Jump to content

Recommended Posts

XV. МЪЛЧАНИЕТО

 

Обикновено, когато стане дума за мълчанието, в паметта ни веднага изплува поговорката: „Мълчанието е злато.“ Когато бях ученик, към нея бяхме добавили и естественото за нас тогава продължение: „... Но не и пред черната дъска!“ Днес черни дъски няма. Има само бели и пишат върху тях не с тебешири, както преди години, а с фулмастри. Всичко се е променило и това е напълно естествено. Животът се развива. Хората и условията за работа и обучение – също. Само цената на мълчанието си е останала съвсем същата. И както винаги я измерваме в чисто злато. Всеки от нас в случаите, когато не е успявал да задържи устата си затворена в наложителния за това момент, може да го потвърди.

 

За нас сега е важно да си отговорим на въпроса: променя ли се отношението към мълчанието на човека, който се стреми да върви по духовния Път? Ако да – по какъв начин?

 

Всички сме срещали хора, чиито души са в процес на пробуждане. Те са повярвали в една Истина, превърнали са я в свой факел през тъмните дебри на света, в който живеем, и смело се устремяват напред. Какъв прекрасен порив! В рамките на своето проглеждане за действителните стойности в живота те започват да натрупват и духовни опитности. И това е съвсем закономерно следствие от загърбването на старото и постепенното усвояване на новото. Закономерно ли е обаче тези опитности да бъдат споделяни? И то не избирателно, а надясно и наляво, с непресекващ ентусиазъм и нарастващо вдъхновение поради наистина чудотворния характер на преживяното. Те се чувстват щастливи, сякаш нагиздени в нова, невидима за очите премяна. И тъй като искат и всички останали да се докоснат до тяхното щастие, разказват на всеки, който им отдели време и внимание да ги изслуша, какво означава да тръгнеш по духовния Път и какви небивали чудеса го съпътстват. Нищо лошо няма в това, разбира се. Но проблемът е, че пътят може да свърши дотук – до мястото на неовладяното желание да споделиш радостта си с ближния. Понеже всяко истинско израстване в Духа става единствено и само в мълчание. Не мълчанието на немия или посредствения, а на осъзнатия – на онзи, който узрява да открие Мъдростта в тихия глас на Божественото, звучащ в лоното на душата. Без гръмки фрази и фанфари, без фойерверки и прочувствени тиради, той те повежда по Пътя – предназначения единствено и само за теб Път. Каквито и лични опитности да имаш, колкото и любопитни и смайващи да са те, те са само твои. Никой друг няма и не може да има същите. За всекиго те са различни, неповторими. Затова, колкото и да ги протръбяваш – даже и с най-искрената мотивация да бъдеш полезен някому, – те не биха могли да му послужат. Отделен въпрос е, че някои ги споделят (дори и да не го признават пред самите себе си), за да се почувстват велики. „Виж колко съм напреднал и се учи от мен!“ – това е контекстът на откровенията им. Ако придобиваш подобни опитности, за да подхранваш егото си, значи си още твърде далеч от Истината. Значи все още си в плен на Луцифер, сиреч на гордостта и самолюбието.

 

В своето Слово Учителят Петър Дънов (Беинса Дуно) не подминава и проблема за мълчанието. На пръв поглед в беседите и лекциите му тази тема не е между най-подробно разгледаните. Ала ако надникнем между редовете им, ще разберем, че не е така. С присъщата си деликатност и стремеж да не се почувства някой персонално засегнат, българският духовен Учител обръща сериозно внимание на значението на мълчанието за духовното израстване на ученика по избрания Път. А където е нужно, е съвсем категоричен и дори строг.

