ТЕМЕЛКО СТЕФАНОВ

[Ани]

ТЕМЕЛКО СТЕФАНОВ

(1896-1990)

В нашето село (Мърчаево) имаше една учителка Елена Григорова, на Пеню Ганев първата жена. Тя беше даскалица тук и живееше у нашия брат Симеон. Веднъж, когато тя е на занятие в училището, той взема шперц и отваря вратата на стаята й. Намира там беседи от Учителя. Започнал да чете. Веднъж той я проследил като отива в София при Учителя на беседа и тъй той научил къде живее и къде държи беседи Учителя. Но за това никому не казал.

Една вечер, събота, се събираме у кръчмата да пием и Симеон каза: "Сега няма да пием тая вечер. Утре ви чакам в три часа през нощта горе при черквата и че идеме у София". И ние на определеното време събрахме се при черквата и тръгнахме. Тогава нямаше превозни средства. До Княжево се ходеше пеша. Като ни започна един дъжд от Мърчаево до Княжево, всичко измокри по нас. По едно време му викаме: "Абе, Симеоне, какво да правим, защо ще ни водиш у София, малко ли са кръчми в Мърчаево?" А той пак казва: "Бъдете спокойни, ще идеме сега у София". Качихме се на трамвая в Княжево, та на ул. "Опълческа" 66. Влязохме в един двор и насреща някаква малка къща ниско в земята. Казвам на Симеон: "Това не ми изглежда на кръчма, това е нещо друго! Къде ни си повел?" Пак той казва: "Търпете". На пейките седиме, вода тече от нас. Измръзнахме. Току дойде една жена при нас и каза: "Братя, заповядайте!" Симеон вика: "Хайде да идеме по тая жена, да видим какво има там." И тъй, тя напред, ний по нея и седнахме на първите столове в една стая. Събра се народ, напълни се салона, почнаха да пеят. По едно време току дойде Учителят. Всички станаха на крак, изкараха молитвите и Учителят започна беседа. Най-напред почна по наш адрес, как тютюнът трови хората, как пиенето разваля домовете, как оголяват децата и свърши по отношение на нас и тогава започна друга беседа Учителят. Като свърши беседата, всички започнаха да си излизат и ние си излезнахме. Мокри отидохме, мокри се върнахме, защото пак валя дъжд, но никой не се разболя. Пак се качихме на трамвая и слезнахме в Княжево. И почнахме пак пеша нагоре. Ама брат Симеон каза: "Който има цигари, да ги хвърли. Няма да влизаме вече в кръчма. Ще дохождаме и ще слушаме този човек. Видите ли какво каза? Това се отнася за нас". И така тръгнахме да ходим там и до днеска. Те си отидоха от този свят четиримата, аз съм останал, за да ви го разкажа.

Бях много болен. Спях в кухнята. Синът ми и снаха ми по цял ден на работа. Като дойдат вечер, оправят ме и ме заключват. Да не влиза никой при мене. Един ден, точно в 11 часа беше през деня, чуем глас: "Ставай!" Повтори пак: "Ставай!" Аз си повдигнах главата от кревата, ама нищо не виждам. Трети път пак извика много силно: "Ставай!" Почнах да ставам и изведнъж нещо ми олекна, олекна, ама страхът ме държи. Държа се за кревата, свлякох си краката и полека, полека, та до масата има стол и седнах на стола и почнах да размишлявам: "Отдека е този глас?" Таман това размишлявах и видях как

Учителят току влезна през вратата - заключената врата. Влезна, мина покрай мене и през прозореца си излезна. Така оздравях и сега съм жив пред вас. Иначе щяхме да се разминем и нямаше кой да ги запише тези работи, които ги разказвам вече над 30 години. Живеехме там, гдето сега е новата къща на сина ми. Там имаше стара къща. Аз още пиянствах. Имах една дъщеря, казваше се Косена. Една вечер като дойдох от кръчмата, вечеряхме и тя взема едно малко столче и с него отиде с майка си да спи в мазето. Какво да кажа, примитивна работа. Те спяха там. Друга вечер Косена пак взема столчето и аз й викам: "Косено, защо вземаш столчето, нали отивате с майка си да спите?" - "Слушай, татко, при мене идва един дедо, пък седи до кревата и ми разправя много хубави работи, ще му носим столчето да седне, да не стои прав". А я не разбирах нищо от такива работи и й казвам: "Какъв старец, някой дявол те лъже!" Но детето ме не слуша. Вечер отнася столчето и сутрин си го донася пак горе. И продължаваше така. Ние като намерихме вече Учителя, почнахме да идеме на беседи и една сестра ми даде портрет от Учителя. Донесох тоя портрет и го оставих на масата, а детето беше навънка. Като влезна Косена, а тя беше тогава 10-11 годишна, уплаши се. Питам я: "Защо се плашиш?"- "Откъде намери този портрет?" Казвам: "Купих го". Излъгах я. "Ето този, дето идва и седи и ме учи, а ти не даваш стол да му носим да седне. Той е същият". И тогава разбрах, че Учителят е тука.

