Jump to content

17. КАК МИ СЕ ДАДЕ РАБОТАТА С БЕСЕДИТЕ И ВЪРХУ БЕСЕДИТЕ НА УЧИТЕЛЯ


Recommended Posts

17. КАК МИ СЕ ДАДЕ РАБОТАТА С БЕСЕДИТЕ И ВЪРХУ БЕСЕДИТЕ НА УЧИТЕЛЯ

Как ме напътваше Учителят в тази работа? Какво е отношението и отговорността ми към Беседите?
Този отдел от работата си споделям с моята добра и обична сестра Аня, която има голям дял в тази работа. Употребявам думата „споделям", а не „завещавам", защото намирам тази дума висока, достояние за големи величини, а не като за мене. Аня замина за отвъдния свят преди две години и два месеца, но въпреки това ми подхожда думата „споделям".
Аня е моята средна сестра. На ръст повече височка, отколкото ниска; косата й руса, очите сиво-зелени, някои ги наричаха изумрудени, фигурката й стройна, изправена, до последните дни на живота й. Погледът й изпитателен, проницателен; интелигентна, начетена, даже само с погледа си всичко искаше да изучи. Това пиша за нея, защото по външни белези се отличаваше от мене и от по-голямата си сестра Надя.
Аня, макар че беше свършила философия и педагогика в нашия университет, повече обичаше литература и в тази област работеше. Преподаваше главно български език в прогимназия, а частно помагаше на много ученици и наши близки братя и сестри и по езиците: руски, френски и немски, освен български и литература - всичко това безвъзмездно. Може това да не е необходимо да изнасям и то е във връзка с отговора, който тя сама даваше на въпроса: Какво е моето задължение? На този въпрос, зададен от самата нея, тя категорично си отговаряше: Дойдох да давам. Това беше наистина така, но не само към Братството, но и в целия й живот, всичките й отношения с външните хора, към учениците си и т.н. Никога не бях чувала да казва: Толкова много съм дала за това или онова, за този и тази, за онзи или за онази. Както и да се отнасяха същите тия хора към нея, добра или не, с благодарност или с неблагодарност, това за нея не беше въпрос, който да я занимава. През целия си живот тя беше учителка, в която работа не измени и до последния си час.
Каква беше помощта й по отношение на моята работа с беседите? Тя ми помагаше в коректурите, когато се даваха под печат, в стилизирането, кога повече, кога по-малко, според възможността да се срещаме, защото аз живеех на Изгрев, а тя в града, понеже беше учителка. Често носеше коректурите на печатницата, дето се печатаха беседите, със същото отношение, с каквото взимаше участие и в коректурите. За нея нямаше важна или долна работа. Ръководна стъпка в живота й беше даването. Към беседите имаше естествено, свободно отношение. Всичко минаваше през нейната философски критична мисъл и ги приемаше самостоятелно. Веднъж приела една мисъл, тя ставаше нейна; нищо не можеше да я разколебае. От нищо и от никого не се подкупваше. Учителят казваше за нея: „Аня е неподкупна." Тази й черта и аз познавах. Строга, според мнението на някои, тя проявяваше своята мекота и отзивчивост към едни - нещастни, онеправдани, страдалци, нуждаещи се и беше готова да помага с каквото може, и трябва в случая. Готова беше и да посъветва човека и да го изслуша, както ученик слуша учителя си. При всички случаи се ръководеше от даването - да даде комуто каквото е нужно. Чувствата й бяха регулирани, пак казано от Учителя за нея.
Един ден Учителят ми каза: „На брадата си Аня има една линия, която у никой между вас не съм виждал - хубава линия. И ако един ден пиша книга по този въпрос, ще взема брадата на Аня за модел." Коя е тази линия, не ми каза. Дълго я търсих, като линия, но не я намерих; като характерна черта сигурно я зная, но не мога с положителност да кажа, че тя именно отговаря на тази линия, за която Учителят говори.
