Jump to content

II. Константин Дъновски свещеник на Всевишного Бога и възраждането на българския народ. От д-р Петър Ников. I. Константин Дъновски


Recommended Posts

КОНСТАНТИН ДЪНОВСКИ

СВЕЩЕНИК на

ВСЕВИШНОГО БОГА

и

ВЪЗРАЖДАНЕТО на

БЪЛГАРСКИЯ НАРОД

Д-Р ПЕТЪР НИКОВ

I. КОНСТАНТИН ДЪНОВСКИ

ДУХОВНА КУЛТУРА Месечно списание за религия, изкуство и наука София, 1920, Год. I, кн. 1 и 2 (стр. 114-133)

ИКОНОМ КОНСТАНТИН А. ДЪНОВСКИ

Настоящите редове имат за цел да разкрият живота и делата на един скромен, но заслужил народен деец, който години наред е работил за народното благо и чието име е неразривно свързано с въздигането и закрепването на българската народност във варненския край; да разкрият неговите трудове и заслуги и да отдадат дължимата почит на неговата светла памет. Този скромен деец е иконом Константин А. Дъновски, един от най-старите ратници в полето на възраждането на българите във Варна и Варненско, който се помина миналата година на 13 ноември и биде погребан в същия град.

Деятелността на К. А. Дъновски принадлежи вече на съда на историята и ние можем спокойно, без страст или заяда и без предубеждение, да се спрем на нея с въпроса: какво е той творил? Какво е допринесъл в народната, в общочовешката съкровищница?

Животът на Дъновски е неразривно свързан в по-голямата си част с възраждането на българите във Варненско. Неговата дейност се преплита още с първите трепети на възраждащия се български дух, за да продължи да го следва до пълното му възродяване не само духовно, но и политическо. Според характера на неговата дейност, неговият живот е минал през три последователни етапи: първият етап, този на неговото юношество, е времето, в което той събирал знания и опитност за близката си дейност. През втория етап у него се формира бъдещият народен деец и водител, какъвто ни го разкрива вече напълно третият период от неговия живот. В тези няколко думи, които ще кажем, ще се спрем последователно на тези три етапа.

Роден през август 1830 г., К. Дъновски прекарал своето детинство и част от юношеството си в своето родно място, село Устово (Ахъ-Челебийско в Родопите), дето добил и първоначалното си образование. През това време особно влияние върху неговото развитие оказали, според неговото лично свидетелство, майка му и един светогорски монах, при когото той се учел. Майка му е способствувала да се развие у него онази склонност към мистицизма, която тъй често срещаме по-късно в неговия живот и която имала значение за идеалната насока на неговия характер. С особна благодарност и въодушевление си спомняше Дъновски за своя някогашен учител-монах. Той бил светогорски таксидиотин и се бил установил тогава в Устово, дето открил килийно училище. У него имало значителна библиотека, величината на която, разбира се, не трябва да се оценява според днешните понятия. Изглежда, че внушенията, добити от този монах, са имали решително влияние за по-нататъшното развитие на талантливия младеж. На него той дължи в голяма степен стремежа си към по-високо образование и просвета.

Обаче не по-малко влияние трябва да са оказали в това направление на Дъновски стремежите на времето и на окръжаващата го среда. Тъкмо в това време в недрата на българския народ се извършвал бавно, но сигурно процесът на пробуждане към един нов живот, започнали да сияят проблясъците на родна съвест и съзнание и стремеж към едно по-високо интелектуално развитие; беше се отпочнала една трескава и безспирна работа за туряне основа на една българска национална просвета и бързото й разширение и разпространение всред народа.

Надарен с интелигентна и отзивчива душа, Константин Дъновски не е могъл да се откъсне от общото идейно течение на своето време. След като завършил първото си образование в родното си село, той се отправил за Пловдив, дето постъпил в тамошното гръцко училище. Накрай той продължил и завършил образованието си в Татар Пазарджик, при известния български учител Никифор хаджи Константинов Мудрон.

Така подготвен, той се отдал, още твърде млад, на учителското поприще, отначало в родния си град и в едно съседно село.

Обаче не тук му бе отредила съдбата място за житейско състезание и творчество. Скоро обстоятелствата го понесли далеч на север, зад Балкана, във Варненско. Неговият вуйчо Иоргаки Забилев 3-4 години преди това се бил установил във Варна като първи българин бакърджия (медникар), със свой собствен дюкян. При едно свое пътуване до Устово в 1847 год. той отвел със себе си във Варна младия Константин Дъновски, за да го настани на работа. От това време съдбините на Константин Дъновски се свързали завинаги с Варненския край. Тъй е било предопределено, щото той да дойде от далечните Родопи във Варна, и тук да срещне и стане сподвижник на известните народни дейци във Варненско - дядо Атанас Чорбаджи, Александър Рачински, братя Никола и Сава Георгиевич, х. Стамат Сидерев, братя Господин и Стоенчо х. Иванови, Рали х. Маври-дов и др. - и един от първите будители и крепители на българска свяст и съзнание.

Тук изпъква въпросът: в какво положение се е намирал изобщо националният въпрос или по-добре въпросът на националностите във Варна във времето, когато младият Дъновски дошъл във Варна, пред какво положение е бил изправен той и как се е отразило то на по-нататъшната негова дейност. Трябва да се забележи най-първо, че пробуждането на българския дух във Варненско настъпило вследствие на ред причини и пречки по-късно от другаде. В 1847 г., когато Константин Дъновски дошъл във Варна, името българин почти не се е чувало, национален въпрос не е съществувал и не се е правил въпрос за национални различия, при всичко че гръцкото възраждане да бе почнало да оказва и тука своето влияние и да бе имало за следствие предприемането на една елинистична пропаганда и в тези места.

Дълговременното турско владичество беше отдавна изгладило всякакви политически различия. Църквата само бе останала да представлява пред турската власт народите в империята. Вселенската патриаршия в Цариград представлявала всички православни народи без разлика на националност, в това число и българския. Обаче, трябва да се признае, че въпреки своя в много отношения гръцки характер, Цариградската патриаршия в първо време поставяла религиозния принцип под националния и не е водела определена гръцко-националистическа политика. Това сравнително безпартийно държане на патриаршията по отношение на народността карало негръцките православни елементи да чувствуват още по-малко своето рязко национално различие от гърците.

