Jump to content

20. ЧАСТНАТА УЧЕНИЧКА ЗАВЪРШВА ГИМНАЗИЯ


Recommended Posts

20. ЧАСТНАТА УЧЕНИЧКА ЗАВЪРШВА ГИМНАЗИЯ

Милка Говедева (М.Г.): Обедите с Учителя. Нали с Учителя в Мърчаево, които сме правили там. Тогава често ходех аз в Мърчаево. Беше ми по-лесно да ходя в Мърчаево, отколкото да ида до Самоков, нали. И затова, но Учителят ме прати в Самоков. Един ден, когато да се явявам на изпит в гимназията и аз го питам: „Учителю, къде да се явя сега на изпит, защото тука в София е блокада, бомбардировка, разни неща, нали и това." - „Рекох, идете си в родния град - Самоков." Викам си: Ах, Учителят не знае ли, че баща ми е убит там и че семейство Говедеви е под надзор, а плюс това Държавна сигурност - полицията е там в Самоков. Тя се е преместила от бомбардировки." - „Рекох в Самоков, в Самоков идете!" Викам, като ме праща в Самоков, какво да правя? И казах на Паша: „Какво да правя сега, Учителят в Самоков ме прати." - „Милке, сигурно е за добро, иди! В Самоков може би духовете там на майка ти, баща ти да ти помогнат, где да знам." То и тъй стана, защото 4-ти, 5-ти клас аз взех тука, в различни гимназии, където определи Министерството за частни ученици, а там 6-ти клас трябва да се явя, учих немски език с Аня, сестрата на Паша. Тук е интересен случая, много- хубаво се представих. И се явявам там, но отидох при моите роднини, където съм родена - никой не ме иска. „Не, не може да те приемем, вчера идва полиция тука,

търси, кърти первазите на прозорците, за да търси какво си донесла.'' Там, вярно е, че ходих при разни комунисти, слушахме радио, това, онова, колкото да не късам връзката, но това съм правила. Всъщност аз много неща не съм правила там. Гледах си по-добре да уча уроците, но леля Василиса ме прие. Катя Велева, тази по математика и Митко Грива по 500 лева ми дадоха, което нищо не беше. 800 лева беше кило масло тогава. Но леля Василиса се съгласи за тия 1000 лева за един месец да ме гледа да си взема изпитите, нали, колкото стоя там при нея. На един мангал съм се греяла, над един кьошк отдолу духа, това бяха условията, но аз бях доволна, защото все пак съм под покрив, и бях доволна от друго, защото женски манастир, те имат, мандала се казва, така железа грамадни и мъж не може да влезе. Ех, един поп беше разковал един пармак, влизаше при една калугерка, ама въобще полиция това да влезе - мъж нощно време не се позволява. И тя понеже беше клисарица, тази на баба ми приятелката.

Вергилий Кръстев (В.К.): Как се казваше манастирът?

М.Г.: „Света Богородица" - метох. „Метох" му казват. Той е единствен в Самоков - женски манастир и аз там намерих убежище. Аз отидох при други. А на моята преродена сестра там приятелки, които като идваха в София, спяха при мене и майка им ми е била учителка в първо отделение. Но сега майка им казала: „Аз такива въшкари не ги ща." - Бедни сме, с други думи. „Ама, мамо ма, аз съм спала там при Милка, там на Изгрева като съм ходила." - „Не, не, не искам, не искам." А пък аз като малка й виках на нея „мамо", защото приличаше на майка ми. Така отряза. Но както и да е, те ме изгониха и нашите не ме приеха, никой не ме прие.

В.К.: А тази Василица каква беше, роднина или не?

М.Г.: Никаква. Приятелка на баба ми. Като такава религиозна. Уговорихме се, но с тия 1000 лева ме прие, нали така. Ядяхме крушеница, това-онова, малко сиренце, караше се сиромашлък. Нямаше как - мизерия. И изкарах там и тогава, и мисълта ми беше да пиша на Учителя чрез брат Боев. Изкарах изпитите, имах поправителни два, взех поправителните и без поправителни изкарах и отивам долу на пощата, взимам една картичка и пиша на брат Боев до Мърчаево: „Брат Боев, кажи на Учителя, че без поправителни си взех изпитите и с по-високи бележки, отколкото в София." Щото аз взимах по два класа на година - пролет, есен, и така завърших за две години и половина.

