение съ тѣхъ? Питамъ ученитѣ хора, капацитетитѣ: какъвъ е смисълътъ на червения лѫчъ въ дѫгата? Защо го създаде природата? Той е друга проява. Защо е зеления цвѣтъ въ дѫгата? – Той е друга проява. Защо е жълтиятъ цвѣтъ въ дѫгата? – Той е трета проявя. Защо е тъмно-синиятъ, защо е ясно-синиятъ и защо виолетовиятъ цвѣтъ? – Това сѫ все прояви. Седемьтѣ лѫча на дѫгата сѫ сигнали, които се пращатъ отъ седемьтѣ свѣта на небесния, на невидимия свѣтъ за връзка съ земята. Въ тѣхъ има една цѣла азбука, и ако вие виждате, добрѣ, ще забѣлѣжите, запримѣръ, че полето на червения цвѣтъ не е едно и сѫщо, каквото е полето на другитѣ лѫчи. Изобщо, полето на всички лѫчи не е еднакво.

Та, казвамъ: съврѣменната наука още не е дошла до положение да ни даде едно правилно обяснение на нѣщата. Съврѣменнитѣ учени казватъ, че червениятъ цвѣтъ ималъ еди-колко си билиона трептения въ секунда; виолетовиятъ – еди-колко си билиона трептения и т.н., съ това смѣтатъ, че сѫ изучили цвѣтоветѣ на дѫгата. Казвамъ: благодаря за такива научни изслѣдвания. И тогава питамъ: въ колко часа ще пристигне варненскиятъ тренъ, който е излѣзълъ отъ Варна въ еди-колко си часа? Дали е пѫтнишки, или товаренъ тренъ? Учениятъ ще почне да ми изчислява, че колелото на тази машина прави еди-колко си обръщания въ секундата, че еди-колко си вѫглища изгаря, еди-колко си пара се образува и т.н. Казвамъ: хубаво, приятелю, тѣзи изчисления може да сѫ много добри, но не ми сѫ потрѣбни. Азъ искамъ да зная, какво носи този вагонъ, какво е неговото вѫтрѣшно сѫдържание, дали съ него пристигатъ тия разумнитѣ хора, или е товаренъ вагонъ съ вѫглища, или съ говеда за клане. Азъ не искамъ да зная, колко трептения иматъ тия лѫчи на дѫгата, но какво носятъ тѣ.

Тѣзи краски на дѫгата сѫ най-голѣмото благословение, което се съдържа въ нея. Дѫгата, цвѣтоветѣ, това е Божието благословение, Божието изобилие, вратата, прѣзъ която идватъ всички блага отъ невидимия свѣтъ. Сега, нѣкои хора отъ съврѣменния свѣтъ взели единъ цвѣтъ отъ краскитѣ на дѫгата и съ това име се кръщаватъ, така се назоваватъ. Запримѣръ, нѣкои взели за символъ червения цвѣтъ, турили го като знаме и се наричатъ „червенитѣ.“ Други взели като символъ портокаления цвѣтъ и се наричатъ „оранжевисти.“ Трети взиматъ за символъ зеления цвѣтъ. Турятъ си хората разни цвѣтове. Хубаво, ако вие носите червения цвѣтъ, носете го, но бѫдете хора на живота! На кой животъ? – На онзи възвишенъ, благороденъ животъ. Да дадешъ живота на човѣка, а не да му го вземешъ – това разбирамъ азъ подъ червения цвѣтъ. Тия хора, които носятъ портокаления цвѣтъ, подразбирамъ да могатъ да дадатъ индивидуалность, съзнание на човѣка. Тия, които носятъ зеления цвѣтъ, значи да дадатъ отъ своето материално благо и на другитѣ. Тия, които носятъ жълтия цвѣтъ, нека дадатъ отъ своята мѫдрость, отъ своето знание и на другитѣ. Тия, които носятъ синия цвѣтъ, това означава Истината, вѣрата въ тѣхъ. Всичкитѣ цвѣтове сѫ Божии благословения, които даромъ си взелъ, даромъ трѣбва да дадешъ. Всички трѣбва да даваме даромъ! Срещатъ се двѣ жени, едната се облѣкла съ червена блуза, другата съ синя, спиратъ се, питатъ се една друга, защо се облѣкли въ такива свѣтли цвѣтове. И сами си отговарятъ: е нали модата е такава! Послѣ модата се измѣни, тѣ се облѣкатъ въ жълто. Защо промѣнятъ цвѣта? – Сега пъкъ парижката мода е такава! Слѣдователно, червениятъ цвѣтъ е на мода, портокалениятъ цвѣтъ е на мода, зелениятъ е на мода – всички цвѣтове вече сѫ станали много обикновени. Всички съврѣменни хора, които се мислятъ толкова добри, сѫ дошли до положението да изопачатъ Божията Истина, и въ името Божие лъжатъ, безъ да ги е срамъ. И кои лъжатъ? – Най-ученитѣ хора лъжатъ: свещеницитѣ, проповѣдницитѣ, владицитѣ, патриарситѣ, учителитѣ – всички лъжатъ, И то не такива обикновени лъжи, но едри крупни лъжи. Всичко е на мода, и лъжата е на мода. Защо трѣбва да се лъже? Ако лъжата може да ни подигне; ако тя прѣдставлява култъ въ живота и донася благо на човѣчеството, можемъ да я туримъ като законъ. Обаче, и за лъжата има законъ: който лъжесвидетелствува, се наказва. Питамъ: онзи Божественъ кармически законъ нѣма ли да подведе подъ отговорность всички ония, които лъжатъ? – Ще ги подведе. Земята и небето ще прииде, но една рѣзка отъ Божия законъ нѣма да се измѣни, докато не се изпълни всичко що е писано. Не мислете, че едно прѣстѫпление, въ какъвто малъкъ видъ и да е, може да мине незабѣлѣзано. Колкото е по-издигнатъ човѣкъ, толкова повече неговитѣ прѣстѫпления ще бѫдатъ забѣлѣзани, толкова неговата отговорность е по-голѣма. Такъвъ единъ примѣръ е даденъ за единъ отъ най-благороднитѣ еврейски царе, царь Давидъ. По-благороденъ царь по сърдце отъ него нѣмаше. Той направи единъ грѣхъ, който му се прости, но много мѫчно се поправи. Отъ тозъ моментъ той не видѣ бѣлъ день въ дома си. Не само това, но кой какъ чете Библията, все това прѣстѫпление чете. Провидението казва: гледайте поведението на този царь и взимайте отъ него примѣръ, защото и върху васъ ще дойде сѫщото.

