Jump to content

XI. БЕЛЕЖКИ КЪМ ЗАПИСВАНЕТО СЛОВОТО НА УЧИТЕЛЯ-4


Recommended Posts

         Е.А.: Братя Маркови от Русе, те са идвали на лагера, те бяха петима братя, мисля, че и петимата съм ги виждала, но сега да ги видя разбира се няма да ги позная. Щото много време е минало. Те бяха така сдушени помежду си. Не бяха в конфликти. Поддържаха се един друг. И една година идват на езерата по-късничко. Ние бяхме отишли вече с Учителя и така живота си беше тръгнал на лагера. И те като дойдоха донесоха едни гъби. Така хубави гъби. И Учителят каза: „Сгответе ги".

         В.К.: Те като се качвали.

         Е.А.: По пътя намерили някъде гъби. Учителят каза: „Сгответе ги". Аз се захванах, сготвих ги както се готвят гъби и най-накрая рекох да опитам гъбите на сол, на всичко, нали така, защото ще ги предавам на Учителя, нали, за Него ги готвя. Не мога да ги дам без проба, да не бъдат нито солени, нито безсолни, да бъдат както трябва. И като опитах усетих един много силен горчив вкус. И аз веднага отидох при Учителя и казах: „Учителю, аз сготвих гъбите, но те много са горчиви". - „Хвърлете ги!" Ами да.

         В.К.: Учителят какви гъби обичаше? Печурки?.

         Е.А.: Да, печурки. Те са най-хубавите гъби печурките. Има едни гъби, които растат под земята, но не знам не всякога ги имаме.

         В.К.: По онези години кои познаваха гъбите?

         Е.А.: Гъбите ли? Знаеш ли, че Влад Пашов познаваше гъбите.

         В.К.: Влад Пашов.

         Е.А.: Влад Пашов, да доста добре. И той ги преглеждаше дали са за ядене. Аз въобще не познавам гъбите. Само тези най-обикновените ги познавам.

         В.К.: Значи Учителят предпочиташе печурки?

         Е.А.: Да.

         В.К.: Как ги правехте? С масло ли? Или как ги правихте?

         Е.А.: Ами задушавахме ги и слагахме малко мазнина нали, както се прави, но не сме слагали подправки. А така задушени.

         В.К.: Така на скара?

         Е.А.: На огън, на огън. На огън сме ги задушавали. Правили сме ги всякак.

         В.К.: Ставаше въпрос за тези братя Маркови. Те бяха от Русе, така ли?

         Е.А.: От Русе са.

         В.К.: То навремето имало там русенска комуна.

         Е.А.: Имаше.

         В.К.: Спомняш ли си за тая русенска комуна?

         Е.А.: Аз не съм участвала в нея. Не съм участвала защото аз въобще в Русе не съм ходила.

         В.К.: Разказваха ми, че Паша често е ходила в Русе във връзка с издаването на беседи там от Малджиеви. Какво представляваше това Издателство?

         Е.А.: Паша имаше връзка с Русе, защото още първата година тя е била учителка в Русе. Тя е била учителка в Русе в гимназията и така е направила връзка с хората, а после пак продължаваше тая връзка с хората.

         В.К.: А за тези братя Малджиеви спомняте ли си.

         Е.А.: Този брат Малджиев, помня го.

         В.К.:Те имаха печатница.

         Е.А.: Виж, минаваха за много добри хора. Така знам, така съм слушала. Почтени хора, добри хора.

         В.К.: Там са напечатали доста беседи.

         Е.А.: Печатали са се в Русе беседи.

         В.К.: Защото аз виждам на някои от беседите пише „Печатница Братя Малджиеви".

         Е.А.: Да, Малджиеви, да.

         В.К.: Понеже стана въпрос за Русе, затова те питам. Може да знаеш нещо по-подробно.

         Е.А.: Не, не съм била близка с тях. Не съм била близка. С Богомил Малджиев имах хубави отношения. Така и сърдечни много хубави отношения съм имала през целия живот. Но той беше сгоден за сестрата Люба Аламанчева.

         В.К.: Едната Люба, другата Милка.

         Е.А.: За Люба беше годен. И Учителят им казал, почакайте, аз ще ви кажа кога да се ожените. И чакали, чакали, много години минаха и най-после когато вече разбрали, че няма смисъл да се женят, се отказаха сами.

         В.К.: Метод на Учителя.

         Е.А.: Метод на Учителя, да. Отлага работата, за да го изживеят.

         В.К.: Да полека, полека и постепенно.

         Е.А.: Е, изживяват се. Не, не може. И толкоз.

