9. СРЕБЪРНАТА БЮЛЕТИНА

[Ани]

9. СРЕБЪРНАТА БЮЛЕТИНА

Вергилий Кръстев (В.К.): Накрая идва момент, когато ви арестуват.

Милка Говедева (М.Г.): Не, преди това друго да кажа.

В.К.: Ходихте ли през това време на Изгрева? Учителят знае ли?

М.Г.: Аз ходя. Аз ходя от дъжд на вятър, някой път с леля ми и леля ми един път ми каза, вече немците идват, нали, и леля ми казва: „Нещо каза Учителят за немците, че са бич в ръцете на Хитлер." Пък тя така го каза, както на нея й уйдисва. Пък аз казвам: „Ама той е бич Божий. А това не значи, че немците са добри." Така го разтълкувах аз и с нея имахме спор. Даже тя беше приела едни немци при себе си, така на обяд. Аз ги ненавиждах. А когато немците дойдоха, аз се отплесвам. Казвам откъслечни работи. Не е последователно. Учителят не ги прие. Само три-четири семейства на Изгрева приеха: Парлапанови, Полто и не знам кои бяха, които приеха немци. А когато руснаците дойдоха, и салона им беше дал Учителят, и слезе на концерта им, нали така, говори с тях, всичко беше, и във всяка къща, тъй и у дома. И аз имах връзка с един Бомбер - руснак, който отиде при Учителя и Учителят му даде „Новата ера" да чете и да я разнася. И ми вика: „Ти знаеш ли, вика, с вашия Учител..." Викам: „Не е възможно." - „Хайде ела с мене да видиш, че е възможно." Учителят го е почерпил и пил малко така нали. Никой не ги посрещаше на Изгрева. Те имаха щаб.

В.К.: Кой? Кого? Германците?

М.Г.: Не, руснаците. Никой. Имаха лошо отношение и някои нападаха така малко. При Елена един руснак беше нападнал....Но аз отидох в щаба им и почнах да им готвя, защото никой не искаше да им готви месо. Аз не ядях, но им готвех, танцувах с тях. Единствена бях, но като видех, че са на градус, офейквах, разбира се. Та това, ако е заслуга, не знам. Искам да кажа какво е било на Изгрева тогава.

В.К.: Значи те фактически идват на Изгрева, Учителят ги посреща, пусна ги в салона.

М.Г.: Да. Имаше вечеринка, концерт, играеха, да. Но те бяха вече четвърта година във война, изтощени много и как да кажа, ако щете оглупели, ако щете и освирепели, нали? Те си имаха жени, които си ги водеха с тях. Даже една ми поиска иригатор и аз го дадох, и повече да го не видя, викам, где да ги знам какви са и що са, нали? Халал да им е и т.н. Но това исках да кажа, де, че добри души бяха, добри души бяха. Докато при немците имаше една въздържаност.

Спомням си един ден, и това искам да кажа, когато учих пеене на Изгрева. То беше малко по-късно. Хайде по-късно ще го разправям, тогава един от немците, аз обичах да пея ариите по гората, така някак-си и със съответните жестикулации и т.н. И така на един завой, аз така жестикулирам един вид, все едно насреща е партньора. А и не виждам, че зад храста има човек. Изведнъж ми хваща ръцете един офицер. „Зер шьон, фройлайн, зер шьон." И аз изтръпнах. И понеже ние разстроени към немците, той с очила, културен човек сигурно беше, така видя, че избягах. Какво ли вика, тая дивачка. Та това, но сега ако пропусна някой случай, ще се сетя после, ще го допълня, нали, щото има случаи с другарите... А това исках да кажа, да не го пропусна.

Още преди да влеза в Комсомола, пропуснала съм един случай 1932 година, комунистите гласуваха със сребърна бюлетина. Аз съм написала тоя случай и е отпечатан в един вестник. Не помня в кой вестник беше, това ми е първото бойно кръщение. Аз съм агитатор на това и си спомням, че с тоя, Ляпчето, също така и един, Кирчо ли се казваше, Гошо, Гошо беше, Гошо беше вътре, бай Методи ли, как се казваше, възрастен, беше вътре от Партията, а ние от страна на младежите снабдявахме отвън с бюлетини. Може би някои от тия неща, които съм печатала, е хубаво да се вмъкнат впоследствие към спомените.

 

В.К.: Да, после ще се вмъкнат, впоследствие.

