155. УЧИТЕЛЯТ ТЪРСИ УЧЕНИЦИТЕ СИ

[Iskri4ka]

155. УЧИТЕЛЯТ ТЪРСИ УЧЕНИЦИТЕ СИ

Вергилий Кръстев: Чета от бележника си случки, които съм записал преди 20 години и сега ще ги прочета за да ги разкажеш подробно.

Елена Андреева: Чети, аз слушам.

В.К.: Имаше един учител по литература в Пловдив. И те отиват с Николай Райнов в Мърчаево и там Учителят му казва на Николай Райнов: „Ти винаги си бил мой ученик". Тогава Той накара да се купят всички книги на Николай Райнов.

Е.А.: Виж сега, бяхме в Мърчаево. Аз не влязох в контакт с него, не знам, някъде съм била, вкъщи може би, не съм била при Учителя, нали? Този го доведе.

В.К.: Учителят по литература от Пловдив.

Е.А.: Е този, не си спомням името му сега в момента.

В.К.: И какво стана по-нататък?

Е.А.: Отива този при Учителя, но аз мисля, че Николай Райнов казва на Учителя: „Ти си ми бил Учител винаги".

В.К.: Така ли? И там Учителят му казва, нали, Учителят му казва: „Ти винаги си бил мой ученик.

Е.А.: Николай Райнов казва: „Ти си бил винаги мой Учител". Ама той Го е познал за да го каже. Николай Райнов все пак беше човек по-духовен и никой друг не е отишъл да Му каже такова нещо. Аз не съм чула някой да е отишъл това да Му каже.

В.К.: „Ти винаги си бил мой Учител".

Е.А.: Да, значи той Го е познал както учениците познаха Христа.

В.К.: И тогава Той нареди, накара да се купят всички книги на Николай Райнов.

Е.А.: Да.

В.К.: Значи този въпрос така седи. Значи вие го чухте, коментариите по този случай.

Е.А.: Да, коментариите.

В.К.: Сега тук съм записал Учителят се заселва у Гумнерови 1906 год.

Е.А.: Да.

В.К.: И седи там до края на живота си. Той се прехвърля на Изгрева в 1926 год.

Е.А.: На Изгрева да живее през 1926 год., когато направиха първия събор в София. Да, след първия събор.

В.К.: Как точно се случва, че Той отива да живее у Гумнерови? Той отначало е бил у Бъчваров.

Е.А.: У Бъчваров е бил, децата му заболяват от скарлатина, тогава за скарлатината беше 40 дни карантина и Той как ще стои затворен толкоз и търси някъде да излезе. Леля Гина, туй ми го е казвала, леля Гина, аз от нея го знам. Леля Гина казала: „Абе Петко, нека да извикаме, нека да поканим г-н Дънов, /Д-р Дънов тогава Го наричали/, да дойде да живее у нас, в зимника". Защото нямат и те място. Те имат само една стая, в другата стая е квартиранта и нямат къде хората да го сложат, но имат желанието да Му помогнат. Нали и Учителят спази този закон, дето казва Христос: „В която къща влезете не я напущайте."

В.К.: Ха, ха.

Е.А.: Нали? Да, „Където ви приемат, не я напущайте." И Той не я напусна до края на живота си.

В.К.: До края на живота си, значи Той вече се заселва у Гумнерови.

Е.А.: Заселва се в Гумнерови и почва да държи беседи на малко хора. На близките. Първият път е слязъл с Библията, сега не е слязъл, защото Той е бил в зимника тогава още.

В.К.: Но се е качвал.

Е.А.: И държи беседа, но тя не е записана, защото никой не е имал умение, да, никой не Го е познавал, че Той е такъв Учител дошъл със задача.

В.К.: И Той е млад 35/36 годишен.

Е.А.: Е да, млад човек.

В.К.: Къде е 1906 год. Той е още млад.

Е.А.: Млад е разбира се.

В.К.: Значи първите беседи са слушали, след туй са си водили бележки.

