6.61. КРАЯТ НА ЕДНО ВЕЛИКО НАЧАЛО

[Iskri4ka]

61. КРАЯТ НА ЕДНО ВЕЛИКО НАЧАЛО

Мъгливите декемврийски дни един след друг се нижеха и отминаваха в сянката на миналото. Тези къси дни, когато слънцето много рядко показваше своя лъчезарен образ, за Братството бяха напоени с чувства на едно велико страдание. Слънцето наближаваше да влезе в знака Козирог - знак на високата планина, на усамотението, върха на най-висшата философия, знак на чистотата, на самообладанието и търпението - така го наричаха древните астролози. В електромагнитното поле на този зодиакален знак душата влиза навътре в себе си, в своята светая светих, където душата почерпва нови сили от дълбоките извори на живота, подобно на слънцето, което започва своя възходящ път, приближава се към равноденствието на зодиакалния кръг.

 

Всички братя и сестри, които така обичаха Учителя, така трептяха да чуят Неговото Слово, което ги изваждаше от света на „Мая", за да преминат безкрайните предели на ония вечни ценности, които излизаха от света на формите и влизаха в света на метапсихичното съзерцание. Учителят държеше последните Си беседи. Като общувах с всички приятели виждах, че в съзнанието им даже и за миг не идваше мисълта, че Учителят ще напусне своето физическо тяло. Аз пазех дълбоко мълчание - не смеех с никого да споделя тази мисъл, която би смутила душите на братята и сестрите. Учителят стана особен, като че ли неговата величествена осанка започна да потъмнява, като че ли Неговият дух извличаше своя двойник от аурата на Своето физическо тяло. Посещенията започнаха да стават редки, Той ставаше мълчалив и често затваряше Своите очи. Сестра Савка - една от първите стенографки, непрекъснато беше около Него. Приятелите обикаляха около Неговата стая с една затаена мъка, която не можеше да се сподели. Спомням си, няколко дни преди заминаването Му бях отишъл с двама мои приятели - Неделчо Попов и Асен Арнаудов. В момента на нашето посещение като че ли Духът отново влезе в малката черупка на физическото тяло и Той каза следните думи: "Какво е Бетовен, какво е Исус, какво е Дънов - това са само фикции. Само Бог е Вечен и Безкраен..." След изказването на тази дълбока мисъл, върху която няма да коментирам, Той запя Своята любима песен „Аум" с движения. Тази песен, която съдържа три ключа, с които Великите посветени са отваряли Божествената Съкровищница, за да внесат нови идеали, нови свещени скрижали в епохите, които следват една след друга. Тази песен той изпя с красиви движения, тази песен беше последната, която Учителят изпя на физическия свят...

 

Спомням си, че брат Борис Николов и сестра Мария едва в последните дни преди заминаването на Учителя се завърнаха от провинцията. Брат Борис с такава ревност, с такава грижа, с такава преданост се зае с всички необходими неща, които трябваше да се извършат в тези трудни моменти около Учителя. Брат Борис следеше и най-малкото движение на Учителя. Всяка мисъл изказана, от Него, той я стенографираше. Действително картината беше величествена.

 

Този духовен гигант - Учителят, който идваше със специалната мисия да открие нова епоха в историята на човечеството, който на всеки страдащ стопяваше мъката, който на всеки отчаян разкриваше нови перспективи - целият Му живот беше една велика жертва. Един такъв момент, когато трябваше да напусне Своето физическо тяло, Той беше обгърнат с едно велико мълчание, приличаше на някакъв неразгадаем сфинкс.

 

Всички около Него се суетяха, а Той като че ли нищо не виждаше, като че ли Неговият Велик дух беше отдавна напуснал тази малка черупка. Спомням си, един ден следобед, като се връщах от София, погледнах през прозореца. Учителят беше в това състояние, което описвам по-горе. За миг Той отправи Своя поглед към мен, стана, както аз го зная - със Своята величествена осанка, излезе на вратата и тихо прошепна на ухото ми: „Методи, иди си, физическото тяло е нещо нетрайно, преходно, милиони тела отидоха по бойните полета". Като че ли чух гласа на Вечността. След това Той пак отиде в стаята си и остана пак в първото си положение. Аз чувствах дълбоко в душата си как Той постепенно се подготвяше за едно събитие, което Братството най-тежко щеше да преживее... Тези студени декемврийски дни - къси и мрачни, като че ли бяха символ на това, което ставаше в нашите души. Приятелите ставаха все повече и повече замислени и загрижени пред неизвестността, но никой от тях не допущаше мисълта, че Учителят ще напусне Своето физическо тяло. Сега си спомних една мисъл от голямата книга на живота. Великите хора бяха силни и могъщи, защото знаеха тайната на мълчанието. Сега ми стана ясно, че мълчанието е език на Боговете. В мълчанието се раждат великите идеи, в мълчанието те възрастват и плодът е техният говор. Плодът, който е символ на великата жертва, говори сам за себе си.

 

Туй, което Учителят сподели с мене: „Методи, иди си"... Той искаше да ме подготви да не правя някаква ритуалност по Неговото заминаване. Ще го изразя по следния начин. Два месеца след заминаването на Учителя сънувам следния сън: че аз съм с Катя Грива и Учителят под един параван на мястото, където е погребано тялото на Учителя. В този момент братството върви подредено в редици и целуват Пентаграмата на елипсата. Учителят се обръща към мен и казва: „Аз съм жив, а те ме търсят там, на туй място". Това беше в съня ми. Аз имам един принцип, че не ходя на гробища, не съм ходил на погребение нито на майка си, нито на баща си. Изобщо не ходя на погребения. Той като че ли ме подготвяше за предстоящото заминаване и искаше да ми каже, да не чувствам временното отсъствие на тялото Му, в което е потопено едно велико съзнание, а да чувствам онази реалност, която живее в мен. На погребението и аз бях. На направеният филм на погребението се вижда, че и аз нося ковчега му с другите. Беше студен зимен, декемврийски ден. Навсякъде бе покрито със сняг и минус 20 градуса и Братството се намираше в едно положение на страдание, и всички бяха покрусени.