         В.К.: Ами казахте одеве, за Бертоли ми говорихте? Вие какво си спомняте от него?

         Е.А.: Брат Бертоли съм чула, че тръгнал за Индия, да пътува, да се запознае с това учение индуското. Добре, ама спрял в Одрин. А пък там жена му Лучия, за която се оженва е била мома. Те живеели в Одрин.

         В.К.: Тя италианка ли е?

         Е.А.: Италианка. По баща ли, по майка ли българка, а пък италианка по род. И срещат се те там в Одрин, запознават се и той се отказва да ходи в Индия. Отива в Пловдив и там се оженват и след това идват в София. Там направя една къщичка. Той е много активен човек и много почтен човек беше. Имаше двама сина и две дъщери. Синовете не се интересуваха от идеите. Само Анина се интересуваше. Да, само Анина. Но той, когато се запознава с идеите, той ги прие. Не така как да е. Той помагаше на всички, които имаха нужда. Всички мозайкаджии са научени на този занаят от Бертоли. Той им даде занят. На повечето приятели, които работеха мозайка всичките са ученици на Бертоли. Впоследствие вече, когато стана онази работа с отпечатването на онова списание, когато трябваше да напусне работата защото не можаха да си платят задълженията, които имаха. Е, се оправиха после. Той отиде там в Румъния. Съвсем случайно го среща един негов приятел и той се оплаква, че няма работа и че е закъсал. И онзи му казва, виж казва: „Аз ти предлагам да дойдеш в Румъния, защото ние сега работим изкуствен мрамор. И сега го внедряваме в Румъния. И ти ще научиш един занаят и ще бъдеш доволен". И той наистина като няма друг изход отиде най-напред първо сам, после си взе цялото семейство, за да не са разпокъсани и там стояха няколко години. И когато той научи занаята, когато беше вече майстор на изкуствен мрамор тогава се върнаха в България. И той се върна заради Учителя разбира се. Той можеше да си остане в Румъния. Нали и там хубаво щеше да му бъде. Той отиде там за занаята да научи и така. И после тука като дойдоха те направиха тука Университета с мраморите всичко. Брат Бертоли направи това нещо.

         В.К.: Спомняте ли си някои опитности, които той е имал с Учителя? Да ги е разказвал?

         Е.А.: Не, не си спомням.

         В.К.: Трябва да питаме дъщеря му Анина.

         Е.А.: Не, аз за неговия живот ще питам Анина. Той беше човек реален, положителен. Той каквото каже го прави. Имаше много хубави качества. Но съм възхитена от това, че той не направи скандал в Братството, когато фалираха с онова списание и трябваше да се изплати полицата и задълженията. Хората не знаят какво е направено. Те харчеха парите, харчеха, свършиха ги. И млъкнаха, И брат Бертоли си продаде къщата. После като се върна си я купи пак.

         В.К.: Ха, ха... Това понеже не са питали Учителя.

         Е.А.: Как?

         В.К.: Не са питали Учителя.

         Е.А.: A, не са питали Учителя. Не знам, питали, не питали. Вижте, в тоя период аз бях настрана. И затова много неща не зная, но в това време пак се срещах с Лулчев, ама бяхме малко така контра-контра малко.

         В.К.: Това с Любомир.

         Е.А.: Да.

         В.К.: Той фактически го е подвел.

         Е.А.: Не, той искаше да се прояви.

         В.К.: Искал да се прояви. Проявил се за негова сметка. Ана Бертоли има семейство.

         Е.А.: Две момчета и две дъщери. Ами има още една дъщеря която забравих. Тази Мариета.

         В.К.: Тя тука ли е.

         Е.А.: Да, в София е. Тя е съпругата на Влади Симеонов. Влади Симеонов хор направи и много хора влязоха в хора от приятелите, но когато стана преврата след 9.IX.1944 год. той се отказа. Щото той по рождение е такъв, левичар.

         В.К.: Аз съм го виждал на снимка как дирижира оркестър. Учителят седнал на стол в салона, а Влади с диригентска палка дирижира оркестъра.

         Е.А.: Да.

         В.К.: В салона, а Учителят седи и слуша. Е да, но то беше един-два пъти само. Той не можа дълго време да работи. Но после знаеш ли, че идва на езерата. Той има нещо в душата си от Учителя, което е съхранил. Не е така съвсем загубено. Не го зная сега кое в каква гама е, но помня, че дойде един път на езерата бяхме. Беше много дъждовно, че в моята палатка бяхме много души и прекарахме с часове така деня на разговор и Влади не беше враг. Не беше враг. А пък Мариета, жена му, тя е чужда. Тя никога не е дошла така на беседа, на клас, не. Тя е чужда, когато Анина си напусна университета и отиде да помага на баща си, за да вършат работа, да превеждат.

