<

Към съдържанието

  • Log In with Google      Вход   
  • Регистрация


                       


Биографични бележки


  • Please log in to reply
Няма други мнения в тази тема

#1 Hristo Vatev

Hristo Vatev

    Administrator

  • Усърден работник
  • 3546 Мнения:
  • Отговорете на въпроса:1864

Публикувано 21 октомври 2012 - 10:31

Петър Константинов Дънов (Учителя)


(11 юли, 29 юни ст. стил 1864 г., (Петровден),

с. Хадърча (дн. Николаевка), Варненско ­ 27 декември 1944 г., София)
Ражда се в семейството на видния възрожденски деец Константин Дъновски. Дядо по майчина линия му е Атанас Георгиев ­ родолюбив българин, радетел за църковна независимост. Петър Дънов завършва средно образование във Варна и Свищов. Занимава се с музика и е талантлив цигулар. Една година е учител в с. Хотанца, Русенско. През август 1888 г. заминава за САЩ, където следва богословие и медицина. В 1895 г. се завръща в България. През следващата 1896 г. отпечатва първа част на книгата “Науката и възпитанието. Началата на человеческий живот”. Годините 1895­1900 Учителя прекарва в уединение и самота, в размишление, в молитва и дълбока “вътрешна работа”. В 1898 г. Петър Дънов отправя послание към българския народ и славянството. През същата година влиза във връзка с първите свои ученици и поддържа оживена кореспонденция с тях. На 6 април 1900 г. ги призовава на среща във Варна. На първата сбирка през юли Учителя кани само трима ученици ­ д-р Георги Миркович от Сливен, Пеню Киров и Тодор Стоименов от Бургас. От 1901 г. Дънов тръгва на своите пътувания из България, като изнася сказки във всички по-големи градове. Започват ежегодните събори, провеждани през август: 1901­1902 г. в Бургас, 1903­1909 г. във Варна, от 1910­1925 г. във Велико Търново, 1926­1928 г. в София и на Витоша, а от 1929 г. до днес на Седемте Рилски езера. През 1906 г. Дънов се установява в София. От 1901 г. в продължение на 11 години Учителя обхожда страната, говори, поучава и прави френологични изследвания. След 1920 г. започва нов период в работата на Дънов. През 1922 г. открива младежка окултна школа, а по-късно и за възрастни, където редовно изнася сказки до 1944 г.

Константин А. Дъновски (К. А. Доновски)


(20 август 1830 г., с. Читак (дн. кв. Устово на гр. Смолян) – 13 ноември 1918 г., Варна)

Баща на Петър Дънов и деец на просветното и църковно-националното движение. Учи в килийно училище в Устово и в гръцкото училище в Пловдив. Завършва образованието си при известния български учител Никифор хаджи Константинов Мудрон в Пазарджик. Учител е в Устово (1844­1846 г.). През 1847 г. е доведен във Варна от вуйчо си Юргаки Зебилев. Същата година Дъновски е условен за учител в с. Хадърча (дн. Николаевка) от Атанас Георгиев Чорбаджи, където работи от 1847 до 1854 г. През 1854 г. на път за Света гора на Атон се среща в солунската църква “Св. Димитър” с един стар монах. Това събитие предопределя живота му. То е отразено в “Едно откровение в солунската църква “Св. Димитрий” (Кассъма ­ Джамиси). Дадено на Отца Константина Дъновски през юношеството му, в гр. Солун на 10 април 1854 г.” (С., 1905, 8 с.). На 2 юни 1857 г. е ръкоположен за свещеник в с. Хадърча. Константин Дъновски е от първите български учители и свещеници във Варна и Варненско. От 1860 до 1868 г. е свещеник в църквата “Св. Богородица” във Варна и служител в митрополията. От 1860 г., по искане на руския вицеконсул Александър В. Рачинский, Дъновски служи на църковнославянски в църквата “Св. Георги” във Варна, а след това и в манастира “Св. Димитър” в Евксиноград, където игумен е българският йеромонах Теодосий от Велико Търново. От 1865 г. е свещеник и в българската църква “Св. Архангел Михаил” във Варна. Той е първият председател на Българската църковно-училищна община във Варна (1860­1868 г.; 1871­1873 г.). През 1873 г. е избран за председател на Градския епархиален смесен съвет във Варна. В 1878 г. е затворен от турските власти. От 1878 до 1898 г. Константин Дъновски е свещеник в църквата “Св. Архангел Михаил”. През 1898 г. е пенсиониран, но остава да живее до смъртта си в църквата.

