128. УЧИТЕЛ И УЧЕНИК

[Iskri4ka]

128. УЧИТЕЛ И УЧЕНИК

Вергилий Кръстев: От вашия род, кои останаха накрая? Затри ли се рода?

Елена Андреева: А-а от семейството ми най-напред майка ми си отиде, много рано, аз бях 17 годишна. Баща ми си отиде в 1952 година, а пък аз нямам ни братя, ни сестри. Сама съм, баща ми се беше женил три пъти. От третия брак нямаше деца, втора майка беше тя за мене. Аз съм от втория брак на баща ми и на майка ми, и само една останах. Мама не е имала други деца. И така, нямам друг никой. От моя род само една моя роднина прие учението. Пък от целият род никой не е приел. Ех, благодаря на Бога, че един човек прие по майчина линия. По майчина линия целият род ми е в Македония и аз дойдох тука 10 годишна, и тях почти не ги познавам. Не поддържах връзка, аз бях още малка тогава. Един от братовчедите по майчина линия беше пратил хабер, да отида да се видим, пък той ще ми плати пътните само и само да отида. Но аз бях при Учителя и да ти кажа не ми беше интересно нищо. И така си останах тук. Аз въобще в живота си почти никъде не съм пътувала. Целият си живот го изкарах до 20 годишна възраст при мама и при тате, после вече отидох при Учителя и всичкото беше край Него. И доброто и злото, което съм правила го направих пред Него.

В.К.: А случая с Учителя и неговия ученик, който е пазел тялото му?

Е.А.: А моят случай. Учителят казваше, че като общува с нас, Той поема и много нечистотии от нас. И затова някога се отделяше, за да се пречисти. Казваше, че отива в друг свят, за да се пречисти. Сега ние го виждахме нали, че в това време Той слизаше по стълбите, някога излизаше от стаята си, не влизаше в контакт с нас, проговарваше, ако някой искаше да говори с Него, казваше: „Извинете, зает съм". Не влизаше в контакт. Но сме го виждали да се движи. Обикновено прекарваше в пост или пък сам ще си готви. Не приемаше нито храна от нас, нищо. И сега мене няколко пъти ми се случи, когато беше в такова състояние, като мине край мене аз Го поздравя, но Той ме погледне с една строгост, с която никога не ме е поглеждал. Поглежда ме, като че ли съм пигмей. Разбираш, изпитвам чувството някакво такова, значи онова същество, което Той оставя да пази тялото Му е много по-строго и по-взискателно към нас. Това същество не беше дружелюбно. Учителят ни гледаше с благост. И на мене това ми правеше впечатление. Викам: „Няма го Учителя". Казвам: „Учителя не е това". Туй чувство съм го изпитвала непосредствено от поведението на Учителя към мене на два пъти на Изгрева. И когато после го прочетох в Савкините бележки, така ми стана по-ясно защото на нея конкретно й казва. Не е Учителят, тука е Негов ученик. Мен Учителят не ми го каза това, но като преживяване аз го имах. Това не е само преживяване, а процес на опознаване на Истинския Учител чрез Словото Му. И също да се определиш в пътя.

В.К.: Имало ли е такива случай, когато Учителят поставя ученика да се определи. Точно и категорично да се определи?

Е.А.: Има много. Мога да разкажа за Жорж. Неговият случай е типичен за послушание и за вътрешно определяне.

В.К.: Сега, значи за Георги Радев.

Е.А.: За дъжда. Един април като днешния, че като почна, ако не вали сутрин, вали следобед. Ако не вали следобед, вали на обед, ако не вали на обед вали вечер. Наистина цял месец. Дъжд и дъжд, и дъжд, потънахме във влага и Жорж не можа да издържи психически на тоя дъжд и отиде във Варна, защото във Варна пък хубаво време, сухо е било.

В.К.: Той беше гръдно болен.

Е.А.: Е, болен беше, тоя дъжд, тая влага, за него не беше.

В.К.: Но казваха ми, че веднъж на 22 март е имало сняг, много голям сняг.

Е.А.: На 22 март, да, да. Ще ти кажа и коя година. Аз бях учителка тогава. Когато отидох имаше сняг. Половин метър сняг имаше. Брат Ради с дървена лопата го рина, за да има пътеки, за да има къде да стъпиме, да правиме първите упражнения. Щото друго не може да се прави. Да, това беше. Ами всякакви времена е имало.

