Jump to content

АНРИЕТА МАРКОВА ЖЕРБЕРТ - ЕДИН ВЕЛИКДЕН


Recommended Posts

АНРИЕТА МАРКОВА ЖЕРБЕРТ

ЕДИН ВЕЛИКДЕН

Тръгнали бяхме много преди изгрева на слънцето, защото трябваше да бъдем навреме на братския бивак на Витоша, за да поздравим неговото появяване оттам. Така вървяхме с бодра стъпка, въпреки тъмнината и лошото състояние на някои места от пътя. Впрочем Учителят, в когото мнозина мислят, че виждат само едно лице в напреднала възраст, беше начело на групата. Той вървеше толкова живо, толкова весело (разположено), че младите трябваше доста да бързат, за да не останат назад. Колкото за мене, която почти не бях правила екскурзии, аз следвах отначало криво ляво; но когато почна стръмнината, стана ми невъзможно да вървя наравно с другите в тези малки пътеки, ужасно стръмни, каменливи и неудобни. Аз се бях спряла за един момент и се питах в недоумение кога и как бих стигнала целта, когато се видях настигната от една сестра, която намирайки, че сме приблизително с еднакви сили, много любезно ми предложи да вървим заедно. Това беше помощ, която небето ми изпращаше. Приех с готовност и добре стана: тя познаваше планината и скоро ние се намерихме в един път, по-дълъг наистина, но колко по-удобен и приятен! Надясно реката ни държеше под обаянието на своя шепот, който изглеждаше да ни казва, че тя е научила много неща през своето пътуване. Тя беше щастлива, виждайки ни да напускаме за малко равнината, за да идем и се разведрим по височините, защото тя знаеше от собствен опит, че планината дава на долината това, което съставлява нейното богатство, нейното благосъстояние. Тя изпълняваше верно мисията, която великодушната и горда Витоша й беше възложила, като на един повереник, който не би се обезсърчил от никаква мъчнотия, от никаква пречка. И благославяха я тези, на които тя носеше плодородие, както и високият връх, дето бе родена. Благодарение на тези размишления и на много други още, които бистрата течаща вода ни внушаваше, ние бяхме извървели доста път - на всички направления - и бяхме стигнали да се удивляваме на хубавия пример, които тази вода ни даваше и който ние трябваше да се стараем да приложим в живот, когато моята приятелка ме накара да забележа, че беше дошло време да се разделим от нея. Да се разделим с нея, ние съжалявахме тъй, както човек съжалява, когато в подобен случай се разделя и стиска ръката на един добър спътник. Седнахме за малко на нейния бряг: само като я гледахме, ние се възхищавахме. И за да й покажем колко допира с нея ни беше скъп, ние с наслада започнахме да си разхлаждаме лицето, а после потопихме и оставихме потопени ръцете си, за да почувстваме още по-добре нейната милувка.
След това сърдечно сбогуване, в което се прозираше желанието да я видим отново, ние поехме направлението, което трябваше да ни заведе на пътеката, следвана от нашите приятели. Повечето бяха безсъмнено вече на бивака и ние бързахме също да пристигнем там.
Тъкмо в момента, когато навлизахме в една малка, приятна полянка, слънцето се появи. Това внушително зрелище, особено когато човек се намира всред природата, върху мили, величествени висини, изпълва всекиго душата с едно неизразимо чувство на възторжена признателност и тогава съвсем непринудено човек се моли, благоговее и обожава с любов всичко наоколо.
Мястото беше толкова привлекателно, че ние решихме да останем там още и да закусим в тая приятна обстановка.
След тази укрепителна почивка, ние с голям кураж тръгнахме на път, толкова повече, че знаехме, че крайната цел е много близка. Изведнъж ни се стори, че чуваме да се говори и ето, заобикаляйки една скала, не тази, която краси нашия бивак, ние имахме радостната изненада да видим Учителя седнал на тревата, с няколко братя и сестри около него. Кръгът се отвори тутакси и на мене ми бе дадена възможността - и колко бях щастлива от това - да седна отляво до Учителя. Не ще изгубя нито дума от това, което Той би казал. Преди нашето пристигане разговорът се е въртял около дребни неща, които са се случили сутринта. Той продължи в същия дух. Според обичая си, Учителят се интересуваше от всичко, което засягаше Неговите деца. Ние съставлявахме едно семейство, където всички се чувствахме добре. А времето беше великолепно. Слънцето блестеше чисто и ясно. Небето беше синьо. Птичките пееха. Върху най-високите точки на околните планини се забелязваха ясно куп дреболии, които черните облаци, веднъж решили да се настанят там, завистливо отнемат от нашия поглед.
Хубавото разположение на всички не закъсня да се изрази в песни. Едва свършили една и някои братя, според своето желание започват друга, която безсъмнено всякога отговаряше на вътрешните нужди на неговото сърце.