Е.А.: После почнал да записва чичо Петко Гумнеров. Бил записвал това, бил е писар. Съдебните дела и процеси ги е записвал и така е бил бързописец. И затова всичко, което е говорил Учителят почнали да го записват, щото видяли, че не говори що да е. Не е лошо, а е знание. И естествено преценили това. Преценили и го ценят. И до края вижте всички сме имали желание да слушаме Учителя.

В.К.: Сега чета от бележника си по-нататък: Излизайки от салона Учителят вдигна пръст и каза: „Няма престъпление, което свещениците да не са Ми преписали".

Е.А.: Да, аз го чух.

В.К.: „Но това всичко ще се върне към тях". И то се върна.

Е.А.: Нещо бяха говорили свещениците, бяха говорили против Учителя. Във вестник ли беше писано, не знам какво и Учителят така вдигна ръката: „Няма престъпление, което да не са Ми преписали. Но всичко ще им се върне". И все пак не им се върна много. Какво им се върна, ех, ограничени са. Ограничени са, свърши се. След 9.IX.1944 год. обявиха, че вече няма Бог. Няма Бог.

В.К.: За властта.

Е.А.: Е, имаше църква. Все пак запазиха готова запазиха го, да, което е вярно.

В.К.: Срещнах едно така изявление на Учителя пак в частна беседа, в която Той казва: „В бъдеще държавата ще ограничи църквата".

Е.А.: И тя е ограничена.

В.К.: Пък на друго място казва: „България ще бъде единствената страна, гдето няма да има в църквата Бог".

Е.А.: Тъй. И на там върви, да. Щото българите не са вярващи много.

В.К.: Не, и това си е наказание.

Е.А.: Е, и наказание.

В.К.: Това е наказание, хула срещу Божествения Дух. И то се върна. Сега и църквата почти е унищожена.

В.К.: Сега по отношение на една книга, която е преведена в 1936 год. „Льо Метър парл" - „Учителят говори", тя е от Маркова преведена.

Е.А.: Маркова я е превела.

В.К.: Тя какво преведе Маркова тогава?

Е.А.: Ами преведе няколко книги. Виж сега, Георги Радев работеше с нея. Георги знаеше френски език доста добре, Маркова знаеше повече френски от български. И тя даже ми е казвала: „Аз мислех, че българският език е беден език. Като започнах да работя и да превеждам от български на френски, видях, че съвсем не е така, че българският език има думи свои, специални, които ги няма френският език". И тя е трябвало да търси подходящи френски думи, защото тя беше интелигентна жена Маркова. И тя след заболяването й и след оздравяването от това, идваше винаги редовно на стола да се храни.

В.К.: В знак на благодарност може би.

Е.А.: Да, в знак на благодарност, почна да работи.

В.К.: Тя от какво заболя?

Е.А.: От преумора.

В.К.: Сега тя е била по народност?

Е.А.: Тя е по народност белгийка.

В.К.: Белгийка, омъжена за българин.

Е.А.: Женена за българин, но той калпазанин българин. И тя като вижда, че той е калпазанин, а вече имала две деца момче и момиче, спретва се и започва да работи. Най-напред е предавала уроци по пиано, но после почва курсове по френски език и много е работила. Тя е имала от сутрин до вечер курсове. Един след друг, един след друг и много изтощена беше. Тя просто не можеше да мисли, когато дойде на Изгрева. Така изтощена беше. И понеже, аз просто се сприятелих с нея, защото живеехме наблизичко и аз исках да говоря с нея френски език. И тя беше съгласна, даже аз й казах: „Аз съм съгласна да ви услужа нещо, само и само за да имам възможност да говоря с Вас френски език. Щото аз учех френски, ама не можех да говоря.

В.К.: Да.

Е.А.: И така се сприятелих с нея.

В.К.: Да, вие сте направили едно изказване за нея: „Учениците на Маркова проговаряха на френски".

Е.А.: Да. Учениците на Маркова научаваха френски.

В.К.: А другите, не.

Е.А.: Учениците на другите учители, които еднакви часове имаха в училищата всичко еднакво не можехме да говорим, да.

