Jump to content

8. КАК УЧИТЕЛЯТ ЛЕКУВА


Recommended Posts

8. КАК УЧИТЕЛЯТ ЛЕКУВА

А. Лекуването на майка ми

За пръв път видях Учителят на 10 юли 1915 година. През август той беше във Велико Търново на събор. През септември и октомври също не беше в София. Аз не познавах неговото Учение, а още по-малко самия него.
В първите дни на ноември майка ми се разболя - получи удар, сериозен удар и повикахме лекар. Дойде д-р Сарафов, един от знатните и опитни лекари по това време. Той даде някакви съвети, но състоянието на болната се влошаваше. Стомахът й се затрудни, не работеше, не можеше да се освобождава. Докторът пак дойде и намери същото отношение - нищо не помагаше: нито клизми, нито силните очистителни лекарства. Аз и сестрите ми бяхме много изплашени. Това състояние продължи цяла седмица. Качвам се на трамвая и веднага при Учителя, който вече се беше върнал от провинцията. Силно разтревожена, разказвам на Учителя положението на майка ми и очаквам някакъв съвет. Той ме погледна спокойно и още по-спокойно ми каза: „Майка ви е религиозна." - „Да", отвърнах аз и пак чакам. Той продължи: „Бъдете спокойна, като отидете в къщи, отворете Библията и започнете да четете на майка си някои от псалмите - каквито ви се паднат." Благодарих и почти тичешком тръгнах за дома. Казах на двете си сестри какъв съвет ми даде Учителят и те го приеха със същата готовност и безкритичност, както и аз. Четем вече псалми и постепенно се успокояваме, още повече, че и майка ми, макар и мъчно да говореше, започна да ги изговаря. Оказа се, че тя знаела много от псалмите наизуст. Това още повече ни успокои и зарадва. Не се мина дори и един час, и тя пожела да се освободи. След един-два дни стомахът й се регулира и почти до края на заминаването й беше редовен и не се яви повече никакво затруднение при освобождаването й. От този ден престанахме да викаме доктор, защото с лекуването й се зае сам Учителят. Това решихме всички у дома, поради която причина аз отивах често на „Опълченска" да съобщавам как е майка ни и да получавам следващия съвет от Учителя.
Какво се постигна с четенето на псалмите? Тогава нищо не разбрах, но впоследствие като четях беседите и като станах стенографка, пък и мислих, наблюдавах как работи Учителят, дойдох до следните заключения: При случая с майка ми Учителят си послужи с мисълта като средство за трансформиране на отрицателните състояния с положителни. Значи мисълта може да се използува като сила за трансформиране на известни състояния. Благословение е, когато човек може да си послужи с мисълта за трансформиране на отрицателна мисъл в положителна. Не е благоприятен случаят, когато става обратното: положителна мисъл да се смени с отрицателна. Ние, трите сестри, бяхме толкова уплашени, че не вярвахме на никакво лекарство, а с това отрицание повлияхме и на майка си. С четене на псалмите ние дадохме друго направление на мисълта си, която от отрицателна се превърна в положителна и даде добър резултат. Прост метод, но естествен и ефикасен.
За потвърждение на този метод ще си послужа с едно от явленията в химията, а именно с явлението „заместване" или „субституция". То е явление, при което един елемент от дадено съединение заместваме с друг елемент от друго съединение и вместо първите две съединения се получават други две, със съвършено нови свойства и нов състав. Например, сярна киселина и натриева основа, и двете съединения силно разядливи, като отрицателните мисли в живота, при взаимодействието си металът натрий замества водорода в сярната киселина и се получава безвредната сол натриев сулфат, а водородът от киселината отива на мястото на метала натрий и се получава вода. Ето и реакцията:

H2S04 + 2NaOH = Na2S04 + 2Н20

Убедени в резултатите на метода, който Учителят приложи при майка ми и подкрепен от опит, наблюдение и мисъл, и с науката, укрепихме повече вярата си в Учителя, в неговите методи на работа и в неговото учение, ние смело и твърдо поехме пътя, по който той ни водеше, и до днес оставаме верни на това, което видяхме и опитахме.