Когато най-после завършихме, в едно свещено (съсредоточаване) вглъбяване, прекрасният „Химн на Великата душа", скъпоценен дар, който напоследък Учителят ни даде - Той предложи да отидем да видим докъде бяха стигнали братята и сестрите, заети да оправят една малка част от пътя, които е в съседство с бивака. Щяхме да се върнем към 11 часа.
След като разгледахме внимателно местността, ние направихме няколко обиколки, моята приятелка и аз, за да отидем след това и седнем върху някой хълм, откъдето би ни било лесно впрочем да наблюдаваме дрехите и другите предмети, които групата бе оставила под наш надзор.
Малко преди уречения час всички бяха отново на мястото, весели и твърде оживени. Чакахме братята и сестрите, пръснати още от сутринта по разни височини. На пладне всички щяхме да идем да обядваме на бивака.
Учителят отговаряше бащински на въпросите, които Му задаваха. Неусетно обаче разговорът взе друг обрат. Една тънка тревица навеждаше леко високото си стъбло към Учителят като да Го поздравява, а Той я галеше кротко, като едновременно привличаше нашето внимание върху нечуваните усилия, които трябваше да прави това слабо растение, за да успее да пробие покривката може би тънка, но студена, черна и твърда, която я покриваше, за да се радва на светлината и на топлината на слънцето. Обаче тя можеше да запази тези така скъпо придобити блага и да продължава да се развива само като устоява смело на всичките лоши времена, които ще я нападнат. „Но сегашното й състояние показваше, че тя беше понесла страданието и героически беше изпълнила своята задача: тя беше победила. Туй, което това смирено растение можа да направи, продължи Учителят, човекът, който е много по-горен от него във всяко отношение, трябва да го направи с още по-голямо право. Той трябва да върви (върху) по следите на чистите същества, които са се издигнали до светлите върхове, откъдето те изпращат светлината на тези, които от долината обръщат към тях своите погледи. Тези същества умеят да обичат природата; те са се старали да я разберат."
На такива същества природата разкрива своите потайности. Тя ги посвещава в своите тайни, защото знае, че те ще ги употребят свято. Тя знае, че поставяйки на тяхно разположение своите грамадни богатства, те ще вземат от тях тъкмо толкова, колкото им е нужно в дадения момент.
Настана мълчание. Изведнъж аз си спомних един факт, който ме беше понякога дълбоко поразил и който все не успявах да си обясня.
Това бяха или сънища наистина знаменателни, или прекрасни мисли, които изникваха изведнъж чисти и светли в моето съзнание и внасяха радост в моята душа. Откъде ми идваха тези мисли? Но най-странното беше тъкмо това, че тези неща ставаха неизменно на една съща дата, да кажем например на 23-ти, винаги на 23-ти.
Всички около мене бяха заинтригувани и бяха вперили очи в Учителя. Най- после Той каза спокойно: „Тази дата напомня едно епохално прераждане във вашия живот."
Ние бяхме още под впечатлението, произведено от тези думи, когато една от нашите песни прозвуча радостно в далечината. Това беше първата група и то многобройна, която идеше да се присъедини към нас. Други ги следваха. Те не закъсняха да се съберат около нас. Всички бяха във възторг от екскурзията и ни предадоха своето хубаво въодушевление. Но не се спряха за дълго. След като поздравиха Учителя, те поеха пътя на бивака с намерение да се измият на чешмата и да се поотморят след това, чакайки обеда.
Нашата малка компания говореше за тези, които току-що бяха отминали. Учителят обаче мълчалив, с полузатворени очи, отстъпваше. Изведнъж се възцари дълбока тишина. Всеки чувстваше, че Той беше далеч, много далеч, и че Той се беше пренесъл в сфери, където никой не можеше да Го следва. Къде? Той единствен го знаеше.
Обаче няколкото благи думи, които скоро ни отправи, ни дадоха да разберем, че Той се беше върнал между нас. И започнахме отново разговор. Една от сестрите разказваше нещо много интересно. Но изведнъж като че нещо ме тикаше, аз се обърнах живо, за да разгледам хоризонта. Той беше застрашително тъмен, планината нагоре цяла изгубена в големи черни облаци, а до основите обвита в гъсти мъгли, не предсказваше нищо добро. Можело да очакваме ужасна буря и следователно да бъдем измокрени до кости, като се има предвид, че не разполагаме с никакъв подслон. Другите не закъсняха да споделят моя страх и не знаеха какво решение да вземат. Жалко беше да се прибереш още сега в града, след като си бяхме обещали да прекараме на открито един цял ден. Впрочем облаците бяха далече още. Въпреки всичко хубавото настроение надделя и младата сестра, която беше започнала да разказва, бе подканена да продължи своя разказ. Учителят ги оставяше да говорят свободно. Неговите собствени мисли Го поглъщаха изцяло. Аз пък не изпущах от погледа си това, което ставаше там, в черния фон, който ставаше все повече и повече заплашителен.
