159. НА БУЙНИЯТ КОН МУ СЛОЖИХА БУКАИ

[Iskri4ka]

159. НА БУЙНИЯТ КОН МУ СЛОЖИХА БУКАИ

Елена Андреева: Чета от бележника си. Често плачех по различни поводи. Учителят ме среща веднъж и ми каза: „Ти плачеш за пауновите пера".

Аха. Чакай да ти кажа, как е това. Аз, когато имах тая връзка с Любомир, понеже по характер той беше, така по-остър човек и по-груб и аз често плачех. И Учителят като ме срещна, излиза от гората така и вече ще си отива към къщата, спря се така, ама един хубав слънчев ден беше, пък аз идвам отдолу, от долния път и ме погледна така хубаво, разположено Учителят: „Еленке казва, знаеш ли защо плачеш?" И аз Го погледнах: „Не знам Учителю". „Ти плачеш, защото нямаш пауново перо".

В.К.: Децата искат пауново перо.

Е.А.: Виж какво, пауново перо, ама Той ми каза символно. И аз разбрах, че Той ми казва, значи за нищо и за никакво. Оттогава аз престанах да плача. Виж сега какво е, каква е връзката. Той ме освободи да плача.

В.К.: Можеш и без пауново перо.

Е.А.: Че може и без пауново перо. А когато ми каза така Учителят, аз си мислех. Пък какво викам ми не достига бе, за какво имам да скърбя? И там някаква светлина получих. И се освободих.

В.К.: В онези времена имало е пауни с хубави пера и всеки си искал да си вземе по едно перо. Като украшение ли служеха тия паунови пера?

Е.А.: Слагаха си на шапките паунови пера.

В.К.: Да си украсяват шапките може би.

Е.А.: Да, жените.

В.К.: Жените? А-а-а-това не го знаех.

Е.А.: А-а жените си слагаха паунови пера, щраусови.

В.К.: За щраус да, ама за пауновите?

Е.А.: И паунови.

В.К.: Аз съм виждал пауновите закачени така на стените само. Значи са ги носели на шапки.

Е.А.: На шапки. По-бедните на шапки, защото щраусовите бяха много по-скъпи.

В.К.: Чета. Бях се освободила от едно страдание. Похвалих се на Учителя. Учителят ми каза: „Ти сега се освободи, но друг го носи".

Е.А.: Да.

В.К.: Интересен е този факт. Значи освободиш се от едно страдание, закачи се то на друг.

Е.А.: Е да, ха сега де?

В.К.: Хайде обясни го, това е страдание по отношение на Вашия личен път.

Е.А.: По моя личен път е. Освободих се. Обаче друг го поема, защото трябва да го поеме. Разбираш, по други причини. Не по мойте причини.

В.К.: Ти сега се освободи, но друг го носи.

Е.А.: Но за Маргарита каза, даже го каза за Маргаритка Мечева.

В.К.: Тя го носи сега.

Е.А.: Е, да.

В.К.: И то във връзка с какво го носеше?

Е.А.: Е не знам. Тя почна да плаче. Аз казвам: „Не плача Учителю". „Е да ти не плачеш, ама Маргаритка плаче".

В.К.: Значи друг го е поел, да.

Е.А.: Е, сега.

В.К.: Как са нещата?

Е.А.: Какво да ти кажа, не мога да ги обясня. Че толкоз не го разбирам, защо така става.

В.К.: Чета. В този период се даде песента „Аз в живота ще благувам". То е във връзка с някакъв повод или с какво? Тя е песен на Учителя.

Е.А.: От Учителя е да. Знаеш ли Той я даде песента и ние я научихме. „Аз в живота ще благувам. Духът и душата ми шепнат това".

В.К.: И как става това? Учителят идваше с цигулка, когато даваше песни.

Е.А.: Знаеш ли, когато Учителят даваше песните някога Той ги даваше при дадени условия, при обстановка Негова, в стаята и в това, когато значи вдъхновението дойде. А пък имаше случай, когато дойде на беседа. Вземе цигулката и като Го видиме, че носи цигулката, че влиза вече с цигулката, радваме се, че ще има песен. Но някога не е отварял калъфа, друг път е отварял и е свирел. Друг път ни е пял. Той два пъти ни е пял „Отче наш". Открай докрай.

В.К.: Не е записана?

Е.А.: Е, кой ще я запише? Да. два пъти я пя. Много хубаво я пя Учителят.

В.К.: Цялата песен. Цялата, открай докрай. Е тогава имаше музиканти, не можа ли някой, не можа ли.

Е.А.: Е. слухари, ама не са слухари всички. После, може някой да се е опитал, но не е могъл да го направи.

В.К.: Два пъти да я изпееш, още нищо не значи, някой трябва да я научи.

Е.А.: А не, който е музикален може да я напише. Асен Арнаудов, най-музикален беше той.

В.К.: Значи някой път я пееше, някой път свиреше.