         В.К.: Да превеждат.

         Е.А.: Да, работеше брат Бертоли. Брат Бертоли работеше нали? Списваше списанието. Списанието ръководеше.

         В.К.: И това списание как се казваше?

         Е.А.: „Льо Грен дьо бле". Това, което във Франция издаваха. Да, защото те във Франция го издаваха.

         В.К.: От коя година почнаха да го издават? Спомняте ли си? След заминаването на Учителя.

         Е.А.: Да. По-късно го издаваха. След преврата на 9.IX.1944 год. не му даваха работа в София. И човека трябва да работи някъде, и тогава той, понеже беше чужд поданик, италианец, замина за Франция, и оттам насетне само във Франция беше. Понеже не му даваха тука работа.

         В.К.: От време навреме идваше тука.

         Е.А.: Идваше. Семейството му беше тука. Жена му не отиде. Може да е отишла в Париж така, но иначе не живееха в Париж.

         В.К.: Тука живееха.

         Е.А.: Да, тука живееше.

         В.К.: Ами тази книга „Учителят" на френски как се издаде във Франция? Знаеш ли книгата „Учителят" как се издаде? Тя има I, II, III - три книжки. Как се издаде? Анина ли, Бертоли ли или други я издадоха?

         Е.А.: А-а, е незнам. Мисля, че платиха на хората. Доколкото знам платиха.

         В.К.: Е, то трябва да се плати, там се плаща.

         Е.А.: Е, плаща се. Има един възрастен човек, който помагаше на Анина, помагаше на Бертоли заради езика. След това помагаше и на Анина. Той много, ама идейно помагаше. Той не взимаше пари.

         Е.А.: Колко хора си отидоха.

         В.К.: Едните слизат на земята, другите си отиват.

         Е.А.: Отидоха си. Сега най-старата сестра е Теофана Савова. А тя беше най-хилавата. Най-хилавата. Абсолютно слабичка, нежна, туй не може, онуй не може да работи, пък тя издържа досега.

         В.К.: Вероятно се пази, има начин на самосъхранение.

         Е.А.: Заради нещо е оставена може би, да. Те имаха едно място си бяха купили оттатък шосето. Там дадоха го за кооперация и затова тя живее там, има гарсониера.

         В.К.: Живее жената. Нейният брат, той почина.

         Е.А.: Не почина, а се удави в Искъра.

         В.К.: Но нарочно или?

         Е.А.: Не, без да иска.

         В.К.: Съдби човешки.

         Е.А.: Да.

         В.К.: Това трудно се преживява и трудно се издържа.

         Е.А.: Моля?

         В.К.: Изгубване на член от семейството по такъв начин.

         Е.А.: Не, много е. После син, майка, баща и две момичета. И останаха само сестрите. А най-слабата беше Теофана. Нежничка, тъничка.

         В.К.: Обаче ги преживя всичките.

         Е.А.: Всички преживя.

         В.К.: Ха, ха... Да виждал съм я как се движи като някой отшелник, като в някой стар манастир. Като отшелник.

         Е.А.: Ех, сега дошла е до тези години.

         В.К.: Разкажете ми за дейността на Просветния съвет след заминаването на Учителя и издаването на книгата „Учителят".

         Е.А.: След като си отиде Учителят се образува Просветния съвет. В началото бяха по-малко хора, после се появиха желания, амбиции малко да влезат.

         В.К.: Отначало кои бяха, помните ли?

         Е.А.: Ами бяха всички интелектуалци. Бяха братя, интелигентни хора. Всички влязоха. И те бяха към 15 души.

         В.К.: С какво се занимаваше този Просветен съвет?

         Е.А.: Първата задача беше, издаването на беседите. Защото задачата на Просветният съвет беше да съхранят беседите. Понеже беседите, имаше над 500 беседи, имаше недешифрирани и в течение на десет години аз успях да ги изработя. Но то беше постепенно, нали. Много зор ми е давал Борис Николов на времето. Защото хо-оп ще има някакъв обиск, че може да дойдат да ни вземат беседите. Но да ти кажа Невидимия свят докрай издържа. Нищо не ни безпокоиха докато дешифрирам, докато работя. Нищо. И аз бях здрава дотогава. Щом свърших всичко, което написах, заболя ме единия крак, заболя ме другия крак и аз съм в това състояние, което ме виждаш сега с две патерици оттогава. Това колко години са? Над 30. Над 30 години сега.

