Jump to content

2. ЕПОХАЛНО ПОСЕЩЕНИЕ


Recommended Posts

2. ЕПОХАЛНО ПОСЕЩЕНИЕ

Незабравими десет минути.
„Храм Божи сте. Богове сте." Това са истини, които Христос е казал на човеците преди две хиляди години. Това са мисли, които са занимавали и мене. Мислила съм върху тях, да разбера вътрешния им смисъл. Сега споделям със себе си размишленията, до които дойдох.
- Божият храм, това е вътрешният човек, т.е. духовният човек, чрез когото Божественото начало се проявява. Боговете пък са служители на това начало.
Сега отново се връщам към заглавието „Епохално посещение". Кого посетих? - Учителя. Тогава Го наричахме Господин Дънов. Скоро обаче, почувствували го всеки в себе си Учител, започнахме да Го наричаме Учител.
Това посещение беше в 1915 година, 19 юли, който ден аз нарекох „духовния ми рожден ден". Посещението нарекох „епохално", защото наистина за мене то тури начало на нова епоха, на нов живот.
Питам се: Защо още тогава, 1915 г., не съм започнала да пиша своите бележки, впечатления, спомени, преживявания, а едва сега, когато от горната дата досега са се изминали вече 50 години?
Ето как си отговарям на зададения въпрос. Ако бях започнала да описвам своите спомени, опитности и преживявания около Учителя, Неговия живот, Неговото дело, както и моята микроскопична работа около това дело, в края на краищата всичко щеше да представя сбор от факти, които минават и заминават през съзнанието на човека без да оставят следа. Тогава, през тази далечна 1915 година, аз бях млада, доста млада, за да си служа с един обективен език, с мисъл, минала през съзнанието ми, през мозъка и през сърцето ми, за да могат тия трима свидетели да се подпишат едновременно под печата на две незаличими и във вечността думи ВЕРНОСТ и ИСТИННОСТ. В тия две думи влизат като съдържание други три думи: отговорност, добросъвестност и искреност.
И тъй, когато бях млада, като пеперудка кацах от цвят на цвят да събирам сладък нектар от цветята и го споделях с хората. Те го взимаха, правеха си от него мед и го изяждаха. Това са хората на фактите, т.е. хората на формите, които дотук спират.
Днес, когато минах едни светли, съдържателни и смислени години, от 1915 до 1964 г., 10 октомври, когато турям ново начало на работата - за себе си - аз изнасям пак същия нектар, но не само за хората на формите, но и за ония, които, недоволни само от формите, спират се пред тях да търсят съдържанието в тях и го намират. Недоволни и от това, те продължават да търсят вътрешния смисъл на тази форма и нейното съдържание. Като намерят и смисъла, те започват да мислят право и дълбоко. Така задоволяват своя двустранен интерес на ума, сърцето, душата и духа си. Това са ония човеци, за които Христос е казал „Богове сте", и Бог, т.е. Божественото начало живее у вас. Тия хора, получили сладкия нектар от цветята, преработват го не в мед за ядене, а в онзи жизнен елексир, който води към безсмъртието, към вечния живот.
Най-после пристъпвам към заглавието „епохалното посещение". Няколко дни преди 19 юли, по някакво особено стечение на обстоятелствата, чух да се спомене името господин Дънов - непознато за мене лице, но особено ме заинтересува това лице, толкова повече, че покрай този случай се спомена и името на един мой колега, и мой бивш учител, историк, Иван Радославов. Това ми даде възможност още веднага да отида в дома на моя колега, чиято жена също беше учителка - математичка, а за щастие също моя бивша учителка. И двамата ме приеха с разположение и с готовност да чуят защо ги търся. На въпроса ми: „Какво ще кажете за господин Дънов", когото те познават, първа проговори госпожа Радославова. Тя каза: „Много неща мога да кажа за господин Дънов, но засега ще ви кажа следното: Той е високо учен, голям философ и дава добри съвети за здравето на човека." - „Щом е така, моля Ви се, заведете ме при него, искам да го посетя." Тя мислила, че съм комунистка, затова премълча, нищо не ми отговори, затова не ми каза, че е духовен човек. Обаче аз помолих още един път и настоях да ме заведе. Тя се съгласи и определихме деня, в който да ме заведе. Той беше именно 19 юли, три часа след обяд.
Взехме трамвая в определения ден и час и стигнахме на улица „Опълченска" 66, дето живееше господин Дънов. Госпожа Радославова запита господин Дънов дали е свободен, и веднага след нея влязох аз.
