Jump to content

165. СЛЪНЧОГЛЕДИТЕ УЗРЯВАТ НА ЕСЕН


Recommended Posts

165. СЛЪНЧОГЛЕДИТЕ УЗРЯВАТ НА ЕСЕН

Вергилий Кръстев: Чета в бележника си: Катя Грива за пръв път се запознала с Учителя по следният начин: След като се върнала от Италия взела една книга, която била написана от Ласков срещу Учителя, почнала да чете, харесали й цитатите от Учителя и по този начин се свързва с Учителя.

Елена Андреева: Да.

В.К.: Тя това ти го разказа, така ли?

Е.А.: Да.

В.К.: Нещо да допълниш.

Е.А.: Е после като чула, мисля, че Иван Антонов я доведе. Имаше една приятелка наша, чрез нея дойде Катя. Чрез приятелката, после и Митко, брат й беше в Братството. Знаеш той го раниха, ако знаеш без да искат съученици негови. И той е и късоглед, и затова малко така е...

В.К.: Когато чела Катя теософска литература взела един път и си легнала, искала да се извлече от тялото си. Изведнъж се намерила високо над леглото, погледнала себе си - тялото долу на кревата и се уплашила. Друг път не посмяла да прави подобно нещо.

Е.А.: И тя ми е казвала.

В.К.: Друго нещо, което тя ви е разказвала? Разправяха ми, че тя знаела някои от упражненията на някои от песните с движения, които Учителят е дал.

Е.А.: Да, тя Гита ги показва сега, но Катя ги правеше по-хубаво. А Катя беше друг човек. Катя беше абсолютно предан ученик. Те всички я упрекваха, че стояла така пред вратата на Учителя, но тя ми е казвала много пъти: „Най-хубавите ми години бяха тогава, когато стоях пред вратата на Учителя".

В.К.: Разгледай тоя въпрос! Казаха ми, че и други така са стояли, така наречените слънчогледи. Няколко. Тя, Мара Савова, Теофана Савова.

Е.А.: Да, и Маргаритка Мечева.

В.К.: Цял ден стояха там и какво, стоят и чакат. Седят, движат се или в салона влязат, ако е студено?

Е.А.: Най вече в коридора стоят пред стълбите. Учителят, ако е горе, пред стълбите. Ако Учителят е на поляната, може да отидат около Него на поляната с Него, но когато има други хора, не отиват при Учителя.

В.К.: Стоят настрана.

Е.А.: Стоят настрана дисциплинирано. Не се налагаха, не бяха безсрамни, не бяха така безогледни. Те другите ги ругаеха, но не е право. Това е една нужда да гледат Учителя.

В.К.: Направо се хранят от Неговата аура.

Е.А.: Едно ще ти кажа, аз когато бях учителка един път отидох и казвам: „Учителю, нямам какво да Ви питам, нямам така някой въпрос, но позволете ми да дойда да Ви погледам". Разбираш ли? Нужда! Казвам ти го, поисках!

В.К.: И Той какво каза?

Е.А.: Нищо. Покани ме, влязох и ми говори. Да. Нужда имах, просто чувствах нужда. Аз чувствах винаги нужда да видя Учителя през деня, защото нали все бях на Изгрева. Аз слизах само един път в седмицата в града и все на Изгрева съм си седяла. Другите ходеха повече от мене. Даже Паша ми каза веднъж: „Еленке, ще те насадим да измътиш яйца, защото не слизаш никъде, все тука стоиш". Знаеш ли просто така като Го видиш, нещо получаваш от Него, нещо идваше от Него при нас, затова стояха.

В.К.: Сега те изпълняваха ли някаква друга служба, освен това да посрещат гостите?

Е.А.: Не, услужваха.

В.К.: Като им каже Учителят нещо те отиваха.

Е.А.: О да, услужваха. Разбира се, с радост. Тогава радват се.

В.К.: Че нещо вършат.

Е.А.: Нещо вършат повече. Но Катя Грива ми казваше, че най-хубавите години от живота й са тези години, когато е стояла пред вратата на Учителя.

В.К.: Разказваха ми впоследствие, че имало момент, когато Учителят бил недоволен, че те непрекъснато се въртят там и че не работят.

