Jump to content

БЕЛЕЖКИ ВЪРХУ КНИГАТА


Recommended Posts

БЕЛЕЖКИ ВЪРХУ КНИГАТА

УЧИТЕЛЯТ НА БЯЛОТО БРАТСТВО"*

Правдолюб Истинолюбиви**

(в съкращения)

Вместо предговор.

Сред нашите среди през последните няколко години се разпространиха трудове в ръкопис с биографични данни за Учителя, Словото му, Братството и братския живот.

През 1979-1980 г. излязоха от печат и две книги: „Моят роден град София" от Райна Констанцева, ДИ Отечествен фронт и „Червената ескадра" от Недю Недев, Военно издателство, София.

Както в ръкописа „Учителят на Бялото братство", така и в тия две книги са допуснати редица неистини, защото са писани без фактическа документация. Това ме накара да напиша за труда „Учителят на Бялото Братство" и за другите две книги по няколко реда, ползвайки документални източници. Това написах заради самата истина, без лично отношение и без лоши чувства към авторите.

Авторът

Стр.27 или 37 (70-71):

„Малкият Петър бе почнал учението си в набързо построената черквица в Хадърджа, но по-късно, когато известни служебни обстоятелства изпратиха свещеник Константин Дъновски да иде за известно време в Нови пазар, с него отива и Петър."

На същата страница по-долу (77):

„ Така все повече усамотен, любознателен и търсещ, Петър завършва основното училище в Нови пазар. Това нещо съвпада и със завръщането на семейството в Хадърджа."

На 14 февруари 1865 г. се освещава и открива първата българска църква „Свети Архангел Михаил" в град Варна с първи свещеник в нея Константин Дъновски. Първият български учител във Варненско става по такъв начин сега и пръв български свещеник във Варна. Там остава да живее до самата си смърт (13 ноември 1918 г.) и е погребан пред олтара на църквата „Свети Архангел Михаил".

„...Отец Константин Дъновски, който, види се, и досега не иска да се отдели от тази църква и винаги там му е прибежището и квартирата."

Константин Дъновски напуска Варна през месец септември 1868 г., до което време е бил председател на българската община пред турските власти. За причината за първото му напускане на град Варна пише проф. Петър Ников в списание „Духовна култура", кн.1-2, 1922 г., в главата „Иконом Константин Дъновски", с.131.

„Българската община за посрещане на своите разноски разчитала на приходите от епархията, но срещала големи мъчнотии. Дирейки изход от това трудно положение, варненската община решила да извика начело на общината някое по-високо духовно лице, което със своя висок сан да импонира на селяните. По молба на варненци Иларион Макариополски изпратил архимандрит Партени, който през септември 1868 г. заел председателството на общината. Константин Дъновски се оттеглил и се прибрал в Хадърджа. И новият председател се сблъскал със същите трудности, което извикало неговото падане и през март 1870 г. той бил уволнен от председателството на варненската община. Обаче Иларион Макариополски добре познавал Константин Дъновски и предложил между другите пак него. По такъв начин Константин Дъновски заел пак председателството на варненската община през месец март 1870 г."

Втори път Константин Дъновски напуска Варна през 1899 'г., след като бил пенсиониран. Тогава той отива като свещеник в град Нови пазар и остава там и през следващата 1900 г. След тези две години (1899-1900) Константин Дъновски се завръща отново във Варна и не я напуска до края на живота си.

Ето какво пише Тодор Бъчваров в книжката си „Заветници на свободата " - Предисловие, София, 1. VIII.1922 г.

„Преди двадесет и две години (1900 г.) се запознах с Петър К. Дънов... Същата година имах случай да се запозная в Нови пазар и със застарелия негов баща, свещеник Константин Дъновски."

От горното се вижда, че Константин Дъновски и Учителя са били в Нови пазар през 1900 г.