М.Г.: Впоследствие, нали за това. И там така излезе Гошо и каза: „Дойде полицай и обрал сребърните бюлетини и нямаме, а народ идва много." В тоя момент минава един файтон и аз казвам: „Чичко, чакай! Моля ти се, карай бърже." файтони бяха тогава повече. Коли нямаше. „Карай бърже!" Гошо ми каза пък от някой-си бай не знам си кой, оттам да взема бюлетини. Викам на файтонджията: „Сестра ми е тежко болна." Иде ми и на ума пък и да лъжа. И тичам. Той кара това. „Чакай ме, може да ида за лекарства." И той чака във файтона и се връщам, вземам една чанта пълна с бюлетини, връщам се и когато стигаме на „Кирил и Методий", тука бяхме агитатори до училището, стигаме. „Стой, стой, стой, стой", хвърлям двайсет стотака, защото за мене това беше нищо, аз печелех много от бакшиши, нали. И тъй слизам, давам бюлетините и успяхме да спасим положението. Даже свещи набавяхме, защото те гасеха и тока, за да не може да се преброят бюлетините. Тогава София спечели - почервеня. Тогава този ми каза: „Егати о детето, с какви работи се занимава" - файтонджията. Защото той разбра, че няма лекарство, няма болен, а е въпросът за бюлетините. Това беше и аз пиша така - първото мое бойно кръщение, което съм била направила. А след това вече в тези организации по разните задачи, на разни места се събирахме, но най-вече с това. Аз трябваше да науча много имена, свои имена. Аз се срещам, когато бях в Окръжния комитет, после като минах в ЦК - Виолета, но пред един съм Изабела, пред други съм Теменужка, при трети съм Маргарита - каква ли не. Само не съм Милка. Навсякъде. Това е цяла Софийска околия, нали, в която в миналото бяхме с най-различни имена, които аз сама трябваше да си ги знам, щото те като идват ти казват еди-коя си, нали трябва да им знам имената, пък трябва да знам и техните имена. Трябва да знам кой откъде е. Та така беше една конспирация, така, как да кажа, тия задачи, които имах аз в Партията. По-късно, когато минах към ЦК, имах връзка с тоя Стефчо, нали с един от Партията, забравих как се казваше, Кекевски, Кекевски. Той, Кекевски, е истинското му име, а тогава не му помня името, което беше. Оказа се, че тоя Кекевски, на когото аз бях връзка с него, е бил шеф на генерала, който сега е до мене на вилата. Та аз съм била шеф на генерала. Та както и да е. Бяха нелегални времена, а бяха, как да кажа, някак честни хората бяха. Ние мряхме един за друг, да си помагаме. Когато отидеше в някой дом, имаш нямаш, слагаш трапеза. После, след 9.09.1944 г. вече се отчуждихме. Станахме един към друг чужди. А за да каже генерала, когато ходих при Рада Тодорова: „Ама приема ли я Рада?" - Защото станала министър. Жена си, пита я. Аз чух това, той тихо го каза, но аз го чух. Не. С други думи, как, тя не е никаква, защо да я приема? А в нелегално време не беше така. Милеехме един за друг. По това време, през нелегално време, а не в затвора. После ще кажа за женитбата си. Значи така карах до 1934 година и 1934 година. Може би някои важни факти да съм пропуснала, не може за всичко да се сетя, то беше много. Не е едно, не е две. През 1934 година моят шеф попада в затвора и ме издава той, Стефчо, и им казва и квартира, и всичко. А той беше казал: „Парче по парче да те режат, ти няма да казваш нищо. Ще мълчиш." Даже ходихме с него на екскурзия и един ден той ми разказваше разни истории от ЦК горе, че ходел с някаква японка, тия от Политбюро, че друг не знам с коя, че такива разни истории и ми казва: „Ти знаеш ли, че някои от тия истории, които ти разправят, ти си ги издала." В Бов ли бяхме, не помня накъде. Аз и както бях с една тиролска рокля и като се разкъсах и викам: „Стреляй", той ходеше въоръжен. И аз имах пистолет. „Стреляй, викам, щом смяташ, че аз съм издала." И той ме заобиколи, минал отзад. А аз мисля, вървим пеш тридесет километра, изпитвах, че ще умра, до такава степен преживелици, и ме тупа по рамото: „Браво, момата издържа изпита." И падна ми в очите, падна ми в очите тоя шеф, който ако беше казал: „Коленичи и се моли на мене, защото аз съм партиен шеф", аз щях да го направя. До такава степен вярвам. Ти можеш ли да си представиш сега, прощавайте сега, когато аз съм си хвърлила партийния билет, какво разочарование имам. Никой не може да си го представи. След 57 години. Разочарование до дъното на душата ми.