През по-голямата част от първата половина на XIX ст. във Варна владеещ език в църква и общество е бил турският. Православното население, което се е съставлявало в своето подавляюще болшинство от гагаузи, употребявало не само у дома си, но и в обществото, та дори и в църквата, турския език. Църковната служба била извършвана на турски, също така, както днес още у караманлиите в Мала Азия. Впрочем и днеска още в с. Кестрич апостолът се чете на турски. В обществото пък гръцкият език е бил много слабо разпространен и се е говорил, освен от митрополита и неговото духовенство, още от 3-4 души гърци. Българи също е имало в града (не говоря за селата, дето българският елемент непрестанно растял и се засилвал), но малко на брой и те се губели всред гагаузкото мнозинство. С една дума, тогава Варна имала турско-гагаузки характер.

Обаче в това положение настъпила постепенно промяна. Новите идеи от запад почнали да преливат и към Балкана и една нова струя раздвижи общества и народи. Гърци, сърби и най-подир българи наченали да се пробуждат, да се самоосъзнават като народи и да чувствуват своите национални различия. Цариградската патриаршия, начело на която стояли гърци, забравяйки своето предназначение, също се поддала на новите веения, изместила националния принцип пред онзи на религията, и така се превърнала в един гръцки институт, който си поставил за главна задача да всажда гърцизма между инородците.

Във Варна, след като градът беше си отпочинал от нещастията и страхотиите през време на Руско-турската война в 1828 г., през 40-тях години на миналото столетие се наченал един бърз подем на гръцкия дух. Той се дължал на външни влияния, но във висша степен и на новата националистична насока в църквата. Икономическото и търговско повдигане на града след войната от 1828 г. направи възможно да проникне скоро тук с голяма сила въздействието на възраждаща се Елада. Самата църква застанала начело на това движение. Започнала се една трескава деятелност за подобрение и въздигане на учебното дело, което дотогава било съвсем примитивно. Започнали да строят училища. В 1841 и 1845 г. били построени първите гръцки училищни здания. По-късно се открила при митрополията и гръцка библиотека. Отпочнала се една елинистична пропаганда между местното население, която скоро дала резултат. В кратко време Варна изпъкнала като гръцки център, с гръцка култура, с незначителен гръцки, но с многоброен грецизиран елемент, с будно гръцко национално чувство. Той застанал в най-живи и интимни връзки и сношения с гръцките средища в Цариград и Атина и от своя страна пръскал своето гръцко влияние далеч из своята околност.

За да илюстрирам по-добре характера на този нов гръцки център, ще дам следната статистика от 50-тях години на миналия век за броя на националностите във Варна: 8300 турци, 6100 православни християни, 1000 арменци, 30 евреи и 150 гърци елини. От други известия се знае, че тогава в града е имало и българи, числото на които прогресивно е растяло, обаче те са попадали под силното гръцко влияние на църква и общество и се претапяли Между гърците. Не е място да посоча с факти как погърчени българи се издигнали между гърците като чорбаджии и най-убедени и бойки техни народни водители. Без будно национално съзнание, без училища и родна църква, българският елемент се преливал в гръцкия и служил като тор за засилване на гърцизма във Варна и околността.

Такова е било времето и обстоятелствата, когато младият Константин Дъновски дошъл във Варна. Никой не оспорвал духовното самовластие на Цариградската патриаршия и на гърцизма във Варненския край. Всичко православно спяло спокоен национален сън под топлите лъчи на патриаршеското слънце, за да се пробуди един ден с гръцки чувства и съзнание.

Поставен в такава среда и при такава една обстановка, младият, едва осемнадесетгодишен Дъновски, без установен още характер, рискувал да бъде обхванат от нейното влияние, насочен в погрешни пътища и съвсем загубен за българската национална кауза. Действително, на първо време, бидейки без работа, той започнал да се навъртва около митрополийската църква и понякогаж да пее. Неговата интелигентност, звучният му глас, както и пълното и основно владение на гръцкия език, обърнали вниманието на новия гръцки митрополит Порфирий (от 1847 г. Варненски митрополит, бивший Преславски), и привлекли неговия интерес и симпатии към младия Дъновски.

Тук Дъновски е стоял на кръстопът, или по-добре, той е бил в опасност да бъде погълнат от всепоглъщащата сила на гръцкото влияние. Тъкмо в този решителен момент една щастлива случайност - именно срещата му с Атанаса Чорбаджи от с. Николаевка - дошла тъкмо навреме да предотврати тази опасност. Тази среща е станала от грамадно значение за цялото по-нататъшно негово развитие и дейност.

Тук се намираме на края на първия период от живота на Константин Дъновски. С казаната среща ние влизаме вече във втория период.

Кой е бил Атанас Чорбаджи, който е оказал такова съдбоносно влияние върху по-нататъшното битие на Дъновски? - Атанас Георгиев е бил чорбаджия в село Хадърджа (сега Николаевка). Баща му, един от първите селяни на село Гулица (Месемврийско), човек ученолюбив, желаел и навреме се погрижил син му да се изучи, според тогавашните понятия, най-първо по български, после това в гръцкото училище в Месемврия и най-подир по турски език при един ходжа. Във време на Руско-турската война в 1828-29 г. Атанас станал преводчик при русите, с които ходил до Одрин. След войната той се прибрал с баща си в Хадърджа, дето се установил да живее, и благодарение на своите знания, ученост и интелигентност скоро придобил голямо влияние над селяните. Той често посещавал Варна и влязъл в сношение с турските и гръцки първенци, на които успял да спечели доверието и благоволението. Неговата дума се слушала и той помагал на своите съселяни, когато отивали във Варна по някоя работа. Това го издигнало още повече пред съселяните му и те го избрали за мухтар (кмет) чорбаджия. Той станал най-влиятелният човек в селото.

Атанас Георгиев е бил един рядък за времето си чорбаджия и българин. Той се издигал както над своите съселяни от Николаевка, тъй и над своите еднородци във Варненско не само по образование, но и по своето високо интелектуално развитие и главно по своята висока национална култура. Неговите сношения с русите през войната в 1828 г. са възбудили и закрепили у него това, което го нямаше у неговите съселяни: в неговата душа се вълнувало горещо национално чувство. У него се разгоряло желанието да види в своето село българско училище. И той наченал да убеждава своите съселяни да му помогнат в изкарването на това дело, когато обаче, водим и от своето невежество, те му отказали, той се запретнал сам да направи това: отделил в своята къща една стая за училище и тръгнал за Варна да дири и услови на своя сметка селски учител. Благодарение усилията на дядо Атанаса, с. Николаевка се сдоби в скоро време с първото българско училище и църква във Варненско. В последвалата след това църковна борба дядо Атанас застана пръв в редовете на борците от Варненско и заедно с варненските българи поведе борбата против гърците. И когато в 1861 г. от всички части на българското отечество се стичаха в Цариград представители народни по църковния въпрос, беззаветният старец презря и трудове, и мъки, и разходи, и прие да бъде изпратен на собствени разноски в Цариград като представител на българите от Варненската епархия, понеже Варненската българска община беше слаба и бедна и не можеше да издържи на свои средства представител. Там, в Цариград, на поста си за извоюване на българската правда, този светъл старец умря през 1865 г. от избухналата тогава в Цариград холера.

