12. СВЕТОТО ЦЕЛОВАНИЕ

[Ани]

12. СВЕТОТО ЦЕЛОВАНИЕ

Като днес помня онзи ранен утринен час през един от съборните дни на 1922 година в град Велико Търново, когато се освети нещо, което отдавна, много отдавна, от векове насам беше изгубило своята светост.

Многочислено общество сме, затова и на съборите дохождат, както от София, така и от цяла България стотици, стотици братя и сестри, дори до хиляда, а някога и над това число.

И тази ранна сутрин, пет часа сутринта, с ме се събрали всички на молитва, наредени в няколко дълги редици, от дясната страна братята, а от лявата сестрите и правим молитвата си с молитви и песни, посочени от Учителя. Молитвата се изпълнява гласно и тихо. Учителят стои пред нас и с нас заедно, и Той изговаря същите молитви.

Ранният час, молитвите и песните, единството и хармонията помежду ни, всичко това изпълва душите ни с нещо светло и възвишено, а в духа ни добро разположение и вътрешен мир.

В този момент Учителят заговори: „Както сте наредени, без да се местите, двама по двама ще се целунете, със светото целование." Две по две сестри и двама по двама братя пристъпиха близо един до друг и си дадоха по една целувка. Наистина велик момент беше този. Тук се целунаха не човек с човек, но душа с душа. В момента такова чувство изпълваше всеки едного от нас.

Оставаше малко време докато се завърши молитвата, но преди това се случи нещо особено, високо поучително.

Виждам, че един от братята остана сам, за него нямаше свободен брат, с когато да се целуне. Той се озърташе натук-натам, дано намери свободен брат, с когото да се целуне. Смущението му беше голямо, че и той с всички заедно не може да вземе участие в този велик момент. Близо, много близо до него беше другарката му, неговата жена, която прибърза да се целуне с някоя сестра и съзнателно избяга своя мъж, който стремително се насочи към нея, навярно и със силното желание в този свещен момент, осветен от Учителя, да си дадат свето целование, дори и като съпрузи, но тя го избегна. Стои братът сам, безпомощен и наскърбен. Всички доволни, че можаха да си дадат света целувка, но един единствен остана сам, пренебрегнат съзнателно или несъзнателно от другите братя, обаче съзнателно пренебрегнат от своята другарка. От думите на Учителя не се разбираше, че брат и сестра не могат да се целунат. Ние не бяхме броени двама пo двама, следователно можеше да се случи да останат брат и сестра свободни, без другар, с когото да изпълнят светия акт. Как ще го разрешат, това зависи от техния морал. Тук, при този свят момент, не се целуваха мъж и жена, нито мъже или жени помежду си, тук се целуваха души.

Тази целувка беше акт на свещенодействие, с който Учителят направи опит да освети и очисти целувката като свят символ на чистота и святост, за който символ Учителят много ни е говорил.

Учителят казва: Такава една целувка е в сила да преобрази човека, от смърт да го върне, да го направи нов човек. На човека предстои да работи много върху себе си, да изправи кривото в своя живот и да възстанови чистотата и светостта, които някога е имал, а днес загубил, но не безвъзвратно. Всичко загубено може да се възстанови.

Ето и сестрата избегна от своя другар, за да подчертае, че веднъж влязла в духовния път, тя живее вече в чистота и святост. Тя беше в случая едно предметно учение, от което и в този случай видяхме, че чистотата и светостта не са във формите, но в смисъла на нещата. Така е, всички хора сме отвън като ония дървета в горите, които външно са загладени, прави като тополи, но някъде на върха са още кривички. На върха, т.е. към този връх в човешкия живот, който сочи към красивото и великото, към чистотата и светостта - там е още кривичкото, което предстои да се изправи.

Като четете тези няколко реда или по-право страници, ще се запитате нетърпеливо: Какво стана с онзи брат, който не можа да вземе участие в момента на светото целование? Да, аз го оставих досега да чака, докато дойде краят на действието. Може би малцина са видели неговото смущение, защото са били или далеч от него, или всеки е бил зает със себе си. Той беше близо до мене, за което благодаря, защото видях края. Всички стоим още по местата си, в очакване на последната молитва, но стана друго нещо...

Учителят напусна мястото си, направи няколко крачки напред и започна да се промъква между редиците братя и сестри, докато стигна до брата, който още не беше се освободил от своето смущение. Докато братът се опомни, Учителят го прегърна нежно, топло, като любеща майка и го целуна в устата. След това Учителят пак така тихо, бързо направи същите крачки и отиде на мястото си, след което се чу гласа му за последната заключителна Господня молитва: „Отче наш". Стана нещо на земята, но стана нещо и на небето. Вложи се нещо в целувката, макар и частица от онази чистота и святост, които тя някога е имала, но днес е загубила. Ако днес човешката целувка в някои случаи пари и гори, то е онзи огън на чистота и святост, които я чистят от утайките на вековете.

Който е могъл само да зърне момента, когато загубеното благо, загубеното богатство се връща назад, и той е придобил част от това неизчерпаемо богатство, с което светът се повдига и обновява.

София, 9 ноември, събота, 1966 година.