Писано на 6 февруари 1968 г., София.

Настъпи зимата, но аз все продължавах да ходя при Учителя за съвети относно лекуването на майка ми. Стомахът й напълно се нормализира, и с това и апетитът й се подобри. Зимният сезон не позволява излизане на слънце, затова Учителят обърна повече внимание на храната. Той не й препоръча изведнъж вегетарианство, каквито ние, сестрите, бяхме вече, но препоръча постепенно намаляване на месото. От време навреме можеше да яде месо, главно пилешка чорба и малко от бялото месо на пилето. Естествено и незабелязано тя премина към вегетарианска храна, която й се отрази много добре - стана по-жизнена и с добро самочувствие. Почти всяка вечер преди лягане й правехме леки масажи на гръбначния стълб, дето всъщност беше ударът. Ръцете и краката й се движеха, но не можеше да става без чужда помощ. Масажите бяха повече паси, отколкото разтривки.
Така се стигна до пролетта, която носеше със себе си повече възможности за лекуването й. За щастие пролетта беше топла, благоприятна. Още месец април обещаваше добри условия за използуване на слънчевите лъчи. Според съветите на Учителя изнасяхме болната всяка сутрин от 8 до 11 ч. на балкона на слънце да грее гръбнака си. Чистият въздух, праната във въздуха, която през ранните пролетни месеци май, юни и юли е в изобилие, както и слънчевите лъчи оказаха добро влияние върху състоянието на майка ми и от ден на ден тя се чувствуваше все по-добре и по-добре. Това укрепваше вярата в нея и заедно с това укрепваше и нашата вяра - вяра в слънцето, в праната, в чистия въздух като лечебна сила.
И моята вяра постепенно укрепваше, не само в знайното, в което всички хора вярват, но и в незнайното. Кой човек, здрав или болен, не вярва в природата, в движението, в чистия въздух, в чистата изворна вода и в слънчевата светлина? Жива е природата, това е знайно за всички хора, кой както и да разбира, но че е разумна, че може с нея да се разговаряш, както с жив човек, и тя да ти отговоря, това не знаех. Аз после опитах и се убедих. Че природата има такива отношения към тебе, каквито ти имаш към нея. Колкото по-правилни и разумни са отношенията на човека към природата, толкова по-правилни и разумни са отношенията на природата към човека. Един ден, когато всички хора дойдат до това съзнание и коригират отношенията си към природата, и техният живот ще се подобри. Велико единство съществува в цялата природа и между съществата, които я населяват.
Връщам се пак към въпроса за здравето на майка ми. Минава и отминава пролетта, иде лятото и положението й се подобрява по дух и самочувствие, по разположение, без лекарства и съвети на лекари. Следваме, обаче, съветите на Учителя и неговите духовни методи.
Дойде есента и след нея и зимата. Искаме или не, налагаше се вече прибиране в къщи. Благодарим и на това, което пролетта и лятото дадоха.
