Jump to content

СТЕФАНКА ПЕТРОВА. ЕДИНСТВЕНАТА СРЕЩА


Recommended Posts

СТЕФАНКА ПЕТРОВА

ЕДИНСТВЕНАТА СРЕЩА

Учебната 1942-43 г. стажувах в Учителския институт, намиращ се в III-та мъжка гимназия. В голямата стажантска стая бе роялът на гимназията, където учителят г-н Терзиев провеждаше занятията си със стажантите по пеене. Стажантите от другите дисциплини имаха право да прекарват свободните си часове там при абсолютно спазване на тишина. Седях винаги в първите банки и с голяма любов към музиката следях г-н Терзиев и стажантите му, мислейки си: да завършиш германска филология не е трудна работа. Трябва ти само добра памет и любов към книгата. Обаче, да завършиш пеене в музикалната академия ти трябва още и талант, а да бъдеш преподавател на завършилите музикална академия, ти трябват и още много други качества. И така бях въздигнала г-н Терзиев в култ.
Пролетта на 1943 г. отидох по работа у една наша роднина. Те ме запознаха с един учител на тяхната внучка. Той започна да ми се представя за много интересен и след като изрече куп невероятни за мен неща, ме запита: „Какво знаете за мъдреца в Борисовата градина?" Отговорих му, че у нас няма мъдреци. Той обаче продължи да философствува и каза, че този мъдрец имал способността да лекува всички болести, да вижда миналото и бъдещето на човека, да чете мислите му, да реализира всяко негово желание и ме покани да ме въведе при него, като предварително си намисля нещо. Тук роднината ни се обади: „Такива грозни неща се говорят за Дънов". Като чух „Дънов" аз още по-категорично реших да не отивам там. За младите, които не познават София от онова време, длъжна съм да поясня, че за Учителя тогава на много места, включително и в черквите се говореха небивали неща, а на пл. „Св. Неделя" бе поставена една ненормална, неугледна жена в черни дрипи, на мърлявата й забрадка бе прикрепен надпис, написан несръчно с бяла блажна боя „ЖЕРТВА НА ДЪНОВ". Тази жена всяваше у мен страх още от малко детенце, който не ме напусна и до голяма. Поради това аз най-енергично му отказах. Обаче, роднината ни пак се обади: „Ама, Фанче, защо не искаш да отидеш, то ще е много интересно и аз ще дойда с вас". Съставът се измени и аз измених решението си.
Завърнала се вкъщи, умъчнена до неимоверност, защото знаех, че това няма да хареса на мама, която с пиетет посещава Божия храм, а аз държах да не я огорчавам с ходенето ми при Дънов. За моя изненада обаче тя каза: „Иди, иди, пък сама се увери, не слушай хората какво говорят". Тежката ми мъка изчезна моментално и без заменена с небивала радост. Впоследствие си обясних и този факт като дело на Учителя.
На уговореното място ние тримата се събрахме и през пустата по онова време гора се запътихме към мястото, където играеха Паневритмия. Още отдалеч дочух свежите й звуци, а като стигнахме до мястото и погледнах към оркестъра, бях зашеметена от обстоятелството, че моят, въздигнат до култ Терзиев свири там в унес. Моментално нещо заговори у мен: щом Терзиев е тук, значи, че те не са като „ЖЕРТВА НА ДЪНОВ", а в същото време роднината ни ми посочва един военен и ми казва: „Виж го този, той е генералщабен офицер, свалил си е само пагоните". Моето внимание, обаче, беше вече привлечено от една сестра, облечена в светло сини воали, която играеше така плавно, като че ли не стъпваше на земята, а аз не снемах очи от нея и в себе си казвах: и аз искам така да играя, и аз искам така да играя. Впоследствие разбрах, че това е сестра Дарлинг.
Паневритмията завърши. Мъдрецът не се появи, а според сестра Елена Андреева не е имало случай Учителят да е в София, да държи беседа и да не е на Паневритмия. Запитах я може ли само за мен Учителят да бъде невидим? На този въпрос тя отговори: „За Учителя, Стефанке, няма невъзможни неща". Сега съм твърдо убедена, че Той за мен е бил невидим. След Паневритмията отидохме в 10 ч. на беседа. Седнахме на последния ред. Разглеждах хората, вслушвах се в песните, които пееха. От беседата запомних, че идвала нова, шест раса, която ще има едно око между веждите, че вече имало такива хора, че най-много били в Канада. Аз си ги представях циклопи, грозни, а щом има вече такива хора, защо не ги фотографират, че и ние да ги видим, по горите ли се крият? Внезапно забелязах, че зад Учителя няма стена, а едно голямо пространство пълно с пианистични инструменти. В първата редица видях пиано, след пианото, във втората - роял, след рояла в третата хармониум, след хармониума: започнах да разсъждавам - инструментите, кажи- речи са повече от хората, те всички ли свирят и всички да свирят пак не им трябват толкоз инструменти, значи, не са ги купували, а им са подарък. Ay, ay, хората ги ценят, подаряват им скъпи инструменти, а аз не ги познавам. После си рекох една 300-хилядна София (толкоз бяхме по онова време) не може да даде толкова инструменти. Следва да са от провинцията; и пак ay, ay хората и в провинцията ги познават, а аз не ги познавам. Но