Jump to content

2. СМИСЪЛЪТ НА ЖИВОТА


Recommended Posts

2. СМИСЪЛЪТ НА ЖИВОТА

Ще започна спомените си от 14-годишната си възраст, за да се види какво беше умственото ми и духовно състояние, когато срещнах Учението на Учителя в живота си.

Бях ученичка в четвърти гимназиален клас. Един наш много близък сродник се беше завърнал от Франция, където беше прекарал 7 години, бе­ше завършил там медицина и се беше специализирал. Той беше се натъпкал с материализма на 19. век. Идеше постоянно у дома и развиваше теориите си. Дотогава аз живеех като всички други около мен, без никога да се запит­вам за проблемите върху живота и смъртта или несъществуването на Бога. Живеех с простичката, естествена вяра, която ми беше дадена от родители­те като дете. Не можех да възприема идеите на нашия родственик, но не мо­жех и да ги оборя. За тяхното доказване той ми цитираше имената на разни капацитети. По онова време нямаше нито радио, нито кино, нито даже пре­водна литература от където бих могла да почерпя нещо друго извън онова, което виждах и чувах в училището или у дома си. Сродникът ни отричаше съществуването на душата след смъртта, като казваше, че душата не е нищо друго, освен функция на мозъка. Заключението му беше: „Има мозък - има душа, няма мозък - няма душа". Ясна и проста логика, но съвършено погреш­но заключение. В детската ми душа настана голям смут. Когато почнех да уча уроците си по пиано при първите болки на мускулите на ръцете ми, мина­ваше ми мисълта: „Защо? Щом като е до гроба, няма смисъл!" И затварях пианото. Почнах да не мога и да уча, а бях честолюбива и се срамувах от учи­телите и съученичките си. Обаче сякаш че ли някаква невидима сила ме зак­риляше и от трите ученички в класа, които взеха матурата си с отличие, ед­ната бях аз. Истина е, че бях паметлива и че всичките клонове на науката ме интересуваха, но все пак ще разкажа един от случаите, за да покажа тога­вашната странна закрила над мене. Беше час по физика. Вдигнаха две уче­нички на дъската, едната от които бях аз. Само, защото учителят, като отво­ри тефтерчето си извика първо Стайкова, а после моето име - Петкова, Стайкова получи двойка, а аз шестица. Имахме за урок шестте закона за притежението на небесните светила на Гей Люсака. Стайкова беше учила, но зубрила думите без да ги разбира. Учителят се обърна към нея: „Стайкова, какво имате за урок?" „Шестте закона на Гей Люсака." „Кажи първия закон!" Стайкова нахвърли един куп разбъркани думи. Аз не бях учила, но бях внима­вала и бях разбрала законите. Учителят се обърна към мене: „Петкова кажи ти!" Аз казах закона. Ако Учителят беше казал: „Продължи" и двете щяхме да си седнем с двойки. Но той каза: „Стайкова, продължи!" Стайкова втори път наговори в безсмислен ред думите на втория закон, с което ми го подсказа. „Петкова, кажи ти!".Аз го казах. Той до края запитваше Стайкова и след нея ме караше да кажа аз закона. И по този начин, колкото да имаше известна несправедливост в дадения случай, аз си седнах с шестицата, а Стайкова, милата, с двойката. По този начин и съученичките ми винаги оста­ваха с убеждението, че всякога знам. Случаите за закрилата не са малко, но не им е мястото да ги разказвам тука. Обаче това не пречеше с всяка нова учебна година вътрешното ми смущение да се увеличава. Мисълта, че всичко свършва до гроба ме доведе до апатия и аз си казах, че щом като всичко свършва до гроба, няма смисъл да се живее, по този начин мисълта за само­убийството се зароди в мен. Това беше преди матурата, в последния клас. Хващаха ме истерични кризи. Затварях се в стаята си и плачех. Ръцете ми ставаха ледено студени. Криех това от родителите си и от всички наоколо -знаех, че те няма да ме разберат, започнах да търся най-безболезнения начин. Родителите ми все трябва да са заподозрели нещо, защото помня, че ми даваха да пия бром, за да ми успокояват с него нервите, вероятно по съ­вет на лекари. По това време свърших гимназията. Майка ми ме развежда цял месец из Европа, стояхме и в Париж 15 дена, през което време се сбъдна мечтата ми да видя Сара Бернар на сцената и да бъда очарована от омайна­та й игра. „Е, добре, а после?" и в това не е разгадката на живота." От там майка ми ме заведе в Швейцария, където стоях година и половина. После ро­дителите ми ме изпратиха в Германия, където стоях още толкова, но в България се завърнах в същото душевно състояние - смисъл в живота не намирах. Тогава ми попадна книгата „Древната Мъдрост" от председателка­та на теософското общество Ани Безант. Тази книга извърши цял преврат в мене. Тя хвърли светлина в пътя ми и ми показа смисъла на .живота, чрез пре­раждането и кармата. Обаче теософията беше много умозрителна и теоре­тична и затова, когато срещнах Учителя и Неговото Учение разбрах, че най-после съм намерила това, което съм търсила. Аз станах Негова ученичка.