В.К.: Сега, аз съм записал тука едно Ваше изказване на Учителя: „Аз не се открих пред българския народ, за да няма карма българския народ".

Е.А.: Е виж сега, това беше едно изказване на Учителя, за да ни покаже, че Той е абсолютно безкористен. Той не говореше затова нещо, Той само така го каза, но това говори за едно изключително безкористие към нас, нищо не иска от нас, нищо не желае, нищо не иска да Му дадеме или да направиме за Него. Ние за Учителя не направихме удобства на жилището Му даже.

В.К.: Има години когато официалната църква Го гони, преследва.

Е.А.: Вижте, доста години бяха. Много пъти във вестниците пишеха. Един път помня каза: „Ех каза, сега няма да ме обвинят, че съм ги подкупил" тези, които са писали срещу Него във вестника, защото бяха това казали.

В.К.: Иначе обвиняваха, че Той си подкупва слушателите, така ли?

Е.А. Да, да. Знаете ли, сега като каза това се сетих. Когато дойдоха ревизорите в Братството, един от тях ми каза: „Защо като сте имали толкова пари, Учителят не е направил жилища за хората?" Пък аз рекох: „Ами Той като не ни направи жилища, защото казват че ги е подкупил, ами, ако им беше направил жилища? Щото фактически ще излезе, че ги подкупва, като им създава условия?". Да. Но човешкият ум всякога извърта работите. Сега Учителят, защо не е направил жилища. Пък най-сетне Той няма да прави на всички свои последователи жилища. Нито е длъжен, нито нещо. Даже, аз се изненадах от това нещо, като имаме и бедни хора. Пък не е имало бедни хора. Всеки здрав човек може да се погрижи за жилище.

В.К.: Всеки може да си екове барака.

Е.А.: Ние млади хора бяхме, здрави хора бяхме всички, как Учителят ще ме храни когато аз мога да работя.

В.К.: Сега тук съм записал една Ваша задача за Вълчата скала. „Никого няма да питате и с никого няма да говорите и ще отидете на Вълчата скала". Тя е по-високо от Бивака. Каква беше тази опитност?

Е.А.: Виж сега какво беше. Това беше една задача, която Той даде на Общия клас. Но първата задача за изпитване от страх. Учителят искаше да ни научи да не се страхуваме. И каза: „Може да си легнете, и в 12 часа да сте готови, и ще тръгнете всеки от дома си. Всеки ще върви сам, съсредоточено, с: никого няма да говори, за нищо няма да се интересува. Ще върви съвсем съсредоточено по пътя за Драгалевци". Драгалевският път беше така кален път, някой път е имало и кал, друг път е било сухо време разбира се. „И като дойдете в селото, за да не ви лаят кучетата, турете си в джоба няколко хапки хляб, да им хвърлите да не ви лаят". Даже и тая съобразителност имаше Учителя. „След това нагоре ще се качвате. Ако някой случайно не е ориентиран да знае пътя за нагоре към Вълчата скала, нека да се спре, да се помоли и когато отвътре той усети, коя посока отвътре ще му се посочи, значи няма отвънка да слуша, а отвътре ще му се посочи посоката нека да тръгне по нея посока". А Вълчата скала беше над сегашния ни бивак. Той е първият бивак собствено. Там беше.

В.К.: Защо се казва Вълчата скала?

Е.А.: Казва се Вълчата скала. Там има един гроб до нея даже. До Вълчата скала. Не знам на кого е този гроб. На някой турист ще е разбира се. „И ще отиде до скалата, като тръгне от 12 часа, до Вълчата скала пеш, през нощта в 12 часа". Да, през нощта в 12 часа тръгва и сутринта се стигаше за изгрев. Нали така е времето защото пеш вървиме, защото няма никакъв транспорт, нищо.

В.К.: Поотделно ли вървите?

Е.А.: Всеки сам. Ама никой не търси другар. Цялото това беше да свикваме да вървим с увереност, с подкрепата на, даже на Учителя. Щото в това време, когато ние правихме тая задача Василка, сестрата, която живееше при Него ми каза: „Еленке, знаеш ли че Учителят не спа цяла седмица. Две седмици, докато братята да изпълнят задачата". Значи Той е бдял за всяко нещо да ги предпазва, от всякакви евентуалности.

