Jump to content

35. Мобилизацията


Recommended Posts

35. МОБИЛИЗАЦИЯТА

Мина известно време и ми съобщиха, че ме мобилизират. Трябваше да се прибера в София. Като отидох в София, отидох най-напред на Изгрева, после в Мърчаево. Но преди да отида в Мърчаево минах край моя близък да го видя и той ми казва: „Знаеш ли какво стана със сладкарницата?“ Викам: „Какво?“ „Ами падна бомба наблизо и направи доста големи разрушения.“ Аз отидох после и видях какво е станало и какво е останало от сладкарницата. Качих се на трамвая, отидох в Мърчаево и след като се поздравихме и поговорихме, казах: „Учителю, добре че ми казахте да пътувам, да се прибера, иначе от електромерите нищо нямаше да остане и в края на краищата щях да бъда виновен само аз, защото имах достатъчно време да се прибера в Каблешково“.
За сведение, както бях споменавал и по-преди, бях пет пъти запас. Дори веднъж като отидох в казармата, понеже нямаше както винаги дрехи за мене, началника, който събира войниците ми вика: „Абе ти защо не се обличаш?“ Казвам му: „Няма дрехи за мене“. И наистина, за моя ръст нямаше дрехи. Аз съм висок два метра и нося обуща 50 номер. Той ми вика: „Цивилен ще те взема, но пак ще те взема“. И така стана. Всички се облякоха, бай Гради с официалния си костюм, с балтона, с шапката, понеже беше студено през март. Всички се качиха във вагона както и аз от София за Свиленград. В Свиленград бях доста дни цивилен както през 1934 г. докато ме облекат, близо един месец. След това ме облякоха и така служех. На няколко пъти ме арестуваха, понеже ходя цивилен, като съмнително лице.
Така и тоя път като ме мобилизираха ни пратиха отново на турската граница. Качихме се на влака от гара Сердика, 6-ти пех. полк и потеглихме за Свиленград. Влакът се отправи според посоката, която му дадоха край гара Семинария, после минахме покрай Изгрева. Аз седя на конския вагон и казвам на войниците ,че живея там на Изгрев, даже им показах бараката, в която живея. Оттам за Свиленград. Като пристигнахме след известно време аз бях най-напред цивилен както обикновено. Отидохме да копаем окопи близо до турската граница,цялата рота. Един войник копаеше, а аз хвърлях пръстта. По едно време той докато да си отпочине, научил че съм от Бялото Братство и че живея на Изгрева, започна да разправя на войниците: „Познавате ли белите братя-дъновистите. Те стават сутрин рано лятно време, кланят се на слънцето, събличат се голи мъже, жени и играят“. Аз го слушах така, понеже имаше много войници и началници и си казах, нека да се доизкаже. Като свърши му казвам: „Ти лично видял ли си това нещо?“ „Не съм го видял“, отговори той. „Е, защо го казваш тогава?“ „Ами чул го някой“, отговори той. Ама преди това още вдигнах лопатата и му викнах: „Ако не кажеш истината ще те тупна веднъж, и без това сме дошли тука да умираме. Всеки момент може да дойде някой куршум от някъде“. А той, горкия, разтрепери се, вижда, че аз не се шегувам. Мога като нищо да го тупна по главата. Викам му: „Като не си видял няма да разправяш глупости. Аз съм от толкова години в братството, такова нещо не съм видял, а ти ще разправяш врели-некипели“.
Но преди да отидем на турската граница бяхме в село Момково. Там бяхме по квартири. Обикновено най-напред ни пращаха на учение, а на мене много не ми се ходеше на учение. А пък канцеларията на полка беше в училището. Гледам клозетите им са в много лошо състояние. Дъските разковани, мирише и т.н. В това време се видях с един мой приятел, с когото се познавах от преди, когато работех към СНГС - разни басейнчета, чешми и др. Той беше техник от службата. Казах му: „Мой човек, я направи един план за клозети на училището. Да вземем да им направим едни хубави клозети“. Той се съгласи и за няколко дни направи план, с който аз отидох при директора на училището, после при кмета и при командира на полка. Почти се уреди въпроса, да започнем и направим клозетите с тухли, с бетонна плоча и т.н. покрит с керемиди. Но в последния момент стана така, че плана за клозетите не можа да се осъществи. А то като че ли провидението го нареди, за да ме отърве от други неприятности.