         В.К.: И този Просветен съвет това му беше първата задача.

         Е.А.: Първата задача беше съхраняването на беседите. Даже, когато дойдоха ревизорите ме питаха: „Абе какво сте писали толкоз, че много разноски сме плащали на преписвачи". Пък аз диктувах беседите, защото много зор ми даваха.

         В.К.: А вие диктувахте, а друг пишеше. Кой ги пишеше?

         Е.А.: Една сестра.

         В.К.: Как се казваше?

         Е.А.: Тя и сега е жива - Любка Хаджиева. Какво да ти кажа, работник. Работник беше, плащаха й. Плащаха й на нея.

         В.К.: Ревизорите се учудваха какво сте правили.

         Е.А.:Ами викам имаше, писахме. Аз така казах, писахме, да.

         В.К.: Така и след това Просветният съвет решава да издаде книга за Учителя. Така ли?

         Е.А.: Просветният съвет решава да издаде книга за Учителя. И решиха кои ще бъдат в тази книга, но най-напред направихме едно писмо до Михаил Иванов. Първата ни работа, която направихме беше да направим връзка с Михаил. Като направихме връзката с Михаил тя излезе много несполучлива. От Просветния съвет беше писмото. Но ние не можахме да направим братска връзка, как да ти кажа.

         В.К.: Значи никакъв контакт не направихте с него.

         Е.А.: Никакъв.

         В.К.: Той се държа май грубо, надменно.

         Е.А.: Не, той ни отговори, но не той, а пак техния Просветен съвет.

         В.К.: А Просветният съвет на Просветния съвет отговаря. Пак той отговори. Той се смята, че е над Просветния съвет и не може да кореспондира с вас.

         Е.А.: Ами за Учител се представи бе!

         В.К.: Той се е провъзгласил вече за Учител.

         Е.А.: Той се провъзгласи именно за Учител, да. Пък Учителят каза, че Учител в един живот, Учител не може да станеш.

         В.К.: Това е ясно. Който не го разбира, той се провъзгласява за Учител.

         Е.А.: Е сега.

         В.К.: Значи това беше контакта с Михаил.

         Е.А.: Несполучлив.

         В.К.: По-нататък.

         Е.А.: По-нататък са дребни въпроси. Не сме имали нещо кой знае какво.

         В.К.: Сега и за тази книга „Учителят" те си я разпределиха на теми, кой какво да работи.

         Е.А.: Не, аз не съм си взела тема, да. Щото аз си имах задача. Аз имах задача да дешифрирам. И дума да не става да пиша. Ама аз въобще не съм мислила да пиша бе брат.

         В.К.: Ясно, да.

         Е.А.: И като мина известно време, така мина повече, една-две години или три не помня колко време беше. Пристига Борис с книгата, отпечатана и донесена на Просветния съвет и като каза, че книгата за „Учителя" е готова, всички скочиха. Как така само те да пишат за Учителя, а не и другите. Борис каза: Тъй като беше Просветния съвет и за много години не можеше да се напише. И затова те са свършили тази работа, но виж да ти кажа амбиции беше. В основата според мене това бяха амбиции. Какво има сега решили, решили, други направили книгата. И напечатана ни я дават. Ами какво от това, че не сме участвували.

         В.К.: Тя е една хубава книга и хубав печат изобщо за онова време.

         Е.А.: Ама всичко е хубаво направено.

         В.К.: Такава книга на оня етап, не може да се иска повече.

         Е.А.: Ами да. Ами всичко беше хубаво. Сега защо, виж да ти кажа, аз пък тогава срещнах в едно томче, нали дешифрирах беседи, Учителят, срещнах нещо много хубаво, беше казал затова: „Учителят не трябва да изисква от учениците. Всички трябва да бъдат свободни в проявите си". С мои думи го предавам.

         В.К.: Не знам сега, между другото Томалевски по онова време ми разправяше следното. Ние на последните Просветни съвети се събрахме и поставихме въпроса за книгата „Учителя" и Борис станал и казал: „Така книга не може да излезе след 1000 години." А следващият съвет, те донесоха книгата. И беше едно много голямо разочарование, една много голяма обида и оттам ние всички се разочаровахме. Разправяше ми Стоянка Илиева „Аз колко време съм изваждала извадки, еди какви си, еднакво с другите, нали чакаме да се включиме, бяхме си разпределили работата. Отведнъж оня излезна, извади книгата и ние останахме като треснати по главата".

         Е.А.: Защото виж какво, не можеше да го направят.

         В.К.: Да, те не можеха да го направят. Защото не са в хармония. Те бяха различни, воюваха помежду си.

