АПОЛОН ТИАНСКИ

[Ани]

АПОЛОН ТИАНСКИ

Неговият биограф описва един факт на ясновидство по следния начин: „Когато тези факти станаха в Рим (убийството на император Домициян), Аполоний ги виждаше в Ефес, където се намираше в този момент. Домициян е бил нападнат от Клемент около пладне. Същия ден, в същия момент, Аполоний говореше в градината на град Ефес. Внезапно той понижи малко гласа си, като да бе го овладял някакъв страх. Той продължи речта си, но говоренето му беше изгубило обикновената си сила, както се случва с онзи, който говорейки, мисли за друго нещо. Сетне той млъкна, като онзи, който е изгубил нишката на мисълта си, устремил страшен поглед към земята, направи три-четири крачки и извика: „Удряй тиранина!" Човек би казал, че той вижда не картината на извършеното дело в някое огледало, но самото дело в цялата му реалност. Ефесяните, защото целият Ефес присъствуваше на речите на Аполоний, бидоха поразени от удивление. Аполоний се спря, приличен на човек, който се опитва да види изхода на известно съмнително събитие. Най-сетне той извика: „Бъдете смели ефесяни, тиранинът е убит днес. Какво казвам - днес? Кълна се в Минерва! - Той беше убит в същия момент, когато прекъснах речта си." Ефесяните помислили, че Аполоний е изгубил ума си. Те силно желаеха да е казал той самата Истина, но те се бояха да ги не сполети някоя опасност от тази реч. Наскоро обаче дошли пратеници от Рим да им съобщят добрата новина и да потвърдят науката на Аполоний. Защото убийството на тираните, денят в който то беше извършено, самият час на убийството, авторът на това убийство, когото бе насърчил Аполоний, всички тези подробности бяха напълно еднакви с онези, които Аполоний посочи в деня на речта си пред ефесяните."

Аполоний извършил много чудеса, но ще приведа само едно за пример, което е озаглавено Коринтският призрак. Ще предам случката, както я описва биографът на Аполоний Филострат - Животът на Аполоний, книга 4, параграф 25.

Имаше по онова време в Коринт един философ, на име Деметрий, човек проникнат силно от учението на циниците и за когото Фаворин често говореше с много похвали в своите речи. Деметрий хранеше към Аполоний същите чувства, каквито както твърдят, Антиктен хранел към Мъдростта на Сократ. Той го последвал жаден за наука и заведе при Аполоний най-отличните си собствени ученици, за да слушат наставленията. Между последните се намираше и Менип от Ликия, 25-годишен, с отличен ум и с твърде хубаво тяло, защото по хубостта си и по сложението на тялото си приличаше на същински атлет. Мнозина вярваха, че Менип го люби чужденка, проста жена, която била хубава, приятна и богата. Но нищо от това не беше вярно, то беше привидно така. Един ден, когато Менип вървял сам по пътя към Киахрей, един призрак с образа на жена се появил пред него, хванал ръката му, казал му, че отдавна го люби, казала че била финикийка и че живее в едно предградие на Коринт, на което казала названието. Ако дойдеш да ме намериш довечера, продължила тя, ще чуеш да пея, ще пиеш вино, каквото досега не си пил. Няма да се боиш от съперници и ние ще живеем щастливо - и аз хубавата с тебе, който също си хубав. Младият момък бил победен от тези думи, защото ако и вече способен философ, той беше обладан от Ероса (Купидон). И тъй, той отиде при тази жена и започна да ходи всяка вечер и дълго време я посещаваше като своя любовница, без да подозира, че тя е призрак. Един ден Аполоний изгледа Менип с внимателен поглед на ваятел и след като добре го проучи, каза му: „Знаеш ли ти, който си хубав и любимец на най-хубавите жени, че топлиш змия и че змия топли и тебе." И при удивлението на Менип той продължил: Ти си се свързал с една жена, която не е свързана с тебе чрез брак. Но вярваш ли, че тя те люби? - Кълна се в Зевс, че тя се отнася с мен като любовница. - Ще я вземеш ли за съпруга? - Голямо щастие ще бъде за мене да се оженя за тази мила любовница. - Кога ще стане сватбата? - Скоро, може би утре. Аполоний дочака деня на сватбата и когато сътрапезниците пристигнаха и той влезе в залата. Къде е, попита той, хубавицата, за която сме дошли тук? - Ето я, каза Менип, като стана и се изчерви. - На кого от вас принадлежи златото, среброто и другите украшения на тази зала? - На жена ми, защото тук нищо не е мое, освен това - отвърна той, сочейки мантията си. Аполоний, обръщайки се към всички, рече: „Знаете ли градините на Тантила, които и съществуват, и не съществуват? - Ние ги знаем само от Омир, защото не сме слизали в Хадес. Вярвайте ми, каза той, че всичко, което виждате тук, прилича на тези градини, нищо не е истинско, всичко е привидно. За да разберете по-добре това, което казвам узнайте, че прелестната годеница е един от онези призраци, които народът нарича лами или мормолики. Те много обичат Афродита (Венера), но още повече човешкото месо. Те привличат чрез сладострастие онези, които искат да изядат. - Млъкни! Махай се от тук! - извика тя и се показа, че негодува от всичко, което е чула и се разгневи против философа, когото нарече безумен. Внезапно златните чаши и вазите, които всички смятаха сребърни, изчезнаха. Вече не се виждаха нито виночерпци, нито готвачи, нито някои от другите слуги. Всичко изчезна при думите на Аполоний. Тогава призракът започна да се преструва, че плаче и помоли Аполоний да не я подлага на мъки, за да признае в какво се състои работата. Но при заплашването на последния, най-сетне тя призна, че е вампир и е искала да пресити Менип с удоволствия, за да се храни след това с неговото тяло. Тя призна, че е имала навика така да се храни с телата на хубавите момци, защото тяхната кръв е много чиста. Това е един от славните подвизи на Аполоний."

