2. СТУДЕНТКАТА И МОРИС БАСАН

[Ани]

2. СТУДЕНТКАТА И МОРИС БАСАН

И така. Аз като малка растях при майка си и баща си. Раста и бях в Русе докато завърших гимназия през 1938 г. Завърших гимназия с отличие и дойдох в София да се запиша в Университета. Завършила съм немското училище до прогимназията до седми клас. Понеже там гимназията беше търговска, а аз исках да следвам не търговско образование и се прехвърлих, отидох, тогава имаше приемен изпит при постъпване в гимназията. Съвсем самостоятелно издържах приемния изпит, записах се в гимназията и отидох да се отпиша от немското училище. Понеже бяхме и двамата с брат ми в немското училище директора предложи единият да остане без такса, като смяташе, че това може би ни тежи. Викам: „Не ни тежи таксата", моят баща беше главен секретар на апелативния съд и вземаше на времето си достатъчно добри пари, за да може да си живеем, а той така си правеше сметката, че като дойдем в София през лятото си накупувахме доста работи и отивахме на Рила. Така си спестяваше той за лятото.

Кога за първи път видях Учителя ли? Аз Учителя го знам още като малка, когато започнаха тука да стават съборите, в Търново да кажа, още когато съм била на пет години. А как се нарежда да дойде в София? Нарежда се, че аз идвам да следвам. При кого отседнах да живея ли? Ами намериха ми моите братовчедки, намериха ми квартира в една рускиня на белогвардейци. Тя беше съвсем сама, защото единствения й син се беше оженил в Сърбия и имаше такава хубава къщичка. Долу имаше квартиранти, тя живееше по средата, а горе имаше таванска стая с един много голям таван където можех да си сложа багажа дори и мама като ми прати колети. Тя беше поръчала, но тогава бяха други времена, беше поръчала на Богомил Малджиев, защото той беше тука, той бе доста по-възрастен от мене, той почина вече, да ме наглежда, защото тя казва като се зачете може да забрави да закуси. Той заран минаваше, звъни на хазайката ми и ми остави нещо за закуска. Хазайката ми се сърдеше. Вика: „Защо не го покани тук. Може ли така? Той да дойде да донесе закуска и да си отиде". Пък тя ми правеше винаги чай, нали руснаците без чай не сядат". Ами от къде ще знаят всички съседи, че той не идва при вас, ами се качва горе при мене". Така беше. Така бяхме възпитани.

Бях казала, че при моя баща бе дошъл Басан. Басан и Жорж Радев ходеха из провинцията, още той ерген беше Басан, ходеха из провинцията да държат сказки, но не за Братството, а въздържателни. А моят баща посещаваше абсолютно всички сказки свързани с въздържанието. И мене ме е водил, когато поотраснах малко, за да съм се ориентирала, да не стане така, че той ми налага непременно да бъда в Братството. Ами той ме водеше при съботяните, при адвентистите, нали те изнасяха разни сказки в Русе и навсякъде ме водеше, обаче на мене не ми харесаха тези и си останах естествено при него. А той много ме обичаше моят баща, имаше слабост към мене, защото е имал преди това две момчета. Едното е починало по време на войната, а другото моят брат, когото познавате и аз съм най-малката и понеже съм била момиченце и не зная защо имаше слабост към мене. Аз помня когато казваше: „Злата, Злата, Златка! " А пък аз го гледах като дете баща ми. Накрая, разбира се, но и преди това. Той например след шест часа не вечеряше и аз съм бързала да се върна от училище.

Русенци присъствували на една такава беседа, която държал Басан. Нали баща ми ме е водил на сказки, но аз не бях на беседата му, защото съм била по-малка може би. Баща ми го попитва има ли близки в Русе. Басан казал, че няма близки и че ще отиде на хотел. Баща ми отговорил, че тук в Русе няма хотел, а има само ханища. Единия най-големия на дядо Рашко е до нас, но той не е за него. „Заповядайте у нас, ние имаме стая специално за гости, където ще бъдете самичък". Тогава хората имаха стаи за гости, но освен това стая с легло, специално за посрещане. „Моят жена готви много хубаво, не е да се хваля, но ще останете доволен." „Ама как, казал Басан, без да сме я предупредили?" „А, казал баща ми, тя е свикнала, аз често й водя гости. Тя ще се зарадва даже." И тогава той отива вкъщи, нали, така два дена мисля, че остава в Русе и прекарва все при нас. И цял живот разправяше колко хубаво готвела майка ми.

