Jump to content

12. ШКОЛИТЕ - ОБЩИЯТ ОКУЛТЕН КЛАС И СПЕЦИАЛНИЯТ (МЛАДЕЖКИ) ОКУЛТЕН КЛАС


Recommended Posts

12. ШКОЛИТЕ - ОБЩИЯТ ОКУЛТЕН КЛАС И СПЕЦИАЛНИЯТ (МЛАДЕЖКИ) ОКУЛТЕН КЛАС

Учителят беше открил вече школите и общата и специалната. Аз исках да постъпя и в двете едновременно. Питах Го чрез Милка и чрез нея Той ми отговори да вляза най-напред в общата, да прочета и проуча всички излезли дотогава беседи от общия клас и след това да вляза в специалния клас. Така и направих. Това е много важно. По-нататък ще разкажа как влязох и в специалния клас. Тук се крият указания как трябва да се влиза в класовете, а не както се влизаше напоследък след заминаването на Учителя.

И залових се през учебната 1923-24 година да чета, да проучавам беседите и лекциите в село. През ваканциите посещавах събранията в Стара Загора, а по-късно и в София. Бях на върха на моето щастие, на моето задоволство. Това беше моят стремеж, моят копнеж, моят идеал в живота: да уча, да събирам знания, да раста духовно... Нищо, че не съм в университет. Школата беше за мене много по-голям университет. В нея се даваха знания каквито в никой университет не се дават. Нищо, че няма да постигна високо обществено положение, към каквото се стремях по-рано. Моето малко селце ме задоволяваше. Обикнах училището - учителската си работа, обикнах децата. Обичаха ме и те. Обичаха ме и техните родители. Селото беше сякаш, че мое. Всичко в него беше мое. Аз живеех в него свободно, леко, без страх, без грижа. Всички ме уважаваха, почитаха, обичаха. Всички врати бя­ха отворени за мене. В бакалниците ме оставяха сама да си взимам и претег­лям каквото ми трябва. Вкъщи хазаите - също. Сама си теглех хляба, сиренето, сама си мерех млякото. Всички имаха доверие в мене. Всякъде ме посрещаха с радост. Нямаше къща, в която да не влязох. Но за какво? Не, за да искам и да взема, но за да занеса, да дам, да услужа, да помогна. То беше мое опитно поле. Тук аз прилагах това, което учех: да обичам ближните си и да им помагам. И макар и малко селце, то беше широко поле за работа. И аз раздавах с пълни шепи от онова, което знаех, което можех и което имах. Но какво пък можеше да има да зная и може една млада, бедна селска Учителю? Външните ми средства и възможности бяха малки, но вътрешно се чувствувах богата и силна, по-богата и по-силна от тях. Аз можех на всекиго да се усмихна, да кажа добра дума, да дам съвет, да услужа и помогна нещо, ако се нуждаят или са болни. Това за тях се виждаше много. Те го ценяха и надценяваха. За мене се струваше обаче малко. Аз все намирах, че малко имам, малко зная и малко мога. И се стремях да имам все повече и повече и да раздавам все повече и повече.

