2. Нерадостно детство

[Ани]

2. НЕРАДОСТНО ДЕТСТВО

Ние с брат ми много често ходехме у леля ми Комня и като отивахме у тях обикновено отваряхме долапа да видим какво има за ядене. Леля казваше, че яденето е за Иринка или за Гинка, а свако казваше: „Остави децата“. Дори съм си мислил, че свако ни е роднина, а леля - не. Веднъж дори й го казах, че тя не ни е роднина, а роднина ни е свако Слави Тодоров.

У лелини ставаха братски вечери и там се събирахме към 6-7 деца. Ние двамата с брат ми Атанас, кака Иринка, Гинка, Мара и Бонка и много естествено като стане по-късно и ни се приспи лягаме един до друг и заспиваме.

По същото това време леля Комня като ни събереше по 5-6 или повече деца ни учеше да пеем песни от Учителя: „Ний сме славейчета горски“, „Росна капко“ и други песни. После бащата на чичо Слави - дядо Тодор имаше до селото градина с овощни дървета и когато узрееха черешите, цялото село с изключение на по-възрастните ставаха братя и сестри докато изядем черешите. Тази традиция продължи и свако Слави. Вместо да продаде черешите за пари, събираше хората от селото да ядат череши. Свако работи цял живот, но не построи голяма къща или апартамент като други хора. Но той посрещаше редовно гости. Дори имаше стаичка за гости и после направи стая за братски салон макар и от кирпич, където се събирахме да четем беседи и да пеем песни от Учителя и където правехме общи молитви.

Веднъж свако Слави ме извика, тъй като щяхме да имаме братска вечеря. Даде ми една банкнота от 100 лева и една торба за продукти. На село имахме бакалница, но там продаваха по-скъпо и той ме прати в съседното село Даутлий, да взема от кооперацията за бакалски стоки някои продукти. Магазинера ни беше познат. После освен банкнотата свако ми даде бележка какво да купя и аз като отидох при магазинера - бати Димитър, дадох му бележката и банкнотата от 100 лева. Той приготви продуктите и аз ги сложих в торбата. След това той си направи сметката и ми подаде бележката с остатъка от парите. Аз взех торбата и тръгнах по пътя през баирите. Като се изморих по пътя седнах, извадих бележката и почнах да вадя от торбата покупките и да проверявам какво съм купил. Реших да проверя и парите, които ми върна магазинера. Като проверих парите забелязах, че излизат 100 лв. само че дребни пари. Отидох си на село и казах на свако, че бачо Димитър ми е върнал парите, които са дадени за покупки. Свако след като провери сметката ми каза да взема бележката и парите и да ида отново при бачо Димитър и да му кажа да си вземе парите за продуктите. Това нещо ми направи много силно впечатление тогава, но и сега си мисля върху това, че свако не взема да уреди сам тоя въпрос, а възложи на мене, защото да не би да помисля, дали свако ще върне парите. Свако беше умен и добър човек, помагаше на бедни вдовици и страдащи хора и на нас. Той имаше магаренце и с него пренасяше дръвца, едно друго и услужваше каквото може.

Баща ми като се оженил за мама й дал жълтици, но веднъж мама като се върнала от някъде видяла сандъка отворен, дрехите разхвърляни и леля ми Станка (сестра на баща ми) се готвела да избяга в Бургас със жълтиците. Баща ми като се връща, майка ми му казва това нещо и той тръгнал по пътя за Бургас, настигнал леля ми и й взел жълтиците. Когато си дошъл вкъщи майка ми му казала: „Колю, на мене жълтици не ми трябват, като отидеш в Бургас ще ми купиш една машина за шиене“. Тогава баща ми купил една шевна машина „Сингер“, която съществува и до днес - у Юлия, снаха ми.

Бях може би 9-10-годишен, понеже мама беше много работлива, идваха сватовници от разни села, да я сватосват. Имаше един човек, казвахме му бачо Стоил, приматарин-амбулантен търговец. Той продаваше платове, пестил, на който викахме габровски шоколад, сладкиши и др. Той обикаляше с каруцата си селата, поставяше сергия и продаваше. Като отидем при бати Стоил, той ще ни даде по една кутия локум, ще ни даде бонбони и др. На другите деца не даваше. Ние отивахме при мама и й казвахме това нещо. Ние нали не разбираме, а той пращал сватове, мама да му стане жена. Обаче нищо не стана. Така една вечер пристигнаха от село Даутлий две жени с мъжете си. Те идваха много пъти, но аз нали бях малък, не разбирах от такива работи. А тогава полюбопитствувах да чуя какво ще се говори. Та в стаята огнището имаше голям комин, а ние близо там спим. По едно време гостите започнаха да приказват за някой си богат човек от Даутлий, с много имот, много добитък, приказваха, обещаваха. После млъкнаха. По едно време мама им вика: „Какво, привършихте ли?“ Те казват: „Да, сега ще чакаме, да видим ти какво ще кажеш“. И аз слушам. Мама казва: „Вижте какво, моя мъж го убиха на фронта. Той ми остави две дечица. По право бяха три, но едното се помина. Вярно, че работя денонощно“. А аз не бях виждал по-работлив човек от мама. Като лягаме да спим, като се събудим, тя все работи, преде ли, тъче ли на стана разни платове и др. или пък шие на машината. Почнаха дори да й викат Мара-шивачката. Почти в цялото село нямаше друг да шие. Един ден даже, тъй както шиеше, аз вземах да въртя ръчката на машината. За пръв път тя ме удари по ръката и ми извика: „Друг път да не те видя да въртиш машината. И казва мама: „При тоя богат човек работата ми няма да бъде по-малко. След това, вие не ми казахте, той има ли деца, няма ли? Но ние сме млади, може ga преродим някое дете и след това така ще стане, че моите деца ще трябва да ги нагоня и те ще ходят немили-недраги, без баща и без майка“. Това нещо на мене ми се запечати в паметта и целия неин живот. Когато бяхме по-късно на Изгрева, тя ми викаше: „Гради, от всичко най-много се радвам на това, че ти ме доведе в София при Учителя“. А пък това нещо така се записа в съзнанието ми като на магнетофонна лента. И аз ходя къде ходя, обаче винаги гледах, за мене има или няма, но за мама гледах винаги да бъде удовлетворена.