От начало не знаех нищо за Учителя. Мислех Го малко нещо повече от обикновен човек. Не знаех също, че Той владее ясновидството - шестото чув­ство и то в толкова висока степен. Започнах да посещавам беседите на Учителя, за да направя удоволствие на една моя приятелка. В началото не разбирах беседите, струваше ми се, че мислите в тях нямат логична връзка помежду си. После постепенно разбрах, че Учителят, като е долавял мислите на мнозина от нас и им е отговарял, като ги е вплитал в беседите си. Много е естествено, че по такъв начин обикновената логика може да пострада. Един много красноречив такъв случай ми разказа за себе си една от сестрите - Наталия Чакова. Тя била Учителю в провинцията и всяка Великденска вакан­ция и коледна ваканция е идвала на Изгрева да слуша беседите на Учителя и да Го помоли за един частен разговор, в който да поиска да й разясни някои неща от беседите или от живота, които не разбира. За да не ги забрави, този път си записала в тефтерчето седем въпроса. Това било през една Коледна ваканция. Имало е много хора надошли от провинцията. Тя слушала беседите, но не успяла да се вреди да помоли за частен разговор. Наближавало деня, в който тя трябвало да бъде на служебното място. В пос­ледния петъчен ден тя успяла да помоли Учителя за частен разговор. Той й казал да отиде при Него на следния ден. Когато Го потърсила на другия ден, оказало се, че Той бил на екскурзия на Витоша с група ученици. Тя помислила, че ще се върне рано и тогава Той ще я приеме. Но те се върнали късно и тя не могла да отиде при Него. На другия ден, в неделя, в 5 часа за­ранта е имало беседа в салона на Изгрева. Тя седнала на един стол и навела глава от мъка, че веднага след беседата трябва да тича на гарата, да не из­търве трена си. Едва слушала какво говори Учителят. По едно време чула, че Той между другото отговаря на първия й въпрос. След това и на втория, и на третия и така до края. Радостта й нямала граници. Когато след беседата отишла при Него да се сбогува, Той й казал много тихо: „Аз Ви отговорих на седемте въпроса". Ако Той й беше отговорил на въпросите в частен разговор, резултатът от това далеч нямаше да бъде същият. Учителят зна­еше как да ни ръководи и възпитава.

Спомените си ще разкажа по известен хронологичен ред, за да може да се види колко недоверчиво съм гледала на Учителя в началото и как съм стигнала постепенно до напълно обоснована пълна вяра както в Него, така и в Словото Му.

Спомените си ще започна от онези неща, които са ни казани от Учителя или П. Дънов, както Го наричахме когато живееше у сестра и брат Гумнерови на „Опълченска" 66 през време на Освободителната Балканска война и бях още момиче.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...