В.К.: Аз съм чел някъде в беседите, че Той казва за тази задача: „Те впоследствие разказаха на всички софиянци, те се наговарваха в кръчмите да пресрещат сестрите. Аз трябваше да употребя много усилия, за да ги отбия". Той затова не е спал цяла нощ,

Е.А.: Казвам си, че Учителят беше и правеше и, че ние вместо да Му помагаме Му пречехме. Вместо ученици ние му се показвахме като врагове. Жалко, но факт.

Как изчезнаха салоните в провинцията? Спомням си веднъж ме среща Учителя и ми казва: „Ако ми вземат салона, е-ех ще отида в Бистрица". Аз го изгледах. Помислих си как ще вземат салона, когато там има вече цяло селище. Но доживях, че салона го взеха, взеха и Изгрева, а селището се разруши. Туй нещо доживях.

Салонът на Изгрева още 1947 год. със закона на градската собственост бе взет, като 2/3 го взе държавата. А защо? Паша Теодорова и Савка Керемидчиева имаха по 1/3 от собствеността на салона както и аз Елена Андреева 1/3. Те си записаха къщите като собственост, и салона бе одържавен съгласно закона. Аз нямах нищо и моята 1/3 остана до 1957 год. когато братството плащаше наем на общината, наем от 3000 лв. за тези одържавени 2/3 части. Плащахме си наем за нашия построен от нас салон. Доживяхме това. Доживяхме и разрушаването му. Доживяхме и взимането на салоните в провинцията. По един и същ сценарий се закриваха и изчезваха.

Един брат Георги Драганов от Ямбол адвокат ми изпрати едно писмо по тези въпроси, което ви го предавам за поучение.

3 юни 1976 год. Ямбол

Драга сестра Еленка,

Своевременно ти получих писмото от 28 май, но тъй като не всякога съм в такова състояние, че да седна и да пиша на машината, затова отложих едва за днес, макар и по обяд да изкарах доста трудно, но мина. Сега съм по-добре и пиша писма.

Извини ме пред сестрата, която задължих за справката. Исках да имам някой данни от тоя вестник, но като го няма и без тях си свърших работата.

Относно писмото, което сте изпратили до 11 конгрес на БКП, според мен е напълно излишна работа. Даже се опасявам, тя да не стане причина и за някои репресии по отношение на отделни лица.

През 1948 год. в гр. Айтос приятелите са се събирали и там са изработили и устав и са направили молба до Министерството на Външните работи - отдел „Вероизповедание" и са искали да бъдат регистрирани и признати за „Юридическо лице", но са им издали само един документ, че ги признават за „Общество Бяло братство" и нищо повече. Никое религиозно движение у нас не е признато за юридическа личност, освен Православната църква. И Евангелските църкви не са признати, но ги търпят, както и нас, както се съобразяваме със законите.

Салон няма кой да ни даде. И не е в практиката на държавата да прави това. Нашите хора, ако намерят, може да искат да им се разреши да го открият, но и това дали ще стане е въпрос. Закриха в Любимец, Сливен, в последно време и във Варна, гдето нашите умници направиха голяма грешка, че предложиха салона за продажба във връзка със закона за собствеността. Говорих да не правят такива работи, но кой да чуе. Сега съжаляват, че изтърваха салона.

Ние може би доста работи бихме могли да уредим, но ако това бе направено на времето, когато говорихме и у вас с Тошко Симеонов по тези въпроси. Закъсняхме твърде много. И колко останаха градовете, гдето се събират - Бургас, Айтос и Тополица. Другаде - не. Има и известна опасност и за градината, но по този въпрос не искам да занимаваме никого от София и не го прави въпрос пред когото ида е. Оттук ще си уреждаме работата по-добре без намесата на софиянци.

Гробът ще си остане така, ако не ровим много около него. Толкова е скромен и семпъл, че няма да пречи комуто и да е и за в бъдеще, стига и нашите хора да бъдат тактични и да не се събират групово. А и защо ще се събират? Там е тялото на Учителя, но той там ли е?

Трябва да се съобразяваме с дадената обстановка и да бъдем повече умни, а не ръководени от фикс идеи, като направата на ограда и др.

Много поздрави.

Георги.