С този пръв пионер и апостол на българска реч и свяст във Варненско се сблъскал Константин Дъновски при първите свои стъпки. Тази среща била за него съдбоносна и имала решително влияние върху насоката на неговата по-нататъшна дейност. Тя не само го отклонила навреме от опасността да бъде погълнат и национално погубен от гръцкото влияние, но го насочила по пътя на дейците за възкресяване на българщината във Варненско.

Като дошъл във Варна да дири учител за своето училище, Атанас Чорбаджи попаднал на Константин Дъновски, който тъкмо дирел работа. Срещу 500 гроша годишно и храна, последният се съгласил да стане учител в Хадърджа (1847 год.). Това бил първият български учител не само в с. Хадърджа, но и в цяло Варненско.

Така Константин Дъновски станал помощник и сътрудник на Атанас Чорбаджи в неговата народополезна дейност. Резултатите от неговата учителска дейност в Хадърджа дотолкова задоволили и въодушевили селяните, щото те скоро се съгласили със своя чорбаджия и с общи сили и средства построили през следната година особено здание за училище и църква. Въпреки пречките и интригите от гръцка страна, зданието било изкарано и през 1851 г. едната му част [била] осветена за църква. По залягане на дяда Атанаса в Хадърджа скоро бил извикан и един българин свещеник, вместо дотогавашния грък. който въвел в църквата славянска служба. Така щото селото Николаевка станало първото огнище на българска реч, българска мисъл и българско чувство във Варненско, което служело като жив пример за цялата околност и от което излезли не малко подбуди, инициативи и насоки през следващото време на църковната борба. С това първо българско просветно-национално огнище е тясно свързано името на Константина Дъновски.

Надали могат да се оценят достатъчно високо внушенията и импулсите, които е получил Константин Дъновски от докосването си с Атанаса Чорбаджи. Интелигентният и буден селски чорбаджия, със своя висок национален дух, не е могъл да не окаже силно влияние върху младия момък с интелигентна и възторжено-отзивчива душа, чиито тенденции и насоки в обществото тепърва трябвало да се определят и кристализират. Може да се каже със сигурност, че тук добил Константин Дъновски насоката за своята сетнешна родолюбива дейност. Влиянието станало още по-силно, връзките между тях по-яки, когато Константин се оженил за дъщерята на дяда Атанаса. И наистина, техните дела показват пълна хармония в техните душевни нужди и стремежи, Младият Константин възприел идеалите на своя тъст за национална просвета и свестяване на еднородците си във Варненско и се отдал на тяхното служене.

През 1854 г. Дъновски предприел едно пътуване до Света Гора през Солун. На връщане той намерил село Николаевка препълнено с турци и татари бежанци, които бягали поради Кримската война. Затова той се принудил да отиде в Балчик, дето се условил за учител и в продължение на две години учителствувал като пръв български учител. След преминаване на войната той се върнал пак в Николаевка и учителствувал там още една година. През юлий 1857 г. по желанието на тъста си той бил ръкоположен от Варненския митрополит Порфирий за втори свещеник на с. Хадърджа. Тук той, заедно с колегата си поп Иван Громов, обикалял, обслужвал и просвещавал национално както Николаевка, така и околните села. Обаче стоението му в Николаевка не се продължило дълго време, защото той бил скоро повикан от Варненския митрополит Порфирий, с чието особено благоволение и симпатии се ползувал, като енорийски свещеник на църквата „Света  Богородица" (през 1857 г.) във Варна.

Константин Дъновски от 1857 г. не е бил вече оня, който преди десет години бил дошъл във Варна като млад и неопитен младеж да търси работа. Сега той встъпил в същия град като зрял мъж, с напълно установен характер, с вечни идеали в душата и неизменни стремежи в сърцето. Но и градът, в който той влязъл, не бил вече същият град отпреди едно десетилетие. В него се било нещо поизменило, особено по отношение на националностите. Силата на гръцкото влияние не била намаляла; напротив, тя се била разраснала и увеличила повече от всеки друг път. Обаче покрай това постепенно се създавали условия за изпъкването на нови сили, на които било съдено в близко бъдеще да играят голяма роля в развитието на Варненския край. Българският елемент в града, който дотогава се губел под името гагаузи или православни християни и който обикновено благополучно се претопявал и изчезвал между гърцизираните елементи, бил почнал да се засилва по брой чрез притока на българи откъм Балкана и от други български краища. Засилването на търговията и на благосъстоянието на града, особено след Кримската война, имало за последствие увеличение нуждата от работни ръце и прилива на пришелци българи от вътрешността. Придошли много занаятчии, работници, а така също и желаещи да се отдадат на търговия, с което броят на българския елемент в града значително се увеличил. Големият и богат търговски град бил в състояние да даде добра прехрана и печалба на своите жители, така че трудолюбивият български елемент скоро заякнал икономически, особено търговското съсловие, с което той станал по-устойчив, самостоятелен, дееспособен и достъпен за новите идеи, които все още на първо време се кръстосвали и парализирали от силното гръцко влияние. От друга страна, идващите от други по-събудени краища българи носели със себе си едно по-будно национално съзнание, което приобщавали на средата, в която попадали. От Варна те продължавали да поддържат своите връзки и сношения с родните си места и така се създала постепенно една идейна обмяна между варненските българи и вътрешността на България. Самата национална изключителност и експанзивност на гърците тласкала най-подир работите по неизбежния път. Така във Варна назрявала вече почвата за проникването и тук на новите идеи, които били вече отдавна разтърсили други краища на България - за пробуждането на българския национален дух. Този дух е бил окован от времето и обстоятелствата в тежки вериги и за неговото пълно освобождение и свободно развитие трябвало да се разчупят тези вериги, трябвало да се поведе борба.