Е.А.: Е да, ама после знаеш ли какво? То беше вече, когато Катя нищо не правеше. Добре, ама Той вижда, че тя ще остане без пенсия, без нищо и затова, като предвижда бъдещето й, Учителят я накара да завърши най-напред гимназия. Тя имаше още няколко години от гимназията недовършени, защото беше по музика учила в Италия. Имаше музикално образование, но нямаше по нашия кодекс образование за гимназиално образование. И тогава Той й каза: „Ще отидеш при Паша. И там докато не си свършиш изпитите, докато не дойдеш със завършено образование, няма да те приема!"

В.К.: Така ли? И тя колко години стоя?

Е.А.: Така строго. Една година беше. Шест месеца не я прие. Това я накара силно да учи и да работи. И после след като завърши, Учителят я прати учителка и добре, че я прати, защото, ако не беше я пратил, тя нямаше какво да прави.

В.К.: Нямаше с какво да се изхранва.

Е.А.: Няма с какво да се изхранва, пък Учителят мисли за тях. Същото беше и за Мечева.

В.К.: Какво беше положението с нея?

Е.А.: Мечева беше дъщеря на богати хора. По-глезеничка така, по-така, майка й й пращала издръжка, пари за да се изхранва.

В.К.: Малкото й име как беше?

Е.А.: Маргарита. Тя имаше така основа. Тя е още жива.

В.К.: Така ли? Къде живее?

Е.А.: В Южна България - Стара Загора.

В.К.: Значи на нея й пращаха пари да се изхранва? И накрая какво стана, завърши ли нещо, какво, работи ли?

Е.А.: Не можа тя да завърши нищо. А пък сега не вижда. Сега е загубила зрението и не вижда. И живее самичка, сама остана. Майка й се помина, брат й се помина, сестра й се помина. Така остана.

В.К.: Мен ме интересува от цялата тая група съдбата им. За Катя вече знам, нали. Почва да работи. Мечева какво стана? Какво беше отношението на Учителя към нея?

Е.А.: Ами Той беше казал нещо на нея, което ми беше направило впечатление: „Ако ме обичаш ще отидеш да учиш!" Виж какво нещо казва. Нещо, което Той никога не е казвал, но за да я импулсира го е казал това. Но не можа тя да надделее състоянията, в които беше. Имаше много емоционални състояния тя. Тя беше обикнала Тошко Симеонов. А пък той е грубоватичък. Така казано и много грозно я отблъскваше, грубо, много грубо. А, когато човек обича много е болезнено такова отношение. Ех, той така си беше малко по-грубоват човек и сега си остана такъв, малко повечко даже. А Теофана и Мара, Мара беше учителка. След като свърши дойде и тя на Изгрева да живее с майка си, с баща си, те дойдоха заедно да живеят. След това дойде и брат й. Но той се удави в Искъра в един вир. Съвсем млад човек и те останаха сами. Само майката, бащата и двете дъщери. На Изгрева живееха, имаха една никаква къща, не знам чия къща беше и там живееха.

В.К.: А Теофана?

Е.А.: Теофана и сега е жива. Теофана беше най-слабата, най-хилавата и най-немощната, така видимо. Хайде сега де! Най-много тя издържа.

В.К.: Тя е 90 години вече.

Е.А.: И няколко и две.

В.К.: Хе, хе... А с какво се препитаваше тя като не работеше?

Е.А.: Имаше хора и й помагаха. Просто дарители. На един железничар жена му - Еленка Стоева. Тя дълги години й носеше храна всеки ден. Дълги години. Сега, тя имаше дъщеря, която беше малко разстроена психически. Тя, дъщерята Веска Стоева ми писа сега едно писмо за празника, че се е омъжила за един мъж с три деца и че похвали се, че се е омъжила. Ами знаеш ли, че за много от момичетата неомъжването е нещастие.

В.К.: Голям проблем за тия, които имат момичета.

Е.А.: Желаят го, но не всички. Има момичета, които не желаят да се женят.

В.К.: Те желаят, но в даден момент нямат подходяща партия и затова.

Е.А.: Не, някога и партия да имат пак не го правят.

В.К.: То зависи вече от много неща.

Е.А.: Да, разбира се.

