22. КОМУНИСТИТЕ НА ИЗГРЕВА

[Ани]

22. КОМУНИСТИТЕ НА ИЗГРЕВА

Вергилий Кръстев (В.К.): За Игнат Котаров.

Милка Говедева (М.Г.): Игнат беше много упорит. Нали той ми направи така впечатление. От него чух, че апострофирал Учителя, че исках и аз това да правя. Добре, че не стана. Но Игнат беше своенравен и вироглав. Той след като си замина Учителят, взе много да го почита, както всички ние. Аз казвам: Не само Игнат, не само аз, а всички до един от братята и сестрите, с изключение може би на Паша, сме били дебели глави. Мъчно, много мъчно увирахме и мъчно правехме онова, което говореше Учителят да правим. Мъчно провеждахме ние Любовта. Каква ти Любов, човешка любов, каква ти Мъдрост - разправии с тоя и оня. Учителят казва: „Не одумвай." Кой не одумва? Кой не злослови? Кой не говори лошо за хората? Кой милосърдие е проявил към някого? Малко са хората. И не само това. Кой изобщо, гдето казвате вие, е чел беседите тука редовно, както Учителят ги даде? Четири пъти на седмицата четеше. Сутрин в неделя, 10 часа неделя, петък за младежите, сряда за общия окултен клас. Кой ги четеше? Аз вечер чета преди да заспя по някоя и друга страница. Една беседа чета на три пъти.

В.К.: Значи Игнат Котаров беше от тия хора.

М.Г.: Ами от тези хора. Аз си спомням с него не хубави работи. Може би, не знам защо, към мене мъжете имаха някаква атракция плътска такава. Те не ме ценяха с ума си, със сърцето си, че аз съм човек добър или че съм милостив. Търсят ме за любовница. И той беше един от тези. Отивам на Мусала. А пък аз съм била на Мусала 49 пъти. Аз ги броих, с миналата година изминаха 20 години, когато каза Учителят на този, разправях ли този случай за Петър Камбуров, не съм ли го казвала? Петър Камбуров иска да обиколи света и пита Учителя как може да обиколи света. А няма пари. Той е есперантист. И Учителят му казва: „Много лесно! Ще идеш на 22 юни на изгрев на Мусала, на равноденствието, ще си пожелаеш преди да изгрее слънцето и ще обиколиш." - „Ама Учителю, нямам пари!" - „Ти не се грижи за това." Аз като чух това, мен Капитанов ми го каза, моят хазяин, реших да направя и аз същото. И отидох на 22, още при Учителя беше, горе на Мусала, с моята преродена сестра, с братовчед един имам, който по-късно стана партиен секретар, се качвам на Мусала за пръв път тогава. Тогава аз изказах друго, бях в развод и казах: „Ако има Господ, да ме освободи от тоя човек." И пророчески думи казах, и така стана. Разведох се. На следващата година аз научих това, отидох на Мусала и казах: „Аз искам да обиколя света, както Петър Камбуров." Следващата или по-следващата година беше, не помня, 1958 година беше това, случи се, че света обиколих, трябва да е било 1958 година, вярвам, че е било. Но преди това аз съм ходила на 22 юни на Мусала, но не съм знаела, че трябва тогава да изказвам тия неща. Само съм си казвала разни желания, други. И най- много за пътешествия съм мечтала, за нищо друго. А Котаров беше там - горе на върха. Не помня коя година. Беше един студ и искахме да влезем малко в стаичката, щото тя и без друго - туристическа, да се постоплим. Не помня с кого бях отишла. Не ни отвори. „А, ти ли си, ма, я бягай оттука!"

В.К.: Тоя там какъв е?

М.Г.: Той там на върха е метеоролог. И не ни прие. Домакин ли, метеоролог ли, не помня, не ни прие. Това две или три години подред, той не ни прие на върха. Нали така, че чувството ми към него е от тоя род. Нали, не особено, може би от где да знам защо. На мене ми е казвал: „Бягай оттука, бягай оттука!" Защо да бягам, не знам.

В.К.: Веднъж ми казаха, че той бил комунист там на Изгрева.