Сега, въ съврѣменния християнски свѣтъ има единъ грѣхъ, една лъжа, която се състои въ слѣдното. Слѣдъ като те убѣдятъ нѣкои, че ти си грѣшенъ човѣкъ и послѣ успѣятъ да те обърнатъ къмъ Бога, започватъ да ти казватъ: ти нѣма да имашъ взимане-даване съ грѣшнитѣ хора, ще живѣешъ само за Бога и ще вѣрвашъ въ туй, въ онуй. Тѣ започватъ да те ограничаватъ. Щомъ тия хора те обърнатъ къмъ Бога, и въ тозъ моментъ Богъ живѣе въ тебе, нека те оставятъ свободенъ, да бѫдешъ рѫководенъ отъ своя умъ, отъ своето сърдце, а тѣхната помощъ да бѫде само едно външно съдѣйствие. Слѣдователно, въ туй, отношение ние трѣбва да си дадемъ пълна свобода. Ние можемъ да се спогодяваме съ всички. Но какъ? – Когато азъ говоря, трѣбва да бѫда искренъ; и когато другитѣ ме слушатъ, сѫщо трѣбва да бѫдатъ искрени. Казватъ нѣкои: ама какво трѣбва да мисля за тебе? – Не трѣбва да имашъ никаква задна мисъль, никаква задна цѣль. Ако азъ имамъ нѣкаква задна цѣль, тя ще се види. Моята цѣль трѣбва да е – да се изтъкнатъ онѣзи отношения, онѣзи връзки, които сѫществуватъ между насъ; да се прѣмахне онази умраза, онова недоверие, което сѫществува между насъ; да се прѣмахне онази злоба, онази алчность, онази жажда за отмъщение, за одумване и изобщо всичко онова, което съсипва всичко възвишено и благородно въ насъ. Какъ ще се прѣмахне всичко това? Вие не може да намѣрите вашето спасение другадѣ, освѣнъ въ самитѣ васъ. Вие нѣма да намѣрите вашето спасение въ никакви църкви, въ никакви университети. Нѣкои казватъ: да, вѣрно е, въ църквата не може да се намѣри никакво спасение. Възъ основа на това пъкъ други казватъ: азъ седя по-горѣ отъ учителя си. Знаете ли на какво мязатъ тия, които казватъ така? Турцитѣ иматъ единъ подходящъ примѣръ за случая. Когато помацитѣ станали турци, били заставени да си направятъ джамия. Ходили тѣ насамъ-нататъкъ изъ гората да си търсятъ дърва, но трѣбвало помежду си да говорятъ все на турски езикъ. Тѣ изпълнявали тази заповѣдь, все турски си говорили, но когато строили джамията си, нѣкой отъ тѣхъ се сбъркалъ, проговорилъ на български езикъ, казалъ: тукъ на върха има нѣщо малко кривичко. Това значи, когато нѣкой каже, че седи по-високо отъ учителя си. Нима, ако азъ седя на първия етажъ, а качатъ нѣкое магаре на третия етажъ, та магарето е по-високо отъ мене? Магарето си е все магаре, то пакъ ще си реве – нѣма да напише нѣкоя хубава книга. Нима онзи орелъ, който лети 4–5,000 метра надъ мене, е по-високо отъ мене? Не мислете тъй. Нѣкой казва: азъ хвърча нагорѣ. Да, докато си ситъ, хвъркашъ нагорѣ, на високо, като орелъ; като огладнѣшъ, ще слѣзешъ на земята да ядешъ. Кажете тогава: гдѣ е вашата философия? Ако въ врѣме на мѫчнотии не можешъ да издържишъ най-малкото страдание, тогава гдѣ е твоята човѣщина, гдѣ е твоята култура? Ако ти, въ врѣме на страдания не можешъ да пожертвувашъ живота си за Бога, а като нѣкой страхливецъ се отричашъ отъ Него и продавашъ Истината, гдѣ е твоята човѣщина? Защо иде смъртьта въ свѣта? Азъ оправдавамъ смъртьта само въ единъ случай. Кога? – Когато пожертвувашъ живота си за Бога. Всѣка друга смърть вънъ отъ Бога, въ моитѣ очи, не е оправдана. Слѣдователно, единственото нѣщо, за което трѣбва да пожертвуваме живота си, е Богъ. Защо? Защото, ако пожертвуваме живота си за Бога, всѣкога ще го намѣримъ; ако пожертвуваме живота си за всѣко друго нѣщо, нѣма да го намѣримъ. И казва Христосъ: „Познавамъ Те“. Значи, влагамъ живота си вѫтрѣ въ Тебе, защото азъ дойдохъ на земята да изпълня Твоята воля, да изявя Твоето величие, Твоята слава прѣдъ свѣта. Христосъ бѣше единъ великъ Учитель, но Той се смири, дойде като единъ простъ слуга, даде единъ великъ примѣръ на свѣта и така свърши своята работа. А сега, у съврѣменнитѣ хора, у съврѣменнитѣ християни, липсва именно тази чърта – смирението. И колко пѫти ние разваляме най-хубавитѣ нѣща, само поради това, че сме се докачили, и никога не мислимъ за Онзи, който ни е пратилъ на земята. Нѣкой пѫть ние мислимъ, че хората могатъ да ни опетнятъ. Ще бѫде смѣшно когато нѣкоя муха остави своитѣ извержения на върха Монъ-Бланъ и мисли, че това ще опетни тази планина. Не, като дойдатъ воднитѣ капки, ще изчистятъ, ще измиятъ всичко и върху планината нѣма да остане никакво петно. Възвишениятъ, чистиятъ човѣкъ, който вѣрва въ Бога, е като планина, и тия плюнки на мухитѣ ще го оцапатъ толкова, колкото сѫ въ състояние да оцапатъ и върха на Монъ-Бланъ. Нѣкои ми казватъ: ти не знаешъ ли, какво говорятъ хората за тебе? Казвамъ: какво говорятъ мухитѣ ли? Знамъ, но то е тѣхна работа, а моята работа е друга. Мухитѣ ще си правятъ своето, и азъ – своето, и така свѣтътъ ще си върви. Ами защо правятъ мухитѣ така? – Съ този въпросъ не се занимавамъ. Ама трѣбва ли да правятъ това? – И съ този въпросъ не се занимавамъ. То е тѣхна длъжность – нищо повече.

Сега ще ви дамъ единъ примѣръ за единъ отъ древнитѣ адепти, който изчислявалъ, колко хиляди години ще трае злото въ свѣта. Той базиралъ своитѣ изчисления върху постѫпката на единъ вълкъ. Ще ви разправя накратко този разказъ. Адептътъ се наричалъ Бахру-Исава. Той се отдалечилъ да живѣе въ една планинска мѣстность, гдѣто имало много вълци. Всички овчари, който минавали прѣзъ тази мѣстность съ овцитѣ си, все ги губѣли, затова много отъ тѣхъ били принудени да бѣгатъ отъ тази мѣстность. Бахру-Исава се заселилъ именно въ тази планина, и единъ день, като се разхождалъ изъ планината, срещналъ единъ отъ тия вълци, погледналъ го въ очитѣ, и той веднага тръгналъ подирѣ му. Бахру-Исава отива въ колибата си, и вълкътъ иде слѣдъ него – лѣга близо до нозѣтѣ му и го гледа право въ очитѣ. Бахру-Исава му казва: „Слушай, ти трѣбва да преобразишъ живота си. Въ тази планина ще настане единъ прѣвратъ, и всички вълци ще бѫдатъ изтрѣбени. Туй да го знаете! И, ако вие, вълцитѣ, не се прѣвърнете въ овчарски кучета, очаква ви лоша сѫдба.“ На твое разположение съмъ. Каквото ми кажешъ, ще върша. Този вълкъ живѣлъ цѣла година мирно около своя господарь, който си задалъ една задача: да изчисли, колко хиляди години още ще трае злото въ свѣта. Единъ день единъ овчарь като минавалъ съ стадото си прѣзъ тази мѣстность, една отъ неговитѣ овци съ агънцето си се отдѣлила отъ стадото и се изгубила. Вълкътъ миналъ покрай тѣхъ и задигналъ агнето съ себе си. Овцата, майката на това агне, тръгнала подиръ него, блѣе, но вълкътъ носи агнето – той напрѣдъ, овцата подирѣ му. Вълкътъ занесълъ агнето на господаря си, сложилъ го прѣдъ него и му казалъ: „Искамъ да докажа, че стария навикъ, да давя овци, го оставихъ и сега искамъ да спечеля довѣрието ти“. Послѣ отива намира майката, хваща я за врата, довежда и нея прѣдъ господаря си и казва: „Тукъ ще живѣете заедно, а азъ ще бѫда овчарското куче да ви пазя.“ Тогава Бахру-Исава намира въ устата на вълка 10 косми, останали отъ агнето. По тия 10 косми той направилъ своитѣ изчисления, колко хиляди години ще трае злото въ свѣта. Питамъ съврѣменнитѣ математици: какъ ще изчислятъ по тия 10 косми, колко врѣме ще трае злото въ свѣта? Бахру-Исава, обаче, направилъ своитѣ изчисления и казалъ така: злото отъ свѣта ще изчезне, когато слънцето изгрѣе три пѫти отъ изтокъ, три пѫти отъ западъ, три пѫти отъ сѣверъ и три пѫти отъ югъ. Значи, имате 3x4= 12. Тъй че още 12 пѫти трѣбва да изгрѣе слънцето отъ четиритѣ различни точки, за да изчезне злото отъ свѣта. И вие сега, като се върнете дома си, изчислете, слѣдъ колко хиляди години ще изчезне злото отъ свѣта. То е общо зло, общо условие. Но казвамъ, че това врѣме може да се съкрати, може и да се продължи. Споредъ вашитѣ изчисления, съ колко може да съкратите туй врѣме? Нали знаете отъ аритметиката, какъ става съкращението на числата? Слѣдователно, вие ще съкратитѣ врѣмето до една секунда. Значи, злото въ човѣка може да трае една секунда, една минута, единъ часъ, единъ день, една седмица, единъ мѣсецъ, една година – отъ васъ зависи, да се продължи ли врѣмето на злото или да се съкрати. Общото врѣме на злото е единъ периодъ, едно общо движение, което включва възможноститѣ на всички сѫщества.