В.К.: Значи и така завършваме с цялата група. И какво беше отношението на Учителя поотделно, беше строго индивидуален подхода към всяка.

Е.А.: Към всички. Е например Катя по-често ходеше. Теофана най-сдържана беше. Маргарита, даже един път се скрила под леглото на Учителя, да остане да спи там.

В.К.: Ти си ми разказвала тоя случай. Някоя от тези сестри легнала под леглото на Учителя, искала да роди Христа.

Е.А.: А не, за раждането е друга сестра. Две сестри бяха в Братството, сега името на едната съм забравила. Ама това още на ул. „Опълченска" 66 беше това. Много рано. Легнала под леглото, добре ама Учителят вижда, че има нещо де, видял е, все имало знаци от нейното присъствие и Той излиза, и помолва някой брат: „Кажете на сестрата да излезе!"

В.К.: И оня я изважда из под кревата.

Е.А.: Те и Маргарита така един път я свалиха от стаята на Учителя. И под кревата ли е била, къде е била, аз не съм видяла, но там знам, че под кревата, така се говореше.

В.К.: На ул. „Опълченска" 66.

Е.А.: На ул.„Опълченска" 66.

В.К.: И тя искала какво, да роди Христа.

Е.А.: Христа от Учителя, да.

В.К.: А пък за Маргарита Мечева е пак извадил от стаята, тя скрила се вътре.

Е.А.: Е скрила се вътре, нещо и тя искала нещо да... за какво е било не мога да знам. Но знаеш ли какво ми каза Учителят веднъж. Аз не съм ти казвала. Веднъж Той идва от поляната, а пък аз идвам отдолу и така като ме срещна така много разположен беше, погледна ме и каза: „Еленке, ти знаеш ли защо плачеш?" И аз дигнах рамене, не знам какво да кажа. „Плачеш, защото нямаш пауново перо". Аз се изсмях с цяло гърло. „Затова ли, Учителю?" „Да, затова". И след това си замина Учителят. Така, че. Но после Той ме освободи от плача. Оттогава аз съм се просълзявала, но не съм плакала. Много по-късно Той нещо спомена за плача. Рекох: „Ама Учителю, аз престанах да плача вече". „Е ти престана, но Маргарита почна".

В.К.: Маргарита Мечева.

Е.А.: Та, какво беше това, какви са тия състояния? Значи едно мое състояние, което аз съм го преживяла и Маргаритка го е преживяла. Няма как да го разбера другояче.

В.К.: Да, един поема едно състояние - освобождава се, друг го поема. Това състояние трябва да се трансформира, трябва да премине. Не се знае, кой плаче и защо плаче?

В.К.: Продължаваме да четем по-нататък. В Младежкият клас имаше една духовна група дълго съществуваща. В нея влизаха трите стенографки, Мария Тодорова, Георги Радев, Борис Николов, Колю Каишев, Василка Иванова, която подари градината на Братството в Айтос, Сийка Динова. Всичко: 7 сестри и трима братя. И тогава направихме една екскурзия на Боровец. Тя е същата екскурзия с Царя. Какво представляваше тази Младежка духовна група?

Е.А.: Учителят в началото на Младежкия клас даде 4 задачи. На групи бяхме разделени. Едната беше научна, да се занимават с наука някаква, така го казвам общо, защото не помня подразделенията. А пък духовна група я нарече, защото ние нямахме определен обект, който бяхме в тоя група, а само се събирахме на размишление и на молитва.

В.К.: Това е от тия 7 сестри и трима братя.

Е.А.: Да, които бяхме герои.

В.К.: През 1926 год. - 7 жени и трима мъже отиват на Мусала.

Е.А.: В 1922 год., когато се качихме за пръв път на Мусала бяхме 400 човека от цяла България. Само д-р Жеков не се качи. Той се страхуваше. Беше през лятото в хубаво време.

В.К.: Значи 400 човека се качихте.

Е.А.: Да, можеш ли да си представиш? Каква група сме били. И това, как се извозихме ли? Едни дойдоха от юг, които бяха с влака Кюстендилският, други пеша, други с коли, кой както вече е намерил.

В.К.: Значи това е през 1922 год. А предната година бе 1921 год.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...