В този нов град, в тази нова Варна, която стояла вече пред времето на великата борба, стъпвал сега Константин Дъновски. За него, който се беше вдъхновил от идеите на Атанас Чорбаджи, се откривало широко поле за деятелност. От това време неговото име се свързва с пробуждането и възраждането на българщината в град Варна. Обаче трябва още тук да забележим, че свободната му дейност в това направление се спъвала, ограничавала и отчасти модифицирала от неговото положение на свещеник, подчинен на варненския гръцки владика, а освен това на служба и при гръцка църква. И това положение се изострювало с появата и изострюването на националните различия във Варна. Изисквало се от негова страна голям такт и умение, щото като изпълнявал своя дълг към своя народ, да не изпадне в разрив със своето началство. От друга страна, благоволението и поддръжката, която той намирал у Варненския митрополит Порфирий, го карали да действува в примирителен дух, но само докато Порфирий е бил жив. Ние ще видим по-нататък, че веднага след смъртта на митрополита Порфирия той скъсал окончателно връзките си с варненската гръцка митрополия и дигнал знамето на независимата българска църква във Варна.

Константин Дъновски заработил за постепенното свестяване и закрепване на българщината в града. Той влязъл в контакт с най-будните българи в града, особено търговците, разменял мисли и будел у тях идеалите на дяда Атанаса - собствените идеали. Ползувайки се от пълното благоволение на митрополита Порфирия, той почнал отвреме навреме да произнася през време на службата в енорийската си църква „Света Богородица" евангелието и някои ектении на славянски. Можем си представи какво ободрение са били тези славянски слова за възраждащия се национален дух на варненския българин, с какъв радостен трепет са изпълвали те неговото притиснато сърце и какви възторжени надежди и пожелания са извиквали в неговата душа. Национално-възпитателното значение на тези славянски молитви в онова преходно време надали може достатъчно да се оцени. Обаче смелостта и Константин Дъновски извикала силно недоволство и противодействие от страна на варненските гърци. Те знаели за възраждането и подема на българския дух по другите български земи, долавяли, виждали, че ако и бавно, и Варненският край се насочва по същия път, но не можели да допуснат, че и в града Варна, който те считали за сигурен и безспорен гръцки център, ще почне да се заражда същият опасен за гърцизма процес. Те искали да задушат всяка подобна проява още в самия й зародиш. Българските молитви е трябвало да изчезнат и славянската реч да не се чува вече. Константин Дъновски се принудил да напусне църквата „Света Богородица" и само благодарение на благоволението на владиката Порфирий, станал свещеник при митрополията, дето останал до смъртта на същия в 1864 г.

Но не се гаси туй, що не гасне. Движението по възраждането на българския дух и освобождението му от оковите, що му наложи мракът и невежеството, проникна най-подир с елементарна сила и във Варненско, и в самия град Варна, и в скоро време съвсем измени националния облик на този важен приморски град. Известните нам събития из дотогавашната дейност на Атанаса Чорбаджи и на Константин Дъновски бяха предвестници на този нов обрат. Чрез засилване на българския елемент във Варна по численост и икономически, почвата назрявала, както казахме вече. Освен това на сцената изпъкнаха нови външни фактори, които дадоха мощен тласък на пробуждането на българщината и ускориха развитието на българското национално дело в тези места. На първо място новият руски варненски вицеконсул Александър Викторович Рачински. Той пристигнал във Варна през декември 1859 г. Възторжен славянофил и особено българофил, той бил добре запознат с борбата на българския народ за национално съществуване още от своето пребивание и служение в Македония, съчувствувал му горещо и съзирал една от най-важните свои задачи като руски консул в това да му помогне с всички средства, за да стъпи здраво на краката си като крепка самостойна славянска нация. Още с идването си във Варна той наченал да действува в това направление, като влязъл в най-близки сношения с поп Константина Дъновски и другите видни българи, както и с Атанаса Чорбаджи. Закрилата, интересът и подбудата на руския представител влели нова сила в българското национално дело. По-будните българи се сплотили в един национален кръжок, в който участвувал и Рачински.

Рачински се опитал с всички средства, с които разполагал, да спечели за българите във Варна двата най-важни фактора за национално просветяване и въздигане, именно църква и училище, обаче се натъкнал на силното противодействие на гърците. След дълги настоявания митрополит Порфирий през март 1860 г. позволил на Константин Дъновски да служи славянска служба в църквата „Свети Георги", но само лично за консула и то в делничен съботен ден, т.е. когато народът, поради своите занятия, не могъл да посещава църквата. След това той се съгласил да отстъпи монастиря „Свети Димитър" (при Евксиноград) за славянска служба през празници и делегирал Константин Дъновски да служи. Тук, в монастиря „Свети Димитър", игумен на който бил йеромонах Теодосий от Търново, се образувало едно сборно място за българите, дето се стичали да чуят и се ободрят на славянска служба. След църковен отпуск по-видните българи заедно с Константин Дъновски и Рачински се събирали, разменяли мисли за народните работи и сгъстявали своите редове за близката борба.

През втората половина на 1860 г. Рачински заминал нарочно за Петроград с цел да издействува да се построи във Варна руска църква и при нея българско училище. Той заинтересовал по въпроса и самия император. Обаче противодействието на гърците му позволило да издействува само създаването на един руски параклис при консулството, осветен от Дъновски и други двама свещеници през април 1861 г.

Когато през 1861 г. напуснал Варна, Рачински оставил тук едно с успех борещо се българско ядро, което всекидневно разраствало.

Вторият решаещ външен фактор, който тласна българското възраждане във Варна наново напред, са били епохалните събития, случили се на връх Великден, (3 април) 1860 г. в Цариград, дето Иларион Макариополски прогласил независимостта на българската църква и нейното отделяне от патриаршията. Това събитие разтърси българския дух в цяла България, та и във Варненския край. Под негово влияние варненските българи, които благодарение на ред причини и обстоятелства бяха почнали да се обособяват и сплотяват национално, се организирали на 11 май 1860 г., в особна българска училищна община, начело на която застанали Рали х. Мавридов, х. Стамат Сидерев, Господин х. Иванов, братя Никола и Сава Георгиевич, Христо Груев, Константин М. Тюлев, Христо Попович, Яни Прагмопаров и Константин Михаилов. На една покана отстрана на Иларион Макариополски, да се присъединят към новосъздадената самостоятелна българска църква, те отговорили с готовност. По инициатива на Атанаса Чорбаджи в с. Николаевка, при извора Харлата под една вековна круша, било свикано събрание на 21 май 1861 г., на което присъствували представители от околните села. На това събрание се решило отделянето на българите във Варненско от патриаршията и присъединението им към самостоятелната българска църква. На това събрание участвувал и Константин Дъновски.