Казва Христосъ: „Познахъ Те.“ Въ какво? – Въ онази дълбоката, великата Мѫдрость, която е скрита вѫтрѣ въ човѣка. Ами че вижте само, какво нѣщо е човѣшкото лице! Вие погледнете на него и казвате: е, лице е това! Я разгледайте човѣшкото лице отъ геометрическо гледище и вижте, какви проекции има въ него! Разгледайте, кои мѣста отъ човѣшкото лице означаватъ точки, кои прави и криви линии, кои повърхнини и т.н. И отъ всички тия проекции направете изчисления, да видите, колко милиони години се е строило вашето лице. Тия вдлъбнатини, които имате по лицето си, показватъ прѣзъ какви положения е миналъ човѣкътъ. Това сѫ все математически положения. За да се образува сегашното лице въ човѣка, това показва, че той не е миналъ прѣзъ една епоха на ангелски животъ, но е миналъ прѣзъ редица животи отъ борби, отъ прѣстѫпления, каквито той не може да си прѣдстави. И, ако вие сравните сегашното лице на човѣка съ неговото бѫдеще лице, сегашното ще бѫде като единъ изродъ, ще бѫде едно страшилище. Слѣдъ като човѣкъ се обърне къмъ Бога, той ще се плаши отъ сегашното си лице. Нѣкой пѫть вие мислите, че сте красиви. Не, външно вие не сте красиви. Красотата е нѣщо вѫтрѣшно. Нѣкоя жена, като срещне нѣкой мѫжъ, сърдцето ѝ трепне, уплашва се, отъ него; нѣкой мѫжъ, срещне нѣкоя жена, сърдцето му трепне, уплашва се отъ нея. Нѣкой срещне мечка, вълкъ, уплашва се отъ тѣхъ. Защо? – Страшни сѫ тия лица. Значи, туй лице не вдъхва още любовь, не вдъхва още въ тебе онова довѣрие, онова спокойствие. Защо? – Защото не познава Любовьта, не познава Бога. Когато ме срещне нѣкой и се уплаши отъ мене, коя е причината? Защото не вижда Любовьта въ мене. И когато азъ срещна нѣкое лице и се уплаша отъ него, защо става това? Защото не познавамъ Бога въ него, не познавамъ Любовьта. И днесъ хората казватъ: човѣкъ за човѣка е вълкъ. Вѣрно ли е това положение? – Не е вѣрно. При сегашната култура, тъй както хората се насъскватъ едни срѣщу други, тъй както се възпитаватъ, това изречение е вѣрно, но то не трѣбва да бѫде така. Въ основата си, човѣкъ за човѣка е братъ. И тъй, Христосъ казва: „Познахъ.“ Какво е позналъ? – Че Ти Си ме проводилъ. И всички ние трѣбва да познаемъ, че Богъ ни е проводилъ въ този свѣтъ. И когато съзнаемъ туй учение, трѣбва да го приложимъ на опитъ въ най-малкитѣ нѣща. Азъ мисля, че спасението на свѣта нѣма да стане съ помагането на бѣднитѣ. Като наблюдавамъ хората, азъ считамъ за благороденъ, за културенъ човѣкъ този, който като види, че нѣкоя мравя се дави, е готовъ да ѝ тури една сламка и да я извади отъ водата. Онзи, който може да извади една мравя отъ водата, той може да се обърне къмъ Бога, той има сърдце, благороденъ човѣкъ е. Глѣдамъ, нѣкой човѣкъ полива цвѣтята. Казвамъ: онзи, който може да избави една мравя, който може да полива едно цвѣте, той е благороденъ човѣкъ, той е въ правата посока. Слѣдователно, ние трѣбва да започнемъ отъ малкитѣ нѣща въ свѣта. Щомъ единъ човѣкъ е въ състояние да извършва малки работи, той ще е въ състояние да прави и велики работи. Знанието, което имаме, благороднитѣ чувства, който имаме, това сѫ вече богатство, условия, за да работимъ. Ние седимъ и казваме: азъ не съмъ богатъ. Това е вече алчность. Въ такъвъ случай, азъ бихъ прѣдложилъ на който и да е отъ васъ 10 милиона златни лева само за прѣдната часть отъ мозъка ви. Даже азъ ви давамъ много малко. Както виждате, азъ искамъ да спечеля и то много да спечеля. Не, това нѣщо съ пари не се продава. Онзи, който има този мозъкъ, който познава Бога, нѣма нужда отъ външно злато. Знаете ли, защо нѣма нужда отъ злато? – Цѣлата земя за него е една каса. Щомъ тръгне изъ нея, той знае вече кѫдѣ има пари. Тукъ, въ България, навсѣкѫдѣ има пари. Знаете ли колко заровено злато има въ България? Въ Балканския полуостровъ има заровено на разни мѣста около 20 милиарда злато. Нѣкой пѫть ме запитватъ: ама ти какъ прѣживѣвашъ? – Съ тази каса отъ 20 милиарда злато. Азъ зная кѫдѣ се намира тази каса, разполагамъ съ нея. Нѣкой пѫть, като осиромашея, отида, поизровя си малко отъ това злато. Други ме питатъ: ама отгдѣ се хранишъ? Чудни сѫ хората! Азъ имамъ толкова милиарди злато въ България! Въ Русия – друго злато ме чака. Въ Германия, въ Франция сѫщо имамъ много злато. Като отида въ Германия, бръкна въ тази каса, взема си колкото ми трѣбва. Вънъ отъ това, виждамъ, гдѣ има златни жили въ България; виждамъ, гдѣ има скъпоцѣнни камъни. Чудни сѫ хората, като ме питатъ, отъ дѣ идватъ моитѣ срѣдства. Казватъ: значи ти си единъ отъ готованцитѣ! Че кой отъ васъ не е готованецъ? Всички сме готованци, всички живѣемъ даромъ въ свѣта. Туй е Истината! Всички ние живѣемъ даромъ, отъ Божието благословение. Хората казватъ, че се измѫчватъ, за да придобиятъ прѣхраната си. Не, даромъ живѣемъ всички по благодать. Казватъ за нѣкого, че билъ богатъ. По-богатъ човѣкъ тукъ въ България отъ мене нѣма. Казватъ българитѣ: тъй ли, тогава дай да си платимъ дълговетѣ си! Не, не давамъ. Още два пѫти да ме карате въ обществената безопасность – не, нѣмамъ намѣрение. Нека си седятъ паритѣ заровени. Азъ не съмъ за паритѣ. Хубаво си седятъ тѣ скрити. Ако излѣзатъ на явѣ, ще има много хора избити заради тѣхъ. Тѣ си иматъ своитѣ пазители тамъ. Не, други, още по велики богатства има въ свѣта! Нѣма по-хубаво нѣщо отъ това да имашъ онзи вѫтрѣшенъ миръ, да имашъ онова велико течение на Божията Любовь, да си миренъ и тихъ, да бѫдешъ въ връзка съ всички братя по лицето на земята, да бѫдешъ въ връзка съ всички онѣзи, който сѫ били прѣди тебе и слѣдъ тебе, да се разговаряшъ съ най-умнитѣ хора. А тѣ всички сѫ живи! Нѣма по-хубаво нѣщо отъ това, да живѣешъ въ единъ свѣтъ, въ който да се разбирашъ съ всички. Нѣкои ще кажатъ: ще бѫде ли то? – Ами то е, сѫществува това нѣщо. Чудни сте вие! Нѣкои питатъ: ами кога ще дойде това врѣме? Казватъ на мравитѣ: знаете ли, че култура има? Кога ще дойде тази култура при насъ? – Никога нѣма да дойде при васъ, вие ще отидете при нея. На васъ казватъ. Знаете ли, че има ангелска култура? Кога ще дойде тази култура при насъ? – Нѣма да чакате тя да дойде, вие ще отидете при нея, вие ще отидете при ангелитѣ. Седимъ ние, съ нашитѣ китари, като мравитѣ, чакаме. Не, мравитѣ трѣбва да се измѣнятъ, трѣбва да станатъ хора. И ние, съврѣменнитѣ хора, казваме: кога ще дойде царството Божие за насъ? – Никога! Всички ние трѣбва да се измѣнимъ; всички ние трѣбва да познаемъ Бога, да познаемъ че Той ни е проводилъ. И когато Божията Любовь ни измѣни вѫтрѣшно, когато съвършено ни прѣобрази и прѣвърне отъ положението на буба въ пеперуда, и добиемъ свойството, да не се хранимъ съ сдъвкана храна, тогава ще туримъ едно мѣрило, единъ знакъ въ свѣта. А сега питамъ: какъ ще се поправи свѣта? – Като се приложи този законъ, хората ще видятъ, какъ ще се поправи свѣта. Този законъ може да се приложи даже още сега въ България. Нѣкой апашъ открадналъ пари. Ако съмъ сѫдия, ето какъ ще го осѫдя. Въ продължение на три мѣсеца ще го заставя да се храни само съ топла водица и сухо жито, по 100 грама на день – никаква друга храна. Слѣдъ три мѣсеца ще го пуснатъ отъ затвора, и ще видите тогава, ще краде ли този човѣкъ повече. Нѣкой мѫжъ билъ жена си, изпѫдилъ я. Нѣма защо да го сѫдятъ. Дайте му да яде сухо жито въ продължение на единъ мѣсецъ само, и ще го видите, колко мекичъкъ ще стане. Питате: какъ ще се поправи свѣтътъ? – Нѣма защо да се налагатъ хората съ тояги. Дайте имъ да ядатъ сухо жито, и ще ги видите, какъ ще омекнатъ. Като се храни човѣкъ единъ мѣсецъ съ сухо жито, ще каже: отлично е това жито, придобилъ една отлична идея, разбрахъ, какъ трѣбва да се живѣе. Ще се прѣобрази този човѣкъ! Учитель си, родитель си, имашъ едно непослушно дѣте, остави го да яде една седмица сухо жито! Хубавъ опитъ е това. Майка има нѣкое непослушно дѣте, момче, или момиче, нека го остави една седмица да дъвче житото, и да види, какъвъ ефектъ ще произведе. Питатъ хората: кога ще се поправи свѣтътъ? Казвамъ: когато всички хора почнатъ да ядатъ сухо жито. Слѣдъ като се поправятъ, нека почнатъ да варятъ житото, а послѣ да го пекатъ на хлѣбъ. Сега процеситѣ въ свѣта сѫ обърнати наопаки. Не трѣбва да се прѣкарва житото прѣзъ воденичния камъкъ и тъй да се смила на брашно, а трѣбва да се дъвче сурово. Само така то ще прѣдаде своята мощна сила и ще научи хората, какво нѣщо прѣдставлява законътъ на великото самопожертвуване. Дайте на прѣстѫпника да яде отъ това живо жито – той да дъвче житото, и житото да го дъвче, като влѣзе въ него туй жито, ще го пита: научи ли закона на жертвата? – Научихъ. Е, сега и двамата ще живѣемъ въ миръ и съгласие.