М.Г.: Аз за комунист не го знам. А знам, че с Бабов беше близък. Бабов беше комунист. А Бабов пък свиреше на чело на нашите гимнастики на поляната. А после стана голям комунист, защото той участвуваше в циклостила на писането на тия, на печатницата. То не е печатница, а циклостил беше. Нали оттам той стана такъв. После Бабов и Котаров с тоя художника Васил Иванов бяха в една барака до мене, нали и идвала е там Цола Драгойчева. Да, Цола Драгойчева. Къде са я крили, не знам. Но там е била. Нали? Така разбрах по-късно. По-късно го разбрах това нещо. И това е. Този Делийски казваше, че при него е била, но аз не вярвам. Нито Вяра Куртева казва, че при него. Не, не ги вярвам тези неща. Не ги вярвам, защото и Надка ми каза, да не й вярвам. Това е за Котаров, което мога да знам. Беше един брат, който беше як, силен, на него се разчиташе. 

В.К.: Сега тука има един протокол за партийната група от 13.09.1945 г. Искам да ви питам за някои хора. Сега, Никола Антов, председател на 6-ти район на ОФ.

М.Г.: Да. той беше. Той беше.

В.К.: Какво си спомняш, някои интересни неща за Никола Антов?

М.Г.: Той беше, нали казах вчера - бирник. Бирник. За него се говореше, че бил помагал като бирник на Партията. Нали някогаш в нелегално време е бил анархист. Той даже ни разправяше и един такъв случай, че той бил масон и с кръв, със собствената си кръв се е разписвал нещо. Но аз се ужасих, когато чух това нещо. Той го разправяше, че е бил, но че се бил отказал. Тука тая група за комунисти и за дъновисти едновременно, аз не си я спомням, че е поел такава линия той. Но твърде е възможно да е било. Твърде е възможно, защото някои неща избледняват в съзнанието.

В.К.: Сега този Никола Георгиев - секретар на партийната организация.

М.Г.: Това не беше от Изгрева. Това е отвън. Беше бръснарин.

В.К.: Иван Илиев, председател на ОФ.

М.Г.: Той беше паркетен работник. Тъй. Знам го Иван Илиев, ама не си го спомням пък за председател да е бил.

В.К.: Желю Ганев - секретар на ОФ в квартал Изгрев.

М.Г.: Желю Ганев, да, Желю Ганев беше комунист, стар комунист беше той. Той търговец някакъв, дърводелец мисля беше. Да.

В.К.: Влад Пашов.

М.Г.: Е, Влад вече, астрологът, нали, той малко анархист беше Влад, но той имал брат комунист. За Влад ще разправям една история с брат Боев и с Учителя. Аз бях силно влюбена във Влад, защото той много знае, нали? Но той не ми обръщаше внимание. И аз пиша едно писмо до брат Боев и казвам: „Брат Боев, аз съм силно влюбена във Влад Пашов. Той не ми обръща внимание. Питай Учителя защо така не ми обръща внимание." А Учителят казва на брат Боев и брат Боев ми пише: „Хубавите картини се гледат отдалече. Като ги гледаш отблизо, виждаш драскотини и тогава виждаш, че картината не е хубава, а като я гледаш отдалече, виждаш ансамбъл на цялата картина. И затуй, каза, картините се гледат отдалече." Ха-ха-ха.

В.К.: Това е много хубаво казано.

М.Г.: Много хубаво казано, да.

В.К.: Георги Йорданов?

М.Г.: Георги Йорданов беше сприхав, такъв един. Казах за него.

В.К.: Кина Петкова? Коя е тази?

М.Г.: Това е жената на Антов. Тя е неофициалната му жена, с която той живееше на Изгрева. Имаше две жени, една за Изгрева, другата у дома си.

В.К.: Сега Милка Георгиева, това сте вие?

М.Г.: Аз съм, да.

В.К.: Панталей Карапетров?

М.Г.: Панталей на тази, той се ожени късно, на Танчето мъжът й. Той също паркетен работник беше. Той имаше много хубави спомени. Спомените на брат Боев бяха при него. Брат Боев много разчиташе на него. Той му е бил ученик в гимназията. Брат Боев е бил учител. Брат Боев го уволняват три месеца преди да вземе пенсия. Три или един. Не помня точно и с това го лишават от пенсия, като дъновист го уволняват. Много лошо с него постъпиха.