Влязох вътре, поздравих, и докато се канех да се ръкувам с Учителя - така ще Го наричам вече в своите бележки, защото името господин Дънов е вече отдавна забравено, чуждо, далечно, съвършено заличено, както от моето съзнание, така и от съзнанието на всички нас, усетих, че сърцето ми силно и радостно заигра, както децата скачат и играят, когато се радват, както чувала съм, че когато детето оживее в утробата на майка си, заиграва, както когато срещаш човек, когото с години си очаквал. Така заигра и моето сърце. Не беше сърцебиене, не беше смущение, но скрита, дълбока радост, че душата ми е познала Учителя. Докато мислех и се вслушвах в сърцето си, изведнъж то утихна и настана необикновена тишина, като че ли нямам сърце. Всичко това отбелязах в себе си и запитах Учителя какъв съвет ще ми даде за майка ми и за леля ми, които не бяха особено добре със здравето си. Докато ми даваше съвет, аз Го наблюдавах: човек със среден ръст, на възраст около петдесетгодишен, със слабо прошарена коса; погледът Му благ, спокоен, тих. Изразът на лицето Му дълбок, внушителен. Като Го наблюдаваш, изпитваш голямо спокойствие. Продължавам да Го наблюдавам и почувствувах в цялото Му същество необикновена чистота. Ето това ме е занимавало постоянно в живота ми: навсякъде търсих чистотата - в децата, в младежта, във всички хора, и без да обиждам някого, нито себе си, все оставах недоволна - не е тази чистота, която душата ми разбира и търси. Понякога си мислех, че такава чистота не съществува на земята. Обаче макар и мимолетно, душата ми почувствува, видя и се окуражи, че това, което търси, не е блян, нито химера. Днес, когато пиша тия редове, казвам първо на себе си, а после на млади и на стари: съществува абсолютна чистота в света, която прави човека здрав, силен, смел. Така размишлявах в себе си.
Учителят ме запита едва чуто: „Чели ли сте нещо?" Погледнах го и бързо се запитах в себе си: Как да не съм чела нещо. Била съм ученичка, студентка, а понастоящем съм учителка - все съм чела нещо, обаче преди да отговоря, веднага се сетих, че Той ме пита дали съм чела нещо от Него. Тогава отговорих: „Нищо не съм чела от вас." Той влезе в една малка стаичка, като складче, забави се там малко и ми даде една малка брошурка: „Митар и фарисей". От заглавието разбрах, че Учителят е духовен човек. Толкова по-добре. Не съм комунистка, не отричам Бога, даже Го търся във всичко и навсякъде. Погледнах на гърба на книжката: цената й 30 стотинки. Не се реших да дам такава дребна сума. Да, но Той и едра не приема. Даде ми съвет за болните, пак нищо не приема. Не остава освен да благодаря. Гледам Учителя и си мисля: Какво смирение! Тогава нямах още ясен образ за смирението, но сега вече го познавам. Този Учител, когото тогава само почувствувах като смирен, днес смело заявявам: Видях, разбрах и познах смирението. Трябваше да го видим въплътено, живо, неизменно. Защо ми зададе въпроса: „Чели ли сте нещо?" Той ни предаде Словото Божие, което не може да нарече свое. Днес правя разлика между скромен и смирен човек. Скромни хора има много, но смирени със свещ да ги търсиш.
Каква роля изигра за мене подаръка, който получих от Учителя този незабравим ден - беседата „Митар и фарисей"? Човечеството се движи между тия два колоса: беден и богат, слаб и силен, слуга и господар, смирен и горделив - митар и фарисей.
Сбогувах се с Учителя, турих в торбичката си от никого невидими няколко важни въпроси, задачи и портрети, които да изучавам с години и векове, да оживявам и да прилагам, за да станат някога и моят плът и кръв.
Благодарих на Учителя тогава, но благодаря Му и сега, дори повече, защото тогава по-малко виждах, и по-малко разбирах. Сега повечко виждам и повечко поразбирвам. Взех беседата в ръце, а в невидимата торбичка си взех богатството. Колко беше това богатство и до днес не мога да го изброя и пресметна. Слязох по четирите стъпала и вече съм на двора, дето ме чака с добродушните си големи очи моята добра учителка. Погледът й ме питаше: доволна ли съм от посещението. Без да ме пита с думи, аз сама казах: „Как бих желала и втори път да дойда!" Тя бързо добави: „Ще ти се нареди." Как ще стане това и аз не знаех, но стана, и безброй пъти стана.
Значи отивам си вече у дома, но не съм свободна. Всичко това споделих със себе си, но и вие, които ме слушате, Макар и отдалеч, искате да знаете какво нося в торбичката си. Длъжна съм и с вас да споделя. Нося жив, безсмъртен образ за безкористие, за чистота, за смирение, за истинско служене. Ако пък би ми се дало само да зърна най-малката проява на любовта, на мъдростта и истината, толкова би натежала торбичката ми, че или би се скъсала, или би трябвало превозни средства да ме пренасят. Но и такова средство не би се намерило. И това, което получих, е неимоверно много.

Завършено 14 октомври 1964 г.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...