Jump to content

11. КОМУНИСТКАТА В ЗАТВОРА


Recommended Posts

11. КОМУНИСТКАТА В ЗАТВОРА

Вергилий Кръстев (В.К.): А в затвора за какво ви изпратиха?

Милка Говедева (М.Г.): Сега в затвора. Затворът. Ами хванаха там, арестуваха ме, той ми каза квартирата, разкри ме шефът ми и ме хванаха. И аз сега понеже си казах, той ми каза, че от тебе парче по парче да режат, ти трябва да мълчиш. Да бягам ли? Имам възможност да бягам. Щото един цигулар дойде да ме арестува. По-късно разбрах, че е цигулар. Аз можех да избягам. Трамваите вървяха тогава с отворени врати. Може да се кача и оня да гони Михаля. Подвижна бях. Но казвам: „Трябва да докажа, че то наистина парче по парче да режат от мене, аз трябва да мълча." И какво се оказа? На една очна ставка с него, между нас застава един полицай голям, но който пък се оказа близък на моята вуйна. Като научиха, че съм арестувана, вуйна ми се обадила там, леля му казала, нали се обадила там, обаче може би предполагам ръката на Учителя е била, не друг. Чрез тоя, оня, ръката на Учителя е била, се обажда. А той казва, нисичък този: „Аз й дадох, вика, - сигурно са питали за мастила за печат и т.н. - аз й дадох мастилата, аз й дадох всичко." Пък за мастила не е ставало дума, сега което е вярно, друго може да ми е дал, но мастила не ми е давал. „И тя ръководеше това, тя ръководеше", издава. И аз не можех да се стърпя, нали съм честна, бутнах полицая, тоя между нас, и викам: „Пфу, не те е срам, другар, революционер." И се издадох. А пред Гешев това става.

В.К.: Гешев кой, онзи легендарният?

М.Г.: И Гешев ме потупва по рамото и казва: „Хайде, моето момиче, седни и напиши сега какво каза." Чак тогава нещо ме удари в главата и аз разбрах, че съм се издала. И сега какво да пиша? И почвам да лъжа. И пиша. Но така бях, дръзка, с тоя и оня имах връзки, ама единият сляп, другият куц, третият не знам какъв е, какъвто не е. И той чете и вика: „Пиши втори." И пак повтарям. „Пиши трети."

Имам случай за студентите. Да разправям, ама много стана. В участието ми там, когато студентите дигаха стачка преди години. Не бях студентка, но взимах участие. „Абе, г-н началник, дай да я цапна с тая цепеница един път." - Един Хари, един Бончо, те просто полицаи са, които биячи са там. А той хвана един камшик, на който пише: „Всичко знам, всичко ще кажа." Той беше изложен в музея. Мен ме има в музея и сега ме има, ако не са го разтурили. И казва: „Тя ще си каже. Тя ще си каже доброволно." И като видя, че аз пиша четвърти път това. Викам: „Убийте ме, това искам. Това искам." И тогава, за да остане нещо вярно, те не скъсаха последното и така остана това, и не можаха да хванат абсолютно никой с мене. И затова по-късно, когато в затвора отидох, понеже с нас хванаха една печатница така прикрита, че четири години полицията я търси на бабина глава и не може да я открие, и питат сега коя е причината. Кой е, който е издал. А оказа се причината моят шеф. Той каза така: „Преместихме младата. Младата трябваше да бъде преместена, да не е близо до старата - става въпрос за печатницата, - защото е много наблизо и ще се сетят." А тука с печатниците има да разправям интересни случаи. И така се оказа, че Тодор Каменов е издал именно печатницата. И беше изключен от Партията и като излезе навън, без право да живее в София и т.н. Иначе ще бъде разстрелян. Нищо не пречи да е признат сега първа категория - активен борец. А аз не съм, която съм била с него заедно в ЦК. В 1928 година бях първа. Вълка дойде и каза: „А, тая ли? Оставете я, да не съм с нея."

В.К.: Кой Вълка?

М.Г.: Вълка Горанова.

В.К.: Да, както и да е.

М.Г.: Значи колко години бяхте?

М.Г.: Две години и три месеца, защото затворите по него време се пълнеха с много народ и просто нямаше къде.

В.К.: Това в коя година?

М.Г.: 1934, 1935 и 1936 година.

В.К.: Да.