         Е.А.: Воюваха, да.

         В.К.: Аз също съм видял това с очите си.

         Е.А.: Един Кирил, знаеш ли каква война води Кирил? За песните воюва Кирил Икономов. Е сега, аз ти казвам, мене ме спаси това, което от Учителя прочетох затова, не взех страна. Ние двете с Паша не взехме страна в борбата. Всички се бореха.

         В.К.: Но такава книга в ония години не можеше да излезне отпечатана. На мен например не ми харесва метода.

         Е.А.: Да.

         В.К.: Защото той казва, че такава книга и след 1000 години не може да излезне. А на следващия път той я донася цялата отпечатана, готова.

         Е.А.: Е, тя е била готова.

         В.К.: Не е редно да казва това нещо. Той казва приятели работете и т.н.

         Е.А.: Е, да, почувстваха се пренебрегнати.

         В.К.: Пренебрегнати и много хора са работили с цели години вадят бележки.

         Е.А.: Ами нищо не са загуби"ли.

         В.К.: Не са загубили нищо.

         Е.А.: Нищо не са загубили, че са изваждали извадки от беседи.

         В.К.: Виж какво, аз ги заварих онези хора, които бяха огорчени. Сега понеже аз знам много добре от Мария Тодорова и от Борис Николов, и от Методи Константинов как е била подготвена тази книга и тази книга не е могла да излезне, освен от тези четиримата. И ми е ясно и го знам. Но случаят, че излиза в пълна тайна също ми е ясен.

         Е.А.: Трябва да бъде.

         В.К.: Това е било грешка, че той казал, че след 1000 години не може да излезне такава книга. И Томалевски казва: „Това беше невероятна работа и оттам вече всичко тръгна надолу".

         Е.А.: Не. И оттам Просветния съвет вече се разби. Той престана като авторитет да бъде. Едничкото нещо беше за беседите. Ама беседите аз ги работех.

         В.К.: Един го носи, друг ги печати, трети ги разнася.

         Е.А.: Е да, разбира се. Но виж всички годишнини съм ги дала със списък на беседите съдържанието и пълни годишнини. Когато впоследствие поисках някои годишнини Борис да ми даде, исках да прочета от беседите, защото ми ги взеха всичките при обиски и аз нямах нищо. И така много ми беше мъчно, когато Борис ми отказа да ми даде беседа.

         В.К.: От тези дешифрираните.

         Е.А.: От дешифрираните беседи, от тези, които аз съм работила, отказа да ми даде. И после аз много се възмутих, не направих скандал, виж скандал не направих. Аз можех да направя скандал, защото Борис няма право. Той може да е ръководител, ама авторитет не може да бъде за всичко. И после не видях едно течение след това в ред. Какво го правиха, какво ги направиха не знам.

         В.К.: И сега четирите копия са разбити.

         Е.А.: Е, сега.

         В.К.: Така са нещата.

         Е.А.: Да извиняват, ама аз съм ги дала, казвам ти по списък. Аз ги предадох. Но когато Борис, на мене ми каза той това. Това го казал на Георги Томалевскси, че заради Лулчев не ми дава беседите да ги чета. Сега аз и досега не мога да разбера. Аз ги работя беседите, не ги работи някой друг, аз искам да ги взема да чета, какво ще меси сега Лулчев? Сега, че аз съм имала някаква връзка с Лулчев, какво, защо е това нещо? И да ти кажа, това нещо досега не ми е ясно.

         В.К.: И на мен не ми е ясно. Така стана, че четирите копия се разбиха.

         Е.А.: Съжалявам, че не настоях. Аз много се борих да ми дадат едно копие от тези четири, които предадох по списък, но Борис като каже, нали знаеш какъв е твърд. А пък аз нали вече бях привършила беседите да ги работя и така. Както и да е. Мъчно ми е. Но може би за по-добре стана.

         В.К.: По-добре стана в момента, че вашето задължение и отговорност е предадено, сега други поемат грижата, те са отговорни.

         Е.А.: Те са отговорни.

         В.К.: Щяха да ви намесят в още други неща, само щяхте да се дразните.

         Е.А.: Не, защото така не са прави. Не бяха искрени с мен.

         В.К.: Исках друго да ви питам, понеже все избягвах да ви питам по този въпрос след заминаването на Учителя. Как се развиха нещата. Аз преглеждах на едно място първото ви заседание след заминаването на Учителя било на 1 януари 1945 год.

         Е.А.: Да.

         В.К.: И предлагат Братски съвет от 7 човека.

         Е.А.: Да.