 

Например, по повод приказливците, които изгарят от нетърпение да разгласят навред колко много са напреднали в духовно отношение, той отбелязва: „Не разправяй опитностите си, комуто и да е, докато не изработиш нещо в себе си, на което да се осланяш.“ На какво можем да се осланяме? – Само на трайно придобитото, на непоклатимото, на онова, което е пуснало дълбоки корени в нетленното ни естество. Ако днес си чул Бог да ти говори, а не можеш да се помириш със съседа си, това трайна придобивка в Духа ли е? Или молитвата ти за нещо възвишено е била чута и изпълнена, а не можеш да се пребориш с алчността си за материални притежания. Имаш ли причина да се похвалиш със себе си? Някой би опонирал, че между едното и другото няма връзка. Напротив, има! Връзката е в това, че не можеш да бъдеш истински ученик за едно, а за друго – обикновен, заблуден човек. Ти си или едното, или другото, но не и двете наведнъж. Както винаги, изборът е твой.

 

Чели сме много и продължаваме да четем. Гълтаме томове свещени книги като топъл хляб. Главата ни е пълна с най-разнообразна информация: молитви, песни, формули, мантри, сентенции и въобще всякакви мъдрости. И се чувстваме знаещи и можещи... До следващия, на пръв поглед елементарен, житейски проблем, който не успяваме да разрешим. И каква е ползата тогава от цялото това знание? Към кого да се обърнем да ни помогне, ако при цялата си начетеност свиваме безпомощно рамене? – Към самите себе си. И по-точно – към душата си. Ако замълчим и се вслушаме в нейния глас, който е гласът на Бога у всекиго от нас, тогава и само тогава ще открием правилното решение. Такъв е и съветът на Учителя на Бялото братство(ББ) у нас: „Всякога слушай гласа на душата си и ще знаеш как да постъпваш.“ Само че не бива да бъркаме този тих и ненатрапчив глас с мощния тембър на егото, който не се свени да заглушава всички останали с безцеремонната си пробивност. И тук на помощ ни идва способността за различаване. А именно – да разпознаем онзи глас, онази интонация, която иде от най-дълбокия извор на Истината вътре в собственото ни „аз“. Да отделим зърното от плявата, т.е. гласа на Мъдростта от онзи на илюзията. Неговият призив може и да не ни допадне, да бъде твърде язвителен спрямо извисената ни особа, но сме длъжни да го приемем и последваме. В противен случай ще продължим да тъпчем на едно и също място. Или даже да се върнем крачка назад. Крачката от своя страна би могла да се окаже прекалено дълга и опасно подхлъзваща. Както винаги, изборът е наш.

 

Мълчанието в духа е близък сродник на вътрешния мир у човека. Те винаги ходят ръка за ръка – сякаш сиамски близнаци, и като правило едното изгражда опората за другото. Кое от двете е първичното? Хронологията на естественото духовно развитие и израстване предполага първо да култивираме мълчанието, а след него и благодарение на него – и вътрешния мир. Когато и двете вече са налице, обикновено вътрешният мир е този, който обуславя мълчанието. И все пак при всеки е различно, няма генерална норма на взаимоотношенията помежду им. В тази връзка концептуално звучат следните думи на Учителя П. Дънов: „Нямаш ли вътрешен мир, ти не можеш да растеш духовно.“ Което, освен всичко останало, означава, че мълчанието не е само предпоставка за или белег на духовното израстване, а реално постижение по пътеката към съвършенството.

 

Пътят на мълчанието е път на истинското познание. Не става дума за знанието, получено от външни източници – книги, електронни медии, филми, лекции, разговори и пр., а за дълбинното вътрешно познание, придобито от непосредственото общуване с Духа. То не се нуждае от материални носители, от вербална или визуална връзка или канал за протичане. То се съдържа в твоята безсмъртна Божествена искра – дар от Бога. Необходимо е само да протегнеш ръка и да го поемеш. То винаги е било част от теб и е очаквало да се пробудиш, за да осъзнаеш наличието му у себе си. И никога повече да не се разделите. Затова последователите на ведическата мъдрост (каквито са, например, членовете на Обществото за Кришна-съзнание) твърдят, че душата е „вечна, блажена и знаеща“. Под „знаеща“ те разбират именно това – че цялото налично вселенско познание за минало, настояще и бъдеще, за всичко съществуващо се намира в собствената ти душа, вложено у нея още от момента на раждането ў от Бога. Една от най-важните еволюционни задачи на човека е да завоюва достъп до това познание, сиреч да стане всезнаещ. Това не може да бъде постигнато чрез сила, а само по пътя на постепенното духовно-нравствено развитие и усъвършенстване, по пътя на Любовта, Мъдростта, Истината, Правдата и Добродетелта. Това е знанието, за което Учителят на ББ в нашата страна казва: „Това знание никъде няма да го намерите, в никоя книга няма да го прочетете, а ще го придобиете в най-голямото мълчание на вашата душа.“ Следователно именно мълчанието е онзи задължителен фон, върху който пробуденото Божествено съзнание у човека нанася рисунъка на извечния Промисъл – дотогава, докато той не се превърне в картината на Божествената пълнота на познанието за света като цяло и за всичко в него по отделно. Картина на съвършеното единство и хармония, в която ролята на познаващия – според сценария на всемирната драма – изпъква с кристална яснота. На езотеричен език този велик миг на самоосъществяване се нарича „просветление“.