Обаче от онова време Константин Дъновски е участвувал и съдействувал в националното дело във Варна само прикрито; той действувал, без да изпъква начело. Неговото положение като духовно лице, освен това и на служба при гръцката митрополия, било твърде трудно. Той е трябвало да държи едно средно поведение, което да не го докара в разрив с гръцката митрополия, защото той е считал, че времето за това не било дошло още. Колко е бил той прав в това, да вижда от случката със свещеник Димитра от Балчик, който бил ръкоположен в Цариград от Илариона Макариополски (през 1861 г.) за гр. Балчик, но насмапко да бъде погубен от гърците и се спасил само като приел унията. Българската община във Варна била още твърде слаба и неорганизирана, за да може да защити с успех един свой свещеник против гърците. Ето защо на Константин Дъновски се налагало едно предпазливо поведение. Той не фигурира официално като член на новооснованата българска училищна община. Той не се е подписал и на просбата на варненските българи до турското правителство от май 1860 г. за даване църковна и училищна самостоятелност на българския народ, нито в списъка за даване парична помощ на новооснованото българско училище. Но фактически той е участвувал във всички тези събития.

Въпреки това, че той отбягвал и се въздържал за вземе официално страна и да се замеси формално в българското движение във Варна, като частно лице той заемал прикрито живо участие във всички перипетии на движението и му съдействувал, доколкото е могъл. При основанието и откриването на първото българско училище във Варна, при построяването на училищното здание и пр. той е участвувал и съдействувал наред с другите видни варненски българи. Когато гръцките интриги и противодействия успели да спрат и да застрашат строенето на българското училищно здание, започнато в 1861 г.,  Дъновски успял с помощта на тъста си Атанаса Чорбаджи да уреди въпроса. По съвета на последния той отишъл при неговия добър приятел Ибиш-Ефенди, варненски мюфтия, за да иска съдействието му пред властта. Ибиш-Ефенди му съставил една мазбата (молба) от страна на българското население от Варненско до Високата Порта в Цариград, с която се изразявало желанието на българите да не пращат децата си в гръцките училища, езика на които не разбират, а да имат свое училище във Варна, на свой език, за което молят да им се издаде ферман. Той дал тази молба на Константин Дъновски, придружена и с препоръки до кадиите в каазите Козлуджанска, Провадийска, Добричка и Балчишка-Мангалянска за съдействие, та да бъде подписана от българските мухтари. Константин Дъновски разнесъл молбата из околността и, когато била надлежно подписана, заминал за Цариград и я занесъл на тъста си, който пък я представил на правителството и направил нужните постъпки. Скоро след това, за голяма изненада на варненските гъркогагаузи, излязъл ферманът за построяване на българското училище.

Между това българското възраждане във Варна вървяло с бързи крачки към целта. Новооснованата българска училищна община веднага се загрижила за основаване и откриване на българско училище във Варна, каквото действително се открило след отблъсване на гръцките интриги през август същата 1860 година. Открила се същевременно подписка за събиране на помощи, за построяване на специално здание за училище. През следната 1861 г. се почнала, и след преодоляване на гръцкото противодействие, се завършила постройката, и през юлий 1862 г. била тържествено осветена.

Усвоявайки апела на Илариона Макариополски за поддръжка, варненската българска община отправила в 1860 г. покана и до каазите на Варненския санджак, именно Пазарджик, Провадия, Балчик и Мангаля заедно с едно писмо, адресирано до Иларион Макариополски в Цариград, за да го подпишат, подпечатат и изпратят, в което се заявявало, че се отказват от патриаршията и признават новооснованата българска народна църква в Цариград. В една просба до правителството, подписана и подпечатана от варненските първенци и от околните села, през май 1861 г. варненските българи заявявали, че се отказват от гръцката патриаршия, че искат създаване на независима българска църква, каквато се образувала вече в Цариград, че молят да се позволи на последнята, заедно с представителите от разните български епархии да уредят новата църква, и че за тълкуване желанията на народа изпращат за представител от Варненския окръг Атанаса Чорбаджи. Подобни просби се подали и от Добрич, Балчик, Провадия. През същата година Атанас Чорбаджи заминал наистина за Цариград, като представител на Варненско при новата българска църква и пред правителството.

Сега варненските българи се сдобили и имали своя училищна община, имали свое училище на роден език, в тяхна ръка значи се е намирало вече мощното оръжие за национална борба. Излишно е да изтъкваме голямото значение на тоя факт; то е ясно. За пръв път след столетия варненските българи добивали един външен израз на своята национална обособеност. Тук българската нация възкръсвала за нов живот.

Обаче успехът на варненските българи не е бил още пълен. Една важна част от него трябвало едва тепърва да се постигне, за да бъде той пълен. Училището издавало наистина националния облик посред българи и отчасти и спрямо гърците, обаче по отношение на властта, на турската власт, то не е имало някое особено значение. Защото турската власт признавала не народностите, но църквата, или по-добре признавала народностите в лицето на тяхната църква и църковни водители. Понеже обаче варненските българи църковно се подчинявали на патриаршията, последнята ги представлявала пред властта. Варненският гръцки владика, като представител на варненските православни християни, бил официален представител и на варненските българи. От това положение произлизали безброй трудности и мъчнотии за българите и тяхното национално дело. Истина е, че с провъзгласената от Илариона Макариополски раздяла на българската църква от Вселенската патриаршия, със сепаративните стремежи на варненските българи и с откриване от тях на особно българско училище, в това положение настъпи известна промяна. Обаче докато Варненските българи се черкували общо с погърчените гагаузи в гръцките църкви, служили си с гръцките свещеници при смърт, венчавка или други църковни нужди, изобщо се задоволявали с гръцкото духовенство и му се подчинявали, раздялата им от гръцката патриаршия и обособяването им в особна нация, отделна от гърците, не можело да има такова значение и сила за турската власт, въпреки основанието на особна училищна община. Трябвало отделна българска църква, за да бъде раздялата пълна, за да изпъкне българския елемент във Варна действително като отделна националност, за да стане възраждането на варненските българи пълно. Към това почнали сега варненските българи да насочват своите усилия.

И тук, в тази важна стъпка на българското национално дело във Варна, Константин Дъновски повече от всеки друг път е принесъл своята дан. Собствено тука и оттук нататък Константин Дъновски изпъква като народен деец и водител на варненските българи, като един от най-главните двигатели и виновници за окончателното им освобождение от духовното иго, за окончателното им конституиране в особна по-свободна нация. Тук ние влизаме в третия и последен период от живота на Константин Дъновски. Ако дотук не е било възможно да се проследи животът на Константин Дъновски без да се засегне българското възраждане във Варна, то оттук нататък неговата дейност е още по-тясно свързана с развитието на последньото.