В.К.: Сега тя как се е запознала с Учителя Маркова? В първите години?

Е.А.: Не мога да ти кажа. Запознаването й, чакай, казвала ли ми е нещо Маркова? Виж какво тя дойде за съвет при Учителя, за оздравяването й, доколкото знам. Тя като болна за помощ е дошла, да. И понеже Учителят й даде задача само за една малка стомничка. Каза й: „Ще си купите една малка стомничка от два литра най-много и с нея ще ходите на изворчето за вода и ще се връщате". И всеки ден това. Виж какъв прост метод даде Учителя.

В.К.: Учителят е държал беседи в първите години, в салона на Маркова.

Е.А.: Кой?

В.К.: Учителят.

Е.А.: А, не е държал. А да, в Маркова държа само лекции на Младежкия клас.

В.К.: В нейния салон.

Е.А.: В нейния, да отначало ние бяхме в „Турнферайн". Младежкият клас в салона на Маркова се проведе, защото ние бяхме по-малко хора. Бяхме най-много 50-60 души. А пък онзи, другия беше много голям салон за повече хора. Сигурно повече разноски, за да не се правят разноски вероятно сме го направили.

В.К.: В този салон тя държи курсове по френски език.

Е.А.: Курсовете и ние както са курсовете след тях и ние отивахме, насядвахме и Учителят идваше и говореше.

В.К.: Значи тя познава Учителя още от това време?

Е.А.: Да, оттогава, да.

В.К.: И след това тя идва вече на Изгрева?

Е.А.: Да.

В.К.: А тя си дава салона на Учителя.

Е.А.: На Учителя даде си салона, даде си даже и черната дъска. Щото тя като престана вече да държи курсове и черната дъска си даде. Тя имаше хубаво отношение към Учителя. Ами и Учителят имаше хубаво отношение към нея, като към човек, който работи. Тя щом оздравя започна да работи. И туй, което е преведено е прекрасно.

В.К.: Тя няколко книжки е превела.

Е.А.: Сега не мога да ти кажа всичките, какво име имат. Знам, че няколко е превела.

В.К.: Значи това, което е преведено на френски е преведено от нея?

Е.А.: От нея. Ние нямаме други преводи.

В.К.: Сега по-нататък. Савка е била казала, че Учителят е дал „Добрата молитва" в 12 точки. Как стои този въпрос?

Е.А.: На мене Савка ми каза това.

В.К.: В 10 или в 12?

Е.А.: В 12.

В.К.; Щото аз съм чувал, че в 10. Че всяко изречение представлява ключ.

Е.А.: Не, 12 точки. Чакай тефтерчето да го взема. 12 точки, да.

В.К.: „Добрата молитва" 12 точки. Какво знаете, кога е дадена „Добрата молитва? И защо в 12 точки? Каква е идеята на Учителя?

Е.А.: Е, виж това не мога да кажа. Това не мога.

В.К.: Всяко изречение отделна точка.

Е.А.: Да, всяко изречение отделна точка, да. Учителят за тази молитва е казал: „След „Отче наш", най-хубавата молитва е „Добрата"".

В.К.: Значи дава за нея точки. Защото аз все смятах, че е в 10 точки.

Е.А.: Ех, сега не е грешка.

В.К.: Ясно, да. Значи всяко едно изречение е отделно.

Е.А.: Е, Савка ми го е казвала.

В.К.: На друго място съм чул, че за тази молитва Учителят е казал, че ще бъде молитва на следващата шеста раса.

Е.А.: Вярвам.

В.К.: „Отче наш" е за петата раса.

Е.А.: Вярвам, тя е много хубава молитва. Много хубава молитва е, но виж Учителят е дал много хубави молитви, не само една. „Плодовете на Духа" е хубава, „Триединния Бог" е хубава, всички, много хубави молитви има. Всичкото е така бисери.

В.К.: По отношение преводите. Савка е превела на немски „Високият идеал". Друго беше ли превела Савка?

Е.А.: He.

В.К.: А Тереза, майка й?