М.Г.: Бях в затвора - те ме пуснаха за добро държане. Къде добро държане, аз бях най-бунтарната от всички. И когато някой правеше други бели, като Брадински и трети, винаги казваха: „Милка е яка, може да носи даяка, дигай байрака." Демек, в карцера върви. И имам доста много карцер там. Имам най-напред един път пет или шест, или седем дена непрекъснат. Тогава съм получила сух плеврит, което аз не знаех. Когато аз станах студентка, тогава беше задължително да се мине през рентген и казаха: „Какво сте прекарали? Тука имате срастване." Викам: „Живяла съм по лоши квартири, туй, онуй. Аз съм политзатворник." - „Ами кажи така, бе. Ами в карцера била ли си?" Но тогава при един такъв карцер шест или седем дена - гладна стачка правихме, карцерът е в земята - дупка с една решетка, вода тече отгоре и мръсотии, стоиш прав, нали? Но аз скачах, играех. Аз съм го описала, нали, в Централния затвор на първи май, играех казачок на едно място и може би и това играта така ми е дала възможност да се запазя, щото едни получиха синузит, други получиха ТБЦ и т.н от тая влага и неяденето, които бяха и тъмното, гдето стоиш там толкова дни. Та така със затвора. Иначе не мога да кажа, че съм била покорна там, де. Но там имаше школа, голяма школа. Там се учеше биология, там се учеше езици, там се учеше стенография. Там съм учила стенография. Там се учеше политическа икономия, БКП, КПСС, външна политика и т.н. Беше ни времето заето - литература и т.н., всичко там се изучаваше на часове. Събирахме се в една стая, четяхме нелегална преса, имахме си канали, по които се снабдявахме и т.н. Това беше.

В.К.: Значи дойде време, стана 9.09.1944 г., нещата се промениха.

М.Г.: Да. Аз излязох 1936 година. 1936 година квартирата ми беше на услугите на ЦК на Партията. Вече станах член на Партията. Сега бях в Комсомола. И там беше Цола Драгойчева, Рада Тодорова, Йордан Ноев, и тая гадина, Вълка Горанова и т.н. и всички, между които беше и тоя Кутуза, който стана предател на Партията. Убиха Христо Ников с него. Христо Ников е от нашия процес. Марин Гешков, на министъра на просветата бе с нашия процес, Жак Натан, академикът, бе с нашия процес. Много хора от големите хора бяха все това. Нецо Гарвански от Котролната комисия бе с нашия процес. Само една девойка бях аз и още една Ася, която оправдаха, а мен осъдиха на пет години затвор.

В.К.: Да.

М.Г.: Но Учителят, когато ме арестуваха, това е важното. Леля тича при Учителя и казва: „Учителю, Милка арестуваха, в затвора отиде." - „Нищо, добре е за нея там." Учителят казал: - „Нищо, добре е за нея там." А в затвора имаше пълно беседи на Учителя. Брат Боев ги носеше. Ама ние: „А, дъновистки книги." Чети бе! Да научиш нещо оттам. И все пак аз бях нещо понаучила и гадаех по ръцете и т.н. На онези, нашите затворници, които държаха на това. Там, в затвора дойде на свиждане леля ми и дойде на свиждане тази мадам Кеяри, която случая тогава с този с полицая, тя дойде, и с преводач пред директора, на свободно свиждане. Ние по налъми, така се ходи там и когато дойде там и когато обесиха Войков, канонада от налъми правехме ние за това нещо. И когато дойде тя - Калъпов се казваше директорът - пред него с нея говорихме на румънски и преводач, който превеждаше на него, на директора. А тя идва с мъжа си и ми носи сухи пасти от Савоя и скъпи неща. И казва: „Навярно някаква грешка с вас е станало." - „Не, госпожо, аз съм убедена комунистка." А пък тя казва: „От каква идея фикс страда това дете, идея фикс има." Така казваше тя за мене. Не беше убедена, че аз съм убедена комунистка. Но идва леля ми. И там двойни решетки така, на разстояние. Казва: „Милка, тука ли трябваше да те видя?" - „Ти нали искаше по барикадите да ме видиш? Защото ето при тебе какво научих." Рада ме инструктира отвътре. „Леля ти като е буржоазна дама, ще се държиш като с буржоазна дама." И аз слушам Рада. Викам: „Ти какво ме научи, да избирам вината и това, онова." А това е истината. И леля ми вика: „Как можеш така да говориш с мен? Аз за това ли те отгледах?" Викам: „Ти си една буржоазна дама." И тя дълго време ми повтаряше тия думи. „Помниш ли в затвора какво ми каза?" Та така е с леля ми, нали, и с нея не можах да се разбера.