Пак ходя при Учителя да получа някакъв нов метод. Един ден той ми казва: Ще ставаш всяка сутрин рано в четири чеса, ще седнеш на стол близо до главата на майка си и тихо, безшумно ще отвориш Библията на онова място, дето вечерта си определила да четеш. Това ще правиш десет сутрини, след което ще си починеш една седмица. След изтичането на седмицата отново ще повториш същия опит." Този опит със ставане от сън в четири часа сутринта се повтори много пъти, докато се получи добър резултат.
Какво научих от този метод на Учителя? В първо време не го разбрах, но като го прилагах и наблюдавах състоянието на майка ми през време на опита, научих много нещо. Четях на майка ми не когато беше будна, но през време на сън и когато тя спеше дълбоко. Взимах книгата, отварях я и не бързах да чета, докато не почувствувах, че тя вече е заспала дълбоко. През това време умът и сърцето й са в пълен покой и не взимаха участие в работата на душата. Как ставаше, не зная, но аз започнах ясно и определено да чувствувам връзката между душата на майка ми и моята душа. И в момента, когато душите се свързваха, като две разумни същества, при настаналата тишина, аз започвах да чета. Тишината ставаше още по-голяма, не се чуваше ни най-малко дишане или нещо, което да напомня спящ човек. Този момент беше величествен за мен. Аз не четях на човек, но наистина четях на душа, която живее, мисли и възприема. Ден след ден майка ми се ободряваше, ставаше съвършено спокойна, разговаряше се с нас, заинтересува се от учението на Учителя и се проявяваше не само като ум и сърце, каквато я знаехме, но и като душа, която не мислеше за себе си и своето състояние, но и за всички близки роднини, познати и приятели. Тя забрави себе си като болна, която се нуждае от помощта на другите. Тя мислеше за всички ония, които са в някаква беда, как да им помогне, забравяйки, че сама тя е на легло и се нуждае от чужда помощ. Наистина сама по себе си майка ни по характер беше широк човек, но онова, което възприе от душата си, от връзката си с Учителя, внесе много нещо в нейната душа - нещо велико, което нито може да се изкаже, нито да се опише.
Чуден бе начинът, по който Учителят й помагаше - на разстояние, без да я посети лично. У нас настана мир и спокойствие, като че нямаше болен. Чуваше се повече песен и веселие. Които посещаваха майка ми, всички излизаха с впечатление, че у нас няма болен човек. Положението на майка ми от ден на ден се подобряваше и така продължи цели две години. Обаче през 1918 г. се яви испанската болест в силна форма и завлече стотици и хиляди хора, между които и майка ми. Тя се помина от същата болест през април същата година. Помина се, но си отиде с вяра и пречистена.
Покрай нея и ние се укрепихме във вярата, благодарение на големите опитности.
Много още случаи чувах и виждах, как Учителят лекуваше, но реших да опиша ония от тях, които непосредствено наблюдавах и за които можа да пиша, и опиша с вътрешно разбиране или убеждение, дадено ми от самия Учител.