Кога да дойде Учителят в Мърчаево, дъщеря ми Косена ме предупреди: "Татко, изпразнете вашата стая, защото Учителят иска да седи у нея, ще дойде да седи тука". Казвам: "Втори път да не съм те чул. Ние не сме достойни хора да посрещнеме един велик Учител". А тя пак: "Казвам ти, изпразнете стаята". Мина се една седмица, тя повтори това: "Учителят си върза багажа, всичко е готово, ще дойде!" Пак я не послушах. На третата седмица сме в големата стая събрани на обед целото семейство. А втория ми син, по-малкият, беше войник и дохожда тука и казва: "Наздраве, татко, добре, че обедвате, ама какви ти гости идват". - "Какви гости, бе?" - "Вашият Учител иде и по него има върволица, петдесет души". На мене ми се вдигна косата нагоре. Ха сега, защо не послушах дъщерята. Стаята не е готова. Излезнахме. Тука има пътечка отгоре и Учителят идва. Като го видяхме, цялото семейство слезна долу на стълбището. Той дойде най-напред при мене и си подаде ръката. И Му целунах ръка и по мене цялото семейство. Тръгна Той напред, а ние останахме по Него и право отиде в голямата стая. Аз отворих тогава тоя прозорец отгоре и едно по едно изхвърлих всичко низ прозореца, а жена ми по мене чисти. Изчистихме стаята и Той влезна. И тука стоя десет месеца. Тука посреща, изпраща, беседи у големата стая прави и така изкара десет месеца и си замина.

През време на евакуацията, когато Учителят беше в моя дом, тогава идваха много братя и сестри. Но имаше две рождени сестри Мара и Теофана Савови, като дойдат сутрин, по цял ден стоят пред вратата на Учителя, едната отляво, другата отдясно. Аз съм на работа през деня, вечерта като се върна, те пак седят. Казвам им: "Сестри, защо притеснявате Учителя. Цял ден седите на вратата Му!" И те влезнаха и казват на Учителя: "Учителю, брат Темелко ни пъди". Учителят затвори вратата. Три дена не пуска никого вътре. Ни храна приема, нищо. И аз се чудя, защо им казах на тия сестри така? Но пак вътрешно ми нещо дойде. Събрах цялото семейство. С жена ми се съветвахме и казвам: "Ще чукам на вратата, че искам извинение от Учителя, понеже не разбирам нещата". Почуках и Учителят отвори вратата. Казвам: "Учителю, не знам какво правят тези сестри пред вратата Ви и им казах: "Защо притеснявате Учителя, цял ден седите на вратата". Учителят си подаде ръката, целувах Му ръката и семейството ми целува и вече вратата е отворена. А до преди три дена не пусна никого. Ни приема храна, ни приема хора. Това беше за тия сестри. Ето това е да страдаш от сестри и братя.

Я бех комунист у партията. Като беше тук Учителят и го питам: "Учителю, да седим ли у партията или да излезем навреме?" Той казва: "Рекох, ще поседиш още малко, па ще излезнеш". И така, като дойде новата комунистическа власт, ние се събирахме на събрание и един ден, едно момче, работеше у София, интерии правеше, дойде на събрание и казва: "Абе защо е Темелко тука, той е стар фашист. Тука не му е мястото". И аз, билетът беше у мене, казвам: "Другари, щом това момче ме прави фашист, ето ви билета и довиждане, не искам да пречим на партията, щом съм фашист".

Тръгнах да излизам, всички вдигнаха гюрултия. "Стой, той не ти знае делата, не ти знае работите, той не е в течение на твоята работа, затова така приказва. Не го слушай, седи си тука на место!" Но аз се развълнувах, казвам: "Жертва съм дал за партията и сега да ме ругае едно дете, не съм съгласен. Довиждане". И хвърлих им билетчето и излезнах. Всички негодуваха, но аз излезнах. По такъв начин излезнах. Толкова за моето членство у партията като комунист.