Аз като отидох в София си намерих квартира в града, за да мога да ходя на лекции, на Изгрева ми беше много далече, обаче всяка сутрин в пет часа, даже преди пет аз отивах на Изгрева на Паневритмията, а в неделя на беседите. И един ден Методи Константинов го виждам и аз викам: „Методи, здравей!", защото аз бях много весела така и той говореше с г-н Басан и казва: „Чакай, чакай малко да те запозная с един наш брат". И аз отивам и той ме запозна и казва: „Г-ца Златка Константинова". Той като чу Константинова, веднага се сети и пита да не съм от Русе? „Да, русенка съм, тука съм дошла да следвам, записах се да следвам" и той казва: „Заповядайте другата неделя у дома". Да, каза, че познава баща ми и да заповядам другата седмица у дома. Добре, ама той е бил консул в Бургас, Като стана войната, защото той знаеше десет езика говоримо и писмено, те го прехвърлят в легацията, за да може да им бъде в полза. Чий консул бе той, на кого? На Франция. Баща му е бил френски консул и той го наследява един вид и след това го прехвърлят тука. И моя милост веднага пиша на баща си едно писмо. Познаваш ли такъв и такъв човек, защото ме покани другата неделя да отида у тях на гости в 3 часа след беседа. Ща отида да се наобядвам и ще отида у тях към три часа". И той ми отговаря с бърза поща, която аз получавам в четвъртък още: „Много се радвам, че Басан е вече в София. Ще имаш едно семейство, където да можеш да отиваш, все пак едно приятелско семейство" и аз разбира се другата неделя ще отида у тях, без да кажа, че съм писала на баща си. И отидох. Те имаха тогава едно малко момченце Рафаел на четири годинки и едно момиче Ирен, което беше в прогимназията, което ви показах на снимка. И аз като отидох, отвори ми слугинята. Те тогава имаха едни слугини с дълги рокли, какви бяха не знам. Бяха от някъде и те всички станаха, посрещнаха ме, разцелуваха ме, но най-много малкото и така се беше привързало, но и аз към него, че когато то почина аз бях станала кожа и кости. Престанах да се храня от мъка. Паша пише на мама, че много съм отслабнала. Майка ми идва тука, отива при Учителя и Учителя казва: „Тя има голяма връзка с детето. Не толкова със семейството, колкото с това дете, което почина". А когато то почина, него ден Басан каза: „Хайде, Златке, да тръгваме, щото то от скарлатина почина, ние не можем веднага да влезем, докато не го погребат". Да излезем от къщи, да кажем, че ние отиваме на Изгрева. И той по целия път пеша така е правил: „Ох, милото ми детенце, милото ми детенце". И аз рекох тоз човек ще мръдне, ще откачи, обаче аз мълча, както мога много да приказвам, така мълча по целия път и вървя зад него и мълча. Той влезе долу в приемната, коленичи пред Учителя, аз видях така как Учителят си сложи ръката на главата му, защото той така я наведе и какво му е приказвал не може да се чуе, но когато той излезе от там беше успокоен. Това му беше голямата мъка. Той беше вече по-спокоен като че ли Учителят взе част от мъката му с това слагане на ръката върху главата му. И тогава тръгнахме и той ми каза думите: „Добре, че не ми продума". Добре, че не съм продумала като сме вървели, така щяло това да го потресе ли, да го ядоса ли, да такова нещо, че не знам какво би направил. Добре станало, че не съм говорила. После как се разви живота на Басан? Нещо друго? Ами вижте какво. Как се разви неговия живот. Те погребаха детето, аз веднага влезах при тях, макар че не бях боледувала от скарлатина, но не се заразих, нали и щото ние докато то боледуваше се срещахме във вегетарианския ресторант. Дъщерята беше при леля си. Дъщеря беше на друго място. Веднага излязоха те двамата като разбраха, че е скарлатина, за да не ги вържат вътре под карантина. Вътре, тя беше с бабата само, неговата майка. Даже оня ден ви намерих една снимка, аз съм хванала майка му под ръка и си вървим. През 1942 - 43 г. започнаха да им слагат звездите на евреите. Той беше покръстен още в Бургас като е бил, се е покръстил от Моис на Морис по указание на Учителя пък и по собствено мисля желание, защото той вярва в Христа. Учителят също е казал. Той може да е казвал, обаче аз знам, когато евреите навлизаха при палестинците, при арабите, аз бях в Париж и Басан ми каза: „Това не е правилно, тези хора, арабите, трябва да имат място за живеене, но това казва не го казвай на Естер, защото тя е малко фанатичка". Но това е коя година? Това беше 1972 година, когато те нападаха. Не гостуваха, а заграбваха, окупираха още земя. Имаха известна земя и окупираха още. Жена му е фанатичка. Той значи само с мене сподели нали че не е правилно и те имат нужда от живот в края на краищата. Искам да кажа, че той е с широки разбирания и беше и по време на войната, когато тя не беше съвсем така навлязла войната в силата си той беше заминал там някъде в южните страни, не знам по каква работа, не мога да кажа и ние само се молехме да се върне жив и здрав. И той когато отива към летището, за да си дойде, на файтонджията заприказва на италиански, а то е редно той да се заприказва на френски, защото той италиански знае като италианец, но не знам какво му идва на ума и той когато го стоварва, казва: „Добре, че сте италианец. Ако бяхме французин, нямаше да ви заведа". Къде става това нещо? В Арабия, там някъде в Африка. И той казва: „Добре, че сте италианец, защото ако бяхме французин нямаше да ви заведа". Значи ще го остави и ще изпусне последния самолет. Ще изпусне самолета и няма да може да си дойде.