На 30 ноември 1864 г. се поминал варненският гръцки митрополит Порфирий, при когото Константин Дъновски служил като свещеник при митрополията и който умело лавирал по църковния въпрос между българи и гърци. Константин Дъновски, ако и да участвувал в българското национално движение във Варна, винаги запазвал пълна коректност и нужното уважение към Порфирия, който сам бил твърде благосклонен към него. Същото нещо се забелязвало и от страна на варненските българи, които поддържали коректно сношение с митрополита: в 1862 г. Порфирий се явил сам и осветил l-то българско училищно здание. Със смъртта на Порфирия Константин Дъновски се освободил от всички връзки с гръцката митрополия и смело издигнал знамето на българската отделна и самостоятелна църква във Варна.

В самото начало на 1865 г. станало събрание на варненските българи в кантората на Сава Георгиевич, дето се решило да се иска в един протест пред правителството и патриаршията скорошното разрешение на българския църковен въпрос и позволение да си имат българите собствена църква, като заплашвали, че ако не им се позволи да построят своя църква, ще вземат насила една • от гръцките. Този внушителен протест бил приподписан от 50-60 села на Варненския санджак и изпратен в Цариград. Обаче властта взела мерки за предотвратяване на насилия и сблъсквания. За да се избягнат кръвопролития, българите се отказали от насилственото си намерение и Константин Дъновски се явил като техен представител пред мютесарифина и му съобщил това. Между това на българите хрумнала щастливата мисъл да превърнат долния етаж на училищното здание в църква, на име „Свети Архангел Михаил". Намислено и сторено. Константин Дъновски, главният инициатор на тази главна атака против позициите на патриаршията и гърцизма във Варна, грижливо подготвил всичко и на 14 февруарий 1865 г. отслужил в нея първата божествена служба на славянски. Така паднала и последнята гръцка крепост против българите.

Константин Дъновски, първият български учител във Варненско, станал сега по такъв начин и пръв български свещеник във Варна.

С всичко това Дъновски скъсал напълно с гръцката Цариградска патриаршия и се присъединил към провъзгласената от Илариона Макариополски самостойна българска народна църква. Така той изложил себе си на опасност да бъде низвержен и преследван. Затова пък ползата, която принасял на своя народ със своята постъпка, била голяма. Варненските българи се сдобивали в неговото лице със свой български свещеник, със свой духовен глава, който, според тогавашните схващания, заставал начело. Те се сдобивали със своя църковна община, отделна от оная на гърците, и така се обособявали окончателно в самостойна национална единица, в съзнателен и вътрешно свободен народ, способен да се развива и преуспява по-нататък по своите собствени пътища.

Вторият важен етап по пътя на възраждането на варненските българи е бил преминат благополучно. Константин Дъновски, който взел живо участие в него като един от най-главните дейци, бил поставен начело на варненската българска община. Като такъв, той наченал да развива една усилена дейност за националното самосъзнаване и просвещение на всички българи от епархията, а най-вече на ония, които били заблудени и отвлечени от гръцкото влияние, за тяхното сплотяване в една национална църква. И тази деятелност имала, както ще видим, по признанията на самите гърци, голям успех.

Константин Дъновски изхвърлил из богослужението името на Вселенския патриарх и почнал да споменува Илариона Макариополски като глава на българската църква. Същевременно той наченал усилена пропаганда между населението: поставил около българската църква деца, които канели на празник прохо-дящите българи да се черкуват не в гръцките, но в „хубавата българска църква". Освен това той поставил нарочно хора по главните порти на града, които пресрещали селяните, разпитвали ги защо идат в града и след това ги убеждавали и отклонявали от намерението им да идат в гръцката митрополия, а да се отправят към българската училищно-църковна община, като уверявали, че скоро щял да пристигне избраният Варненски български владика.

Константин Дъновски не се спирал и пред други средства, за да възбужда българския дух в града и не без резултат. Многобройните българи, които дотогава се държели с патриаршията, наченали масово да я напущат и да се присъединяват към самостойната българска църква. Даже българи, които по-рано безвестно пропадали под гръцко влияние, почнали да се пробуждат и високо да издигат знамето на своята народност. Характерен за това е следният епизод, който ще предам накратко. Един българин, женен за гагаузка, искал да направи панихида за тъща си в новата българска църква, а жена му настоявала да стане това в гръцката църква. Цял месец се карали мъж и жена. Най-подир бил поканен новият гръцки варненски митрополит Йоаким, известен поела като патриарх Йоаким III, който пристигнал във Варна на 24 февруари 1865 г., да извърши панихидата. След службата отишли в дома на казания българин, дето владиката според местния обичай трябвало да опее житото. Докато ставало това, дошъл свещеник Константин Дъновски със свитата си. Владиката веднага напуснал къщата. Дъновски влязъл в стаята и заповядал да отстранят житото като проклето и афоресано, и да донесат друго, което той благословил.

Даже самите варненци гагаузи наченали да напущат гърците и да минават към ведомството на българската църква. Това положение тревожело и възбуждало, разбира се, твърде силно гъркогагаузите и те се заканвали да сринат зданието, дето се помещавала българската църква и училище. Константин Дъновски, като председател на българската църковно-училищна община и като „началник на варненската българска църква", съсредоточавал в своята личност българщината в гр. Варна и привличал против себе си гнева и стрелите на неприятеля. Гърците се запретнали да го обезвредят, като го махнат от Варна. Митрополит Йоаким подготовлявап отстранението му от Варна и заточаването му в Света Гора. Той писал на патриарха: „Затова умолявам Негово Светейшество и Светия Синод, и заедно с мен също молят почитаемите старейшини и тукашни първенци, да благоволи и издействува да се издаде Височайша заповед за отдалечаването на тоя служител (подразбира се Константин Дъновски) в някой от Светогорските мънастири. С това ще се премахне най-главното зло и ще се обуздаят другите."

Но Константин Дъновски продължавал своята народополезна дейност. Той почнал да обхожда селата из епархията, да урежда църквите и църковните им работи, да освещава нови храмове чрез полагане на антиминс и мощи на светии, да пропагандира в селата да се присъединят към българската църква и пр. Според признанието на Варненския гръцки митрополит Йоаким, от 90 села, които канонически му принадлежали, му останали само 10, а другите признали българската църква. Ето как се оплаква митрополит Йоаким за това: „свещеникът Константин, за когото и преди година писах на църквата, е вече глава на българите тук и в околността. Преди няколко дена. както се научих, отишъл е и осветил една църква в едно близко село в епархията на светия в Христе мой Месемврийски брат и друга в едно село на моята епархия".