В своето съчинение Спомени за сатаната

Маркиз дьо Мирвю казва за Аполоний следното: „Ще рече, да оставим историята на първия век напълно и да проявим неуважение към паметта на апостол Йоан, като отминем с мълчание името на онзи, който имаше честта да бъде особен противник на Йоан, както Симон беше на апостол Петра, Елимас беше на апостол Павел и други. През първия век от християнската ера в Тияна, Кападокия, се появи един от онези необикновени хора, към които школата на Питагор беше толкова щедра. Така великият пътник, който има своя водач, Посветен във всички теургически учения на Индия, Египет и Халдея, надарен със всички теургически сили на старите маги, подлуди последователно всички страни, които посети и които изглежда всички - длъжни сме да го признаем - благославяха спомена му. Не бих могъл да се съмнявам в това. без да скъсам със всички истински исторически предания."

Подробностите на живота му ни са предадени от историка на четвърти век - Филострат, който само предава дневника, в който Дамис, ученик и душевен приятел на философа, отразява ден след ден разказите на живота му. От дневника на неговия ученик Дамис, който разказва събитията на неговия живот се знае, че той е вършил ред чудеса, като излекуване на тежко болни, възкресение на мъртви, ясновидство във време и пространство и пр. Знаел е всички съществуващи езици без да ги е учил. Разговарял е с умрелите. Можел е да става видим и невидим по свое желание, изчезването на тялото му след смъртта при най-тайни обстоятелства и пр. Всички тези неща карат някои, които са писали за него да мислят, че животът му е роман и всичко това са измислици. Но за окултистите това са факти, възможни за Посветените адепти."

Блаватска, говорейки за него, казва: „Ако неговият живот беше роман, Каракла, римски император никога нямаше да издигне храм в негова памет. Александър Север, също римски император никога нямаше да постави бюста му всред двама полубогове и една императрица нямаше да поддържа кореспонденция с него. Едва съвзел се от умората след превземането на Ерусалим, Тит не би побързал да пише писмо на Аполоний, за да му определи среща в Аргос, като добавя, че баща му и сам той дължат всичко нему, Великият Аполоний и че затова тяхната първа мисъл била за техния благодетел. Император Марк Аврелий нямаше да изгради храм и светилище на този Мъдрец в знак на признателност и за неговото проявяване и за съобщението, което направи в Тияна. Този следсмъртен разговор спаси града, както цял свят го знае, защото има за последица вдигането на обсадата на града от Марк Аврелий. Нещо повече, ако това беше роман, нямаше да го видим потвърдено в историята на Вопискус, един от най-верните езически историци. Най-сетне Аполоний не би бил предмет на уважение за човек с такъв благороден характер като Епиктет. Също и от много от църковните отци, като напр. Йероним, които в най-хубавите си слова пишат за Аполоний: „Този пътуващ философ намира нещо да научи навсякъде, с което постигаше всекидневен напредък." Колкото до чудесата, що е извършил, Йероним, без да се потруди да ги разбере, ги приема като безспорни, което сигурно не би направил, ако не ги считаше за факти. Като завършвам ще кажа, че ако Аполоний беше само герой на роман, драматизиран през четвърти век, ефесците, за да свидетелствуват почитта си към него, нямаше да му издигнат в знак на признателност златна статуя, която да напомня за всичко добро, което им е направил."

Аполоний се е отличавал с доброта и състрадание и благородните съвети, приписани на Аполоний или на астралния му призрак, тъй както ги предава историкът Вопискус, доказват какво е бил Аполоний. Отците на църквата от четвърти век, след като проучили изложението на Филострат за живота на Аполоний, намерили пълна аналогия между живота на Аполоний и живота на Исуса Христа, изложен в Новия завет. Някои се опитват да обяснят това с историята на слънчевия мит, който се преплита в живота и на двамата - Исус и Аполоний, като казват, че Исус на еврейски и Аполоний на гръцки са двете имена на Слънцето и казват, че всички по-големи събития в живота на Исус и Аполоний са станали все в дните на равноденствието или на слънцестоенето. Това може да е така, защото животът на един Посветен е отражение на живота на космоса, на космичния ритъм, но това не дава основание да се мисли, че животът на Исус не е действителен исторически живот, а само мит. Това е една Велика окултна Истина. Така че, животът на Исус, въпреки че съвпада със слънчевия мит е чисто исторически, като се има предвид великия закон на аналогията - това, което е долу е подобно на това, което е горе. Ямблих, неоплатоник, е написал Биография на Питагор, в която казва, че Питагор прилича толкова много по живота си на Исус, че може да се вземе за подражание на последния. Диоген от Лаерт и Плутарх описват историята на Платон по същия начин. Това показва, че животът на такива личности е описание на техния мистичен живот, който е отражение на космичния живот и който същевременно се изразява и във външния им живот. Така че, винаги има аналогия между историческия, мистичния и космичния живот.