 

Твърде често – най-малкото, толкова често, че да се почувстваме уязвени по отношение на самоуважението си – застиваме в безпомощност пред дилемите на ежедневието или пред съдбоносни за решаване въпроси. Усещаме се така малки и нищожни пред непосилното бреме, с което ни натоварва съдбата, че ни иде да вием и да си скубем косите. Започваме да мислим, че всичко, с което сме се преборили до този момент, че целият изминат дотук път е бил безсмислен. И с трепет или безразличие, със смирение или бушуваща ярост очакваме развитието на събитията, на които не можем да повлияем. Все пак – има ли изход от ситуацията? Разбира се! Само че не го търсим там, където трябва. Търсим го отвън навътре, а правилната посока е точно обратната. Такъв е и съветът на Мировия Учител на България: „Човек трябва най-първо да разбере Бога в себе си. Тогава ще Го разбере и отвън. Какво по-хубаво от това, да живееш в онази тиха радост, в себе си, изпълнен с една възвишена идея.“ Промяната у нас самите винаги става в тази посока – отвътре навън. А след като промениш себе си, променяш и света, в който живееш. Това не е чудо от „1001 нощ“, а желязна закономерност на Космоса, следствие от законите, властващи в невидимия свят.

 

И отново се връщаме към началото на това изложение, към тезата, че мълчанието е злато. За мнозина тя остава спорна. Те рядко устояват на изкушението да споделят с останалите безценните мисли и изводи, които буквално гъмжат в главата им. Не могат да си позволят да оставят ближните си неосведомени относно непостижимите откровения, до които са достигнали. И като поемат микрофона – буквално или преносно, – спиране няма. Изливат водопади от бликаща словесност, която поглъща дори и малкото смисъл в думите им. За такива като тях, а и за всички други, Учителят П. Дънов предлага следното правило на Окултната школа: „Говорете, когато имате да кажете нещо хубаво. Не говорете, когато имате да кажете нещо лошо.“ Но тъй като, както е известно, „добро“ и „лошо“ не са абсолютни величини в нашия свят на относителността и привидността, остава предизвикателството към всекиго от нас да преценява във всеки конкретен случай кое да оцвети със знак „плюс“ и кое – със знак „минус“. Да прецени кога е нужно да говори и кога – да замълчи. В подкрепа отново ще му бъде способността да отличи истината от неистината, сянката от реалността. Ако ли пък не е сигурен в оценката си, най-добре е да остане в мълчание. Тогава рискът да сгреши е по-малък, особено ако в думите, които му идват на устата, е заложен динамитът на разрушението. Някои мъдри люде са предложили за такива случаи човек първо да преброи на ум до 40, а едва след това да проговори. Ако все още е сигурен, че си заслужава, разбира се...

