ІІІ.ПОД НЕБЕСНАТА ДЪГА НА СЛОВОТО 43. СРЕДНОЩЕН ПОСЕТИТЕЛ НА УЧИТЕЛЯ

[Iskri4ka]

ПОД НЕБЕСНАТА ДЪГА НА СЛОВОТО

 

Част III

 

Летопис Вергилий Кръстев

 

43. СРЕДНОЩЕН ПОСЕТИТЕЛ НА УЧИТЕЛЯ

През време на Школата на Учителя се правеха редовно екскурзии до Витоша, почти всяка седмица, обикновено в четвъртък. Не беше една-две, а цели 22 години. Какви ли не излети бяха правени. Незабравими мигове. Така, ние сме на поредната екскурзия на Витоша, но беше уредено да преспим в една от хижите на Витоша, а тя бе хижа „Алеко". Бяхме се разположили на наровете, а Учителят седеше също на избрано от нас място. Обикновено в такива случаи ние завършвахме с песни, накрая казвахме обща молитва и всеки от нас се опитваше да заспи. Един подир друг всички заспаха. Аз бях решил да не спя, а да наблюдавам Учителя, какво ще прави Той през нощта. А защо ли? Веднъж, преди години, аз се приближих до Него и Го запитах: „Учителю, Вие спите ли нощем?" „Рекох, аз не спя, аз работя." Много пъти сме наблюдавали при общите екскурзии как Той полягаше на земята, настрани, заметнат със завивка и затваряше очи. Той си почиваше, но според нас Той заспиваше. Казвам, според нашите светски разбирания. Но ние знаехме от многото Му беседи, че Той не спеше, Той се извличаше от тялото Си напълно съзнателно, напускаше тялото си и отиваше в онези селения на Духа, за което ние само можехме да предполагаме. Тези неща подробно са разгледани в Словото Му и там ще ги намерите. След полученият отговор аз разбрах, че Учителят се извличаше от тялото Си вечерно време и отиваше с Духовното си тяло, т.е. с Божественото Си тяло, да работи. А оставаше физическото си тяло пред нас и ние Го виждахме полу-седнал, седнал на стол, или полу-легнал на постеля, със затворени очи. Понякога Той повдигаше клепачи, усмихваше се и продължавахме прекъснатия разговор с Него. Тези неща бяха за нас ясни и известни, дотолкова, доколкото можехме да схванем някои неща с нашите човешки очи и уши. А това не беше малко за тези случаи през необятното Божествено знание от Словото Му.

 

Някои от приятелите захъркаха, други се унасяха, но аз легнах и стоях на моят пост в постелята, но буден, решен да будувам цяла нощ. Мина, не знам колко време, изгубил съм представа за времето от очакване и напрежение. По едно време Учителят отмести завивката Си и леко седна на леглото. Вдигна дясната Си ръка, т.е. знак за поздрав на някому, който аз не виждах и започна да му говори на непознат за мене език. Напрягах слуха си, вторачвах се с очите си, дано нещо видя. Но не виждах нищо, освен Учителя, седнал на леглото и говорейки на някого на непознат за мен език. Това продължи около 10 минути. После Учителят вдигна отново ръка за поздрав, вероятно се сбогува с посетителя и отново си полегна, и се зави със завивката. Беше изпратил госта си и си легна, и заспа, отново според нашите човешки разбирания. Той беше отишъл отново да работи някъде. Къде? Това никой от нас простосмъртните не можеше да каже.

 

На следващата сутрин аз наблюдавам Учителя и се стараех да не правя впечатление някому, че нещо съм видял и чул през нощта. За мен това беше нещо повече от откровение. Такова нещо едва ли някому се бе случило. Аз бях ревностен и го пазех в себе си, и не желаех да го споделя с другиго. Издебнах момента, когато около Учителя за минутка нямаше никой, пристъпих към Него и Му разказах всичко, което съм видял през нощта. Учителят ме погледна учудено и каза: „Това, което разказа, ти го видя?" „Да, Учителю, видях го и чух го. Но видях го само аз, защото не спях нарочно и чаках да се случи нещо. Исках нещо да се случи, което да чуя и видя само аз."

 

Учителят се усмихна. Не каза нищо повече. Аз също замълчах. Настъпи тишина. В тази тишина усетих великият Небесен океан, който стоеше над мене в Могъщество и Сила. И моето човешко изражение беше една капка, която се мъчеше да се слее с Него. Най-много, което можех да направя, беше да мълча. Една сълза се отрони от очите ми. Защо една? Не можах да разбера. Целунах ръка на Учителя и се отдалечих. В мене беше настанала тишина и бях навлезнал в един свят на безкраен мир и аз се чувствах прашинка, която бе в съзвучие и хармония с този океан. Тогава разбрах думите на Учителя, че „Божият Мир превъзхожда всяко знание." Учителят ме бе поставил временно в този мир, за да усетя и почувствам величието Му, за да разбера, че този Мир се населява от други същества, по-напреднали в своята еволюция, за което ние имахме смътна представа.

 

Този случай съм го разказвал много пъти. За старите приятели това не им правеше впечатление - те имаха сходни опитности и познаваха Учителя от времето, когато Той се е откроявал със своето необикновено присъствие много повече към тях, отколкото към нашето поколение от Школата. За нашето поколение, за младежите от Школата Той бе по-затворен, работеше с нас с други методи. Но за вас, които не сте виждали Учителя, за вас оставяме Неговото Слово и някои от нашите опитности. За вас те са необходими, за да знаете какво нещо е човека пред необятното Слово на Учителя. Днешният човек е прашинка сред безкрайния океан от знание от Словото на Учителя.