В.К.: Гимназия.

М.Г.: Гимназия. Това беше, когато в осми клас е по старому. В смисъл 12-ти клас от гимназията, защото тогава бяха 12 класа. Явявам се пак така, но бях с една розова рокля, нова и с нея ходих даже на Мусала, па ме валя един сняг, и се разперваше по снега като чадър. С тази същата рокля се явявам на изпит, но един ми беше взел мерника, тоз по немския език, Иванов ли се казваше, какъв. Той знаеше, че аз съм дъщеря на убит комунист и още не беше дошъл 9.09.1944 г., когато се явявах, и искаше да ме скъса, но една Солева, която е била партизанка в тези югославянците разбра, че съм била по затворите и беше в комисията. Щото на частните ученици най-големите класове са отпред, после другите по-малките назад, назад, назад. И той дава темата най-напред, мисля „Писмото на Шопен до майка си" или нещо такова беше на немски език да се напише, пък Аня ме държеше изкъсо, наизуст да научавам това и да ги пиша на лист. Добре, ама аз като си имах разните листчета развити така, викам трябва да съм хептен будала да не го препиша, защото той като отиде нататък. Късо произведение, аз го преписвам точки и запетаи. Ехе, и Солева ме видя, тази, която ми е близка и казва: „Какво правиш?" Викам: „Преписвам." - Извади познатите думи за непознати, ми каза тя, от речника", щото имахме право това да правим и аз извадих познати думи за непознати и когато той се върна оттам, аз вече бях готова, а бяхме четири души само за осми клас. Казвам: „Аз съм готова." - „Е, как така бърже?" А пък аз будала казах: „Ами аз го знаех." Значи случайно знаех. Той каза: „Ще видим на устния." И така ядосан много и аз си излязох. Добре, ама на устния взе да ми дава да чета стих „готиш", което аз не съм учила, „готиш". И той вика: „Ето, видите ли, че са случайни знания?" Но Солева му каза: „Вие на тая отлична работа не може да пишете и четири, виждате ли?" Но той писа четири и две ми писа, та изкарах тройка тогава просто да не ме скъса само. И така, а след това когато се явявам вече на матурата, вече е след 9 септември 1944 година. Учителят пак там ме праща да ида да държа матура, а вече по радиото съобщават за Лулчев как го съдят и аз слушам това, защото радиото работи в един фотограф, където трябва да си направя снимка. И така ми е неприятно, че слушам това и едновременно снимка трябва да правя. И тогава се явявам пак на немски и той казва: „Идете кажете на вашите." Пък той сега ме подпомага, нали. „Идете кажете ето на, пускам ви, пускам ви." Ха-ха-ха.

В.К.: На комунистите. Ха-ха-ха. 

М.Г.: Но там тогава пролетта изживях, как да кажа, един инцидент. 8-ми клас като вземам, хвърча вече, че съм взела 8-ми клас, и пиша на брат Боев: „Брат Боев, кажете на Учителя. Аз вземах без никакви поправителни изпити все по-високо и по-високо на градация така де, изпитите. И аз като взема матура и ще дойда веднага." Казал е брат Боев, разбира се, това нещо на Учителя.

В.К.: На Учителя.

