44. РАЗВРЪЗКИ И ЧОВЕШКИ СЪДБИ

[Ани]

44. РАЗВРЪЗКИ И ЧОВЕШКИ СЪДБИ

Учителят си замина на 27 декември 1944 г. Смени се една епоха още на 9 септември 1944 г. - бяха дошли на власт комунистите в България. Много хора не предполагаха, че е дошла една нова епоха, за която много пъти споменаваше Учителят в беседите си. Но кой да обърне внимание и кой да слуша.

В скоро време започна национализацията на предприятията и понеже мъжът ми беше също фабрикант, то и ние влязохме в тази огнена пещ. Извеха всичко, прибраха всичко. Взеха ни всичко и ни изхвърлиха с 40 лв. за храна. Юрдан имаше 1000 лв. в портфейла, но му ги взели и тях, защото са пари получени от експлоатация на чужд труд. Тогава то бе модният шлагер. Едни го пееха, други трябваше да го играят. Комунистите го пееха, а ние го играехме. Оказа се, че аз през целия си живот като съпруга на Юрдан бях работила с игла в ръцете и бях издържала себе си, него и дома. А той бе печелил богатство, направи фабрика и накрая му взеха всичко и остана голголтак. А аз останах със същата игла и двете си ръце да го храня. Не се изтърпях и му казах, че за мен той е нищожество, бил е нищожество и си остана нищожество, защото цял живот съм го хранила, обличала и поила с моя труд. Той седеше, гледаше и не можеше да каже нищо. Аз бях много доволна от целия този развой, че му се смаза окончателно фасона на него и на такива като него. А заслужаваха това.

За да има справедливост в живота, новата власт на комунистите взимат решение всички жени на индустриалци да ги вземат и да ги направят работнички във фабриките, за да покажат на всички как буржоазията трябва да смени поста си, да слезе от него и да стане работническа класа. Решават и започват да изпълняват. Когато комисията стигнала до главния вход на къщата ни, предводителят им вдига ръка, за да отвори вратата, но ръката му остава неподвижна. В тази уплаха той казал: „В този дом няма да влизаме!" Всички видели как му се схванала във въздуха ръката, но не смеели да му кажат, че в тази къща се намира салона на Бялото Братство. А това беше моят дом. Отминават мълчаливо, все едно, че нищо не бе станало.

Във всички фабрики бяха създадени работнически съвети. Те имаха за задача за вземат фабриките в свои ръце и да приберат всички натрупани платове и други стоки от складовете и от домовете на фабрикантите. Единственият дом, в който работниците не нахълтаха, за да заграбят всичко бе моят дом. Въпреки, че ни предупредиха, че ще дойдат за проверка и че трябва да си приберем някои неща, в последния момент самите работници вземат решение да не идват. Те знаеха, че аз работех непрекъснато с игла в ръце и се изхранвах с тези пари. Те знаеха, че аз ходя по къщите и че шия. И за тях аз бях трудова жена. Знаеха, че бях ръководител на Братството в Габрово и че в моя дом се събираме всяка седмица. Мнозина от тези работници от любопитство понякога идваха в дома ми, слушаха, когато четяхме беседи. Така че решението да не разграбят дома ми го взеха в последния момент. А аз нищо не бях прикрила и укрила.

Точно по това време сънувам сън. Сънувам Учителя и себе си как се движа по планински терен, стръмен и опасен, по който е минал порой. На средата на пътя срещам Учителя. Той ми подава една тревичка, поглеждам стрък от цвете и казва: „Сестра, вземи я за талисман и на 15 май ще бъдете запазени". Събудих се, записах си съня и се чудя какво това означава. Сън ли е, предупреждение ли е, символика ли е или предстоящо събитие? Трябваше да се изчака. Ето, че дойде 15 май. Бяха изминали 20 дни от моят сън. Точно на 15 май през нощта се провежда акция срещу всички фабриканти. Минава въоръжена охрана от къща на къща, прибират индустриалците и фабрикантите. Натоварват ги на камиони и ги карат на остров Белене в концентрационен лагер. Много от тях измряха там. Онези, които останаха се върнаха след много години като старци и развалини. Едвам се движеха болни и съсипани. Идва в тази нощ въоръжената охрана и до моята порта. Посяга командира към дръжката да отвори вратата, на му застива ръката във въздуха и той казва: „Тука няма да влезнем". Другите около него виждат също това. Някои от тях са присъствували при първия подобен случай, когато трябваше да ме вземат и да ме закарат във фабриката, за да ме направят работничка. Ако бяха сторили това щяха да ме сложат при жените на фабрикантите, които ме смятаха, че не съм от тяхното тесто замесена, понеже аз им работих за техния укзт и разкош и нямаше да мога да издържа при толкова много жени. А по това време аз пътувах всяка седмица в Балкана. Ако бяха ме вкарали във фабриката аз нямаше да мога да издържа и щях да умра. А аз имах още работа.

Така аз бях запазена. Беше запазен и Юрдан. Единствен от всички фабриканти само той остана. Всички се чудиха как е станало това. След няколко години един от онези, от въоръжената охрана ме срещна на улицата и ми разказа и за двата случая как и защо сме били спасени. Другите заминаха за Белене, а мъжът ми Юрдан остана невредим, че накрая го повикаха да участвува в обединението на предприятията, за да могат да се уедрят. Те имаха нужда от човек, който разбираше как да стане това.

Години след това аз продължавах да работя и да изкарвам прехраната си. Имах достатъчно добра клиентела. Един ден минавам покрай една витрина и какво виждам: изложена една моя художествена възглавница. Оглеждам се и горе на табелата пише, че това е Шивашка кооперация. Влизам вътре и питам: „Какво значи това" и им показвам моята възглавница. Отговориха ми, че откриват такъв подобен модел и приемат поръчки. Помолих и мен да приемат за работничка в тази кооперация. Но те ми отказаха: „Ако ти дойдеш да работиш тук, ние трябва да излезем. За нас няма да има работа". След някоя и друга седмица ми направиха обиск вкъщи и ми забраниха да работя у дома. Страхуваха се от моята конкуренция. А подхвърлиха, че го правят заради моето убеждение. Точно по това време двамата ми братя Борис и Николай бяха в затвора. Аз работех и с парите си издържах себе си и мъжа си и изпращах колети с храна и дрехи в затвора. Точно когато излезнаха от затвора някой ме наклевети и ме уволниха заради убежденията ми. Бяха ме назначили да работя в една кооперация. Останах да се грижа само за мен и съпругът ми. Едното приключи и другото приключи. Чудно съвпадение.

На 6 декември 1957 година една сутрин в пет часа нахълтаха у дома ми и прибраха всичката литература на Учителя. Бях като потресена. Един от милиционерите видя пианото и попита какво е това? Аз отворих капака и изсвирих и изпях една популярна руска песен, която комунистите много обичаха: „По дивите степи Байкалски", Те останаха изумени, че от пианото и от мен може да излезе такава песен. Гледаха мен, поглеждаха пианото, оглеждаха чувалите и накрая казаха: „Чувалите с книгите взимаме, защото изпълняваме заповед, но пианото оставяме, за да свириш тази песен". И го оставиха. А можеха да го вземат.

А дървената барака на Изгрева на брат ми Борис, в която изживях толкова страдания след като снаха ми Мария се обяви господарка там, накрая изгоря от едно малко котлонче, забравено да бъде изключено, в една съдбовна нощ през 1975 година. Развръзки и съдби човешки. Дочакахме ги. И ги преживяхме.

Записал: Вергилий Кръстев -1972 - 1976 г.