 

Имаме навика често да споделяме плановете и мечтите си с близки и не толкова близки хора. Сякаш се стараем да убедим и тях, и себе си, че това, което споделяме, е реално, напълно осъществимо, едва ли не в кърпа вързано. И забравяме народната мъдрост: „Да не чуе дяволът!“ Откъде е произлязла тя? Мъдростта на българския народ извира от хилядолетния му опит и притежава дълбоки духовни корени. Някои от нашите поговорки и пословици като че ли са излезли направо от учебник по езотерично познание. И в случая е така. Когато изкажем на глас нещо, за което се надяваме да бъде осъществено в перспектива, в по-близко или по-далечно бъдеще, веднага според духовните закони на Космоса се задейства механизъм, изработващ противодействаща на нашето желание или намерение сила. Именно нея народът назовава „дяволът“ в тази своя предупредителна фраза. А предупреждението е повече от ясно – не говори в аванс за това, което искаш да направиш или се надяваш да стане! Не забравяй, че на всяко действие има равно по големина и обратно по посока противодействие! Съвсем в същия дух е и наставлението на Учителя на ББ у нас: „Онова, което се прави и не е завършено още, за него не се говори нищо. Нещата, за които не се говори, те стават, а нещата, за които се говори – не стават.“ Със съвършено прости думи той е формулирал закона на невидимия свят, за който стана дума по-горе. Изводът е, че Окултната школа за ученика е и Школа за култивиране на умението да мълчи винаги, когато е необходимо. И както и при всяко друго правило от неписания устав на тази Школа, от него няма никакви изключения. Отклоненията от тези правила струват скъпо на търсещия по духовния Път.

 

И все пак нека не ги абсолютизираме. Никое от тях, ако бъде нарушено, няма да доведе до гибелта на обучаващия се. Ала със сигурност нарушението ще бъде изстрадано по подобаващ начин. Горчивината на урока ще остави трайна следа в съзнанието на пилигрима и той ще се старае неизменно занапред да не повтаря старите си грешки. По-тежки са последствията от неспазването на духовните закони. А най-висока цена заплаща онзи, който изневерява на космическите принципи. И, разбира се, не става въпрос за инцидентен случай или неволно прегрешение, а за трайна тенденция в житейския му път. Или пък за съдбоносен момент от живота, в който трябва да бъде проверено дали ученикът е подготвен да премине в по-горен клас. Изпитанието в такива ситуации задължително е твърде тежко и сурово. Каквито са и последствията от несправянето с него. Но както и преди, отново подчертаваме – нищо фатално няма! Естествено, извънредно жалко е да провалиш цяло едно въплъщение заради един-единствен, но подчертано важен урок. Но животът продължава, ще дойде ред за следващата проява в плът и за новия шанс да докажем, че днес сме по-добри и по-подготвени ученици от вчера.

 

За да улесни максимално своите последователи при проучването на проблема за мълчанието и да им даде недвусмислено ясни насоки за поведение в изследваната област, Учителят П. Дънов предлага на вниманието им кратка сравнителна таблица за онагледяване на съотношението между говорене и мълчание: „Има три вида мълчание и три вида говорене: Гладният, като се наяде – мълчи. Ученикът, като не си знае урока – мълчи. Учителят, който много знае – мълчи. Когато човек е много гладен – много говори. Ученикът, който много знае – много говори. Учителят, който малко знае – много говори. Ученикът трябва да знае кога да говори и кога да мълчи най-уместно.“ Друг цитат от Словото на същия велик Посветен с подобен контекст се спира в по-концентрирана форма на отношението на Учителя и ученика към баланса между говор и мълчание: „Когато ученикът не знае, мълчи. Когато Учителят не знае, говори много. Когато ученикът знае, говори много. Когато Учителят знае, мълчи.“ Не е трудно да забележим, че в съответствие със закономерностите в поведението на участниците в Школата ученикът прикрива незнанието си с мълчание и разкрива знанието си с поток от думи, докато при неговия Учител е точно обратното. Тази съществена разлика между двамата свидетелства за коренно различните равнища на духовна зрелост, която те демонстрират в сблъсъка с предизвикателствата на словесността и мълчанието. Единият, с по-нисък духовен ръст, се старае всячески да привлече за съюзник мълчанието, когато предизвикателството надвишава възможностите му да се справи с него. А когато се чувства уверен в себе си и познанията си, тогава никой не може да му отнеме думата. Обратно – Божествената Мъдрост, овладяна от автентичния духовен Учител, му изпраща като помощник Словото, за да прикрие моментната си слабост, и мълчанието, за да не открива на учениците си онова, което те все още не са в състояние да понесат, т.е. да възприемат, осмислят и приложат в живота си.