Б. Особен лечебен метод

Сега ще опиша един изключително интересен метод, приложен към една млада наша сестра, болна от туберкулоза. Болната беше в началото на третия период от болестта си.
Известно ни е, че туберкулозата е болест на чувствата. Ето защо млади моми и момци от някакво сблъскване в чувствата или при противоречие в тях, често заболяват от туберкулоза. Заболялата от туберкулоза наша сестра се обърна към Учителя за съвет. Докато тя редовно прилагаше съветите, имаше добри резултати, фатално за нея беше това, че често изпадаше в противоречия, които разяждаха дробовете й. Щом се появи някакво вътрешно противоречие, наставаше разрушителен процес. Достатъчно беше да надделее разрушителният процес и болната да легне отново. Силна воля беше нужна, за да се справи с противоречието си, което не беше еднократно. Аз бях свидетелка на много от нейните състояния и макар че със слаби човешки възможности, стараех се да й бъда в помощ. Но противоречията в чувствата й бяха стихии, което рушеше здравето й. Като наблюдавах състоянието на болната, виждах, че в нея се бореха два процеса - съграждащ и разрушителен.
Обаче Учителят не преставаше да й дава своите съвети. И аз от своя страна отивах всеки ден при нея (тя живееше на Изгрева, който не беше организиран, а аз в града). През лятото болната излизаше на планината на чист въздух. Един ден през месец август аз бях при нея и неочаквано станах свидетел на интересния, изключителен метод, който Учителят прояви към болната. В последно време тя се беше крайно отпуснала, не искаше да прилага никакви съвети нито от Учителя, нито от познати и близки на нея лекари.
Един ден, както обикновено правех, отидох на Изгрева при болната сестра и там около палатката й заварих Учителя, който й говореше нещо. Тя беше на леглото си, нямаше разположение да стане, поради състоянието си, в което беше изпаднала в последните десетина дни. Спрях се аз при палатката й, без да искам, чух какво й говореше Учителят. Той продължи разговора си с нея, който беше започнал по-рано: „Така, както правиш, аз ще ти кажа какво те очаква. Няма да се мине много време и те ще умреш, ще те заровят в черната земя. Ще натрупат гроба ти с пръст и ще те оставят на разположението на червеите, които ще бъдат доволни от тебе и ще свършат работата си. Ще ти турят кръст и ще почнат да ти държат надгробни речи: Тук лежи еди-коя си, млада и зелена, свършила еди-какви си училища, с такъв и такъв успех, с еди-какви си заслуги за обществото..." и т.н. Картината, която описа Учителят беше страшна, макар и действителна - през този път минават всички хора, но въпреки това си мислех: какво ли е положението на сестрата, която слуша тия думи при състоянието й, което всеки ден се влошаваше?
Стоя права и си мисля: Кой близък на болната би се осмелил да й говори така? Кой обикновен лекар би говорил на своя пациент така, като знае истинското му положение. Мисля си, чудя се и си отговарям: Учителят е това, той знае какво прави и знае кому какво и как да говори. Неведнъж съм виждала изключителните методи на Учителя и техния необикновен резултат. Ние, обикновените хора, когато посещаваме сериозно болни, бързаме да ги утешаваме с думи, на които и ние не вярваме, та дано някак ги залъжем.
Учителят обаче никога не си служи с думи, лишени от истина.
На другия ден пак отидох на Изгрева да видя болната сестра и какво виждам? Чудо! Тя облечена, наметнала пелерина, в ръцете си държи две малки стомнички и не дочака още да й кажа „добро утро", тя веднага ми проговори: „Бързай, защо се бавиш, едва те дочаках. Ето вече слънцето изгрява. Да вървим! Ще отидем за вода." И двете се засмяхме приятелски и аз взех две по-големи стомнички и весели тръгнахме за вода. Тогава на Изгрева нямаше чешми. От този ден нататък около 20 дни наред ние редовно посрещахме слънцето, радвахме се на утринните лъчи, на прохладните сутрини и отивахме за вода, след което ободрени се връщахме обратно, вече с добро разположение и добър апетит. Всичко това беше особено необходимо за болната, в която отново заработи съграждащият процес, който обнадеждаваше и болната, и близките й.
При първата възможност да срещна Учителя, аз заговорих за страшната картина, която Учителят нарисува на болната и за недоумението, в което изпаднах. - „После какво видя?" - ме запита Учителят. - „Нещо особено, обратно на това, което чух, едва ли не бих го нарекла възкресение. Радвам се на всичко, което видях, но не мога да си обясня причината на този преврат." - „Ето как стои въпросът - започна Учителят - ти знаеш от физиката, че водата, даже в състояние на сняг и лед, крие в себе си скрита топлина. На основание на същия закон, дори и мъртво тяло крие скрити сили на живот. Важно е да знае човек как да събуди дори в мъртвия тези скрити сили на живот и той да оживее или да възкръсне. Това е наука, знание, което почива на известни закони. Това се постига по-лесно, когато човек е болен и дошъл до едно крайно пасивно състояние, дори до безжизненост. Картината, която нарисувах на болната, колкото и страшна" да е, тя събуди в нея силите на живот. Потенциалната, пасивната енергия в болната се превърна в динамическа, болната се пробуди към нов живот, жизнени сили потекоха в нейния организъм... "

