Jump to content

6.18. Едностранно действие


Recommended Posts

18. Едностранно действие

Както бяхме подчертали в горните страници, в онзи важен интимен разговор, когато Учителят скицира етапите на моето настоящо прераждане, така се бях вдъхновил, беше ме обладал мистичният огън на първите християни. Като следствие на това, раздадох почти всичките си дрехи и си въобразих, че с торбичката на рамо ще тръгна от село на село, от град на град, да проповядвам новите идеи на учението. Благодарение на будното око на Учителя, в една зимна вечер бушуваше голяма буря и Учителят, като видя, че треперя от студ - подари ми едно Свое палто, което може би е носил преди десетилетия, с кадифена яка. Разбира се, този подарък за мен беше цяло събитие. Образът ми беше така отличителен от окръжаващата среда - с дълги, гъсти черни коси до раменете, с малки извити мустаци, с палтото - малко „де моде" - се разхождах гордо из аудиториите на Университета.

 

Наистина и аз бях един от актьорите на сцената. Топлите струи на под-съзнанието бяха обладали цялото ми естество, като че ли не живеех с целокупната си моя духовна природа, но като че ли беше активизирано само моето емоционално естество - положение, което беше напълно в унисон с развързване на кармата, която беше изразена в емоционалните страни на малкия и големия кармически триъгълници. Аз като че ли бях символ на онези слънчеви деви, на онази невинност и истинско целомъдрие, към първопричината, към космичното начало, чийто най-реален образ беше изразен в могъщия духовен образ на Учителя - символ на равностранния триъгълник, който беше слязъл на земята - да изправи разностранните страни на двата разностранни кармически триъгълници. Тези идеи наистина са не само отвлечени, но и крайно непонятни за погледа на обикновения човек, учения и философа на земята. Само от тънката интуиция на мистика, или дълбокото проникновение на окултиста, може да се обхванат тези наистина странни, но най-реални знания за духовния свят.

 

По това време Учителят държеше беседите си в новопостроения салон на ул. „Оборище" 14. Салонът беше доста обширен, аудиторията на Учителя, особено при неделните беседи, беше крайно разнообразна по отношение на посетителите. Идваха да слушат хора почти от всички съсловия и интелигентност. Близо до катедрата, от която говореше Учителят, издигаща се на три стъпала, се намираше масата на стенографките. В дъното на салона се издигаше естрада, на която се разполагаше братския хор. Преди идването на Учителя на катедрата, обикновено Той стоеше сам в една малка стаичка, а през това време хорът даваше изпълнение на хубавите братски песни. По този начин се създаваше и една духовно - мистична атмосфера, която създаваше благоприятни условия за изливане на изобилното слово на Учителя.

 

Един неделен ден Учителят нямаше да дойде на беседа. В къщата на ул. „Опълченска" 66 бяхме само трима души - Учителят, брат Тодор Стоименов, който беше един от най-старите ученици на Учителя, който държеше касата на братството и придружаваше непрекъснато Учителя. Третото лице бях аз.

 

Учителят, което разбрах впоследствие, искаше да предаде на братството една трудна задача, един труден изпит. Понеже братството, в по-голямата си част, живееше в мрежите на религиозния фанатизъм, в света на съзнанието да вижда Божествеността в известна личност, или на научен език казано - в света на съзнанието. На много места подчертахме, че сестра Магдалена Попова играеше ролята именно на това религиозно съзнание. То трябваше на всяка цена да бъде огряно от светлите струи на мистичното подсъзнание, което събаряше всякакъв религиозен култ и непосредствено търсеше пряката връзка с космичния център, който дълбоко се криеше във всяка душа. Всичко това сега ще ни стане ясно от инцидентът, който стана на ул. „Оборище"14.

 

Учителят ме повика и тихо ми пришепна: „Иди в салона и кажи на братята и сестрите, че днес не ще присъствам на беседата". Аз като стрела се спуснах към салона, но в този момент брат Стоименов, като разбрал, че аз отивам да съобщя това, веднага и той тръгна към салона да съобщи същото. Когато пристигнах в салона, обстановката беше много тържествена. Събранието, вдъхновено от топлите и мистични мелодии на братските песни, чакаше с трепет да чуе тихите стъпки на Учителя. За тяхна изненада, както ходя така, изправен, с твърда стъпка, пристъпвам към катедрата на Учителя и се качих до второто стъпало на катедрата. На всички по лицата се изписа изненада и любопитство - да чуят какво ще кажа. Видът ми беше крайно странен, с износеното палто на Учителя, с дългите коси, обаче в погледа ми се четеше една решителност. Преди да кажа, че Учителят няма да дойде, направих едно малко встъпление със следните думи: „Историята е едно колело, една сцена, където идеите слизат и се качват..." Още недоизказал мисълта си, пристига брат Стоименов и прошепна на брат Симеонов да ме отстрани от катедрата. Виждайки това некрасиво движение от страна на брат Стоименов - аз се качих още едно стъпало по-високо - на третото стъпало. Това мое движение, свързано с недоизказаните ми думи, създаде впечатлението, че аз искам да седна на самия стол на катедрата на Учителя, въпреки че аз нямах това намерение. В този момент видях как върху лицата на присъстващите се изписа тъмния облак на ревността. Когато казах тези мисли, че идеите слизат и се качват, исках точно това да подчертая - мисълта, че религиозното съзнание, изпълнено с религиозен фанатизъм, ревност и култ към личността, трябва да отстъпи мястото си на светлото подсъзнание, което не признава никакви посредници между Божественото и човешката душа. Това беше именно един от най-важните стимули в новия мироглед, който Учителят идеше да донесе в духовната безпътица на човечеството.

 

В събранието настъпи суматоха, Симеон Симеонов се нахвърли върху мен и ми скъса бялата риза. Аз, разбира се, стоях с едно високо самообладание, въпреки че притежавах голяма физическа сила, не се противопоставих, но дълбоко в душата си почувствах една велика скръб от неразбирането на най-важния стимул в мирогледа на Учителя. Едничкият, който ми се притече на помощ в тази вавилонска атмосфера на събранието, беше братът, който направи елипсата на Котвата. Това бе Любомир Лулчев.

 

Цялото събрание - млади и стари, се вдигнаха и отидоха на ул. „Опълченска" 66. Също и ние с въпросния брат отидохме там - при Учителя. Като че ли целият старозаветен свят на ритуала, на църковната йерархическа зависимост, на крайния религиозен фанатизъм, беше се надигнал. Учителят, изправен, могъщ, мълчалив, търпеливо изслуша възмущението на най-невъздържаните от братството, които непрестанно изтъкваха, че аз съм искал да заема Неговото място и че това положение ще се отрази много зле върху мнението на външния свят. Този двоен изпит, от една страна - към вътрешния живот на школата - и към външното обществено мнение, даде своите отражения. Наистина на другия ден вестниците дадоха комюнике „Заместникът на Учителя Дънов бе свален от катедрата му".

 

След тази реплика всички се разотидоха, аз се качих в стаята на Учителя, Той ме погледна с кроткия си поглед и ми даде няколко хубави зрели круши. Това беше Неговият мълчалив отговор.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...