Когато Петър Дънов (Петърчо) е трябвало да постъпи в основно училище, е било годината 1872. Тогава родителите му живеели във Варна, завърнали се след първото напускане на града (септември 1868 г.) през март 1870 г. Във Варна вече е имало българско училище, открито на 11 май 1860 г., което е закривано само по време на Освободителната руско-турска война 1877-1878 г. Тогава малкият Петърчо е бил вече завършил там основното си образование. След войната във Варна е имало вече петокласна мъжка гимназия, където Петър Дънов завършва гимназиалното си образование.

(„ VI. Известие на Варненското археологическо дружество", Варна, 1914 г., „Принос към просветителното дело в град Варна, стр. 20-44).

(74):

„ Това, което можем да кажем тук и което имаме основание да считаме за сигурно, то е, че Учителя се приобщи за известно време към методистките евангелски среди..."

Ако познаваме Учителя и неговата мисия и ако сме негови ученици, никога не можем да мислим, камо ли да говорим и пишем за него подобни неща. Учителя никога не се е приобщавал към каквито и да е било религиозни среди, дори и към тая на баща си. Той може да е бил за известно време сред някоя такава среда, но това не означава, че се е приобщил към нея. Нима дванадесетгодишният Исус, когато отиде в храма при първосвещениците, се приобщи към тях и стана като тях? Нима Учителя, който бе в света сред хората на земята, се приобщи към тях и стана като тях? Той беше пратеник с мисия да изведе душите, приобщени именно към разни човешки среди, основани на религиозен фанатизъм, приобщени към форми, догми и ритуали, и да ги поведе по пътя на Любовта и Мъдростта. А когато дойдат до Истината, тя да ги направи свободни от човешките окови и заблуждения. Учителя живя в света, но светът остана извън него. Той не го допусна да влезе в него. Да говорим и пишем такива неща за Учителя не е нищо друго освен наливане вода във водениците на евангелистите, че Учителя бил излязъл от техните среди - от методистите. Учителя излезе от Бога.

Стр. 44 (83):

„През време на студентството в Америка с Учителя се случили доста забележителни неща. Един ден той срещнал намиращия се също в Америка българин Величко Граблашев, който бе известен навремето като ревностен член на спиритическото общество."

Нямаме абсолютно никаква фактическа документация за описания случай, че Учителя се е срещал в Америка с Граблашев, че бил отведен в някаква непозната местност с някакви видени и чути странни неща, че след това Граблашев отишъл сам да търси това място, но не го намерил и т.н. Ако беше имал още в Америка такава опитност с Учителя, той непременно щеше да бъде негов първи ученик след завръщането си в България. Известно е, че Граблашев работи отделно от Учителя като спиритист, издава свое спиритическо списание „Задгробен мир" и спиритическа литература. В 1906 г. основава спиритическо общество и го регистрира с устав, утвърден от Министерството на народната просвета -„Устав на психическото дружество" в град София, 1906 г.; председател на обществото - Величко Гръблашев, секретар - Васил Узунов. В официалните списъци на учениците, поканени на годишните събори на Веригата (по реда на поканването), намираме, че Величко Гръблашев присъства на събор за пръв път през 1910 г. и за последен път през 1922 г., след което заминава за Америка и повече не се е завръщал в България. Там се е и поминал.

Стр. 47 (92):

„След като приключи своите френологически изследвания към 1900 г., в началото на столетието Учителя започна да говори на народа и създаде своите забележителни беседи...

Учителя се завръща от Америка през 1895 г. и прекарва във Варна до 1899 г. при сестра си Мария на улица „Дунав". През това време той издава в 1896 г. книгата си „Наука и възпитание", през 1897 г. -„Хио-Ели-Мели-Месаил", а през 1898 г. изнася пред благотворителното дружество „Милосърдие" „Призвание към народа ми, българите и славянството". На следващата 1899 г. той отива в Нови пазар. След двегодишно пребиваване (1899-1900 г.) в Нови пазар Учителя се отправя пеш през Стара планина и пристига в Сливен. Оттам той тръгва из страната от град на град, изнася сказки и прави френологически изследвания цели 11 години - до Балканската война (1912-1913 г.). От времето на неговото пътуване са останали много писма до първите му ученици (Пеньо Киров, Димитър Голов и др.), писани от градове и паланки. По тях се виждат градовете, в които е изнасял сказките си, броят на посетителите и др.