         В.К.: Аз заварих възрастните приятели все протестираха защо са седем човека и защо са до живот избрани.

         Е.А.: Ама те са за този съвет. За Братския съвет.

         В.К.: Пожизнено избрани.

         Е.А.: Вижте какво, защото имаше амбиции.

         В.К.: Пожизнено избрани.

         Е.А.: Е как пожизнено? Това нещо е старо. Стар метод е, пожизненото. Как ще избереш един човек пожизнено?

         В.К.: Аз ги заварих, когато дори приятелите бяха извадили нали от статии и от беседите на Учителя различни методи за управление, една година, седем дни, всеки ден да се сменяват и т.н. И ги заварих, и аз лично ги питах, вие как така пожизнено сте се избрали. Вие сте като папи, царе, патриарси, пожизнено.

         Е.А.: Да, като патриарси.

         В.К.: Не, ние по тоз начин избягнахме борби за ръководство.

         Е.А.: Е, да ти кажа пък, борби за ръководство. Хайде де.

         В.К.: Ха, ха... Аз ги заварих. Беше ми много интересно и съм ги питал всички без изключение, нали. Дори им казвам моето мнение какво е и това на Учителя. Така казват направихме, това беше по-добре. Пожизнено, да са вечни.

         В.К.: Искам пак да ви питам. Сега те много камъни хвърлят върху Никола Антов.

         Е.А.: Да.

         В.К.: Но понеже, по онези години аз питах много хора и дори ми разправяше един от приятелите, той си замина, казва: Веднъж един/Гради/ беше застанал и не пуска Антов в салона. И му казва: „Ти нямаш право да влезеш в салона".

         Е.А.: Него пускат?

         В.К.: Него пускат.

         В.К.: И Антов се обърнал и казал: „Аз на този салон ще му сложа катинар".

         Е.А.: Да.

         В.К.: И той после го сложи катинара. Веднъж Антов си беше купил костюм. Понеже имаше повече пари, купи си костюм, два костюма си купи и за тези два костюма онези поревнуваха, дигнаха скандал на Антов, почнаха разправии нали за пари и т.н.

         Е.А.: Виж какво да ти кажа всякога, когато има пари и има безчестие, малко, едно зрънце от нечестност, скандалите са готови. В Братския живот, в Братските отношения трябва абсолютно, стриктно, абсолютна честност. Има ли безчестие, има ли лъжа, има ли това, то е загубена работа. Да ти кажа, за мене така е било. За мене.

         В.К.: Да, там където има користолюбие, непочтенност, там нещата вече вземат друга посока.

         Е.А.: Не, мен ме е страх, аз се страхувам. Знаеш ли, някога имам две каси нали? За нарядите и за...

         В.К.: Ваше лично ползване.

         Е.А.: Да. Някога забравям от коя каса съм взела и тогава слагам всичко, което е останало, за да не бъда отговорна пред себе си. Не пред другите. Аз за пред себе си искам да бъда. Щото аз не мога да кажа, че не съм взела. Ами, ако съм сбъркала? Като съм сбъркала може да съм взела от Братската каса. И щом е от Братската каса всичкото там да отиде. За мое спокойствие.

         В.К.: Това е много важно нещо, защото онези отгоре от Невидимия свят наблюдават.

         Е.А.: Ама не, страх ме е бе. Аз се боя да не сбъркам, защото как ще се явя пред Учителя?

         В.К.: Да, по отношение тези средства човек трябва да е почтен.

         Е.А.: Ама как ще се явя отпред Учителя? Ама знаеш ли, само веднъж Учителят ми даде пет хиляди лева за палатки да шия. Уших 20 палатки на един сезон. Не знам, много гости бяха дошли и от Рига и отвсякъде, не зная коя година беше. Последната ли беше 1939 год. не мога да ти кажа коя беше. Учителят ми даде 5000 лв. и само ми каза: „Гледай да не ги загубиш!" А така казваше и на брат Ради. Разбираш ли, като ми каза така аз рекох, щом ме поставя до Ради, добре съм. Защото ми каза: „Внимавай да не ги загубиш!" Да, само това ми каза.

         В.К.: Че на брат Ради как даваше парите, казваше внимавай да не ги загубиш, така ли?

         Е.А.: Да.

         В.К.: Той му даваше за продуктите.

         Е.А.: Да, за покупките, когато даваше и винаги му казваше, гледай да не ги загубиш! Защото разпилян беше. Той беше по-разпилян. Така, но много честен. Много честен беше брат Ради.

         В.К.: И сега в случая даде ти 5000 лв., направихте палатките.

         Е.А.: Направих.