Христосъ казва: „Познахъ, че Ти си ме проводилъ“.

„Познахъ, че Господь ме прати на земята, да изпълня Неговата воля“.

Бесѣда, държана отъ Учительтъ, на 1 февруари, 1925 г. въ гр. София.


Facebook коментари

#2 Hristo Vatev

Hristo Vatev

    Administrator

  • Усърден работник
  • 3506 Мнения:
  • Отговорете на въпроса:1864

Публикувано 06 май 2012 - 22:23

От книгата "Настанало е Царството Божие". Недѣлни бесѣди. Сила и Животъ.
Седма серия (1924–1925).Наряди и упѫтвания, гр. Търново, лѣтото 1925 год. Том I.
Второ издание. ИК "Жануа'98", 2012.
Книгата за теглене на PDF
Съдържание на томчето

От книгата "Настанало е Царството Божие", издание от 1925 г.
Книгата за теглене на PDF
Съдържание на томчето

От книгата "Сила и живот", том 9,  неделни беседи изнасяни от 19 октомври 1924 г. до 15 март 1925 г.,
Издателство: "Захарий Стоянов" и "Бяло Братство", София 2015 г.
Книгата на PDF за теглене
Съдържание

Аз Те познах




''Беседа, държана от Учителя, на 1 февруари, 1925 г. в гр. София.''

„Отче праведни, светът не Те е познал, но аз Те познах; и те познаха, че Ти си ме проводил“. *)

Прочетената глава представлява кратко извлечение от една дълга реч, която Христос държал между своите избрани ученици, които са разбирали вътрешния смисъл на учението.

„Да Те прослави и синът Ти“. „Да Те прослави“ – туй е само външната страна на стиха. Онзи, който не разбира добре нещата, ще разбере само материалната страна. „Синът“, това означава вътрешното отношение, което съществува между човешкия и Божествения Дух.

„Както си Му дал власт над всяка плът“. Думата „плът“ подразбира нисшето, животинското у човека, или това, което не е организирано. „Власт има“ – то значи: власт има да направи нещо, както и грънчарят има власт над калта, да направи нещо от нея.

„И Исуса Христа, когото Си проводил“. Някои разбират външната страна на въпроса. Кое е хубавото в слънцето: неговите прями лъчи, или когато то дава своя образ в реките? – Разбира се, че неговите лъчи, а не образът му, който се отразява във водата. Топлината и светлината на слънцето, като влизат в нашето тяло, дават своята благодат, а образите, които идват отвън, спират тази работа.

„И Твоето Слово удържаха.“ Тук Христос изявява нещата в Божествения свят. Той подразбира всички хора, във всички епохи на миналото, на настоящето и на бъдещето, които се съединяват в едно.

„И всичко мое Твое е, и Твоето мое“.

Някои се спират върху думите „мое и твое“. Питам: Кой създаде местоименията аз, ти и той? Човешкият дух ги създаде. Като се каже „аз, ти, той“, какво се разбира? – Един човек създаден в три лица, т.е. по три начина. „Аз“ – човекът, който мисли; „ти“ – човекът, който чувства; „той“ – човекът, който работи. Следователно, трите лица са съединени в едно. „Аз“ – главата; „ти“ – гърдите; „той“ – краката. Кой си ти? – Аз, който мисля; ти, който чувстваш; той, който диша. Той, третият е, който отива на нивата да работи, който свършва работата. Тук е всичката философия.

„Отче, праведний, светът не Те е познал, но аз Те познах, и те познаха, че Ти си ме проводил“.

В свещената книга има изречения, върху които може да се говори много. В свещената книга има и такива изречения, върху които пък може да се говори малко. Върху този последен стих може да се говори малко. Защо? Защото е един от съдържателните стихове и изисква повече време. Ако вие изисквате от някой художник да изрисува една планина, като „Хималаите“, той ще се намери в трудно положение. Най-първо трябва да определи своите важни точки, защото мащабът ѝ е голям. За малките работи всеки може да говори, то е лесна работа. Ако е да се нарисува една гарга, и малките деца могат да я нарисуват. Но я ги накарайте да нарисуват една голяма планина, няма да знаят, как и отгде да започнат. Колкото се отнася до гаргата, веднага ще я нарисуват.

„Светът не Те е познал“. Аз се спирам върху една от познатите точки. „Под познаване“ – аз разбирам проекцията. Някои питат: В какво седи познаването? – Само висшето, благородното, разумното в света може да се познава. Онези неща, които имат образ и подобие, са разумни. Нещата, телата или вещите, в които функционира живота, могат да се познаят. Те имат свои характерни качества.

И тъй, в какво седи познаването? Христос казва: „Във всичко познах, че Ти си ме проводил.“ Познаването е един вътрешен процес, а провождането е процес на движение. Значи, познаването подразбира учение, а провождането – излизане от този процес, отиване някъде. Къде? – В света. Интересно е по какво познаваме хората? Например, всеки от вас казва: Аз познавам вълка, познавам змията, познавам жабата, познавам рибата. С какво ги познавате? – С вашите очи. Ако не бихте имали очи, туй познаване щеше да стане по друг начин. Наистина, вълкът има известна форма, но познаването на вълка по формата му, познаване ли е? Като изречем думата „вълк“, казвате: Познавам вълка. Като изречем думата „човек“, казвате: Познавам човека. В познаването има категории, степени. При познаването на вълка и на човека по форма, няма разлика. Туй е повърхностно познаване. Когато Христос употребява думата „познавам“ то значи да познаваш, че един човек те люби, че е готов да се жертва за тебе във всичките условия на живота; да познаваш, че онзи учител е готов да ти даде всичкото си познание и да те тури в правия път. Това е истинско познаване. Следователно, законите на вътрешното познаване са различни от тия на външното познаване. Например, всички вие, които ме слушате тази сутрин, ще кажете: Ние познаваме този проповедник. Аз не отказвам това, но то не е дълбоко познаване. Вие ме познавате толкова, колкото познавате Витоша, колкото познавате Мусала, колкото познавате Дунава, колкото познавате Черно море, Великия или Тихия океан, или Индийския океан, колкото познавате слънцето, или месечината. Когато лансират една хубава идея за мене, или за когото и да е, казвате: Ние познаваме този човек. Ако кажат нещо лошо, казвате: Ние не познаваме този човек. Защо в първия случай го познавате? Защото чрез този човек се повдигате. Вие искате вашето познанство с този човек да е отблизо. Защо? – Туй познаване съдържа в себе си един вътрешен стремеж за материални блага. Когато имате приятел, който е забогатял, станал милионер и е добре разположен към вас, а вие нямате нито пет пари, тогава ходите при него, обикаляте го и казвате; той е отличен човек. Отгде го познавате? – Вие познавате само неговата кесия, неговата каса. Казвате: А, той е много благороден човек, като него друг няма. Защо? Защото ви посреща добре, угощава ви; заклал за вас някоя пуйка, някое прасенце, и вие се посъвземате, радвате се. У вас като че се заражда закона на жертвата – готови сте да се жертвате за приятеля си. Но всичко това е само за касата му. Това, обаче, не е познаване. Ако туй е познаване, тогава аз зная, че и в животните има едно подобно познаване, което също почива на даване подаръци и тем подобни. Няма какво да ви привеждам специални случаи, но казвам, че много пъти и животните проявяват качества, каквито има у човека.

И тъй, Христос казва: „Аз те познах.“ Кого? – Той познава този първоначален източник на живота, познава Бога. А днес, съвременните хора, като чуят, че някой вярва в Бога, първото нещо, което ще помислят е, че този човек е смахнат – вярва в Бога. Казват: Да вярваш в Бога, това е попска работа. Чудни са хората, като казват, че това било попска работа! Питам: Поповете ли създадоха Бога? Тогава, ще ви представя една смешна картина. Един учен човек минава покрай една река, забива една табела на един от бреговете ѝ и пише: Тази е най-голямата и най-дълбоката река. Тя е еди-колко си дълбока, еди-колко си дълга и еди-колко си широка. Минава друг учен, пише на същата табела: Тази река не е най-голяма. Е, станала ли е тази река по-голяма? Не, тя си е такава каквато е била по-рано. Първият продължава да върви по течението на тази река, забива втора табела и пак пише: Тази река е създадена за човека. Идва вторият учен, пише на същата табела: Преди да съществуваше човекът, рибите живееха във водата, а после дойде човекът. Първият учен върви по-нататък и пише на друга табела: Тази река е открита преди еди-колко си години, от еди-кой си учен – пише името му. Пристига вторият учен, пише: Аз зная, че първата риба, която живееше в тази река, я откри. Кой е по-прав? – Вторият. И наистина, рибите откриха реките и си туриха там яйцата, за да се излюпват малките рибки.

