Jump to content

АТАНАС МИНЧЕВ. 1. Вдовицата и сираците от войната


Recommended Posts

АТАНАС МИНЧЕВ (8.08.1914-29.05.1993 г.)

1. ВДОВИЦА И СИРАЦИ ОТ ВОЙНИТЕ

Роден съм в с. Каменар, Бургаска област на 8 август 1914 г. Баща ми имал нива до манастира „Свети Георги“ в Поморие и там на нивата съм се родил. Баща ми е бил строител на къщи, а майка ми домакиня. Били сме четири деца, от които две са умрели. Останали сме двама - аз Атанас Минчев и брат ми Гради Минчев, които досега още сме живи.
Баща ми като строител имал е проблеми с работници и мама му казва: „Кольо, я събери твоите братя, а те били четирима братя и една сестра и работете заедно, чужди хора не ви трябват“. А според това, което съм чул, дядо Минчо, който умря при нас, в нашата къща, бил баща на баща ми, бил прокълнал тези деца: „Да се чуват, но да не се виждат“. И тая съдба като че ли ги постигнала.
Случва се, че баба Станка умира и той дядо Минчо сам човек е останал. Мама убеждава татко ми да приберат всички братя и сестрата при себе си, правят една строителна бригада и работят заедно в Каблешково, където съм почти расъл, това село близо до Каменар на два километра, е половината строено само от баща ми. Даже преди 20-30 г. когато отивам да обиколя родния си край минават през Каблешково, разглеждам където съм расъл, където баща ми е минавал и ето едно дете ме спира и вика: „Един дядо те вика“. Обръщам се, дядо Костадин, този, който вижда в мене баща ми. Поздравяваме се и той пита: „Вие не сте ли на Колю син?“ Казвам: „Моля ви, кажете ми нещо за него, защото не го помня. По какво ме познахте?“ „Същата походка, същите ръце, същата фигура. Имам да му давам пари. Той ми построи къща и не можах да му се отплатя“. Казвам: „Дядо, аз не съм атеист, горе на небето ще му плащаш с лихвите. Сега пари имам“. Така се разделихме и двамата с едно хубаво чувство.
А баща ми е убит при първите куршуми на Балканската война.
Мама през деня е на нивата, а вечер като ни нахрани сяда да преде, да плете и пее тъжни песни, плаче и пак пее тъжни песни и после весели. Аз бях вечно в скута й така сгушен и слушам как мама пее и това ме унасяше много и заспивах в скута й. Закърмен съм с песните на мама. И от тази музика и песен, която съм слушал в разстояние на години след време започнах да пея песните, които пееше мама - народни песни, че градски песни - ту тъжни, ту весели. А мама чудно пееше.
Сутрин се събуждах от песента й и разбира се на креватчето ми и съм убеден, че от дете съм музикант, син на работник. Аз самия бях работник, успях да постигна тая музика, разбира се аз станах музикант, така да се каже аз станах професионалист. Свирех в оркестри. Само веднъж съм давал концерт в живота си. Станах музикант-занаятчия, но това е голям скок за селото. Аз съм зодия Лъв. Разбира се аз се отличавах от малък с устрем и това ми даваше самочувствие да се хвърлям напред. И още от малък учителят ми, който се казваше Янко Андонов ми помагаше. Той загина като комунист, убит в сливенския балкан и паметника му е в Поморие, в градската градина. Първият ми учител беше Янко Андонов. Той казваше на мама: „Маро, Атанас може да закъснее за училище, ваканцията може да бъде за него не два месеца или три, а повече отколкото на другите“. И мама ме пращаше, да кажем да паса коне главно, буйни коне в съседното село Бата. Те там 1/3 от хората са от Бялото Братство. А в нашия край, не знам, не съм проверявал, но имало е села като Горица например, цялото село е от Бялото Братство. И хората ми са разправяли, че нямат проблеми с данъчни плащания, с кражби и убийства. Всичко е редовно и аз си го обяснявам с това ново учение, което те са възприели.
И от тази музика, която аз съм слушал в разстояние на години започнах да пея това, което пееше мама, народни песни, градски с текст много хубав - ту тъжен, ту весел. А съпругата на Янко Андонов, а мама пееше хубаво, чудно пееше, ми казваше: „Ташо, на този акт годишен за мъжа ми искам да изпееш една песен“. Защото аз като се разхождам, вървя и си пея и действително помня, че изпях песента „Тодоро, Тодоро, мари аталио, горска лудо- рио“ - весела селска песен, на годишен акт, помен за мъжа й.