В. Индивидуално лекуване

Как Учителят при една и съща болест прилага различни методи
Една от младите сестри като ученичка от четвърти клас на гимназията, сегашният осми клас, заболява от апандисит, т.е. възпаление на сляпото черво. Щом усетила силни болки, младата сестра не се решила да отиде на лекар, страхувайки се от нож, а отишла при Учителя за съвет. Понеже била вегетарианка, Учителят я посъветвал да прекара три дни в абсолютен пост (без никаква храна и вода), болната приела с готовност този съвет и го изпълнила. След поста тя прекарала два-три дни с лека храна и повече не усетила никаква болка в сляпото черво. Тя живя до 43-годишна възраст, без да се яви повторно или дори най-малка болка в тази област.
Как обяснява Учителят в дадения случай лекуването на апандисита с глад? Учителят казва, че в някои случаи възпалението на сляпото черво се дължи на някакво чуждо вещество, частици от храната или друго нещо в този орган. Гладът в този случай допринася следното: Организмът, лишен от храна, продължава да работи и изсмуква всички чужди вещества от организма и по този начин се всмукват и частиците, чуждите вещества, попаднали в сляпото черво. Премахнати причините на възпалението, самото възпаление минава.
Втори случай на лекуване на апандисит:
Млада мома заболява от апандисит (20-21 година). Тя не е вегетарианка, редовно яде месо. Да си прави операция, не се решава. Помоли ни да я заведем при Учителя да й даде някакъв съвет, защото болките били непоносими. Учителят я посъветвал да не яде месо само един месец, през което време всяка вечер да си мие краката с гореща вода, колкото може да търпи, до слабо зачервяване. След това да измива слабините си и да си легне да спи. Тя изслушала съвета и очаквала да й се даде някакво лекарство, но като не получила такова, благодарила за съвета и си отишла. Като излязла вън, запитала сестрата, която я придружавала: „Защо Учителят не ми даде никакво лекарство?" - „Нали ти даде съвет - отговорила сестрата. - Ти изпълни точно съвета и чакай резултат." Младата мома изпълнила съвета, след което се почувствувала напълно здрава. Днес тя е на 40 години, женена, с две големи деца, без смущение на апендикса.
В този случай е интересен фактът, че за същата болест Учителят приложи друг метод, различен от първия. При това обстоятелство, че тя не яде месо цял месец, се отрази благотворно върху здравето й. Организмът й, при промяна на храната отслабна, но в замяна на това се изсмукаха чуждите вещества от него, както и излишните утайки, между които и ония, причиняващи и възпалението на сляпото черво.

Г. Лечебна разходка

Втори случай на изключително лекуване, на което също бях свидетелка.
Една наша близка млада сестра, едва на 23-25 години, получи удар, от който пострада малко единият й крак и едната й ръка. Устата й малко се изкриви и зрението й се намали. Тя излизаше сутрин на изгрев слънце, правеше дълбоки вдишки, но зрението й не се подобряваше.
Една сутрин ние я видяхме на полянката на изгрев с Учителя, видимо като че се разхождаше с него. Какво говориха, не се чуваше. До нас долитаха само думите на Учителя, които не разбирахме, но се долавяше, че са строги, много строги. Може да се каже, че Учителят се караше на сестрата. Ние познавахме добре сестрата и не можехме да помислим, че се е провинила зле, за което Учителят да е толкова строг към нея, тази лечебна разходка, така я нарекох тогава, така още повече я наричам днес, продължи един час, а може би и два часа. Дали и тя казваше нещо, не мога да кажа, защото нейният глас съвсем не се чуваше. Важно е последното, което видяхме аз и още една сестра. Болната сестра се отдели от Учителя и тръгна към бараката, в която живееше. Мина край нас, проговори ни нещо и пак бих употребила същата дума, която при необикновени случаи се изтръгва от устата: „Чудо!" Наистина чудо. Сестрата, болната, беше съвсем добре - очите оправени, погледът спокоен, равен; устата изправена, кракът и ръката й се движат леко, свободно, както по-рано, когато беше здрава. Погледнахме и въздъхнахме спокойно, но и нищо не й казахме.
Как се излекува сестрата? Лекарства тя не взе, облъчвания не прави, лекар не я лекува. Тогава? Пак повтарям: лекарят беше Учителят. Често той прилагаше прости и понякога дори невидими и чудновати начини.
Много, много такива чудновати начини на лекуване знаем и аз, и всеки от нас, но аз не съм в състояние да опиша всички. Оставам всеки сам да опише случаите, на които е бил свидетел, или сам ги е преживял.
В заключение на гореописаните случаи от методите, с които Учителят лекува, мога да извадя следната опитност: Учителят лекува по прост или сложен начин, видим или невидим за мнозина, чудноват, изключителен или не, но на основание на факта, че той, виждайки причината на заболяването, хваща се за нея и по бърз или по-бавен начин лекува болния. Всичко видимо, което ние, лекарите и всички хора наричаме болест, Учителят го нарича състояние, резултат на някаква вътрешна причина и неговите методи са насочени срещу нея. Значи болестите според Учителя са резултат на вътрешна причина, за малцина видима, а за мнозина невидима. Самата болест пък, която всички виждаме, е последствие на причината, а знахарите, (какъвто с най-слаба дума мога да нарека Учителя) - причината. Той знае как, кога и по какъв начин да разтърси съзнанието, че да го освободи от онова вътрешно механическо сътресение, което природата по външен път му е причинила. Тя е произвела известно действие върху човека, а Учителят излиза срещу това действие с известно противодействие. Той си служи със закона на противодействието, като го прилага в съвършенство със знание и опит.

