17. ЕКСКУРЗИИТЕ

[Ани]

17. ЕКСКУРЗИИТЕ

Активизира се и нашият колективен живот. Учителят предприемаше често, общи екскурзии до Витоша, най-малко един път в седмицата. Отначало Той извеждаше Братството до полянките под Драгалевския манастир, малко по-нагоре от построената сега първа лифтова станция. Боровата гора, която имаме сега там не е била още засадена. Отиването от София до това място е ставало пешком. Превозни средства тогава не е имало, освен случайните селски коли. Масовите екскурзии не бяха популярни и нашето отиване на тъй големи групи се посрещаше с изненада и насмешка. Още в началото на екскурзионният период, Учителят постави няколко прости и крайно необходими хигиенични правила за да може екскурзията да допринесе максимална полза.

Първо - на екскурзия се пие само гореща вода. Учителят, изобщо забрани да се пие студена вода. За тази цел се поръчаха самовари, които по указание на Него, се направиха удобни за носене на гръб. По-младите и здрави братя още от София запалваха тези самовари, нарамваха ги и тръгваха. Всеки, който му се допиеше вода можеше вече да ползува от горещата вода на тези самовари. Студената вода не само, че вреди, но тя не утолява жаждата. А спрем ли на бивак, наклаждахме огньовете, туряхме ръчните чайници, каквито отделно почти всеки си носеше и канчета напълнени с вода, затова вряла вода имаше обилно за всички.

Второто правило - на екскурзия - всеки трябва да си носи поне по една чиста суха риза. Щом се стигне до определния бивак, всеки изпотен, трябва да се преоблече с чиста суха риза. И това правило се спазваше много строго.

Третото правило - за почивка или бивак се избират слънчеви склонове, източен или южен, добре огряни от слънцето.

Ето какво разказва моят роден брат Борис Николов* :

„До тези полянки под манастиря се е ходело само до известно време. Когато приятелите посвикнали с ходенето, Учителят почнал да ги извежда нагоре, по стръмните склонове вляво от реката, до поляните над горите, малко под втората сега лифтова станция „Бай Кръстю", непосредствено под шосето, което минава сега за хижа „Алеко". Там беше просторно, слънчево, имаше обилна изворна вода и много дърва. Изкачването дотам беше трудно. Тогава по Витоша нямаше направени пътеки и изкачвахме този баир по една долчина с голяма мъка, затова находчиви приятели в израза го нарекоха „Бери душо". А Учителят с усмивка поправяше „Буди душа". Каквото и да беше времето, в деня определен от Учителя за екскурзия, тя не се отменяше. Дали ще вали дъжд, сняг, вятър, мъгла, студ, това не пречеше, ние тръгвахме. Така Учителят, постепенно ни приучи да не се плашим от времето, от природата, а да я обичаме във всичките й изяви.

Екскурзии правехме през всички времена на годината. Пролет, лято, есен и през зимата. Това беше Школа. Тук на тази поляна излизахме няколко години. Един зимен ден обаче, когато сме пак на екскурзия, беше наваляло нов сняг, почти до коляно. Времето беше тихо, но имаше бяла зимна мъгла, като памук. Като стигнахме до любимата поляна, на която обикновено спирахме, Учителят взема няколко братя и тръгна напред по снега. Мина почти по хоризонтала на планината, вървяхме доста, пресякохме едно поточе, навлязохме в млада горичка и като повървяхме още малко излезнахме от нея, изведнъж мъглата свърши. Тя беше отсечена като с нож. И пред нас блясна с цялата си красота, топлото слънце. Небето синьо, съвършено ясно. Огледахме се наоколо и видяхме чудно красива, малка полянка, която се спущаше с лек наклон на юг. На изток се издигаха скали, с редки по своите очертания скални форми. Навсякъде наоколо оградена с млада горичка. Учителят се спря, погледна с благодарност възхитителната гледка и каза простичко: „Ето едно хубаво място". В долният край на поляната, бликаше извор с чудно хубава бистра Витошка вода. Оттогава, това кътче, стана нашето любимо място, нашият бивак. Учителят по-късно го нарече „ЕЛ Ш А ДАЙ". Народа, селяните от околните села, разбрахме по-късно, наричали тази местност „ЖЕЛЕЗНИТЕ ВРАТИ". На това място бяха събрани в най-добра форма всички необходими условия за един бивак. Защо това място се е наричало железните врати? Запитани най-старите селяни от околните села, на този въпрос те не можаха да отговорят. Казвали са ми само, че там някога е имало врата, изкована от желязо, която врата техните прадеди са търсили. Историята, обаче може да ни помогне в разясняването на този израз".

Известно е, че в 972 година византийският император Йоан Цимиски, завладява столицата на България - Преслав и източните предели на страната. По това време цар на българите е бил Самуил. Самуил бавно и предпазливо, в продължение на двадесет години, води войни с Византия, като се е изтеглял към София, малко тогава селище. Разбирайки обаче своята несигурност тук в София, той е направил наблюдателен пункт, малка крепост, именно на това красиво и подходящо място. Именно това място е било наблюдателен пункт заградено с желязна врата, там където сега влизаме в бивака. Там е била желязната врата. Между Симеоново и Драгалевци има едно място, което се казва Калето. Там също е имало наблюдателен пункт на Самуила, за да гледа пристигането на византийските войски. Ето защо, това място се е наричало „Железните врати". За тази цел, скалите отпред, като стена, водата, прекрасният извор там, южното разположение на полянката, създават много благоприятни условия за осъществяването на тази задача. Но разбирайки своята несигурност, неудържимост, той оттук през прелеза, между Витоша и Люлин, се насочва към Македония в градовете Мъглен, Преспа, като спира в град Охрид, където основава своята столица.

И сега на Ел-Шадай е хубаво. Но красотата в природата не седи само във външните форми, които тя ни предлага. В тези форми, в тези изяви има и съдържание, което прави мястото и формите на всичко, което има там, да има един неописуем чар, който се схваща от по-събудените, от по-духовните хора, като един трепет, носещ възхищението и благоговението. Това в онези времена, този чар на Ел-Шадай го имаше, мястото беше девствено. Едва ли някой, много рядко, да го е посещавал, защото е настрана от местата, където е имало някакво движение на хора и животни. Към този дивен кът на Витоша, нямаше даже и следи от пътеки. Сега идват там много външни хора, без усет и уважение към девствената красота. Замърсяват и се държат грубо и пренебрежително, към всичко и към най-святото. При такова отношение, това съдържание някак отлита и се губи най-ценното.