Учителя е започнал да говори на народа след Балканската война (1912-1913 г.) и през 1914 г. Първата му беседа (говорена на народа) е „Ето Човека", отпечатана в томчето с неделни беседи „Сила и Живот", първа серия. След всяка отпечатана беседа е посочена датата на говоренето и ден, месец и година. Оттук именно се вижда, че Учителя започва да говори на народа от 1914 г., 16 март (стар стил).

Стр. 47 (93):

„През март 1897 г. в живота на Учителя настъпват събития без никакъв външен ефект. На езика на езотерическата наука то се нарича посвещение. Това е един свещен миг или час, когато пратениците на Небето, от каквато и степен да са и с каквато мисия да са дошли, биват посвещавани от същества, за които ние не можем да приказваме. В тази среща те ясно виждат своя път и получават указания за това, което предстои да сторят."

На Учителя се приписва през месец март 1897 г. някакво посвещение, събитие „без никакъв външен ефект", посвещаване от същества и т.н. Като пишем и разпространяваме такива данни за Учителя, показваме като негови ученици непознаване на неговата мисия. Такова събитие в живота на Учителя не е отбелязано нито от него, нито от негов ученик, защото през 1897 г. той няма още ученици, имащи възможност да го наблюдават. Когато настъпи някакво събитие в живота и на най-обикновения човек, не може да липсва външен ефект, а камо ли при Учителя. За него ние, учениците му, можем да кажем, че той дойде между нас от Главата (Извора) и носи това знание оттам, че Словото протичаше чрез него, както водите извират от извор, разположен на висок планински връх, и слизат в равнините. Така беше и с Учителя. Той не дойде тук, на Земята, по пътя на някакво посвещение. Той не учи тук, на Земята, Божественото знание, а то само протичаше през него, идвайки отгоре - от Извора.

Стр. 47 (92-93):

„Преди това, още в 1895 г., той издаде своята книга „Наука и възпитание", чрез която успя да въведе голяма част от слушателите си в потребността да търсят скрития смисъл в свещените писания и в това, което ни дава положителното, експерименталното и достъпното за нашите триизмерни възможности знание."

Книгата „Наука и възпитание" е отпечатана през 1896 г. в печатницата на К. Николов в град Варна. Всеки може да се увери в това, ако разгледа първото издание на книгата, където на първата заглавна страница са отпечатани годината, печатницата и градът. По време на отпечатването и Учителя още няма ученици, които да я разпространяват. В личния бележник на Учителя са отбелязани лицата, които са я разпространявали - бройки и отчитането им при продажбата. Учителя е носел този бележник още в Америка и на първата му страница е отбелязал „1894 г., Ню Джърси".

Стр. 48 (93):

„Между забележителните дати на Учителя трябва да се отбележи и тази, когато той написа и издаде книгата „Заветът на цветните лъчи ". Ние не знаем точно колко време е било потребно да излезе тази книга, но най-вероятното допускане е, че тя е започната след 7 март 1897 г. - годината на неговото посвещение."

Във връзка с книгата „Заветът на цветните лъчи на светлината" ще цитирам за достоверност протоколите от годишната среща на учениците на Веригата през август 1912 г. в град Търново:

„15 август (Света Богородица)

Гореизброените шестдесет и трима души, поименно повикани, влязохме в заседателния салон, гдето всякой зае мястото си по указание на г-н Дънов, и то около отговарящата на числеността във формата на паралелограм маса, покрита с бял ленен плат, върху която беше простряна морава лента... Господин Дънов заемаше първото място на масата. На масата личаха синя и бяла лента - последната бе над първата. Точно в 10 и половина часа преди обед със ставане на крака и дигане на ръце, след прочитане на Добрата молитва, г-н Дънов възгласи: „Аз ви поздравявам от Господа като добре дошли. Речта, която аз ще започна да ви давам, е чистото Слово Божие, предавано, говорено и опитвано от хиляди години. То са стихове от книгата Господня, така систематически извадени и наредени... Аз ще прочета всичко, което Духът е стъкмил за вас, а това, което тук ще прочета, ще се сформирова и отпечата в особена книжка, която ще ви се раздаде за упражнение. В тая книжка подробно и ясно ще се подредят не само стиховете, но още и краските с различните добродетели, които произвеждат и образуват трептения на тия стихове." Тук г-н Дънов почна да чете стиховете, които произвеждат лъчите на червената и портокаловата краска...