Д. Движение, живот, вяра

Започвам тази опитност с три думи като заглавие. Това не са три думи, независими една от друга, но три думи, които представят три халки от една, колкото малка верижка, толкова и голяма. Защо? Защото всяка една от тия думи представя цял свят, колкото и малък да е.
Днес думата „движение" вълнува всички хора, малки и големи, млади и стари. Ако бебетата биха могли да скочат от люлките си и те биха спортували. Днес целият свят спортува, движи се, обхожда планините надлъж и нашир, нависоко и надълбоко, като не пропуща пещери и долини.
Дойде ли до втората дума - „живот", там вече всеки знае или не знае точно що е живот, всеки човек, всяко живо същество, от микроскопическо до гигант, бори се за живот, мило-драго дава, само да живее. Така е, никой на никого не може да даде живот, ако той не е даден свише. Пък и никой на никого не може да отнеме живота, защото той е непреривен и цялостен. Външно ще отнемеш живота на човека, но не и вътрешно. Той продължава да живее, видимо или невидимо за другите. Хвала и слава на Онзи, Който е дал живота. Всичко, което Той е създал, е вечно, непреривно и цялостно.
Що се отнася до третата дума - „вяра" - тя е микроскопическо зрънце, вложено дълбоко в човешката душа, което расте, укрепва, и живее с човека на земята, но продължава в друг свят. Като се движи и живее човек, с него заедно расте и укрепва вярата. В какво? - В каквото и да е, все в нещо по-високо от самия човек.
Опитността, която предстои да описвам, се отнася до една от годините около 1925, не помня точно коя. Тя съвпада с времето, когато всички изпълняваме задачата за носене на вода от изворчето зад реката на квартал „Диана бад". Тази задача, интересна и крайно полезна, ще опиша в отдела „задачи", дадени от Учителя.
Сега пристъпвам към опитността.
По това време, именно, по време на задачата, една от нашите сестри, доста възрастна, може би над 60-те години, заболя сериозно от удар, много тежко, беше свита почти на кълбо и непрекъснато лежеше, не можеше да се помести, нито да слиза от леглото.
При тежкото положение на майка си, тримата нейни синове се обърнаха с молба към Учителя да помогне на майка им. Тогава тя живееше в една барака на Изгрева. Учителят отиде да я види и първият съвет, който й даде, беше да вземе две малки стомнички и с тях всеки ден да ходи на изворчето за вода. Това изворче беше на разстояние от Изгрева на 15-20 минути само на отиване, а на връщане повече, защото пътят е стръмен. Ние чухме за този съвет и се учудихме, а колко повече самата болна. „Как ще сляза от леглото?" - запитала се болната учудена. - „Ще се мъчиш, с ръце, с крака, с пълзене, ще стъпиш по някакъв начин на пода, макар и на колене." - Дал й този съвет Учителят и си отишъл. Мисли тази жена, чуди се какво да прави, иска й се някой да й помогне, но казано й е сама да прави усилия. Както и да е, иска й се да живее, а около нея няма никой. Прави опит да проточи единия крак, прави опит за втория, все не може. Мислила за охлюва как пълзи на някаква си опашка. Тя по-долу ли е от охлюва? Не, тя е човек. Пак проточва единия крак, после втория крак, докато странно за нея, се намира долу на пода, седнала на седалището си. И тя сама не знае, хлъзнала ли се от леглото, стъпила ли е на крака си, нищо не знае. Седи, седи, чуди се и мисли: Ами сега кой ще ме вдигне на леглото? Вслушва се, дано чуе стъпки, но минават и отминават, никой не отваря вратата на бараката. Няма какво, ще се опита сама да се качи. Хваща се за дюшека и понеже ръцете не я държат, изпуска го. Търси с очите си нещо по-тънко, хване одеялото, но то се смъква, пак неуспех. Седи и гледа безпомощно, дано да хване за нещо здраво. Оттук-оттам, хваща едно или друго, каквото й падне пред очите, докато с нечовешки усилия хваща възглавницата и я държи здраво. Стъпила на двата силно треперещи крака и с чудновати за нея усилия се качва на леглото. Легнала на гръб, още свита на кълбо, но с някаква вяра, че ще може да лази, докато излезе от бараката.
