31. Годеница

[Ани]

31. ГОДЕНИЦАТА

През есента на 1941 г. работех в пристанище Сомовит и често пъти отивах до Русе. В Русе беше седалището ми, от там получавах пари, материали и между другото се виждах на беседи със сестра Катя. Със сестра Катя се бях запознал в София още през 1932 г. у сестра Мария-шивачка (роднина на сестра Веска. Последната получи в последествие апартамент благодарение на това, че гледа леля си Мария преди да почине.) Сестра Катя идваше често у сестра Мария. За сведения сестра Катя беше медицинска сестра. Тогава работеше в София. Но тя се беше преместила от София в Русе като милосърдна сестра и идваше на беседа. С нея идваше и една друга милосърдна сестра на име Елена Попова, тя пък от Русе. Двете живееха заедно. С течение на времето ние станахме близки и така на няколко пъти ходихме на „Свирчовица“ на братското лозе и един ден като разговарях със сестра Елена, тя ми вика: „Брат Гради, аз вече станах вегетарианка. Щом ти си вегетарианец, защо и аз да не стана вегетарианка“. За сведение, сестра Елена беше учила в американския колеж в Ловеч, но когато баща й починал трябвало да напусне колежа и тогава постъпила в немското училище в Русе, което и завършила.

В Русе обикновено нощувах у брат Петър Филипов. Веднъж ще пътувам сутринта от Русе за Самовит. Станах много рано, нали ще пътувам и като отидох на пристанището гледам така една позната фигура. А то беше студено и тя с балтон, ръцете й в маншон от бяла кожа и кога гледам, то сестра Елена. Викам й: „Какво правиш тук?“ - „Дойдох да те изпратя“, отговори тя.

Аз й казвам: „И тая хубава, вчера бяхме заедно там със сестра Катя“ - те нали живееха в една квартира заедно, „днеска ще ме изпращаш. Толкова ли беше необходимо?“ Качих се аз на кораба, отидох в Сомовит и на другия ден ли какво, получавам телеграма, да отида в Русе. Аз се чудя какво става. А тя просто така, на шега ли какво, пак да ме виждала. Отивам в Русе и й казвам: „Може ли такова нещо, аз съм на работа, която трябва да довърша до нова година, да я предам, нали?“ Както и да е, мина това и един ден, може би след няколко дни Елена ми казва: „Гради, аз съм много самотна. Баща ми умря, майка ми също, нямам никого. Имам един брат, но той не се интересува от мене. Ако искаш, да се съберем, да прекараме живота заедно“. Аз я погледнах така и й казах: „Сестра Елена, аз ще питам първо Учителя. Каквото каже Учителя, това ще сторя“. Тя се съгласи. След няколко дена, като отидох в София, попитах Учителя и Той ми каза: „Тя, любовта годява хората, любовта ги жени!“ и нищо друго. Аз почаках малко, дали няма да ми каже още нещо, но Той нищо не каза. Целунах Му ръка и на другия ден ли какво заминах за Русе. Русе беше за мене все едно квартал Младост с центъра на София. Когато исках си пътувах, имах карта, нали? По Дунава, по железници, където желая. Като се върнах в Русе се срещнах с Елена и й казах: „Аз бях при Учителя и Той ми каза, „че любовта годи хората, любовта ги жени“ и мисля, че с това нещо Той си даде съгласието“.

Мисля, дали не беше същия ден или няколко дена след това ли какво, пак се видяхме и тя ми каза: „Хайде да се поразходим и оттам ще минем покрай гробищата, да ти покажа гроба на баща ми, на майка ми“. Викам: „Добре“. Обикаляхме там, разхождахме се и като стигнахме гробищата, но преди да ги стигнем още минаваме край казармите и тя се спря за един момент и ми каза: „Брат Гради, искам да ти кажа нещо, което рано или късно ще го научиш. По-добре да го научиш от мене, отколкото от чужди хора“. Отговорих: „Добре, кажи го“. Тя ме изгледа така и каза: „За сведение, аз съм излъгана от мъж“. Понеже аз държах много на морала и в момента й казах: „Остави ме малко сам“. Аз се помолих в себе си, обърнах се към Учителя да ми съдействува, да зная какво да направя и как да се отнеса в случая. И вътрешно в себе си я приех такава, каквато си е тя. Настигнах , а тя ме гледа сега, какво ще й кажа. Казах й: „Елена, приемам те такава каквато си. Повече няма да се разправяме за това“. Оттам отидохме, видяхме гроба на баща й, на майка й и после се прибрахме. Като вървяхме с Елена решавахме кога и как да се сгодим. Тя ме гледа така и казва: „Каквото кажеш, това ще направим“. Казах й: „Понеже ти си сама тук, а аз все пак в София имам майка, брат, близки, ако искаш, точно на Нова година или по-добре срещу Нова година да се сгодим. Това да стане в София“. Тя се съгласи. Аз дори вземах мярка за пръстена и след няколко дена заминах за София и с това решение останахме, че тя за Нова година, като си вземе отпуска ще дойде в София.