Тук ще открия една скоба. Много възрастни братя и сестри си спомням случая, когато на 14.V.1936 г., около 14 часа Учителят е разговарял в салона на сцената с брат Иван Кавалджиев-музикант и в това време влизат двама яки мъже и се нахвърлят върху Учителя и единият Го е ударил. Този същият, който беше ударил Учителя се случи мой началник в Момково. Той не беше на редовна служба, а запас. Като човек, той не ме мразеше, обаче понеже съм човек от братството, много ме ненавиждаше. Много пъти, защото той ни занимаваше и разправяше за картечници и други работи, а аз не го гледах, така погледа ми не е в него, а настрана, но внимавах и всичко записвах на акъла си, защото на няколко пъти той ме изненадваше: „Гради Минчев, ти не внимаваш какво приказвам. Я стани и повтори какво говорим сега?“ Аз станах и повторих какво е казал... Гледах изобщо, каквото е говорил напоследък, пък и другото да го запомня. Той ме тормозеше по тая линия, че съм от братството, но иначе не беше груб с мене. Правих, струвах, дадоха ми суха храна, той може дори да ми е помогнал, защото аз бях зачислен като телефонист в картечна рота, обаче ме бяха изпратили във ветеринарната лечебница и бях по квартири с войниците от нашата рота.
Един ден всички войници отидоха да си пасат конете. Аз останах в квартирата си. По едно време идва един войник и хазайката го води при мене. Той й казал: „Търся Гради, инженера“. Аз чух това и се обадих: „Аз съм Гради“. „Ела“, каза войника, „веднага при командира на полка, вита те в училището“. „Добре“, рекох, „обличам се и идвам“. В това време вземах метъра, с който ходех постоянно, отидох в училището, в канцеларията, почуках и влизам. Гледам командира на полка седнал на стола, но разтревожен,- чак трепери. Казвам: „Добър ден, г-н командир“. „Седни, Гради“, отговори той. Седнах и той започна: „Знаеш ли какво става. Получих съобщение, че утре Негово Величество цар Борис в 10 часа ще бъде в Момково и ще прави ревизия на войската. Пък той е един човек, ходи къде ходи, най-напред ще отиде в клозетите да види къде ходят войниците. Значи, трябва да се направят клозетите“. Казвам му: „Г-н полковник, дайте ми един бял лист и един молив да направя план за работа. Както знаете, аз бях ви казал преди, всичко беше готово, да започнем един нов, хубав клозет. Аз бях научил всички зидари, дърводелци, бояджии, обаче като спряха работата, така остана всичко“.
В това време аз си направих план за работата. Излязох вън където беше командира и му казах: „Г-н командир, заповядайте да ви кажа как мисля да се изпълни задачата. Понеже аз съм редник, ще ви моля да ми дадете един от вашите офицери, който да дава командата. Аз ще му казвам какво трябва да направим, а той ще се разпорежда по-нататък“.