В.К.: Колю Драгнев?

М.Г.: Колю Драгнев беше нещо като анархист. Уж комунист, уж такъв, уж онакъв, на Стоянка мъжът й.

В.К.: Тодор Печанков?

М.Г.: Тоя не го знам.

В.К.: Стефчо Николчев?

М.Г.: Тоя Николчев, знам го. Той стана. Тя, на Николчева брат, комунист голям стана, та покрай тях тя, жена му. Аз нея съм я учила. И нея, и Райна Делийска в гимназията съм им помагала когато да учат.

В.К.: Димка Николчева? Тая е жена му.

М.Г.: Да, жена му, да.

В.К.: Генчо Делийски?

М.Г.: Генчо Делийски и Райна Делийска, и нея съм я учила - прогимназия. Той беше джамджия и аз съм работила при тях и като нелегална съм била при тези, нарочно, за да мога да открия нещо какво има при немците, защото бараките им са там. Джамджалък и поставяне на маджун и т.н.

В.К.: Георги Райков?

М.Г.: Георги Райков, той не беше. Той се мотаеше там в Изгрева.

В.К.: Желю Митев Рачев?

М.Г.: Не мога да си го спомня.

В.К.: Мария Методиева.

М.Г.: И нея не си я спомням.

В.К.: Тинка Василева.

М.Г.: Не си я спомням.

В.К.: Йордан Георгиев?

М.Г.: Не си спомням.

В.К.: Тилко Тилев.

М.Г.: Тилко, да. Тилко имаше домашна тъкачница. Знам го него, даже изобретател на един такъв инструмент, който е едновременно и пиано и не знам какво. Като оркестър. Сам той създаде това.

В.К.: Нередовни членове. Христо Ненадов?

М.Г.: Не го зная.

В.К.: Колю Килифарски?

М.Г.: Колю Килифарски, този пък го обвиняваха, че с малки момичета имал връзка и нещо не го одобряваха.

В.К.: Таню Митев Георгиев?

М.Г.: Таню. Този пък го обвиняваха, че е черноборсаджия, не знам си какво. Жена му - Славка. Идва и сега на гимнастиките.

В.К.: Съвещателни гласове. Елиезер Коен. Сега този Елиезер Коен, какво си спомняте за него?

М.Г.: Елиезер Коен. Той академик ли беше, професор ли беше? Нещо геолог, ако не се лъжа, нали. Той, не мога да разбера защо беше такъв, дето викат че на Изгрева, че целувал не знам колко пъти ръката на Учителя, а пък всъщност се обяви против Учителя. Защото не можел да бъде дъновист - комунист. Е да, от гледище на комунистите, не може да бъде.

В.К.: Или при едните, или при другите.

М.Г.: Да, това е така. Но защо той предпочете комунистите, значи за материална изгода. Не за друго, материална изгода. И за туй той получи прозвището „Юда Искариотски". Така го кръстиха. А жена му е от Латвия.

В.К.: Жена му.

М.Г.: Латвийка. Казваше се Мариана.

В.К.: Иван Михайлов Василев.

М.Г.: Е този Иван, дето печатницата там. Гдето след 9.09.1944 г. той стана в Контролната комисия, гдето Учителят му казваше: „Идете си в Бургас! Защо седите тука?" Вчера нали когато говорихме.

В.К.: Тодор Михайлов Василев.

М.Г.: Това е неговият брат, който наистина е комунист, но той, майка му беше много добра, майка им де, много добра наша сестра, нали. А пък жена му на Тодор Михайлов ми е идвала на свиждане в затвора, нали. Те така почитаха Учителя, независимо че са комунисти.

В.К.: Руска Иванова Василева.

М.Г.: Руска, тая, която беше готвачка в Руската легация, на Иван Василев, този, който беше в контролната комисия в ЦК след 9.09.1944 г. непосредствено, и тя му е жена. Той имаше трима сина, нали казах за тях вчера. Единият от тях Стефчо, гдето палецът му е отрязан, беше комунист и беше в затвора в Скопие, а другият скаут, а другият не го знам какъв.