И още нещо каза Учителят за Аня: „Тя е музикална, има силно развито хармонично чувство и ако някой път се дразни от нещо, то е когато се наруши тази хармония." Ето къде още Аня ми е помагала в работата ми с беседите, когато тя седи пред пианото и си свири - нещо от Моцарт, Бетовен, Лист, Шопен или Хайдн, а аз в същата стая пиша беседа. Тя си свири за себе си, а аз, без да ми пречи музиката, пиша: под характера на музиката, тактът, разположението, с което Аня свири, дават тласък, импулс на мисълта ми, перото се движи по-бързо, мисълта също и аз не забелязвам как страниците се нижат една след друга. Това става и от нейна, и от моя страна незабелязано. Музиката импулсира, а не пречи. Любовта към музиката и любовта към словото - към Божието Слово се сливат в едно и дават подтик, импулс, сила и живот в работата.
Какво ми остави Аня след заминаването си? - Музика, хармония и мисъл.
Някои от познатите ми, които идваха у дома след заминаването на Аня, ме съветваха: „Продай пианото, да се улесниш материално." На всички отговарях: „Музиката не продавам." Други ме съветваха да дам пианото под наем. И на тях отговарях същото - „С музиката търговия не правя."
Под музиката в широк смисъл разбирах Аня. От детство слушах тази музика. Нека си остане тя с мене, докато дойде и моят час да напусна земята. Пианото не мълчи: момиченцето, на което Аня помогна с пианото и цяла година работи с него, и до днес продължава да свири на това пиано. Така че музиката не излезе от нашия дом, а заедно с това и хармонията. Останаха те в къщи, но остана и мисълта.
Красиво нещо носи човешката душа, от която остава нещо и за близките.
Едва беше заминала Аня и ми предаде, и със слово, и с музика мисълта: „За душите, що се любят, и смъртта не е раздяла." Така мисля и аз, така мислим, вярваме и чувствуваме всички, които имаме опитността на живота.
Да е светла паметта ти, Аня, да е лек и красив пътят ти, който пое. Това беше на 17 декември 1962 година.

*

Как ми се даде работата с беседите и върху беседите? Каква беше тази работа?
Първата работа, която започнах, беше стенографирането на беседите. Значи, бях стенографка на Учителя. За щастие, аз бях стенографка, защото знаех стенография още като ученичка. Тогава стенографията беше факултативен предмет. Само три ученички от нашия клас се записахме да изучаваме стенография. Тогава бях в шести клас, сегашният десети. Следната година останах сама в класа, другите две ученички напуснаха. Свърших курса по стенография заедно с матурата, тогава имаше седми клас, точно сегашният 11 клас. Като постъпих студентка, можех вече да си служа със стенографията, свободно си държах бележки по всички предмети в университета. Това ми помогна да се упражня доста много и в бързопис. По едно време, като студентка още, четох в един от вестниците, че се определя комисия в Министерството на просветата за провеждане държавен изпит за стенографи. Понеже отговарях на всички условия, подадох и аз заявление и документите си, и започнах да се занимавам. Изпитът беше определен през един от летните месеци, когато бях във ваканция. Явих се на изпит, защото исках да завърша една започната работа, а главно да се проверя от опитни, добри стенографи, какъвто беше Тодор Гълъбов, тогава председател на стенографското бюро в Народното събрание. Явих се на изпит, който издържах много добре, понеже имах доста практика. Нямах намерение да ставам учителка по стенография, защото бях студентка по химия. Обаче не съм подозирала, че аз или други някои са ме готвили за стенографка на такова велико дело. Ще каже някой, че това е случайност - може и да е така, за някои. Обаче аз сама впоследствие се убедих, че няма случайности в живота. Всичко е определено, предвидено и наредено от един по- висок свят, към който съзнаваме или не съзнаваме, имаме и ние, и той към нас известно отношение.