Добре, но като минаха няколко дни и наближи мисля една седмица до Нова година, получих обширно писмо, в което пишеше, че трябва да отида в Русе да се сгодим. Аз помислих, правих, струвах, минаха един-два дена ли, отидох на пощата, централна поща и пред мене имаше един другар, който говори по телефона с Русе и след като излезе той, чиновничката ме покани за разговор, обаче почнах да викам - ало, ало, но минаха няколко минути, никой не се обажда. Аз излизам и казвам: „Госпожице, (тогава нямаше другарко) никой не се обади“. „Чакай да проверя“, каза тя и като провери каза: „Ами станала е някаква авария, имало е силен дъжд и студ и телефонните жици са се прекъснали поради леда и кога ще може да се говори не мога да ви кажа“. Аз си спомням, че чаках час и половина да говоря, обаче не се състоя разговора и тъй като бях обременен от голямата скръб, че не можах да се събера с Елена, отидох направо при Учителя и Му разправих, че сме решили да се сгодим в София срещу Нова година. Как тя се съгласи и как сега ми пише, че не желае да дойде в София, а аз да отида в Русе. Учителят ме погледна и каза: „Няма да й пишеш, няма да пращаш телеграма. Тя, рекох, трябва да дойде тук“. Много строго ми каза това. Викам: „Добре, Учителю“. Тежкият товар, скръбта, която имах паднаха от гърба ми и така аз се успокоих. Това беше през седмицата. Но по едно време получих телеграма със следното съдържание: „Чакай ме, един кой ден, в толкова часа пристигам“. Мисля, че беше два дни преди Нова година. Кога беше и кой ден точно Нова година не си спомням. Както и да е, аз на съответния ден и час отидох на гарата и я посрещнах. Първата дума, която чух от нея беше: „Гради, ние говорихме да вземем такси, да отидем до Изгрева, но няма да вземаш такси“. Аз също бях решил да не вземам такси, а с трамвая да идем до „Йорданка Николова“ - колелото, тогава трамвай N1 пътуваше до там. От там слязохме и по снега през гората отидохме на Изгрева. Обаче, защо не трябвало да вземем такси, нито я питах. Имахме други разговори. След това слязохме в града, ходихме да получим пръстените, аз й направих някои подаръци за годежа. За сведение, аз не носех тогава никаква шапка. Ходех гологлав без шапка. Тя каза: „Искам да си вземеш шапка!“ Казах й: „Аз не съм носил шапка, нито калпак, нищо досега“. „А, ще си вземеш шапка“, казва тя. „Добре“, отговорих. Имаше един магазин на „Алабин“, Симеонов ли беше какво. Той беше най-добрия шапкар в София. Влязохме в магазина и вземахме една шапка по нейно желание и по цвят, и по модел, така с периферия, хубава шапка, да приличам на гражданин, на чужденец. Оттам излязохме, ходихме пак тук-там с трамвая, прибрахме се и за сведение с шапката какво стана, след като я платихме на касата... повече не я видях. Къде я оставихме, какво стана, нищо не помня, нито тя помни. Нали влюбени хора, какво да ги правиш. Вечерта срещу Нова година, като вечеряхме, правихме, струвахме, като стана 12 часа през нощта станахме, направихме си молитвичка нещо, едно друго. Мама беше, брат ми и ние. Разменихме си пръстените нали, впрочем аз й сложих пръстена на пръста и тя сложи мой пръстен на мене и т.н. подробности. От там казах: „12 часа е, Учителят сигурно ще държи беседа както обикновено“. Отидохме в салона. А салона пълен с братя и сестри. Ние като влязохме в салона бяхме на голямото внимание, особено тия, които са имали някакви намерения към Гради. Както и да е, мина беседата, прибрахме се. На другия ден слязохме в града, купихме едно цвете в саксия бяло, цъфнало и го поднесохме на Учителя. Той го прие много любезно, на обеда обядвахме и след това, на другия ден ли беше ще я изпращам за Русе. Като вървим от Изгрева за града, аз й зададох въпроса: „Защо се отказа на идване от Русе от таксиметрова кола?“ Бог да даде светлина на Катя, тя й била казала, да не се качва на такси, защото той можел да я отвлече. Аз я гледам, пък се смея и викам: „По-голямо отвличане от това има ли, нали ще се годим, ще се женим. Какво ще бъде, да не те заведа вкъщи ами да те заведа някъде, да те отвличам“. Както и да е, отидохме на гарата, вземах й билет първа класа, качи се тя на влака и потегли за Русе, а аз се върнах у дома.