Атанас Георгиев (Ат. Чорбаджи; Танас Чорбаджи)


(1805 г., с. Голица (Гулица), Варненско – 1865 г., Цариград)

Дядо по майка на Петър Дънов и деец на просветното и църковно-националното движение. От 1861 г. е представител на Варненската епархия в Цариград, където умира по време на чумна епидемия.

Д-р Георги Вълков Миркович


(10 март 1826 г., Сливен – 29 септември 1905 г., Сливен)

Георги Миркович е лекар, общественик, дописен член (1881 г.) на Българското книжовно дружество и негов действителен член от 1884 г. През 1830 г. семейството на Миркович се заселва в Браила, Румъния. По-късно се връща в Сливен и там учи до 1844 г. в гръцко училище при Изукула и при българския учител Димитър Кишиша. През 1847 г. със съдействието на д-р Иван Селимински е руски стипендиант в Киевската семинария. В 1848 г. Миркович постъпва в известното гръцко училище в Куручешме, Цариград, а от 1849 г. е във френското католическо училище на лазаристите в Бебек, Цариград. От 1851 до 1856 г. следва медицина в Монпелие, Франция. Награден е със сребърен медал от Наполеон III за лекуването на болни от холера по време на епидемия. От 1857 до 1858 г. е на частна лекарска практика в Сливен. През 1859 г. Миркович е градски лекар в Стара Загора. От втората половина на 1859 до 1861 г. е на свободна практика в Цариград, подкрепя Драган Цанков за униатското движение и участва в делегация пред папа Пий IХ в Рим, за което е награден със златен Ватикански медал. От 1861 до 1863 г. е околийски лекар в Болград, Бесарабия. През 1864 г. е директор на българската гимназия в Болград, а по-късно ­ на частна лекарска практика в Браила (1864­1866 г.). През 1866 г. Миркович се свързва с наскоро създадения в Букурещ Български таен централен комитет. През лятото на 1866 г. се завръща в Сливен, където се запознава с Михаил Чайковски (Садък паша). През 1867 г. представя пред Високата порта проект за българско образователно дело, който на практика е отхвърлен от Мидхад паша, ратуващ за смесени българо-турски училища. От 1869 г. чрез Манол Иванов се включва в организирания от великия везир Али паша и началника на т. нар. “Черен кабинет” Шнайдер паша шпионаж в средите на българското революционно движение, но с родолюбива цел ­ да се използват отпусканите пари за целите и задачите на българските революционери. От 1867 до 1869 г. е градски лекар в Лом и Видин. В края на 1869 г. е арестуван във връзка с делото на Васил Ганчев ­ Плевналията, и е изпратен в Цариград, където престоява в затвора до 1874 г. Осъден е на доживотно заточение в Диарбекир и след това в Мардин, където е лекар. Миркович закупува значителни недвижими имоти, които по-късно подарява на Мардинската арменска католическа община и на Холдейската община. Освободен е след Руско-турската война (1877­1878 г.). Установява се в Сливен, където над десет години е лекар и управител на сливенската болница. Две години е директор на Сливенската мъжка гим-назия. От 1891 до 1892 г. е държавен лекар по жп линията Ямбол ­ Бургас. В 1894 г. се пенсионира. Миркович е народен представител във Великото народно събрание (1887 г.) и в V-то Обикновено народно събрание. През 1879 г. заедно с д-р Начо Н. Планински и д-р Добри П. Минков основава вестник “Българско знаме”. От 1891 до 1896 г. издава сп. “Нова светлина или тълкувание тайните явления в природата”, от 1893 до 1896 г. редактира и издава сп. “Виделина”, а от 1902­1905 г. списание “Здравословие или ...”. Участва в съединисткото движение.

Facebook коментари




0 потребител(и) четат тази тема

0 потребители, 0 гости, 0 анонимни