Е.А.: Свиреше, да. Някой път почне така. Изсвири един пасаж от песента, да, ние го изпееме. Повторим го, потретим го, за да го запомним. И после пак дойде нещо у Него. Изсвири човече още малко и така цялата пасен се роди пред нас. Друг път, например аз помня една, едно излизане в „Турнферайн" бяхме и само братя бяха били на обяд в Учителя на ул. „Опълченска" 66 и са научили песента. Чакай, коя песен беше? Една от песните, хайде, знам коя песен беше, ама в момента не идва. И като се изправиха ония млади, хубави момчета, момци, наредиха се така един до друг и изпяха „Благословен Господ Бог". Не, една друга песен беше и все млади бяха. Да. Помня, беше Борис, Георги, един друг брат, бяха към 7-8 души. Те са били при Учителя на обяд и Учителят там дал песента и на другия ден имаме клас -вечерта. И тогава Учителят каза: „Хайде нека да излезат братята да изпеят новата песен". Така беше. Тържествени бяха случаите, когато с музиката свиреше Учителят. Оживяваше се, защото нещо научаваш. Пък и хубава музика.

В.К.: Чета от бележника си. Веднъж Учителят идва в клас и казва: „Този път без молитва!" Той седна и имах чувството, че се освобождаваме, защото молитвата е акт на Духа. Беше само един път.

Е.А.: Само един път беше, да.

В.К.: Строг ли беше тогава?

Е.А.: Не, не знам. Може пак да сме изпяли някаква песен. И почна да говори. Сега защо не каза молитва? Така е трябвало може би. Може би е било такъв момент.

В.К.: Ти си ми разказвала, че е имало някой път, когато Учителят не е позволявал стенографките да стенографират. Беше строг.

Е.А.: Да, 3-4 пъти.

В.К.: За какво говореше тогава?

Е.А.: Хубави беседи бяха. Строги!

В.К.: По отношение на живота и пътя на ученика, ли?

Е.А.: Въобще строги беседи мога да кажа. Мъчно е да кажа точно, защото аз даже и не записах това, което можех като се върна у дома по памет да запиша нещо. Е, казвам сега, Учителят казва да не ги пишеме. Той искаше това да остане в нас вътре, нали, да не го изнасяме навън. Защото ние често пъти като ни дава едно знание Учителят или една беседа веднага искаме да го покажем на другите. А Той искаше по този начин всеки един от нас да задържи това знание за себе си. Поне аз така го разбирах.

В.К.: Това е интересно. Нямахте усещането, че е строг, че се кара и дава поучение.

Е.А.: Не, строг беше. Да, поучение дава, но казва истини. Както Той си говореше.

В.К.: Значи това са строги беседи.

Е.А.: Строги, строги беседи.

В.К.: Чета. Веднъж попитах Учителя и Той каза: „Ако мене питаш, така ще постъпиш!" Но не Го послушах. Чак след 10 години го направих. Не бях готова.

Е.А.: Е, да то е за онзи случай, когато Той ми каза да се отделя от Любомир, да.

В.К.: Не си готова била.

Е.А.: Казвам ти, каза ми Учителят да се отделя, ама не можах.

В.К.: Чета. Учителят, каза върху беседите да работи сестрата на Паша, Аня. Но тя каза: „Не мога Учителю!" Той каза: „Нямаш отношение към Духа!"

Е.А.: Не, може би това е мое тълкувание. Не че е нямала, но не е могла. Не е могла да влезе в контакт.

В.К.: Друг път вие ми казахте, че и други са пожелали да стилизират, но Учителят им казал, че не е лъжица за тяхната уста. Какъв е случая точно?

Е.А.: Сестра Катя Зяпкова иска и казва на Паша да каже на Учителя, че и тя иска да работи беседи. Пък Учителя казал: „Не е лъжица за всяка уста". Това и толкоз.

В.К.: Значи тоя случай е така.

Е.А.: Ама разбира се, да.

В.К.: Може да са необходими качества.

Е.А.: Ами как? Да.

В.К.: А Рилските разговори не са автентични, но по един въпрос са взети неща от различни места, от различни разговори по различно време.

Е.А.: Да, те са компилация. Така компилация или как се казва. Не е компилация.

В.К.: Компилация е нещо сборно.

Е.А.: Не са сборни. Те не са говорени по едно и също време. От различно време са взети и комбинирани по теми.

В.К.: Чета. В каталога, който аз съм направила и е верен, а има грешки в датите на беседите, които са печатани. Верен е каталога на Елена. Значи Вашия каталог, който вие сте правили на беседите.

Е.А.: Е, беше, но няма го. Взеха ми го при обиските милицията.

В.К.: Сега един друг въпрос. Да видиме дали Има време. По-напред да приключиме това. Любомир беше казал на Царя: „Ти за мен не си никакъв Цар. Ако си Цар на българите, защо убиваш комунистите?"

Е.А.: Да. Когато отиде първият път при Царя, той му е казал това дословно: „Ти не си Цар за мене". Е може на „Вие" да му е казал. „Ако си Цар на българите защо убиваш комунистите?" Те са българи. Да. Виж, той е защитил комунистите. Ама те не му простиха.