 

Взаимоотношенията между Учителя и учениците са най-важното, което характеризира съдържанието и дейността на една духовна Школа. Мълчанието и неговият антипод – говорът, са между основните инструменти за пълноценното общуване между обучаващия и обучаваните. Първият има за свой дълг да научи вторите как най-умело да си служат и с едното, и с другото. Една от водещите норми на общуването помежду им, която ученикът следва да усвои до съвършенство, е безпогрешният му усет кога Учителят очаква от него да говори и кога – да мълчи. В рамките на процеса на обучение умението да изслушваш своя Учител не е просто акт на уважение или преклонение, а чиста проба добродетел, която се родее с послушанието и смирението, и то в техните най-ярки и стойностни разновидности. Не по-малко достойно за уважение е, обаче, и умението да уловиш мига, в който Учителят те предразполага да му разтвориш сърцето си и като на истински твой духовен баща да изповядаш и най-горестните болки, и най-светлите копнежи с непоклатимото убеждение, че ще бъдеш напълно разбран. За тази незаменима форма на обмяна българският Учител на Любовта отбелязва следното: „Ученикът трябва винаги да мълчи, когато е пред Учителя си. Колко е сърдечно, когато ученикът разкрива душата си пред Учителя си!“

 

При друг случай на разглеждане на същия вид взаимоотношения Учителят П. Дънов навлиза още по-дълбоко при изясняването на мотивацията, от която следва да изхожда окултният ученик: „Когато Учителят говори, ученикът трябва да мълчи. Когато Учителят мълчи, ученикът се изпитва. Най-приятното изкуство, което ученикът може да приложи най-лесно, е да мълчи и да слуша.“ От казаното е видно, че духовният Учител е в ролята на изпитващ и когато говори, и когато мълчи. От своя страна – според Словото или мълчанието на своя Учител – ученикът би трябвало правилно да се ориентира кога е настъпил моментът да държи поредния изпит. За него е от изключителна важност да осъзнае, че на практика във всеки миг е на изпит. И все пак има ситуации, които са особено съществени за преценката на това, докъде е стигнал по духовния Път. А иначе универсалният метод за усвояване на знанията в окултната Школа е – както посочва и Учителят П. Дънов – съсредоточен в мълчанието, съчетано с постоянна будност на съзнанието.

 

 

 

Велика Мъдрост и несломим духовен устой бликат от мълчанието на пробудения човек! Без думи той е в състояние да каже много повече и далеч по-важни неща дори и от най-надарения оратор. Освен красноречие в мълчанието на напредналия по духовната пътека се крие и непоклатимо достойнство, искряща вяра в правотата на жизненото му кредо и несъкрушима убеденост в Истината, от чиито светлинни фибри е съграден високият му идеал.

 

Мълчанието е естествената среда за съзряването на всички духовни постижения. В неговите най-дълбоки недра е скрито ядрото на съзидателното Слово, което очаква своя миг, за да се прояви.

 

Мълчанието е благословение за зрящия и проклятие за слепия. В неговата космическа тишина се раждат откровенията, които като урагани помитат старото и издигат знамето на Духа над отмалялата от копнеж и очакване многострадална Земя. Сърцето на мълчанието е ядро на вечната Истина. В него именно открива тя своя най-уютен, най-сигурен дом. Мълчанието на всемирното познание разпръсква във всички посоки към безкрая посланията на Божествената Любов и Мъдрост. Когато Бог проговори, букет нови вселени изпълват необятното Пространство на Творението. Когато Бог замълчи, те вкупом се връщат в Неговата всеобхватна утроба, за да отдъхнат в мировата почивка Пралайя и да усвоят уроците на последния Цикъл на Проявеното Битие. Мълчанието на Върховното Божество е обещание за предстоящото ново космическо раждане.

 

Мълчанието е и лъчът на синовната и бащинска Любов, свързващ в едно неразделно цяло сърцата на Учителя и ученика.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...