11.Учителят ни учеше

[Iskri4ka]

Учителят ни учеше, че животът е проява на

Великата космическа Любов изявена като принцип.

         Човек е част от разумната природа, той участвува в колективния живот. Животът е единен в целия Космос. Човек тепърва ще изучава връзките с живата природа, с живота на цялото. Човек едва е надзърнал само във Великия живот, от който той е малка част. Учителят също ни учеше, че вън от видимата природа има още невидими светове - непознати, с които сме във връзка и отношение. Има много по-напреднали същества от нас, с които сме във връзка и които ни помагат. Ние не сме последното творение на живота. Ние можем да влизаме във връзка с по-напредналите същества, които са готови да ни учат и помагат. Учителят казва, че ние можем да се обърнем мислено за помощ към този разумен свят, когато сме в нужда. Те са готови да ни помагат. Трябва да правим опити, когато имаме нужда, за да добием вяра в Разумния невидим свят.

         Ще разкажа някои мои опитности:

         В 1920 год., когато започнах да слушам беседите на Учителя, през пролетта заболях от скарлатина. Вкъщи нямаше условия да лежа и аз пожелах да отида в болница. Постъпих в инфекциозното отделение. Няколко дни след постъпването ми, главният лекар д-р Киров, при едно посещение в болницата ми каза, че имам типична скарлатина с развити двата процеса: тялото ми е покрито с пъпки, а гърба ми започва да се лющи, и затова той иска да доведе студентите, за да видят двете фази на болестта. Не зная какво съм направила в израза си, но той ме попита: „Защо, не искате ли?" Казах, че се стеснявам, той ми отговори, че няма нищо. Ще видят гърба, гърдите и бедрата ми. Когато той напусна стаята, аз се завих под одеалото и горчиво заплаках. Бях на 21 година и в отделението бях почти сама. Нямаше други болни, освен едно момченце. Толкова неприятно ми се виждаше това посещение, като че ли щях да бъда изложена на поругание. Поплаках си доста, мислех си, че ако майка ми беше жива, нямаше да ми се случи това. И както плачех, ми дойде на ума една мисъл: помоли се на Бога да ти помогне. Аз веднага почнах да се моля на Христа, понеже още от дете имах много хубаво чувство към Христа. Това, което бях учила в училище като малка ученичка, беше събудило голяма любов към Христа заради любовта и благостта, които той е предавал, който е бил на земята. Така се молих дълго с вяра и почувствувах облекчение след молитвата. На другата сутрин сестрата в отделението ми каза, че студентите вече са дошли в двора. Мене ми се сви сърцето и зачаках. Чаках дълго време. Студентите бяха на двора, защото времето беше хубаво и след доста време сестрата пак дойде в стаята и ми каза, че извикали професора на операция и студентите си отишли. Зарадвах се много. В следващите дни все пак чаках да не би да дойдат, но те не дойдоха повече. И така, аз имах първият опит от чута молитва. Радостта ми беше голяма не само защото не дойдоха студентите, но за това, че Христос чува молитвите. Това ме изпълни с упование и вяра, че когато човек е в нужда и се обърне за помощ има кой да му помогне.

         Имам още два случая за чута молитва, които ще опиша.

         През един хубав пролетен ден, бяхме на бивака с Учителя. По едно време ми дойде наум да взема чайника на Учителя и да ида на едно изворче, което е по-високо от лагера и да донеса вода на Учителя от него. Аз се обадих на Учителя, че отивам на това изворче, за да знае и да не би да поиска да пие вода, пък аз вземам чайника. Взех чайника и тръгнах. Още не бях напуснала полянката на лагера и една определена мисъл ми мина в главата: „Вземи си другарка да не си сама". Аз помислих, че Учителят ми прати тази мисъл. Понеже много обичам да ходя сама в планината - тогава чувствам по-жив контакт с природата - тръгнах сама, като си помислих, че ще внимавам. Изворчето, при което отивах за вода беше в забранената зона, понеже скоро бяха залесявали с борови фиданки тази част от планината. Изкачих се над шосето и навлязох в залесената част. Бях се изкачила доста високо и забелязах, че от Горския дом се движи един горски стражар към посоката, в която аз вървях. Стана ми неприятно и аз забързах да го изпреваря и да напълня чайника, за да не ми срещне. Но аз бях успяла само да напълня чайника и той дойде до изворчето. Аз се извиних, че съм дошла в забранената зона, но много съм внимавала да не настъпя някакво борче. Понеже ние сме идвали тука преди залесяването и затова съм искала да взема вода от това изворче. Той ме запита от Братството ли съм и аз му отговорих. И когато взех чайника за да си тръгна, той поиска от мене това, което мъжете искат от жените. Казах му, че ние така не живеем. Когато той се приближи към мене, аз се уплаших, стегнах се вътрешно и си казах, че няма да позволя това, ще се боря. Оставих веднага чайника на земята, изправих се готова за самоотбрана и извиках високо: „Господи" - за помощ. Като чу той това, веднага той ми каза: „Бягай!" Аз грабнах чайника, хукнах надолу, защото мястото беше стръмно и не се обърнах назад.

         При този втори случай на чута молитва, аз проявих непослушание. Някое същество ме предупреди да си взема другарка. Аз не послушах и трябваше да преживея страха и отвращението от подобен опит за нападение.