Така и ние, съвременните учени хора, мислим, че сме открили някои истини. Правя едно сравнение. Ние сме като първия учен, който казва, че тази река е най-голямата, т.е. това значи, че като съвременната наука подобна не е имало. А, не е имало река голяма като тази! Идва вторият учен и казва: Преди падането на човека имаше по-висока култура. И двамата спорят. Кой е прав? Но, да оставим тия неща, те са външната страна на въпроса. Културите не се различават. Културата е една, тя е качество на човешкия дух. Само човешкият дух носи култура в себе си. Вие не можете да извадите културата вън от човека. Смешно е да се определи културата като нещо извън човека. Нима културата на един грънчар, който е направил 5–6,000 гърнета седи в тия гърнета? Не, това са произведения, това са опити на този културен грънчар. Това е идея, която живее вътре в него. Никой не знае, защо той е направил тия гърнета, но културата не седи в тях. Той и без да беше направил тия гърнета, културата беше в него. Сега казват: Еди-кой си писател написал десетки книги. Учеността му не седи в тия книги. Културата седи много по-дълбоко: в човешкото сърце, в човешкия ум, в човешката душа и в човешкия дух. Аз употребявам тези четири термина, та който ви прилегне – кой в каквото вярва. Някой казва: В духа не вярвам – Е, тогава в душата. И в душата не вярвам. – Е, тогава в ума. – И в ума не вярвам. – Е, вярвай в това, което ти прилегне. Две неща има, в които съвременните хора вярват: в сърцето и в ума. Турят си ръката на лявата страна, усещат пулса, сърцето им бие. Питам някого: В сърцето не вярваш ли? – Вярвам. Легна на лявата страна, усещам го. А умът где е? – Ето го, тук в главата. Ами душата где е? – Душата я няма на земята. Душата има само една малка проекция тук на земята. Тя се явява временно като някоя гостенка на ума и на сърцето. Щом душата посети някой човек, тогава го наричат великан, вдъхновен, благороден; но после, като си замине душата, този човек става обикновен. Така е и с човешките мисли и чувства. Всички мисли, които текат в ума; всички чувства и желания, които текат в сърцето, идват все от този велик извор. Този извор е душата. Изворите на душата се поят от още по-велик извор – той е човешкият дух. Изворите на човешкия дух се поят от още по-велик извор – той е Божият Дух. Изворите на Бога се поят от още по-велик извор – от Абсолютния, Незнайния Дух на Битието. За Него никой нищо не знае. Е, сега, какво разбирате с вашата ученост от всичко това? Вашата ученост е в състояние да забърка ума на всекиго. Защо се забърква човек? Като имаш два конеца, не можеш да ги забъркаш. Но щом имаш няколко хиляди конци, можеш да ги забъркаш и то така, че не можеш да ги разплетеш.

Христос казва: „Сега познах Бога.“ Той познава Бога по едно нещо: че Бог е великата Любов, ограничила себе си, забравила себе си заради онези малки същества, които живеят в Него. В своите велики планове, Бог, след като създаде всичко, обръща вниманието си отвътре навън. То значи: Божественото проектира своя живот навън, като дава живота си и на всички души, които съществуват едновременно в битието. Аз ще употребя израза: всички души са вечни. Англичаните употребяват израза: душите са тъй вечни, както и Бог е вечен. Те не са отделни от Него и съществуват едновременно с Него във вечността. Те вървят заедно, живеят в един и същ живот, но не са еднакви, различават се. Бог винаги се различава, и те се различават, а при това, между тях има тясна връзка. Връзката е в това, че Бог е Един, а те са много. Следователно, с множеството се означава проявения, ограничения, физическия свят. Без множеството светът не може да се прояви.

Сега, аз ще докосна друг един въпрос. Вие ще разсъждавате малко, докато дойда до мисълта си. Съвременните психолози и математици казват, че времето и пространството не били реални. Не, времето и пространството са реалности, но времето може да се сгъстява или съкращава, а може и да се разширява; и пространството може да се сгъстява и разширява. Ще ви приведа един психологически факт. Вие сънувате един сън: тръгвате от България за Америка, пътувате, стигате там, запишете се в някое училище, учите, свършите училището, връщате се отново в България и ставате пръв министър. Това нещо става през съня ви, всичко за 3–4 часа, а всъщност, за да го реализирате, изискват се много години. Как става това, та тъй бързо свършихте изпитите си, тъй бързо завършихте университета? Да, има такива сънища. Тъй че, ако аз дойда да разсъждавам за времето, също така то е различно за различните същества. Времето за растенията, в тяхната крайна цел на развитие, е по-дълго отколкото нашето време. Аз бих спорил със съвременните учени, със съвременните математици по този въпрос. Времето на растенията е по-дълго от времето на микробите. Времето на микробите е по-дълго от времето на млекопитаещите. Времето на млекопитаещите е по-дълго от нашето време. Нашето време е по-дълго от времето на ангелите. Ние нямаме еднакво време за разрешение на една и съща задача. Следователно, какво ще кажем за времето и пространството, когато дойде да разрешаваме една задача? Пространството за растенията има един вид, за млекопитаещите – друг вид, за нас – трети вид, за ангелите – четвърти вид и т.н. И всичките противоречия в света произтичат от това, че времето за всинца ни не е еднакво. Съберат се двама души: единият е по-бърз, иска всички неща да станат изведнъж; другият казва: Е, нищо, полека-лека; или както казват турците: Яваш-яваш; или както казват англичаните: Остави го на времето! Питам кои са причините, че единият бърза, а другият кара полека-лека? – Единият иска да съкрати времето, а другият го продължава. Хубаво, ако е вярно това, което казват учените, че времето не може да се съкращава, защо искаш да съкратиш една реалност? Значи, времето търпи съкращение, търпи и продължение, т.е. разширение. И този човек, който иска да го съкрати, е прав, само че не знае метод и начин, как да го съкрати. Как съкращават в България времето? Отива някой в странство, свършва математика или естествените науки и се връща в България, иска да го назначат или професор в университета, или учител в някоя от първокласните гимназии, но никой не го познава, няма приятел и не го назначават. Отива сам при министъра, казва му, че иска назначение, но министърът му казва: Ще видим. Минават се ден, два, три, седмица, месец, два, три, пет месеца времето се продължава, няма никакво назначение. Казват му: Слушай, понамажи малко колата на началника на просветата най-малко с 10-ина хиляди златни, да каже няколко благи думи за тебе. Щом се понамаже колата, времето се съкращава; на другия ден се издава заповед, че еди-кой си, свършил в странство с отличен успех, се назначава на служба еди-къде си. Значи, има един метод, по който може да се съкрати времето. И при всичко това учените ще кажат, че времето не се съкращавало. Не, опитът показва, че се съкращава времето, но трябва да се знае методът за това. Малките деца в училищата, като сбъркат нещо, изтриват погрешките си с гума. Те правят, както някой обикновен художник, който, като сбърка нещо на платното си, бързо взема четката, и отгоре върху грешката зацапва с боя. Но какво излиза от това? – Направя по-голяма грешка. Как постъпва великият художник в такъв случай? – Той има специални киселини. Потопи четката в някоя от тях, бутне внимателно върху платното, дето е грешката и я изчисти. Той знае метода, как да се чисти, как да се трансформира грешката.

И тъй, Христос казва: „Аз Те познах.“ За да познаеш човека, трябва да си готов да пожертваш живота си за него. Ти не можеш да познаеш, дали един човек е готов да се жертва за тебе, докато и ти не си готов да се жертваш за него, не си ли готов да се пожертваш за него ти можеш да казваш, че го познаваш, но това е само празно говорене, празни приказки, но не и дела. Онзи който е готов да се жертва, трябва да се жертва не само на думи но и на дела. Когато дойдем да говорим за Бога, трябва да се лишим от всички блага, трябва да пожертваме всичко за Него. Само тогава ще познаем, че в света има Едно същество, Една реалност, за която струва всичко да се пожертва. Сега съвременните хора мислят, че като говорят за Бога, като Го познаят, тогава и наука, и култура за тях ще престане, всичко ще се заличи. Не е така. Онзи, който познава Бога, ще започне с една нова наука, с една нова просвета и култура, каквато светът дори не е сънувал. Всичкият съвременен подтик за свобода, за култура, за нова мисъл; всички онези благородни пориви, които се проявяват, в каквото и да е направление, това са подтици, мисли на онова велико същество – Бог – Който работи сега в света.