В 5 ч. следобед г-н Дънов продължи прочита на стиховете за краските... "

В първите години Братството са го назовавали Веригата, а много по-късно след Световната война, 1914 - 1918 г. - Бяло Братство. Много пъти сестра Еленка Иларионова от Велико Търново ми е разказвала, че Учителя е стъкмил „Заветът на цветните лъчи на светлината" в Арбанаси, където Братството имаше къща, т.е. след приключване на френологическите си изследвания 1911-1912 г. Учителя възлага публикуването на „Заветът на цветните лъчи на светлината" на най-заслужилия за делото свой ученик - брат Димитър Голов. Той я отпечатва в най-добрата тогава печатница - Придворната печатница.

Сестра Еленка бе съпруга на търновския ръководител Константин Иларионов, а след смъртта му тя остана за ръководител. Беше ученичка на Учителя от 1906 г. и в дома им на улица „Зеленка" за него имаше специална стая. Улицата и къщата се намират над новия театър в града.

Стр. 48 (94):

„Пак през същата 1897 г. някакъв свещеник... успял да вземе по някакъв неизвестен за нас начин един ръкопис на Учителя и издал малка брошура, която озаглавил „Тайните на Духа" или „Хио-Ели-Мели-Месаил - Глас Божи"..."

Отпечатването на „Хио-Ели-Ме-ли-Месаил" не е станало от непознат свещеник през „същата 1897 г.", а много по-късно - през 1912 г., в печатница „Напредък" , Стара Загора. Това се вижда и от самата книжка, на чиято корица са посочени годината, печатницата и градът. За този случай Учителя говори на събора в град Търново през 1922 г.: „Друг един брат ми разказваше следното: книжката, една малка книжка аз бях издал, но без надпис (без автор - бел. авт.), попада в ръцете на едного, който си позволил да изкара от нея 5000 екземпляра и ходи да я продава. Запитват го: Кой написа тая книга? - Аз, духовете ми проговориха какво да напиша. „Оставете го, казвам, нека я разпространява"... („Беседи, обяснение и упътвания от Учителя. Дадени на учениците от Всемирното Бяло братство при срещата им в град Търново, през лятото 1922 г.")

Стр. 51 (102):

,,...в същата сграда на Окръжния съд, където и двамата са чиновници (Пеньо Киров и Тодор Стоименов - бел. авт.) ".

Чиновник в Бургаския съд е бил само Тодор Стоименов, а брат Пеньо Киров е имал частна комисионерска кантора в града. Това се вижда от многобройните му писма, писани на печатни бланки и пликове с фирмата му: „Пеню Киров - комисионер, град Бургас". Съхранени са такива пликове с писма до Димитър Добрев от Сливен, Минчо Сотиров от Созопол и от Учителя до брат Пеньо Киров със същия адрес: „Пеню Киров - комисионер, Бургас". Сведения за тези двама братя могат да бъдат получени и от брат Жечо Панайотов, който през това време е бил чиновник в Бургас.

Стр. 52 (105):

„След първият събор през 1900 г. следват няколко събори... Първият събор, за който знаем повече, е проведен през 1909 г. В протоколите освен имената на присъстващите се срещат оригинални и ценни мисли."