Първата беседа от Учителя чух на Великден, за която писах доста подробно. Тя е озаглавена „Истината". Следващият неделен ден пак отидох на беседа, която слушах от прага на малката стаичка, дето бях застанала и предишната неделя. И от тази беседа бях доволна и възхитена, както и от първата. Този ден се случи пак нещо особено и знаменито. Като се свърши беседата, господин Гълъбов, когото познавах от изпита си по стенография, дойде при мене, радостен, разположен, ръкува се с мене и ми каза: „Знаете ли колко съм доволен, че ви виждам тука." Отговорих му: „Защо сте доволен вие не зная, но че за съм доволна и предоволна, това зная." Тогава той ми каза: „Елате малко по-настрана, да ви кажа нещо. Ето как стои работата, започна той да говори, от известно време стенографирам беседите на Учителя. Обаче командироват ме за една година в странство. След един месец трябва да замина и аз се чудя кой ще ме замести. Казвам това на Учителя и той ми отговаря: Не се безпокой, Божият работник ще дойде на своето време. Това ме накара да се вглеждам в нашите хора, в ония, които посещават беседите, да видя ще се окаже ли някой стенограф. Като ви видях, много се зарадвах. Готова ли сте да ме заместите, вие да стенографирате?" Аз отговорих: „С удоволствие ще ви заместя, но не зная дали ще задоволя Учителя." - „Аз ще поговоря с Учителя и ще ви дам отговор", отвърна господин Гълъбов. И наистина, след три дни господин Гълъбов ме срещна и ми каза, че е говорил с Учителя по въпроса със стенографирането и ми каза усмихнат и доволен: „Видя ли, че не трябваше да се безпокоиш? Работникът дойде на своето време." И така, на третата беседа от посещаването ми на беседите аз бях вече на стенографската масичка - стенографка на Учителя, доволна, щастлива за това благо, което неочаквано ми се даде. Аз дори не знаех, че беседите се стенографират. Седнах на тази масичка - малка, кръгла, а до мене брат Гълъбов, така вече го наричах. Справях се и с неговите стенограми, да не би да съм пропуснала нещо.
Бях още съвсем нова. От този ден, почти до края на 1944 година аз бях стенографка на Учителя. След един месец брат Гълъбов замина за странство и аз останах сама до 21-22 година, когато дойдоха още две стенографки: Еленка Андреева и Савка Керемедчиева, с които работих до края на 1944 година. Аз бях и учителка по това време, когато станах стенографка, аз изпълнявах работата си с голяма любов. Тогава Братството нямаше машина и аз пишех беседите ръкопис. Това се продължи до 19-тата година, след която имахме братска пишеща машина, система „Адлер" с два шрифта - български и латински, на която и досега пиша. Така се научих да пиша на машина и когато дешифрирах беседите от стенограмите, пишех ги на машината.
Първият ми опит да стилизирам и правя корекции беше върху учебника ми, с помощта на брат Гълъбов, който беше опитен в тази област. След това аз започнах да работя и върху печатането на беседите, тяхната корекция и стилизация. Всяка неделна беседа, която Учителят държеше, беше готова още в неделя, макар писана ръкопис, разбира се, докато нямахме машина. Върна се от беседата, нахраня се, почина си половин час и веднага започвам да работя. Беседата ми е още прясна, звучи в ушите ми и бързо върви. Ако е по-голяма, пиша и вечерта. Училищната ми програма беше така наредена, че в понеделник имах часове от десет часа. До това време аз успявах да я занеса на Учителя, да поговоря нещо по беседата или да питам по някой неясен за мене въпрос и като свършвах работата си, тръгвах за училище и навреме започвах училищната си работа. Цяла беседа четях на Учителя, когато предстоеше да се печата. Работата върху беседите постепенно се увеличаваше, когато Учителят отвори Школата 1921 - 1922 година. Тогава, освен неделните беседи в 10 часа преди обяд, Учителят отвори два класа: Общ окултен, в който влизаха всички желаещи от различни възрасти и специален окултен клас, наречен още Младежки клас, в който влизаха повече млади, неженени, свободни от семейство и задължителни семейни ангажименти, за да имат повече време да се занимават. В първо време в специалния клас влизаха млади хора със средно и с висше образование, за да има по-голяма възможност да се ползуват от научния характер на беседите. Впоследствие в този клас започнаха да влизат някои млади, дори и без средно образование, но такива, които имаха силно желание да учат, влизането и в двата класа не беше строго ограничено. Главно условие за влизането беше силното желание на ученика да учи, да се развива умствено и духовно. Външни изпити нямаше, обаче вътрешно всеки сам се проверяваше и ако не можеше да следва класа, сам напущаше - както е влязъл сам, така и сам си излизаше. Школата, която Учителят отвори, е свободна школа, без никакви такси и плащания, без никакво външно задължение. Тя не може да лиши човека от желанието му да учи и да се развива. Ученикът се задължава вътрешно към самия себе си да бъде изправен, изпълнителен, да учи и прилага. Не изпълни ли това, той сам си решава положението. И да остане в Школата, той не е ученик, мястото и положението на ученика се определя отвътре, а не отвън. Ето защо ученикът няма право, нито трябва нито се интересува от мястото, т.е. от стъпалото, на което се намира този или онзи от неговите съученици. Това е задача само на Учителя, който вижда нещата едновременно и отвън, и отвътре. Само Той преценява всичко и правилно преценява.