Чрез пълното отделяне на варненските българи в църква, съвсем отделна от гърците и гръцката патриаршия, същите се окончателно уредили в особена нация, която рано или късно трябвало да бъде призната от турската власт; даже скоро тя била фактически призната чрез ред действия на властта.

Сега изпъквал на дневен ред въпросът за уреждане и организиране на младата църква в цялата епархия. Всъщност това е било организиране на българския народ във Варненската епархия. Заслугите на Константин Дъновски и тук са големи. На 15 август 1866 г. във Варна се събрал под негово председателство събор от всички свещеници и селски чорбаджии на епархията, който събор изработил и приел един „Привременний законник". Този законник поставял начело на целия санджак варненската църковно-училищна община, а нейният председател, в случая Константин Дъновски, ставал неин „църковен глава". Той уреждал правата и задълженията на свещениците и отношенията на градовете и селата от епархията към варненската община. Последнята добивала право да събира чрез своя председател владищината и емватикията, да издава вули и кръщелни свидетелства за цялата епархия, да разрешава спорове между селяните и селата, да съди и налага наказания, да назначава учители и свещеници, да им напомня длъжностите и да бди за тяхното изпълнение. Целта е била да се организират здраво всички българи от епархията и организацията да се засили чрез една разумна централизация.

Веднага с приемането на законника варненската община влязла в своите функции на главна духовно-обществена власт в епархията: започнала да изпраща благословията си, да издава пандахуси, потъкмителни, препоръки, да събира владищината, да налага глоби и наказания, да издава вули и кръщелни свидетелства и пр.

Самата турска власт наченала да дава съдействие на варненската българска община при довеждане на разни провинени неподчиняващи се на заповедите й лица, и така косвено да я признава. Русенският валия Мидхад Паша, до когото се отнесла варненската главна българска община за позволение, да може да събира владищината по селата, верен на своя принцип - да разделя и да владее - мислейки, че така разпокъсва и ослабва християните в турската империя, издал за тази цел особена позволителна заповед. По такъв начин българската народност във Варна и Варненско възкръснала и била фактически призната от турската власт. Оставало още да се извоюва формалното признавание, което зависело от разрешението изобщо на българския църковен въпрос.

Тук ще приведем едно писмо на варненския митрополит Йоаким до патриарха Григория от 28 февруари 1867 г., което ясно свидетелствува каква ползотворна деятелност е развил Константин Дъновски за организирането и управата на Варненската епархия в националноцърковно отношение: „Малцината тук първенци на братята в Христа българи, с един свещеник на име Константин, уредиха в града друга господствующа църква, изпълнявайки всецяло, каквото божествените и свети канони предоставят на каноническия кириарх. Както в митрополията, така и в църквата, те си свикват редовен съвет под председателството на поменатия свещеник, в който разглеждат всичките дела на българите, духовни и други. Пречат с най-силни заплашвания на всеки селянин, който иска да прибегне и потърси помощта на митрополията. Преследват после с позволени и непозволени средства нарушителя на заповедите им. От 90 приблизително села, които са канонически подчинени на варненската епархия, едва около 10, населени само от гърци, признават светата митрополия; останалите не се подчиняват и много от тях против волята си. Този свещеноначалник (Константин) управлява целия клир на неподчинените села, църквите, училищата, всичко обществено на тия християни. Той назначава, премества свещеници, учители и върши други подобни неща, разглежда съпружески дела и дава разводни писма, позволителни за бракове, пандахуси, още и освещава храмове, събира владишкия данък безпрепятствено. За тази именно цел свика главно събрание от свещениците и първенците на българските села около юлий месец, и наложи 7 и полловина гроша на венчило и други два гроша като емватикия, дан, давана от всеки свещеник. Събра, както с положителност ни е известно, през тази година повече от 50000 гроша, освен житото и други някои работи за в полза на църквата им в града. Освен това този добър свещеник, с някои други съмишленици, възбужда против църковните порядки и самите гърци, наречени гагаузи, защото говорят турски, от които мнозина, по-простите, се отделят от митрополията, за да не плащат малкия внос на владишкото право."

И така, след дълги усилия и борби, българите от Варна и околността успели да се откопчат от властта на гръцкото влияние и да се сплотят и организират в свое училище, в своя църква, в своя нация. В тези епични борби на българския народ във Варненско името на Константин Дъновски заема почетно място и неговата дейност е неразривно свързана с тях.

Константин Дъновски е останал начело на варненската българска община до месец септември 1868 г. По своя път младата варненска община трябвало да срещне и преодолее още много пречки. Особено в началото тя имала да се бори с големи финансови затруднения, защото не била тъй многобройна и била финансово слаба. Тя не броела между своите членове, както варненската гръцка община, извънредно богати търговци, готови на големи жертви, нито разполагала с богати завещания, нито с мощното съдействие на Атина и Цариград. За посрещане на своите разноски тя разчитала на приходите от епархията, особено на владищината. Обаче тъкмо в събирането на тези приходи тя срещнала големи мъчнотии. По една или друга причина, селяните се скъпели да дадат това. което трябвало да дадат. Собствено, винаги, и при гръцките владици, и сега, и по-после, при екзархията, събирането на владишкото право от селата било най-болният въпрос, съпроводен с големи трудности. Тези трудности се изпречили и на Константин Дъновски като председател на общината. Дирейки изход от това трудно положение, варненската община решила да извика начело на общината някое по-високо духовно лице, което със своя висок сан да импонира на селяните. В последствие на това Константин Дъновски се оттеглил от председателството. На молбата на варненци И. Макариополски изпратил архимандрита Панарета, който през септември 1867 г. заел председателството на общината.

Константин Дъновски се оттеглил сега, след като напуснал председателството на варненската община, в село Николаевка. Но и оттук той не престанал да се интересува и да се грижи за националното дело в епархията. Самата варненска община не се отказвала да прибягва често до неговите способности и връзки: той бил натоварван от нея с важни мисии. Така през декември 1869 г. той бил изпратен в Пазарджик, Провадия и Балчик с мисия да съобщи на общините съдържанието на писмото на привременния народен събор в Цариград по недоразуменията им и да ги убеди да се явят във Варна на събора за уреждане на споровете помежду им. Освен това от време на време той продължавал да служи във Варна и да замества отсъствующия Панарет.