Командирът извика един от неговите подчинени, мисля че беше поручик. Казах му, че на първо време ще ми трябват на всеки 50 минути по трийсет войника. Ще вземат кирки, лопати и ще започнат да копаят. Второ: Ще искам да се извикат няколко души, които познавам от кои роти са и т.н. да се извикат разни майстори, дърводелци, зидари и т.н. Ще трябва да изпратим някои от тях да отсекат дървета, с които да направим скеле върху, което да сложим клозетите. Дърводелците трябва да намерят и отсекат подходящи дървета. После най-важното беше една каруца с двама войника бояджии, а идат в Любимец да купят вар, да вземат няколко дъски от склад, с които да закърпим клозета и после да го варосаме. Всичко това поручика си го записа, от кои роти да вика войниците и т.н. През това време аз пък си направих колчета, вземах, опънах канап, извиках един фелдфебел ли беше или офицер и той да си каже мнението. Аз бях избрал място, но все пак, добре е и друг да види къде и как ще се прави всичко. Като забих колчетата изкопахме един трап към седем и половина метра дълбок, защото целият клозет беше към осем метра дълъг на два метра ширина. Като дойдоха войниците отначало започнаха да се сърдят. Казвам им: „Вие ще работите по 50 минути и ще си отидете, а пък аз докато не стане клозета няма да мръдна от тука. Какво да правя. Това е заповед и аз най-малко съм виновен за това“. В това време минават 50 минути, аз гледам на часовника и казвам на войниците, че са свободни. Офицерът казва: „Как ще са свободни, няма ги още другите войници“. Аз му отговорих: „Не отговарям за това. Аз отговарям пред тия, на които казах, че ще работят 50 минути“. И офицера като видя, че няма лабаво нареди така, че още едните войници не са свършили и идва смяната. До вечерта всичката груба работа беше направена. Пристигнаха бояджиите от Любимец с варта, пристигнаха дърветата с шумата и клонете както им бях казал. По едно време чувам, че се стреля. А пропуснах да ви кажа, че преди една седмица един от нашите коне както ги хранихме на хармана, а там имаше колове и на един кол, не зная как стана, но му се измъкна задния крак от седалището където е ябълката, нали? Да се лекува, не може, трябва да се застреля. И кого да накарат да извърши тая работа, възлагат я на мене. Извика ме именно този началник,който беше ударил Учителя и за когото бях говорил по-преди, в канцеларията. Там се бяха събрали няколко души офицери, фелдфебела, ротния командир и много любопитни войници, на които моят началник беше казал, че Гради ще трябва да убие коня. Като ме извикаха ми казах, че конят трябва да се убие и че се паднало аз да го убия. Гледам така и по едно време вземах свое решение и им казах: „Свободен ли съм?“ казаха: „Свободен си, само да знаеш, като дойде заповедта от дивизията трябва да я изпълниш“. Викам: „Добре“. Навън се бяха събрали „най-добрите ми приятели“, които обичаха да се заяждат с мене за вегетарианската храна и т.н. Викат: „Да, няма да ядеш месо ама сега ще убиваш коня“. Отговорих: „Аз за сведение ще застана до коня когато ще го разстрелват, да разстрелят и мене, но коня няма да го убия“. И това нещо се носи няколко дни из казармата и целия полк знаеше, че аз ще трябва да убия коня. Добре, но тия, които не ме обичат казах, че няма да убия коня и на тия, които ме дразнят, също. Като се върнах вечерта от училището викат ме право в канцеларията и започват да ми се карат и викат: „Ти нали трябваше да убиеш коня, къде избяга, къде се скри?“ Казах им: „Извинявайте, но аз не съм се скрил, а още от сутринта съм бил при командира на полка в училището. Нямаше време на никого да се обаждам. Наредено ми беше да се заема с направянето на нови клозета поради това, че утре в 10 часа ще пристигне царят. Ето, едва сега се прибирам“.
