5. 18. Не коригирай и не възпирай Божественото

[Iskri4ka]

18. Не коригирай и не възпирай Божественото

Паша Теодорова беше стенографка. Работеше денем и нощем. През нейните ръце преминаваше редактирането на беседите на Учителя. Тя реши да ги редактира като литераторка. Допусна много грешки. Когато Учителят отваряше уста, за да говори, винаги казваше и започваше със следната дума: „Рекох" и след това продължаваше да казва това, което искаше да каже. Но Паша реши да го измени. Според нея „Рекох", не било литературно и го написа: „Казах". Учителят не беше доволен от това нещо. Ами много просто. Учителят предава и дава Словото на Живия Бог. И затова започва така: „Рекох", и след това казва онова, което Бог чрез Него говори. Ами вземете Библията и вижте Пророците как говорят? Те започват така: „Така говори Господ" или „Господното Слово дойде към мене и рече". Ето така е написано и много добре се разбира, че пророкът изрича не своите думи, а думите на Господа, който идва да говори чрез него. Това се отнася за пророците. А тук е дошъл Великият Учител и Бог говори чрез Него. Затова Той започва така: „Рекох" и добавя онова, което Бог говори чрез Него. А това нещо се промени и се изхвърли. А не трябваше. Това бе груба грешка.

 

Много от беседите заради литературните корекции бяха променени. Това е един голям неин грях. Тя направи и друга грешка. На нейно име беше записана една трета идеална част от Салона. Когато излезна законът за едрата градска собственост я запитаха: „От къщата ли се отказваш, или от Салона?"

 

Тя се отказа от Салона, за да си запази къщата. Последствията за нея бяха тежки. Паша ослепя заради това, че се опита да промени Словото на Учителя, и че се отказа от Салона. Първо коригира Словото, а след това се отказа от Салона, заради къщата си. Продадоха я и взеха една сума голяма, с която сума тя смяташе да намери някоя сестра, която да я гледа. Но така се обърнаха нещата, че никой не пожела да я гледа. Дори и за много пари.

 

Когато дойдох от Македония за няколко дни в София, аз исках да мина и да обиколя поляната на Изгрева, където играехме Паневритмия. А поляната беше заградена, беше затворено и имаше порта, заключена с катинар. Отивам при тях и казвам: „Сестра Паша, аз искам да мина и да обиколя няколко пъти кръга на Паневритмията, защото утре си заминавам като учителка в Скопие. Затова дайте ми ключа да си отключа вратичката и като свърша обиколката, отново ще ви го върна." Но тя и сестра й Аня не ми дават ключа, не разрешават да се отключи. Но аз реших да се прекатеря през оградата, да прескоча оградата и така да отида до поляната. Таман прескачам, те дойдоха, хванаха ме за полата и ме свалиха. Започнаха да ме блъскат и да викат: „Не може, не може! Ти не разбра ли, че не може!" Аз ги гледам и не вярвам на очите си. Те направо са озверени и ще ме разкъсат. Викам им: „Слушай, Паша, недейте, не затваряйте поляната и Изгрева, защото ще дойде време и ще го затворят за всички." Така аз си тръгнах за Скопие, без да обиколя полянката. Духовните сестри от Школата на Учителя не ми позволиха. Не мина много време и дойде онова време, когато и поляната, и Салона, и Изгрева беше затворен за всички. Не само затворен, но разрушен и вече го няма нито Изгрева, нито поляната, нито Салона. И както се казва в Писанието (псалм 103, ст. 16): „Защото преминава вятърът над него и няма го и местото му Го не познава вече." Как ще го знае местото онова, което е било върху него като Салон, поляна и Изгрев, когато днес там са построени руските легации? Ето, това е поуката, когато някой тръгне да коригира Божественото.

 

Друг случай. Аз бях в учителска ваканция. Тя свърши и аз трябваше да заминавам при своите ученици на село. Реших да отида при мястото на Учителя, там където бе положено тялото Му, за да се помоля. Тогава мястото беше оградено с бодлива тел, имаше врата и на вратата бе сложен катинар. Мястото на Учителя бе заключено. Точно там заварих една група братя и сестри, дошли от провинцията и сега искаха да се поклонят на мястото на Учителя. Огледах се насам -натам и видях, че в мястото беше Йорданка Жекова и няколко други сестри, които беряха ягоди. Извиках: „Йорданке, искам да вляза, за да се поклоня на мястото на Учителя, защото утре си заминавам при учениците на село." Йорданка се провикна: „Не може, берем ягоди". „Аз не съм дошла за ягоди. Една няма да хапна." „Не, не може. Взели сме решение никого да не пускаме." „Йорданке, не правете така. Ще дойде ден и ще го затворят за всички." Не ни пуснаха. Братята от провинцията бяха разочаровани от софиянци. Отидоха си обидени. И какво стана по-нататък. Стана това, което аз казах. Мястото на Учителя до 1970 г. беше заключено с катинар, властите бяха забранили да се ходи на поклонение на мястото на Учителя. Имаше и милиционер, който обикаляше и не позволяваше да се ходи, нито да се прескача през телената ограда. По-късно, след 1970 г., брат ми Иван като адвокат отиде при Кючуков, който оглавяваше Комитета по вероизповеданията и от него издейства разрешение за поклонение.

 

Каква е поуката. Навремето им казах: „Недейте, не правете това. Не заключвайте, защото и за вас ще заключват. Не само това, но и самите вас отвън и отвътре ще ви заключат." Така и стана. Днес някои са заключени и отвън и отвътре, затова нищо не върви. Други са отключени отвън, но са заключени отвътре. Човек може да се отключи сам, единствено със Словото на Учителя. Само свободни хора могат да работят за делото на Учителя.