Помня, че с Гради бяхме в един клас, защото той беше останал. Но ние пеехме с него и за радост на родителите салонът се пълнеше с хора. Помня, че майка ми ме обличаше с нови дрехи и нови цървулки бели, аз се качвах на гърба на Гради и той ме пренасяше, когато е валял дъжд и беше разкаляно. Слизам от гърба му когато видя, че няма вече да се оцапам с кал. Даже Гради го командвах като че ли аз бях по-големият брат. Той ме слушаше. Така растяхме ние двамата. Мама ни оставяше в торбата хляб, навярно и сирене и ни оставяше, а тя отиваше на нивата. Мама хранеше или прасе или крава или магаре, които после продаваше. Иначе ние нямахме условия да се занимаваме с животни освен да ги храним и да ги продаваме по-късно срещу което получавахме жито. Помня, че къщата е направена от тухли висока колкото ръста ми и понякога прасето се изправило, дръпнало торбата и изяло хляба. Помня също как съм обикалял къщата и съм дръпвал черта до където съм стигал и на другата година гледам с колко съм пораснал. Мама ни разказваше как на фронта когато бил баща ми и нямало хляб, а той си бил идвал отначало и тя му била дала восък. Та когато нямало какво да яде той ядял восък. Та като съм чувал това нещо и когато е нямало никой на село и нямам с какво да се нахраня съм отивал на гроба на дядо Минчо, той беше вече починал, пък и от други гробове съм вземал остатъка от свещите и съм дъвкал восък. Освен, че съм дъвкал, но аз съм гълтал и самата свещ. Веднъж помня, че мама се връща вкъщи и като ни няма отива и ни намира заспали на гроба на дядо ми. Повече мене, защото бях по-малък. Гради като по-голям намираше начин да се устрои. Помня, че чешмата беше далеч някъде на 500 м от нас. Аз ходех редовно за вода и чувствувах как като пия и се измивам водата ми даваше живот. Не помня дори Гради да е ходил за вода. Мама ходеше с две менци, а аз с две стомни.
Янко Андонов каза на мама: „Маро, тези деца имат заложби български, в Бургас откриват пансион за сирачета от войната, децата ти имат право да постъпят там“. Обаче Гради се разплака, хвана се за роклята на мама и не искаше да замине. Аз обаче отидох в Бургас в пансиона за сирачета от войната. Там имахме един директор-цигулар, който имаше дете на моя възраст. Той свиреше на децата и ме приемаше. Така аз станах като член от тяхното семейство. Даже ме благославяше, че аз не ям месо и ми помагаше.
Чичо ни Драган ни пишеше редовно. Той напусна България 1915 г., но не можеше без нас. Когато отидох първи път при него в Белгия той ми разправя как е оцелял. Това е било през времето на Фердинанд. Всички братя са служили в една рота, което сега не е така. В същото време мама е с три деца и с четвърто бременна. От гробищата където ме е намирала заспал, от там изпраща четиримата братя на фронта. Те били млади, хубави, красиви. Предната вечер, този същия дядо Константин, за който споменах преди, той имал да дава пари, по обичай български, а той бил кръчмар, се събрали всички да се чукнат. Обаче дядо Минчо бил на друга маса сърдит. Дядо Константин казал: „Абе, Минчо, ела тук при децата си! Това е фронт, да ги благословиш“. „Да се чуят, но да се не видят“, пак повторил той, дядо Минчо. Обаче чичо Драган сложил в 5 чаши вино - за него и за братята си. Станал и казал: „Това нещо, което каза баща ни ние можем да го променим, зависи от нас“. И казва, ние си пихме виното, дядото не пи. Сложили му чашата на дядо Минчо. Не зная какви качества е имал, но той не пи. Чичо ми казва, че тръгнали през Лонгоза за Варна. Лонгоза пълен с вълци и чакали. Тъй наречения Хаин Боаз. Баща ми с манерка ракия и цветя. Драган, който е след баща ми беше красив, а другите са Луката и Георги. Баща ми казваше чичо бил тъжен, даже в очите му имало сълзи. Те хапват, пийват, стигат във Варна - кьошковете, гледат морето, корабите - пеш отиват. Дето се казва две денонощия или два дена и една нощ. Слизат, гледат, но чичо нещо му говори. „Хванах баща ти и му викам: „Кольо, ти нещо предчувствуваш? Но, казва, това е фронт. Никой не знае нищо. Но ако нещо се случи с тебе, и се прекръстил, аз поемам издръжката на семейството ти“. И казва чичо „на баща ти като, че му падна нещо от плешките. Така изправи