         В.К.: И палатките влезнаха в употреба.

         Е.А.: Аз ги изработих всичките, импрегнирани, готови пакети и когато вече дойдоха латвийците раздадох им палатките, да. За тях бяха, предадох им палатките и за да не носят по пътя за Латвия нали и тези палатки сега са тука на тавана.

         В.К.: Вие бяхте стриктни в това отношение. Тия 5000 лв. точно се наместиха.

         Е.А.: Аз направих сметка, предадох я на Учителя. Той не ми каза да направя сметка. Виж ще ти кажа нещо, което ми е направило впечатление, но аз парите ги бях вече похарчила. Защото много палатки бяха нали? Списък на палатките, колко струват и всичко. Един път Борис Николов, когато прави голямата чешма, когато работи Учителят му е казал, давал му пари и средства и казал: „Ще ми дадеш сметка после". Борис ми каза след това, че вярва, че Учителят не е прегледал нищо. Аз пък мисля, че е прегледал. Защото Учителят ни проверяваше и ни мереше Учителят. Учителят не можехме да играем пред Него както искаме.

         В.К.: Всеки човек на проверка и със задача. Да си изпълни задачата. Да, по отношение на тези братски средства е страшна работа.

         Е.А.: А-а, не. За мене Братските пари са огън. И затова, ами какво да правя като никой не иска да работи с тях.

         В.К.: Да. Никой не иска, защото вече няма хора. Затова аз работя само с мои средства.

         Е.А.: Да.

         В.К.: Слагам си ги за работа вече 20 години и съм независим. Никой не може да каже, че съм го крал, обрал.

         Е.А.: Че си направил нещо, че си злоупотребил.

         В.К.: Никой не може да каже нищо. Нещо да съм му взел пари? Не, ако се предадат, предават се по доброжелание, някои материали, иначе не.

         Е.А.: Правиш сам, знаеш какво правиш и си го правиш както трябва и те прави това независим.

         В.К.: И аз, когато почна нещо да правя, аз отгоре виждам как помагат, като стълб ме държат отгоре, обаче силен съм вътре и отгоре съм силен, и парите са си мои. Никой не може да ми каже нищо.

         Е.А.: Да.

         В.К.: Ей сега това, което го правим, пак са мои средства. Никой не може да каже, ама защо, какво, що и как? Така съм си намерил така.

         Е.А.: Не, това ти е службата.

         В.К.: Такава ми е службата. Нека дойде той да работи.

         Е.А.: Как?

         В.К.: Нека да дойде някой да работи!

         Е.А.: Нека работи!

         В.К.: Няма.

         Е.А.: Е, да ама... Много мръсно нещо. Знаеш ли, че един път Учителят каза за парите, на градуси така на три неща ги нареди, но не си спомням точно как беше. И за единият сорт пари каза, тази дума Л. /лайна/, дето го казват.

         В.К.: Л. дето го казват.

         Е.А.: Това е казва така. Той каза думата. Не искам да я кажа думата, но Учителят каза, че така мръсни са. Така мръсни са парите.

         В.К.: Да. И Той на едно място казва, всяко нещо, което е спечелено с честен труд носи благословение, дадено с Любов за Бога. Носи благословение, иначе не.

         Е.А.: Да. Всеки, който работи затова, както сега ти ми казваш, че работиш, ти печелиш.

         В.К.: Печеля защото аз си го давам.

         Е.А.: Ти печелиш. Правиш си капитал.

         В.К.: Капитал правя на друго място.

         Е.А.: Е, да. Той е най-хубавия капитал. В Божията банка.

         В.К.: Божията банка.

         Е.А.: Щото другото е вятър работа. Много хора се съблазниха.

         В.К.: На мен ми направи впечатление, толкоз много пари минаха, след заминаването на Учителя нали? Независимо, че държавата ги взе. Виж дошли са парите идват с Учителя, Учителят си създава условия, Божественият Дух създава условия.

         Е.А.: Да.

         В.К.: И тия пари са били средства за печатане, за това, за онова. Учителят си заминава, Божественият Дух се оттегля, условията изчезват и възможностите изчезват. Че ги взели държавата, те по друг начин ще ги прахосат пак.

         Е.А.: Не знам.

         В.К.: Тия пари как, изчезнаха, аз заварих възрастни приятели, които ми говореха за толкова много пари, за милиони левове и т.н.

         Е.А.: Ами, когато бяха 7-8 милиона.

         В.К.: Милиона.

         Е.А.: Милиона бяха. Ама виж какво, това бяха пари Учителюви, знаеш. Защото по закона на тогавашния закон, Учителят беше автора. Той говореше, той даваше това Слово и Той беше. Негови бяха парите, да. Виж как природата организирва всичко. Няма грешка. Ако се появи тя е в нас.