В.К.: Анкетна комисия: Серафим Георгиев. 

М.Г.: Нещо си спомням, но нищо не мога да кажа.

В.К.: Надка Христова.

М.Г.: Не ги помня. Те са делегирани от 6-ти район, те не са от Изгрева.

Забележка на редактора: Протоколът на партийната група е публикуван в „Изгревът", том VII, стр. 289-292. 

В.К.: Това е била партийната група след 9.09.1944 г. А преди 9.09.1944 г.? Имаше ли партийна група на Изгрева?

М.Г.: Партийна група нямахме, но отивахме да слушаме радио Лондон, радио Москва в тия, едно семейство Шишкови. Анчето Шишкова. Тя беше балдъза мисля на тоя Шишков. Там се слушаше радио. У тия Василеви се слушаше, дето печатницата и някъде другаде, но къде, не помня.

В.К.: Това всичко Учителят е знаел и е виждал.

М.Г.: Знаел е, разбира се, как да не знае. Знаел е.

В.К.: И ги пази и ги предпазва.

М.Г.: Не само това, но комунисти идваха и се криеха там. Аз съм най-малката в сравнение с тях, бях в ЦК, бях и в разузнаването, но в сравнение с ония лидери, които не признаваха Учителя.

В.К.: И се криеха при него на Изгрева.

М.Г.: Стефан е идвал там.

В.К.: Той как се казваше?

М.Г.: Тафраджийски. Той там в дома на Жеков се е крил, в брат си.

В.К.: Кой Жеков?

М.Г.: На доктора. Д-р Жеков, да. При тях са се крили. Те имаха някаква барака и там работеха с този, с Борис Николов и с италианеца, Бертоли. При него работеха мозайка и т.н.

В.К.: Добре, какво стана след това, че станаха крамолите и неразбориите в братския съвет, противопоставяне на Антов, на други и т.н. Какво си спомняте? Какво може да кажете?

М.Г.: Аз искам да кажа едно. Говорих много често след заминаването на Учителя, че се създаде една, и тука в протокола се споменава Антов, че казва на Коен, че се е озлобил, за това, защото не го включили в просветния съвет. Създаде се един просветен съвет, който се ръководеше от други братя и сестри. А освен това се създаде едно ръководство от седем човека. Само Паша беше от жените. Но аз често съм говорила с Паша и съм казвала: „Сестра Паша, това, че Димитров се застъпи за Братството и каза „Оставете тия кротки хора зад гората да живеят спокойно", защо не отидете в милицията да им кажете?" Паша казва: „Милке, много пъти им се е казвало. Много пъти, но те не разбират. Не искат да знаят. Казват ни религиозно общество. Не искат да слушат. Не чуват." Казвах им: „Абе направете така, че да бъдем юридическа единица." Това съм го казвала много, много пъти, нали. Пък и на Борис съм го казвала, пък и на другите съм го казвала, на кого не съм го казвала. И тия не слушат.

В.К.: Защо не искат да го направят юридическа единица, не искат да поемат ангажимент?

М.Г.: Не знам коя е била причината. Не знам, но Паша ми казваше, много пъти им се е казвало за милицията, когато са ги викали там, нали. Много пъти. Те нямали писмено доказателство.

В.К.: Те нямат документ какво е казал Георги Димитров.

М.Г.: Да. Е, писмото само гдето са разрешили да го погребват, това е всичкото. Няма документ. А казвала съм. Ами толкоз пари, тук се казва че сме дали за югославянци, за тия, за ония и т.н. Жените пък и курсове по БЧК, не знам какво се създаде. Тоя малък, тоя най-малък квартал даде от всичките най-много средства и въпреки това не го уважиха. Това нещо трябва да се изнесе. Но един ден сигурно, сега кой знае дали ще може. И дали някой го интересува това да се знае.

В.К.: Сега няма да може.

М.Г.: Да. И въпреки това не уважиха другарите, нищо от това, което се направи за тях на Изгрева, не уважиха нищо. И мен ми беше мъчно, и аз съм страдала. Ама и ревове, и страдала, душевно страдала за това, че тия хора, при които като комунистка аз членувам, постъпват така, тези хора. Аз имам много, много разговори с отговорни другари.