От официалните списъци на съборите от 1899 г. до 1922 г. включително се вижда, че първият събор не е станал през 1900 г., а през 1899 г. в град Варна. Там са провеждани съборите до 1909 г. включително, след което съборите стават в Търново до 1925 г. Че първият събор е станал през 1899 г. с първите трима ученици на Учителя, се вижда от списъка на присъстващите от 1899 до 1915 г. Там в графата „година на поканване на събор" е посочена годината 1899. В този списък на първата страница в долното бяло поле брат Пеньо Киров с черно мастило е написал: „Някои смятат, че първият събор е станал през 1900 г., първият събор стана през 1899 г.". Следва саморъчният му подпис с червено мастило. Така че имената на присъстващите ученици не са посочени само на съборите в градТърново, а от 1899 до 1922 г. включително.

Стр. 115 (216):

„Председателят на теософската ложа в България не закъснял да поиска среща с Учителя, в която да го уведоми за добрите възможности, които му предлага организираното Теософско общество и големите успехи, които го очакват както в нашата страна, така и в чужбина."

Това, което пиша по-нататък, го правя като бивш член на Теософското общество до 1922 г., добре познавайки отношението на теософите към Учителя и Бялото братство. Говорил съм неведнъж със Софроний Ников, председател на теософското общество, и с други. Те имаха отрицателно отношение към Братството и Учителя. Теософското общество имаше за вътрешен началник на своята школа Учителя Мория и щом като той не посочваше Учителя като такъв, това значеше за тях, че не е Учител. През лятото на 1922 г. Теософското общество откри летен теософски университет, който следвах и аз, и издаде вестник „Теософска мисъл", брой единствен. В него беше поместено стихотворение със следния акростих (първите букви от всеки ред, прочетени вертикално надолу): „Дънов е лъжеучител". Теософията, затънала из джунглите на Индия със знания от инволюционния период, не прие Христа такъв, какъвто е. Теософите са будисти и поставят Буда над Христа, определяйки на последния и посвещение пета степен. Само три окултни школи са Христови -Школата на Учителя, на розенкройцерите и на антропософите.

Двете родни сестри на председателя на българските теософи Софроний Ников - Йорданка Савова и Мария Бояджиева, бяха ученички на Учителя Петър Дънов.

Стр. 124 и 125 (232): „Според ученици на Бялото братство, които са следили по-внимателно делото на Учителя в многобройните му аспекти, посочва се годината 1897 като особено важен етап в земния му път. За тази година споменахме и на друго място, тъй като през тази година между другите съществено важни моменти от осъзнаването на своята духовна мисия Учителя е отпечатал, макар и в ограничен брой, книгата „Заветът на цветните лъчи на светлината".

За осъзнаване на собствената си мисия по такъв начин, както авторът пише, бих казал отново, че ако познаваме Учителя и мисията му, не би трябвало да му приписваме подобни неща. Що се отнася до „Заветът на цветните лъчи на светлината", та нали на събора в 1912 г. Учителя го прочита още в ръкопис и казва, че ще бъде отпечатан и след това раздаден. Това се вижда от протоколите на съборите, които могат да ни покажат самата истина. Авторът уж минава за един от учениците, които са следили по-внимателно делото на Учителя. А делото на Учителя най-добре може да бъде проследено от запазените документи. В тях е истината. Само въз основа на писмена документация можем да пишем и говорим за Учителя и делото му.

*Става дума за ръкопис на Георги Томалевски (1897 - 1988), разпространяван неофициално по време на комунистическия режим и претърпял много по-късно две издания с различни заглавия: „Петър Дънов и българите", Астрала, София, 1994 и „Учителят Беинса Дуно", Алфа-Дар, София, 1997. Авторът на бележките цитира номерата на страници от ръкописа; съответстващите им страници от публикацията на Алфа-Дар са добавени в скоби от съставителя (бел. състав.)

Псевдоним на Никола Цочев Нанков - роден на 17 юни 1901 г. в с. Кръвеник, Габровско (днес в състава на с. Априлци), ученик на Учителя Беинса Дуно от около 1922 г., играе забележителна роля в живота на Изгрева, завършва земния си път на 16 октомври 1983 г. в София (бел. състав.)

Редактирано от Хриска Берова
Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...