УЧИТЕЛЯТ

[Hristo Vatev]

УЧИТЕЛЯТ

Следващите думи са на сестра Е-ва: „На 26.ХІІ. 1944г. сънувах, че Учителят е дошъл у дома с много братя, но непознати. Братята се качиха на тавана в моята стая, а той влезе в стаята долу. Чух да се свири и пее тъй хубаво, вълшебно, че музиката унесе душата ми във висините. Исках да разбера текста, но останах учудена, като чувах да се повтаря само: „Тъга, тъга, тъга..." След няколко дни научих, че Учителят си заминал от нашия свят. Той се помина на 27.ХІІ.1944 година."

Когато погребваха тялото на Учителя над ковчега бяха наслагали дебели дъски, за да не пада пръстта. След като насипаха земята върху дъските, братята и сестрите постепенно се разотидоха. Накрая останали само няколко души, между които били Славка и Георги Кайракови. Двамата разправиха: „По едно време от гроба чухме трясък от дъски, които се чупят, и пръстта започна да пропада. Дъските бяха толкова дебели талпи, че не биха могли да се строшат под тежестта на пръстта. По-късно обсъдихме и решихме, че в този момент Учителят е дематериализирал тялото си и силата, която се е получила от това, е произвела звука." Братята и сестрите отишли към салона, където в разговор брат Боев им казал, че Учителят не е в гроба, а е дематериализирал тялото си. Друга една сестра ми разказваше, че още когато тялото било в салона, тя видяла Учителя изправен на катедрата.

Един служител от пощите, който работел по предаването и приемането на телеграми между София и Москва, ми разказа: „Направи ми впечатление следният факт: от известно време, следствие на бури в Украйна, връзката между София и Москва беше прекъсната и се натрупаха много непредадени телеграми. В един момент неочаквано се обадиха от Москва, че връзката е възстановена и можем да предаваме. Аз посегнах към купа от телеграми и взех първата, която беше най-отгоре. Прочетох адреса и видях, че е до Георги Димитров в Москва, Телеграмата имаше следното съдържание: „Другарю Димитров, вероятно си спомняте името Петър Дънов, който Ви направи услуга, като Ви спаси от полицията, като Ви преоблече и пусна да минете през неговата стая. Той сега е починал. Молим Ви да разрешите да бъде погребан на Изгрева, където живееше." Отдолу прочетох подпис на д-р Ив. Жеков. Веднага след като предадох тази телеграма, връзката отново прекъсна и се .възстанови чак след четири дни. Първата телеграма, която получих от Москва, беше от Георги Димитров, който съобщаваше, че разрешава погребението на г-н Дънов да стане на Изгрева. Като записах телеграмата, връзката отново прекъсна и цяла седмица не можа да се възстанови. Тези съвпадения ми направиха изключително впечатление."

Млад човек се запознал с нашите идеи след за минаването на Учителя. По това време се оженил, но жена му не се отнасяла добре към учението и заниманията му с него. Братът за дълго време прекъснал връзката с Братството, за да не дразни жена си. Но вътре в себе си живеел с тези идеи. Въпреки че не дружел с нашите хора, жена му все го тормозела заради близостта с учението. Една нощ тя сънувала, че й се явява един добре облечен стар човек с брада. Той почнал да я съветва да не се отнася с мъжа си така, да бъде по-внимателна с него, защото е добър човек и е на прав път. Говорил й доста. На сутринта тя разказала съня на мъжа си. По описанието на възрастния човек, той веднага си помислил, че това е Учителят. Жената не познавала Учителя, нито някога го била виждала. Един ден излезли на разходка в боровата гора и братът я довел на Изгрева. Тя не знаела и не разбрала, че това е Изгревът. Като минавали покрай салона, братът й предложил: „Я да се отбием тук - има хора, които пеят и свирят, да видим какво правят." Влезли вътре, тя видяла портрета на Учителя и възкликнала: „Ето, този беше човекът, който дойде при мене насън и ми говори!" Оттогава тя изменила отношението си към идеите на мъжа си и към Братството. Сестра Елена разказва един сън: „На 7.І.1947 г. срещу Коледа сънувах, че се събуждам рано и излизам на двора. Учителят, като ме чу, излезе от стаята си и каза: „Добро утро, Еленке." Хвана ме за ръката. Аз исках да му целуна ръка, но той не даде. На двора го чакаха много братя, събрани за някаква работа. Разбрах, че той е дошъл да я свърши, без да разберат управляващите, и в 6 часа ще си замине. Учителят разглеждаше внимателно небето и каза: „Мислеха, че съм си заминал, но аз ще остана." Заваля дъжд, а той все още се разхождаше из двора в хубави бели дрехи..."

Това се случило през 1957 или 1958 година. Една сестра от провинцията боледувала от някакви рани по крака, дошла в София и останала в болница на лечение. Там прекарала дълго време, но не могли да й помогнат. Една нощ сънувала, че Учителят идва при нея, а в същото време - че лекарите имат консулт около леглото й. Учителят казал на един от тях: „Умийте раната с топла вода." След това посочил един буркан с бял прах и казал: „Посипете раната с този прах." После показал друго шише - с черен прах - и рекъл: „Посипете сега раната с този прах." В съня си сестрата видяла, че раната й оздравява. На сутринта лекарят дошъл на визитация, придружен от свои колеги. Спрели се при нея и провели консулт по състоянието й. Тя веднага си спомнила за нощта и решила да каже на лекарите какво е сънувала. Един от тях се позамислил и потвърдил: „Действително, имаме такива прахове" - и посочил етажерката. Измили раната с топла вода, посипали я с белия прах от шишето, а после и с черния. В течение на две седмици раната постепенно заздравяла и сестрата напуснала болницата.

Сестра Кръстина Начо Петрова изпаднала в тежко душевно състояние. Имала редица проблеми и искала по някакъв начин да се посъветва с Учителя. Мислела си колко би било хубаво да го попита за болките си, но той вече си бил отишъл от този свят. Качила се на Изгрева и когато тръгнала по пътеката към голямата чешма видяла насреща си Учителя. Изумена тя приближила, поздравила го, но той изчезнал. Сестрата дълбоко се натъжила, че не може да го попита за това, което я смущавало. Отишла на гроба на Учителя и там се разплакала. Изведнъж видяла Учителя до себе си, започнала разговор и той отговорил на всички въпроси, които я вълнували.