Започнах да разбирам, че хората са много бедни вътрешно, много слаби, немощни, живеят в мрак и имат нужда от силни и богати вътрешно хора, за да им помагат. Започнах да виждам и себе си все още слаба и бедна за такава задача. Започнах да разбирам и какво нещо е Учителят за хората. Какъв колос. Как се тълпят край Него какви ли не хора, с какви ли не нужди. И бедни, и невежи, и болни и страдащи от какви ли не мъчнотии и страдания. И Той можеше на всички да помага без изключение. Той и съветваше, и просвещаваше, и лекуваше, и раздаваше и парични помощи понякога. За какво ли не отиваха при Него. И всички приемаше с любов и търпение. И всички излизаха от при Него разтоварени, освободени от грижата, от товара, с който са отишли, излекувани, задоволени, спокойни, радостни, въодушевени и вдъхновени. И започнах да разбирам, че светът се нуждае от такива, именно хора. Но колцина са те? Той бе единствен и неповторим. Наистина аз виждах, че почти всички Негови последователи се стараеха да Го подражават, искаха да помагат на хората като Него, но техните възможнос­ти при всичкото им желание и стремеж, както и на мене, бяха ограничени. Човешки възможности. Трябваше учене, учене, знания, опити, светлина, го­ляма светлина и сила - Божествена сила и светлина, за да се помага на не­щастното тънещо в мрак и нищета човечество. Защото какво беше и какво е съвременната наука? Направи ли тя хората щастливи, доволни, здрави, разумни, смислени? Не. Тя е пеленаче, немощно пеленаче още в сравнение с Божествените знания и наука на Учителя и на възвишените Разумни Същества, за които ни говореше Той и които са Негови съработници и слу­жители на Бога. Какво знаех аз, какво знаем ние обикновените хора? Нищо. И аз се чувствувах все тъй малка и неопитна, и бедна в сравнение с това, ко­ето трябваше да бъда, за да бъда истински работник и служител на Бога и на човечеството. Но все пак, в кръга на своите възможности и аз, както и моите братя и сестри се стремях да бъда добър работник и се усилваше у мене стремежът към учене. Но колкото повече учех, колкото повече години минаваха, толкова повече виждах, колко малко може да придобие човек в един живот. И че това, което е човек днес, е резултат на хилядолетен опит и че ни са нужни хилядолетия, за да станем това, което трябва и което ще ста­нем в бъдеще. Ето защо е необходимо прераждането, ето защо е приемлив този закон - законът на прераждането. Какво може да направи човек в един живот? Кратък, кратък ми се вижда един човешки живот за огромната задача, която има човекът! „Бъдете съвършени, както е съвършен Отец ваш Небесни!" И ние, и аз, моите очи видяха един образец на съвършенство, ..как­то е съвършен Отец ваш Небесни!" И Той е един и неповторим. Един професор, който не е вече между живите и който не е бил последовател на Учителя и много малко е видял и чул от Него е казал в една своя публична сказка: „След Христа, историята не познава по-голяма личност от г-н Дънов!" Какво да кажем ние, които всеки ден бяхме край Него и видяхме и чухме неща, които след Христа никой не е могъл да каже и направи? Това, което Той каза и направи - имаше самоотвержени братя и сестри, които посветиха целия си живот да живеят край Него и да го запишат. Това е огромно, богато наследство, което Той остави на човечеството, което бъдещите поколения ще проучавам, ще се ползват от него и ще Му благодарят. Ще благодарят и на скромните труженици, които посветиха целия си живот, за да им го запазят и оставят. Дано бъдат по-умни бъдните поколения. Защото сегашното поколение излезе неразумно и неблагодарно. То не можа да разбере, оцени и приеме Учението на Учителя, Учение, което дава сила и живот, мъдрост и светлина, радост и красота, обич и надежда. Учение, което прави хората бра­тя и сестри, а земята - рай. Ще го разберат, но след много, много и много не­нужни страдания, които могат да се избегнат. Ще го разберат и ще го приемат, защото казва Христос: „Всяко Слово Божие е опитано и то няма да излезе и да не принесе плод!" А Учителят казва: „Аз изпълних пространство­то с моите мисли, с моето Учение! И светът няма да се отърве от моите мисли!"

Една година след влизането ми в общия клас влязох и в специалния. Беше коледната ваканция 1924-25 г. Отидох да я прекарам в Стара Загора при кака Райна, понеже леля ми и брат ми бяха се преместили от скоро в София и не бяха си създали още условия да могат да ме приемат. От Стара Загора писах на Милка да пита Учителя мога ли вече докато съм през ваканцията там да посещавам специалния клас. Приема ли ме вече в него. След два-три дена получих телеграма: „Приета!" Едновременно с тази телеграма получих и друга от леля си, че брат ми е тежко болен, да тръгна веднага. И тръгнах същия ден. И така, тази коледна ваканция се намерих неочаквано в София. Не знаех да скърбя или да се радвам. Брат ми действително беше тежко болен от двойна пневмония, но тръгна към подобрение. Посетих недел­на беседа и школна лекция от общия клас. Наближаваше денят и за специ­ален клас. Почувствувах, че макар и да съм получила телеграма, редно е, уч­тиво е и лично да попитам Учителя приема ли ме в специалния клас. Отидох на „Опълченска" 66. Той ме прие както един добър, любящ учител приема малко първолаче, нежен, внимателен, мил и шеговит. „Е, какво пишеше в телеграмата?" „Пишеше „Приета", Учителю." „Ами ти пита ли твоите братя и сестри от Стара Загора желаят ли те и те?" Аз се изненадах. Щом като Той ме приема защо трябва да питам и тях? - си помислих. Освен това те така от сърце ме желаеха и отдавна ме канеха. „Но те ме желаят и отдавна ме ка­нят", казах аз смутено. „Добре, щом те те желаят и аз те приемам", отговори Той шеговито усмихнат.