Някой казва: Как ще се поправи света? Казвам: Бог ще го поправи. Чрез кого? – Чрез нас. Един ден вие ще се съвземете, но сега мязате на онзи благородник, който бил от рождение ленив и живеел с идеята, че не трябва да работи, не трябва да се движи. Обаче, един ден го турили на пода в една стая, дето минавал силен електрически ток. Токът взел да го припича и той веднага скочил прав, започнал да се движи из стаята, да стъпва от крак на крак, да търси изход от тази стая. Като потропал тъй няколко часа, казал си: Е, че движението било много хубаво нещо! Тези Божествени токове са започнали да функционират вече в света. Те идват във вид на страдания. Тия страдания предизвикват в хората същите чувства, същите изживявания, каквито изпитват удавниците, които се борят из водата, за да се спасят. Те изпитват големи страдания, мъчения, конвулсии. И днес Господ иска да спаси съвременния свят, затова им създава такива страдания, които предизвикват в тях гърчения, конвулсии. Всички питат: Защо е това нещо? – За да дойде Божията Любов в нас, да познаем Бога в себе си и да изпълним Неговата воля.

Сега, да разгледам второто положение от стиха, което е също така важно. Христос казва: „Познах, че Ти си ме проводил, и както ми каза, тъй свърших.“ Някои от вас ще кажат: Да, така е било за Христа, но не и за нас. Не аз питам всинца ви, които ме слушате, както и тези хиляди и милиони хора, които съществуват по света: Кой ви е пратил на земята? Задавали ли сте си сами въпроса, защо сте дошли на земята? Защо, по каква причина дойдохте тук? Нямаше ли друго някое място, освен земята? Кой ви изпрати тука? Има по-хубава земя, отколкото тази, на която живеете. Как преминахте това място, докато стигнете до земята? В колко часа тръгнахте от вашето отечество? С кой трен пътувахте? – Нищо не знаете по тези въпроси. Когато някой човек тръгне от Америка за България и го питат, в колко часа, кой ден тръгна от Америка, човекът знае всичко, помни, може да ви отговори. А сегашните хора, които вярват, и които не вярват, че са дошли от друг свят, нищо не знаят. Кога тръгнахте? – Не зная. Кога пристигнахте? – Не зная, Господ знае. Откъде пристигнахте? – Господ знае. Защо дойдохте? – Господ знае. Когато дойде въпрос за ядене и пиене, когато се касае да вземете нещо от припечеленото, казвате: Това аз зная. Има нещо, което съвременните хора знаят – да бъркат в чуждите кесии и да делят богатствата на богатите. Казват: Е богати хора са те! Богатите хора аз наричам касиери. Какво ще правите с парите на богатите хора? Ядат ли се тези пари? – Не се ядат. Парите са една сила, която завлича. Едно време Искър минаваше покрай околността на София, и когато водата му прииждаше, правеше големи пакости. Често шопите се оплакваха, че Искър им завлича говедата. Обаче учените хора впрегнаха неговата енергия, и днес тя се използва за осветление на София. Не оставяйте парите да ви завличат; впрегнете тяхната енергия, използвайте ги за работа! Вие не можете да вземете парите от земята. Един ден парите ще се върнат там, откъдето са извадени. Такъв е законът, аз зная това. И вие един ден ще се върнете там, отдето сте дошли. Земята е едно царство. И на човека, при сегашните условия, не му се позволява да прекара в това царство повече от 120 години. Крайният предел за живеене на земята е 120 години. Онези, които управляват земята, не позволяват повече. Като дойде този предел, ще те изхвърлят вън и ще ти кажат: Хайде, сега ще си вървиш, повече не можеш да живееш в тази държава. В Англия, например, дойде някой странник, постои няколко месеца и му казват: Хайде сега ще си вървиш! Има изключителни случаи, дето някой може да живее и повече, но той, в замяна на това, дава нещо за тази държава. В това отношение, хората са много големи майстори. Някой път дойдат от небето, хванат някого, искат да го задигнат, да го вземат от земята. Той започва да се моли: Оставете ме, искам да работя за Бога. Ако остана, ще работя само за Бога, ще направя туй-онуй. Щом е за името Божие, оставят го. След 5–10 години пак дойдат да го вземат, но той нищо не свършил. Започва пак да се моли: Моля ви се, моля ви се, оставете ме, аз ще работя за Бога. Оставят го. Мине известно време, той нищо не е направил. Най-после дойдат, вземат го, изхвърлят го навън. Той пак се моли да го оставят. – Не може повече: или праведник ще бъдеш, или вагабонт. В света има два вида хора: едните са крайно добри, а другите – крайно лоши. Средните от тях даже и дяволът не ги иска. Аз казвам: Когато дяволът те иска, пак човек трябва да бъдеш! Дяволът казва: Доведете този човек при мене, той ще бъде добър. Такъв човек и Господ го иска. Той казва: „Щом този човек може да работи при дявола, той и при мене ще може да работи“. Ако един човек е отличен слуга при лошия господар, той и при добрия господар ще бъде отличен слуга. Това са фигуративни изрази.

Христос казва: „Разбрах, че Ти си ме проводил“.

Сега вие може да кажете: Кой е начинът, по който може да се запознаем с Истината? Да се запознаете с Истината? – Истината е нещо свещено. Ние още не можем да видим Истината. Тя не може да се прояви. За Истината ние сме като слепия човек. Той може да усети топлината, но не може да възприеме и светлината. Туй, което, ние възприемаме, не е светлина. Тогава, какво ще кажете? Има същества, които виждат на тъмно тъй, както ние виждаме на светло. Следователно, когато говорим, че виждаме, аз подразбирам, че се намираме в светлина, с която можем да виждаме реалността. Питам ви: Със светлината, която имате, виждали ли сте един ангел, виждали ли сте едно разумно същество, влезли ли сте в съобщение с тях? Питам учените хора, капацитетите: Какъв е смисълът на червения лъч в дъгата? Защо го създаде природата? Той е друга проява. Защо е зеления цвят в дъгата? – Той е друга проява. Защо е жълтият цвят в дъгата? – Той е трета проявя. Защо е тъмносиният, защо е ясносиният и защо виолетовият цвят? – Това са все прояви. Седемте лъча на дъгата са сигнали, които се пращат от седемте свята на небесния, на невидимия свят за връзка със земята. В тях има една цяла азбука, и ако вие виждате, добре, ще забележите, например, че полето на червения цвят не е едно и също, каквото е полето на другите лъчи. Изобщо, полето на всички лъчи не е еднакво.

Та, казвам: Съвременната наука още не е дошла до положение да ни даде едно правилно обяснение на нещата. Съвременните учени казват, че червеният цвят имал еди-колко си билиона трептения в секунда; виолетовият – еди-колко си билиона трептения и т.н., с това смятат, че са изучили цветовете на дъгата. Казвам: Благодаря за такива научни изследвания. И тогава питам: В колко часа ще пристигне варненският трен, който е излязъл от Варна в еди-колко си часа? Дали е пътнически, или товарен трен? Ученият ще почне да ми изчислява, че колелото на тази машина прави еди-колко си обръщания в секундата, че еди-колко си въглища изгаря, еди-колко си пара се образува и т.н. Казвам: хубаво, приятелю, тези изчисления може да са много добри, но не ми са потребни. Аз искам да зная, какво носи този вагон, какво е неговото вътрешно съдържание, дали с него пристигат тия разумните хора, или е товарен вагон с въглища, или с говеда за клане. Аз не искам да зная, колко трептения имат тия лъчи на дъгата, но какво носят те. Тези краски на дъгата са най-голямото благословение, което се съдържа в нея. Дъгата, цветовете, това е Божието благословение, Божието изобилие, вратата, през която идват всички блага от невидимия свят. Сега, някои хора от съвременния свят взели един цвят от краските на дъгата и с това име се кръщават, така се назовават. Например, някои взели за символ червения цвят, турили го като знаме и се наричат „червените“. Други взели като символ портокаления цвят и се наричат „оранжевисти“. Трети взимат за символ зеления цвят. Турят си хората разни цветове. Хубаво, ако вие носите червения цвят, носете го, но бъдете хора на живота! На кой живот? – На онзи възвишен, благороден живот. Да дадеш живота на човека, а не да му го вземеш – това разбирам аз под червения цвят. Тия хора, които носят портокаления цвят, подразбирам да могат да дадат индивидуалност, съзнание на човека. Тия, които носят зеления цвят, значи да дадат от своето материално благо и на другите. Тия, които носят жълтия цвят, нека дадат от своята мъдрост, от своето знание и на другите. Тия, които носят синия цвят, това означава Истината, вярата в тях. Всичките цветове са Божии благословения, които даром си взел, даром трябва да дадеш. Всички трябва да даваме даром! Срещат се две жени, едната се облякла с червена блуза, другата със синя, спират се, питат се една друга, защо се облекли в такива светли цветове. И сами си отговарят: Е нали модата е такава! После модата се измени, те се облекат в жълто. Защо променят цвета? – Сега пък парижката мода е такава! Следователно, червеният цвят е на мода, портокаленият цвят е на мода, зеленият е на мода – всички цветове вече са станали много обикновени. Всички съвременни хора, които се мислят толкова добри, са дошли до положението да изопачат Божията Истина, и в името Божие лъжат, без да ги е срам. И кои лъжат? – Най-учените хора лъжат: свещениците, проповедниците, владиците, патриарсите, учителите – всички лъжат. И то не такива обикновени лъжи, но едри крупни лъжи. Всичко е на мода, и лъжата е на мода. Защо трябва да се лъже? Ако лъжата може да ни повдигне; ако тя представлява култ в живота и донася благо на човечеството, можем да я турим като закон. Обаче, и за лъжата има закон: който лъжесвидетелства, се наказва. Питам: Онзи Божествен кармически закон няма ли да подведе под отговорност всички ония, които лъжат? – Ще ги подведе. Земята и небето ще прииде, но една резка от Божия закон няма да се измени, докато не се изпълни всичко що е писано. Не мислете, че едно престъпление, в какъвто малък вид и да е, може да мине незабелязано. Колкото е по-издигнат човек, толкова повече неговите престъпления ще бъдат забелязани, толкова неговата отговорност е по-голяма. Такъв един пример е даден за един от най-благородните еврейски царе, цар Давид. По-благороден цар по сърце от него нямаше. Той направи един грях, който му се прости, но много мъчно се поправи. От този момент той не видя бял ден в дома си. Не само това, но кой как чете Библията, все това престъпление чете. Провидението казва: Гледайте поведението на този цар и взимайте от него пример, защото и върху вас ще дойде същото.