Е.А.: Майка й преведе „Учителят говори". Чакай, Савка преведе „Високият идеал", а майка й преведе „Учителят говори".

В.К.: Защото съм ги виждал тия две книжки официално. Друго нещо на немски не е превеждала?

Е.А.: А, през време на Учителя не.

В.К.: Това е на френски, а на английски какво е превеждано през време на Учителя?

Е.А.: Най-малко има на английски.

В.К.: фактически, които могат да превеждат трябва да знаят езика, този език на който превеждат и да знаят и български език.

Е.А.: Е да разбира се.

В.К.: А как ще преведеш думите „Обич" и „Любов", „Благост". Той е един много труден въпрос.

В.К.: Друго нещо. Този, който беше написал книгата „Строителите на нова България" - Симеон Радев, Учителят казал: „Ето нещо, което ми харесва, като заглавие".

Е.А.: Да, каза го.

В.К.: Какво беше, за Симеон Радев, какво знаете?

Е.А.: Вижте за Симеон Радев съм чула това, че когато е отишъл при Учителя на разговор, Учителят му е казал: „Вашето място е при нас".

В.К.: А той какво казал?

Е.А.: Той казал. Но той беше пълномощен министър тук и там.

В.К.: Това не му лежи.

Е.А.: Не, не е приел, да.

В.К.: Не му лежи.

Е.А.: Е не, вижте какво, той има голям пост.

В.К.: Трябва да се завре тука.

Е.А.: Можеш ли да си представиш при тия баби и тия късогледства, които ги имаше в Братството?

В.К.: Казвали са ми, че много хора, на които Учителят е писал писма да дойдат хора високо интелигентни, с постове в обществото, не са посмели да дойдат, срам ги е било, обществото да не ги отхвърли.

Е.А.: Да, имаше такова нещо. Но Учителят е казал и друго: „Когато аз реших да сляза на земята, много души се подготвиха да слязат и те на земята да се преродят. Но като дойдоха от общественото мнение, от предразсъдъци някакви, не можаха да дойдат. И ще съжаляват".

В.К.: Изпуснаха условията.

Е.А.: И ще съжалявате, казал направо.

В.К.: Това е голяма трагедия. Да дойдеш от Невидимия свят, да намериш българския народ, да си намериш родители, да те родят и отгледат, и накрая да изпуснеш условията.

Е.А.: Да, да изпуснеш момента. Аз някога си казвам: „Абе какви говедца бяхме, че не можахме да използваме Учителя така". Но пък остана Словото у нас. Остана у нас Словото. Ние сега повече разбираме Учителя отпреди.

В.К.: Значи така е въпроса със Симеон Радев, който написал едно заглавие, което му харесвам.

Е.А.: Да, „Строители на нова България". Знаеше ли, той много културен човек беше.

В.К.: Аз например съм чел в увода му как е написал книгата. И казва: „Когато писах книгата и бях на стола, отгоре майка ми идваше и ме заметваше с палто и чувствах, когато пишех образите, които са вече заминали за Невидимия свят, аз чувствах и ги усещах как стояха при мене и ми диктуваха".

Е.А.: Така ли?

В.К.: Да.

Е.А.: Той го е казал?

В.К.: Той си го пише в книгата.

Е.А.: Пише го в книгата.

В.К.: Те идваха казваха тия образи до мен и ми диктуваха какво да пиша. И стояха при мене. Виж какъв медиум.

Е.А.: Да, медиумичен е бил. Ама виж какво, ама и Учителя, като му е казал. Ама не е могъл да послуша. И той ще съжалява.

Накрая ще ви дам един необикновен финал затова, как Учителят търси своите ученици и откъде ги е довел при себе си на Изгрева.

В интимен разговор с няколко братя Учителят казал на Начо Петров: „Аз поех ангажимента да ви събера около себе си. Вас мили злосторници на света! Като поема 2/3 от кармата ви, а 1/3 остава на вас. Любими мои ученици леко да минете във вечната Божия Светлина. Човек и природа са едно, едно цяло".