Темелко Стефанов

Учителят е дошъл в Мърчаево на 11.01.1944 година. Още същия ден излязохме на една поляна. Там засадиха по-късно борова гора. Сега там има борове около петдесет метра високи, но полянката са я оставили без да знаят нищо за нея. На тая полянка Учителят държа първата беседа. На тая полянка после играехме Паневритмия всеки празничен ден.

Брат Темелко е имал четири деца, от които Косена е най-голямата. След нея Костадин, който убили на Божурище, след него Велин и най-малката е Тодорка.

Темелко разказва:

Костадин е този, що го убиха. На 18 години беше. Той отиде войник да служи в Божурище, на летището. Там прекара повече от година и една вечер ми го докараха тука труп, убит. "Любовен характер, убил се, хвърлил се под влака." Това ми казаха ония, що го докараха. "Но по заповед на командира да го погребете още тая вечер, защото телото е развалено." Но аз не го погребах. Сутринта вземам брат Симеон и право при Учителя. Той ме посреща, аз плачех. Той се изправи, усмихна се, каза: "Не плачи! Той е убит като войник на бойното поле. Но да не плачеш, защото ще дойде пак във вашия дом. Аз няма сега тука да му разправям историята. Той ще дойде във вашия дом, сам ще си разправи всичко". И нема какво да правим и къде да ходим. Да отидеме там у частта, не ходехме. Дойдохме тука в село. Нашите разбили сандъка и още иглите му зад ноктите стоят забити. Мъчили са го. И така, погребахме го.

На 09.09.1944 година в пет часа сутринта снаха ми доби момче. И така, порасна това момче на 7-8 години. Там, къде сега е новата къща, имаше друга, и сме отнесли дрехите на Костадин там в един шкаф, да не ги гледат, жена ми не може да търпи и да тъжи за него. Но аз работя там и детето играе около мене. Казва се Петър и като играеше, паднал един обущък от сандъка, той се наведе и го взема и се обърна към мене, ама ми се виде, че му се измени лицето. Каза: "Дедо бе, що си ми турил тука обувката?" Казвам: "Каква обувка? Тая е на чичо ти обувка!" - "Никакъв чичо, аз съм същият! Само едно не съм доволен от вас, защо ми сменихте името? Бех Костадин, сега ме викате Петър?" Кажем: "Защо направи това? Защо така ни докара, че толкова тъжихме за тебе?" - "Ето сега ще ти разправим целата моя история". И почна: "Бехме у поделението 18 души ремсисти. Отгоре ни наредиха партизаните да теглиме жребие тия 18 души, на когото се падне, на двама да разбиеме склада, да изнесеме оръжие на определено место и да чакаме партизаните и да избегаме с них. А другите чакат второ нареждане. Падна се на мене и на Владимир Бонев от Кюстендилско, сега министър, той ми бе другар. Разбихме, изнесохме, а партизаните ги нема. Я казвам: "Владимире, чакай ги тука, аз ще се върнем да вземем още малко пушки от складо. Видех, че нема опасност". Връщам се обратно, но от склада ме хващат. Мъчиха ме, какво не правиха с мене, аз мълча, то ние сме дали дума, това е. Що съм направил, аз съм го направил". - "Имаш дружина?" - "Немам дружина." Повече нищо. Били, клали, това е, немам дружина. Най-после ме караха на стрелбището да ме стрелят, но аз не бех в телото си, бех се излъчил от телото си и гледам как стрелят те- лото. И после, така ме турнаха като в едно кошче ли, сандъче, нагоре, нагоре отидох при Божето. Но вие много плакахте с баба, сега сте ми дедо и баба, тогава ми бехте майка и баща. И отгоре ми казаха: Стига са плакали майка ти и татко ти. Ха иди пак на земята. И дойдох". Беше почнал тука по махалата си разправяше всичко до известно време. После спря.

Синът ми Велин беше войник, когато трябваше да се бият с германците, след като дойдоха руснаците у нас през време на Отечествената война след 9.IX.1944 година. Той бил приятел с ротния си командир и когато заминавала частта му с влака, замолил ротния си командир да минат през село, да си вземат довиждане от мене и след това да достигнат частта.

Дойдоха значи тука у нас, а ротният му беше по чин капитан. И моята жена го пита: "Къде ще водиш моя син?" - "Ще идем, бабо, да бием германците." - "Е, добре, че биете германците, хубаво ще правите, но тука има един Учител, може да го попитате, може да ви каже нещо, дали да ги биете или да не ги биете". Тоя офицер каза: "Да послушаме майка ти. Може за наше добро да е". Почукаха, Учителят им отвори и цял час ги държа. Какво им е говорил, те си знаят. И си излезнаха и отидоха да гонят частта. По едно време оръдията се чуят близко, бият се. Съветваме се с жена ми: "Ние загубихме един син, ето чуват се оръдията, знам какво нещо е войната. Дошло ми е да ида ще си разправи всичко". И нема какво да правим и къде да ходим. Да отидеме там у частта, не ходехме. Дойдохме тука в село. Нашите разбили сандъка и още иглите му зад ноктите стоят забити. Мъчили са го. И така, погребахме го.

