79. В МЪРЧАЕВО

[RPX]

79. В МЪРЧАЕВО

Учителят се евакуирал там след бомбардировките на 10 януари 1944 г., а на края на юни същата година след като бяхме разпуснали децата за лят­ната ваканция получих писмо от сестра Еленка Андреева, в което казва: „Учителят каза да дойдеш да прекараш ваканцията при нас!" Но как? Ние учителите бяхме задължени да останем в село половината ваканция в услуга на кмета и директора. Макар че в нашето село нямаше никаква работа, в ко­ято да се нуждаят от учителска помощ, беше ми невъзможно да сторя това. И със скръб отговорих на Еленка, че ми е невъзможно да сторя това. Веднага получих второ писмо: „Учителят каза ти и Стоянка Илиева (също Учителю в друго село) час по-скоро да дойдете при нас!" Но как? Разплаках се аз. И не­възможното стана възможно. Разболях се и по такъв начин можах да си из­действувам от кмета и директора да ме пуснат. Те ме пуснаха на драго сърце. Даже кметът ме запозна и препоръча на шурея си - младо момче от София, което ме придружи и услужи много при пътуването. От радост ли, от що ли, аз веднага се почувствувах добре. И литнах през разорена и опожаре­на София за Мърчаево. Пътуването тогава беше много трудно, но мене всич­ко ми се нареждаше така хубаво и лесно с помощта на това момче. И към обед на 10-ти юли аз пристигнах в Мърчаево.

Мърчаево. Самото име не ми харесваше - напомня за мрак, а не за светлина. Не тъй обичаме светлината, а не мрака. И Учителят го беше проме­нил в Светляево. Тогава аз още не знаех това.

Селото също не ми вдъхна някакво очарование. Малко, прихлупено, сенчесто. Слънцето изгрява късно към 10 часа и залязва рано. Дворът където Учителят живееше също беше дълбок, къщата лишена от простор и слънце. А самото наше Слънце! И то, о, ужас, ми се стори някак помръкнало. Защо Учителят е тъй слабичък и мъничък? Защо е тъй тъжен... тъжен... Къде е този дълбок поглед, в който потъвахме и се губехме от щастие? Къде е тази усмивка, която ни заливаше като вълна и ни отнасяше някъде в надзвездните простори? Къде е тази мощна, могъща ръка, която ни вдъхваше ку­раж и упование? Потръпнах! Все пак радостно и топло Му целунах ръката. Той се усмихна някак немощно, но топло и бащински, пое подаръка, който носех и ми подари новоизлязлата Песнарка, 2-ра част.

Бях на квартира при сестра Еленка Андреева, която квартируваше в плевнята на брат Симо. Плевня - настояща плевня - широка, просторна, но ниска, изпразнена и изметена от плявата, пода измазан с глина, без прозорец, с врата, която зее и с хиляди пролуки отстрани от където ни вли­заше въздух и светлина. Добре, че беше лятно време, че я държахме все отворена. Но нали бях там, близо до Него! Абсолютно не страдах от това, че бях в плевня. Аз не я виждах. Аз не живеех в нея Аз живеех в друг свят. Само прашинките, които падаха от почернените и недоометени греди върху лицето и в очите ми, ми напомняха, че съм в плевня. Иначе се чувствувах като да съм в дворец. Аз съм царска дъщеря. Мен сам Царят на Вселената ме е поканил.

Времето беше прохладно, приятно лято. Имаше хубави места за разходка, особено към минералния извор. Аз всеки ден ходех там за вода и да се разхождам. Ходех и по пътя за Владая. Аз обичам природата, лазура, слънцето, краските на хоризонта при изгрев и залез слънце, а те и тука, как­то и навред, не липсваха. Аз ги намерих и се опивах от тях и се разхождах и си мечтаех, как скоро ще се върнем на Изгрева, нашият оазис и колко хуба­во ще бъде пак там. И тихичко си тананиках...

Кой така успокои душата ми след първия смут?

Всеки ден ходехме с Еленка по един или два пъти у Темелкови при Учителя. Често обядвахме и там. Там се слагаше винаги общ обед на двора. Винаги имаше гости от София или даже и от провинцията. След обеда Учителят оставаше дълго време на масата (която беше на двора) и говореше, говореше... Брат Боев беше винаги неотстъпно до Него и записваше, записваше...