Щях да забравя, че преди тя да си тръгне за Русе, д-р Жеков ни направи снимки на Изгрева. След това идва Коледа и аз казах на мама: „Мамо, аз ще отида пак в Русе“. И тя ми казва: „Ех, ами сега като не отидеш, кога ще отидеш. Иди да видиш Елена.“ Аз се качих на влака и отидох в Русе. А тогава имаше голям студ, голям мраз. Отидох направо в квартирата на Елена. Нали живееха с Катя в една квартира. Обаче звъних, чуках, правих, никой не се обади. Няма никой. От там отидох при леля й. Тя имаше леля, която познавах. Викам: „Търся Елена, но я няма“. „Не ми се е обадила“, казва леля й. Минаха часове, ходих тук, там и все отивам, но няма я. По едно време почва вече да се мръква и аз отивам у брат Петър. Тъкмо приближих къщата на брат Петър, пък понеже беше студено и плъзгаво, лед, плъзнах се и си ударих доста зле главата. Отидох при брат Петър, те там ме посрещнаха, нали и там лежах няколко дни с ударената глава и по едно време пристига Елена, научила, че аз съм в Русе и понеже знае, че няма къде другаде да бъда, ще бъда при брат Петър и идва там. И вместо да изкаже някакво съжаление или нещо друго, почва да ми се кара, защо съм дошъл и т.н. Викам й: „Дойдох да те видя, нали сме божем годени. Питах мама и тя си даде съгласието“. Както и да е минаха няколко дена, мене ми се подобри състоянието и после се събрахме пак у нея заедно. Излязохме двама с Елена и първия път отидохме у леля й. Леля й я пита, къде е била. Ами бяхме някъде на гости. А за това, че се сърди гдето съм дошъл, леля й каза: „Едно време ние с вуйчо ти, той беше военен, минахме Стара планина през зимата, за да се срещнем, нямаше превозни средства тогава. Ами че сега, това са най-хубавите години, които минавате. Та Гради не е виновен толкова, ами ти си виновна, че те е нямало“. Както и да е, прекарахме един-два дена там. Катя също беше там и после аз пак се върнах в София. Като пристигнах, на обед пак отидох в столовата и седнах да обядваме. А в това време имахме една сестра Шишкова, тя седеше винаги пред Учителя с молив и тетрадка и каквото каже Учителят, тя го записваше. Като ме видя, понеже отидох малко преди обяда, тя ме викна: „Брат Гради, ела да ти кажа нещо. Тебе те нямаше...“ И сестра Шишкова ми разправи, че брат Жеков, понеже ми направи снимка с Елена, я дал на Учителя да я види. Брат Жеков я увеличил и оцветил и Учителят като вземал снимката, казал: „Вземах те, рекох, но кога ще те върна“. Всичко това сестра Шишкова го записала. „Ама“, казва, „Той, Учителят се смееше така, нали на шега говори“.

Мина известно време и аз пак отидох в Русе. Обаче преди да тръгна, нали винаги се обаждах на Учителя. Като отидох в Русе, сестра Елена ми казва: „Гради, иди да вземеш малко плодове!“ Викам: „Добре“. Отидох при братя Маркови, които имаха голям магазин за хранителни продукти и плодове и вземах не един килограм, а цяла касетка с ябълки и се връщам. А нали Катя и Елена живеят заедно, не бяха на работа. Като влязох в стаята с касетката с ябълки, какво да видя. Двете като се хванали за косите и си пляскат шамари, дърпат си косите. Аз седя така на страна и гледам неутрален като, че съм на театър. В това време Елена вика на Катя: „Той е мой годеник и това, което носи, той го носи за мене. Не ти да ядеш повече от мене“. Катя я гледа и казва: „Той е твой годеник, но ти като каза, че ще бъдеш вегетарианка, къде беше за Коледа, два-три дни, по празниците? На гуляи и флиртове!“ Аз само слушам. „Сега ядеш кюфтета, пържоли и т.н., продължавах стария живот както преди годежа“. Аз нищо не направих, нищо не казах. А пък често пъти когато отивах у Елена, тя имаше приготвено ядене с месо и ме караше да ям от соса на яденето.