се, заговори, върна се, седна пак до мене, прегърна ме, пи глътка ракия и яде от баницата, която майка ти направи. Аз приех, че изпълних една голяма задача. И да знаеш, Наско, първата пушка,която гръмна уби баща ти. Ами сега? Аз съм се заклел“. Разбира се те имат обучение нали и той бил подофицер чичо Драган, докато влязат във фронта. Това е в Румъния. Ами сега какво да правя и решил: „Да бягам. Ако остана в България жив, баща ти беше той бе майстора, ние носехме материала, ние през зимата коренихме дърва още не са платили чорбаджиите, защото от гората правят нива“. Тогава нямало багери. Какво ще правят четири деца? И решавам да бягам, но по-късно. Казвам на моите хора - войниците, това е било по-късно обаче, пак на фронта, но на гръцката граница. Отива, идват войниците, обаче той ги кара да емигрират, те се разплакват. Един казал, че неговата любима ще става майка и той трябва да се прибере в България. Другият казал, че баща му бил купил един чифт волове и той ще ги обучи да орат на нивата и ред други такива селски подробности. Никой не решава да емигрира. Сложил ризата си на пушката, седнал на един камък, което било знак, че се предава. Идват войници, арестуват го, слагат го на една каруца и го пращат на един остров. Той бил чувал, че всяка нощ избиват по няколко души българи, а на другите дават работа. Така ги устройват. Обаче българите ги убиват. Чичо ми казва: „Аз, за да се спася и да съм жив сега върху себе си аз имам физическо убийство“. И аз си обясних това, както ми разказваше един белогвардеец Коста Гнатюк - лютиер на цигулки. Живееше там където живеех аз с Гради и мама до парк-хотел „Москва“ в София. Ние бяхме във вилата, а той живееше до нас в една къща. Гнатюк много ме харесваше даже ме научи много неща в лютиерството. Познавам така от коя епоха е инструмента приблизително, мога да го оценя приблизително. Казва той, че като белогвардеец бил арестуван и ги избивали и то как. Той върви и един войник след него. Наближават някаква височина. Напред е тъмно като в рог. Само една пътека се очертавала. Като наближават височината, войникът сваля пушката от рамото и с приклада удря човека в гръб, човека пада в една пропаст и край. Това е за Гнатюк. А чичо ми Драган казва: „Аз се обръщам, войникът готов да удря в тъмното, но аз го хващам и политам с него в пропастта“ като го държи пред себе си като една възглавница. В случая, който е отпред бива убит, а другия, който го държи остава жив. Чичо ми по инстинкт усеща, че войникът ще го удари по главата и инстинктивно го хваща и го слага пред себе си като възглавница. Политат заедно надолу. Войникът се убива, а човекът зад него остава жив и здрав. Но преди да го арестуват войниците, той стои на камъка и чува гласа на баща ми: „Драгане, това което преследваш ще го имаш ако отидеш във Франция, Белгия, Люксембург“. Той знае, че просто следва една програмираност, макар че няма храна, но знае, че ще живее. Стои във водата, само лази под една скала, защото долу било река. Виждал се хоризонта далеч, на километри. Не се задавал никакъв кораб. Там е бил пътя Франция-Белгия. Най-после видял един кораб се задава и започнал да маха с една шапка. Тогава една лодка се спуща в морето, вече било светло, разсъмнало. Той търси някаква помощ. Лодката се приближава, той продължавал да маха. „Идва лодката, подават ми ръка, стъпвам в лодката и ме закарват в кораба. Карат ме в трюма на кораба, дават ми една лопата да хвърлям въглища, а пък аз всичко нам какво да правя“. Всичко се нарежда тъй както небето е наредило. Горе на палубата, собственика на кораба, който във Франция има мина, разнася въглища и него ден трябвало не зная колко курса да направи и който е долу трябва да работи и добре въглища да нахвърля, за да може кораба да развие максимална скорост и да може да се върне. Собственикът стои на палубата и гледа как барометъра се вдига необичайно. „Кой е долу, бе?“ „Ами един роб!