Ще разкажа един знаменателен момент от онова време: Един ден, след като бяхме привършили обеда и Учителят разговаряше със заобикалящите Го, дойдоха до масата няколко кокошки и един петел от Темелковите. Учителят посегна с ръка и много лесно улови петела, който не се съпротиви. Тогава го сложи на скута си и започна така жестоко да го мачка, че аз се уп­лаших да не умре петелът в ръцете Му. Такава проява на жестокост не бях виждала досега от Учителя. Какво значи това? Някакъв символ е, но какво иска да каже с него, не разбрах. След като го помачка не много дълго време, хвана го за краката, провеси го с главата надолу и рече: „Така Сталин ще че­те Отче наш с главата надолу!" И пусна петела. Той отърси краката и главата си няколко пъти, плесна с крила и весело изкукурига. И весел, и здрав, и чи­тав изтича при кокошките си. Аз си отдъхнах от напрежението, в което бях.

Разговорът повече не продължи, коментарии, въпроси по случката нямаше. Учителят се прибра. Прибрахме се и ние. Ще търсим разгадката на този символ във времето - в по-далечното бъдеще. Тогава много не ни интересуваше. Затова, може би, никой не попита нищо. Ние не се интересу­вахме много от политика. Нас ни занимаваше сега въпросът: защо Учителят е слабичък и винаги си държи ръцете сключени, нещо, което досега не бяхме видели да прави. Държеше лявата ръка с дясната, като че опитва пулса си, или като че я подкрепя. Какво става с Учителя, се питах?. Защо е толкова слаб? Защо е тъй тъжен и замислен? Защо понякога ми се струва, че не е Той? Тъй далечен и чужд! Сякаш го няма Учителят! Сякаш е останала само фигурата Му. А онова Силното, Мощното, Божественото, сякаш Го нямаше. Това ме хвърляше в тревога. Но това бяха само мигове. Аз разсъждавах, че това е от обстановката и обстоятелствата. Те не можеше да не Му се отразят. И се утешавах, и се успокоявах сама. Нали войната скоро ще свърши? Краят й се провиждаше вече. Нали ще се върне на Изгрева? Там ще си почине и ще си бъде същият какъвто Го познавахме досега.

Правехме с Него разходки из околността, ходехме за гъби, направихме екскурзия до връх Острец, хижа Бор и хижа Еделвайс. Там прекарахме 4-5 дни в повишено настроение, с богати беседи и разговори.. Бяха дошли и братя, и сестри от София по неведоми пътища призовани. На края Учителят каза, че това било събор. Ние сме си направили събора, за който нямаше други по-добри условия нито на Изгрева, нито в Мърчаево, от тези, за тази година.

Външно всичко като че ли беше както някога и все пак не беше. У мене имаше постоянно приливи и отливи на надежда и смут. Какво става с Учителя или с мене? Защо аз не Го виждам какъвто Го зная? Но никого не питам, да­же и Еленка, която беше тъй мила и внимателна с мене. Чакам някой друг да заговори по това, но никой не проговори. Не заговорих и аз и скрито си носех болката от необяснимата тайна.

По едно време получих писмо от моята колежка и приятелка, която бе­ше от Кюстендил. Кани ме за няколко дена в Кюстендил. Когато отидох да съобщя това нещо на Учителя, Той рече: „Е, какво ще правиш там?" С неудо­волствие го изрече, сякаш не искаше да ме пусне. „Ами, не съм ходила в този град, тъкмо имам възможност да го видя". И като видя, че желанието ми е голямо, каза: „Ех, пък иди, щом толкова много искаш!" Но почувствувах, като че ли Му бях някак свидна и не иска да ме пусне да отида. Чуден е Учителят, мислех си и казвах на Еленка: „Едно време ме пращаше хе-е- в Джендем дере (така наричах моето далечно село - Каял-дере или Каменна река) на шега „и месеци не Го виждах и не ме виждаше, а сега за пет дена не иска да ме пусне!" И се смеехме нехайно и двете и не можехме да си обясним постъпка­та Му.

Аз ходих за пет дена в Кюстендил. Като се върнах постоях още някол­ко дена и на първи септември трябваше да си отивам в село. Бяхме си угово­рили с колежката да се срещнем на Владая и да пътуваме заедно. Учебните занятия почваха на 15-ти септември, но тя беше директорка и трябваше на пър­ви да бъде в село. И заради нея пътувах по-рано и аз. Като отидох при Учителя за сбогом, стана Му видимо неприятно и рече: „Много рано си отиваш, рекох? Че защо си отиваш толкова рано?" Усмихнах се пак на чудно­ватото отношение на Учителя към мене, но пак не можах да си го обясня.