След някое време аз ходих някъде по пристанищата, да прегледам някои постройки или пък във връзка с някои нови строежи. След това се връщах в София и когато отново ще тръгвам за Русе пак отидох да се обадя на Учителя и тогава тръгнах за Русе. Като отидох там Елена си взе два-три дни отпуск. Катя я нямаше. Не зная къде беше, дали командировка или другаде. Понеже Елена ми беше казала, че била излъгана от мъж нали, аз вътрешно си казах, докато не се венчая, няма да правя никакви сближения... И така след това се върнах отново в София на Изгрева. Отивам и чукам на вратата на Учителя. В това време Учителят отваря вратата на антрето и преди да Му целуна още ръка, още като ме видя, каза: „Много добре си изигра ролята“. Обаче в момента не се сетих за каква роля става въпрос.

А ето трябва да ви кажа, че след годежа бях ходил на пазара, където бях видял много хубави ябълки и вземах от тях за около 30-40 души. Така да почерпя в трапезарията. Нали съм божем годеник? Имаше защо. Като отидох на Изгрева, дадох ябълките на дежурните сестри и им казах: „Като обядвате, раздайте ябълките нали, от брат Гради“. И когато дежурните раздали ябълките на Учителя и другите братя и сестри, Учителят като вземал ябълката в ръката си казал: „Тази година, които се сгодиха ще се разгодят“. Това нещо пак научих от сестра Шишкова, която го беше записала. Значи, първия път като щяхме да се годим, Учителят ми каза:“ Тя любовта ги годи, любовта ги жени“. Втория път ми каза: „Тя трябва да дойде от Русе тука“. Третия път като видял снимката, която направи д-р Жеков, на която бяхме ухилени и двамата, весели, казал: „Вземах те, но кога ще те върна?“ И накрая ми каза: „Рекох, много добре си изигра ролята!“ Значи, Учителят вижда през пространството и нищо не може да Му избегне, което потвърждава, че не е човек, а Учител, за което ние Го ценим и уважаваме.

Мина известно време и мене ме мобилизираха на турската граница. А като съм бил мобилизиран някой път са ставали престрелки. Знаех това от опит, защото 1940 г. бях запас, 1941 г., 1942 г. пак. Това ми беше трети запас. Помислих си, чакай да отида да си взема довиждане с Елена, защото всичко може да се случи. Брат ми пък беше получил съобщение да се яви в Плевен и му казах: „Тъкмо отивам и аз в Русе, ще пътуваме заедно“. Той не беше ходил в Плевен. Изпратих го. Като отидох в Русе пристигнах в работно време и отидох в канцеларията на Елена. А тя като ме видя, извика: „Защо идваш?“ Казвам й: „Ще ти кажа“. Тя се обади на началника си и ние излязохме. На улицата тя ме попита: „Не получи ли писмо от мен?“ „Не съм получил“, отговорих аз. „Мен ме викат войник и аз реших да мина, да ти се обадя.“ „Ами аз ти съобщавам, че ти връщам годежа и мисля, че си получил писмото“, казва тя. Отговорих, че не съм го получил и вървим към къщи. Като стигнахме до тях й казвам: „Елена, всичко това, което съм ти купил“, пък аз й бях купил много работи, бях я облякъл от главата до краката, „оставям ти ги подарък. Само те моля, да ми върнеш пръстена“. Така мисля, че бях чувал, мисля от Учителя, че пръстена е най-важен. Тя ме гледа така и си вади пръстена и вместо да ми го подаде така с ръка, тя го хвърли на земята. Той се търкулна някъде и тогава аз й казах: „Аз за сведение ти вземах ръката и ти сложих пръстена на пръста, а ти сега ще ми го хвърляш!“ „Ами, свали твоя“, казва тя. „Няма какво да го свалям. Моя си е мой, после в джобовете може да се загуби. Той ще си стои на пръста ми и аз като отида в София ще си го сваля“, отговорих. В същото време станах, казах „Довиждане“ и си излязох.