“ Отиват, връщат се, разбират, че той е българин. А чичо ми имал само второ отделение. И аз след две години изпратих на чичо си документа, за да установи личността си. Той научава пет езика и става водещ. Собственикът го извиква и му казва: „Аз имам мина и искам да дойдеш да работиш при мене“. Така първоначално чичо работи в мината. Обаче Драган вади три норми. Нормата им била три златни франка достатъчни да може да преживее. Той го вика след няколко месеца и му казва: „Драгане, ти тука жени ли поддържаш? Какви са тия пари? Аз съм директор, взимам десет франта, а ти вземаш девет“. Тогава Драган му казал, че е дал обет и че поддържа семейство в България и му казва тогава. „Драгане, за да изпълниш мисията си ти не можеш да копаеш така, ти ще загинеш. Приемаш ли да станеш мой личен шофьор, ще минеш курса за професионалисти и ще получаваш не девет, но седем франта и пак ще храниш тия деца“. Тогава той взема диплом с отличен, завършва курса и става шофьор на чорбаджията. Този чорбаджия имал дете родено на моя възраст. Драган го нарича (макар че той има име), нарича го Атанас и го кръщава и почва да го вози в колата. Купува му разни лакомства и детето така се привързва към Драган, че само като спи не говори за Драган. Майката и бащата са възхитени, детето расте живо и здраво, няма болести, като китка в саксия расте. Взима му дрешки, взима му това-онова, учи го български най-важното. А мама в това време ми е взела пликове и писалка и ме кара всяка вечер да пиша какво съм преживял. Пак аз нали ходех за гъби из гората, бера диви плодове, вълк ме е гонил, ловя змии, после ги пущам на хорото. Имаше една мома Мара Кехайова, която като види змията припадна и се видяха колената и не можа да се омъжи заради това. Да се видят колената на мома бе голяма срамотия. Лоша работа тогава направих. Но после се омъжи и умря. Ловя змия пепелянка, сложа я на панталона си и тя хапе, дърпа и зъбите й остават на плата и после я пусна. Братята ми: последния Вълканчо го помня, но първия Стефчо не го помня. Двамата са починали, а ние с Гради сме останали живи. Така порасна Атанас. Драган праща редовно пари. Най-хубавия инструмент си купих, най-хубавия лък, най-добре се носех. Ските ми бяха най- хубавите. В Бургас карах гимназия. Чичо ми обаче ми пишеше така: „Наско, учи каквото ще учиш, но искам да научиш един занаят, да кърпиш обувки ли, панталони ли, но да имаш занаят независимо от твоята диплома“. Аз се учех много добре, абсолютно, мама предеше, работеше, но беше и шивачка. Аз й въртях когато шие и аз изучих занаята и сега мога да ти ушия каквото искаш.
Като завърших прогимназия, пансиона го закриха и ни пратиха във Варна в пансион. Там имаше професионално училище, гимназия и търговска гимназия. Аз обаче постъпих в курса по шивачество. Нали искам да имам занаят. Там също учих музика, един италианец ме занимаваше. Вземах уроци, плащах си и т.н. Пансионът се помещаваше където е бившото морско училище, където Вапцаров е живял там. Сега там има барелеф. Едно време го нямаше. Директорът на училището, генерал Николов, един куц от войната човек, да се издокара пред цар Борис запланува една фирма, която после друг я довърши на пансиона, на която пишеше „Царство България, Министерство на войната, пансион за сираци от войните „Княз Борис Търновски“, обаче царя това не го знае, а намалиха храната на пансиона и от икономията на парите направиха тая скъпа фирма в Германия. Скъпа, тука е пренесена и преди да се монтира царя идва, поканиха го да дойде и генерала ни каза, че ще се ръкува с нас и ще ни пита за нашия баща и вие ще му разкажете. Аз като висок и красив бях знаменосец. Строихме се така една редица около 200-300 деца и генерала казва,като дойде царя ще ви пита за вашия баща, къде е загинал, на кой фронт и т.н. и като си тръгва ще му целунете ръка. Това става предния ден. Аз съм библиотекар на пансиона и там идваха, тогава имаше прогресивни момчета, които впоследствие, а пансиона беше военен, станаха военни и ги избиха след 9.IX.1944 г. Аз не исках да стана военен. Някои бяха комунисти, после много станаха и в ръководството на Политбюро. Аз останах жив. Те идваха вечерно време след проверката при мене. Казвам им: „Приятели, така и така каза директора. Моята майка така ме е учила още да целувам ръка на свещеник и на стара жена, а такава ръка, която пуши, смрадлива, аз не целувам. Разбира се а така решавам, а вие постъпете както искате“. И така