23. „ВИЕ ГЛАДНИ НЯМА ДА ОСТАНЕТЕ"

[Ани]

23. „ВИЕ ГЛАДНИ НЯМА ДА ОСТАНЕТЕ"

Наскоро след свършването на събора дойде в Бургас брат Пеню Киров, който по време на съборите предаваше на братята и сестрите нарежданията на Учителя и въобще имаше задачата на старши брат, помощник на Учителя при организация на съборите. Той ни разказа някои подробности от последните дни на събора. Учителят е казал на някой от старите братя какви събития предстоят. Подразбираше се, че България ще се намеси във войната и т.н. Едно предсказание е разказал тогава Учителя, каза ми го на ухо брат Пеню „Събитията ще се развият по своя път, но вие гладни няма да останете". А какъв голям глад преживя народа тогава! Брат Пеню Киров ми предаде написаната лично от Учителя покана за тазгодишния събор. Тя представлява малък плик, на който Учителя бе написал името ми, а в плика се намираше прегънат на две лист, по-плътна хартия със същия цвят. На лявата страна бе написана буквата „У", а в дясната страна подписа на Духа, а в средата долу датата 4 август 1915 г. Запазих поканата на Учителя със всичкото уважение, от моя страна, а запомних и думите „Вие гладни няма да останете", защото наистина ми предстоеше да изпитам лично тази възможност в бъдеще.

Пристъпвам да опиша тази малка опитност. Знае се, че България се намеси във войната още първите месеци след разтурянето на събора. Мнозина братя се озоваха под знамената мобилизирани. Дотогава не бях служил войник, но следващата пролет през 1916 г. ме одобриха войник. Така се започна един нерадостен период от живота ми - да прекарам три години като войник. Наистина през всичкото време чувствувах защитата на Небето, бях при сравнително добри условия. А самата война завърши, като ме остави на служба в една военна канцелария.

Оставаха още малко да се свършат изпитанията на българския народ, в това число и нас духовните хора. Войната естествено докара трудности в снабдяването и прехраната. Хората вместо да сеят и произвеждат само консумираха. В същото време копнееха за мир на всяка цена, да си отиде всеки у дома отдаден на мирен труд, да се радва на семейството си.

При такива настроения провалянето на войната за България не се забави. Фронта при Добро поле бе пробит на 17 септември 1918 г. и се наложи отстъпление на цялата българска армия, което привърши чак в България. От мястото на нашата военна канцелария наблюдавах как земята на Добро поле кипеше от снарядите. Не помагаха никакви молитви и апели към Духовния свят да ни се помогне.

При такава обстановка неколцина войници получихме нареждане да натоварим целия багаж и да се отправим с колите към България. От Мъглинско през Кожух планина - Македония, към България употребихме 14 дни. Пътувахме измъчени от септемврийските горещи дни, а вечер почивахме, където намериме малко удобно място. С нас се движеше обоза на цялата армия. Редът едва се спазваше, а за продоволствие дума не може и да става. Оцеляхме благодарение на това, че в багажа, който превозвахме имаше колети на войници от частта ни, непредадени поради събитията. Тези колети се оказаха сухари, селски хляб, сирене и други неща. Ето ти материал за попара. Това ни беше вечерята, когато се установявахме на почивка при нощуванията. Мечтата на тази многохилядна маса народ беше да стигнем до стара България. „Стигнем ли там всички - избавени сме". За мен това твърдение беше абсурд. Казва се, който те преследва тук, ще те преследва и оттатък границата, ако не спреш да се защитаваш. Но ето, че народната интуиция е правилна. Примирието ни завари току-що преминали границите при Царево село, а по силата на това примирие всеки оставаше в границата на територията отпреди войната. Сърбите и гърците у тях, а ние у нас. Но какво ставаше с нашата малка команда? Най-после една вечер се настанихме на почивка в полето между Дупница и Самоков. Вечеряхме пак обичайната попара, разговаряхме си това-онова и по едно време старшият на командата се обърна към всички, а най-вече към мене. Аз бях най-младия между всички, а като че ли и най-излишен. Имаха обаче нареждане да ме отведат здрав и читав със себе си. „Е, другари, казва той, добре прекарахме как да е, дадени се това, което беше в колетите, но тази вечер поделихме и последните сухари. От утре всеки сам ще се грижи за прехраната си." Най-после в стара България сме и навярно ще ни дадат хляб. Всички изказахме благодарност и така привършиха вечерните разговори и се приготвихме за нощуване.

Между другото останал настрана сам вечерта хвърлих поглед в далечината на полето осеяна с множество огньове. Навсякъде войници като нас се готвеха да нощуват. Направи ми впечатление, че тук-там около тези огньове имаше необикновено движение и шетня, но защо не беше ясно в момента.

Сутринта станахме рано, стегнахме колите и се запътихме по шосето за Самоков, оттам през Долна Баня, през Пловдив и Бургас. Имайки предвид, че сам трябваше да се грижа за прехраната си този ден възползвах се от примера на някои войници, които си вземаха по някоя зелка от зеленчуковите градини, край които минавахме. Поставих си в колата една зелка и ако няма хляб, щях да дам на стомаха си зеле. Доближих се с колата близо до канавката, гледам на 15-20 крачки пред мене един войник приклекнал до шосето и току тъпче, намества нещо в раницата си, така пълна. А да събере още нещо, но не може. В това време аз се изравнявам с него с колата и този войник без да ме погледне току втикна в ръцете ми нещо. Освободи се от нещо, което не можеше да сложи в раницата си и аз се поглеждам с една питка в ръце. Топла е, личи си, че скоро бе извадена от пепелта. Успях да му кажа едно „Благодаря". Казах си „Чакай да видя от какво е тази питка, която ми се предаде".

Отчупих един залък да вкуся, а тя не щеш ли оказа се опечена със сирене. Ето какво се е шетало вечерта около огньовете. Пекли са се множество такива питки от раздаденото на някой войници брашно и сирене. А една от тази питки е била предназначена и за мен. Да се изпълни някогашните думи на Учителя „Гладни няма да останете". Друго подобно изпитание нямах в този период. Това е било. Наистина много интересна питка. Бях решил да ям този ден зеле. А Небето виж как разпорежда. Този войник изпекъл десет питки, набутал в раницата девет питки, а десет не може. Тогава го бута Духа и я дава на мен, без да ме погледне. Аз като се върнах тук по-късно исках да го разкажа този случай на Учителя и само му загатнах, че брат Пеню беше ми казал, че през 1915 година, че Вие сте казали - „Вие гладни няма да останете". Той така само ме погледна особено. Беше ли забравил този случай. Не се заинтересува да му го разправя.