Но нещо съществено щях да забравя. След като се сгодихме, тя много добре знаеше, че аз едва съм завършил трети прогимназиален клас, нямах средства, след това започнах да уча занаят и т.н. Обаче, с когото ме запознаваше, било с жени или мъже, казваше: „Това е моят годеник Гради Минчев, инженер“. Аз й казвах винаги: „Абе, Елена, не се занасяй, така не ме запознавай, нали? Утре хората ще знаят, че не съм никакъв инженер и... това аз не съм го казал, ти си го казала и ще изпаднеш в неудобно положение“.

Та когато накрая Учителят ми каза, че съм си изиграл добре ролята, макар и тогава да не се досетих, защо и за какво е било, обаче впоследствие вече ми се изясниха много работи.

Мина някое време и аз бях в София и отивам към града. Като минавам край салона виждам сестра Балтова, Бог светлина да й даде. Тя ми извика:“ Брат Гради, къде отиваш?“ Викам: „В града“. „В момента“, казва, „има една сестричка при Учителя. Тя е от провинцията, за пръв път идва при Учителя, да я заведеш в града“. Аз се съгласих с удоволствие. Седнах на пейката и почаках. Като излезе сестрата, сестра Балтова ни запозна и ние тръгнахме за града. Като слизаме за града, вървяхме от дясната страна на шосето по алеята за пешеходци и сестрата ми казва: „Брат, в момента си много отчаян, огорчен си от една жена. Но понеже Учителят е около теб, Той ще ти помогне. Тази жена“, продължи тя, „много пъти ти е спъвала духовното развитие. Последният път“, казва, „ти си бил неин баща. Тя е родила незаконно дете и ти не си й простил. И тоя път тя идва пак излъгана от мъж и тя като ти изповядала това нещо, ти си мислил доста, но си й простил. В момента твоята кармическа връзка е скъсана с нея“. Сестрата, която ми каза горното беше ясновидката сестра Янка Грънчарова от Ямбол.

Мисля, че в края на ноември ни освободиха от мобилизацията и аз понеже бях започнал работа в Силистра, отидох в Русе, нали десетина години седалището ни беше в Русе, причина, за което беше донякъде брат Бертоли. При него толкова време учих занаят, той се отнесе с мене добре, а какво стана впоследствие. Излизам от някоя постройка ще срещна брат Бертоли и ми беше много неудобно, излиза, че се конкурирам с него. Затова реших да работя в провинцията, да се чувствам свободен. След като обиколих някои наши братя и сестри, ходих и до пристанището, една позната на Елена ме видяла и й казала, че съм в Русе. Елена я помолила да ме намери и да ми каже, ако обичам да се срещна с нея. Нейната позната ме търси на работа ли какво, видя ме и ми каза, че Елена ме моли, да се срещнем и да ми каже къде. Елена работеше около пощата, към пожарната, а наблизо имаше една сладкарница, в която преди време сме се срещали. Определих й час след работа и като отидох, за пръв път мисля Елена ме чакаше, вместо аз да я чакам. Като отивам при нея първата й дума беше къде ми бил пръстена. Казах й, че пръстена с бързината на охлюва ли, на костенурката ли, ако пътуваше щеше да измине километри. Викам: „Аз отдавна съм го свалил пръстена“. А тя носи пръстена си, който беше хвърлила на земята. Като седнах при нея тя започна да ми разправя какви мармалади правила, какви компоти, нали знаеше какво обичам аз. Все едно, че нищо не е станало. Добре, но като излязохме от сладкарницата, отидохме покрай Дунава, седнахме на една пейка и тогава аз й хванах ръката и си вземах пръстена. Тя се разплака. Казах й: „Елена, нали ти ме взема, ти ме върна. Няма защо да плачеш“. И така се разделихме окончателно. После след време тя казваше, че много съжалявала гдето ми е върнала годежа.

След известно време Елена дойде в София като преподавателка в училището за милосърдни сестри. Нали беше учила в американския колеж в Ловеч и беше завършила немска гимназия в Русе. После започна да си прави апартамент в София на ул. „Раковска“ с Катя. Тя искаше пак да се оженим. Аз живеех в барака тогава, но аз не се съгласих. След това, тя понеже много пълнееше отиде в Румъния-Букурещ в санаториум за отслабване и там.веднъж й направили операция, свалили й 9 кг мазнини. В същото време минала някаква епидемия - китайска ли каква, не мога да си спомня и я задига на оня свят и по тоя начин тя си отиде. Преди това Елена идваше много пъти вкъщи, мама добре я посрещаше, водил съм я на Витоша, независимо от всичко аз се държах към нея братски, коректно.