На другата сутрин пак същият опит, но с желание да стигне поне до прага на бараката. С големи усилия силното й желание се увенчало с успех. Едва стига до прага на бараката и там спряла да си почине. Този бил резултатът на втория ден. Отново в леглото да прави усилия да си раздвижи краката. На третия ден е вън на прага, седнала свита, прегърбена, да се грее на слънце. Синовете я наглеждат, носят храна и наблюдават какво става с нея. Какво ще стане, тя не знае още, но гледа пред леглото две малки стомнета с около един литър вместимост. Гледа ги и си мисли: „Може би един ден ще дойде да ги вдигне празни, но да отиде с тях до изворчето, дето цял ден отиват младите и здравите, пък и пълни с вода, в това не вярвам." Така измина цяла седмица - разказва сестрата - стъпих на краката си, но още слаба, прегърбена. От време навреме Учителят я посещава, окуражава я и тя бавно укрепва. На втората седмица тръгва вече с красивите шарени стомнички, но бавно, много бавно, стъпка след стъпка като охлюв. Колко време е пълзяла, не знае, но след дълго пътешествие се видяла в бараката с двете стомнички, пълни с вода. „Пих вода, благодарих и легнах на дълга почивка с благодарност и любов. Доволна бях, че завърших задачата си и предчувствувах удоволствието, че ми предстои дълга почивка, без никакви усилия и мъка. Но ето че се чука на вратата, отваря се и влиза Учителят. Мисля си, че иде да ме похвали. Но не, той ме погледна строго и ми каза: Ще продължиш задачата и ще я изпълняваш десет дни, както правят всички. Ужас ме обхвана, но нищо не казах, защото в строгия поглед на Учителя видях някакво доверие в мене, че и аз ще изпълня задачата както другите. Значи с постепенно увеличаване на бройките - втория ден ще отида два пъти за вода с малка почивка;
третият ден три пъти, после четири пъти, пет, шест, и т.н. до десетия ден, когато трябва да отида десет пъти на изворчето и десет пъти да се върна. Чудото стана. И наистина стана! Как съм сега? Вече съм изправена, на краката стъпвам сама и по-леко, вече не съм свита и прегърбена. Ще се укрепя повече и това очаквам, и на него се надявам."
Не мина много време, тази сестра беше вече в редовете на всички братя и сестри на гимнастиката и Паневритмията. Нейният глас, нисък и съвсем анемичен, се чуваше между гласовете на младите, сочни и жизнерадостни гласове. Това нищо не значеше. Ние всички се радвахме.
Като ни разправяше за начина, по който й се помогна, тя изпадаше в умиление и продължаваше да се пита и отговаря: Кой ме излекува? Природата. Още кой? - Бог, който на всички помага. И още кой? - Учителят, когото всеки ден виждах в бараката ми да ме поощрява и крепи. Понеже природата е необятна, не мога да я хвана и да й благодаря. Бог, като Вездесъщ, необятен и велик, и Него не мога да хвана, затова хванах Учителя и на него благодарих. Но това не мога да изразя. Тогава? Ето какво реших. С моите силно късогледи очи намислих да оплета една покривка от бял чист памук, покривка за легло. Започнах бод след бод, както правех стъпка след стъпка, и покривката един ден беше готова и я занесох на Учителя.
Сестрата живя до 85-годишна възраст.
Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...