На 09.09.1944 година в пет часа сутринта снаха ми доби момче. И така, порасна това момче на 7-8 години. Там, къде сега е новата къща, имаше друга, и сме отнесли дрехите на Костадин там в един шкаф, да не ги гледат, жена ми не може да търпи и да тъжи за него. Но аз работя там и детето играе около мене. Казва се Петър и като играеше, паднал един обущък от сандъка, той се наведе и го взема и се обърна към мене, ама ми се виде, че му се измени лицето. Каза: "Дедо бе, що си ми турил тука обувката?" Казвам: "Каква обувка? Тая е на чичо ти обувка!" - "Никакъв чичо, аз съм същият! Само едно не съм доволен от вас, защо ми сменихте името? Бех Костадин, сега ме викате Петър?" Кажем: "Защо направи това? Защо така ни докара, че толкова тъжихме за тебе?" - "Ето сега ще ти разправим целата моя история". И почна: "Бехме у поделението 18 души ремсисти. Отгоре ни наредиха партизаните да теглиме жребие тия 18 души, на когото се падне, на двама да разбиеме склада, да изнесеме оръжие на определено место и да чакаме партизаните и да избегаме с них. А другите чакат второ нареждане. Падна се на мене и на Владимир Бонев от Кюстендилско, сега министър, той ми бе другар. Разбихме, изнесохме, а партизаните ги нема. Я казвам: "Владимире, чакай ги тука, аз ще се върнем да вземем още малко пушки от складо. Видех, че нема опасност". Връщам се обратно, но от склада ме хващат. Мъчиха ме, какво не правиха с мене, аз мълча, то ние сме дали дума, това е. Що съм направил, аз съм го направил". - "Имаш дружина?" - "Немам дружина." Повече нищо. Били, клали, това е, немам дружина. Най-после ме караха на стрелбището да ме стрелят, но аз не бех в телото си, бех се излъчил от телото си и гледам как стрелят те- лото. И после, така ме турнаха като в едно кошче ли, сандъче, нагоре, нагоре отидох при Божето. Но вие много плакахте с баба, сега сте ми дедо и баба, тогава ми бехте майка и баща. И отгоре ми казаха: Стига са плакали майка ти и татко ти. Ха иди пак на земята. И дойдох". Беше почнал тука по махалата си разправяше всичко до известно време. После спря.

Синът ми Велин беше войник, когато трябваше да се бият с германците, след като дойдоха руснаците у нас през време на Отечествената война след 9.IX.1944 година. Той бил приятел с ротния си командир и когато заминавала частта му с влака, замолил ротния си командир да минат през село, да си вземат довиждане от мене и след това да достигнат частта.

Дойдоха значи тука у нас, а ротният му беше по чин капитан. И моята жена го пита: "Къде ще водиш моя син?" - "Ще идем, бабо, да бием германците." - "Е, добре, че биете германците, хубаво ще правите, но тука има един Учител, може да го попитате, може да ви каже нещо, дали да ги биете или да не ги биете". Тоя офицер каза: "Да послушаме майка ти. Може за наше добро да е". Почукаха, Учителят им отвори и цял час ги държа. Какво им е говорил, те си знаят. И си излезнаха и отидоха да гонят частта. По едно време оръдията се чуят близко, бият се. Съветваме се с жена ми: "Ние загубихме един син, ето чуват се оръдията, знам какво нещо е войната. Дошло ми е да ида чак на фронта да видя жив ли е". Но она беше по-умна от мене и казва: "Защо ще идеш на фронта, когато Учителят е тука. Я да почукаме, да го попитаме. Той все ще ни каже нещо добро". Я помислих и казвам: "Добре". Почукахме и влязохме при Учителя. Казваме: "Учителю, Ти знаеш, един син си замина, ето и този другият е на фронта, можеш ли да ми разрешиш, ще идем там да видим жив ли е". А Той каза: "Ще те пусна, ама не можеш го намери и да отидеш. Сега германците са го заобиколили околовръст, заграден е, в засада, пък нашите войски с аероплан му пускат храна отгоре, но някой път падне при него, та хапне, но рядко пада при него. Ама има едно дере при него, има диви киселици, та яде диви киселици. Той е малко нетърпелив, та го учат на търпение. Но бъди спокоен, няма косъм да падне от главата му. След десет дена нашите войски ще настъпят и ще го освободят и ще му дадат 24 часа отпуска, да дойде да ти каже вярно ли говоря или не".