В.К.: И тяхното мнение какво беше? Те как го възприемаха изобщо?

М.Г.: „Остави тая секта!" Секта било.

В.К.: За тях секта ли беше или врагове?

М.Г.: Секта беше, секта. Религиозна секта, която сее заблуда между народа. Ама, казвам, не е секта. Това е учение, това е наука. Прочетете! Човек, който не чете, който не иска два реда да прочете - това са те. Когато аз завърших висша партийна школа - три години и поставях на колоквиумите щекотливи въпроси, защото четях беседи и те ме питаха - асистентите: „Откъде ви идват тия идеи и мисли?" Какво да кажа, да кажа, че ги чета от беседи? Не можех да кажа, тогава така беше, не можех да ги кажа. „Ами нали ни готвите за агитатори, утре може да ми поставят тоя въпрос. Аз трябва да знам как да отговарям." И въпреки това те се чудеха на въпросите ми.

В.К.: Значи те възприемат Изгрева и сега като религиозна секта, като идеологически враг.

М.Г.: В последната година, в която бях в университета на висшата партийна школа, беше в ректората, четеше Молдованова, която ми е била физичка, асистентка по физика в химията и тя четеше там, не помня какво, философия ли там, какво четеше и казва така: „Тази секта на дъновистите сега е вече ново философско учение." Това го призна. Значи това е било 1956-1957 година. Ново философско учение, вече не е секта. Тогава го призна. Но, разбира се, другарите са с кепенци, на тях не може да им наливаш, само Ленин, само Сталин, само Маркс и никой друг, това е.

В.К.: Да, и след като стана този процес 1957-1958 година?

М.Г.: Процесът на Борис?

В.К.: Там да, изобщо какво знаете, как стана и за какво беше процесът?

М.Г.: Значи, че почнаха 1945 година да раздават вещите, както 1958 г., аз бях далеч от тая работа. Не исках въобще вещи. Мен ми беше свидно и после аз смятах, мислех, че ръцете ми не са чисти, щом съм там в тая комунистическа партия. Не мога да приема такова нещо. Нали мислех си, че съм окървавясала едва ли не. Щото те вършеха мръсотии. Едва сега, 1990 г, когато разбрах за лагерите и тоя Мирчо Спасов, рекох: „Хвърлям ви билета, не ви ща". Да. Аз не знаех, че до такава степен е кървава тая партия.

В.К.: Добре де, мен много ми е интересно, нали. Аз не съм бил партиен, но съм софиянец. Аз за лагерите знам още от 1956-1957 година. На моята улица имаше много хора, които бяха пострадали. Аз знам за Ловеч от 1961-1962 година. Аз знам за Бобов дол от 1949-1950 година.

М.Г.: Аз нищо не съм знаела.

В.К.: Аз знаех за това, макар че съм безпартиен.

М.Г.: Само знаех за Анина Бертоли, че е била на лагер, затова, защото Анина като италианка е работила в италианската легация. И затова са я пратили. И казвах, че какво и говорех открито пред другарите, че какво от това? Тя е италианка, не е българка. Защо да не работи в италианската легация? - „Тя шпионира." - Какво шпионира? Че тя е италианка. И не зная кой се беше застъпил, че я пуснаха една година след това. Но на нас ни казаха, че там са „зози" и „суинги". А това, което аз научих от Николай, той всичко не ми каза. И това, което научих после и което на телевизията разбрах, аз се потресвах. Да даваш хората на свинете да ги ядат, аз това не мога да го проумея. И както показваха един със счупен гръбнак и ръце и крайници, като жаба, вика и се молел - не ме убивай! Това не мога, не мога, умът ми не може да го приеме.

В.К.: Аз също се учудвам, че някои от старите комунисти казват: „Ние не знаем!" И аз казвам: „Абе как да не знаете, всички го знаят това, само вие не го знаете."

М.Г.: Ето на, че аз не съм знаела.

В.К.: А Борис се чуди, че те не могат да не го знаят.

М.Г.: Ето, аз не съм знаела. Знаех само за „суинги" и „зози", ама не и за това - за тези убийства и престъпления.

В.К.: Този въпрос го приключваме, да.