         В.К.: Как откупихте авторското право от наследниците на Учителя и как организираха отпечатването на 51 томчета?

         Е.А.: Е, не знам. Пазаряха се. Не, те нищо не ни казваха на нас. Пък аз не питах. Аз не съм никак любопитствала, като не искат да казват, да държат в тайна да правят каквото искат. Все пак чух доста работи, знам, че са дали дрехи от Учителя на много от тези.

         В.К.: Наследници?

         Е.А.: Не, на наследниците, не са дали. На наследниците мисля, че са дали одеала само. Аз не знам колко одеала е имал Учителя.

         В.К.: Защото аз знам четох веднъж един път нотариалният акт на едната част нали, колко хиляди лева са дали за откупуването на наследството, правото за отпечатване на беседите от наследниците на Учителя.

         Е.А.: Е да, имали са. Не, като си отиде Учителят първата ни работа беше да откупим.

         В.К.: За да отпечатате. Обаче за да печатате трябва да ги откупите според тогавашния закон.

         Е.А.: Ами тогава веднага дойдоха ревизорите. И като дойдоха вече туриха ръка на всичко.

         В.К.: Ама те ревизорите дойдоха 1957 год.

         Е.А.: Как?

         В.К.: 1957 год. дойдоха ревизорите. А в 1951 год. печатницата приключва.

         Е.А.: Е да, по-рано се приключи.

         В.К.: В тази печатница кои работиха?

         Е.А.: Влад Пашов, Кирчо - лъвчето, Димитрий Стоянов и други няколко души братя и сестри имаше.

         В.К.: А тая книговезница, която е имало към нея? Книговезницата?

         Е.А.: Ами Невена работеше там Неделчева, не знам.

         В.К.: Той Антов е бил отговорник на книговезницата.

         Е.А.: Антов, да. Той беше отговорник на книговезницата, да.

         В.К.: Тя и жена му е работила там.

         Е.А.: И жена му работеше там, да.

         В.К.: Значи така. А след заминаването на Учителя продължи ли този общ живот? В смисъл обща кухня, общи обяди?

         Е.А.: Продължиха. Докато имаше възможност. Докато туриха ръка на Изгрева.

         В.К.: Сега аз си спомням, след заминаването на Учителя образува се Младежки клас и брат Боев и другите възрастни започват да четат лекции на младежите. Като университет.

         Е.А.: Ех!

         В.К.: Слушай, аз например за мен, това нещо е смешно.

         Е.А.: Желаеха да се проявят.

         В.К.: Като заминава Учителя и те сега искат да заемат Неговото място и отварят Школата, правят Младежкия клас, почват да четат лекции, реферати и т.н. Той ми казваше - Георги Томалевски, че били са направили програма. Нали той тогава работи в Министерството. Програма, факултет еди какъв си, катедри и т.н.

         Е.А.: Не, имаше приказки само, но нищо не стана, да.

         В.К.:То беше хубаво, че беше една проява да се изявят приятелите, които им е било време да се изявят.

         Е.А.: Да се задоволят.

         В.К.: Обаче условията бяха такива, че не им се дадоха условия.

         Е.А.: Не, не.

         В.К.: И аз, които ги заварих всички бяха огорчени, че не са могли да се изявят след заминаването на Учителя. Всички без изключение. Съжаляваха, че не са могли да изявят това, което са знаели и са научили при Учителя.

         Е.А.: Е, на кого да го изявят?

         В.К.: Пред българския народ. Ха, ха....

         Е.А.: Защото българският народ още съществува.

         В.К.: Те смятаха, че българския народ трябва да бъде въведен от тях в учението на Учителя. А обществото на този народ отхвърли Учителя и то категорично.

         Е.А.: Това можете да го намерите и прочетете във вестниците от 1900 до 1944 год., където се надпреварваха да пишат хули и лъжи по адрес на Учителя.

         В.К.: Тези сили, които воюваха срещу Учителя те. продължиха и след заминаването Му и от 1944 год. досега 1974 год. гоненията продължават.

         Е.А.: Властта ни забрани, ограничи ни, взе ни литературата 1957 год. и я претопи. Непрекъснато прави обиски, изземват и унищожават. Това са едни и същи сили, които воюват срещу Учителя. И утре ще воюват и по ваше време и след това. Но Духът на Учителя ще ви закриля. Защото Мечът на Духа е Словото на Бога. Словото на Учителя Беинса Дуно е Слово на Бога.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...