В.К.: Да, събитията вече са сгъстени.

М.Г.: Не, искам и друго да кажа. Понеже по нашия процес можехме да се пишем така лъжесвидетели за „X" и за „У", за да излезем навън в града и ако можем някой вестник скритом да вземем, нещо... Защото туй ни интересуваше нас, нали, или някоя парола, или нещо така да пренесем вътре в затвора. Аз отивам с един Байчо. Със същия този Байчо - Борис Милев, един, който беше в ЮНЕСКО. Той беше към нашия процес. Той имаше много дела, като редактор на вестници, такива особено много. Събираха му се сто и не знам колко години, по всичките тия дела, които имаше, и в един такъв, преди да избяга - Борис, щото с него избяга. Той отива и на пазара, там има тоалетни, нали? Той си мята шинелата, ние нали сме с карирани такива шинели, аз не съм била, но той беше и мята си шинелата, и Байчето влиза в други и устройва му бягство, и избяга у Франция и край. Та Байчо беше малко внимателен с мене, но по-късно се случи това, след мене. Аз отивам при леля ми в къщи. Тя живееше на тоя апартамент, гдето го купи на Толбухин и отиваме в „Анани" и в „Анани" колежките като ме виждат с Байчето, викат: „А-а-а." И за нула време ми събраха сто лева. Между тях, така какво - сърдечност, се прояви - сто лева ми събраха и ми дадоха. Аз отидох в съда на една Пенка Сечанова да лъжесвидетелствувам, че е бита, че има такива и такива петна и т.н. Тя имаше петна, вярно, ама... И отидох и в къщи. И в къщи с Байчето и леля казва; „Ах." Тогава ми каза: „Учителят каза за тебе, добре е, че си в затвора. Как ще е добре за тебе там, ма Милке?" Ха-ха-ха, това го научих тогава от нея. И така бе. И 1936 година, когато правиха анкетите, Георги Димитров каза така: „Само малката не е дала нищо на врага, добре се е държала с полицията, за което партията я поздравява." И когато по-късно като студентка, когато аз се мотаех и изоставях изпитите, защо? Защото непосредствено като стана 9.09.1944 г. станах студентка, ме дръпнаха Градският комитет и ми даде пищов и каза: „Сега иди да укрепваш властта." А Учителят е вече болен. И казвам: „Как? Ама аз съм студентка, аз имам математика. Там не може да се отсъствува, аз имам упражнения, органична и неорганична химия, аналитична геометрия." -„Как? Ти си първо войник на партията, а после си студент." Аз отивам при професор Бончев по минерология и му казвам: „Професор Бончев, така и така, какво да направя?" Вика: „Другарко, най-напреде ще гледаме Партията да укрепим, а после идва следването. Аз ще ви пиша, че сте работили упражнения." - „Ама вие ще ми пишете, ама аз нали не знам?" - „Има време да ги научите! Гледайте Партията." И така другари. А какво се оказа? По-късно може ли химия без упражнения? В никакъв случай. Нито анализи, нито... Ние бяхме един много голям курс, сто и няколко души по аналитична химия. Една работеше, другите зяпат. Не можеше всичките да правят. А когато дойда на колоквиум, ти трябва сам да го изработиш. А като не си го работил, как ще го изработиш? Добре, че имахме професори разбрани и добри. По неорганична химия - същото. Това е невъзможно. Нали така? Да не говорим, че аз имах празнини от гимназията. Нелегално време, бомбардировки и аз прекъснала 13 години връзката с ученето. Можете да си представите какво ми беше и пък може би и да не съм била една от най-способните по химия. То трябва много силни умове. Аз така мисля. Може би се подценявам, ама мисля, че е правилно. Щото Паша Теодорова ми каза: „Милке, гледаш ли ти тука? Това не е сирене да го изядеш. Това са формули. Трябва да влезнат в главата." Но аз не я послушах и мен ми звучеше музика. Паша казва: „Ти трябваше да запишеш или право, или медицина, там има повече данни или най-вече музика. Музика трябваше да отидеш, защото имаше глас." Но ни едно, ни второ, ни трето - не послушах.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...