12. НОВИТЕ СКРИЖАЛИ

[Ани]

12. НОВИТЕ СКРИЖАЛИ

Да се пише или говори за новите скрижали, това значи да се има предвид Старите скрижали, дадени на Мойсей на Синайската гора, известни под името Десетте Божи заповеди. Някога и аз ги знаех като заповеди Божии, но днес, при светлината на Новото учение, аз ги наричам Десетте Божии поучения. Знайно е. че Бог не заповядва и не наказва, но поучава и помага. Само господарят и началникът заповядват и наказват. Макар и Творец на Вселената, Вседържател и Творец; Той създава закони, от изпълнението на които зависи абсолютната хармония в целокупната природа. Най-малкото нарушение на тия закони внася дисхармония в Цялото, в единството на света, от чиято дисхармония страда и се мъчи всяко живо същество. Изпълнението на тия закони ние наричаме изпълнение на волята на Единния, Всеблаг и Покровител наш Отец и Баща, Който всякога и във всичко има предвид нашето благо. Той даде своите поучения на еврейския народ, но те се отнасяха и към цялото човечество. Кой човек, бил той прост или учен, малък или голям, богат или беден, не трябва на първо място да възлюби своя Отец с цялото си същество? Или кой човек не се радва, когато ръката му не дръзва да убие или да не краде, когато изпълнява Божиите повеления? Един Закон, един морал, една Воля предстои на човека да изпълни - Законът, моралът и Волята на Любовта.

Пристъпвам вече към главната тема: „Новите скрижали."

Видях Новите скрижали през лятото на годината 1922, когато група от стотици ученици с Учителя поехме пътя към Мусала, към високия Божи връх. Пътят ни водеше през Маричините езера.

Видях Новите скрижали през деня, именен и рожден ден на нашия обичен Учител, когато се изправих в размисъл и съзерцание пред връх Манчо. (Циркусът на този връх е наречен от Учителя „Олтар").

Видях Новите скрижали в тишината на святата Рилска пустиня, дето ни звяр минава, нито птички прелитат, дето само ангелите пеят, дето само тихият Божи глас се чува.

Сама, уединена в тази обител, млъкнах и аз, млъкна и сърцето, едва се чуваше да бие. Видях, нещо особено видях. Някаква необикновена завеса, грандиозна, спокойна, от никакъв вятър неполъхвана, ръце не я държаха, нито подпора някаква я крепеше - свободно, тихо се движеше в пространството като волна птичка, непознала страх, ни мъка на гонение. Росни капки по нея пречупваха меките, топли слънчеви лъчи и багреха чудната завеса с най-нежни фини багри на слънчевия спектър, което я правеше омайна, нежна гледка. Да кажа каква беше материята на тази завеса, не мога - нито наяве, нито насън съм виждала такава. Зная само, че изпитвах страх и трепет, да не би тази истинска и немиражна гледка изчезне някак от пред очите ми. Чувствувах, че има още нещо недовършено. Както чувствувах, така излезе. В един момент на платното се очертаха два почти еднакви образа - единият на лявата му страна, другият на дясната. Разтварям добре очите си да различа образите ясно, безпогрешно. Завесата тихо се полюлява, краските й ясно се очертават, а образите добре, релефно изпъкват: образът на Христа и на нашия Учител. Исках да се порадвам поотделно и на двата, докато те спокойно сменяха мястото си. Образът, който беше наляво, зае дясната страна, а този, който беше надясно, зае лявата страна, така че не можах да си отговоря кой от двата образа зае дясната страна и кой - лявата. Смяната на местата продължи до края на видението. Познах добре нашия Учител, познах добре и Христа. Видението беше все така прекрасно, ненагледно. То бавно, пак така грациозно се полюляваше и отдалечаваше от очите ми. Проследих отдалечаването му в пространството. Най- после очите ми престанаха да го виждат. Пред мен се издигаше само мощният, вечен, наразрушим „Олтар". Останах почти неподвижна в размишление.

Какво беше това видение? Тихият Божи глас в Рилската пустиня ми промълви: Ето съветът на новото учение, съветът на Христа и на нашия Учител.

Тези бяха Новите скрижали, с ръка непипнати, неръкотворни, от човек недонесени, на книга ненаписани.

Те и до днес навярно пътуват в пространството и за вечни времена ще пътуват, да напомнят и на сегашното човечество и на бъдещото човечество, да знае как да живее и никога да не забравя вечният завет - заветът на Любовта.

И написа Бог завета на Любовта в нетленното човешко сърце, а името му написа на дланта си. Откак свят светува и откак човек живее тук или там, на земята и на небето, все ръката се подава да поднови завета на Господа за Любовта.

Кой донесе на земята този завет? Дали пратеникът Божи преди две хиляди години или пратеникът Божи след две хиляди години, едно и също е.

Един Господ на небето и на Земята, един Учител на човечеството.

И пак, и пак ще се явяват новите скрижали, неписани, безмълвни, докле Любовта в човека стане негова плът и кръв, негова нова безсмъртна природа.

Напуснах мястото, наречено Олтар и се прибрах при своите си.

Писано на 27 юли 1967 година на Волоколамското шосе 14.