Отидох си на 1 септември 1944 г. в село и преди да започнем училище дойде историческия 9.септември. Започна Отечествената война и в тази бър­котия ние не можахме да почнем училищните занятия на 15 септември. Сега разбрах отчасти защо Учителят не е искал да си отивам толкова рано. Той е знаел, че няма скоро да почнем учебните занятия и аз можех по-дълго време да си стоя при Него, за което по-рано какво не бих дала, а сега така глупаво и нехайно пропуснах тази възможност, за което горчиво съжалявам. Но нали скоро ще се върне на Изгрева? Тогава ще си ходя често. Успокоих се аз.

На 2О септември бяха дошли в село двама руснаци - офицер и войник с камион за провизии. Мои познати софиянци, евакуирани в нашето село, ко­ито още не бяха се върнали в София ме поканиха да отида заедно с тях с ка­миона на тези руснаци, с които се бяха запознали до София. Иначе пътува­нето по влаковете беше невъзможно. Превозваха се войски български и руски, превозваха се шумкари, народ от селата към градовете, от градовете към селата - цяла военна България беше в движение. Аз, разбира се, приех на драго сърце тъй като на 22.септември имаме празника на есенното равноденствие. Приготвих се за десетина минути и след един час бях в София,.а на другия ден 21.септември - в Мърчаево. На тръгване приятелката ми изрично ме помоли да не се бавя много, защото не й се стояло без мене в село. Аз й обещах, че като мине празника ще си дойда веднага. Така и направих, за съжаление. Но нека кажа няколко думи за празника. Той мина по програма, както всеки празник с две беседи: в 5 ч. сутринта и в 10 ч. преди обед, с посрещане на слънцето, с Паневритмия, с общ обед. Но по дух беше нещо ново и особено. Сякаш беше отприщен някакъв бент и бе заляла цялото село вълна от гости от София и провинцията. Как ги побра селото толкова хора. Всички извън мяра радостни. Двойна радост. Войната се е свършила. Бомбардировките, страшните бомбардировки - също. И празника! Ще видят Учителя хора, които толкова време не са Го виждали. Масите-трапези на дво­ра се пълнеха неколкократно за обед. На етапи, на етапи се хранеха, защото не можеха да се поберат наведнъж. Учителят стоеше на масата си и присъст­вуваше с всички. Изчака всички да се нахранят и към 4 часа се прибра в ста­ята си да си почине.

Аз трябваше да тръгвам за София. Отидох веднага за сбогом. Мислех това да направя от вратата, да не Го безпокоя повече, но Той ме покани вътре. Седнах до източния прозорец, Той срещу мене на леглото си. Наметнат със сив кариран шал, с коса малко в безредие от това, че беше си полегнал преди да вляза, с блед и уморен вид, с очи греещи от Любов, беше прекрасен. Не можех да Му се нагледам и нарадвам. След като поприказвах­ме малко, ме попита: „А защо бързаш толкова да си отиваш? Нали нямате още занятия? Защо не останеш още?" Но аз, въпреки че на драго сърце бих останала си спомних за обещанието и казах: „Обещах на приятелката си да се върна веднага. Но нали скоро ще се върнете в София, аз ще си идвам то­гава всяка събота. Само не зная как ще пътувам сега. Пътуването е много трудно!"

И какво стана тогава, Боже мой, за един миг?! Стори ми се, че леглото, на което беше седнал Той се отдалечи, отдалечи и Той стана мъничък, мъничък, също както се вижда от обратната страна на бинокъл, но светещ, мил, хубав, прекрасен, но се отдалечава, отдалечава, като че ей сега ще се скрие и ще Го изгубя и няма вече да Го видя. Аз се уплаших и исках да се хвърля в краката Му, да ги прегърна и да извикам: „Не Те давам, не Те давам, Учителю". Но това беше някакво преживяване на душата, което трая само няколко мига. Всичко стана обикновено пак, както по-рано. И Той с обикно­вения си топъл, мил глас, каза: „Е, няма що, както добре дойде, така добре и ще си отидеш. Нали добре дойде?", ме попита многозначително, като че ис­каше да ми подскаже, че Той ми беше наредил това идване. Той е искал да дойда да Го видя още един път. Искаше и да не си отивам, да остана още. Но аз, твърдоглава, твърдоглава „късна по ум и сърце", да разбирам какво има да се случи. Смачках сърцето си, което искаше да остана, станах твърдо, сбогувах се и си отидох.

Наистина Той ли беше, който заличи преживяното преди малко така от съзнанието ми, че аз излязох радостна от при Него, както винаги и не си спомних за това нито веднъж, освен чак като си замина.

Пътуването ми се нареди добре, както добре дойдох, както каза Той, защото Той го нареди. А пътуванията бяха невъобразимо трудни тогава.