Чудех се, като виждах Учителя тъй спокоен и се обърнах към Него. В същия момент Неговият поглед, в който се четеше неуловима усмивка, се спря върху мене. После Той погледна планината, като че ли се отправяше пак към мене, ставайки, каза: „Да видиш какво правят онези архитекти там горе." И Той изчезна зад скалата. Странността на Неговите думи, които мисля само аз забелязах, ме учуди. Какво можеха да означават?
Обаче това, което ми изглежда сега чудно, аз не се спрях да се мъча да прониквам в техния смисъл. Движението, което ставаше по-голямо около мене, привлече моето внимание. Гладът беше вероятно започнал да се чувства вече, защото на няколко пъти стана въпрос за някои любими ястия и започваха да се интересуват за провизиите, когато Учителят се появи отново. Всички станаха и се прибижиха до Него. Той погледна часовника си и каза, че е време да тръгваме за бивака. Само това чакахме. Всеки тичаше, приготвяше се бърже и всякакъв вид разсъждения, възбуждащи смях и веселост, вървяха в пълен ход, когато моята спътница обърната към планината вдигна изведнъж ръце в жест на радостна изненада и се провикна: „Ами къде са отишли облаците? Няма вече нищо от тях. Какво щастие! Какво щастие! Ще имаме велико лятно време." И всички заявиха, че небето ги обичаше и се беше смилило към тях. В същия момент думите на Учителя изпъкнаха у мене с блестяща светлина. Аз ги чувствах, че живеят. Тази светлина ме изпъли цяла и аз видях Учителя зад скалата с вдигната ръка да прави знак на творците на тъмната картина. Те разбраха. Те се преклониха пред Неговите желания и разведрявайки набърже атмосферата, побързаха да напуснат тези места.
Учителят беше изявил едно желание към природата и тя го изпълни. Всяка власт му беше дадена прочее на небето и земята. И моята душа потръпна в свещена радост. Безгранична признателност изпълни цялото ми същество и аз обикнах тогава Учителя, нашия Учител, обикнах Го с една възвишена Любов, на която никое човешко чувство не може да бъде равно.
Но възторгът беше свършен. Аз се видях до Учителя. Погледнах Го и почувствувах че Неговият дълбок поглед спрян върху мене ми казваше с безгранична благост: „Това, което разбрахте, запазете го за вас." И Той отиде да настигне тези, които с раници на гърба Го чакаха, няколко стъпки по-далеч.
Всички се отдалечиха, аз останах сама. Но каква наслада е тази самота на мястото, където Учителят беше благоволил да повдигне малко една от завесите, с които се закрива. И как всичко ми беше скъпо: синьото небе, светлата планина, тревата, която Той беше тъпкал и скалата, зад която далече от всеки човешки поглед, Той беше изразил своето желание към архитектите, от които зависеше да ни наградят с един хубав ден. Бих искала да погаля всичко, всичко да прегърна.
Отидох да седна зад скалата, за да изживея по-добре това, което беше станало - величествена сцена на един момент. Този Учител, когото знаех сега толкова велик, аз Го бях виждала в продължение на години, виждах Го още да живее толкова скромно, заставаше на нивото на най-смирените, не търсейки никога да се покаже, зает единствено с това да утешава, да насърчава, да повдига, да показва пътя, който води към пристанището. Необикновени случаи, за които ми бяха говорили, други случаи, които бяха мен самата развълнували и възрадвали и възкръсваха в моята памет. Неща, които бяха ставали тогава, сега упражняваха върху мене съвсем друго действие. Аз се възхищавах от високата мъдрост, от голямата дълбочина. Аз ги разбирах, благодарение на светлината, от която току-що бях озарена и чистият отблясък на която живееше още в мене. Сълзи на умиление намокриха моите клепачи при спомена на някои думи, на някои мерки, взети от Него относно мене и чието високо значение ми беше убегнало тогава. И така, сама зад моята скала, аз изживях сладостни часове, цяла в щастие, че имам за Учител това Велико Същество, цяла в щастие, че мога занапред да се храня по-съзнателно от Неговото свято учение!
Станах да отида при другите, за да се върнем в града всички заедно, обаче решена да се държа настрана: исках да прекарам сама със себе си остатъка на този паметен ден.
Преди да напуснем мястото, аз поздравих сърдечно всичко, което погледът ми можеше да обгърне. После си отидох. Вървях лека, щастлива, вълнувана от най-любяща признателност; и през целия път нещо пееше тихо в дъното на моята душа, като ми повтаряше нежно: „Ти намери своя Учител!"
Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...