М.Г.: Но там изведнъж на будката един от полицията се завъртя около мен. „Елате с мене!" - „Ха сега", рекох. Пуснах писмото. „Елате с мене, вие сте ни непозната личност." А аз носех латински речник голям, тогава имах точно латински, учеше се религия - Библията Паша ми беше дала и тя вътре - чантата издута такава, не помня какво още имаше. Алгебра ли беше, какво беше, не си спомням. „Елате с нас" и ме завежда в управлението и там в управлението се намира майката на тая Беба, която не искаше да ме приеме да спя. И казвам: .Ето, госпожата ме познава." - „Не, не я познавам", каза. Обаче вътре в Библията снимката на Учителя. Това два пъти ми се случи и по немски в университета. Снимката на Учителя и като отваря той да види какво има в книгата и вика: „А, това Дънов ли е, ма?" Викам: „Да." - „Ами ти дъновистка ли си, ма?" Викам: „Да." - „Е, къде живееш?" - „У бабите, казвам, у метоха." - „Ха, ами как са те приели те дъновистка, бе?" - „Е, па, рекох, идете им кажете, та да ме изгонят."

В.К.: Ха-ха-ха.

М.Г.: Аз добих кураж, нали и това беше. И така се размина, и ме пуснаха, и аз си отидох. И веднага след обяд аз да ме няма, скрих се, разбира се, изпитите бяха взети.

В.К.: Това е 8-ми клас, последният клас.

М.Г.: Последният клас от гимназията.

В.К.: От гимназията. Казахте и друг път в Библията със снимка когато сте били.

М.Г.: А, тогава, в университета.

В.К.: Да.

М.Г.: В университета при тоя Гълъбов. Отивам. Ама аз там вече съзнателно турих снимката на Учителя, защото си спомних за тоя случай и там трябваше някаква неорганична технология на немски език, която една дума, е, едно изречение и половина - една дума, такова нещо беше и той вика: „Мари Милке, защо не си вземала учебника от гимназията, ами си се хванала с това." - „Ами професор Гълъбов, аз не знаех, че трябва учебника от гимназията." А ме подготвяше Борис хаджи Спиров, дъщерята, която беше инженер химик, завършила в Австрия, в Грац мисля. „И не знаех, затова съм вземала." Е, и бях почнала да науча от нов ред малко да прочета от друг нов ред малко, колкото да е за превод. И това. Е-е-е, хайде, завързах тройката там и излязох. Но снимката, той отвори и каза: „А-а-а- а, Дънов тука. Значи ти си дъновистка, a?"

В.К.: Ха-ха-ха.

М.Г.: Викам: „Ами такава съм." - „Не е лошо, не е лошо, не е лошо", вика. Ха-ха-ха. Не е лошо, не лошо и така мина, нали. А като отвори той и видя снимката, викам Учителя на помощ. Ха-ха-ха. Това беше и при единия, и при другия случай. Та така.

В.К.: За Мърчаево.

М.Г.: За Мърчаево. Един ден Учителят ни води на един извор и казва, че водата е много радиоактивна тука и който иска, може и да се къпе, и един ден ще станат бани тук. И действително станаха там в това село.

В.К.: Рударци.

М.Г.: Рударци. Да, станаха бани, каптираха тая вода и т.н. Тогава, то едно шопало беше такова. Баня. Стои горе един мъж и съобщава: „Банята сега е женска. Стойте там." На мъжете, които идват там. После банята е мъжка и т.н. На това шопалото беше, топъл извор беше. Аз даже съм водила и моя роднина там, нали за да може да се къпе, па дали й помогна, не знам. Та така ни каза Учителят, оттам си наливахме вода и за пиене. Ходили сме на тоя извор. Едно съжалявам, че не можах да отида на Острец, а съм спала там в стаята срещу Учителя като трапезария ли беше на земята, ние всички на земята спяхме. Спала съм и в плевнята долу, за да мога да присъствувам на беседи, на пода съм спала.

В.К.: В плевнята на Темелко.

М.Г.: На Темелко, да.

В.К.: Къде и как се подслоняваха толкова много хора, много хора.

М.Г.: Ами много. Кой къде намери. Кой къде намери, нали. Някои може да си имаха, палатки, не помня, но аз така гледах между другото. Гледах да изпълнявам такива домакински работи, това-онова, за да спечеля умилението на хората да ме приемат, да преспя, да бъда близо до Учителя, нали. Това беше така. Истината е, че аз много ценях Учителя, но и това искам да кажа. Но не знаех какво да искам.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...