10. ВЪЗРАЖДАНИЕ НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД. ЦЪРКОВНО-НАЦИОНАЛНИ БОРБИ И ПОСТИЖЕНИЯ

[Iskri4ka]

10. ВЪЗРАЖДАНИЕ НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД. ЦЪРКОВНО-НАЦИОНАЛНИ БОРБИ И ПОСТИЖЕНИЯ

Отдавна вече народните водачи в Цариград чувствували и изтъквали пред своите съотечественици в провинцията необходимостта от изпращане представители в Цариград от всички български епархии, които съвместно с цариградските да действуват с по-голяма тяжест пред правителството за задоволяване на българското искане за независима църква. Така в 1859 г. такава покана е била отправена от Цариград до пловдивската община, която от своя страна е трябвало да покани съседните епархии да изберат и пратят представители в Цариград, Когато народните работи след акта от З. април се усложнили, нуждата от изпращане на представители станала още по-чувствителна и от Пловдив тая идея била подета. На 10 януарий 1861 г. първи пловци изпратили в Цариград двама свои представители: Салчо Чомаков и д-р Ст. Чомаков, които заедно с тамошните първенци подканили още на 12 януарий всички епархии да сторят същото. Тая покана била подновена през април под натиска и впечатлението от заточаването на народните владици. Така един след друг в Цариград почнали да пристигат представители от цяла България, така че през май и юний се явили тридесет такива, снабдени с пълномощия и с особени прошения до правителството, в които българските градове и общини потвърждавали своето отричане от патриаршията и присъединението си към българската независима църква в Цариград, протестирали против нейните 15 точки и ги отхвърляли, като молили султана да утвърди и признае българската независима църква.

Пловдив представяли Хр. Гешов, Салчо Чомаков и д-р Ст. Чомаков; София - пак последният и Г. Д. Трайкович; Вратца и Севлиево - П. Р. Славейков: Търново (каазата) - Н. Михаиловски и х. Н. х. Минчоглу, а епархията-архимандритх. Теодосий, игумен на Капиновския манастир, и иконом поп Петко; Свищов (околията) - йеромонах Пахомий, а града - иконом поп Христо; Ловеч - д-р Коста Павлов; Шумен - д-р Вичо Панов; Сливен - Иван Добровски (Добрович); Ст. Загора - х. Господин Славов; Самоков - Захари х. Гюров; Казанлък - Хр. Папазоглу; Добрич - х. Ив. х. Вълков; Русе - Костаки Маринов; Варна - Атанас Георгиев. Други градове натоварили живущите в Цариград българи да ги представят: Кюстендил избрал за свой представител д-р Захарий Струмски; Одрин - Цвятко Узунов; Плевен - Хараминков; Разград- Константин Славчевич; българите от Букурещ - х. Н. х. Минчоглу, Хр. Тъпчилеща и Д. Ив. Гешов; а българите в Цариград - Хр. Тъпчилеща, х. Никола х. Минчоглу, Д. Ив. Гешов, Евтимий Дебрели, Д. х. Несторов, Недялко Бракалов и Ив. х. Петров. Тия редовни български представители образували в Цариград един негласен български парламент, втори след оня от 1857 г., който авторитетно представял българския народ пред правителството.

Натоварен бил д-р Чомаков да състави един меморандум до Високата Порта, който бил разгледан в събранието, поправен и трябвало да се преведе на френски и подаде. Неговото приготвяне обаче се забавило и понеже представителите имали от общините си разрешение да се бавят само три месеца в Цариград, решили да представят на правителството своите пълномощия с едно кратко прошение да бъде призната отделната независима българска църква. Това станало на 9 юний. (стр. 164-165)

[...]

По-рано, отколкото в Бургас се раздвижил българският елемент в другия най-голям наш черноморски крайбрежен център, Варна. Поддържан от гърчеещите се гагаузи, тук гърцизма е бил силен, обаче само в града. Епархията е била почти само българска. Обаче и в града българският елемент се засилил чрез постоянния приток отвън. Икономическият подем привлякъл тук предприемчиви българи балканци - търговци, занаятчии и работници, които донесли и своя дух на национална еманципация. Още дълго преди 1860 г. в село Хадърджа, в Добрич и Провадия българският дух се разбудил и чрез училището. Дейността на славянофила руски консул Александър Рачински във Варна, принесла в това направление също своето. Но след 3. април 1860 г. варненските българи дигнали глава и на 11. май образували отделна своя българска община, начело с Р. х. Мавридов, х. Стамат Сидеров, Госп. х. Иванов, братя Н. и С. Георгиевич, Хр. Т. Груев, Яни Н. Прагматаров и К. Михаилов. която открила и българско училище. Българите от Варненската епархия се присъединили също към новата българска църква в Цариград и през 1861 г. изпратили за свой представител в Цариград чорбаджията от с. Хадърджа, Атанас Георгиев, който останал там като такъв до 1865 г., когато заболял и умрял от холера. Силен и деен български център в епархията е бил х. Оглу-Пазарджик (Добрич), който повел ожесточена борба против гърцизма в окръга и против гръцкото духовенство. Той взимал най-живо участие чрез прошения и протести във всички перипетии и демонстрации на църковния въпрос от 1860 г. нататък. В църквата в Добрич, в хубава рамка, стоели, поставени на владишкия трон, увенчани с венци, образите на тримата народни владици, като на някои светии. Със смъртта на Порфирия и с идването на новия Варненски митрополит Йоаким, варненските българи се отделили окончателно от гърците, устроили си отделна църква и църковна община, която на следнята 1866 г. в един събор от миряни и свещеници от цялата епархия била реорганизирана и окончателно поставена като централна община в епархията, която въз основа на особен, изработен от събора „Временен правилник", почнала да управлява и ръководи епархиалните народни работи и да събира владищината. Председател на общината станал най-първо икономът Константин Дъновски, а от 1867 г. архимандрит Панарет. Тая организация заработила сега с голям успех за свестяване и отделяне от патриаршията на всички българи във Варненската епархия, така че още в 1866 г. от 90 села, спадащи в епархията, само 10 гагаушки села признавали още варненския гръцки владика, а останалите се отказали от него и от гръцката патриаршия и признали за свое духовно началство българската църква в Цариград и централната българска община във Варна. Заедно с Варна се организирали и отказали от патриаршията и присъединили към новата българска църква, освен Добрич, още центровете Провадия, Балчик,

Каварна и Мангалия. По такъв начин и Варненската епархия, която така силно била повлияна от гърцизма, се отделила от патриаршията и останала така до идването през 1872 г. на първия български варненски митрополит Симеон, който и днес още я управлява, (стр. 196-197)

д-р Петър Ников

„Възраждание на българския народ.

Църковно-национални борби и постижения"

Издание Страшимир Славчев, София, 1929 год.

(стр. 164-165, 196-197)