На другата заран станах рано, отидох в двора на училището и започнах работа. По едно време викам на офицера, че ще трябват 60-70 души войници. А денят се случи неделя. Сложихме дълги чамове дървета, направихме няколко отвора и по два метра и половина - три метра дървета, пъхнахме ги, войниците застанаха и като извикаха едно, две, три вдигай и те вдигнаха целите клозети и ги преместиха на готовата рамка. След това вземахме клоните, хвърлихме ги в ямата на стария клозет, листата също, после засипаха ямата с пръст. В това време други войници изваждаха дърветата, с които беше окръжен клозета, за да го вдигнем, други взеха дъски да изкърпят клозета, бояджиите взеха да си бъркат варта. Всички работеха повече от трескаво, нали ще пристигне царят. По едно време пристигнаха офицери, които бяха специалисти при правенето на понтони по Марица. Те се сърдеха на командира, че ги е пренебрегнал и дал работата на мене да я ръководя. Командирът каза, че така е намислил и така е направил. Към девет часа всичко беше готово. Отидох при командира и му казах: „Г-н полковник, заповядайте да видите какво сме направили“. „Ама готово ли е?“, пита той. Викам: „Готово е всичко, елате да видите“. Той дойде, отваря вратите, всичко направено, варосано, мирише на чисто. Трапа засипан с клони и пръст, отгоре насипаха вар, стана една могила като гробница. Значи нямаше още и девет часа, а всичко беше готово. Само едно нещо се случи накрая, че царят не дойде, обаче клозетите станаха. И най-важното, което беше, че Гради отърва един голям тормоз, щяха да го строят за коня да го стреля, а той нямаше да стреля и така приключи тая работа. При това разбрах, че моят началник, който ме тормозеше за вегетарианството, той застрелял коня. Именно същият тоя, който беше ударил Учителя през 1936 г. Още от начало когато съм показвал моята барака на Изгрева и той разбрал, че съм от братството се похвалил на някои войници. От тях научих това нещо. Но по-късно научих от някои братя, че той бил ходил, няколко дни след като ударил Учителя или още на другия ден и се извинил за това нещо, но подробности не зная. Този, който посегна върху Учителя и разстреля коня се казваше Райков.
Бележка на редактора:
През 1936 г. е съдбовна година за Братството. Нанесен е побой върху Учителят. Учителят получава парализа на ръката и кракът и заминава на Рила, като след 45 дни оздравява и се връща отново на Изгрева. Лицето, което беше извършило побоя и покушението срещу Учителя бе познато на Гради. То бе неговия ротен командир през време на неговият войниклък. Той го цитираше много пъти, но никой не желаеше да му запише името, да запише името на един предател и на един Юда. По тази причина всички го знаеха кой е, но никой не го записа на хартия и да се предаде впоследствие като покушител върху живота на Учителя. Онези, които го знаеха си заминаха, не го казаха, той се забрави и така остана. Но този човек като личност съществуваше. Беше известен. Както съществуваха и онези сили на разрушение, които се проявиха чрез него и нанесоха побой върху Учителят. Той трябваше да остане с име. И така този човек остана без име, а той имаше име, защото имаше и своята отговорност, а на Рила Учителят беше казал: „ Този път това беше повече от Голгота“. Защо ли? Защото има едно друго изказване на Учителят, а то е следното: „Ако преди2000 години дойде Синът, то сега е дошъл Бащата“. Затова тук беше дошъл Бащата. И тук: „ Това беше повече от Голгота“. А кой е Бащата? Кой е Отец? Това е изявения Бог, когато се проявява Божествения Дух. Изявения Бог, това е проявеният Божествен Дух, който бе слезнал и бе в Учителя Дънов. И никой не се намери да отбележи името му, на онзи, който беше нанесъл побой срещу Учителя, срещу изявения Бог и проявения Божествен Дух чрез тялото на Учителя. Никой. Според Гради, побойникът на Учителя се казвал Райков, неговият рожден брат е бил съдия. Накрая го открихме. Това не се дължи на това, че този случай трябваше да се забрави и да се отнесе от времето и да се заличи. Това се случи и за това има причина, има космически причини, но този цикъл, който се беше повторил преди 2000 години, трябваше да се повтори и тук. И той трябваше да завърши с разпъването на Христа в онази форма, която днес се беше проявила по друг начин. А Учителят беше казал: „Втори път Христос не може да бъде разпънат по същия начин“. А тук отново беше разпънат Христос в човешката му форма. Учителят възкръсна. Всички бяха свидетели на Възкресението. А в какво се заключаваше то? В нещо много естествено. Учителят оздравя и продължи своята работа да завършването на слънчевия цикъл на Школата, която бе от 22 години. А това беше от 1922-1944 г. Или от 1936 година до 1944 година Учителят продължи да работи в добро здраве и със същите сили приключи работата на Школата, т.е. да предаде Словото си за Шеста раса, която трябва да дойде на земята.
В Него бе Божественият Дух - Той бе Божия син, роден от Духът.