         Третият случай на чута молитва беше на Изгрева, в стаята ми, на поляната, където аз живеех. Беше първите дни на декември -1945 г. Аз бях си махнала дантелените пердета от прозорците, защото исках да си почистя жилището за празниците и Новата година. Понеже стаята беше на земята и когато нямаше прозрачни пердета, отвън се виждаше всичко. Аз седях до прозореца и четях вестник. Изведнъж някой се приближи до прозореца и заговори. Погледнах - руски войник, питаше ме зная ли къде е Руския дом. Отговорих, че не зная, той ми огледа хубаво стаята, това ми направи впечатление и се отдалечи. Тогава аз седнах и продължих да чета. След малко някой отвори външната врата, влезе в антрето и отвори без да тропа вратата в стаята ми. Погледнах - същия войник. Скочих и го попитах какво търси в стаята ми. Той пак ми зададе същият въпрос - зная ли къде е Руския дом. Отговорих, че не зная, а той ме запита: „А вашият отец знае ли?" Казах, че знае и казах, ако искате ще ви заведа при него. Гледах да излеза от стаята. Приближих се при вратата за да изляза, но той ме хвана с двете си ръце, ръцете ми под рамената, аз се отдръпнах, но той ме държеше здраво. Отдръпнах се още назад, но той продължаваше да ми държи ръцете. Така като се движехме из стаята блъснахме гардероба, който се отмести, той си настъпваше и успя да ме събори на миндера. Аз се свих на топка и с краката си го отблъснах от себе си. Аз знаех, че съм сама в стаята, на поляната понеже беше студено нямаше никой. Паша беше слязла в града и аз разбрах, че не мога да чакам помощ от никого отвън. Тогава си спомних, че Учителят преди да си отидат приятелите от Латвия в началото на септември, когато в 1939 год. Хитлер обяви войната на Полша, те трябваше да минат близо до бойното поле и затова те бяха много смутени. След последния обяд, който имаха с Учителя, той като стана от масата погледна наляво и надясно и им каза: „Когато сте в нужда, повикайте ме!" Като чух тия думи, аз изтръпнах. Не бях чувала друг път Учителят да говори така открито и за своите възможности. Бяха ми разправяли разни случки за помощ през разстояние, но направо от неговите уста не бях чула и това ми направи много силно впечатление. Вярно, че те бяха много смутени и изплашени от пътя, който им предстоеше, да минат през страна, в която се водят военни действия. Доколкото си спомням това беше между 9 и 13 септември 1939 год. Това, че Учителят им обеща помощта си открито, ясно, ме изпълни с радост за тях, но и радост за мене. И аз не се стърпях и им обърнах внимание да помнят това, което Учителят им е казал, но и аз го запомних.

         И както се борех с войника, спомних си тия думи на Учителя и извиках силно, колкото мога: „Учителю, Учителю!" След като извиках втори път, нападателят веднага ме отпусна, напусна стаята ми, излезе вън на поляната, провря се под телената ограда и избяга в гората. Самата аз нищо не можех да направя, той беше по-силен от мене. Мъчно можех да му надвия и едничкото нещо, което ми оставаше беше да извикам Учителя. Учителят беше вече напуснал земята. За моя радост помощта дойде веднага. Когато напусна стаята ми, аз излязох след него, гледах го как се провря по корем през телената ограда и аз бях много зарадвана, но и изненадана. Какво стана в съзнанието на този войник, който само преди няколко мига се бореше с мене, а сега бягаше? В такъв момент човек може само да каже: „Благодаря Ти Господи за помощта! Ти можеш и знаеш как да помагаш. Благодаря!"

         И в трите случая помощта дойде от Невидимия свят. Нямаше намеса на човек по някакъв земен път. Аз не зная как невидимия свят помага и как Учителят ми помогна, но виждам, че невидимите наши приятели намират начин да ни помогнат. Малко нещо ли е, когато си в някакво неблагоприятно положение да се обърнеш за помощ към Висшия разумен свят и да получиш помощта в самия момент. Какво повече може да желае човек? Може ли човек да не прецени тези мигове на контакт с разумния свят? След като почувствам помощта мога ли да се съмнявам имам ли право да мисля, че е случайно. Самата помощ не е ли достатъчно доказателство? Може ли да се желае по-хубава връзка от това, да ти помогнат, когато си в нужда?

         Спомням си друг случай. Имаме двама братя, които са сираци от войната. Единият беше мозайкаджия, той беше по-големият и издържаше по-малкият си брат. По-големият брат често отиваше да работи в провинцията. По-малкият брат следваше музикалната академия. Било време, когато той е трябвало да внесе семестриалната си такса. Брат му бил в провинцията на работа, той потърсил от някои приятели да му услужат за да внесе таксата. Случило се така, че никой не могъл да му помогне. Той се смутил, че може да пропусне срока за записването и да загуби семестъра. И както се движел разтревожен из Изгрева, минава покрай дома на Учителя, Учителят го извиква и му казва да почака малко. Влиза в стаята си и след малко излиза и му подава един плик, като му казва: „Иди да се запишеш!" Като си отива вкъщи и отваря плика, вижда, че сумата е точно, колкото е таксата. Отива и се записва. Тази помощ пак е от висшия невидим свят, който знае нуждите и помага толкоз, колкото трябва. Понеже не е имало друго същество, което да разбере нуждата на младия брат, Учителят става изразител и дава помощта. Братът не е поискал помощ от Учителя, не му е казал, че трябва да се запише, не му е казал колко е таксата, но Учителя дал нужната сума. Ние не може да питаме как Учителят е научил каква сума е била нужна на брата, но самата постъпка на Учителя е красноречива и ясна - дава му толкоз, колкото е таксата. Ясна е, че Учителят е могъл да знае без да му се иска и да му се каже колко е таксата. Разумният свят помага само за съществени нужди на човека.