и тази мисъл не ме задоволи, защото ми се натрапи мисълта, че българинът не е пианист, а цигулар, китарист, гъдулар, а централна Европа е родината на пианото. И пак ay, ay и в Европа ги познават, ценят и им изпращат такива скъпи подаръци, а аз не ги познавам. И така беседата завърши. Последва пеене, след което Учителят каза: „Днес тук има нови хора. Ще минат много години и една, която е за първи път тук, с нея ще стане това и това". Казаното от Учителя си задържам за себе си аз, защото впоследствие разбрах, че то е лично за мен и не бива да го споделям с други. Като чух това си помислих: „И аз съм за първи път тук, но това не може да стане с мен. То може да стане с някой доктор, асистент, професор, но с мене не може да стане, аз съм едно нищо". В този момент Учителят каза: „Точно с тази, която сега си мисли, че е нищо, точно с нея ще стане". Аз, обаче, реших, че тук има някоя друга, която си е помислила същото и това ще стане с нея. След беседата мнозина от присъствуващите целувахме ръка на Учителя, а ние след като хапнахме от супичката, се запътихме към гората. И тримата вървяхме мълчаливо. Аз, обаче, усещах, че се клатя, а с мен и цялата гора. Мисълта ми бе заета единствено с въпроса: ти помисли ли, че си нищо или не помисли, и когато излязохме от гората целият ми диалог потъна в подсъзнанието, така че на мама можах да разкажа само за Паневритмията, за хората от шестата раса, за пианата.
За България се заредиха тежки години, през които аз изгубих всичките си родни души, с които бях свързана душевно и физически. Учудващо за самата мен бе, че аз вътрешно бях много спокойна и вътрешно усещах един ням глас, който ми нашепваше какво да правя и винаги, когато се вслушвах в съветите му, колкото и странни да бяха, аз сполучвах. Под влиянието на този глас станах вегетарианка. Случаят ме запозна с Георги Йончев и с брат Кисьов, а той с целия тогавашен Изгрев. Започнах да чета окултна литература, да търся песни и молитви от Учителя, както и контакт със сестри и братя.
Един ден, силно развълнувана от един личен мой въпрос се обърнал: импровизирана молба към Бога, като обещах много неща и поисках да покаже лице за помощ. Изтощена легнах на кревата. В това време нещо се задвижи, от слънчевия ми възел към врата, мина отзад към малкия и големия мозък и спирайки между двете ми вежди, повтори с ясен човешки глас три пъти: „Лазар". От уплаха, вероятно, аз забравих, че съм поискала да ми каже лице, но все пак започнах да мисля, колко души познавам с това име. Указа се, че са трима, но и тримата не ми вдъхваха надежда за помощ. След някой и друг ден подсъзнанието ми възвърна целия диалог с Учителя. Тогава стана пределно ясно, че гласа, който чух, е Бог. И така, странното желание, с което отидох да видя мъдреца ми бе удовлетворено по вътрешен път.
Бях у Кисьови когато брат Иван изживяваше последните си часове. В това време дойде у тях едно момиченце от провинцията с писмо, в което молеха Кисьови да му разрешат да свири на пианото им, защото ще държи изпит в музикалното училище. Естествено, сестра Кисьова му отказа, а аз я запитах за пианистичните инструменти, които бях видяла в дълбочината зад гърба на Учителя, но и тя постъпи също като сестра Петкова. За станалото разказвам по-долу.
Бях на разпостване у сестра д-р Жекова. След традиционния обед много сестри разказваха свои опитности с Учителя и аз реших да им разкажа зa моето първо отиване на Изгрева, обаче, когато казах, че съм видяла Терзиев да свири на цигулка Паневритмията, сестра Цветана Петкова се провикна „Какво си видяла, Терзиев беше пианист, той не знаеше да държи лък" и избухна в смях, последван от някои други. Разпостването беше седмичен ден. Неделният ден, по обикновеному аз се запътих към Бивака. Изкачила вече стръмната пътека, видях от далеч брат Сава Калименов, който на разпостването седеше срещу мен, да се разхожда по полянката. Той, като ме видя, се упъти право срещу мен и след обичайния поздрав ми каза: „Сестра, не се сърдете на Петкова, защото тя е права. Вие не сте видели нашият учител, не сте видели нещо много по- ценно. Вие сте видели една мисъл-форма, направена специално за Вас от Учителя, за да Ви освободи от „ЖЕРТВА НА ДЪНОВ". Благодаря Ви, че ми разказахте тази Ваша опитност" и подавайки ми едно пакетче, увито грижливо с книга и привързано с ширит, ми каза още: „Не ги отвързвайте тук, а вкъщи". В него намерих една беседа от Учителя Гитанджали и разработката на брат Калименов за цветята. Пазя ги като скъп дар. За всичко онова, което Учителят направи за мен при единствената ми физическа среща с Него, а и след това, си спомням често и прекланяйки се е благодарност пред Него, Му целувам мислено десницата.
Ето какво можах да разбера в един период от 25 години. Какво Учителят е направил за мен при единствената ми среща с него през пролетта на 1943 г. и какво всъщност е Учителят.
Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...