Тези, уж случайно казани думи, като на шега, които не съм забравила, виждам сега, че не са били казани случайно и на шега, че те са от голямо значение. Много късно, днес, след Неговото заминаване, разбрах това. Защото какво беше напоследък влизането в общия и в специалния клас? Всеки, който пожелаеше по временно настроение или с някаква друга задна, користна цел, можеше да влиза без да пита ръководителя на класа или Братския съвет, или съучениците от класа. И се получи нещо много лошо. Нахълтаха в класовете хора, на които мястото съвсем не беше там и създаваха излишни неприятности и изпитания на учениците.

Същата година през лятото ние бяхме пак в София с Олга Блажева и бяхме на посещение при Учителя. Той ни разпитва за учителството ни, за живота ни на село, за Стара Загора и между другото каза: „Ами вие като вля­зохте в общия клас питахте ли ръководителя, брат Ковачев? Разреши ли ви той?" „Ами щом като Вие разрешавате, има ли нужда да питаме и него?" „Има, има", каза Той и бащински мило и наставнически каза: „Сега като си отидете в Стара Загора ще идете при брат Ковачев и ще му кажете: „Брат Ковачев, искаме да влезем в общия клас, ще ни приемете ли?"

А ние отдавна бяхме влезли и бяхме повечето време в село сами и по-голямата част от ваканцията прекарвахме в София и съвсем малко време бивахме в Стара Загора и съвсем малко посещавахме /Класовете там и ни се струваше съвсем излишно, но понеже Той каза, като се върнахме, направих­ме както каза Той. Брат Ковачев се зарадва много, прие ни много мило, но ни държа една дълга проповед, по човешки, разбира се, и ние - палавници такива, не закъсняхме като излязохме да я разкритикуваме и да се пошегу­ваме даже. По-късно аз разбрах, че Учителят ни е пратил при ръководителя за смирение, защото младите хора са доста самонадеяни и горди. Те много често казват, че „слагат учителите си в джоба си"

От тези два случая изводът ми е, че за в бъдеще ако помогне Бог да има класове (школи) всеки нов брат и сестра, които искат да влязат в класовете, трябва да питат ръководителя на класа или на Братството и учениците. И ако всички единодушно го приемат да бъде приет. Сам Учителят не приемаше всички. Има хора, които дълго време не ги е приемал, а някои и съвсем не. Такъв един случай зная. Един човек през всичкото време докато е бил Учителят тук е искал да влезе в Общия клас и Той не го е приел. Когато Учителят си замина той влезе без да пита някого, но създаде доста смут и неприятности в известни среди, а беше вече доста стар и скоро си замина. Какво би било, ако беше влязъл млад?

Но аз бях започнала да разказвам за специалния клас и за влизането ми в него. Лекции от специалния клас още нямаше печатани. Изпращаха ми ги в ръкопис или написани на пишеща машина. Аз ги преписвах и ги препращах на друг даден адрес. Какво беше самочувствието ми? Повече от доволна и щастлива. Аз учех. Ако в неделните публични беседи Учителят застъпваше по-всекидневни въпроси, разбира се пак важни и ги разглеждаше по начин достъпен за съвременните хора, за тяхното съзнание, в общия клас Той ни издига в един по-висок духовен свят, а в специалния клас - до един още по-висок, по-красив и недостъпен за съзнанието на обикновения човек, свят. Достойна ли бях аз невежата за този клас? Не зная. Душата ми пожела да го следва. Учителят ме прие и аз влязох без да мисля много. И когато по-късно разбрах какво е той и видях всичкото си нищожество, аз отидох при Учителя и Му казах: „Учителю, аз ще изляза от специалния клас". „Защо?", попита ме Той изненадан. „Защото не съм достойна. Не съм за там. Аз съм невежа, неука, непросветена", и още ред качества отрицателни си изредих. Последва един разговор, който не помня в подробности, но който ме успокои и направи да гледам на себе си като равна на всички от класа и да не се подценявам. И аз, която бях влязла при Него потисната от мъка и стеснение, изхвръкнах като птичка, окрилена от Неговата бащинска любов и Божествено величие.

И така, аз учех в Божествения университет - в общата и специална школа на Великия Учител. Достойна, недостойна, това беше факт, реалност, а звучеше като приказка. И в една поемка от онова време аз възкликнах: „Ах, моят ден - приказен ден, и мойта нощ - вълшебна нощ!"

Тук ще поместя една извадка, която намерих в дневника си, писана още нещо за специалния клас, по повод на едно запитване на една млада сестра.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...