Вън от двата класа, общ окултен и специален окултен, Учителят държеше лекция и в пет часа сутрин, неделен ден. Тъй щото Учителят говореше неделно четири пъти: неделя сутрин в пет часа; неделя преди обяд в 10 часа, публична беседа и за учениците на Школата, както и за външни хора; в сряда сутринта в пет часа за учениците от общия окултен клас и в петък сутринта в пет часа за учениците от специалния клас. Тогава бяхме четирима стенографи - всички стенографирахме всичко - и беседи и лекции, а дешифрирането беше разпределено помежду ни по желание. Всеки беше задължен към определената своя беседа или лекция, като я дешифрира, да я пише и на машина. Така работата вървеше спокойно и редовно. Що се отнася до печата, това беше възложено от Учителя на мене и на Аня, която доброволно ми помагаше при всяко свободно време. Като казвам работа, възложена от Учителя, имам пред вид начина, по който Той възлагаше нещата: при пълна свобода, при готовност и разположение и добра воля от страна на този, който поемаше някаква работа в братството. Всичко става така незабелязано, че и ти сам не знаеш как е станало.
В работата си с беседите аз бях така изпитвана отвън и отвътре, че днес положително, смело и справедливо мога да си отговоря защо, как и по коя причина получих беседите.
Отговарям си и същевременно се запитвам: За пари ли започнах да работя? - Не, още повече тогава бях учителка. За някаква слава ли? - Не, аз зная, че славата принадлежи единствено и само на Бога. Останалото е човешко тщеславие. За някакво първенство ли дойдох да работя? - И за това не дойдох. Първенство, т.е. първо място заема онзи, който може и знае да сяда на последно място така, както сяда и на първото. За мене най-удобното място всякога е била последното, но за съжаление това място беше заето. От кого? - От Учителя. Той сядаше и на първото, и на последното място съвсем незабелязано, без никакво парадиране. На кое място е седнал, това ще видиш, само ако ти се отворят очите. Следователно, поех работата с беседите по нито една от предполагаемите причини, а единствено от любов към тази работа, от вътрешен трепет към нея, в което се убедих от ред опитности и изпити около нея. Не си послужих с думата изпитания или страдания. Обаче знайно е, че човек всякога е изложен на изпити, по-големи или по-малки, на по-сериозни или по-леки, именно в работата и около работата, с която се занимава. Ако не е така, как ще устоиш на тази работа, как сам ще се познаеш и доколко можеш да се пожертвуваш за нея, когато се поиска някаква жертва, дори микроскопическа. Когато отивах при Учителя да занеса написаната, приготвена беседа Той често ми казваше: „Ние доста ви затрудняваме." За мене тази работа не представяше никаква трудност и аз мислено запитвах Учителя дали няма доверие в мене, че работата ми е много приятна и не ме затруднява, или нещо друго, което и аз не разбирах тогава. Може би Учителят казваше така от присъщата нему деликатност и от това, че цени работата на всеки човек, дадена доброволно и с любов. За мене това беше добре дошло, защото аз сама вече, не някой отвън, се изпитвах многократно, защо и как работех.
Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...