на другия ден царя държи реч и тъй нататък и накрая започна да пита за убитите ни бащи. Казвам аз какво е било, но ръка не целувам. Гледам генерала, промени си образа. Втория след мене не целува, третия също. А един възпитател Цончев се казваше, много ме обичаше, защото бях изпълнителен. Още не сме се прибрали, той идва и казва: „Наско, трябва веднага да изчезнеш от тука и кажи за къде да ти дадем билет“, а те ни даваха бланков билет, безплатен за отиване и връщане. Дават ни например да отидем да видим майка си в София и се връщаме, а на мен само да отида без връщане. „Директорът те изключва за вечни времена и трябва да напуснеш Варна.“ Аз веднага решавам както, че някой ми диктува - за София. Дават ми билет за София безплатен. Слизам на гарата, виждам трамвай №1, качвам се, пътувам из града и където завива трамвая искам пак да се върна обратно на гарата, за да се върна вечерта. Плана ми е начертан в главата. Слизам, оглеждам се, за да се върна после пак. Една стара жена носи картини с рамки и стъкла, едва се превива. Аз се намесвам и й казвам: „Искам да ви помогна, да ви пренеса картините“. Тя казва: „Нямам пари“. Казвам: „Не желая пари, искам да ви помогна“. Взимам аз тежките картини. Тя върви напред, аз след нея, минава покрай входа на семинарията и влиза в един квартал, квартала на дъновистите. Беше Вълчанова. Тя живееше където е сега вилата на Огнян Дойнов, имаше къщичка малка. После се запознах с нейната дъщеричка и т.н. Гледам у тях нещо с американ направено, а то било параван на двора, за да се къпят. Аз бях изпотен и тя ми казва: „Вземи си един душ, сине!“ И влезе вкъщи и извади дрешки, чисти, бели и казва: „Това са дрехи на синът ми, който е в затвора“. Той бе комунист и го ликвидираха. Но тази жена беше втора майка за мене. Пита ме какво да яда. На двора имаше легло. Така легнах, починах си, успокоих се и гледам една двуколка и на нея един голям бидон, каца, около стотина литра. „Видях, че си много работлив, виж там ония тополи и ми посочи към ловния парк. Там има чешма на Диана ад. Ако отидеш и донесеш едно бъчве тука ще направиш една голяма услуга и ще ти се плати.“ Викам: „Майко, аз ще отида без да ми се плаща. Ти ме облече и нахрани, какво повече от това.“ Отивам аз надолу и тичам, нагоре дърпам на нея най-напред, после на други бараки и така 15 пъти се върнах. Много се изморих. Лягам, даже не вечерях от умора. Сутринта, а аз спях навън, намирам на леглото си един плик пълен с пари. Тя взимала по 15 лв. на буре. А пък тогава помня, че маслото струваше 40 лева. Значи с две бурета и половина ще купя един килограм масло и ще го ям цял месец. И викам: „Майко, пари нямам нужда. Това, което ми даваш е достатъчно. Само ще ми помогнеш в едно отношение. Аз съм дошъл тук от Варна, да отида при Негово Величество цар Борис III“.“ А-а, това е много лесно“. Виж тук тая гора, посочи ми Враня. Изгревът е най-високото място на софийското поле, а Враня е бившия дворец на Фердинанд. Отивам аз при караула и му казвам, че идвам от Варна където се видях с царя преди три дни и сега искам да го видя. Той вдига телефона и пристига един полковник без шапка, хваща ме за ръка и ме води и ще ме качи на втория етаж. В тоя момент царя слиза долу облечен с военни дрехи без шапка. „Ваше Величество, преди три дена вие бяхме във Варна. Аз бях знаменосеца и не ви целунах ръка по инструктажа на генерал Николов. Сега съм уволнен от пансиона и от всякъде, а моят баща загина за родината“. Той ме прегърна много бащински и това беше третата ласка, която аз получих след майка ми, тази жена и царя. Разказах му всичко за пансиона на сираците. Той каза на полковника: „Напиши му билет за Варна“. Дадоха ми бланков билет и аз постоях още малко при тая жена и си мислех как програмирано се движих като любимец на боговете. Едва се разделих с Вълчанова. Отивам във Варна, онази табела, за която гладувахме е махната. Няма табела „Княз Търновски“, децата ме вдигат на ръце. Станало нещо фантастично, обаче аз казвам на Цонков: „Тука не мога да остана повече“. Пък през ваканциите нали, като дете от пансионите, на село ни изпращат. Така напуснах.
Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...