В Него бе Господният Дух - Той бе Божия Служител със Силите Господни.
В Него бе Христовия Дух - Той бе Божия Обединител, т.е. Всьо и Вся във Вселената.
Един ден помолих ротния командир, неделен ден ли беше или някакъв празник, да ме освободи, да отида до село Левка, Свиленградско. Там живееше един наш брат Мирчо се казваше, възрастен човек, но много хубав приятел. Той идваше често на Изгрева и е нощувал в братската стая, за която имаше грижата мама както и аз. Впоследствие разбрах, че и брат Атанас Янчев бил от същото село. С него се запознах на Изгрева по-късно. Ротният командир ме пусна и аз отидох в село Левка. Аз знаех, че там има двама или трима наши братя-войници, но те бяха пръснати по квартири. Попитах брат Мирчо къде мога да ги намеря. „Най-добре ще ги намериш като вървиш от тук нагоре от селото. Там има малка рекичка. А те отиват там неделен ден, операт се, обядват, седят и приказват. Там са“, каза той. И аз тръгнах в тая посока и по едно време слушам да викат: „Гради, Гради...“ Аз тръгнах по посока на гласовете и като отивам, гледам брат Колю Йорданов, брат Крум Въжаров и брат Величко Недев. Последният се ожени по-късно за една адвентистка^ мисля че беше, с която живееха на Изгрева. Но той почина, а брат Колю Йорданов и брат Крум Въжаров са още живи, Бог здраве да им дава. Обядвахме там наедно. Аз носех доста кашкавал, черпих ги и те ми викат: „Ами как ти дават суха храна?“ „Ами дават ми“, отговорих. След това тръгнахме всеки по своя път.
Трябва да ви кажа, че фелдфебела при когото работих при ветеринарната лечебница, той много не ме обичаше. Стана така, че ми спря сухата храна. По едно време обаче излезе заповед да се правят сандъци за пушките. Стана въпрос, че ще правим поход от Момково до Ямбол. Извикаха ме да правим сандъци. А пък аз, както знаете, познавах всички дърводелци. Казах им: „Извинявайте, но гладна мечка хоро не играе. Ами вие ми спряхте храната от кога... Аз съм почти гладен, не мога“. Веднага наредиха, та колкото дни не ми бяха дали суха храна, дадоха ми я и тъй направихме сандъците. А то защо било, да заключват пушките в сандъците с катинари, защото руснаците вече идват в България и войниците ако носят пушките ще избягат всички по шумата.
После ме извикаха с други войници в Ямбол. Там правихме едни казарми и работихме като майстори. Аз работих мозайка тогава. Имаше работа за мозайкаджии. Беше лятно време и един ден се разхождам покрай Тунджа. Имаше плодове по градините и по едно време гледам един войник изскочи от една градина, гони го стопанина, но аз го познах, и той беше майстор. А всички майстори спяхме в едно училище. Другите войници спяха на лагера, а лагера беше към циганската махала докато училището беше към Марица. Стопанинът като излезе от градината, там имаше фабрики, предачни, тъкачни и вместо другия войник, който избяга, той хвана мен. Викам му: „Аз не съм“. Но той казва: „Ти го познаваш“. „Аз се разхождам тука“, му казвам. „Ти си висок и довечера като ви строят аз ще дойда при началника“, вика той. Всъщност аз познавах войника, но не го издадох. Обаче преди да ни строят предварително аз го извиках и му казах, че градинаря хвана мен, че аз съм бил в градината и съм крал плодове. Казах му: „Ако дойде, без да те издавам, ще излезеш и ще кажеш, че си ти да не казвам на командира, че той да се ядосва, нали?“ И така по това време идва градинаря и ние сме строени. Идва право при началника, разправя му и сочи мен. Нали аз забивам колеца като най-висок. Оня войник като видя, че хванаха мен, отдели се от строя, дойде и вика: „Г-н началник, аз бях влязъл в градината“. По такъв начин аз се отървах от обяснение, а войника от бой. Казаха му друг път да не влиза в градината. Така приключи тоя случай.
Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...