В.К.: Любомир отива при Учителя да Го пита, дали да работи с Царя. Учителят му казва: „Царят ще послуша толкова, колкото послуша баща му мен. Аз знам колко струват Кобургите". Но защо не е послушал Учителя исках да попитам.

Е.А.: Аз го попитах.

В.К.: Ти го попита?

Е.А.: Аз го попитах: „Ами ти защо се захващаш тогава, щом Учителят ти е казал така, че ще те послуша толкоз, колкото баща му Го послушал?" „Искам да опитам". Виж какво. Малко беше така с едно тщеславие. Имаше такова нещо.

В.К.: Чета от бележника си. Поисках от Учителя една беседа да я дешифрирам, да я подготвим за печат, Учителят каза: „Опитай се!" Ти каза, че от Паша не ти е било удобно.

Е.А.: Знаеш ли, щадях я Паша. Този случай също описахме, когато Учителят казал: „Това не е лъжица за тяхната уста".

В.К.: Паша беше много чувствителна и веднъж Николай й направил забележка и тя не можа да спи цяла нощ. Е,А.: Да, такива забележки.

В.К.: Понеже нямаше кой да работи, остана Паша да работи.

Е.А.: Да.

В.К.: И то е наистина така. Когато няма кой да работи, остава този, който може да работи.

Е.А.: Който може, да.

В.К.: Когато Паша беше без зрение работехме заедно. Тя ми даде повече свобода.

Е.А.: Иначе аз не смеех. Е неудобно сега. Нали, не искам така да излезе, като че ли й взимам дела, разбираш ли?

В.К.: Когато е била едва 22 годишна д-р Пашев й казал: „Вие сте учителка, но идете да работите в градината, защото ще ослепеете".

Е.А.: Да, д-р Пашев. „Отидете да работите в градина с мотика, защото ще ослепеете" й е казал. Брат й отива при Германов и помоли да й се даде кураж. Тя след Учителя си загуби зрението.

В.К.: Значи Пашев, той е най-добрият, Пашев е бил най-добрият офталмолог, най-добрият очен лекар, той е професор.

Е.А.: Д-р Пашев още не беше професор, когато й е казал това. Защото мисля, че по-късно откриха факултета за медицина.

В.К.: Какво й има на очите, интересно. Имала е нещо тя. Имала е нещо на зрението.

Е.А.: Нещо е имала, ами да не вижда.

В.К.: Точно какво е било не се знае. Впоследствие се появява.

В.К.: Чета. Бях здрава, 1936 год. и 1942 год. на два пъти, когато бях напълно здрава попитах Учителя: „Учителю, в един свят ми са вързани краката, като на конете. Помогнете ми да се освободя". Учителят нищо не каза. Не потрепна мускул на лицето Му. След две години пак попитах Учителя. Учителят нищо не каза, помислих си, че това трябва да го изнеса, когато това време дойде и разбрах, че бях вързана долу в краката, но се освободих горе в ума. Не го почувствах като наказание, а като Школа и като задача.

Е.А.: Това ме спаси. Страданието и формата, в която сега съм, не го чувствам като трагедия, това е Школа, аз трябва нещо да науча. Така както съм вързана. От 1954 год. съм в това състояние. Това страдание не ми пречи да работя.

В.К.: Това е една опитност, да бъдете вързана долу, защото сте деятелна много и щяхте да тръгнете да проповядвате и властта щеше да ви затвори.

Е.А.: Е не знам защо, но вързаха ме, вързаха ме.

В.К.: Много е трудна работата. Аз се чудя как издържате.

Е.А.: Така ли?

В.К.: Аз лично се чудя как вие се издържате.

Е.А.: Е слава Богу!

В.К.: Вече ви познавам от 20 години.

Е.А.: Да, слава Богу!

В.К.: Трудно се движите.

Е.А.: Но чакай, аз повече от 30 години, нали виждаш от коя година съм вързана.

В.К.: От 1954 год.

Е.А.: От 1954 год. аз вече съм с вързани крака. Е това не е малко нещо де! Повече от 30 са.

В.К.: Все пак издържате.

Е.А.: Слава Богу!

В.К.: И сте работоспособна.

Е.А.: Ех, не знам колко съм работоспособна, не съм каквато бях, ама.

В.К.: Много рядко хора на тия години могат да бъдат работоспособни и така да издържат това връзване, това е много трудно.

Е.А.: Аз не го чувствах като наказание. Вързано викам, вързаха ме, за да не правя някаква беля. На буйните коне селяните слагат букаи, да не бягат, да могат да пасат трева. Въпросът е, че не го нося като тежест. Нося го като задача повече. По-скоро е в съзнанието ми като задача ми е дадено нещо да развия.

В.К.: Човек докато дойде до съзнанието, че това му е задача, по-лесно може да се справи и да трансформира цялото си вътрешно естество.