Сега, в съвременния християнски свят има един грях, една лъжа, която се състои в следното. След като те убедят някои, че ти си грешен човек и после успеят да те обърнат към Бога, започват да ти казват: Ти няма да имаш взимане-даване с грешните хора, ще живееш само за Бога и ще вярваш в туй, в онуй. Те започват да те ограничават. Щом тия хора те обърнат към Бога, и в този момент Бог живее в тебе, нека те оставят свободен, да бъдеш ръководен от своя ум, от своето сърце, а тяхната помощ да бъде само едно външно съдействие. Следователно, в туй, отношение ние трябва да си дадем пълна свобода. Ние можем да се спогодяваме с всички. Но как? – Когато аз говоря, трябва да бъда искрен; и когато другите ме слушат, също трябва да бъдат искрени. Казват някои: Ама какво трябва да мисля за тебе? – Не трябва да имаш никаква задна мисъл, никаква задна цел. Ако аз имам някаква задна цел, тя ще се види. Моята цел трябва да е – да се изтъкнат онези отношения, онези връзки, които съществуват между нас; да се премахне онази омраза, онова недоверие, което съществува между нас; да се премахне онази злоба, онази алчност, онази жажда за отмъщение, за одумване и изобщо всичко онова, което съсипва всичко възвишено и благородно в нас. Как ще се премахне всичко това? Вие не може да намерите вашето спасение другаде, освен в самите вас. Вие няма да намерите вашето спасение в никакви църкви, в никакви университети. Някои казват: Да, вярно е, в църквата не може да се намери никакво спасение. Въз основа на това пък други казват: Аз седя по-горе от учителя си. Знаете ли на какво мязат тия, които казват така? Турците имат един подходящ пример за случая. Когато помаците станали турци, били заставени да си направят джамия. Ходили те насам-нататък из гората да си търсят дърва, но трябвало помежду си да говорят все на турски език. Те изпълнявали тази заповед, все турски си говорили, но когато строили джамията си, някой от тях се сбъркал, проговорил на български език, казал: Тук на върха има нещо малко кривичко. Това значи, когато някой каже, че седи по-високо от учителя си. Нима, ако аз седя на първия етаж, а качат някое магаре на третия етаж, та магарето е по-високо от мене? Магарето си е все магаре, то пак ще си реве – няма да напише някоя хубава книга. Нима онзи орел, който лети 4–5,000 метра над мене, е по-високо от мене? Не мислете тъй. Някой казва: Аз хвърча нагоре. Да, докато си сит, хвъркаш нагоре, нависоко, като орел; като огладнееш, ще слезеш на земята да ядеш. Кажете тогава: Где е вашата философия? Ако във време на мъчнотии не можеш да издържиш най-малкото страдание, тогава где е твоята човещина, где е твоята култура? Ако ти, във време на страдания не можеш да пожертваш живота си за Бога, а като някой страхливец се отричаш от Него и продаваш Истината, где е твоята човещина? Защо иде смъртта в света? Аз оправдавам смъртта само в един случай. Кога? – Когато пожертваш живота си за Бога. Всяка друга смърт вън от Бога, в моите очи, не е оправдана. Следователно, единственото нещо, за което трябва да пожертваме живота си, е Бог. Защо? Защото, ако пожертваме живота си за Бога, всякога ще го намерим; ако пожертваме живота си за всяко друго нещо, няма да го намерим. И казва Христос: „Познавам Те“. Значи, влагам живота си вътре в Тебе, защото аз дойдох на земята да изпълня Твоята воля, да изявя Твоето величие, Твоята слава пред света. Христос беше един велик Учител, но Той се смири, дойде като един прост слуга, даде един велик пример на света и така свърши своята работа. А сега, у съвременните хора, у съвременните християни, липсва именно тази черта – смирението. И колко пъти ние разваляме най-хубавите неща, само поради това, че сме се докачили, и никога не мислим за Онзи, който ни е пратил на земята. Някой път ние мислим, че хората могат да ни опетнят. Ще бъде смешно когато някоя муха остави своите извержения на върха Мон-Блан и мисли, че това ще опетни тази планина. Не, като дойдат водните капки, ще изчистят, ще измият всичко и върху планината няма да остане никакво петно. Възвишеният, чистият човек, който вярва в Бога, е като планина, и тия плюнки на мухите ще го оцапат толкова, колкото са в състояние да оцапат и върха на Мон-Блан. Някои ми казват: Ти не знаеш ли, какво говорят хората за тебе? Казвам: Какво говорят мухите ли? Знам, но то е тяхна работа, а моята работа е друга. Мухите ще си правят своето, и аз – своето, и така светът ще си върви. Ами защо правят мухите така? – С този въпрос не се занимавам. Ама трябва ли да правят това? – И с този въпрос не се занимавам. То е тяхна длъжност – нищо повече.

Сега ще ви дам един пример за един от древните адепти, който изчислявал, колко хиляди години ще трае злото в света. Той базирал своите изчисления върху постъпката на един вълк. Ще ви разправя накратко този разказ. Адептът се наричал Бахру-Исава. Той се отдалечил да живее в една планинска местност, гдето имало много вълци. Всички овчари, който минавали през тази местност с овцете си, все ги губели, затова много от тях били принудени да бягат от тази местност. Бахру-Исава се заселил именно в тази планина, и един ден, като се разхождал из планината, срещнал един от тия вълци, погледнал го в очите, и той веднага тръгнал подире му. Бахру-Исава отива в колибата си, и вълкът иде след него – ляга близо до нозете му и го гледа право в очите. Бахру-Исава му казва: „Слушай, ти трябва да преобразиш живота си. В тази планина ще настане един преврат, и всички вълци ще бъдат изтребени. Туй да го знаете! И, ако вие, вълците, не се превърнете в овчарски кучета, очаква ви лоша съдба.“ [–] На твое разположение съм. Каквото ми кажеш, ще върша. Този вълк живял цяла година мирно около своя господар, който си задал една задача: да изчисли, колко хиляди години още ще трае злото в света. Един ден един овчар като минавал със стадото си през тази местност, една от неговите овце с агънцето си се отделила от стадото и се изгубила. Вълкът минал покрай тях и задигнал агнето със себе си. Овцата, майката на това агне, тръгнала подир него, блее, но вълкът носи агнето – той напред, овцата подире му. Вълкът занесъл агнето на господаря си, сложил го пред него и му казал: „Искам да докажа, че стария навик, да давя овце, го оставих и сега искам да спечеля доверието ти“. После отива намира майката, хваща я за врата, довежда и нея пред господаря си и казва: „Тук ще живеете заедно, а аз ще бъда овчарското куче да ви пазя.“ Тогава Бахру-Исава намира в устата на вълка 10 косми, останали от агнето. По тия 10 косми той направил своите изчисления, колко хиляди години ще трае злото в света. Питам съвременните математици: как ще изчислят по тия 10 косми, колко време ще трае злото в света? Бахру-Исава, обаче, направил своите изчисления и казал така: Злото от света ще изчезне, когато слънцето изгрее три пъти от изток, три пъти от запад, три пъти от север и три пъти от юг. Значи, имате 3 x 4 = 12. Тъй че още 12 пъти трябва да изгрее слънцето от четирите различни точки, за да изчезне злото от света. И вие сега, като се върнете у дома си, изчислете, след колко хиляди години ще изчезне злото от света. То е общо зло, общо условие. Но казвам, че това време може да се съкрати, може и да се продължи. Според вашите изчисления, с колко може да съкратите туй време? Нали знаете от аритметиката, как става съкращението на числата? Следователно, вие ще съкратите времето до една секунда. Значи, злото в човека може да трае една секунда, една минута, един час, един ден, една седмица, един месец, една година – от вас зависи, да се продължи ли времето на злото или да се съкрати. Общото време на злото е един период, едно общо движение, което включва възможностите на всички същества.