И ние броим дните с жената. На десетия ден към 12 часа той пристига и вика: "Тате, дойдох си и косъм от главата ми не падна!" Гледаме го, целият обгорен, ама си спомних какво беше казал Учителят, че косъм от главата му нема да падне, та да се чудиш, че със същата приказка ме посрещна, гдето беше Учителева приказка. Та каквото каже един Учител, това става. Неговата дума се не цепи. Шинелът му, всичко изгоряло от патрони, косата му изгоряла. Казвам: "Бе, Велине, да не си беглец, ето твоята дружина се бият, а ти да не си избягал?" - "Не, татко, дадоха ми 24 часа отпуска, утре заран си отивам. Само дойдох да ме видите, че съм жив". - "Е, как беше?" А той беше картечар. "Слушай, заградиха ни германците у обръч и не може да излезим и така моята дружина шест души ги избиха с картечницата. Аз сам останах. Но имаше много патрони, та въртим картечницата налево надесно и германците мислят, че сме много. Ако знаеха, че съм съвсем сам, щяха да дойдат да ме намушкат на ножовете. Ама те мислят, че сме много. И така продължавах. А пък хлеб, пускат ми, ама много редко. Ама имаше диви киселици, та си отядох на диви киселици. Само на диви киселици прекарах. Утре си вече отивам". Та това е за него.

Темелко Стефанов

Учителят каза за Темелко: "Той е същият, който навремето предостави Горницата и домът си за последната пасха на Христа и учениците Му." Ние се огледахме изумени от това съвпадение на личности и събития.

Този дом стана център на Братството. Тук идваха приятели от всички краища на страната и за всички се намираше място. В него намираха сърдечен прием. Братската трапеза беше отворена за всички. Братският живот се реализираше тук, понеже той се съгражда в душите на човеците. Учителят беше Божествения център, около Който той се разви.

Братя и сестри държаха много изпити в дома на Темелко пред Учителя. Учителят бе много огорчен от събитията. Той виждаше безумието на войната. Говореше малко. Но по цял ден приемаше гости от София и от страната.

Братският живот се организира около Него по същия начин: Обща кухня, общи обеди, общи молитви, излизане на малки екскурзии, посрещане на изгрева на един връх, който беше близо до селото, остър връх, на който се излизаше всеки ден. Беше още зимата на 1944 година, бяха паднали снегове, но Учителят излизаше сутрин. Той никога не се застояваше в стаята си. Всякога предпочиташе да излезе на открито, да направи една разходка. За общия обяд, закуска и вечеря се грижеха няколко сестри. Тук бе Василка Иванова от Айтос, която се грижеше за бита на Учителя. Беше селски човек, здрава, разумна и работлива, със сръчни ръце. Тя переше, гладеше и чистеше стаята на Учителя. Друга бе Юрданка Жекова, която се грижеше за кухнята. Тук бе и д-р Жеков, който следеше за хигиената на дома Темелков, защото се опасяваше да не се яви някоя епидемия от това струпване на много хора на едно място. Темелко се бе прибрал със семейството си в една от малките стаички.

Братският дом на Темелко беше претъпкан с хора. Животът тук беше много напрегнат, понеже всички искаха да бъдат близко до Учителя и всички възможни кътчета бяха заети. Хора стояха дори на открито, само и само да бъдат близо до Учителя. В съседство с малката стая на Учителя имаше една голяма стая, която през зимата служеше за трапезария, за общите обеди и вечери. Но след вечеря пейките се прибираха, масите се изнасяха, или под тях на пода постилаха черги и там спяха между 15-20 сестри всяка вечер. Това създаваше напрежение, имаше своите неудобства и мъчнотии, особено при лошо време. При хубаво време, когато се запролети и дойде лятото, дворът бе широк и имаше място за всички гости. А близо до дома, до една стара къща бяхме подслонили брат Боев в един плевник. Той беше неотклонно до Учителя и стенографираше всичко, което Той говореше.

В онези времена, макар че беше в оскъдица населението, но в Мърчаево около Учителя винаги имаше изобилие. Братя и сестри от провинцията донасяха и изпращаха продукти на Учителя, така че на братската трапеза имаше изобилие. Всички участваха в последната пасха на Учителя с учениците Му.

Борис Николов