Но и новият председател на Варненската община се сблъскал със същите трудности по отношение на приходите, както и неговият предшественик. Освен това между него и варненската община възникнали недоразумения, които извикали неговото падане. През март 1870 г. той бил уволнен от председателството по искане на събралия се във Варна епархиален събор. С едно писмо до председателя на привременния събор в Цариград последният молил да му се прати някое друго достойно духовно лице за този пост. Обаче Иларион Макариополски, който добре познавал и ценил Константин Дъновски, предложил между другите него. По такъв начин Константин Дъновски заел пак председателството на варненската община и като такъв продължил и по-нататък своята дейност.

Във всички народополезни начинания, които варненската община предприемала, Константин Дъновски взимал активно участие. Времето на неговото понататъшно служене като председател се ознаменувало с ред нови придобивки в национално църковно просветно отношение. Главно по подбудата на уважаемия варненски гражданин Янко Славчев, построило се в църковния двор на българската църква и се открило читалище „Возрождеже"; уредило се в началото на 1871 г. ученическо дружество „Просвещеже"; а през август 1879 г. варненската община, начело с Константин Дъновски, решила и открила подписка за издигане на едно здание за девическо училище.

Когато на 10 януари 1870 г във Варна се избрали подгласни избиратели за Варненска околия за избиране пратеник от Варненската епархия за народния събор в Цариград, Константин Дъновски бил избран на първо място между подгласните.

Като председател на варненската община Константин Дъновски взел живо участие и в борбата за добиване особен архиерей за Варненската епархия. През 1870 г. чрез издаването на султански ферман за създаване на българската екзархия, българският народ видял осъществена своята отдавна лелеяна мечта за самостоятелна църква. Впоследствие на 14 март 1871 г. в Цариград се събрал народен събор за изработване на органическия устав на екзархията. Обаче султанският ферман със своя член 10-тий представлявал едно голямо и горчиво разочарование за варненци, защото изключвал от екзархийската област град Варна с двадесетина села на крайбрежието и ги оставял под управлението на гръцката патриаршия. Силно огорчени и възбудени, варненските българи почнали усилено да действуват, дано някак изменят това положение. Те не се спрели пред никакви средства, ни пред молби, ни пред заплашвания. В своята кореспонденция те изпускали даже обидни думи и изрази, за които после е трябвало, начело със своя представител Константин Дъновски, да искат прошка от Макариополски в Цариград. Накрая те трябвало да се съгласят с екзархията върху комбинацията за съединение на Варненската епархия с Преславската и образуване на Варно-Преславската епархия. За митрополит на същата бил избран и ръкоположен протосингелът на екзархията, архимандрит Симеон, който на 2 декември 1872 г. пристигнал във Варна, а на 4 декември отслужил първата тържествена служба в църквата „Свети Архангел Михаил" при съслужение на Константин Дъновски.

С пристигането на български владика във Варна бил поставен венец над усилията и успехите на българските родолюбци от Варненско, над усилията, ще прибавим, на родолюбеца Константин Дъновски. Българската нация била спечелила право на съществуване и свободно развитие. Духовните окови на вековете бяха разкъсани.

С пристигането на българските владици в България, почнал да се прилага и изработеният от народния събор екзархийски устав. Досегашната църковно-училищна община трябвало да претърпи известни изменения. Но член 10-ти от фермана за създаване на екзархията налагал тук едно малко по-друго положение. Освен образувания тук през началото на 1874 г., както и в другите епархии, смесен епархиален съвет, във Варна бил избран на 17 март 1873 г. от варненските жители - българи, търговците и еснафите, особен градски съвет за управлението на градските работи. За председател на същия бил избран Велико Христов. За председател пък на епархиалния смесен съвет бил издигнат Константин Дъновски, който през 1873 г., т.е. в промеждутъка между унищожението на дотогавашната община до конституирането на смесения съвет, свещенодействувал в с. Николаевка.

Освободителната война заварила Константин Дъновски все още начело на епархиалния смесен съвет сред грижи за уреждането и управата на народните работи в епархията. През 1876 г. той почнал да служи и в руския параклис при консулството. Неговата дотогавашна дейност за пробуда и закрепа на българщината и централното му положение на водител на същата, връзките му от друга страна с руското консулство, му навлекли силни подозрения у турската власт. И в началото на Руско-Турската война (1877 г.) той бил хванат и като опасен човек бил хвърлен в затвора, дето пролежал цели седем месеци. Изправен пред военен съд, него го очаквала бесилка. Но не стигали физическите мъки и терзания, които той изпитвал в затвора. Варненските гърци, които имало защо да са недоволни от него, се възползували от случая, за да го подложат на една неизказано подла и позорна морална инквизиция. На изправения пред лицето на смъртта се предлагало спасение само срещу отказване от българската независима църква и признаване гръцката патриаршия, срещу отхвърляне на цялата си дотогавашна дейност. Човешката слабост надделяла: за да се спаси от бесилката, Константин Дъновски се принудил да подпише една такава декларация, съставена от гърците. Спед това, благодарение застъпничеството на холандския консул, който бил грък по народност, той избегнал смъртта, а с пристигането на руските войски в Добрич бил освободен от затвора.

В освободената българска Варна, за създаването на която принесъл толкова много, Константин Дъновски, който отначало докрай й служил вярно и доживял да види след нейното духовно възраждание и политическото й освобождение, продължил скромно и безшумно да служи при основаната от него църква „Свети Архангел Михаил" до 1898 г., когато бил пенсиониран поради старост. И след това, с някои прекъсвания, той останал да живее до самата си смърт при същата църква, при която е бил и погребан.

По случай 50-годишния юбилей на първата българска църква във Варна, в признание на неговите заслуги към народа, Светия Синод отличил Константин Дъновски с офикията „Иконом", а правителството - с „орден за гражданска заслуга с офицерски кръст".

Ако хвърлим сега поглед назад върху казаното за живота и делата на Константин Дъновски, ние виждаме ясно, че той е участвувал във всички моменти и фази на българското възраждане във Варна, от най-първите негови зачатъци и до самия изгрев на политическата свобода. Няма почти национално начинание в тази епическа борба на българския народ във Варненско, в която и той да не е участвувал. През цялата негова дейност, отначало докрай, се точат неговите народополезни усилия като дълга червена нишка Неговото име е навеки свързано с възраждането на българския дух в този край. За създаване на днешна българска Варна Константин Дъновски има несъмнени заслуги!

Заветът, който ни е оставил Константин Дъновски чрез своя живот и дейност, е беззаветно служене на дълга към своя народ. Нека от благоговение и благодарност пред паметта на този заслужил народен труженик, вдълбаем дълбоко в нашите сърца този светъл негов завет.

Варна XI/1919 год. Д-р П. Ников

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...