Казва Христос: „Познах Те.“ В какво? – В онази дълбоката, великата Мъдрост, която е скрита вътре в човека. Ами че вижте само, какво нещо е човешкото лице! Вие погледнете на него и казвате: Е, лице е това! Я разгледайте човешкото лице от геометрическо гледище и вижте, какви проекции има в него! Разгледайте, кои места от човешкото лице означават точки, кои прави и криви линии, кои повърхнини и т.н. И от всички тия проекции направете изчисления, да видите, колко милиони години се е строило вашето лице. Тия вдлъбнатини, които имате по лицето си, показват през какви положения е минал човекът. Това са все математически положения. За да се образува сегашното лице в човека, това показва, че той не е минал през една епоха на ангелски живот, но е минал през редица животи от борби, от престъпления, каквито той не може да си представи. И, ако вие сравните сегашното лице на човека с неговото бъдещо лице, сегашното ще бъде като един изрод, ще бъде едно страшилище. След като човек се обърне към Бога, той ще се плаши от сегашното си лице. Някой път вие мислите, че сте красиви. Не, външно вие не сте красиви. Красотата е нещо вътрешно. Някоя жена, като срещне някой мъж, сърцето ѝ трепне, уплашва се, от него; някой мъж, срещне някоя жена, сърцето му трепне, уплашва се от нея. Някой срещне мечка, вълк, уплашва се от тях. Защо? – Страшни са тия лица. Значи, туй лице не вдъхва още любов, не вдъхва още в тебе онова доверие, онова спокойствие. Защо? – Защото не познава Любовта, не познава Бога. Когато ме срещне някой и се уплаши от мене, коя е причината? Защото не вижда Любовта в мене. И когато аз срещна някое лице и се уплаша от него, защо става това? Защото не познавам Бога в него, не познавам Любовта. И днес хората казват: Човек за човека е вълк. Вярно ли е това положение? – Не е вярно. При сегашната култура, тъй както хората се насъскват едни срещу други, тъй както се възпитават, това изречение е вярно, но то не трябва да бъде така. В основата си, човек за човека е брат.

И тъй, Христос казва: „Познах.“ Какво е познал? – Че Ти Си ме проводил. И всички ние трябва да познаем, че Бог ни е проводил в този свят. И когато съзнаем туй учение, трябва да го приложим на опит в най-малките неща. Аз мисля, че спасението на света няма да стане с помагането на бедните. Като наблюдавам хората, аз считам за благороден, за културен човек този, който като види, че някоя мравка се дави, е готов да ѝ тури една сламка и да я извади от водата. Онзи, който може да извади една мравка от водата, той може да се обърне към Бога, той има сърце, благороден човек е. Гледам, някой човек полива цветята. Казвам: Онзи, който може да избави една мравка, който може да полива едно цвете, той е благороден човек, той е в правата посока. Следователно, ние трябва да започнем от малките неща в света. Щом един човек е в състояние да извършва малки работи, той ще е в състояние да прави и велики работи. Знанието, което имаме, благородните чувства, които имаме, това са вече богатство, условия, за да работим. Ние седим и казваме: Аз не съм богат. Това е вече алчност. В такъв случай, аз бих предложил на който и да е от вас 10 милиона златни лева само за предната част от мозъка ви. Даже аз ви давам много малко. Както виждате, аз искам да спечеля и то много да спечеля. Не, това нещо с пари не се продава. Онзи, който има този мозък, който познава Бога, няма нужда от външно злато. Знаете ли, защо няма нужда от злато? – Цялата земя за него е една каса. Щом тръгне из нея, той знае вече къде има пари. Тук, в България, навсякъде има пари. Знаете ли колко заровено злато има в България? В Балканския полуостров има заровено на разни места около 20 милиарда злато. Някой път ме запитват: Ама ти как преживяваш? – С тази каса от 20 милиарда злато. Аз зная къде се намира тази каса, разполагам с нея. Някой път, като осиромашея, отида, поизровя си малко от това злато. Други ме питат: Ама отгде се храниш? Чудни са хората! Аз имам толкова милиарди злато в България! В Русия – друго злато ме чака. В Германия, във Франция също имам много злато. Като отида в Германия, бръкна в тази каса, взема си колкото ми трябва. Вън от това, виждам, где има златни жили в България; виждам, где има скъпоценни камъни. Чудни са хората, като ме питат, отде идват моите средства. Казват: Значи ти си един от готованците! Че кой от вас не е готованец? Всички сме готованци, всички живеем даром в света. Туй е Истината! Всички ние живеем даром, от Божието благословение. Хората казват, че се измъчват, за да придобият прехраната си. Не, даром живеем всички по благодат. Казват за някого, че бил богат. По-богат човек тук в България от мене няма. Казват българите: Тъй ли, тогава дай да си платим дълговете си! Не, не давам. Още два пъти да ме карате в обществената безопасност – не, нямам намерение. Нека си седят парите заровени. Аз не съм за парите. Хубаво си седят те скрити. Ако излязат наяве, ще има много хора избити заради тях. Те си имат своите пазители там. Не, други, още по велики богатства има в света! Няма по-хубаво нещо от това да имаш онзи вътрешен мир, да имаш онова велико течение на Божията Любов, да си мирен и тих, да бъдеш във връзка с всички братя по лицето на земята, да бъдеш във връзка с всички онези, които са били преди тебе и след тебе, да се разговаряш с най-умните хора. А те всички са живи! Няма по-хубаво нещо от това, да живееш в един свят, в който да се разбираш с всички. Някои ще кажат: Ще бъде ли то? – Ами то е, съществува това нещо. Чудни сте вие! Някои питат: Ами кога ще дойде това време? Казват на мравките: Знаете ли, че култура има? Кога ще дойде тази култура при нас? – Никога няма да дойде при вас, вие ще отидете при нея. На вас казват: Знаете ли, че има ангелска култура? Кога ще дойде тази култура при нас? – Няма да чакате тя да дойде, вие ще отидете при нея, вие ще отидете при ангелите. Седим ние, с нашите китари, като мравките, чакаме. Не, мравките трябва да се изменят, трябва да станат хора. И ние, съвременните хора, казваме: Кога ще дойде царството Божие за нас? – Никога! Всички ние трябва да се изменим; всички ние трябва да познаем Бога, да познаем че Той ни е проводил. И когато Божията Любов ни измени вътрешно, когато съвършено ни преобрази и превърне от положението на буба в пеперуда, и добием свойството, да не се храним със сдъвкана храна, тогава ще турим едно мерило, един знак в света. А сега питам: Как ще се поправи света? – Като се приложи този закон, хората ще видят, как ще се поправи света. Този закон може да се приложи даже още сега в България. Някой апаш откраднал пари. Ако съм съдия, ето как ще го осъдя. В продължение на три месеца ще го заставя да се храни само с топла водица и сухо жито, по 100 грама на ден – никаква друга храна. След три месеца ще го пуснат от затвора, и ще видите тогава, ще краде ли този човек повече. Някой мъж бил жена си, изпъдил я. Няма защо да го съдят. Дайте му да яде сухо жито в продължение на един месец само, и ще го видите, колко мекичък ще стане. Питате: Как ще се поправи светът? – Няма защо да се налагат хората с тояги. Дайте им да ядат сухо жито, и ще ги видите, как ще омекнат. Като се храни човек един месец със сухо жито, ще каже: Отлично е това жито, придобил една отлична идея, разбрах, как трябва да се живее. Ще се преобрази този човек! Учител си, родител си, имаш едно непослушно дете, остави го да яде една седмица сухо жито! Хубав опит е това. Майка има някое непослушно дете, момче, или момиче, нека го остави една седмица да дъвче житото, и да види, какъв ефект ще произведе. Питат хората: Кога ще се поправи светът? Казвам: Когато всички хора почнат да ядат сухо жито. След като се поправят, нека почнат да варят житото, а после да го пекат на хляб. Сега процесите в света са обърнати наопаки. Не трябва да се прекарва житото през воденичния камък и тъй да се смила на брашно, а трябва да се дъвче сурово. Само така то ще предаде своята мощна сила и ще научи хората, какво нещо представлява законът на великото самопожертване. Дайте на престъпника да яде от това живо жито – той да дъвче житото, и житото да го дъвче, като влезе в него туй жито, ще го пита: Научи ли закона на жертвата? – Научих. Е, сега и двамата ще живеем в мир и съгласие.

Христос казва: „Познах, че Ти си ме проводил“.

„Познах, че Господ ме прати на земята, да изпълня Неговата воля“.

''Беседа, държана от Учителя, на 1 февруари, [[1925]] г. в гр. София.''

----
*) Иоана 17:25.






Теми съдържащи: Неделни Беседи, София

0 потребител(и) четат тази тема

0 потребители, 0 гости, 0 анонимни